Изгубени в космоса

Десета глава

Джуди бавно свали поредното парче от разтопения криокостюм от оголения гръб на Дон Уест и усети, че очите й проявяват твърде непрофесионален интерес към мускулите му. „Господи, какво хубаво тяло има…“ Изрита се наум по кокалчето, благодарна, че все пак беше зад него. „Ама какво ми става…?“

Беше разбрала, че има хубаво тяло още първия път, когато го видя. А и лицето му беше едно такова… някак мило и насмешливо, и толкова мъжествено, че чак сърцето ти да спре; и тези сини очи, хубавата му коса, и устните, невероятно примамливи да ги целунеш. Просто не можеше да откъсне поглед от него… докато не си отвори устата.

И се оказа просто поредното пилотче. Едно надуто, крачещо его, оставило мъничката си глава да разсъждава вместо голямата. Беше срещала прекалено много като него, за да допусне да се доближи до нея, камо ли пък да й влезе под кожата.

Беше виждала много мъже… много голи мъже, след като реши да стане доктор. Не че се беше държала като монахиня през цялото това време, впрочем. Но откакто започна да работи за тази мисия… и осъзна, че бъдещето на цялата планета може би зависеше от нейния успех… тя едва различаваше мъжкия от женския пол сред хората, с които работеше. Как можеше да помисли за себе си, след като всичко това бе много по-важно?

И тогава, защо толкова й се искаше да погали с ръце раменете на Дон Уест, да усети как тези силни, мускулести негови ръце се плъзгат по гърба й… Стига! И тя полека издърпа поредното парче от костюма му.

Е, беше почти загинала само преди няколко часа. И какво…?

„Дано само не си отвори устата…“

Дон стоеше кротко, доколкото можеше, сред болничното отделение, докато Джуди сваляше последните парчета от разтопения му криокостюм. Досега се бе държал в критичната ситуация поддържан от адреналина, без да изпита болка. Но веднага, след като му остана време да си поеме спокойно дъх, осъзна, че трябва да се измъкне от това нещо… а не можеше. Цялото му тяло беше отекло и опърлено от електрическия заряд, който проклетият робот беше изхвърлил в костюма му. Направо беше извадил късмет, че не беше станало нещо по-лошо. По дяволите, имаше късмет, че изобщо е жив, както и всички останали.

Той отново погледна към багажния трюм, където Джон Робинсън бе затворил Смит. Поредното насекомо, затворено в буркан. Като бурканите, които го обкръжаваха в това претъпкано пространство, изпълващо го с клаустрофобен ужас. Смит продължаваше да удря с юмруци по противоударния прозорец на люка и да крещи нещо недоловимо. Джуди Робинсън спокойно си вършеше работата, сякаш не забелязвайки присъствието на Смит. Като че затвореният в килера самоубийствен ненормалник също така беше „Какво пък, голяма работа“. Дон мерна злорадия гняв в очите на Смит и гадно му се ухили.

— Стой мирно — промърмори Джуди.

— Мъча се — възрази той и безпомощно почеса все още покритото си с останките от костюма рамо. — Не можеш ли малко да побързаш?

Но ето, че досадните сърбежи и разпънатите му нерви започнаха да изтезават всеки сантиметър от тялото му, който още не беше пострадал… да не говорим, че наистина, ама наистина трябваше да пусне една вода.

Джуди издаде тих, състрадателен звук и докосна все още покритото му рамо.

— Криокостюмът е поел по-голямата част от електрическия заряд — каза тя. — Имаш късмет, че това не е кожата ти…

Той се обърна и я погледна.

— Докторе, това, което долових в гласа ти, да не би да беше загриженост? — попита я Дон с надежда.

Джуди дръпна непокорното парче плат от разкъсания му костюм от рамото като лента залепнал цитопласт.

— О-у-ух — запротестира Дон. — Що за креватни маниери…

Джуди вдигна очи към неговите и това, което видя в очите й, накара сърцето му да подскочи. Но погледът й тутакси се премести върху белега под рамото му.

— А това какво е? — попита тя и леко прокара пръстите си по него. — Някакъв боен белег ли?

Кожата му настръхна от докосването й и цялата му ръка потръпна. Надяваше се, че не го е забелязала.

— Нещо такова — отвърна й той с усмивка. — Беше татуировка. На едно бивше гадже. Махнах я.

Джуди отново го изгледа. Едната й вежда се повдигна учудено.

— Нямаше ли да е по-лесно да използваш магия?

„Поредното й пряко попадение.“ Всеки път, когато му се стореше, че я е хванал на мушката, тя го отрязваше. „Тази си я бива.“ Постара се да превърне гримасата си в усмивка.

— Е, какво да правим, такъв съм си… — каза той. — На всяко пристанище по едно момиче.

Джуди го изгледа продължително, сякаш доловила, както и той самият, колко кухо прозвуча хвалбата му.

— Значи си нямаме семейство, така ли, майоре? — попита тя и отново се залови за работа. Сега не се подиграваше. Не можеше и да се сети накъде биеше. — Нищо, което да те свързва със Земята? Нищо, което да ти липсва…? — Тя отново вдигна очи към лицето му. Отново ги измести. Дръпна друга ивица от костюма, този път по-внимателно.

