Истински пари

Глава 8

Хюбърт замислено почука една от тръбичките на Глупър.

— Игор? — повика той.

— Да, гошподарю — обади се Игор зад гърба му.

Хюбърт подскочи.

— Мислех че си чак при електрическите си клетки! — възкликна той стреснат.

— Бях, шър, а шега шъм тук. Жа какво шъм ви нужен?

— Свързал си всички клапи, Игор. Не мога да правя никакви промени!

— Да, шър — потвърди Игор равнодушно. — Пошледштвията биха били покъртителни, шър.

— Но аз искам да пренастроя параметрите, Игор — каза Хюбърт и между другото свали една непромокаема шапка от закачалката.

— Опашявам ше, че това не е добра идея, шър. Вие поишкахте да направя Глупър възможно най-точен.

— Да, разбира се. Точността е от огромно значение.

— Ами… той е ижключително точен, шър — каза Игор, явно притеснен. — Въжможно е да е прекалено точен.

Това „въжможно“ развитие на нещата накара Хюбърт да потърси наоколо и чадър.

— Как е възможно нещо да бъде прекалено точно?

Игор се огледа нервно преди да отговори.

— Имате ли нещо против да изоставя фъфленето за момент? — попита той.

— Че то възможно ли е!?

— Да, шър… т.е. да, сър, възможно е, но фъфленето е задължително, нали знаете, заради клановата принадлежност. Хората го очакват, както очакват да сме покрити с шевове. Но в случая си мисля, че обяснението ще ви се стори твърде сложно, та може поне фъфленето да ви спестя.

— Аха, ами, добре. Да го чуем тогава.

Оказа се пространно обяснение. Хюбърт слушаше съсредоточено със зяпнала уста. Покрай ушите ме профуча терминът „карго култ“11, последван от кратка дисертация върху хипотезата, че всяко количество вода, където и да е в пространството, знае точно къде се намира всичката останала вода; някои интересни факти относно омрежения силикон и как той се променя в присъствието на сирене; ползата и вредата от морфичните резонанси в области с високи нива на фонова магия; истината за еднояйчните близнаци, както и факта, че, ако фундаменталната окултна максима „Както горе, тъй и долу“ е вярна, то вярно е и обратното: „Както долу, тъй и горе.“12

Последвалата тишина се нарушаваше само от ромоленето на водата в Глупър и звука от молива на бившия Бухльо, който рисуваше, сякаш от това зависеше животът му.

— Извинявай, имаш ли нещо против пак да почнеш да фъфлиш? — помоли Хюбърт. — Не знам защо, но докато фъфлиш нещата някак не звучат толкова страшно.

— Ражбира ше, шър.

— Така. Значи от думите ти излиза, че ако направя някоя промяна в Глупър, това реално ще промени икономическия живот в града? Все едно Глупър е магьосническа восъчна кукла, а аз държа и куклата, и иглите?

— Шъвшем вярно, шър. Отлична аналогия.

Хюбърт заби облещен поглед в кристалния шедьовър. Светлината в подземието постоянно се променяше, докато градската икономика се просмукваше през стъклените тръбички, някои не по-дебели от косъм.

— Значи това не е просто модел на икономиката, а нейно умалено копие?

— Двете ша напълно идентични, шър.

— Т.е. ако само веднъж замахна с чука, мога да хвърля града в пълен икономически хаос?

— Точно така, шър. Ще наредите ли да ви донеша чук?

Хюбърт огледа шуштящата, ромоляща, пенеща се вътрешност на Глупър с широко отворени очи. След това в гърлото му се надигна кикот, който бързо прерасна в гръмогласен смях.

— Хаха! Ахахаха!!! АХАХАХАХА!!!!… Ще ми донесеш ли чаша вода, моля?… ХАХАХАХА!!! Хахахахаха!!… ХАХА ХАХА!!! — смехът му секна внезапно. — Това не може да е вярно, Игор.

— Така ли, шър?

— Така ами. Погледни нашата стара приятелка, колба 244а! Виждаш ли? Празна е!

— Вярно е, шър.

— Вярно, вярно — разгорещи се Хюбърт. — Колба 244а представлява златото в нашия собствен трезор, Игор. Десет тона злато не могат ей така да се изпарят! Нали? ХАХАХАХА!!! Ако обичаш, донеси ми водата, за която помолих. Хахаха аха!!… ХАХА ХАХА!!!…

Усмивка заигра по устните на Козмо, които бяха опасно място за игра за нещо толкова невинно, като една усмивка.

— Всичките? — попита той.

