Изгубени в космоса

Двадесет и първа глава

Джон стисна зъби и единствено с усилието на волята си се задържа неподвижно върху тресящата се платформа, когато хибридът се надвеси и челюстите се насочиха към врата му…

В последния възможен миг той замахна с ръката си; острата като бръснач бойна звезда, стисната в юмрука му, разцепи лицето на хибрида. Сребристочервена кръв обля чудовищното лице; хибридът залитна назад, поразен от изненада.

После главата му отново се проточи напред, а лицето му беше изпълнено с ледено презрение.

— О, болката. Болката. — и той му показа зъбите си. В отговор Джон му се ухили.

— Още не си видял нищо… — Той замахна към лицето на хибрида и проряза надолу, разкъсвайки лигавата мембрана на пълния с яйца семенник.

Този път лицето на хибрида зяпна с невярващ поглед, когато чудовищните му деца се изсипаха от яйчната торба, запълзяха по тялото му и се затичаха нагоре по черупчестите му гърди към струята сребриста кръв, стичаща се по бузата му.

— Спомняш ли си кораба-сонда? — каза Джон, чиито отмъстителни думи бяха изпълнени с жлъч. — Тези чудовища изяждат ранените си.

Изразът на лицето на хибрида се промени — една от ръцете му се сгърчи към лицето.

— Не! — изстена той. — Спрете. Не…! — Той се олюля назад, изгуби равновесие и се срина до платформата.

Джон с мъка се изправи на крака и се затича напред…

Хибридът се изтласка от перилото назад към платформата, осемте му увенчани с нокти крайника, които го бяха задържали, докато падаше, щръкнаха напред като нападащи змии, и той посегна към Джон.

Джон връхлетя върху него и го събори назад с рамо. Хибридът отново се олюля и се срути на перилото.

Докато хибридът падаше, един от ноктите му закачи дрехата на Джон и го повлече от платформата.

Джон отчаяно протегна напред ръце, усетил, че пропада, и пръстите му диво зашариха, търсейки нещо, за което да се хванат. Свиха се около металната скара на мостика и той с усилие спря полета си, а тялото на хибрида продължи да пада надолу и надолу… към улея на време-пространството.

Сякаш самото време спря, докато Джон се взираше надолу, към полетялото към енергийния вихър чудовище. Увисна с едната си ръка от решетката и се замоли така, както никога досега не се беше молил, дано законите на вселенския ред да не са все още напълно изоставили този свят на пресичащи се звезди…

Падащото тяло на хибрида улучи горящата плазма на пръстена в периметъра на улея, вместо да полети през него към Земята.

Джон изстена и се вслуша във вика на чудовищното същество.

Той погледна надолу. Очите му бяха толкова безмилостни и студени, умът му толкова празен, колкото пространството между звездите.

— Умирай толкова време, колкото искаш — промълви той, докато адът под него поглъщаше чудовищния силует на хибрида.

Джон издърпа изтерзаното си тяло върху рамката на мостика, болезнено, сантиметър по сантиметър, напипвайки плетеницата от метални пръчки с ръце и крака. „Трябваше да се добере до конзолата да спре процеса и да измъкне ядрения материал преди…“ Някакъв лъч светлина внезапно привлече погледа му, далеч долу на рампата, водеща към щерната на хипердвигателя. Спря да се катери и погледна надолу. Нечие човешко тяло лежеше под него, проснато неподвижно върху рампата.

Уил!… Беше синът му, порасналият му син, рухнал върху наклонената решетка; безжизненото му тяло се държеше да не се плъзне надолу към щерната единствено благодарение на сребърната верига около врата му. Отличителните знаци, които все още носеше на себе си, заплетени в металната решетка.

Едва погледна надолу и нов трус разтърси Машинната зала. Тялото на Уил се плъзна с милиметър надолу и веригата започна да се изпъва.

„Уил… трябваше да го спаси…“

Той отново вдигна очи. Цилиндърът с ядреното гориво се беше спуснал почти напълно. Не му оставаше никакво време. Още някоя секунда и щеше да бъде твърде късно да го спре…

„Не можеше да направи и двете неща едновременно.“

„Дългът или обичта…“ Винаги беше стигал до този избор, в целия си живот. Винаги беше избирал голямата перспектива — по-голямото добро, бремето на отговорността, суетната вяра, че той единствен може да спаси света. Винаги беше жертвал нещата, които наистина имаха значение — радостта, съпричастието, свободата, живот, споделен с тези, които обичаш… и дълбоко човешките емоции, заради които си струваше човешките същества да се спасяват от самите себе си.

