Изгубени в космоса

Пета глава

Докато Джон успее да се прибере у дома беше станало толкова късно, че той не посмя да погледне часовника си. Излезе от колата и погледна към къщата, чиито прозорци все още светеха. Както беше застанал на алеята, той вдигна глава нагоре. Приличаха му на маяк сред тъмната нощ. И му напомняха за всичко, което беше направил в живота си, за всички неща от нормалния живот, от които се беше отказал и които всъщност значеха толкова много за него.

Влезе в къщата и се огледа. Предполагаше, че всички отдавна са си легнали. Пристъпи към трапезарията. Спря се и погледна към останките от елегантно подредената вечеря на масата: незапалените свещи, храната, така и недокосната. Последната им вечеря преди последната им нощ на Земята… и той не бе успял да се върне вкъщи дори за нея.

Джон бавно прекоси стаята и се вгледа в нещо, поставено на масата. Последният научен проект на Уил. В основата на макета, на панделка, беше закачена поредната позлатена звезда на първата награда. Той се усмихна. Уил толкова приличаше на самия него, когато беше момче…

Чула мъжът й да влиза в къщата, Морийн се надигна от леглото. Беше лежала будна, очаквайки този звук от дълго време, след като си беше легнала твърде късно. Първото, което изпита, бе облекчението, че все пак се е прибрал. Знаеше, че няма да продължи дълго. Никога не продължаваше.

Наметна се с пеньоара си и заслиза по стълбата, като си повтаряше наум: „Спокойно, да обсъдя с него нещата логично, да се опитам да не…“ Видя, че Джон беше седнал край масата в трапезарията и разглеждаше научния проект на Уил.

Зад него се виждаше красивата празнична вечеря, която беше приготвила с толкова старание и обич, поддала се на фантазията, че поне веднъж, най-после, поне този последен път цялото семейство ще може да седне заедно около масата, за да изкарат последната си вечеря в своя дом, на своята планета… „Не й беше останало нито време, нито сили. Но въпреки това я беше приготвила, защото това, което символизираше, беше твърде важно за нея.“

А после се оказа, че единственият, оказал се вкъщи, за да я опита, беше Уил… И Уил беше яростен и уязвен от това, че Джон отново не бе изпълнил обещанието си да посети научния панаир на училището. Уил беше отказал да хапне каквото и да е, заявявайки, че не обича пържено пиле, че никога не е обичал пържено пиле, след което изтича в стаята си и затръшна вратата. И останала съвсем сама, тя също не изпита никаква охота за хранене.

— Той пак спечели първа награда — промълви тя, след като Джон вдигна поглед към нея.

— Неработещ прототип на машината му на времето — каза Джон с весела усмивка, която също така нямаше да мине. — Доста остроумно за дребосък като него.

Тя само го изгледа, стиснала здраво реверите на пеньоара си, в безполезно усилие да удържи нервите си.

Джон извърна поглед и престорената му усмивка се стопи.

— Съжалявам за вечерята. Новият ни пилот…

Тя си пое дълбоко дъх.

— Джон, семейството има нужда от теб, тук…

— Тази мисия е заради семейството — надигна той глас, надмогвайки нейния. — Единственото ми условие да се заемем с тази мисия беше да можем да вземем децата си с нас! Така че изпълнението на дълга да не ни раздели с децата. Така че бъдещите поколения да си имат нов дом…

— Не можем да се мерим с теб, Джон! — тя само усети, че гласът й се извисява, неспособна повече да се владее. — Ти, виждаш ли, си спасителят на Човечеството! Така че какво толкова значи за теб, че Уил трябва да угаси осветлението на училището си, само и само да привлече вниманието на баща си? Че Пени я връща вкъщи полицията трета поредна нощ? Или че Джуди се е превърнала в призрак също като баща си…?

— Морийн, опитвам се да компенсирам някак преждевременния старт…

— А аз, според теб, какво правя? — кресна му тя в отговор. — Да не би да продавам прахосмукачки по домовете?

Джон безпомощно разпери ръце. Знаеше, че нищо не можеше да го извини.

— Знам, че ревизираш биосистемите. Исках да кажа…

— А освен това се мъча да се оправя с две хлапета, които оставят зад гърба си цяла планета! И няма книги, в които да прочетеш как да се справиш с такова нещо!

Тя отметна кичура от очите си. Години наред беше съумявала някак си да съвместява семейните изисквания със собствената си кариера. Беше трудно, но винаги й се беше струвало, че натоварването си заслужава. Защото обичаше еднакво и двете страни на живота си. Но това… Морийн извърна глава, сви се и очите й се премрежиха.

Джон пристъпи към нея и обгърна раменете й.