— Е, поне чиновниците от счетоводния отдел — поясни Ейдотук. — Всички вкупом се изсипали на улицата. Някои били облени в сълзи.

— Виж ти, истинска паника — промърмори си Козмо. Той погледна портрета на Ветинари, окачен срещу бюрото му, и беше убеден, че нарисуваното лице му намигна.

— Явно е имало някакъв проблем с главния касиер, сър.

— Г-н Непреклон?

— Изглежда е допуснал счетоводна грешка. Казват че нещо си мърморел, а после се втурнал навън презглава. Една част от служителите се върнали да го потърсят.

— Чистонрав Непреклон е допуснал грешка? Не ми се вярва — коментира Козмо.

— Казват че е избягал, сър.

Козмо за малко да повдигне вежда без помощта на специалния механизъм. Ей толкова му оставаше.

— Избягал? Влачел ли е огромни тежки торби със себе си? Обикновено така става.

— До колкото знам, не, сър — отвърна Ейдотук.

— Това би било… полезно.

Козмо се облегна на стола си, свали черната ръкавица за трети път този ден и протегна ръката си напред. Пръстенът наистина изглеждаше внушителен, особено в контраст с бледосиния цвят на пръста му.

— Някога виждал ли си банка под обсада, Дръмнот? — попита той. — Виждал ли си как тълпата се бори да си спаси парите?

— Не, сър — отвърна Ейдотук, който отново беше почнал да се тревожи. Случаят с тесните ботуши беше, ами, забавен, но виж, един пръст не би трябвало да има такъв цвят.

— Гледката е просто покъртителна. Все едно гледаш как раци нападат и разкъсват жив кит, заседнал на брега — продължи Козмо, като въртеше ръката си, така че тъмното В да изпъква на светлината. — Жертвата се гърчи в своята агония, но изходът е ясен. Ако се организира като хората, това е нещо наистина ужасно.

Точно така би размишлявал Ветинари, ликуваше Козмо в душата си. Плановете могат да бъдат осуетени. Човек не може да планира бъдещето. Единствено самонадеяните глупаци си губят времето с планиране. Мъдрият човек направлява събитията.

— Като директор на банката, и, разбира се, загрижен гражданин — продължи Козмо със замечтан глас, — мисля, че е време да напиша писмо до Таймс!

— Да, сър, както кажете — съгласи се Ейдотук. — А дали ще желаете да повикам бижутер, сър? Чувам, че имали чудесни малки клинове, които…

— Болката се възнаграждава, Дръмнот. Усещането изостря ума ми — той отново нахлузи ръкавицата.

— Да но… — и тогава Ейдотук се отказа. Беше направил всичко по силите си, но Козмо се беше заинатил сам да се погуби и всичко което един разумен човек можеше да направи в такъв момент, беше да изкара колкото може повече пари от ситуацията, а после да съумее да остане жив достатъчно дълго, та да си ги харчи.

— Късметът отново ми се усмихна, сър — каза накрая той. Щеше му се да има повече време, но времето явно изтичаше.

— Така ли? Какво намери този път?

— Новата идея, по която работех…

— Тази, която глътна толкова пари? Да?

— Мисля, че мога да ви осигуря шпагата на Ветинари, сър.

— Тази, която е прикрита в бастуна?

— Точно така, сър. Доколкото знам, острието никога не е било изтегляно с гняв.

— Да, но той не го изпуска от поглед.

— Не съм казвал, че ще е лесно, сър. Нито евтино. Но след като вложих огромни усилия, мисля, че вече виждам начин — увери го Ейдотук.

— Казват, че острието е изковано от желязото, извлечено от кръвта на хиляда мъже…

— И аз така съм чувал, сър.

— Ти виждал ли си го?

— Само за момент, сър.

За първи път, откакто работеше за него, Ейдотук усети съжаление към Козмо. В гласа му се долавяше такъв копнеж. Той не искаше да заеме мястото на Ветинари. В града имаше доста хора, които се надяваха да заемат мястото му, но Козмо не беше от тях. Той искаше да бъде Ветинари.

— Как изглеждаше? — попита Козмо жадно.

Отровата на желанието трябва да беше завладяла ума му. Но пък той си беше пропит с отрова по начало. Току виж двете отрови си допаднали.

— Ъм… ами, дръжката и ножницата приличат на вашите, но по-износени. Острието обаче е сиво и изглежда…

— Сиво?

— Да, сър. Изглежда древно и леко грапаво. Тук там, когато светлината пада под правилния ъгъл, по него се забелязват малки червени и златни точици. Лично на мен ми се стори страховито.