Не знаеше как да й отговори, тъй като не знаеше какъв отговор точно очаква от него. Затова й каза истината.

— Никога не съм бил от тези, които си пасват на място и се държат прилично. След известно време единствената ми част, която хората искат да видят, е гърба ми, и то през вратата.

Изведнъж си спомни родителите си; спомни си как яростно затръшна вратата на верандата, откъртилото се парче мазилка и червената кал, полепнала по крачолите на панталоните му, докато си отиваше… Сведе поглед, въпреки че сега тя не го гледаше в очите.

— Предполагам смяташ това за много романтично — промърмори Джуди, отлепвайки последната ивица от раздрания костюм от гърдите му.

Той я погледна.

— Не. Не смятам.

Тя срещна погледа му и красивите й зелени очи сякаш се прицелиха право в душата му.

— А ти, докторе? — изстреля той интимния си въпрос право към нея, преди да е успяла да го прикове. — Има ли някой щастлив малък глупак, когото си оставила зад себе си?

Почти беше загубил. Беше й позволил да се промуши през защитата му… Каза си наум, че всичко това се дължи на голямото напрежение, което беше преживял, всичко през последните дни беше минало прекалено бързо. Но нещо прониза отново дълбините на мозъка му, напомняйки му, че се беше озовал в капан с тези хора, на този кораб, неопределено…

В някаква степен това му се струваше още по-лошо, отколкото ако беше сам. „Не сме изгубени! Мога да намеря пътя към дома! Аз съм най-добрият и трябва да има…“

— Последните ми три години минаха в подготовка за тази мисия — отвърна Джуди, скръстила ръце. Когато отново вдигна очи към нея, очите й бяха станали хладни, показвайки му, че измъкващата маневра, която бе приложил, бе свършила добра работа. — Тук сме, защото се опитваме да спасим планетата си, майоре. Нямах никакво време за забавления.

Под думите й той долови дълбоко безсилие и чувство за загуба, което не му се искаше сам да изпита… чувства, за които сякаш тя самата не си даваше сметка.

Той се напъха в тениската, която тя му подаде, грижливо сгъната. Платът, опрял се в кожата му, дращеше като шкурка.

Тръгна към вратата, но се спря посред стаята. Погледна назад към нея, застанала на мястото си. Тялото й беше все така стегнато и непреклонно. Само преди два часа за малко не беше загинала, заради същата тази мисия…

— Ако нямаме време за забавления, докторе — попита я той нежно, с полуусмивка — тогава за какво е нужно да спасяваме планетата?

Тя го изгледа, неподвижна и безмълвна. Не свали очи от него, докато прекоси болничното отделение и излезе през вратата.

Уил Робинсън се беше изправил на пръсти в дока за роботи, опитвайки се да откачи един гигантски кръгъл диод от стената. Огледа се изненадано, когато ръцете на Пени неочаквано изникнаха до неговите и му помогнаха да измъкне частта.

— Благодаря — усмихна й се Уил, седна на пода и внимателно положи диода в скута си. После вдигна очи към нея с измъчен израз на лицето си. — Мразя да съм малък.

Вместо отговор, Пени му подаде камерата си / часовник.

— Мисля, че се е счупила.

Уил я взе и я огледа, внезапно почувствал се не чак толкова малък и безполезен. Възвърна си своята самоувереност и чувство за компетентност, каквото само той можеше да притежава, щом пред очите му попаднеше нещо механично. Почти разбираше още от пръв поглед как би трябвало да работи то: в какво се състоеше повредата, ако не работеше. Измъкна някакъв инструмент от комплекта си и започна да бърника из записващото устройство.

— Защо не си горе на палубата с мама и татко? — попита го Пени.

Той вдигна очи.

— Случайно да си срещала родителите ни напоследък? — попита я глухо момчето.

Пени направи кисела физиономия.

— Прав си — въздъхна тя и зарея поглед в стената.

Уил натисна клавиша за плейбек на камерата и се ухили, щом тя заговори с гласа на Пени:

— … пуканки. Орхидеи. Вълни. Били. Целувка…

Пени ядосано дръпна машинката от ръцете му и я изключи. Лицето й се беше изчервило.

— Това е списък — поясни тя, след като я изгледа изненадан. — На всичко, които оставихме зад гърба си — изведнъж от очите й бликнаха сълзи. Но тя не допусна да потекат и го погледна със зачервени очи. — Никога не обиквай нищо, хлапенце — заяви му ядосано каката, — Защото най-накрая ще го изгубиш — завъртя се на пети и напусна стаята.

Уил я изгледа, без да каже нищо.

Морийн и Робинсън работеха заедно пред биоконзолата на мостика, мъчейки се да възстановят, доколкото е възможно, животоподдържащата система. Морийн наблюдаваше съпруга си с ъгълчето на окото си и от време на време обръщаше очи към него, за да му каже какво да прави, като в същото време се беше съсредоточила над собствената си задача. Някакво малко ъгълче в дълбините на съзнанието й се беше зареяло в мисълта за уникалността на този миг, когато вечно заетият й съпруг беше с нея и дори слушаше какво му говори.

