Изгубени в космоса

Осемнадесета глава

Уил коленичи на пода на дока за роботите и се зарови сред личните си товарни контейнери, които беше опаковал само преди два дни. Вдигна очи към частично сглобеното тяло на Робота, седнало на работната маса от другата страна на залата, обмисли възможностите на играчката, която държеше в ръцете си, и я остави настрана.

Пени влезе в помещението, понесла куп шноли за коса и други метални и електронни предмети. Изсипа ги на масата. Всъщност тя доброволно беше поискала да му помага, след като бе разбрала с какво се е заловил. Може би тази малка извънземна маймунка притежаваше някакви телепатични способности или нещо подобно; във всеки случай напоследък сестра му се държеше много по-мило, отколкото преди.

— Това е всичко, което е доста близо до определението за „безсмислено“, каквото мога да ти предложа — обяви Пени. — Давам ти дори пръстена от пъпа си.

— Благодаря ти, Пен — отвърна той с усмивка.

Тя се приближи да го погледне, заровен там, в сандъка с боклуци.

— Искаш ли да излезем навън?

Той поклати глава и усмивката изчезна от лицето му. Не беше напускал роботния док, откакто баща му се беше отбил да му каже „довиждане“. Не искаше да го напуска; това беше единственото място, където някой наистина имаше нужда от него. Роботът имаше нужда от него.

— Слушай, какво ли всъщност знае татко? — промълви тихо Пени. — Може би някой наистина е построил машина на времето. — Тя разроши косата му с ръка така, както обичаше да прави татко, и излезе от стаята.

Уил се изправи, въздъхна уморено и се приближи до конзолата.

— Чуваш ли ме, Робот? — попита той.

— Роботът е на линия — последва синтетичният отговор. — Твоята гласова модулация е странна. Нещо не е наред ли, Уил Робинсън?

Уил преглътна чувствата, заседнали на гърлото му, и не отвърна нищо.

— Я се усмихни — произнесе сърдечно Роботът, след като не последва отговор. — Ще ти кажа един виц. Защо Роботът пресякъл пътя? — изчака секунда за отговор, след това добави: — Защото бил въглеродно свързан с пиленцата! — Роботът гръмко се разсмя.

Уил завъртя очи.

— Ние имаме да вършим работа… — каза той.

Когато отново понечи да се обърне, по стените на дока се чу глухо почукване. Той се заслуша озадачен.

— Звучи като морзовата азбука — коментира Роботът.

— И какво казва? — запита го момчето.

— Опасност, Уил Робинсън — отвърна Роботът.

Източникът се намираше в стаята, където държаха доктор Смит. Уил надникна през прозорчето на вратата. Смит седеше до една маса и почукваше морзовия код с ботуша си. Той вдигна глава, усетил присъствието на Уил и прекъсна чукането, подканяйки го да влезе.

Уил се поколеба. После взе един лазерен пистолет, окачен високо на стената, закодиран само на неговия глас и отвори вратата.

— Съобщавате, че някой е в опасност — каза той сухо, хванал пистолета така, че Смит да може да го вижда.

Очите на Смит се преместиха към пистолета като иглички към магнит. Той стана от масата и пристъпи към Уил.

— Това оръжие е настроено да стреля само по моя команда, така че не се опитвай да правиш глупости — предупреди го с рязък глас хлапакът.

Смит вдигна рамене и го подмина, приближавайки се до прозрачната стена, само за да отвори противоударния й щит.

— Уилям, ти се заблуждаваш за намеренията ми — каза той. — Искам само да ви помогна.

— Да ни помогнеш ли? — каза Уил с недоверчив тон. — Че ти се опита да ни убиеш.

Смит въздъхна отегчено и се обърна с лице към Уил.

— Да, но сега нашите съдби са свързани — подчерта той и Уил осъзна, че всъщност беше прав. — Ако баща ти и онзи идиот Уест се провалят, аз няма да имам никакъв шанс да се прибера у дома. В мой интерес е да успеят. А трябва да ми повярваш, че винаги следвам интереса си. — Той се извърна към прозореца и се вгледа в странния пейзаж и още по-странната растителност. Някъде там, отвън, нещо невидимо нададе нечовешки вой, който накара кожата на Уил да настръхне.