И ето докъде го беше докарало всичко това.

Джон се люшна през рампата и скочи надолу.

Падна до Уил тъкмо в мига, в който разкъсалата се верига го пусна да се плъзне надолу. Джон сграбчи китката на Уил, който вече се плъзгаше надолу, и го повлече нагоре от адския огън, погълнал хибрида.

Нозете му се прекършиха. Силите му се бяха изчерпали; той приседна на пода и прегърна Уил в скута си.

— Хайде, синко — промълви той, галейки нежно с длан косата на Уил. — Хайде, събуди се…

Дон гледаше как земята извън „Юпитер Две“ изригна магма, гърчейки се в смъртоносните тласъци на безименния свят. Гледаше в Ада…

Отново провери контролните данни на командния пулт; корабът беше зареден на пълна мощност — толкова, колкото можеше да поеме — и очакваше неговия сигнал. Пръстите му нервно забарабаниха по пулта; Дон захапа устни. Нищо не можеше да се различи навън; никой, уловен в клещите на този адски хаос, не можеше да оживее…

Морийн се срина в празното кресло на Джон до него и се пристегна с ремъците.

— Все се надявах, че някак си ще се появи… — промълви тя, без да поглежда към него, взирайки се единствено в смъртоносните изригвания на чуждия свят, предопределен да загине заради човешките грехове.

Най-сетне тя отново поклати глава, сякаш убедила себе си в неизбежното.

— Да тръгваме, майоре — каза тя. Погледът й беше ясен и изпълнен с решимост. Тя кимна към командния пулт.

Дон натисна клавиша. Чу, или по-скоро усети запалването на изтласкващите дюзи, готов и да му дадат всичко, на което бяха способни, за да издърпа кораба обратно в космоса, на който принадлежеше.

„Но нямаше да бъде достатъчно…“ Той сподави мисълта си. Джон Робинсън беше пожертвал живота си, за да повери в ръцете на Дон спасяването на семейството си, което толкова обичаше… и това, което беше постигнал, се дължеше на това, че беше най-добрият.

Той щеше да спаси семейството, което Джон обичаше… вече неговото собствено семейство. Днес вече беше видял толкова много неща, в които беше невъзможно да повярва; съществуваше ли още някакво чудо, след всичко, което беше видял?

— Парче торта… — промълви той, сдържайки дъха си. „Парче торта…“

„Юпитер“ се разклати върху колесника си, а земята отдолу започна да поддава, пропадайки под кораба от всички страни.

— Сбогом, моя любов — каза тихо Морийн.

Той вдигна глава и видя напиращите от очите й сълзи. Извърна поглед към командния пулт.

— Включи първа степен на изтласкване — каза той. — Веднага!

Вибрацията на надигащия се кораб надмогна гърча на планетната повърхност; колесникът се прибра нагоре по команда. „Юпитер Две“ изрева, издърпа се от срутващата се стена на кратера и се понесе нагоре.

— Хайде, синко. Събуди се… — Джон беше Уил в ръцете си, предпазвайки го от трусовете, които разтърсваха пода и разлюляваха паяжинната мрежа от проводници и кабели, проточили се от стената, докато най-сетне очите на сина му примигнаха и се отвориха.

— Татко…? — промълви Уил, не вярвайки на това, което виждаше.

Джон, надвесен над лицето му, се усмихна.

— Мислех, че съм те загубил.

Уил вдигна удивен очи към него и на устните му се изписа усмивка. Но изразът на лицето му рязко се промени и той промълви:

— Ядрото…

Той с мъка се изправи на колене, тъкмо навреме, за да могат да видят как ядреният цилиндър потъна в контролния панел. Ослепителен лъч усилена кохерентна светлина се спусна от стартера на хипердвигателя, поразявайки щерната; лъчът засмука като фуния всеки джаул енергия от радиоактивното ядро на цилиндъра, за да стабилизира времепространствения улей под тях. На монитора върху платформата просветна съобщение: ПОРТАЛЪТ Е ГОТОВ.

