Изгубени в космоса

Дванадесета глава

Входният люк на „Протей“ се завъртя, разтвори се и пред тях се опъна чакащият ги дълъг, тъмен коридор. Дон активира шлемовата лампа на своя скафандър. Погледна през рамо затварящия се люк на „Юпитер“, преди да направи първата си стъпка в неизвестното. Джуди го следваше по петите, със Смит пред нея. Джон Робинсън зае ариергарда, за да е сигурен, че Смит няма да кръшне и да избяга.

А зад тях невъзмутимо се движеше Роботът, виновен за цялата бъркотия, в която се бяха озовали.

Той поклати глава. „Не… Не той беше виновен. Той беше само една машина.“ Смит го беше програмирал, това е всичко. Сега роботът просто изпълняваше техните команди и им осигуряваше достъп до аналитичните системи на „Юпитер“, докато продължи разузнаването.

— Кислородното налягане е нормално — се чу гласът на Джуди през говорителите на шлемовете им, след като люкът отново се запечата зад гърбовете им. — Микробно сканиране — отрицателно. Чисто е.

Дон вдигна облечената си в метална ръкавица ръка, за да отвори визьора пред лицето си и напъха шлема в ремъка на скафандъра. Останалите направиха същото.

Закрачиха отново и Джуди си пое дълбоко дъх.

— Въздухът е застоял — промълви тя. — Стар.

— Това е миризмата на призраци… — обади се Смит. Дон забеляза вграден в стената контролен панел… ясно разпознаваем, въпреки че конструкцията му изглеждаше необичайна. Приближи се до него и набра охранителните кодове, които му бяха известни, надявайки се на най-доброто; ухили се, щом Централният процесор на кораба се включи, сякаш просто го беше очаквал.

— Включих бордовия компютър… Уа-а-а! — ахна той изненадан, зяпнал в дисплеите на панела.

— Не работи ли? — попита го приближилият се до него Робинсън.

— Напротив, работи си съвсем добре. Само дето, не знам, някак страшно бърз е…

Уест отново поклати смаяно глава, щом осветлението пред тях по коридора примигна и дългата пътека пред тях грейна с постоянна зеленикава светлина. Роботът се затъркаля след тях и ги настигна.

На борда на „Юпитер“ Уил наблюдаваше с възторг в монитора си. Виждаше през очите на робота как отдалеченият от него екип навлизаше все по-дълбоко в недрата на странния кораб. Погледна към клавиатурата, когато лампата за аудиовръзка примигна, и докосна ръчката за увеличаване силата на звука. Вслуша се, леко намръщен и долови нещо, което приличаше на капене.

— Татко — промълви той в микрофона, — вие…

— … чувате ли нещо? — добави роботът, донасяйки въпроса на Уил до човешките си спътници. Машината отново се извърна и се загледа, и след като те го последваха, звукът от падащи капки над тях се усили.

— Като кап, кап, кап, капки кръв… — промърмори Смит.

Дон го погледна през рамо и устата на Смит се сви в доволство.

— Ти наистина е време да млъкнеш — промърмори Дон и усети, че лицето му почервенява, после отново извърна поглед.

— Ето тук — спря се Робинсън пред тях и посочи към тавана.

Дон вдигна очи и забеляза дупката — сякаш покривът беше сдъвкан от нещо, притежаващо невъобразимо здрави зъби. Над главите им се виждаше някакъв служебен тунел, едва различим през вискозната мембрана, изпъната по цялото протежение на проядената дупка. Мембраната капеше упорито към пода пред тях.

Джуди пристъпи по-близо към капката и протегна дистанционния датчик, за да я проучи. Разгледа данните, изписани на екранчето на уреда и заяви:

— Този материал изглежда биологичен.

Смит изсумтя.

— Нищо добро няма да излезе от това — каза той.

Дон го изгледа ядосано.

— Ти, разбира се, си експерт в космическото разузнаване.

Смит срещна погледа му, този път без да се усмихва.

— Повярвай ми, майоре. Злото познава злото.

Дон тръгна рязко напред, ругаейки Смит наум, изругавайки и себе си, че позволява на този психопат да му лази по нервите. Останалите го последваха безмълвно; всеки от тях внимателно заобиколи капещата мембрана и разширяващата се, кашеста локва на пода.

Докато се придвижваха напред, корабът запалваше светлините по коридора на пътя им, сякаш беше очаквал появата им. Бронираната врата в края на коридора се плъзна със съсък и ги подкани да влязат в друго празно, добре осветено пространство.

— Сензорите за движение все още действат — отбеляза Джуди шепнешком.

В другия край на помещението Дон забеляза нова бронирана врата, останала полуотворена, сякаш беше повредена. Този път металът се оказа изкривен и обгорен, сякаш беше поразен от огъня на оръжие. Дон внимателно докосна с длан повредената врата.