Смит отново се извърна към него, сякаш този звук само потвърждаваше думите му.

— Какви ли зверове бродят сред тази чуждопланетна горска пустош…? — и той кимна с глава към прозрачната стена. — Тези глупаци. Да тръгнат толкова сляпо през дивата джунгла… Колкото и да мразя да го признавам, ще бъде наистина много по-трудно да се оправим без тях.

Уил нервно потръпна.

— За какво говориш? — настоя той. — Те ще се върнат. Ще се справят. — Но изведнъж усети, че не е сигурен дали се опитваше да убеди Смит, или самия себе си.

Смит го изгледа мрачно.

— Дали? — попита мъжът.

Уил прехапа устни. Усети тревога и страх да се свиват на топка в стомаха му. Погледна към прозореца и видя загадъчния портал, който проблясваше под разцепеното на две небе.

— Някой трябва да тръгне след тях… — промърмори момчето.

— Уил, забранявам — заяви Смит строго. Поклати глава. — Ти си момче. Умно, разбира се, но все пак си само едно дете. Тази планета по всяка вероятност гъмжи от хищници. Дори и да успееш да ги намериш, ако те са ранени, разкъсани, ако умират… какво би могъл да направиш ти…?

Лицето на Уил се свъси. „Твърде малък; той винаги се оказваше твърде малък, за да може да помогне!“ А и тялото на Робота не беше още довършено.

— Но ти си доктор — каза той с внезапно вдъхновение.

Смит наистина имаше нужда от тях, за да оцелее.

Сам го беше признал. Смит трябваше да му помогне.

Смит се извърна от прозореца с ръце зад кръста.

— Да… — промърмори той замислено. — Да, доктор съм…

Пени премести нагоре единия си крак по външния корпус на кораба, увиснала на аппинисткото въже редом до сестра си и майка си, докато трите заваряваха и запечатваха пробойните, причинени от аварийното им приземяване.

— Трябва ми микроуплътнител — каза мама, вдигнала очилата си над челото. И посочи тесния процеп, от който се бяха изсипали тънки кабели и гъвкави проводници върху обозначителното лого на кораба, висящи свободно върху корпуса.

Пени охлаби колана си и се спусна бързо по въжето на повърхността. Това беше едно от любимите й задължения: да тича да осигурява разни инструменти и принадлежности й даваше възможност непрекъснато да упражнява катеренето.

Докато ровеше в комплекта с инструменти, тя забеляза оставената до него камера/часовник. Погледна я замислено, после я включи и продиктува — „След дълъг размисъл, Космическата пленница бе решила да приеме новата си роля на член на екипажа. Робинсънови, в края на краищата, вече очевидно могат да се възползват от нейната помощ…“

Тя прекъсна разказа си, съобразила, че Блоп вече не беше с нея, не бърникаше из кутиите с инструменти и не си играеше с камъчетата по планетната повърхност.

Тя се изправи и погледът й започна да обгръща все по-широк и по-широк кръг наоколо, докато най-накрая не погледна към портала. Там, до самия му ръб, се беше свила Блоп и го душеше с любопитство.

— Блоп! — извика тя. — Блоп, дръпни се веднага от там…

Блоп вдигна глава, сякаш се канеше тутакси да изприпка при вика на Пени. Но след това отново погледна през рамката на портала към странния лес, който я мамеше от другата му страна.

И пристъпи през него.

— Блоп! — Пени се запрепъва, хвърляйки на земята камерата/часовник и се затича към портала. — Почакай…!

Уил поведе доктор Смит през ръждивочервеникавия, обрасъл с мъх лес към една поляна, покрита с цветя, каквито никога в живота си не беше виждал, чиито разкошни синьо-виолетови венчелистчета се люлееха под лекия ветрец като море от индиго.

