Истински пари

Глава 9

— Извинете ме, преподобни, но е време да затваряме — гласът на мадам Хаузър наруши съня на Гепи. — Сутрин отваряме в девет — добави тя с неприкрита надежда.

Гепи отвори очи. Топлата зала и равномерното тиктакане на стенния часовник го бяха приспали. Мадам Хаузър стоеше пред него, но не великолепно гола и розова, както в съня, който беше прекъснала, а облечена в семпло кафяво палто и с неподходяща шапка с пера.

Внезапно разбуден, Гепи зарови в джобовете си за ченетата. Не смееше да ги оставя да се ширят в устата му, когато е заспал. Обзет от непривично смущение, той се извърна, докато се бореше да ги вкара в устата си, а после и да ги вкара в правилното положение. В отчаянието си, той ги измъкна и няколко пъти яростно ги удари в подлакътника на стола, за да пречупи ината им, преди отново да ги натика в устата си.

— Ушжг! — каза Гепи и сам се зашлеви през лицето. — Благодаря ви, мадам — успя да произнесе накрая, като попиваше устата си с кърпичка. — Съжалявам, че станахте свидетел на тази гледка, зжаклевам се, собствените ми зъби ще ме превърнат в мъченик.

— Не исках да ви безпокоя — продължи мадам Хаузър, чието ужасено изражение вече избледняваше. — Предположих, че имате нужда от сън.

— Не сън, мадам, а съзерцание — поправи я Гепи и се изправи. — Бях се отдал на размисли за пропадането на неправдата и възхода на божественото. Понеже не е ли писано, че последните ще станат първи, а първите последни?

— Да знаете, мен това винаги малко ме е притеснявало — призна си мадам Хаузър. — Така де, какво ще стане с хората, които не са точно първи, ама и не са съвсем последни. Нали се сещате… тези, дето правят каквото могат, но се движат някъде по средата.

Тя се запъти към вратата, с което му подсказа, че трябва да я последва, макар и не толкова деликатно, колкото й се искаше.

— Действително, Бърнис, каква главоблъсканица — Гепи тръгна след нея. — Светите текстове не споменават нищо по въпроса, но аз съм убеден, че…

Гепи сбърчи чело. Рядко го бяха вълнували религиозни въпроси, а този беше особено заплетен. Той обаче бързо съобрази как да продължи, сякаш цял живот само това беше правил.

— Мисля, че те ще продължат да се движат все така по средата, но вероятно в противоположната посока!

— Ще тръгнат назад към последните? — притесни се тя.

— Да, скъпа моя, но припомнете си че тогава те ще са станали първи.

— Ама, разбира се, не ми беше хрумвало. Това май е единственият начин да се подредят нещата, освен ако първоначалните Първи не решат да изчакат Последните да ги настигнат.

— Това вече би било истинско чудо — съгласи се Гепи, докато тя заключваше вратата.

Вечерният въздух беше остър и неприятен. След уюта на вестникарския архив идеята за поредна нощ, прекарана в долнопробния мотел на Маймунската улица, изглеждаше двойно по-отблъскваща. В момента Гепи се нуждаеше от свое лично чудо и му се струваше, че то, като че ли вече се оформя.

— Преподобни, предполагам не ви е лесно да си намирате подслон — каза мадам Хаузър.

Гепи не успяваше да различи изражението й в сумрака.

— О, но аз имам вяра, сжзестро — каза той. — Ако Ом не ни навести лично, той изсжпраща… Арргх!

Точно сега ли! Една пружина се беше изплъзнала! Това беше живо наказило!

Но колкото и да беше болезнено, това можеше да се окаже в негова полза. Защото мадам Хаузър внезапно беше придобила изражението на жена, решена да извърши добро дело, каквото ще да става. Обаче как само болеше; беше изплющяла право през езика му.

Зад тях някой се обади.

— Извинете, не можах да не забележа… Вие сте г-н Гепи, нали не греша?