— Плазмени изгаряния.

Този път никой не се обади, дори Смит.

Дон се промуши през частично отворената врата и другите го последваха. Роботът премина последен, издърпвайки широко вратата с мощните си ръце.

Помещението зад вратата съдържаше редици със складови шкафове и във всеки от тях имаше по един робот. Дон се поспря, поглеждайки назад към собствения им робот, и отново огледа моделите, обграждащи коридора, прилични на някакви странни бронекостюми. Всеки от тях определено представляваше някакъв напреднал модел, по-гъвкав и с по-сложна конструкция от всичко, което беше виждал досега.

Зад него, Смит погледна към техния робот с подчертано презрение.

— Е, е, май сме бедните роднини? — изсумтя той, сякаш роботът можеше да се трогне. А може би не говореше на робота.

Робинсън крачеше през редицата от шкафове и оглеждаше обитателите им с неприкрит интерес.

— Серия роботи „Рамбъл-Крейн“… — сякаш говореше на себе си. — Но такъв точно модел никога не бях виждал.

Дон крачеше решително към далечния край на коридора, където вратите бяха оставени широко отворени. Надникна през прага и най-после видя онова, което търсеше от толкова време — командното помещение.

— Ето тук! — извика той през рамо и влезе.

Само един поглед му беше достатъчен, за да установи, че помещението беше твърде малко, за да бъде команден мостик. Сигурно представляваше някакъв помощен оперативен пост; в кораб с подобни размери сигурно трябваше да има много такива. Но със сигурност можеше да им даде представа как е изглеждало мястото, преди да се превърне в бойно поле.

Той зяпна към стените, обгорени от лазерни изстрели и към секциите на пилотските конзоли и главния контролен панел, напълно унищожени. Останалите от екипа също влязоха и се заоглеждаха като него.

— Дистанционна оперативна станция — констатира той. — Изглежда тук се е вихрила яка престрелка.

Робинсън пристъпи към комуникационния пулт и заоглежда редицата с индикатори и клавиши.

— Възможно ли е този кораб да е някакъв прототип? — измърмори той. После натисна нещо върху панела и енергията се включи, осветявайки дисплеите. — Капитанският дневник е унищожен. Може би ще успея да възстановя някои фрагменти — вещите му ръце зашариха по клавишите. — Чакай… ето това е.

Той вдигна глава към съживилия се главен дисплей.

Дон заби поглед в изпълнения със статичен сняг екран. Върху екрана постепенно се оформи силует на човешко лице. После видя как чертите на лицето започват да се фокусират, докато компютърът изчистваше електронния шум от образа. На екрана започнаха да се очертават контурите на мостика на „Протей“, чийто екипаж се движеше по палубата в обичайната, трескава корабна активност. Образът се смени с картина от повърхността на планетата, около която кръжаха в орбита.

Дон отново огледа изпъкващото лице на Капитана и изведнъж спря да диша.

— Джеб — прошепна той. „Беше Джеб… Не можеше да е никой друг.“ Уест бързо прекоси залата, приближи се още повече към екрана, забравил за всички и всичко останало. „Но… но…“

— Хиперпространственият търсач изглежда функционира — говореше Джеб. Лицето му потрепна и за миг думите му потънаха отново в статичен шум. — … никакви следи от „Юпитер Две“… — образът му помръкна. — … просрочихме определеното ни време… — отново помръкна. — … не смятам да се предавам.

За миг образът отново се изчисти до съвършенство и Дон изпита натрапчивото чувство, че лицето от екрана се взира право в очите му.

— Дон ще продължава да ме търси. — „Беше Джеб.“ Но обръснатата му глава, която си спомняше така добре, сега беше обрасла с гъста, къдрава коса, посребряла по слепоочията. „И Джеб беше някак си остарял… с двадесет и пет, може би с тридесет години…“

Дон извърна поглед и потърка очи. Когато отново погледна към екрана, видя само статичен сняг.

— Това е — каза Робинсън. — Останалата част от данните е напълно унищожена.

Робинсън нямаше вид на човек, току-що видял как негов познат се е състарил с десетилетия само за един ден. Но пък Робинсън не се познаваше с Джеб…

„Но все едно, това беше направо невъзможно! Всичко това трябваше да е невъзможно… нали?“

— Как са могли да изпратят спасителна мисия за нас, след като сме се изгубили само преди един ден? — попита Дон и гласът му прозвуча някак чужд и за самия него.

Никой не му отговори. Робинсън само поклати глава.

— Изглежда са взели на борда си нещо от повърхността на планетата — намеси се най-сетне Джуди, втренчена в биоконзолата. — … Ето го.