Уил бавно се извърна към Джон и поклати глава.

— Ти можеше да вземеш ядрото и да заминеш, преди да стане твърде късно… Но вместо това спаси мен.

Джон погледна изумения си син и усети как нещо вътре в него се скърши. Изпълни го такава мъчителна болка, каквато не беше изпитвал никога досега, и го отпусна…

— Нямах друг избор — прошепна бащата. — Не можех да те оставя да паднеш. Ти си мое момче.

Уил отвори уста, но преди да успее да отговори, таванът над тях се раздра и се отвори като картонена кутия. Сега и двамата гледаха нагоре, към последния портал. Небето под портала бе нажежено, същински ураган от червено и златно, сякаш целият свят отвъд портала се поглъщаше от огнената буря.

Дон се бореше с лостовете, докато „Юпитер Две“ напрягаше сетни сили да се измъкне от десет километра дълбокото небе и да се издигне над повърхността на планетата.

Под тях земята кипеше, разкъсвана от ослепителни експлозии. Здравата скала се топеше като пластмаса и раждаше с грохот нови планински зъбери, които на свой ред отново биваха поглъщани от планетарното ядро. Корабът се тресеше така застрашително, че му се струваше, че порутеният му корпус всеки миг ще се разпадне на части и въпреки това сякаш стояха на място.

— Не набираме височина! — изрева той дрезгаво, макар че Морийн и сама виждаше.

Приливна вълна от камъни се надигна нагоре, право пред пътя им, извисявайки се над тях, а той не можеше да стори нищо друго, освен да гледа с изпразнен мозък как тя започна да се разсипва: как гигантски каменни отломъци се отделиха от гребена й и западаха към тях…

Сянка се стовари върху него и целия команден пулт. Той се извърна на креслото си, за да погледне за сетен път… видя Джуди и Пени в ръцете й, видя ги всички — всяко от изопнатите зад него лица сякаш представляваше огледален образ на самата смърт.

Той отново погледна Морийн. Очите му горяха от жал. Последните думи, които успя да отрони, бяха:

— Съжалявам…

Каменната лавина се срина върху тях като юмрук на Бога. „Юпитер Две“ избухна, погълнат от пламъка и загиващата под тях планета произнесе своята присъда.

Уил стоеше със своя баща на перилата на контролната платформа. В очите на възрастния мъж Уил разчете голата болка на човек, загубил всичко — семейството си, надеждата си, мечтите си.

— Не можах да ги спася… — прошепна бащата.

Уил отмести поглед, неспособен повече да гледа това. Очите му попаднаха на коридора във времето, все още съхранен стабилен от фокусираната енергия на ядрения материал, блеснала надолу в бездънния улей. Сега този лъч му показваше вътрешността на стартовия купол, в деня на мисията… самия него, едва десетгодишен, пристъпващ към „Юпитер“ в своя криокостюм. Невинен, изпълнен с надежди; не знаещ нищо за бъдещето, което го очакваше…

— Толкова години — промълви тихо порасналият мъж.

— И все още го чувствам. Нашето слънце. Нашата Земя. Всичко, за което мислех през цялото това време. Да се върна у дома…

Той се обърна към контролната конзола и започна да въвежда нови команди, променящи пространствените и времеви парадигми. Образите долу, в портала на времето, се размиха и разсипаха, отвени настрана като страници на лъхната от вятър книга.

— Преди много време — продължи той, макар баща му да не го слушаше — ти каза на едно малко момче, че един ден то ще разбере колко го е обичал баща му. — Сега вътре в изхода на тунела лежеше тази планета — той видя появата на „Юпитер Две“, кораба, чиито изтласкващи дюзи все още загряваха, все още цял… мигове преди разрушителния взрив.

— Всичко, което забелязвах тогава, беше твоята потребност да продължаваш напред на всяка цена — той се извърна към баща си. — Това, което така и не ми показа тогава, беше обичта ти. Това загубих. Времето ми я открадна… — Уил поклати глава. — Така и не можех да разбера колко мислиш за мен… до сега. — Понечи да се усмихне. „Сега той щеше да върне на времето всичко, което беше изгубил.“

Друг портал процепи стаята като брънка от огнена верига, отнасяйки стени и още част от покрива; отвъд него се беше проснал кипнал, ужасяващ мрак.