Вбесен от непоносимата болка, Гепи се извъртя, готов да сее смърт, но мадам Хаузър го изпревари.

— Преподобният Гепи, ако обичате, благодаря.

Юмруците на „Препедобния“ се отпуснаха.

— Да, азж сшъм — изломоти той и срещна погледа на блед младеж в старомодна чиновническа униформа.

— Казвам се Ейдотук — каза младежът. — Ако вие действително сте Гепи, познавам един заможен човек, който много би искал да ви види. Току виж ви излязъл късметът днес.

— Тъй ли било? Ако този заможен господин сше казжва Косзмо, азж също много бих искал да го видя. Току виж и двамата излезем късжшметлии днес.

— Не ми казвай, че не се изплаши, поне за момент — подхвърли Влаго, когато двамата вече се бяха разположили във всекидневната с красивия мраморен под. По-точно Прелест Дивна се беше разположила. Влаго претърсваше.

— Нямам представа за какво говориш — отрече тя, а той отвори пореден скрин.

— Големите не са създадени, за да бъдат свободни и често не знаят как да… реагират.

— Но се учат. Тя никога не би наранила кучето — заяви Прелест Дивна, като го гледаше как се щура наоколо.

— Не отричай, че същата мисъл ти хрумна и на теб. Много добре те чух как й каза, там какво беше: „Остави черпака и бавно отстъпи назад“ — Влаго дръпна някакво чекмедже.

— Търсиш ли нещо?

— Банкови ключове. Връзката трябва да е тук някъде.

Тя се изправи и се включи в търсенето. В противен случай трябваше да продължат да спорят за Гладис. Освен това апартаментът имаше огромно количество шкафове и чекмеджета, а те трябваше да правят нещо докато вечерята им стане готова.

— Този ключ за къде е? — попита Прелест Дивна само след секунди.

Влаго се обърна към нея. Тя държеше ключодържател с единствен сребрист ключ.

— Не, трябва да са цяла връзка. А този къде го намери?

Тя посочи голямото бюро.

— Просто докоснах тук отстрани и… Хм, този път не се получи…

На Влаго му отне повече от минута да намери скрития механизъм, който отваряше малкото чекмедже. Когато беше затворено, то се сливаше напълно с дървената плоскост.

— Трябва да е за нещо важно — каза той и се запъти към друго бюро. — Може би останалите ключове са прибрани отделно. Виж дали ще откриеш какво отключва. Тук съм като на хотел. Не знам какво има и в половината от всички тези чекмеджета.

Влаго се беше заел да претърсва съдържанието на другото бюро, когато чу зад гърба си прещракване и изскърцване. Прелест Дивна се обади с равен глас.

— Нали беше казал, че сър Джошуа имал навик да забавлява млади дами тук?

— Така излиза, да. Защо?

— Ами, ето на това му викам аз забавление.

Влаго се обърна. Вратата на солиден скрин зееше отворена.

— О, не — успя да каже той. — Какво е всичко това?

— Шегуваш ли се?

— Да, добре де, ясно какво е. Просто… всичко е толкова… черно.

— И кожено — допълни Прелест Дивна. — И отчасти гумено.

Те се приближиха до новооткрития музей на изобретателната еротика. Част от предметите, освободени от отворената врата, се разгъваха, плъзгаха, а в някои случаи и подскачаха по пода.

— Това например… — Влаго смушка с пръст един артефакт, които издаде остър скърцащ звук. — Да, това е гумено. Определено е гумено.

— Това обаче изглежда напълно безформено — посочи нещо друго Прелест Дивна. — Въображението на стареца трябва да се е изчерпило.

— По-скоро въображението му е изчерпило всяка възможна идея. Мисля, че е бил на осемдесет, когато е починал — коментира Влаго.

Дълбоко в натрупаната камара пластовете се разместиха, изгубили баланс, и на пода се изсипа пореден кожено-гумен поток.