Не че при подобни обстоятелства друг на негово място би бил по-малко зает.

— Какво си въобразявах? — промърмори той. — Да влача семейството си из космоса?

— Но какво друго можехме да направим, Джон? — отвърна му тя, разплитайки сегмент от инсталацията. — Да ги оставим на Земята ли? Да ги лишим от родители, да не сме с тях, докато отрастват?

Той не отвърна нищо, заровен сред съсипаните детайли с надеждата да намери нещо, което все още подлежи на възстановяване.

— Смит — промълви той след малко и тя разбра, че не очакваше отговор; сякаш беше изрекъл тревогата си безмълвно. — Все още може да ни причини зло. Ще бъдем в много по-голяма безопасност, ако той загине. По дяволите!

— Но… — и тя довърши мисълта му, разплитайки в същото време жиците. — „как можем да занесем цивилизация сред звездите, ако самите ние не останем цивилизовани“… нали така, професоре? — Знаеше, че ще си спомни тези думи. Бяха негови собствени; повтарял ги беше толкова често, всеки път, когато гледаше телевизионните новини.

Той вдигна глава от вътрешностите на конзолата и я изгледа ядосано.

— Случайно да си забелязвала, че каквото и да кажа, все заставаш на противната позиция?

— Разбира се — отвърна тя спокойно, изненадана, че той го е забелязал. — Та нали сме женени.

— Какво по дяволите…? — възкликна Джон.

Тя го изгледа с искрена изненада, която бързо се смени с тревога, когато забеляза накъде се беше насочил погледа му. Очите й също се извърнаха към мониторите в другия край на помещението.

Некартираната планета в центъра на екраните беше започнала да свети. Пред смаяните й очи някакво енергийно поле изригна от повърхността й и изкриви образа. Осеяната със звезди космическа чернота сякаш се съсухри по краищата си, отваряйки място на светещ портал.

А отвъд ръба на портала удълженото вретено на някакъв звезден кораб прихвана светлината на двойното слънце на тукашната система.

В другия край на мостика отекна гласът на Дон Уест:

— Какво, по дяволите…?

С усилие на волята си Дон отдръпна погледа си от аномалията, пробила огнения пръстен сред космическото пространство над главите им, и завъртя пилотското кресло, за да огледа нескопосания си екипаж. „Неговият екипаж.“ Трудно му беше дори да се сети за тази дума, докато ги гледаше. Но все едно, цялото семейство Робинсън беше тук, всеки се трудеше компетентно над определения му сектор и всички се мъчеха да закърпят това, което беше оцеляло. Трябваше да си признае, макар и неохотно, че в края на краищата на този семеен пикник сред тях нямаше сухи пънове.

— Изглежда, е някакъв процеп в пространството — докладва Джон Робинсън.

— И към какво води? — попита жена му.

— Уместен въпрос — промърмори Дон. Извърна се отново към конзолата и включи изтласквачите.

— Майоре, почакай… — обади се Робинсън.

Дон набра координатите и отпрати „Юпитер“ към грейналата паст.

— Ще почакам друг път — и той усети, че пулсът му се учестява, щом гигантският сребрист кораб се надигна пред очите им и изпълни цялата визьорна стена.

— Дръпни назад! — извика рязко Робинсън и прекоси помещението към него. — Това е заповед…

— Да бъде светлина — каза Дон, все едно, че не беше го чул. Включи предните прожектори на „Юпитер“. И ахна.

Същото направи и Робинсън, изправен до него.

— Щом всичко това е сън — промълви Дон чистосърдечно, — дано поне има повечко момичета!

Прихванат от сноповете лъчи на прожекторите им, корпусът на неизвестния вретеновиден кораб се възправи с блеснали детайли, покрит с наподобяващи струпеи метални плочки. По дължината му се четеше надписът: ПРОТЕЙ. А под него — логото, което носеше на собствената си униформа: АЗОМАК.

— Значи е от нашите — промълви най-сетне той. — Но никога не съм виждал подобен кораб. „Боже, колко огромен беше… И красив. Но как…?“

— Не отговаря на позивните ни — обади се Джуди.

— Засичам несъществени признаци на живот — намеси се Морийн Робинсън. — Но може и да са сензорни призраци.

— Компютърът му може би все още работи — Джон заработи по конзолата на съпилота, забравил всичките си доскорошни възражения. — Ще опитам стандартните кодове за скачване.

Пред тях върху огромния хълбок на кораба се задейства скачващ пръстен. Прожекторите осветиха отвора, осигуряващ достъп до въздушния люк на кораба, който се завъртя и се разтвори.

Дон поведе „Юпитер“ към него и премина през втори, по-малък пръстен. Тук вече беше пристанал друг, далеч по малък от техния космически кораб. Закривените му, смътно антропоморфни линии дори и далечно не му напомняха на каквото и да е, което беше виждал през живота си.

— Виж, това не е наше.

— Момчета — промълви Морийн. — Та то дори не е човешко!