Уил се пресегна да хване ръката на баща си и го поведе през платформата към чакащия го улей.

Морийн се срина в празното кресло на Джон до него и се пристегна с ремъците.

— Все се надявах, че някак си ще се появи… — промълви тя, без да поглежда към него, взирайки се единствено в смъртоносните изригвания на чуждия свят, предопределен да загине заради човешките грехове.

Най-сетне тя отново поклати глава, сякаш убедила себе си в неизбежното.

— Да тръгваме, майоре — каза тя. Погледът й беше ясен и изпълнен с решимост. Тя кимна към командния пулт.

Дон натисна клавиша. Чу или по-скоро усети запалването на изтласкващите дюзи, готови да му дадат всичко, което беше по силите им, за да издърпа кораба обратно в космоса, на който принадлежеше.

„Юпитер“ се разклати върху колесника си, а земята отдолу започна да поддава, пропадайки под кораба от всички страни.

— Сбогом, моя любов — каза тихо Морийн.

Зад тях Пени ахна:

— Вижте! — извика момичето.

Дон вдигна поглед едновременно с Морийн, а таванът над тях започна да се върти бясно и стана прозрачен, сякаш някаква невероятна алхимична промяна го беше превърнала във вода.

А отвъд вълнистата му повърхност стоеше Джон, втренчен надолу към тях с разширени от удивление очи, и до него — усмихнат, порасналият мъж, някогашният Уил. Уил постави длан на рамото на баща си и се взря дълбоко в очите му.

— Не ме карай отново да чакам цял живот, за да разбера какво наистина изпитваш — каза му той с обич. Усмихна се, изпълнен с тъга и надежда.

И той внезапно бутна Джон напред, отпращайки го през ръба на платформата, в улея…

„… и през него, в другия край.“

Джон се гмурна през флуидния таван и се строполи на пода. Морийн се беше озовала извън пилотското кресло и беше коленичила до него, преди зашеметеният от изненада Дон да проумее какво става. Тя отново вдигна очи нагоре, към портала, и радостта на лицето й изведнъж се замени от мъка, когато разпозна сина си — отдавна загубилия се син — толкова близо и въпреки това — толкова недостижим. Другите й деца се бяха струпали около нея и гледаха нагоре с благоговеен трепет.

— Ела при нас! — извика Джон, надигна се и протегна нагоре ръка. Но проходът през време-пространството вече се разпадаше, както и светът под него, разтапяйки се пред смаяните им погледи в нищото.

— Не мога! — поклати глава възрастният Уил. — Енергията беше достатъчна само за един човек, за едно пътуване, не помниш ли?

— Уил…? — извика Морийн, изправила се на крака и помагайки на Джон да се изправи.

— Радвам се, че те виждам отново, мамо — каза Уил и й се усмихна отгоре. — Хубаво е, че отново ви виждам всички, живи. — Прозрачната повърхност на портала започна да посивява и образът му се замъгли. — Не ме забравяйте…

— Никога, скъпо мое момче. Никога… — Морийн се заизкачва по стъпалата на конзолата до нея. С лице, навлажнено от сълзи, тя продължаваше да се взира нагоре, протягайки се да докосне ръката, която се гънеше, сякаш под развълнувана морска повърхност, към нейната. Джон я прихвана здраво и я повдигна още малко, докато пръстите й почти докоснаха неговите…

Порталът се затвори и той изчезна. Завинаги.

Дон прехапа устни и извърна поглед.

Пени стоеше, отворила широко очи и безмълвна, с Блоп, впила се здраво в ръцете й. Уил стоеше до нея и примигваше. Джуди докосна с длан рамото на Дон, сякаш искаше да се увери, че все още са цели-целенички, от плът и кръв. Той я прегърна.

Джон внимателно поведе Морийн надолу по стълбата, където все още стоеше, взираща се в празния таван.

— Той пожертва всичко заради семейството си…

Тя извърна поглед към него, очите й бяха премрежени от сълзи.

— Той научи това от баща си — изхлипа тя. Обгърна го с ръце и зарови лицето си в рамото му.

Уил пристъпи към него и застана до тях, вдигнал очи нагоре.

— Татко? — промълви момчето, почти колебливо, а майка му се отмести встрани, триейки очите си с длан. Когато баща му го погледна, той протегна ръка и му подаде отличителните знаци, които стискаше в ръката си. — Радвам се, че се върна — добави момчето, чиито клепачи все още примигваха.