— Браво на него — каза Прелест Дивна. — Отзад се виждат и два рафта с книги — продължи тя, докато проучваше дълбините на скрина. — Ето там, точно зад това интересно седло и камшиците. Четиво преди сън?

— Не ми се вярва — отвърна Влаго, като изтегли една подвързана с кожа книга и я разгърна на случайна страница. — Изглежда това са дневниците му. Писани години наред. Леле боже, десетилетия наред!

— Хайде да ги публикуваме. Ще ни донесат цяло състояние — предложи Прелест Дивна и срита камарата. — Естествено с голи корици.

— Не, не ме разбираш. Тук може би се споменава нещо за г-н Непреклон! Той крие нещо… — Влаго прокара пръст по гръбчетата на дневниците. — Да видим. Той е на четиридесет и седем13, пристигнал е тук, когато е бил на тринадесет, а няколко месеца по-късно някакви хора дошли да го търсят. Старият Охол никак не ги харесал… А, ето тук трябва да пише нещо. Времето приблизително съвпада.

Влаго издърпа още два тома от редицата.

— А тези какви са и защо подрънкват? — попита Прелест Дивна и вдигна двойка странни на вид устройства.

— Аз откъде да знам.

— Нали си мъж.

— Е, и какво от това? Не си падам по тези неща.

— Мисля си, че това е малко като с хряна — сподели Прелест Дивна замислено.

— Моля?

— Ами… хрянът върви с телешко, така че човек си слага по малко в сандвича. Обаче един ден една лъжичка просто вече не го задоволява…

— Така да се каже — вметна Влаго, заслушан в обяснението с интерес.

— … така че човек си слага две, скоро след това почва да слага три, докато в сандвича му вече има повече хрян, отколкото телешко. А един ден телешкото изобщо изпада и човек яде само хрян, но изобщо не забелязва.

— Не мисля, че това е точната метафора в случая — каза Влаго. — Защото аз например съм те виждал да си правиш сандвичи с хрян.

— И така да е, метафората си е добра — приключи темата Прелест Дивна. После се протегна и вдигна нещо от пода. — Мисля, че това са ключовете, които търсиш. Ако имаме късмет, никога няма да разберем как са се оказали тук вътре.

Влаго взе връзката. Ключодържателят беше тежък и съдържаше различни по размер ключове.

— А какво ще правим с всичко това? — попита тя и отново срита камарата. Тя потрепери и някъде във вътрешността й нещо изписука.

— Да приберем всичко обратно? — предложи Влаго несигурно.

Купчината бездушни залъгалки имаше мрачен, враждебен вид. Приличаше на някакво чудовище, безцеремонно извлечено на бял свят от мрака на морската бездна.

— Опасявам се, че ще ми дойде твърде много — отвърна Прелест Дивна. — Хайде просто да оставим вратата на скрина отворена, така че камарата да пропълзи обратно сама. Хей!

Последното беше отправено към Г-н Каприз, който тъкмо тогава се измъкна от стаята понесъл нещо в уста.

— Кажи ми че това беше просто стар гумен кокал — бързо каза тя. — Моля те!

— Н-не — Влаго поклати глава. — Мисля, че това не би било правилното описание. Мисля, че беше… беше… беше нещо различно от стар гумен кокал. Точно така.

— Да, ама виж сега — настояваше Хюбърт, — нали щяхме да знаем, ако някой беше откраднал златото? Такова нещо би се разчуло! Почти съм убеден че проблемът е в пресечния мултиклапан, точно тук.

Той почука тънка стъклена тръбичка.

— Не мишля, че Глупър е шгрешил, шър — отвърна Игор унило.

— Игор, осъзнаваш ли, че ако Глупър е прав, това означава, че в трезора ни на практика не е останало никакво злато?

— Вярвам, че Глупър не е допушнал грешка, шър.

Игор извади един долар от джоба си и отиде до кладенеца.

