Изменящата се земя

Глава 11

— Оттук! — извика Блек. — Побързайте! Движим се по-бързо отпреди.

Ходжсън, Деркон и Арлата се върнаха в залата.

— Какво има, Блек? — запита Деркон.

— Ела тук — отвърна Блек. — Имам нещо за теб.

Деркон се подчини.

— Погледни там! — Блек посочи с разцепеното си копито към една червена ивица сред камънака. — Вдигни го!

Деркон се спря и го измъкна.

— Жезълът на Джелерак? — запита той.

— Аления Жезъл на фолкинтайн. Донеси го! Бързо!

Блек се обърна и се насочи към алкова, през който бе излязъл Дилвиш. Останалите го последваха.

— Блек — каза Деркон, — следвам те. Но какво става? Защо бягаме?

— Тази стая все още съществува само защото ние сме вътре. Ще помогнем на сградата да се отърве от едно излишно крило, като излезем.

— На сградата?

— Спряла се е на по-малък размер за този период. Но основната причина е, че скоро ще се състои Големия Взрив, тъй като се оттеглихме много бързо, както ни бе помолила сградата…

— Извинявай, Тъмнокожи — извика Ходжсън, докато минаваха през алкова и тръгнаха надолу по стълбата, — но този Голям Взрив… да не би да имаш предвид…?

— Създаването на Вселената — довърши Блек. — Да. Ще се наложи да извървим целия път. Във всеки случай, след взрива ще трябва да преминем през опасна зона, обитавана от същества, които биха ни причинили възможно най-голямо зло. Сградата може да е в състояние да задържи много от тях навън, но няколко…

Блек стигна до края на стълбището и взривът започна.

Изчезнаха всички цветове; светът бе черно и бяло, светлина и мрак. Ходжсън можеше да вижда през плътта на девойката пред него — тъмен скелет в ярка обвивка, както и през Деркон, обвит в някаква припламваща духовна светлина, прекрасна сред мрачните геометрични очертания, през които преминаваха; видя Блек, който представляваше великолепен чист пламък, стремително носещ се по пода; видя още някой, който сияеше в тленния си затвор…

— Ъглите! — извика Блек. — Най-вероятно ще се появят в ъглите на залата! Не използвайте върховете на оръжията си, защото ще бъдат безсилни! Удряйте странично и използвайте странични движения, освен ти, Деркон! Ти трябва да използваш жезъла!

— Срещу кого? Как? — изкрещя Деркон, когато нещо цветно и с нормално тяло се появи в залата и той различи Дилвиш отпред, с изваден меч.

— Хрътките на Тандолос! Аления Жезъл е най-мощен в ръцете на черен магьосник. Няма нищо сложно. Той е едно от най-ефикасните магически взривяващи устройства, създавани някога. Действието му е изцяло функция на волята и черпи от жизнените сили на този, който си служи с него. Сега твоите трябва да са мощни и пламтящи, защото си минал през Пламъка на Сътворението! Да застанем заедно в средата на залата. В кръг!

Осветлението се бе нормализирало, според разбиранията за нормалност на това място, преди да стигнат до Дилвиш; полилеят припламваше ярко като преди. Разкъсаното тяло на демона бе изчезнало. Сега, когато огледалата се бяха разпаднали, залата изглеждаше по-малка с голите си сиви стени. От мястото си в предната й част високият часовник жужеше; циферблатът му неясно мъждукаше.

Ходжсън замърмори, когато нещо тъмно се размърда в най-близкия до часовника ъгъл.

— Боговете, които призоваваш, още не са родени — отбеляза Блек.

Появилата се фигура беше остра, ъгловата. Беше мрачна. Стоеше изправена и когато скочи напред, смътно напомняше вълк с излъчване за първичен глад, който нищо в новосъздадената вселена не би могло да утоли.

— Използвай жезъла! Взриви го! — нареди Блек.

— Не мога да го накарам да действа! — изкрещя Деркон, като насочи жезъла пред себе си; бръчки от напрежение се оформиха около устата и очите му.