Джон коленичи пред Уил и го прегърна.

— Исках само да ти кажа — промълви той. — Обичам те, синко. Много те обичам.

Уил се сгуши в прегръдката му. Така, както трябваше да бъде винаги, както винаги си го беше представял.

Теренът отвън се разтърси и занадига, принуждавайки кораба да залитне настрана заради поддаващия колесник. Дон пусна Джуди и тръгна към командния пулт.

— Планетата около нас се разпада.

Джон се изправи сред залата, а всички останали се пръснаха и всеки зае работната си станция.

— Статус? — попита той. Ужасяващ тътен извън корабния корпус му даде отговора.

— Обречени сме — изпъшка Смит, когато Дон мина край него.

Дон се спря и зави край него, сетил се внезапно и с неприязън за досадно дългото съществуване на другия, както и за факта, че горивните цилиндри на „Юпитер“ все още бяха наполовина празни.

— Обречени сме…

Дон замахна и го удари.

Погледна тялото на Смит, проснало се в безсъзнание на пода и поклати глава.

— Боже мой, това беше добре.

Затърка кокалчетата на ръката си и прекоси залата.

Джон го погледна вбесен.

— Вдигай ни веднага във въздуха!

Пилотът се отпусна в креслото си и вкара компактдиск в слота. Музиката разтърси мозъка му като адреналин и той натисна лоста на първа степен на изтласкване.

Вибрацията от активирания корабен двигател замести земните трусове. „Юпитер Две“ се измъкна от ужасяващо променящата формите си стена на кратера и започна да се издига, докато цепещата се под тях планетна повърхност се срина навътре с оглушителен рев.

Дон придаде на машините цялата енергия, с която корабът все още разполагаше. „Юпитер“ залитна и потръпна, борейки се със сетни сили, но с твърде малко мощ за спасителния тласък, срещу непреодолимата сила, която ги дърпаше надолу.

Пилотът се бореше да стабилизира люлеенето и кривината на корабната траектория, да го задържи на достатъчна височина, за да оцелее и в същото време да набере необходимата скорост и инерция.

— Ще се опитам да достигна скорост на измъкване… — той погледна към надвисващата през визьорната стена сянка над командния пулт.

— Не! — изпъшка Джон. — Не разполагаме с ядрения материал! Гравитационният кладенец ще ни завлече надолу…

Дон отчаяно насочи „Юпитер“ извън планетната траектория, но планетните конвулсии надигнаха право пред пътя му невъзможна, десет километра висока скална стена; за миг се зачуди какъв, по дяволите, избор можеше да предложи Робинсън.

— Бихме могли…

— Няма да успеем! — промълви Джон с пребледняло лице. — Повярвай ми. Знам — каменният израз на лицето му спря протеста, надигащ се в гърлото на Дон. — Трябва да се спуснем надолу.

— Какво? — изсмя се пилотът, не вярващ на ушите си.

— През планетата, докато тя се разсипва…

— Това е лудост! — изрева Дон сърдито. Люлеещият се кораб се съпротивляваше на контролните му лостове като обезумял звяр.

Джон не отмести поглед от очите му.

— Нямам време за спорове. Това е пряка заповед, майоре.

Лицето на Робинсън потъна сред огледална стена, когато очите му срещнаха очите на Дон… който виждаше един арогантен, непреклонен, глупав кучи син, който имаше твърде много власт над живота му…

Погледът му изведнъж се проясни. И той отново видя Джон Робинсън.

— Да, сър. Командире — Уест се усмихна.

Очите му отново се извърнаха към командния пулт… усети как сърцето му подскочи, видял отново невъзможните висини на гигантската планинска стена, надигаща се над тях като приливна вълна, видя как започна да се срутва…

Пропастта под тях се разцепи и се отвори сред гърчещата се кора на планетата, толкова огромна, че сякаш светът се самопоглъщаше, и му се стори, че вижда ясно през нея чак до разтопеното й ядро.