— Бъдете така добър да наблюдавате режервоара „Ижгубени пари“ — каза той и пусна монетата в тъмните води. Тя проблесна за момент и после потъна, изгубена за човечеството.

В единия ъгъл на сложната стъклена структура, едно малко синьо мехурче се надигна, залюля се насам-натам докато си издигаше, и накрая се пукна на повърхността на водата с тихо „глуп“.

— Олеле — каза Хюбърт.

Законите на сатирата изискват, когато двама души се хранят на маса за двадесет, те да седната в двата й срещуположни края. Влаго и Прелест Дивна решиха да не робуват на тези закони и вместо това и двамата се настаниха в единия край на масата. Гладис стоеше в другия край с кърпа, преметната през едната ръка, и с мътен блясък в горящите си очи.

Овчият череп никак не помагаше на Влаго да се разведри. Пеги беше сложила главичката на поднос и беше подредила около нея цветя, но тъмните очила му лазеха по нервите.

— Ъм, големите добър слух ли имат? — попита той.

— Отличен — увери го тя. — Виж, няма нужда да се тревожиш. Имам план.

— О, чудесно.

— Сериозно говоря. Утре двете с нея ще се поразходим.

— А не можеш ли просто… — Влаго се поколеба и после изрече полугласно — да промениш думите в главата й?

— Тя е свободен голем! — сопна му се Прелест Дивна. — На теб как би ти харесало да ти ровичкат в главата?

Влаго си припомни случая с Бухльо и ряпата.

— Никак — призна той.

— Когато си имаш работа със свободни големи, трябва да се опиташ да ги убедиш в своята гледна точка. Мисля, че ще успея.

— Мислех, че утре ще си заета да посрещаш новите си златни големи.

— Надявам се.

— Ще бъде натоварен ден. Аз ще печатам книжни пари, ти ще разхождащ златни грамади по улиците.

— Не можехме да ги оставим под земята. Пък и може изобщо да не са златни. Утре сутрин пак ще посетя професор Угоен.

— Заедно ще го посетим!

Тя потупа ръката му.

— Както и да е. Има и по-лоши неща от златни големи.

— Аз не се сещам нито едно — отвърна Влаго. По-късно дълбоко се разкайваше за този отговор. — Искам да накарам хората да спрат да мислят за злато…

Той млъкна внезапно и се втренчи в агнешката главичка, която му отвърна със спокоен, мистичен поглед. Влаго не можеше да се отърве от идеята, че й липсва само саксофон и малка черна барета.

— Някой със сигурност е проверил в трезора — каза той накрая.

— Кой да е проверил? — не разбра Прелест Дивна.

— Защото той точно там би отишъл. Единственото нещо, на което може да се разчита, нали така? Солидната основа на реалната стойност.

— Кой къде би отишъл?

— Г-н Непреклон е в трезора със златото! — заяви Влаго и се изправи толкова бързо, че столът му се прекатури зад него. — Той разполага с всички ключове!

— Моля? За човека дето откачил, след като направил една дребна грешка ли говориш?

— Точно за него. Той има Минало.

— Аха, от този тип, дето просто си проси главното „М“?

— Именно. Хайде, трябва да слезем там!

— Мислех, че ще прекараме една романтична вечер.

— Разбира се! Веднага след като го извадим от там!

Единственият звук, който се разнасяше в помещенията на трезора беше нетърпеливото троп-троп-тропкане от крака на Прелест Дивна. То наистина дразнеше Влаго, докато той оглеждаше входа към златния резерв на светлината от сребърните свещи, които до преди малко бяха украсявали масата им.

— Искрено се надявам, Еймсбъри да запази бульона топъл — вметна тя.

Троп-троп-троп-троп.

— Виж сега, първо, за да отвориш такъв сейф трябва да си най-малко Факир Безподобен и второ, тези шперцове просто няма да свършат работа.

— Ами тогава да вървим да намерим тоя Г-н Безподобен. Той сигурно ще има по-добри шперцове.

