Изгубени в космоса

Пролог

— „Грисъм Едно“ вика Пристанищен Хипергейт. Моля, последен вектор на скачване.

Пилотът на „Грисъм Едно“ погледна към панорамата, която постепенно изпълваше прозрачния купол на корабния мостик и се усмихна. Видиш ли за пръв път този пейзаж, нямаш друг избор. Колкото и пъти да видиш увисналата в космическото пространство земя, тя не прилича на нищо друго, освен на син опал върху черно кадифе… А съвсем близо шпиловете на космическата станция бяха кацнали като корона върху сюрреалистичната, с петнадесеткилометрова обиколка конструкция, която скоро щеше да се превърне в първия проход на човечеството към хиперпространството.

Строителните техници вдигнаха очи, за да проследят силуета на преминаващия над главите им кораб, и слънчевата светлина се отрази в прозрачните лицеви плоскости на шлемовете им, ярка като лазерните им горелки.

— Разбрано, „Грисъм Едно“. Тук Пристанищен контрол Хипергейт — познатият глас на Бил Рандъл, спокоен и ведър, проехтя в шлемофона й. — Имаш разрешение за кацане. Надявам се, че ни носиш малко „Партагас“ в ръждясалата кофа, Сал.

Сал се усмихна, докато въвеждаше последни координати за скачване в бордовите компютри, и усети как изтласкващите дюзи откликват на командата й. Траекторията на товарния съд започна бавно и прецизно да се променя, изравнявайки ъгъла на подстъпа с платформата, предназначена за скачване.

— Карам ви най-страхотното…

Рандъл така и не разбра какво. От звездната нощ се спусна смърт и мостикът на „Грисъм Едно“ се взриви, превръщайки кораба в огнено кълбо.

Майор Дон Уест се завъртя в жироскопната си броня и настрои холографския дисплей, докато клинообразният му изтребител излиташе от бойната база АЗОМАК. Корабът проряза нощта като безмълвен вик и се насочи към раздуващия се облак отломки. Пилотският отсек представляваше балон от прозрачна сплав, кацнал като перла върху носа на изтребителя. Контролната апаратура му осигуряваше почти триста и шестдесет градуса видимост към хиперпорталния пръстен, останките от експлодиралия кораб в самия му център… и врага.

Зяпналите към космическите недра космически строителни екипажи изчезнаха зад него за миг, а раздуващият се пред него ураган от грапави шрапнели се понесе срещу кораба му… и към повърхността на полузавършената конструкция на Хипергейт. Два тъпоноси кораба на Бунта изфучаха от търкалящите се из вакуума отломки — същите кораби, които преди секунди бяха взривили товарния кораб на парченца.

— Кой ни удари? — изрева по комовръзката гласът на Джеб Уолкър.

„Рейнджър Едно“ навлезе в периферното му зрение. Широко разперените му криле бяха отрупани с бляскаво въоръжение. „Рейнджър Едно“ беше кораб — близнак на собствения му „Орел Едно“, с изключение на опознавателните знаци. Той се усмихна, мярвайки с поглед зъбатата усмивка на акулата, изрисувана на дясното крило на Уолкър, и космическата Ръка на Съдбата на лявото.

Собствените му криле бяха украсени с фигура на орел и око на орел — всичко, което трябва на един ловец и нищо повече. „Понякога Джеб разсъждава прекалено много…“ Но Джеб беше неговият партньор, прикритие и възторжен съперник в ученията още от дните в Космическата академия.

— Нашественици на Бунта — отвърна Уест. — Твърдят, че товарният кораб е нарушил въздушното им пространство.

Уолкър изруга.

— Тази студена война май се разгорещява. Откъде се появиха?

— От ада — промърмори Уест. Очите му изведнъж станаха студени и чисти като лед. — А сега ще ги отпратим обратно, с писък.