— Уоу, това е любимият цвят на мама…

— Колко смешно — обади се зад него уморено Смит. Уил извърна поглед назад, леко намръщен. Искаше му се да покаже тези цветя на мама; а още повече му се искаше сега мама да е тук с него. Но се бяха измъкнали от кораба, без да се обадят на никого, по настояване на Смит. Смит каза, че майка му щеше да ги спре и този упорит гласец в задната част на мозъка му го беше потвърдил: тя щеше да каже, че това е погрешно; че за него не е безопасно да тръгне; че е прекалено малък… „Дори и мама нямаше да го разбере.“

Той погледна към уреда — търсач, който държеше в ръката си — той все още им показваше посоката на радиоактивния материал, за който беше тръгнал татко му. След като не беше излязъл да каже довиждане на татко, не беше и видял в коя посока точно се бяха отправили баща му и майор Уест, когато преминаха през портала. И сега следването на следата му се стори много по-трудно, отколкото беше очаквал.

Земята отново потръпна под тях, по-силно от преди, и тътенът започна да се усилва ужасяващо бързо. Смит зяпна уплашен. Уил се обърна и видя, че недалече от тях самият въздух се завихри и изкриви като вода, засмукана в дренаж. Вътре в този вихър цветята разцъфваха и увяхваха за секунди, дървета израстваха и рухваха, и целият изкривен, завихрен пейзаж около тях се състаряваше с всеки пулс на сърцата им.

— Тичай, дете, тичай! — извика Смит, сграбчи Уил под мишницата и го задърпа напред. Затичаха. Но нямаше никакъв начин едно живо същество да надбяга това торнадо на времето, което се беше понесло към тях…

Доктор Смит изведнъж се препъна и се понесе с лице напред в цветята, повличайки Уил със себе си.

Препъването на Смит го приземи по лице сред миазмата от влажна почва и скършени цветни стръкове. Той смътно забеляза къде беше попаднал, докато ревът и трусовете изпълваха всичките му сетива. Затвори очи, стиснал стеблата на прекършените растения в отчаяна хватка, очаквайки неизбежното да се стовари върху него…

След ужасно дълга пауза отново отвори очи. Вдигна глава и бавно се извърна, за да погледне назад.

Светещият портал беше спрял, като по чудо, само на десетина метра зад тях, преди да го засмуче в преждевременния гроб.

Отвъд портала се беше разстлал наново стабилизиран пейзаж, пейзаж много по-стар, по-тъмен и по-обрасъл с растителност от този, в който се намираха. „Ох, Дороти, помисли си той, ние наистина не сме повече в Канзас…“ — Изведнъж осъзна, че Уил го нямаше наблизо.

— Уил? — изрева той. — Уил! — но момчето беше точно зад него. Не може да е…

Уил рязко се надигна сред гъстия листак.

— Страхотно… — пое си въздух и погледна със светнали очи зад Смит.

Изправи се, олюлявайки се на краката си и се понесе към портала. Спря се точно на прага му и се загледа в другата реалност. И го прекоси.

— Уилям, чакай! — извика след него Смит, твърде късно.

Ухилен, Уил му махна от другата страна.

— Все едно, че преминаваш през различни стаи! — извика момчето.

— Едва сдържам радостта си — отвърна Смит с гримаса и с мъка се изправи на крака.

Уил отново погледна към търсача и после в далечината.

— Сигналът на татко идва ето оттам! — извика той и посочи към тъмните лесове. — Хайде, доктор Смит… — и хлапето закрачи през храсталаците, без дори да поглежда назад.

Смит зяпна след него.

— Ненавиждам децата — извика той във въздуха. В неговото съзнание те съществуваха само за едно нещо — като чипове за хазарт. Кой го беше казал — „Този, който има деца, дава заложници на Съдбата“…? Нямаше значение. Единственото, което сега имаше значение, беше да намери останалите. Веднъж да се справеше с Уест, Робинсън щеше да направи всичко, което той пожелаеше… Пое си дълбоко въздух и закрачи към портала.