— Тези точици сигурно са остатък от кръвта — съобрази Козмо. — Или пък, да!, напълно е възможно това да се впримчените души на онези, които са загинали, за да бъде изработено това злокобно острие.

— Не бях се замислял по въпроса, сър — отвърна Ейдотук, който две вечери беше обработвал едно ново острие с помощта на хематит, бронзова четка и няколко химикала и му беше придал такъв вид, сякаш всеки момент може само да скочи към гърлото на противника.

— Дали ще успееш да го вземе довечера?

— Мисля, че да, сър. Разбира се, няма да е лесно.

— И ще са нужни още средства, без съмнение — коментира Козмо, доста по-прозорливо, отколкото Ейдотук очакваше в настоящото му състояние.

— Помислете само колко подкупи трябва да раздам, сър. Той изобщо няма да е щастлив, когато открие липсата, а би отнело твърде дълго да се изработи точно копие.

— Да, разбирам.

Козмо отново дръпна черната ръкавица и огледа ръката си. Беше почнал да забелязва зеленикав отенък в цвета на пръста си и се чудеше дали в пръстена няма медни примеси. Но затова пък розовите, почти ярко червени линии, които криволичеха нагоре по ръката му, я правеха да изглежда пращяща от здраве.

— Да. Донеси ми шпагата му — мърмореше си той, докато въртеше ръката си, така че да улавя светлината от лампите. Струваше му се странно, че не усеща никаква топлина по пръста си, но това нямаше значение.

Бъдещето вече се очертаваше съвсем ясно пред него. Обувките, шапката, пръстенът, шпагата… Несъмнено, докато Козмо постепенно се намества в пространството, обичайно заемано от Ветинари, той, нещастникът, ще се усеща все по-слаб и объркан и ще почне да допуска грешки…

— Да, погрижи се, Дръмнот — разпореди се Козмо.

Хавлок, лорд Ветинари стисна горната част на носа си с два пръста. Денят се беше оказал изключително дълъг и явно го очакваше дълга нощ.

— Мисля, че имам нужда от кратка почивка. Давай да приключваме — каза той.

Дръмнот отиде до заседателната маса, върху която бяха подредени няколко издания на Таймс, тъй като негова светлост държеше да следи какво хората си мислят, че се случва.

Ветинари въздъхна. Винаги се намираха хора, които имаха да му казват нещо важно. Само в последния час се беше изредила цяла сюрия, всеки воден от свои си мотиви: за да получи признание, за да получи пари, за да си спечели насрещна услуга, от чиста злоба или, в няколко крайно подозрителни случая, от дълбока и искрена загриженост за общественото благо. За съжаление, всички предоставени сведения не се явяваха реален информационен масив, а една огромна камара от дребни, непроверени фактчета, от която с огромни усилия би могла да се извлече някаква информация.

Секретарят положи на бюрото пред Ветинари вестник, внимателно сгънат на нужната страница и място, така че да се вижда само неголям квадрат, разграфен на множество по-малки квадрати, някои от които съдържаха цифри.

— Днешното Джикан но Муда, сър — оповести Дръмнот. Ветинари го разгледа за няколко секунди и го върна на секретаря.

След това патрицият затвори очи и забарабани с пръсти по плота на бюрото си за момент.

— Хм… 9 6 3 1 7 4… — Дръмнот чевръсто записваше числата, които господарят му изреждаше. — … 8 4 2 3. Сигурен съм, че използваха същия ребус минали месец. Беше понеделник, струва ми се.

— Седемнадесет секунди сър — уведоми го Дръмнот, чийто молив все още дописваше поредицата.

— Добре де, денят беше изморителен — оправда се Ветинари. — Пък и какъв е смисълът? Лесно е да надхитриш числата. Те не могат да ти отвърнат. Виж, съставителите на кръстословици, те са наистина лукави. Кой би могъл да предположи, че „писдкси“ е древноефебиански държач за игли, издялан от кост?

— Вие, очевидно, сър — отвърна Дръмнот, като внимателно подреждаше папките по бюрото. — Управителят на Кралския художествен музей за Ефебиански антики, съставителят на ребуси в Таймс и госпожица Грейс Сладкодумна, която държи зоо-магазина на Забулената алея.

— Трябва да държим под око този зоо-магазин, Дръмнот. Жена с такъв забележителен ум да си прекарва времето като продава кучешка храна? Вижда ми се съмнително.

— Разбирам, сър. Ще си отбележа.

— Между другото, радвам се, че новите ти ботуши най-после спряха да скърцат.

— Благодаря, сър. Наистина, чудесно улегнаха.

Ветинари се загледа замислено в папките пред себе си.