Дилвиш размаха меча си в дъга пред напредващото създание. Повтори жеста няколко пъти. То се стрелна към него, спря се, отстъпи. Въздухът бе изпълнен с нечие тежко дишане. Откъм ъгъла, където се бе появило създанието, изскочи още едно, този път на четири крака, и се метна далеч встрани от святкалото острие. Арлата очерта крива линия на пода пред него и зае защитна позиция; върхът на меча й бе в постоянно движение. Тварта се шмугна да я заобиколи, но Ходжсън продължи кривата и също заразмахва меча си. Още една от гадините се зададе откъм същия ъгъл; Блек се огледа и забеляза, че сега излизаха от всички ъгли на залата, включително и от тези горе.

Все повече и повече от тях се приближаваха, скупчваха се по-наблизо, втурваха се, отстъпваха, прокрадваха се напред, зъбеха се. Дилвиш бе притиснат от три страни. Деркон сипеше проклятия, докато разтърсваше жезъла и го размахваше.

Изведнъж Блек изпръхтя и се приведе. В очите му затанцуваха пламъци, когато се отправи да разкъса кръга и да атакува хрътките, притиснали Дилвиш. Огромни пръски пламък заизригваха от ноздрите му върху ъгловатите, стрелкащи се тела. Едно от тях се строполи на пода и започна да се мята. Друго избяга.

Третото скочи на гърба му. Блек отново се приведе и мечът на Дилвиш удари съществото върху него. То нададе вой и се строполи на пода, но насреща им изскочиха още две.

Дилвиш порази едното; Блек пристъпи напред и пак изригна пламък. Други пет се нахвърлиха върху тях.

Внезапно проблесна силна светлина и хрътките навсякъде взеха да се оттеглят.

— Успях! — извика Деркон; Аления Жезъл грееше като звезда в ръката му. — То било толкова просто!

Насочи го първо към най-близките до тях Хрътки и ги помете назад през залата. Няколко се изтъркаляха към ъглите и изчезнаха. Други лежаха и тлееха в конвулсии, като променяха формата си. Онези, които приближаваха — плъзгайки се покрай стените или подскачайки по пода — се спряха, закръжиха, престроиха се в съскаща глутница. Дъхът им изпълваше залата.

Деркон незабавно насочи жезъла към най-близките твари и ги разпръсна. Останалите започнаха да вият и се втурнаха напред.

Дилвиш и Блек побързаха да се върнат в кръга, докато Деркон продължаваше да насочва жезъла към прииждащите хрътки. Той самият вече бе започнал да се задъхва.

Ходжсън удари една от гадините, която се бе добрала до него. Тя изсъска, отдръпна се и отново го нападна. Дилвиш съсече друга, Арлата — трета и четвърта. Блек чертаеше дъги на пода с металните си копита и бълваше огън върху тях. Деркон отново замахна с жезъла.

— Отстъпват! — задъхано прошепна Ходжсън, докато Деркон продължаваше да размахва жезъла във все по-широки дъги; на лицето му бе изписана болка и екзалтация.

Хрътките се изтегляха. Изглежда, че където и да имаше ъгъл, някоя се шмугваше в него и изчезваше. Смеейки се, Деркон изпращаше по тях светкавица след светкавица, които ги поразяваха по пътя им. Дилвиш се изправи. Ходжсън разтри ръка. Арлата слабо се усмихна.

Никой не проговори, докато всички хрътки не изчезнаха. Дълго време останаха заедно, гръб в гръб, наблюдаваха ъглите и претърсваха с поглед всяка чупка.

Най-сетне Деркон свали жезъла, наведе глава и потърка очи.

— Доста е изтощително — промълви той тихо.

Ходжсън го стисна за рамото.

— Браво — каза той.

Арлата му подаде ръка. Дилвиш се приближи и повтори жеста.

— Всички си отидоха — обяви Блек — и сега бягат към собствените си полета. Бързината ни застрашително нараства.

— Бих пийнал малко вино — каза Деркон.

— Очакваше се — каза Блек. — Вземи си от шкафа отсреща.

Деркон вдигна глава. Дилвиш се обърна.