Проходът, водещ дълбоко напред в бъдещето, се оказа нито толкова неприятен, нито толкова дезориентиращ, колкото беше очаквал. Той навлезе в тъмната, ненавистно обрасла гора, ускорил хода си, за да настигне прекалено нетърпеливото хлапе на Робинсън. Винаги беше поддържал форма, но дори на младини не беше притежавал толкова свръхдейна енергия, която, изглежда, това момченце имаше.

Флората на този свят изглеждаше почти гъбеста; на пипане беше толкова отблъскваща, колкото когато докосваш втасващ хляб. Той се запрепъва сред вонящите храсталаци край някакъв буен поток; погледна надолу, за да следи по-внимателно къде стъпва.

Когато продължи напред, нещо сред храсталаците привлече погледа му… нещо, направено от човешка ръка. Огладен къс от разнебитен метал. Спря се и разтвори листака пред себе си, докато неестествените силуети не се разкриха пред очите му. Лицето му се намръщи още повече.

Уил се появи внезапно, малко по-напред, между дърветата.

— Какво намери? — попита момчето.

Смит пусна разгърнатите храсти и забърза напред, хващайки Уил за раменете, докато момчето се опитваше да се върне и да погледне.

— Хайде, синко, да бързаме. Нямаме време да се залисваме — подкани го той бодро. — Давай напред. — Той дръпна Уил и го подбутна към дърветата, преди да е успял да види надгробните паметници. Бяха три. С имената на Морийн, Пени и Джуди Робинсън.

— Блоп? Блоп…!

Пени си пробиваше път напред сред кехлибарено мъхестия лес от другата страна на портала, обзета от паника. Как изобщо можеше да намери животинчето сред всичко това…?

Изведнъж чу плахо, познато блопкане някъде над главата си. Затича се напред, проследявайки звука сред сумрачния храсталак, докато на пътеката й не се изправи червеникава скална стена, чиято проядена от времето повърхност представляваше истинска вълшебна страна, изпълнена с процепи и каверни. И там беше Блоп, на едно открито пространство, сред обрасли с мъх лиани, подскачаща нагоре-надолу, цвърчаща и блопкаща. Освен себе си, Пени не виждаше нищо друго, на което би могла да блопка.

„Може би е само изплашена, затова, че се е загубила“…

— Блоп — сгълча я тя, след като се приближи до животинчето. — Не бива да бягаш така от мен!

Блоп изврещя истерично, когато нещо изтътна към двете, и Пени се оказа облъхната от пушлив прахоляк. Момичето се закова на място, закашля се и започна да маха с ръка да разкара прахоляка от лицето си. Когато облакът се разнесе, пред очите й започна да се надига нещо наистина огромно, нещо, което сякаш бе изникнало от никъде, от самия облак.

Устата й зяпна, щом успя да го разгледа добре — беше някакво извънземно, изправено на задните си крайници, почти два пъти по-високо от нея. Масивните му ръце и бронираната му като на алигатор кожа на гърба бяха покрити с шипове; върхът на опашката му беше покрит с шипове като боздуган. Имаше лице на орангутан, с изпъкнали, големи очи.

Тя го загледа с широко отворена уста и й се дощя да се изплаши. Но преди зашеметеният й мозък да успее да се задвижи от шока към ужаса, тя забеляза избелялата, разпокъсана червена лента, вързана на единия пръст на съществото…

Блоп видя лентата в същия момент. Тя се спусна към голямото непознато същество и изрева от гняв.

— Блоп, недей! — извика Пени и се хвърли напред да я сграбчи, но твърде късно.

Блоп направи пирует във въздуха и кацна върху огромната ръка на съществото; хвана с тънките си ръчички охлабения край на лентата и я задърпа с яростна ревност.

Пени зяпна с нарастващо удивление как гигантът дори не отхвърли Блоп от себе си като някаква досадна муха, а само я загледа с… нежност?