— Г-н Непреклон, г-н Непреклон, г-н Непреклон — каза той. — Тайнственият г-н Непреклон. Без него Кралската банка би била в много по-тежко положение, отколкото й се е случвало да бъде. А сега, с неговото напускане, тя вероятно ще рухне. Всичко се върти около него, води се по неговия ритъм. Старият Охол се страхуваше от него, сигурен съм. Казваше, че според него Непреклон е…

Ветинари не се доизказа.

— Сър? — подкани го Дръмнот.

— Нека просто приемем, че той всячески се е доказал като образцов гражданин — каза вместо това Ветинари. — Миналото е опасна територия, нали така?

— Все още нямаме отворено досие на негово име, сър.

— Никога не е привличал внимание. Единственото, което знам със сигурност е, че е пристигнал тук като дете, с фургон, собственост на пътуващи счетоводители…

— Ама как така пътуващи? Като врачките и калайджиите? — попита удивен Влаго, докато файтонът ги люлееше по все по-тесните и тъмни улички.

— Предполагам, че може и така да се каже — съгласи се г-ца Драперия, но сравнението явно не й допадна. — Те правят дълги, как да кажа, обиколки. Маршрутът им минава високо в планините. Там където спрат, извършват счетоводни услуги за малки местни фирми, помагат на хората да си изчислят данъците, такива неща — тя прочисти гърло. — Някои пътуват с целите си семейства. Вероятно водят чудесен живот.

— Всеки ден, нов тефтер — кимна Влаго с разбиране. — А нощем, щастливо опиянени с бира, счетоводителите танцуват полка под звуците на акордеона…

— Така ли? — попита г-ца Драперия неуверено.

— Не знам, но за тяхно добро се надявам да е така — отвърна Влаго. — Във всеки случай обяснява доста. Явно е имал амбиции. Защото по пътя, на какво друго е могъл да се надява, освен да му дадат да управлява фургона.

— Бил е на тринадесет — г-ца Драперия шумно си издуха носа и обърна обляно в сълзи лице към Влаго. — Толкова е тъжно. Нещо ужасно се е случило в миналото му, г-н Мусташ. Казват, че един ден някакви мъже дошли в банката и поискали…

— Ей го на, Пансионът на г-жа Кейк — извика кочияшът и рязко дръпна юздите. — Туй прави единайсе’ пенса и хич не ме молете да ви чакам, ’щото тукашните апаши ше качат добичето на тухли и ше му отмъкнат подковите, докато се огледам.

Вратата на пансиона им отвори най-обилно покритата с коса жена, която Влаго изобщо беше виждал, но в района на Брястовата улица човек се научава да не обръща внимание на такива неща. Всички знаеха, че г-жа Кейк приема новопристигналите в града немъртви и им осигурява сигурен, спокоен подслон, докато успеят да се изправят на краката си, колкото и на брой да бяха въпросните крака.

— Г-жа Кейк? — попита Влаго.

— Майка е на църква — отвърна жената. — Предупреди ме да ви очаквам, г-н Мустак.

— Доколкото знам имате наемател на име Непреклон?

— Банкерът? Стая седем на втория етаж. Но мисля, че не е тук в момента. Да не би да му се е случило нещо лошо?

Докато Влаго обясняваше ситуацията, той забеляза как в сенчестата вътрешност на сградата множество врати се отварят, колкото някой да надникне иззад тях. Въздухът беше изпълнен с острата миризма на дезинфектант. Г-жа Кейк считаше, че чистотата е по-възвишена и следва да се съблюдава по-строго от каквато и да било божественост. Освен това, ако не беше всепроникващата миризма на бор, половината й наематели биха подивели от миризмата на другата половина.

И насред тази обстановка беше скътана безличната малка стая на г-н Непреклон, главен касиер. Жената, която сподели, че името й е Людмила, неохотно се съгласи да им отключи с универсален ключ.

— Той е един от най-добрите ни клиенти — каза тя. — Никога не ни е създавал проблеми.

Един поглед беше достатъчен да се възприеме цялото помещение: тясна стая, тясно легло, чисти дрехи, окачени по закачалки на стените, комплект кана и леген за миене, несъразмерно огромен гардероб. С времето хората са склонни да събират какви ли не дреболии. Явно това не важеше за г-н Непреклон. Освен, разбира се, ако не беше струпал всички събрани дреболии в гардероба.

— Повечето ви постоянни наематели са немър…

— Алтернативно живи — рязко го прекъсна Людмила.

— Да, разбира се. Затова, разбирате ли, чудно ми е… защо г-н Непреклон живее тук?

— Г-н Муфтак, какво намеквате? — намеси се г-ца Драперия.