Вражеските кораби се наклониха в огнева позиция срещу хиперпорталната арка. Плазмените им оръдия забоботиха и по нейната свръхструктура зейнаха тъмни отвори. Той рязко завъртя кормилния лост, цялата опустошителна сцена се плъзна пред очите му в зашеметяващ миг и изтребителят му се понесе към най-близкия нашественик.

— Последният, който срази някой лош, купува бирата — свободната му длан се спусна към клавиатурата и активира компютърния мерник.

Каквото и да представляваха тези нашественици на Бунта, бяха добри пилоти. Насекомовидният кораб, чиито скосени щипци бъкаха от въоръжение, затанцува яростно, отскачайки от центъра на кръста в холографския окуляр. Уест стреля и изпъшка отчаяно, когато нападателят профуча нагоре под ъгъл от деветдесет градуса и лазерният му залп процепи вакуума.

Той ловко отбягна връхлитащите отломки и започна да настига бягащия нашественик, сякаш се беше слял с кораба си в една цел. Частица от вниманието му, която непрекъснато следеше действията на партньора зад гърба му подсказа, че Ловецът се е втурнал по петите на другия нападател.

— Ей, Джеб — извика той, поглеждайки надолу. — Виждам къщата ти оттук…

Този отрязък от секундата, в който се разсея, можеше да му струва скъпо, защото в същия миг нашественикът внезапно се превъртя като подхвърлена монета, натисна изтласквачите и камшиците на лазерите му заплющяха, докато връхлиташе право към него.

„Игра на пиленца.“ Уест се ухили, без сам да се усети, докато вражеският кораб яростно го обстрелваше. „Никога досега не я беше губил.“ Отвърна с огън на непрекъснатата канонада, придържайки се към курса, предвещаващ сблъсък, и разстоянието между него и изтребителя на противника започна гибелно да се скъсява.

— Какъв е този звук? — промърмори той. — Май дебелата дама загрява… — Думата „опера“ беше последното, което му хрумна.

Не погледна в екраните. Не искаше и да знае. Очите му се бяха приковали в стремглаво приближаващия се кораб.

— Чувам я. О, да — усмивката му се разшири. — О, да! Сега ще ми запее…

Очите му се озариха от заслепяващия пулс на мълниите. Сега, на ръба на смъртта, се чувстваше по-жив от всякога.

Сред рояка звезди върху цветните дисплеи изгря свръхнова, за да го предупреди за неизбежния сблъсък. Холографското изображение на кораба — нападател блесна върху екрана, в самия център на кръстосаните линии на мерника. Дисплеят се изду около него и се превърна в тактическа мрежа.

— ЦЕЛ ПРИХВАНАТА — обяви компютърът.

— Светлините загасват… — той се разсмя и възбуденият му глас прокънтя. — Завесата пада. Пей, дебела, дърта торба, пей! — И стреля.

Лазерните залпове се стовариха върху атакуващия кораб само на метри разстояние. Той избухна буквално под носа му. Уест изкрещя от възторг и ужас и корабът му прониза Вихъра отломъци.

Нечие тяло, облечено в скафандър, се удари с тътен в прозрачната стена пред него. Уест рязко се дръпна. Пое дълбоко въздух, озовал се лице в лице с анонимния труп, който можеше да бъде неговият собствен, ако късметът му не беше устискал отново.

— Щом си рекъл — промърмори той, — провери маслото.

След миг тялото отхвърча в пустошта и пред очите му се разгърна само бляскавата извивка на Хипергейт, люшнала в скута си звездна лагуна.

Вторият атакуващ кораб изрева под нозете му, със стрелящи оръдия, завихрен като вретено в единоборство с изтребителя на Джеб. Той проследи с поглед рязката странична маневра на Уолкър, измъкващ се от високоенергийното поле на смъртоносните му залпове… Почти.