Блоп се отказа от яростната си атака, след като чуждото същество не се и опита да я спре; разположи се върху сгъвката на ръката на съществото и погледна нагоре с любопитство. После погледна лентата на китката си и отново към лентата на пръста му, напред-назад… осъзнавайки това, което Пени междувременно вече беше разбрала: че тези две ленти, като изключим възрастта им, всъщност бяха една и съща.

Гигантското извънземно бавно закрачи към Пени, стъпка по стъпка. Пени остана на място, парализирана от противоречащите си подтици да остане и в същото време да избяга, докато то нежно протегна огромната си лапа и я погали по бузата.

— Хубаво момиче — каза то. — Добро момиче. Хубаво.

Пени зяпна в лицето му и усети, че очите й се изпълниха със сълзи на удивление. „Е, като разкажеше това, вече наистина щеше да се получи невероятна история…“

Джон и Дон Уест преминаха през друг портал и продължиха напред, следвайки сигнала на търсача към все още измъкващия им се източник на гориво. Всяка нова реалност, в която се озоваваха, им изглеждаше все по-мрачна и ги отвеждаше все по-далече и по-далече от сигурността, по-далече от хората, чието спасение зависеше от техния успех.

Джон погледна през рамо към портала, проблясващ сюрреалистично зад тях.

— Всеки път, когато прекосим някой от тези портали, навлизаме все по-дълбоко в бъдещето — „Само в бъдещето. Никога в миналото… Защо?“ И ако това, през което бродеха, наистина беше времето, а не пространството, те може би дори вървяха в кръг, прекосявайки парадоксално един и същи участък от терена, непрестанно и непрестанно, докато той се състаряваше…

Пътуването във времето винаги е свързано с парадокс… или поне така твърдяха теориите. Но сега, изправил се пред тази реалност, всички теории, които беше изучавал, не му предлагаха никакво успокоение.

— Не ми харесва всичко това — изсумтя неуморният Уест до него.

Джон го изгледа.

— Не съм свикнал да се тревожа за… — Уест млъкна пред погледа на Джон; устата му се изкриви в усмивка и той добави: — … хората, които оставям зад гърба си.

Джон също се засмя и отново погледна в миниатюрния монитор; оставяйки на Уест малко време да се справи с истинската загадка на живота — дълбочината и силата на човешкото чувство.

Двамата отново потеглиха, навлизайки в суха равнина, осеяна с космати трилистни растения. Кехлибарените им тръни напомняха за кактуси.

— Това изкачване ще бъде страхотно — промълви Уест след малко, нарушавайки тишината, която се беше възцарила около двамата.

Сочеше към червеникавата ерозирала скална стена, която се беше изправила пред очите им. В очите на младия мъж Джон долови ехото на всички адреналинни висоти от поемането на рискове, които Уест беше изпитал досега — миговете, заради които всъщност той живееше, миговете, в които доказваше на Смъртта, че той все още е изцяло, напълно жив. „Защото животът съвсем не беше репетиция с костюмите; с грешки или не, това бе единственият шанс да направиш ценни спомените, към които се обръщаш.“

Джон внезапно си спомни за баща си по начин, по който не беше му се случвало от години насам. Как баща му го водеше да се катерят по скалите, да скитат и да карат ски сред дивия резерват близо до дома им… „Не от задължение или защото Стария искаше да закали сина си… а просто защото беше възбужащо, защото беше забавно. Защото той самият обичаше да бъде там, сред онзи сумрачен, оцелял кът земна красота. И двамата обичаха.“

— Знаеш ли — каза той, извърнал глава назад към Уест — баща ми щеше да те хареса.

Уест го погледна. Внезапната му усмивка бе изпълнена с удоволствие и гордост.

Вече почти се беше стьмнило, когато стигнаха до самото подножие на скалата. Джон отново погледна търсача.

— По дяволите — изсумтя той.

— По дяволите ли? — отвърна леко намръщен Уест. — Това не ми звучи добре.

— Аз съм кръгъл глупак — изръмжа гневно Джон. Те се намираха до самата точка, от която произлизаше сигнала, който бяха следели през цялото време.