— Трябва да признаете, че това е доста необичайно — защити се Влаго.

И понеже тя вече беше достатъчно разстроена, той реши да не добавя: няма нужда да намеквам каквото и да било. Фактите сами говорят. Висок. Мрачен. Пристига на работа преди изгрев, тръгва си след залез слънце. Г-н Каприз ръмжи по него. Има мания да брои и да изпипва най-дребните детайли. От самото му присъствие хората деликатно ги побиват тръпки, заради което пък се чувстват леко гузни. Спи на дълго тясно легло. Живее в Пансиона на г-жа Кейк, който е известно свърталище на вампири. Никак не е трудно да се навържат фактите.

— Това да няма нещо общо с мъжа, дето го посети онази вечер? — попита Людмила.

— Кой мъж имате предвид?

— Не си каза името. Каза само, че му бил приятел. Беше облечен в черно и носеше черен бастун с дръжка във вид на сребърен череп. Мама каза, че не бил стока. Обаче — счете за нужно да уточни Людмила, — което е вярно, мама казва същото за повечето хора. Каретата му също беше черна.

— Не вярвам да е бил лорд Ветинари?

— О, не. Мама на него много му се радва. Казва само, че трябва да беси повече хора. Не, тоя беше доста по-набит.

— Така значи? Благодаря ви, мадам. Може би е най-добре да тръгваме. Между другото, дали случайно не ви се намира ключ за гардероба?

— Няма ключ. Той сложи нова ключалка преди няколко години, но мама не възрази, защото никога не ни е създавал проблеми. Изглежда е магическа, от ония дето ги правят в Университета — обясни Людмила, докато Влаго оглеждаше ключалката.

Проблемът с проклетите магически ключалки беше, че всичко би могло да служи вместо ключ — от някоя дума, до докосване.

— Странно, че всичките му дрехи са окачени по стените, не мислите ли? — каза той и се изправи.

Людмила веднага го скастри.

— Тук не използваме думата странно.

— Различно нормално? — предложи Влаго.

— Може — съгласи се Людмила, но в очите й се четеше предупреждение. — Кой изобщо може да каже кое е нормално в този свят?

Някой, чиито нокти не се удължават видимо, когато е раздразнен, би могъл да мине за нормален, помисли си Влаго.

— Е, ние ще се връщаме в банката. Ако г-н Непреклон се появи, моля предайте му, че го търсим.

— И се тревожим за него — добави бързо г-ца Драперия, а после покри устата си с ръка и видимо се изчерви.

Исках просто да изкарам малко пари, мислеше си Влаго, докато водеше треперещата г-ца Драперия обратно към район, където файтоните се престрашаваха да се приближат. Мислех, че животът на банкера представлява доходоносна скука, нарушавана от някоя и друга огромна пура. Вместо това се оказах в различно нормална ситуация. Единствените здравомислещи индивиди в банката са Игор и ряпата, но за ряпата не съм сигурен.

Той остави подсмърчащата г-ца Драперия в дома й на ул. Желан сапун и й обеща да я извести веднага щом чуе нещо за г-н Непреклон. След това файтонът го откара до банката. Нощната охрана вече се беше появила, но повечето чиновници още не си тръгваха, явно неспособни да решат как да постъпят в тази необичайна ситуация. Присъствието на г-н Непреклон за тях беше неотменно, като колоните на сградата.

Значи Козмо го е посетил. Не ще да е било от желание да види стария си приятел. Но тогава защо? За да го сплаши? Е, да, физическата саморазправа би изплашила всекиго. Но може би ставаше въпрос за нещо по-сложно. Може би Козмо беше подхвърлил нещо като: „Ще кажем на всички, че си вампир“. Единственият разумен отговор на такава заплаха би бил: „Заври си я, където слънце не огрява“. Тя може би би притеснила някого преди двадесет години, но сега в града имаше доста вампири — изнервени до краен предел, носещи Черната лента, символ на обета им да не пият кръв, и изобщо водещи, поради липса на по-точна дума, обикновен живот. Обществото като цяло не възразяваше. Ден след ден вампирите присъстваха в града без да създават проблеми, така че хората постепенно приемаха, че ситуацията е нормална. Различно нормална, но все пак, нормална.

Вярно, г-н Непреклон беше предпочел да не разгласява миналото си, но едва ли някой би решил да го линчува заради това. Все пак, той беше прекарал последните четиридесет години, затворен в своята банка, отдаден на счетоводни сметки.

Но може би той виждаше нещата по-различно. Това което обичайно минаваше за здрав разум, вероятно беше далеч под стандартите, които Непреклон сам си беше поставил.