Над панела се появи мъглива холограма, която бавно се завъртя във въздуха. Изкривено изображение на някаква странна, лепкава торба. Изглеждаше жива и потръпваше, напомняше му някак си за капещата полутечна мембрана, която бяха видели в коридора. Той погледна през рамо към прага, от който бяха дошли; изведнъж забеляза, че Смит не беше в помещението.

— Смит! — извика той разгневен и се запъти към вратата. — Върни се веднага тук!

Смит отново се появи на прага, преди Дон да е успял да прекоси залата.

— Подчинявам се на драго сърце, майоре — усмихна се Смит и погледна нагоре, отбягвайки сърдития поглед на Дон. — Макар да не мисля, че тъкмо аз съм най-подходящият повод за тревогите ви. По-скоро ето тези… — и той посочи към тавана.

Дон вдигна очи. По покрива, над главите им, се виждаха безкрайни редици от покрити с мембрани дупки.

От другата страна на помещението роботът им се съживи и произнесе:

— Засичам някакво движение. Зад вас…

Дон се извърна бързо и успя да мерне нечий надвиснал сенчест силует, който се изстреля през друга врата.

— След него — извика Робинсън. — Бързо! Води Смит! — изкомандва той Робота и всички се затичаха към вратата.

Дон се затича по коридора и попадна в съвсем различен свят. Разцъфнали лози протягаха ластарите си по стените и ставаха все по-гъсти и сплетени, докато той продължаваше да си пробива път напред. Нови лози сплитаха нагънат килим върху металния под, заглушавайки стъпките му.

Растителността ставаше все по-гъста и той започна с усилие да си пробива път през храсталака, докато не достигна друг праг. Премина с усилие през него и се озова в истинска джунгла. Спря се и се заоглежда изумен сред пищно развихрилата се дива природа, незнайно как избуяла тук, в изоставения звездолет, на безброй светлинни години от Земята.

— Това трябва да е хидропонната им лаборатория — обади се Робинсън, когато и останалите се присъединиха към него.

— За такава растителност са нужни десетилетия — промърмори Джуди.

Дон се сети за Джеб, който му се беше сторил остарял с десетилетия. А и този кораб… пред такова технологично равнище техният „Юпитер“ изглеждаше като двумоторна таратайка… Нямаше начин познатата му АЗОМАК да разполага с подобна технология. Само един звездолет, поддържан от буден екипаж на дълги междузвездни пътешествия можеше да се нуждае от хидропонна лаборатория. И как корабът — сонда беше успял да ги догони тук, след като те самите нямаха никаква представа къде, по дяволите, се намираха…? Той смътно си спомни на състарения Джеб от корабния дневник за някакъв „хиперпространствен търсач“.

Но това означаваше, че „Протей“ е разполагал със средство да преминава през хиперпространствените дупки на червеи без наличието на портал.

„Боже мой…“ Не каза нищо; в този момент роботът им довлече в лабораторията хванатия здраво в металните му нокти Смит.

— Пусни ме, механичен тъпако — процеди Смит през стиснатите си зъби.

Дон понечи да се усмихне, но погледна зад Смит и очите му засякоха нечие плахо помръдване зад гъстия листак.

— Не мърдайте.

Облечената му в броня ръка се стрелна през храстите; и усети, че обгръща нещо, което не приличаше нито на листа, нито на грозд… нещо живо и съпротивляващо се. Листата на лозниците се отдръпнаха и той издърпа нещото от храстите, на светло.

Съществото, което ръката му беше стиснала, го изгледа диво с огромните си тъмносини очи. „Приличаше на котка… или на мече… не, по-скоро на маймунка, с тези уши… само дето тъканта на кожата му наподобява на змийска…“ Докато го гледаше, кожата започнала променя цвета си, преливайки от листно зеленикаво към черния цвят на собствения му полеви скафандър… „Като хамелеон…?“

— Чудесно! — заяви роботът, а Уил, далеч зад тях, пред монитора си на борда на „Юпитер“, вдигна радушно палци в поздрав към плененото същество. Роботът отпусна желязната си хватка от Смит.

Сега скимтящото животинче вече бе придобило напълно цвета на облеклото му, сякаш просто искаше да се скрие от погледите им. Сякаш се беше изплашило от него.

Дон го прихвана по-нежно.

— Спокойно, ей, приятелче — промърмори той. — Никой няма да те нарани.

Започна да гали главичката на съществото, сякаш беше котенце. Винаги се беше държал добре с животните… понякога дори по-добре, отколкото с хората.

За негово изумление животинчето престана да се дърпа и започна леко да мърка. „Май започна да ме харесва.“ След това заповтаря „Блоп… блоп…“, както би замъркало едно коте. Цветът му започна бавно да просветва, докато не преля в златистожълто.