— И може би не си струва да се опитваме да спасяваме семействата на целия свят, след като не можем да спасим своето? — попита я тихо той. — Така ли, професоре?

Морийн бавно се извърна и погледна съпруга си в очите. Усмихна се, отначало плахо, взря се в очите му и усмивката й стана по-широка, топла и истинска.

— Казвах аз на мама, че греши за теб — прошепна тя с все още треперещ глас. Спомнила си така неочаквано за майка си, усещането за липсата й накара Морийн отново да извърне глава към прозореца. — Защо така поболяхме Земята си? Джон, аз… — „съм толкова изплашена“. Страхуваше се да го произнесе на глас.

— Знам, мила — прошепна той. Прегърна я още по-силно и я притисна до себе си, сякаш отново бяха млади и влюбени, след толкова години. — Мен също ме е страх.

Качиха се по стълбата заедно, минавайки покрай стаите на децата една по една. Джон се поколеба пред прага на Уил и влезе. Морийн го гледаше как пристъпва на бледата светла пътека, идеща от лампата в коридора, и се приближава до леглото на сина им.

Ръката на Джон се пресегна към отличителните знаци, закачени на верижка около врата му. Бойните отличителни знаци на баща му. Джон ги беше пазил при себе си всеки път, когато баща му отсъстваше, което се случваше през повечето време, докато продължаваха Войните на хилядолетието. Представляваха нещо като обет на Стария към сина му — че винаги ще се връща у дома…

А после… веднъж не се върна повече.

Джон винаги носеше тези знаци като спомен за загубата. Като напомняне за собствения му обет да не повтаря грешките на баща си. Като напомняне колко много имаше нужда семейството му от него… Това бе едно от нещата, заради които тя го обичаше.

Той се задържа дълго, взирайки се в лицето на Уил. Момчето лежеше кротко и спеше, така, както трябваше в този момент да спят всички. Дано, помисли си Морийн, момчето сънува хубави сънища в тази своя последна нощ на Земята.

Най-сетне Джон напусна стаята на Уил и се върна при нея в коридора. Продължиха, хванати за ръце, към очакващата ги спалня и тя загаси за последен път лампата.

Но в Космическото командване лампите щяха да светят цяла нощ, докато времето безмълвно отброяваше последните часове преди старта. „Юпитер Едно“ стърчеше будно сред товарните мостици и последните провизии се зареждаха в товарните хангари чрез автоматизирани лифтове и конвейерни ленти.

Работниците от нощната смяна бяха прекалено заети, за да погледнат повторно товарния барабан, обозначен като БИОЛОГИЧЕН МАТЕРИАЛ — НЕ ОТВАРЯЙ! камо ли да нарушат изричното предупреждение. Вдигнаха го с крана, докараха го до предназначеното му място и го оставиха.

Смит изчака търпеливо, докато пространството около товарния барабан отново утихна, преди да натисне отвътре капака и да се измъкне на открито. Ругаеше наум скапаните си, сгънати от толкова време мускули и неспособността им да функционират, без да му причиняват болка. С отвращение хвърли мигновен поглед към изтезанието, наречено товарен барабан, преди да огледа помещението, търсейки с очи панела за достъп, за който знаеше, че трябва да е някъде тук. Намери го точно на мястото, както му го бяха описали.

Прекъснатите преговори с анонимния бизнесмен бяха приключили твърде задоволително. След като приключеше с последния си, пренеприятен акт на вероломство, щеше да стане толкова богат, колкото никой не можеше и да мечтае. Никой, освен самият той, разбира се. Какво тук значеше някакво си достойнство, в сравнение с това? И преди беше извършвал немалко предателства, много по-тежки от достойнството му. Отвори панела и влезе.

Парите и смъртта се бяха превърнали в единствените постоянни величини сред вселената, в която професор Джон Робинсън бе изнамерил начин да надхитри скоростта на светлината. За него самия те определено бяха единствените неща, които имаха някакво значение. След тази своя последна „работа“ той смяташе да изчезне и да прекара остатъка от живота си в някоя приятна бърлога. Какво значение имаше за него, че е хвърлил целия свят в ада? Едва ли щеше да е жив, за да го дочака.

Самовлюбени „спасители“ като Робинсън го караха да повръща. Заслужаваха си да умрат, заедно с наивните си идеали. Това, че собствената му ръка щеше да докаже колко незначителен е Робинсън и съвършеното му семейство за вселената като цяло, щеше да се окаже само едно допълнително възнаграждение.

Той присви очи и се вгледа през решетките на долното ниво, търсейки отсека на кораба, който му трябваше. „По-близо.“ Представи си усмихнатите физиономии на Робинсънови, цъфнали по всички телевизионни екрани в целия свят, докато съобщават потресаващата новина за провала на Мисия „Юпитер“. „Колко разтърсващо. Колко ужасно.“

Той се усмихна.