Един от енергийните камшици удари кораба на Джеб. Лицето на Уест се сгърчи, като видя светещата бръчка, изорана във фюзелажа. Нападателят на Джеб се превъртя в заден лупинг и сега се озова зад опашката му, като продължаваше да стреля.

— Оръжието ми е извън строя — проехтя гласът на Уолкър в шлемофона. Каза го толкова равнодушно, сякаш беше загубил чифт чорапи. — Изхвърлям ядрото на главния двигател.

Ядрото на изтласквача на кораба на Уолкър се освободи и експлодира в огнено кълбо и Уест видя как той излетя назад с необичайната точност на отмъстителния си саблен удар, връхлитайки върху преследващия го нашественик. Изрева неистово, когато нашественическият кораб се превърна в ярка кълбовидна мълния.

— Добър ли съм или какво? — изграчи триумфално Джеб в слушалките му.

Уест отвори уста да му отвърне, но млъкна, чувайки внезапното проклятие на Уолкър, заглъхващо в статичен щум.

— Джеб…? — промълви той.

През включения микрофон на Уолкър доехтя синтезираният глас на бордовия му компютър:

— ВНИМАНИЕ. АВАРИЯ. КОРМИЛНИ СИСТЕМИ ПРЕТОВАРЕНИ.

Уест изруга, вдигна поглед нагоре и разбра накъде се бяха насочили. „Курс на сблъсък с Хипергейт.“

Статичният щум запищя в ушите му, а на борда на кораба на Уест се включи сигналът за тревога.

— СБЛЪСЪК СЛЕД ДЕВЕТДЕСЕТ СЕКУНДИ — отмери бордовият компютър.

— По дяволите — промърмори съвзелият се Джеб. — Контрол Хипергейт… — и той прекъсна. Гледката на приближаващия се като грамаден железен юмрук хиперпортал изпразни мислите му. — … Тук „Рейнджър Едно“ — продължи той с обтегнат като струна глас. — Двигателите не реагират. Искам помощ. Повтарям…

Уест гледаше, слушаше и едва дишаше. Беше потънал в най-лошия кошмар на най-добрия си приятел и не можеше да се събуди. В ефира се чу нечий непознат глас:

— „Рейнджър Едно“, тук База Грисъм. Спасителен екипаж изпратен.

Уест разтърси глава и се наклони, докато най-сетне не забеляза насочилите се към тях три спасителни кораба.

— … СБЛЪСЪК СЛЕД ШЕСТДЕСЕТ СЕКУНДИ…

„Ще закъснеят.“ Той отново погледна напред. Хиперпорталът изпълни цялата панорама. Сега можеше да различи всеки детайл по изтерзания, изкорубен метален корпус, плющящите из вакуума разкъсани кабели, там, където вражеският огън или летящите отломки бяха нанесли своите поражения. Включи комовръзката.

— Грисъм, тук е „Орел Едно“. Тези ваши Боксери няма да го стигнат навреме.

— „Орел Едно“ — сряза го гласът в ефира. — Освободи тази честота и се връщай в базата.

Сърцето на Уест изтуптя два пъти, докато вкаменен гледаше как под него корабът на приятеля му невъзвратимо се носеше към неподвижното туловище на Хипергейт, увлечен от силата на инерцията, на която не можеше да се възпротиви.

— Тук „Орел Едно“. Тръгвам след него.

— Забранявам, „Орел Едно“ — сряза го остро гласът на диспечера. — Корабът ти не е съоръжен…

Уест натисна изтласквачите. Космическият му изтребител се гмурна надолу към кораба на Джеб и към масивната структура, която се надигаше с невероятна скорост, за да премаже и двамата.

СБЛЪСЪК СЛЕД ТРИДЕСЕТ СЕКУНДИ…

Едри късове от лавината отломки се удариха по корпуса на портала и се понесоха към тях. Корабът на Джеб дори нямаше да оцелее, за да дочака срещата си с портала…

Уест натисна бутона за стрелба и се ухили доволен, щом лазерите му пронизаха масивните парчета, и те се разпиляха безопасно встрани от траекторията на двата кораба. Той продължи да набира скорост, приближавайки се все по-бързо към кораба на Джеб. Но умът му, както и данните по дисплеите му подсказваха, че все още не е достатъчно бързо.