Троп-троп-троп-троп.

— Няма как да стане, понеже, трето, такъв човек едва ли съществува, четвърто, вратата е заключена отвътре и мисля, че той е оставил ключа в ключалката, което обяснява защо никой от моите не пасва — Влаго размаха наскоро открития ключодържател. — Пето, опитвам се да завъртя неговия ключ отвън с пинцета, което е изпитан стар номер, но сега, явно, не се получава.

— Хубаво. Може ли вече да се връщаме горе?

Троп-троп-троп-троп.

Влаго отново надникна през малката шпионка на вратата. Отвътре тя беше прикрита с тежка плочка, но около краищата й се долавяше светлина, макар и съвсем слабо. Вътре имаше запалена лампа. Това което липсваше в трезора, поне доколкото Влаго знаеше, беше каквото и да било вентилация. Явно е бил построен преди концепцията за дишането да е била окончателно възприета. Това беше една изкуствена пещера, предназначена да съхранява нещо, което изобщо не се нуждае от чист въздух. Златото не може да се задуши.

— Не мисля, че ще можем — отвърна Влаго. — Понеже, шесто, на него скоро ще му свърши въздухът. Може даже вече да е мъртъв!

— Е, ако така и така е мъртъв, не може ли да почака до утре? Тук е адски студено.

Троп-троп-троп-троп.

Влаго огледа тавана. Състоеше се от древни дъбови греди, стегнати с железни ремъци. Той беше съвсем наясно какво се случва с дъбовите греди след време. Стават по-яки от стомана. Острието на брадвата се затъпява без да ги нарани, а чукът отскача право в лицето на нещастника, който го размахва.

— Не може ли охраната да помогне? — предложи Прелест Дивна.

— Съмнявам се — отвърна Влаго. — Пък и не ми се ще да ги насърчавам да си прекарват нощите като търсят начини за проникване в трезора.

— Но те повечето са на служба в градската стража, нали?

— Е и? Когато човек се е запътил към светлото бъдеще с толкова злато, колкото може да носи, той не отделя кой знае колко време да се тревожи за досегашната си работа. Аз съм престъпник. Вярвай ми, знам какво говоря.

Той се запъти към стълбите, като тихо броеше крачките си.

— Сега пък какво правиш?

— Опитвам се да преценя коя част от банката се намира директно върху златния резерв — отвърна Влаго. — Обаче знаеш ли какво? Мисля, че вече знам. Мисля, че стаята със златото лежи точно под бюрото му.

Пламъкът на лампата беше съвсем слаб и от него се издигаше струйка мазен дим, който бързо се слягаше по чувалите, сред които г-н Непреклон лежеше свит на кълбо.

Над него се дочу звук и гласове, приглушени от древния таван. Някой каза:

— Не мога дори да го помръдна. Добре, Гладис, опитай ти.

— Не Съм Сигурна, Че Такива Действия Са Присъщи На Една Дама — изръмжа втори глас.

— О, да. Води се разместване на мебелите — отвърна глас, който явно беше женски.

— Много Добре. Ще Го Повдигна И Ще Обера Праха Под Него.

Чу се гръмовен звук от дърво, стържещо о дърво и върху струпаните кюлчета се посипа прах.

— Наистина Е Много Прашно. Ще Донеса Метла.

— Всъщност, Гладис, сега искам да вдигнеш и пода, моля — обади се пак първият глас.

— И Под Него Ли Е Прашно?

— Убеден съм.

— Добре Тогава.

Последваха няколко удара, от които гредите заскърцаха, а после пак се чу ръмжащият глас.

— В Книгата На Лейди Трезве За Управление На Домакинството Не Се Казва Нищо За Чистене На Праха Под Пода!

— Гладис, там долу може би умира човек!