Влаго не чу стъпките на Гладис. Просто усети присъствието й зад себе си.

— Тревожих Се За Вас, Г-н Мустак — избоботи тя.

— Благодаря, Гладис — отвърна той предпазливо.

— Ще Ви Приготвя Сандвич. Вие Харесвате Моите Сандвичи.

— Много любезно от твоя страна, Гладис, но г-ца Добродуш ще ми прави компания на вечеря в апартамента ми.

Блясъкът в очите на голема помръкна за момент, а после заискри по-ярко.

— Г-ца Добродуш.

— Да, тя беше тук тази сутрин.

— Дама.

— Тя е моята годеница, Гладис. Предполагам, че често ще я виждаш тук.

— Годеница — произнесе Гладис. — А, Разбира Се. Тъкмо В Момента Чета Двадесет Съвета За Незабравима Сватба.

Очите й пак потъмняха. Тя се завъртя и тежко се отправи към стълбите.

Влаго се почувства като злодей. Добре де, той може и наистина да беше злодей, но това не му помагаше да се почувства по-добре. От друга обаче тя, т.е. той, по-дяволите… то… Гладис беше типичен пример на заблудена женска солидарност. Какво изобщо би могъл да направи той срещу такава сила? Не, най-добре Прелест Дивна да се погрижи за тоя проблем.

Той забеляза, че един от старшите чиновници се опитва да привлече вниманието му.

— Да? — обърна се Влаго към него. — Какво има?

— Какво ще наредите да правим, сър?

— Как се казваш?

— Плюнка, сър. Робърт Плюнка.

— Защо питаш мен, Боб?

— Защото председателят е куче, сър. Трябва да се заключи трезорът и счетоводните офиси, а всички ключове са у г-н Непреклон. Робърт, ако не възразявате, сър.

— Има ли резервни ключове?

— Възможно е да са в офиса на председателя, сър — отвърна Плюнка.

— Виж…, Робърт. Искам да се прибереш и да се наспиш спокойно. Аз лично ще открия ключовете и ще превъртя всяка ключалка, която открия. Сигурен съм, че г-н Непреклон ще се появи утре, а ако отново го няма, ще свикаме съвещание на старшите чиновници. Така де, хаха, вие всички сигурно сте наясно какво трябва да се прави!

— Е, да, разбира се. Само че… ами… обаче… — чиновникът не се доизказа.

Обаче, няма втори г-н Непреклон, довърши Влаго вместо него наум. А г-н Непреклон вероятно прехвърляше своите отговорности на подчинените си, със същата готовност, с която стрида би танцувала танго. Какво, по дяволите, щяха да правят без него?

— Служителите още не са си тръгнали? Значи дори на банкерите им се налага да работят до късно — чу се глас откъм вратата. — Чувам, че пак си оплескал нещата.

Това, разбира се, беше Прелест Дивна и, разбира се, имаше предвид: „Здравей, радвам се да те видя!“.

— Изглеждаш зашеметяващо — каза й Влаго.

— Да, знам — отвърна тя. — Какво става? Файтонджията ми каза, че персоналът ти напуснал банката вкупом.

По-късно Влаго си мислеше: точно в онзи момент нещата се бяха объркали.

Човек трябва да обуздава слуховете, преди да са плъзнали навсякъде. В онзи момент той трябваше да съобрази как е изглеждало отстрани това масово бягство на персонала от банката. След това трябваше да се втурне презглава към офиса на Таймс, да хване юздите овреме и да извърти нещата в правилната посока без да губи никакво време. Но Прелест Дивна наистина беше изглеждала зашеметяващо. Пък и какво толкова се беше случило — нервите на един служител не бяха издържали и той беше напуснал сградата. Какви заключения биха могли да си извадят хората от подобна случка?

Отговорът, разбира се, беше: какви ли не.

Той усети нечие присъствие зад гърба си.

— Г-н Муштак, шър.

Влаго се обърна. Видът на Игор беше дори по-отблъскващ, след като миг преди това пред погледа му се беше намирала Прелест Дивна.

— Игор, моментът наистина не е подходящ… — подхвана Влаго.

— Жнам, че пришъштвието ми ижвън поджемието е недопуштимо, шър, но гошподин Менгеме кажва, че ришунката му е жавършена. Ижглежда чудешно.

— Това пък какво беше? — зачуди се Прелест Дивна. — Мисля, че почти успях да схвана две думи.

— О, долу в мазето има един човек, който в момента проектира първата доларова банкнота. За книжните пари.

— Така ли? Това бих искала да го видя.

— Сериозно?