Той рязко изключи двигателите. В един болезнен миг корабът замря, увиснал между рая и ада, а от всички страни около него главоломният сблъсък на континентални плочи избълва нагоре, чак до самата стратосфера, планински вериги, подобни на гънещи се валове. Срутващите се върху мазната магмена повърхност тромави канари се заизливаха в зейналия процеп, готови всеки миг да го запушат…

И тогава „Юпитер Две“ се гмурна право в средата на пропастта, а планетата го погълна като комар. Каменните челюсти зад тях се сблъскаха и затвориха, късове от света се сринаха над тях и също бяха погълнати.

„Юпитер“ и неговият екипаж полетяха като Алиса през заешката дупка, сред вселена от ослепителна светлина и смазващо налягане, изпреварвайки със секунди лавината на земната кора, летяща надолу след тях. „Заклещени между скала и пещ…“

Дон направляваше свободното им падане с вече свръхестествено ясен разсъдък. Сякаш умът му до такава степен беше надмогнал всякакви граници на познатия опит, че или беше полудял, или бе станал свръхрационален. „Летим през планетата.“ Това беше пълна лудост. И въпреки това, все още бяха живи…

„Засега.“ Скоростта им нарастваше в геометрична прогресия, докато гравитацията засмукваше „Юпитер“ към самото ядро на планетата. Температурата и налягането отвън щяха да продължат да нарастват, докато едното или другото не ги убиеше.

„По дяволите, сети се той, та нима вчера не преживяхме същото?“

Бяха използвали слънчевата гравитация, за да раздуят скоростта си, когато всичко друго се беше провалило. Той си спомни засмукващото ги слънце сред…_топлина, налягане и… скорост_.

Наведе се напред в креслото си, впил поглед в дисплеите. Разбира се. Тъкмо това бе имал предвид Джон. Само че Джон бе очаквал той също да се сети. „Джон, помисли си пилотът, ако оживея, кълна ти се, че ще се върна в училище да взема докторска диплома по астрофизика…“

Сянка покри лицето му. Той погледна напред и навън и очите му се разшириха.

Над тях и отпред, през огромния зев на разцепения басейн, се изливаше цял океан и се сриваше към „Юпитер“ като първичния потоп. „Можете да ме наричате Ной…“

Той отпрати кораба като сребриста палачинка и натисна лоста на изтласквачите, отнасяйки ги в дъга през притискащата ги в креслата парабола, нагоре и по-далече от надигащите се парчета на континенталната кора, право към водопада с размери на милионен град.

— Стиснете си носовете! — изрева Уест. „Там, където има вход, трябва да има и изход.“ Корабът се понесе нагоре през пропадащото море, прорязвайки го като лазерен лъч, летящ нагоре по стръмното течение, към свободата си.

„Юпитер“ изригна над океанската повърхност… за да се озове в друг мощен улей. Дон диво отклони посоката му, край тях изфуча айсберг и се срути долу в разцепилото се морско дъно. Насочи кораба през въртящата се скална фуния, без да го интересува какво точно представляваше тя, защото в другия край на дупката беше съзрял звездите.

Корабът се стрелна нагоре, през каменния коридор. Бяха се озовали вътре в срутващ се вулканичен конус, разбра Уест… „при това съвсем не беше спящ.“ Втвърдяваща се лава и скали с размерите на къщи се сриваха с рев пред него — „Последно препятствие, последна атака и този свят трябваше да ги изхвърли на свобода…“ и изведнъж му се стори, че всичко това беше най-добрата проклета виртуална игра, в която някога се беше напъхвал.

— Търкалящи се камъни. Рок енд рол… — той се ухили и остави потокът адреналин да го повлече към Зоната, в която един звездолет, попаднал сред недрата на действащ вулкан, можеше да извърши невъзможното. Където летящите камъни и бомби от лава не можеха да го докоснат, нито кораба му, нито хората, които му бяха толкова скъпи, колкото собствения му живот…

И той накара „Юпитер“ да затанцува под собствената му музика, извивайки се в пируети през огнения щорм отломки, без нито една погрешна стъпка, без нито милисекунда колебание.

— Ето там. Прозорец… — извика Джон до него и посочи.

Той кимна.

— Видях го! — И насочи кораба към гърлото на вулкана. Светлината в края на тунела беше от звездното небе.

Корабът изригна нагоре от устието на вулкана, нагоре в нощта, нагоре, пронизвайки сриващата се атмосфера.

Безименният свят се отвя зад тях и те преодоляха границата на смъртната му хватка, измъквайки се сред безмълвните дълбини на открития космос.