— Разбирам. Това Би Било Крайно Нехигиенично — гредите се разтресоха под поредния удар. — Лейди Трезве Казва, Че Всяко Тяло, Открито В Къщата По Време На Парти, Трябва Да Бъде Изхвърлено Дискретно, За Да Се Избегне Възможен Скандал.

Още три удара и една греда се разцепи.

— Лейди Трезве Казва, Че Стражниците Са Грубияни И Никога Не Си Изтриват Ботушите.

Още една греда се пропука и отгоре проникна светлина. В процепа се появи ръка, голяма като лопата, сграбчи един от железните ремъци и го скъса.

Влаго надникна в мрака, от който се издигаше дим и обгръщаше главата му.

— Виждам го, долу е! Богове, как само мирише тук!

Прелест Дивна надникна над рамото му.

— Жив ли е?

— Надявам се — Влаго се спусна между натрошените греди и скочи върху кюлчетата. Малко след това извика: — Има пулс. И в ключалката наистина има ключ. Слезте тук долу да ми помогнете.

— Ъм, имаме си компания — отвърна Прелест Дивна.

Срещу осветения отвор на тавана се бяха очертали две глави с нахлупени шлемове. По дяволите! Да се наемат полицаи за охрана на банката не беше лоша идея, но те никога не преставаха да мислят като полицаи, дори в свободното си време, и бяха готови веднага да си извадят погрешните заключения, само защото го бяха заварили в разбит банков трезор посред нощ. Мозъкът му веднага изтика на преден план думите: „Вижте, мога да обясня“, но той успя да прехапе език преди да ги изрече. Все пак, това си беше неговата банка.

— Вие пък какво искате? — сопна им се вместо това.

Въпросът действително беше достатъчно неочакван, за да ги обърка, но един от тях запази достатъчно присъствие на духа, за да попита:

— Сър, това вашият банков трезор ли е?

— Аз съм заместник председателят, идиот такъв! А тук долу има ранен човек!

— Да не е паднал вътре, докато разбивахте трезора?

Богове, родените ченгета нямат никакво въображение. Мисълта им неотклонно дълбае в единствената им известна посока с тъпо упорство. Полицаите виждат престъпления навсякъде.

— Вижте, г-н офицер, вие сте стражник, нали така?

— Полицай Хек, сър.

— Вижте, полицай, не може ли първо да изведем колегата ми на въздух? Той се задушава. Аз ще отключа вратата тук долу.

Хек кимна на другия пазач, който се затича към стълбите.

— Щом имате ключ, сър, защо ви трябваше да разбивате трезора?

— За да го изведа от тук, разбира се!

— А как…

— Всичко е съвсем просто — прекъсна го Влаго. — Веднага щом ме измъкнете от тук, хубавичко ще се посмеем на цялата работа.

— Нямам търпение, сър — увери го Хек. — Никога не отказвам да се посмея.

Да разговаряш със стражата беше като да стоиш върху свлачище. Ако си достатъчно чевръст може да успееш да се задържиш прав, но не можеш да го направляваш, нито да го спреш и е очевидно, че няма да се размине без гюрултия.

Срещу Влаго вече не седеше полица Хек. Престана да бъде полицай Хек, веднага щом полицай Хек откри, че Магистърът на монетния двор има в джобовете си шперцове и метален бокс. Тогава той прехвърли топката на сержант Детритус.

Влаго знаеше, че на теория шперцовете не са незаконни. Притежанието им беше приемливо. Притежанието им, когато бъдеш заварен в чужда къща, не беше приемливо. Притежанието им, когато бъдеш заварен в разбит банков трезор, беше дотолкова неприемливо, че човек почти можеше да усети неодобрителния поглед на Вселената.