Сивите преди стени, сега бяха бели и измазани. Няколко картини висяха отляво; отдясно малък жълто-червен гоблен изобразяваше лов на глигани. Точно под гоблена имаше махагонов шкаф. В него бяха наредени бутилки вино и други напитки, някои от които напълно непознати. Блек посочи една от тях — квадратна бутилка с кехлибарена течност.

— Точно за такива като мен — каза той на Дилвиш. — Налей малко от това в ей тази сребърна купа.

Дилвиш отвори бутилката и я подуши.

— Мирише на нещо, което би могло да се сипе в лампа — отбеляза той. — Какво представлява?

— Много е близо до сок от демони и други специалитети от обичайното ми меню. Налей повечко.

Арлата изучаваше Дилвиш над чашата с вино.

— Май само ти успя да постигнеш целта си — каза тя, — макар и по своеобразен начин.

— Да — отвърна той. — Бремето на много години бе премахнато. И все пак… не е така, както съм го мислил. Не знам…

— Но ти пак успя — настоя тя. — Видя врага си да изчезва от лицето на земята. А пък Туалуа… предполагам, че на клетото създание му е по-добре при самите богове, които го смятат роднина.

— Не завиждам на избавлението му — каза Дилвиш. — Едва сега започвам да усещам колко съм уморен. Може би всичко е за добро. Ти… ти ще откриеш други начини да направиш света по-добър, уверен съм, отколкото да използваш силите на могъщ роб.

Тя се усмихна.

— И аз така мисля — каза тя, — в случай, че изобщо успеем да се върнем в нашия свят.

— Да се върнем… — каза Дилвиш, като че ли тази мисъл му хрумваше за първи път. — Да. Може би няма да е зле…

— Какво ще правиш?

Дилвиш се втренчи в нея.

— Не знам — отвърна той. — Не съм мислил за това.

— Тук! — извика Ходжсън иззад ъгъла, където бяха отишли с Деркон. — Елате да видите!

Дилвиш глътна питието си и остави чашата върху шкафа. Арлата сложи своята редом с нея. Известната припряност в призива се дължеше на вълнение. Те се отправиха към стаята, където двамата магьосници се бяха изправили пред един еркер. Преди там не бе имало такава стая.

Яркостта зад прозореца изглежда се усилваше. Когато стигнаха при другите и погледнаха навън, видяха бързо изменящ се пейзаж с множество зелени полета под небе, пресечено от огромна бляскава златна арка.

— Слънчевата дъга е ярка — каза Деркон — и ако се загледаш известно време, лесно ще различиш светлосенки. Това може да означава, че забавяме.

— Мисля, че си прав — каза Дилвиш след малко.

Ходжсън се извърна от прозореца и направи широк жест с ръце.

— Цялото място се е променило — каза той. — Ще отида да поразгледам.

— Аз пък — не — каза Дилвиш и се върна до шкафа.

Останалите последваха Ходжсън, освен Блек, който вдигна муцуна и изви глава.

— Още малко от заместителя на сока от демони, ако обичаш — помоли той.

Дилвиш отново напълни купата и си наля чаша вино.

Блек отпи и погледна Дилвиш.

— Бях ти обещал — каза той бавно — да ти помагам, докато Джелерак бъде унищожен.

— Знам — отвърна мъжът.

— А сега какво, а? Сега какво?

— Не знам.

— Разполагам с различни възможности.

— Като например…?

— Няма значение, няма значение. Важна е само тази, която избера.

— И какво си избрал?

— Досега нещата се развиваха по интересен начин. Ще е срамота да приключа така. Любопитен съм какво ще стане с теб, след като основната движеща сила на живота ти е отстранена.

— … а останалата част от договора?

Неизвестно откъде на пода между тях падна пергаментов свитък с печат от червен восък, на който бе изобразено разцепено копито. Блек се наведе напред и дъхна върху него. Свитъкът избухна в пламъци.

— Току-що ликвидирах договора. Забрави го!

Очите на Дилвиш се разшириха.

— В Ада можеш да попаднеш на какви ли не хора — каза той. — Понякога наистина се съмнявам, че си демон.

— Никога не съм твърдял, че съм.

— Тогава какво си?

Блек се изсмя.

— Никога няма да научиш колко близо беше да разбереш. Налей ми остатъка от онази течност. После ще отидем да доведем коня на дамата.