— Май си намери приятелче — каза му усмихната Джуди.

На лицето му също изгря широка усмивка.

Тя вдигна вежди.

— Все пак… на твое място бих изчакала една-две седмици, преди да си татуирам името й на рамото — и тя пристъпи покрай него, за да огледа храсталаците папрат.

Той погледна към животинчето, което плътно се беше сгушило в костюма му, за да избегне насмешливия й поглед.

— Внимавай, скъпо — промърмори той. — Пази се да не еволюираш.

— Колко очарователно — изсумтя Смит с присъщия му убийствен сарказъм. — Доктор Дулитъл в открития космос.

— Вероятно е едно от съществата от чуждопланетния кораб, който видяхме в тунела за скачване — отбеляза замислено Робинсън и разсеяно подръпна брадата си, сякаш репликите, които си бяха разменили досега изобщо не бяха достигнали до слуха му.

Извънземното се закатери по ръката на Дон с четирипръстите си сухи ръчици и крачета. Хвана се за ремъка над рамото му и зарови личицето си във врата му. Той изненадан се разсмя и го потупа по гърба.

— Прилича на дете. Смит направи гримаса.

— Ако е така, скъпи ми майоре, какво според теб е станало с родителите му?

Всички го погледнаха.

— Да се връщаме в оперативната станция — предложи Робинсън.

Когато се запътиха към изхода, Дон забеляза, че Джон се поколеба за момент и погледна назад към плетеницата от листа. Но там нямаше нищо повече за гледане. Дон вдигна рамене. Лекото шумолене, което сякаш ги следваше по стъпките, беше само от листата, потрепващи от лекия ветрец, докато преминаваха. „Дали…?“

Озовали се отново в Оперативната станция за дистанционно управление, Робинсън пристъпи до командния пулт и опипа дисплеите.

— Проникнах в сензорната му апаратура — каза той. — Този кораб е напълно изоставен.

— Кораб призрак — отново промърмори Смит.

Този път Дон не му обърна внимание. Беше се съсредоточил изцяло върху маймунката-гущер, вкопчила се в костюма му. Дали наистина беше дете… или сираче? Или само домашно животинче? Колко ли време беше прекарало тук, съвсем само? Как може човек да прецени интелигентността на една извънземна форма на живот, след като е извънземна…

Той седна и откопча със свободната си ръка един от джобовете на скафандъра си. Бебе или домашен любимец, има някои неща, от които всички живи същества се нуждаят. Измъкна едно от кубчетата порцион и го обърна.

— Да видим какъв е викът на модата днес… банан/ говеждо. — Направи гримаса. — Кой ли ги измисля тези комбинации?

Съществото го наблюдаваше с любопитство, докато развиваше станиола. Очите му бяха огромни; напомняха му за една приказка, която му бяха разказвали като дете, за едно куче с очи, големи колкото чинии. Той отхапа малко от хранителното блокче и звучно задъвка.

— М-м-м. Вкусно — обяви той. С ъгъла на окото си забеляза неохотно пропълзялата на лицето на Джуди усмивка.

— Майор Уест, горещо ви препоръчвам да не се занимавате с хранене на бебета — обади се Смит. — Това, между другото, е мнението ми като медик.

Дон се намръщи и предложи храната си на малкото извънземно. То облиза пакетчето, изблопка тихо и предпазливо отхапа от хранителното кубче. Очите му се разшириха още повече, нещо, което му се струваше просто невъзможно, и глътна цялото блокче, заедно с опаковката.

— Мъничето беше гладно — каза той и се усмихна доволен.

— Боже Господи, кой ще ни избави от тиранията на сантименталните? — Смит обърна гръб, сякаш цялата тази гледка беше направо непоносима за него.

Някъде отдалече се чу пронизителен стон и въздухът около тях леко затрептя.

— Никак не ми харесва този звук… — заяви Джуди.

Дон огледа командния пулт и загадъчните следи от разгарялата се някога битка. „Какво ли наистина се беше случило с екипажа на «Протей»…?“

Малкото извънземно се разпищя; скочи от раменете на Дон, метна се на гърба на Смит, впи се във врата му и отново изпищя.

— Махнете от мен това адско създание! — извика Смит, и посегна да плесне, за да го махне от гърба си.

Джуди дръпна пищящото извънземно от него; то зарови личице в костюма й и бързо започна да променя цветовете си, опитвайки се да се слее с костюма й, докато в същото време воят някъде отвън, из коридорите, нарастваше.

Сега шумът сякаш се носеше над главите им. Дон вдигна очи. Редиците от запушените с мембрани дупки потръпваха и започнаха да се издуват, сякаш нещо… не, по-скоро неща, се опитваха да си пробият път през тях.

„Кораб призрак…?“ Дон се пресегна към оръжието си.