Диалогът със сержант Детритус вървеше малко по-добре, но и той взе да губи нишката на разговора, когато стана ясно, че Влаго съвсем законно притежава ключовете от трезора, който беше разбил. Тролът реши, че това е престъпление само по себе си и известно време умува, дали да не го арестува по обвинение в: „Губене времето на Стражата, поради ненужен взлом“14. Той не разбираше как така някой може да си купи шперцове, само за да поддържат самочувствието му. Троловете не изпитват нужда да доказват мъжеството си, точно както една локва не изпитва нужда да доказва, че е мокра. Детритус, също така, се затрудняваше да проумее логиката и действията на полумъртвия г-н Непреклон. Троловете не губят разсъдъка си. Само понякога го избутват встрани, за да отстъпи място на гнева. Накрая сержантът се отказа и на негово място седна капитан Керът.

Влаго го беше срещал и преди. Той беше едър, миришеше на сапун и обичайното му изражение беше същинска синеока невинност. Влаго не успяваше да надникне зад тази приветлива фасада. Той успяваше да прецени повечето хора само с поглед, но капитанът се явяваше затворена книга в заключен сандък. И винаги беше любезен, по онзи най-досаден полицейски маниер.

Ето и сега капитанът любезно поздрави Влаго, докато се настаняваше срещу него в малкия офис, който временно беше придобил ролята на стая за разпити.

— Като начало, бих искал да ви попитам за тримата мъже в избата. И голямото стъклено… нещо.

— Г-н Хюбърт Смут и помощниците му изучават икономическата система на града. Те нямат нищо общо с настоящата ситуация. Всъщност, като се замисля, то и аз нямам нищо общо. Просто защото, на практика, няма никаква ситуация. Вече обясних всичко на сержанта.

— Сержант Детритус смята, че сте твърде хитър, г-н Мустак — каза капитан Керът и отвори бележника си.

— Е, той вероятно така мисли за повечето хора, нали?

Изражението на Керът остана каменно.

— Бихте ли могъл да обясните защо долу има голем, облечен в рокля, който нарежда на хората ми да си бършат ботушите преди да влязат? — продължи капитанът.

— Не и без да прозвуча като пълен лунатик. А и то какво общо има?

— Не знам, сър. Надявам се да установя. Коя е лейди Диърдри Трезве?

— Дама, която пише доста старомодни книги по въпросите на етикета и домакинството, предназначени за млади дами, на които им се ще да имат време да се занимават с аранжиране на цветя. Вижте, наистина ли е нужно да уточняваме всичко това?

— Не знам, сър. Най-искреното ми желание е да оценя ситуацията в нейната пълнота. Можете ли да ми кажете защо из сградата търчи малко куче, захапало нещо, което ще нарека предмет от интимен характер с навиващ се механизъм?

— Вероятно, защото аз бавно полудявам — отвърна Влаго. — Вижте, единственото, което е от значение тук, е че г-н Непреклон си изпусна нервите и се заключи в трезора. Трябваше да намеря начин да го изкарам от там бързо.

— Ах, да, златният резерв — каза капитанът. — Нека поговорим за златото.

— Какво за златото?

— Надявах се вие да можете да ми кажете, сър. Струва ми се, имахте намерение да го продадете на джуджетата?

— Какво? Е, да, така казах, но то беше само, за да илюстрирам гледната си точка.

— Гледна точка — повтори капитанът сериозно и си го записа.

— Вижте, много добре ви знам как действате — каза Влаго. — Ще ме накарате да продължа да говоря, докато току виж забравя къде се намирам и взема да изтърся нещо глупаво, от което става ясно колко съм виновен.

— Благодаря ви, сър — отвърна капитан Керът и отгърна нова страница.

— За какво ми благодарите?

— Задето ме осведомихте, че имате опит с полицейските разпити, сър.

„Видя ли сега?“, сопна се Влаго на себе си. Така става, като не си постоянно нащрек. Уменията ти се притъпяват. Дори един полицай може да не надхитри.

Капитанът вдигна поглед.

— Трябва да призная г-н Мустак, че част от вашите показания бяха потвърдени от независим свидетел, който не би могъл да ви е съучастник.

— Говори ли сте с Гладис? — попита Влаго.