— Какво, по дяволите, правиш? — изрева изведнъж гласът на Джеб, пронизвайки слуха му.

— Сапунени мехурчета — сряза го Уест. Сега вече можеше да различи Джеб в скафандъра му… прецизната извивка на бръснатата му глава, тъмното му лице, втренчено с невярващ поглед през прозрачния купол на „Рейнджър“. — Спасявам ти задника, глупако! — просъска той.

Но сега вече единственото, което виждаше Джеб, единственото, което изобщо можеше да види, беше разнебитеният корпус на портала…

— Майор Уест — избоботи радиото. Уест стисна зъби. — Корабът ви не е екипиран за спасителна акция. Нямате право да подлагате на риск това съоръжение. Това е пряка заповед. Подчинете се…

Уест плесна ядосано с длан и изключи радиото.

— Все едно, тази станция никога не ми е харесвала — промърмори той към оголената маса изкорубен метал, която всеки момент щеше да изпари и двамата, с корабите и всичко останало. Сякаш се сля с контролния лост, избягвайки отломките, издухвайки с плазмен залп летящите късове от портала по пътя си. Корабът на Джеб се беше озовал точно под него. „Можеше почти да се пресегне и да го дръпне…“

— … СБЛЪСЪК СЛЕД ПЕТ СЕКУНДИ…

— Дон, човече — прошепна Джеб. — Страх ме е…

Най-после Уест дръпна напред, изстрелвайки се покрай изтребителя на Джеб и насочи кораба си право срещу стената от стомана и сплав, гмуркайки се стръмно надолу.

— … ВНИМАНИЕ. ОПАСНА БЛИЗОСТ…

— Джеб — промърмори Уест в микрофона си. — Ще те целуна малко. Не ме разбирай погрешно.

Той се гмурна край носа на Уолкър, фюзелажът му за миг прикри адската гледка пред очите на Джеб.

— Прекалено си близо! — изкрещя в паника Джеб. — Спри. Спри!

— Вдигам — отвърна му Уест с нечовешки спокоен глас. Ръцете му побеляха от напрежение, докато накланяше джойстика нагоре. Лицето му се бе превърнало в маска на такава непоколебима решителност, че нямаше да се познае, ако се погледнеше в огледало.

Приклещен между повърхността на портала и изтребителя на Джеб, той рязко се оттласна нагоре. Носът на „Орел Едно“ се допря и чукна носа на Уолкър като билярдна топка. „Осми номер в страничния джоб.“

Целувката изрита кораба на Джеб встрани, разбира се, през пламтящия зев върху повърхността на портала, където нападателите бяха нанесли пряко попадение, и след това — в чистия космос.

Уест стисна зъби да задържи безмълвния си възторжен вик и собственият му, отблъснат от допира кораб се плъзна на милиметри от повърхността на Хипергейт, изхвърляйки нагоре стружки обръснат метал.

Той натисна ръчката на изтласкващите дюзи. Въздъхна облекчено, когато корабът му откликна, изви се в дъга и се отдалечи от корпуса на портала, преди да го включат в окончателната статистика от доклада за претърпени щети.

— Да не искаш да кажеш, че вървим, без да падаме? — хрипливо попита Джеб.

Уест се разсмя. Задържа някак смеха си и отвърна:

— Не можеш току-така да се измъкнеш от купуването на бирата.

Той изключи изтласквачите и увисна в пространството, наблюдавайки „Рейнджър Едно“, докато спасителният кораб не се скачи с него. Едва след като се увери, че Уолкър е в безопасност, той обърна кораба си по траектория към База Грисъм.