Гледката наистина беше забележителна. Влаго огледа образците за предница и гръб на банкнотата. Под наситено бялата светлина, осигурена от Игор, те изглеждаха плътни като сладкиш от сливи и по-сложни от джуджешки договор.

— Ще изкараме толкова много пари — каза Влаго на глас. — Отлична работа Бух… г-н Менгеме!

— Мисля да си запазя името Бухльо — осведоми го художникът нервно. — Все пак, достатъчно е да се смени само фамилията.

— Ама, разбира се — съгласи се Влаго. — Сигурен съм, че градът гъмжи от хора на име Бухльо.

Той погледна Хюбърт, който, качен на стълба, се взираше в стъкларията безутешно.

— Как върви, Хюбърт — попита Влаго. — Парите продължават ли да се движат по разписание?

— Какво? О, да, чудесно. Чудесно, чудесно — отвърна Хюбърт и за малко да се изтърси с все стълбата, докато припряно слизаше от нея. Той огледа Прелест Дивна с изражение на смътна паника.

— Хюбърт, това е Прелест Дивна Добродуш — каза Влаго, преди домакинът им да хукне да се спасява. — Тя е моя годеница. Тя е жена — допълни той, като прецени смутения поглед отсреща.

Прелест Дивна протегна ръка и каза:

— Здравей, Хюбърт.

Хюбърт се втренчи в нея.

— Всичко е наред, Хюбърт, можеш да й стиснеш ръката — увери го Влаго. — Хюбърт е икономист. Това е същото като алхимик, но не толкова разрушително.

— Значи си запознат със законите на паричния поток, Хюбърт? — попита Прелест Дивна и разтърси отпуснатата му ръка.

Накрая Хюбърт изглежда си възвърна дар слово.

— Заварих хиляда деветдесет и седем съединения — каза той. — И издухах Закона за намаляващите обороти.

— Сигурна съм, че никой друг преди теб не е съумял да го постигне — коментира тя.

Хюбърт се оживи. Значи не било толкова трудно!

— Ние тук не правим нищо нередно, да знаете! — увери я той.

— Убедена съм, че е така — отвърна Прелест Дивна и опита да си измъкне ръката.

— Обаче можем да проследим всеки долар в града. Възможностите са безкрайни! Но, но, но, ъм, ние, разбира се, по никакъв начин не нарушаваме естествения ред!

— Това е чудесно, Хюбърт — каза тя и задърпа по-силно.

— Естествено, има още неща за доизпипване. Но ние много се стараем! Не е като нещо ужасно да се е случило, само защото ние тук сме отворили някой клапан, нищо подобно!

— Колко вълнуващо! — Прелест Дивна подпря свободната си ръка на рамото на Хюбърт и накрая успя да се измъкне от неговата мъртва хватка.

— Ние ще тръгваме, Хюбърт — обади се Влаго. — Продължавай все така. Гордея се с постиженията ти.

— Наистина ли? — искрено се учуди Хюбърт. — Г-н Козмо смята, че съм луд и искаше леличка да изхвърли Глупър на боклука!

— Типично назадничаво, старомодно мислене — отвърна Влаго. — Та ние живеем във века на Аншоата. Бъдещето принадлежи на хората като теб, които знаят кое как се случва.

— Така ли? — попита отново Хюбърт.

— Запомни ми думите — увери го Влаго и бързичко поведе Прелест Дивна към изхода.

След като си бяха тръгнали, Хюбърт подуши дланта си и потръпна.

— Приятни хора, не мислиш ли?

— Нешъмнено, гошподарю.

Хюбърт вдигна поглед към блещукащите, ромолящи тръби на Глупър, чинно отразяващи чрез своите потоци приливите и отливите на парите в града. Само един добре премерен удар можеше да разтърси целия свят.

Беше непоносима отговорност.

Игор се присъедини към него. Тишината беше нарушавана само от плацикането на икономиката.

— Какво ще правя сега, Игор? — попита Хюбърт.

— У дома имахме една пошловица — отвърна Игор.

— Едно какво?

— Пошловица. „Ако не ишкаш да ши имаш чудовище, не дърпай шалтера“.

— Игор, според теб аз луд ли съм?

— Много велики мъже, ша били шчитани луди, г-н Хюбърт. Дори доктор Ханш Подем ше опитваха да го ижкарат умопобъркан. Но питам ви аж, би ли могъл луд човек да ижобрети революционния екштрактор жа живи можъци?

— Хюбърт напълно ли е… нормален? — попита Прелест Дивна, докато се изкачваха по мраморните стълби към апартамента на Влаго.

— Ако питаш вманиачените по работата си хора, които не подават нос навън, съвсем си е нормален, даже — отвърна Влаго.