— Стормбърд?

— Да. Част от хълма ни последва, така че пещерата още трябва да е там. Джелерак можа да стигне до нея и да я доведе. Ние можем да направим същото и да спасим коня… Благодаря.

Блек наведе глава да отпие отново. Отсреща часовникът издаваше странни звуци, които ставаха по-бавни.

Без да бъде част от стаята, в голямото огледало с желязна рамка се отрази някаква фигура. Холрън се взря, огледа малката стая, остана доволен, че няма никой и пристъпи напред.

Носеше елек от мека кожа над тъмна плетена риза, върху чиито маншети имаше светла бродерия; панталоните му бяха от тъмнозелен сатен, пъхнати във високи черни ботуши; закритият от елека колан имаше шипове и на него бе окачена къса, извезана със сребро ножница, която опираше в дясното му бедро. Пресече стаята, но дочу гласове отвън и зае позиция до вратата.

— Станал е много по-малък — чу да казва мъжки глас.

— Да, всичко се е променило — отвърна друг.

— Така ми харесва повече — каза първият.

— Иска ми се да бяхме намерили някаква плячка — награда за изпитанията ни.

— Ще се радвам просто да се махна оттук — каза женски глас. — Линията от точки още ми стои.

— Няма никакъв проблем — каза вторият мъжки глас, — стига да спре. Мисля, че скоро ще стане.

— Да, но къде ще ни отнесе?

— Кой знае. Няма да е зле просто отново да си жив на този свят.

— Освен ако не спре в пустиня, върху ледник или на морското дъно.

— Имам чувството — долетя гласът на момичето, — че знае къде отива и се изменя, за да се приспособи към мястото.

— Тогава — каза първият мъжки глас — сигурно мястото ще ми хареса.

Холрън блъсна вратата и излезе в коридора, където незабавно бе посрещнат от два извадени меча и един червен жезъл.

— Значи да разбирам, че не искате да се върнете у дома? — запита той, като вдигна ръце. — Я насочи този жезъл другаде, а? — добави той. — Май го познах.

— Ти си Холрън — каза Деркон, като свали жезъла. — Член си на Съвета.

— Бивш член — поправи го Холрън. — Къде е шефът?

— Имаш предвид Джелерак? — попита Ходжсън. — Мисля, че е мъртъв. В ръцете на Старите Богове.

Холрън цъкна с език и огледа залата отгоре до долу.

— И наричате това нещо замък? На мен не ми прилича на такъв. Какво му направихте?

— Как стигна дотук? — заинтересува се Деркон.

— През огледалото. Аз съм последният, който го оценява. Само вие тримата ли останахте?

— Имаше и други наоколо — слуги и разни такива — каза Ходжсън, — но те явно всичките са изчезнали. Огледахме по-голямата част от сградата, но не открихме никой друг. Сега сме само ние, Дилвиш и Блек…

— Дилвиш е тук?

— Да. Оставихме го на долния етаж.

— Хайде. Заведете ме.

Почти бяха слезли, когато усетиха силно течение. На партера установиха, че предишната двойна врата е станала единична и сега бе отворена. Навън цареше нощ и движението на звездите бе забавено. Слънцето изгря и забърза, но не се втурна в небесата. Движението му се забавяше, още докато го следяха. Преди да стигне средата на небето, сградата се разтресе и слънцето спря.

— Ето ни — каза Ходжсън, — където и да е това „тук“.

Погледна през наситенозеления пейзаж към обгърнатите от мъгла планини.

— Не е зле — отбеляза той.

— Ако обичаш растенията — каза Холрън, пристъпи прага и се огледа наоколо.

Дилвиш и Блек приближаваха, повели бял кон.

— Стормбърд! — извика Арлата и се втурна да прегърне коня.

— Дилвиш се усмихна и й подаде юздите.

— Божичко! — извика Холрън. — Искате да преведа кон през светилището си?

Арлата се обърна; очите й бляскаха.

— Или заедно, или никой.

— Дано да е добре възпитан — каза Холрън, като обърна гръб на коня. — Хайде!

— Аз няма да дойда — заяви Ходжсън.