А после пропастта в душата му се разтвори и погълна дори и този ефимерен миг на задоволство.

Беше вярвал, че само ако успее да натрупа достатъчно пари, ще може да напълни това празно гърне, където се беше сгушила душицата му. Сега си даде сметка, че за това не биха стигнали всичките пари във вселената…

„Е, може би пък харченето им ще подейства“, помисли си той с горчивина. Умът му режеше като бръснач — всички го признаваха. Трябваше да може да измисли някакви наистина изобретателни начини да се забавлява… Той надникна към още един от разкриващите се пред него отсеци и този път намери онова, което търсеше. Служебният панел се плъзна пред него и той прекрачи в кибернетичния док.

Това помещение се оказа смътно осветено от дежурни лампи, като всички останали. Малко обезпокояващо, но достатъчно за намеренията му.

Пресече безшумно към главния компютърен пулт, като се оглеждаше наляво и надясно, вслушвайки се за неочаквани стъпки. Порази го иронията на обстоятелството, че единственото, за което бе дълбоко загрижен, беше собственото му оцеляване… ирония, защото животът му беше напълно лишен от каквото и да било удоволствие.

Смит извади малката клавиатура от калъфа на гръдната броня на полевия си скафандър. Напъха я в спящия слот на Централния процесор и активира надстроечната програма.

— Прости ми, че забравих целувката, мой спящ хипопотаме… — промърмори той. — Но мигът за събуждане дойде.

Натисна светещ клавиш на панела пред екрана, системните индикатори оживяха и замигаха. Вкара първата команда.

Монотонният глас на главната бордова компютърна система проговори:

— Робот включен. Преглеждам основни указания: Първо — да се съхрани животът на семейство Робинсън. Второ — да се поддържат корабните системи. Трето…

— Спести ми приказките, стоманен мой центурионе — устата на Смит се сгърчи. Пръстите му нетърпеливо зашариха по клавиатурата и прекъснаха синтезирания глас. — Тъжно ми е, но се опасявам, че трябва да ти складирам далеч по-мрачни задачи в оперативната памет — той въведе командите за препрограмиране и отново натисна клавиша.

— Робот включен — повтори равнодушно плоският синтезиран глас. — Преглеждам основни указания:

Първо — да се унищожи семейство Робинсън. Второ, да се унищожат всички системи.

— Е, така вече е по-добре — усмихна се, измъкна миниатюрната клавиатура и я прибра в скафандъра си. — Сбогом, скъпи мой момко с платинени платки. Раздялата е толкоз сладка мъка… — и изпрати подигравателен поздрав към полутъмната ниша в другия край на залата, където се криеше роботът. — Поздрави забравата от мен.

Той напусна контролния панел и се запъти към един от улеите, обозначен ОТПАДЪЦИ. „Колко уместно“, помисли си Смит. Напъха се и запълзя надолу. Според източника улеят за отпадъци трябваше да го изведе извън кораба, на място, откъдето щеше да се измъкне незабелязан.

Изпълзя обаче само няколко метра, преди програмният модул, вграден в облеклото му, да започне да бибипка. Той включи вградената комовръзка със схваната от внезапното му изнервяне ръка. Физиономията на Безименния бизнесмен изплува във въздуха пред него.

— Очевидно сте изпълнил мисията според уговорения график — заяви поръчителят му, след като се огледа. — Възхитен съм колко подходящо е това място за един акуратен терорист.

При други обстоятелства на Смит сигурно щеше да му хареса чувството за хумор на тази плуваща из въздуха глава. Но присъствието й тук застрашаваше живота му.

— Казах ти изобщо да не ми се обаждаш — изсъска той. — Предаването може да се проследи…

Холографската физиономия придоби разсеян вид.

— Просто исках да изразя искрената си благодарност за вашата безгранична вярност — каза Бизнесмена. — Добре се справихте, докторе. А сега — сбогом — и той се усмихна.

Усмихнатата физиономия на Бизнесмена се стопи в мрака и Смит се намръщи озадачен. Модулът му за препрограмиране започна да излъчва звук, толкова пронизителен, че опъна ушните му тъпанчета.

А после дойде истинската болка, когато рязко пренагретият модул започна да обгаря защитния му костюм. Смит измъкна нажежената клавиатура и изруга, щом тя опърли дланта му.

Но преди да успее да я хвърли надолу, пренатовареният модул освободи енергията си. Агония прониза всички клетки на сгърченото му тяло, когато зарядът го прониза, преди да се стовари върху металния под на тунела.

Улеят отново притихна, тих като гробница. И в утробата му притихна самият Захъри Смит — много, много кротко.