— Държа се сякаш не е виждал жена преди!

— Просто не е свикнал да си има работа с неща, за които никой не предоставя указанията за ползване — обясни Влаго.

— Ха! — възкликна Прелест Дивна. — Типично по мъжки.

Изкарва миниатюрна заплата, работейки за големи, помисли си Влаго. Търпи нагли графити и строшени витрини заради големите. Запилява се насред пущинака и спори с влиятелни хора. Всичко заради големите. Да е чула дори дума по въпроса от мен? Не. Защото Влаго се беше запознал с указанията.

Бяха стигнали неговия етаж. Прелест Дивна подуши въздуха.

— Усещаш ли? Не е ли божествен този аромат? — попита тя. — Такава миризма може да превърне и заек в хищник.

— Агнешка главичка — каза Влаго безрадостно.

— Само за бульона — успокои го Прелест Дивна. — Всички меки, пихтиести части се отстраняват предварително. Няма страшно. Ти сигурно се мусиш, заради онзи стар виц.

— Какъв стар виц?

— Е как! Отива едно момче при месаря и казва: „Мама каза да ми дадеш една агнешка главичка, ама й остави и очите, че да ни изгледа до края на седмицата“. Е, хайде де, не схващаш ли? Използват „гледам“ с двоен смисъл — като „виждам“ и като „грижа се за“…

— Просто си мисля, че не е честно спрямо овцете, това е!

— Виж ти. Значи нямаш проблем да ядеш едри сочни животински мръвки, стига да не е очевидно от коя част на животното произхождат, но смяташ, че не е честно да се ядат останалите части? Да не си мислиш, че ако изхвърлиш главата тя ще си помисли: „Е, поне на мен ми се размина“? Ако се замислиш, колкото повече изяждаме от едно животно, толкова по-голяма услуга правим на вида като цяло, защото толкова по-малко от тях се налага да умират.

Влаго бутна двойните врати навътре и отново го налегна усещането за нередност.

Този път то се дължеше на отсъствието на Г-н Каприз. Обикновено той се излежаваше в панера си, готов да посрещне Влаго шумно и лигаво. Но сега панерът беше празен.

Освен това стаята изглеждаше някак по-широка, понеже и Гладис не се виждаше никъде. На пода лежеше малък син нашийник. Въздухът беше изпълнен с миризма на варено месо.

Влаго се втурна по прохода към кухнята, където завари Гладис, изправила внушителната си снага до печката и съсредоточила поглед върху потракващия капак на огромен казан. Мътна пяна се процеждаше изпод капака и капеше върху печката.

Гладис се извърна, когато забеляза Влаго.

— Приготвям Ви Вечерята, Г-н Мустак.

Мрачните пипала на предчувствието заиграха параноичен танц в ума на Влаго.

— Ако обичаш, остави черпака и се отдалечи от печката — каза й Прелест Дивна. Влаго не беше усетил, кога тя се беше озовала до него.

— Готвя Вечерята На Г-н Мустак — отвърна Гладис с тон, в който се долавяше непокорна нотка. На Влаго му се струваше, че мехурчетата на мръсната пяна набъбват.

— Да, и изглежда е почти готова — продължи Прелест Дивна. — Затова Бих Искала Да Й Хвърля Един Поглед, Гладис.

Последва тишина.

— Гладис?

В едно непрекъснато движение големът остави черпака и отстъпи — половин тон жива глина, движеща се леко и безшумно като дим.

Прелест Дивна внимателно повдигна капака и потопи черпака в кипящото съдържание на казана.

Влаго усети, че нещо го драска по ботуша. Погледна надолу и срещна загрижения поглед на Г-н Каприз. После вдигна очи към обекта, който в момента изплуваше от бульона, и осъзна, че поне тридесет секунди не си е поемал дъх.

В този момент в кухнята се втурна Пеги.

— О, ето те къде си, немирник такъв! — извика тя и вдигна малкото куче. — Можете ли да си представите, измъкнал се и слязъл чак до хладилното помещение!

Тя огледа обстановката, като отмяташе косата от челото си.

— Гладис, нали ти казах да махнеш тенджерата от огъня, когато почне да ври!

Влаго върна поглед върху черпака и сред внезапно обзелото го облекчение осъзна, че няколко отделни необичайни факта се борят да привлекат вниманието му.

Заемам тази служба само от седмица. Човекът, от когото буквално завися, избяга от тук с крясъци. Ще бъде разобличен като престъпник. Това е агнешка главичка…

И, благодарение на съобразителния Еймсбъри, очите й бяха прикрити с тъмни очила.