— Сигналът, който следихме, е от ядрения материал на самия „Юпитер“, отразен от тези скали… — той се обърна и се загледа в пътя, през който бяха преминали.

Докато крачеше, някаква светлина неочаквано проблесна пред очите му. Той погледна надолу.

Стоеше върху къс метал, покрит с червен прах.

Той отстъпи назад. Уест повдигна с мъка тежкото парче, направи гримаса и го изтри с дланта си.

Върху него, все още четливо, личеше логото на „Юпитер Две“.

Джон тихо изруга.

— Този метал е остарял с десетилетия… — и той прокара дланта си върху окислената повърхност на метала.

Дон пусна металната плоча, сякаш беше нажежена. Тя тупна в прахта под краката им.

— Що за кошмар е всичко това? — очите му обгърнаха чуждия пейзаж наоколо и отново се спряха, отчаяни, на лицето на Джон. — Къде, по дяволите, сме…?

— Не, майоре… — Джон поклати глава. „Беше прав, когато изпита усещането, че са се движили в кръг.“ — Въпросът е кога, по дяволите, се намираме?

Свръхнагретият въздух се разтвори с трясък и енергийната вълна поде Дон откъм гърба и го тласна с лице напред през откритото пространство.

Джон бързо залегна и се изтърколи, търсейки прикритие зад някакво парче скала. Издърпа пушката си и отвърна на огъня. По канарата пред него изтрещяха нови залпове. Той се сниши и отново се показа, за да отвърне с нов откос изстрели…

Енергийната вълна го помете отзад, също както и Уест, и го отпрати в мрака.

Двамата мъже останаха така, забили лица в прахта, и не помръднаха.

Роботът се затъркаля на гъсеничните си крака сред камъните. Саморъчно възстановеното му тяло бе изтерзано от мъчителния ход на дълги, изнурителни години. Той вдигна ръце и увенчаните му с остриета нокти се изпънаха.

Уил и доктор Смит продължаваха своето пътешествие през пустинната, безплодна земя, отвъд поредния портал, все още следвайки сигнала на търсача. Бяха изоставили гъмжащата с растителност джунгла и я бяха заменили с пустиня, чиято червеникава почва бе ерозирала като автомобилна шина. Прекосяваха я вече от доста време; двете слънца висяха ниско сред пурпурното небе и хвърляха дълги, размазани и ъгловати сенки като на двойно експониран кадър.

Сега се спускаха по някакъв склон, покрит с космати, бодливи кактуси. Някои от растенията бяха високи почти колкото момчето; караха го да се чувства, сякаш беше попаднал в плен на стадо лемури, които го отнасяха към някаква неочаквана и неотвратима гибел.

Още преди часове странността на заобикалящата ги среда беше престанала да му се струва страхотна; сега тя му изглеждаше все по-страшна и потискаща. Толкова му се искаше да си бъде там, с близките си, че целият този зловещ пейзаж започна да му се струва някак познат…

— Имам чувството, че се въртим в кръг — промълви той обезсърчено.

— Следвай само сигнала на баща си, млади Уилям — повтаряше зад него Смит с насилена търпеливост.

Уил послушно погледна надолу към търсача и после в посоката, която уредът указваше.

— О, по дяволите — прошепна момчето.

— Едно момче с твоята интелигентност не бива да ругае — обади се Смит неодобрително.

Уил му посочи право напред.

— Виж!

Смит вдигна очи по посока на ръката му.

— О-о… — отрони той най-сетне. — По дяволите, наистина.

В далечината пред тях, сияещ като пламък на морски фар в последните лъчи на залязващата двойка слънца, се виждаше „Юпитер Две“. Беше се опрял на същата стена от червеникав камък, извисявайки се към ръба на кратера… но не така, както го помнеше.

Този „Юпитер Две“ беше изкорубен. Долните му секции липсваха, а прояденият му корпус се беше разтворил под небето, металът му се беше наклонил настрани като отворена консервена кутия.

„Мама! Пени! Джуди!…“ Момчето извика и се затича надолу по склона.