— Какво? — попита Деркон. — Шегуваш ли се?

— Не. Тук ми харесва.

— Не знаеш нищо за това място.

— Харесва ми вида му… и усещането. Ако ме разочарова, винаги мога да опитам огледалото.

Ако не знаеш, единственият бял магьосник, когото някога съм харесвал… Е, късмет тогава.

Той протегна ръка.

— Нека тези, които наистина искат да тръгнат, да бъдат любезни да дойдат с мен — каза Холрън. — Днес ме чака още много работа.

Тръгнаха към къщата един зад друг. Походката на Блек бе малко по-неуверена от тази на останалите.

Холрън изостана, докато другите отиваха към стълбището.

— Значи ти си Дилвиш? — запита той.

— Точно така.

— Не изглеждаш толкова героичен, колкото очаквах. Кажи ми, позна ли онзи жезъл, който Деркон носеше?

— Това е Аления Жезъл на фолкинтайн.

— Той знае ли го?

— Да.

— По дяволите!

— Защо „по дяволите“?

— Искам го.

— Можеш да се опиташ да се спазариш с него.

— Може. Наистина ли видя Джелерак да…?

— Боя се, че да.

Холрън поклати глава.

— Трябва да запиша цялата история веднага, щом се приберем, за да мога да докладвам на Съвета. Може дори пак да се върна при тях. Идиотската им политика няма вече никакво значение.

Изкачиха стълбата, стигнаха до стаята с огледалото и влязоха.

— Довиждане — каза Ходжсън.

— На добър час — пожела му Дилвиш.

Холрън влезе в огледалото. Арлата кимна и се усмихна на Ходжсън; тя и Дилвиш поведоха Стормбърд през огледалото. Деркон и Блек ги последваха.

За миг реалността леко се изкриви. Усетиха пронизващ студ и се появиха в кабинета на Холрън.

— Вън! — заповяда собственикът незабавно. — Отведете този кон навън в залата! Само няколко спретнати кафяви купчинки ми липсваха на пентаграмите! Вън! Вън! Ти, Деркон, почакай малко! Тъкмо гледах жезъла ти. Бих искал да го имам в колекцията си. Какво ще кажеш да ти дам един от Зелените Жезли на Омалскин, Смущаващата Маска и едно чувалче приспивателен прах от Фрилиан за него?

Деркон се обърна и огледа предметите, които Холрън измъкваше от полиците.

— Ами не знам… — започна Деркон.

Блек се приведе напред.

— Зеленият жезъл е фалшив — каза той на Холрън.

— Какво искаш да кажеш? Работи си. Платил съм цяло състояние за него. Ето, ще ти покажа…

— Видях унищожаването на оригиналите в Сангласо преди хиляда години.

Холрън свали жезъла, с който бе започнал да изписва огнени фигури из въздуха.

— Много добра имитация — добави Блек, — но мога да ти покажа как да ги проверяваш.

— По дяволите! — изруга Холрън. — Само да пипна оня тип. Той ми каза…

— Онзи Колан на Силата от Мюри също е менте.

— Подозирах го. Кажи ми, би ли приел да работиш за мен?

— Зависи колко ще останем тук. Ако не се намери място за коня…

— Ще намерим място! Непременно ще намерим! Винаги много съм си падал по конете…

Отвън, в слабо осветения коридор, Арлата погледна Дилвиш.

— Уморих се — каза тя.

Той кимна.

— Аз също. Какво ще правиш, като си починеш?

— Ще се върна у дома — отвърна тя. — А ти?

Дилвиш поклати глава.

— Отдавна не си бил в страната на Елфите, нали?

Той се усмихна, когато останалите се появиха от към стаята.

— Елате — каза Холрън. — Оттук. Имам нужда от гореща вана. И от храна. И от музика.

— Да — каза Дилвиш, докато го следваха нагоре по тунела, — не съм бил отдавна. Прекалено отдавна.

Отзад Блек изпръхтя нещо, което никой от тях не разбра. Светлината наоколо се усили. Стените заискриха. Някъде в света черните гълъби гукаха, докато магьосниците вървяха към своя подслон и своя покой.