Изгубени в космоса

Единадесета глава

Докато крачеше из коридорите на долното ниво, Дон се натъкна на Пени Робинсън, която поправяше един монитор и в същото време диктуваше на камерата си / часовник на китката и:

— Като част от нейното затворничество, на Храбрата Космическа пленница Пени Робинсън насила е възложено да използва своите умения… — тя прекъсна, чула стъпките и рязко се обърна към него.

— Представете се, войнико — каза тя, опитвайки се да прикрие смущението си зад свъсеното си личице.

Той вещо се изпъна в стойка „мирно“.

— Уест, майор, Обединени Глобални Космически Сили. Моля, разрешете да видя затворника.

Приглушеният звук на нещо, блъскащо се в стената, подчерта думите му. „Да, тук бяха заключили Смит.“ Пени отстъпи встрани с каменно лице.

— Разрешено, майор Уест.

Дон се засмя, намигна й и мина покрай нея, за да влезе в помещението. Радваше го, че с хлапетата всичко беше наред. Докато пристъпваше в стаята, чу я да мърмори зад гърба му:

— Уу-ух. Можеше ли да е по-симпатичен? Съмнявам се…

— Дишай, Пени, дишай — направи й забележка по-малкият й брат, минавайки покрай нея в коридора.

Усмивката изчезна от лицето на Дон, щом влезе в клетката на Смит. Вътрешността на помещението беше напълно разнебитена, все едно, че роботът беше влизал тук. Изненада се, че у Смит се бяха намерили сили да вложи толкова ярост.

Смит седеше в едно кресло. Изглеждаше крайно възмутен, сякаш цялото това разрушение беше причинено не от него, а от полтъргайсти.

— Тези квартири са крайно неприемливи — заяви той.

Дон не му обърна внимание, а само подхвърли полевия костюм, който беше донесъл за него, върху дивана до Смит.

— Излизаме да огледаме кораба — сонда. Може би ще разберем как се появи тук. И как да се приберем у дома.

Смит се разположи по-удобно в креслото си.

— А-ха! Приятна ви разходка — и кимна с глава към вратата.

— Ти идваш с нас — заяви Дон, чувствайки как сарказмът на Смит дращи по нервите му като нокти по черна дъска.

Смит се изсмя сухо.

— Изключено — каза той. — Аз съм лекар, а не космически разузнавач.

Дон прекоси стаята на две крачки, хвана Смит за пешовете на комбинезона и го издърпа от креслото.

— Ти си преди всичко убиец-саботьор — процеди той с гняв. — И аз няма да те оставя на борда, за да не причиниш още повече злини от това, което вече направи!

Смит се дръпна назад, стиснал зъби.

— Категорично отказвам…

Дон го придърпа.

— Дай ми само повод да те убия. Моля те.

Пусна го и го изгледа с такъв поглед, че Смит просто не можеше да не повярва на всяка негова думичка.

Смит приглади омачканите си дрехи. Засмя се, сякаш бяха обсъждали времето навън и вдигна полевия костюм.

— Черното винаги ми е било любим цвят — заяви той, вдигнал отново глава. Усмивката се разля по лицето му като петно.

Джон влезе в дока за роботите и измъкна плазмена пушка от оръжейния шкаф.

— Дезактивирай предпазител — каза той.

— Гласов код разпознат — отвърна микропроцесорът на оръжието. — Карабина заредена — малка лампичка просветна от червено на зелено.

— Разбий!

Джон се обърна рязко, с насочената карабина в ръцете му. Сърцето му подскочи, като видя робота, прекрачващ прага, размахващ металните си ръце като разярен воин.

— Разруши! Убий! Унищожи! — изрева повторно роботът.

Джон надигна оръжието и го насочи право в контролния възел на машината. Щеше за малко да стреля и да го разбие на трески, ако подготовката му на опитен стрелец не беше толкова добра; ако баща му не беше толкова добър учител във всичко…

Поколеба се за част от секундата, с очи, все още приковани в мерника… и търкалящият се на гъсениците си робот рязко спря. Видя, че иззад него се показа Уил с хакерната си кутия в ръка.

Ръцете на Джон отпуснаха карабината, сякаш изведнъж беше натежала цял тон. Изгледа сина си с невярващи очи. Уил измъкна от компютърния си уред малък микрофон и го вдигна към устните си.

— Разруши. Убий. Унищожи — каза Уил.

— Разруши! Убий! Унищожи! — отекна роботът.

Уил се облегна фамилиарно на хуманоидното му туловище и започна да сочи на баща си изкусно въведените от него модификации.

— Бръкнах в процесора му, изключих главната му операционна система и проникнах в подпрограмите — вдигна поглед към баща си. — Сега в основни линии работи под дистанционно управление. „Спасих живота на всички ви, а вие дори не ми благодарихте! Виж какво постигнах! Погледни ме, татко…“ Уил задържа погледа си, докато Джон не измести очи встрани.

— Уил… — понечи Джон, мъчейки се да се усмихне. — Знам, че нямам…

Дон Уест влезе в стаята и обяви:

— Професоре, готови сме.

Джон погледна към Уест и се намръщи, а после отново се обърна към сина си. Уил го гледаше с ням укор. „Знам, че имаш нужда от мен, сине… Но не бива да забравям основното… Трябва да ви защитя и семейството ми да оцелее. Това означава да си родител…“ Поклати глава.

— Ще поговорим по-късно, синко — промълви той уморено.

Мина покрай Уил и робота, вдигна пушката на рамо и излезе от стаята с Уест.

Уил безмълвно изгледа как баща му отново, за кой ли път, го остави сам.

Защо сам той не беше достатъчно голям, за да може да използва оръжие, да тръгне с баща си, както можеше да го направи Дон Уест, да застане с лице срещу всички предстоящи опасности, да защити него… да направи нещо такова, че да накара баща му да изпита достатъчно голяма необходимост от него и никога повече да не го оставя зад себе си. Мразеше да се чувства малък, безпомощен и безполезен… Момчето прехапа устни.

Обърна отново очи към робота, към огромната му, излъчваща сигурност мощ, надвиснал като закрилник до него. Изгледа го продължително. След което въведе поредна команда на контролната кутия.

— Ще се грижиш за татко ми, нали, Робот?

Роботът послушно се затъркаля към вратата, следвайки бащата и Уест.

Гласът му отново беше прозвучал слаб и самотен в просторното и отекващо помещение. „Мразеше да е малък и безпомощен.“ Но сега разполагаше с робота… и нямаше повече да е малък и самотен.