— Коя е Гладис?

— Тази дето мърмори за мръсните ботуши.

— Как е възможно голем да бъде женски, сър?

— А, това го знам. Правилният отговор е: как е възможно голем да бъде мъжки?

— Действително, сър, интересен въпрос. Това, предполагам, обяснява роклята. От чисто любопитство, сър, колко тежък товар би могъл да носи един голем?

— Не знам, няколко тона, вероятно. Какво намеквате?

— Все още не знам, сър — отвърна Керът приветливо. — Командир Ваймс казва, че когато ти попадне чиния объркани спагети, трябва да хванеше единия край и да дърпаш, докато откриеш кюфтенцето. В действителност, вашата версия на събитията съвпада с показанията, предоставени от Г-н Каприз. Разбира се, доколкото той е могъл да схване ситуацията.

— Разпитали сте кучето!?

— Все пак, той е председател на банката, сър — отвърна капитанът.

— Но как разбрахте какво… А, понеже си имате върколак, нали? — ухили се Влаго.

— Стражата отказва да потвърди този факт, сър.

— Да знаете, всички са наясно че върколакът е Ноби Нобс.

— Така ли, сър? Виж ти. Какъвто и да е случаят, важното е, че действията ви тази вечер са изяснени.

— Добре. Благодаря — Влаго тръгна да се изправя.

— От друга страна обаче действията ви по-рано тази седмица, не са.

Влаго се отпусна обратно.

— Е да, но никой не очаква да ги изяснявам, нали?

— Би могло да е от полза, сър.

— Как точно ще ви помогне?

— Би могло да ни помогне да си изясним защо в трезора не открихме злато, сър. Вярно, това е малка подробност в цялостната картина, но е наистина озадачаваща.

В този момент някъде наблизо се разнесе ентусиазираният лай на Г-н Каприз…

Козмо Охол седеше на бюрото си, подпрял пръстите на двете си ръце пред устата и наблюдаваше как Гепи се храни. Повечето хора, ако имаха избор, не биха наблюдавали това зрелище повече от тридесет секунди.

— Добра ли е супата? — попита Козмо.

Гепи смъкна купата след продължително финално сърбане.

— Убиец, ваше благородие — отвърна Гепи.

Той извади сивкав парцал от джоба си и…

Ще си извади зъбите, точно тук, на масата, помисли си Козмо. Изумително. О да, и между тях са заседнали парченца морков.

— Моля, спокойно се погрижете за зъбите си — каза той, докато Гепи вадеше извита вилица от джоба си.

— Тия зъби ще ми видят сметката, шжър — каза Гепи. — Зжаклевам се, постоянно се опитват.

Чу се дрънчене на пружини, докато той ръчкаше протезите с вилицата, а после, явно доволен от резултата, ги натика обратно върху сивите си венци и ги намести.

— Така е по-добре — оповести Гепи.

— Добре тогава — подхвана Козмо. — Предвид характера на обвиненията, които вие отправихте, а Дръмнот записа и ви предостави за подпис, нека ви попитам — защо не отнесохте тази информация до лорд Ветинари?

— И друг път съм чувал хора да се измъкват от бесжилото, сър — отвърна Гепи. — Не е трудно, ако разполагаш с нужните средства. Ама никога не се е случвало някой от тях още на следващия ден да си намери тлъста служба. Държавна служба при туй. А ето че сега и банкер го направиха. Някой определено се грижи за него и не ми се вярва да е фея-кръсшжница. Затова ми се сжтори глупаво да се опитвам да говоря с Ветинари. Обаче вие сте друго нещо. Защото сега вашата банка е в неговите ръце, което е срамота. Ей зжатуй, можете да разжчитате на мен, сжър.

— Срещу известно заплащане, предполагам.

— Е, да, няма да възжразя срещу малка компенсация.

— И сте сигурен, че Мустак и Блещук са едно и също лице?

— По усмивката, сър. Тя не се забравя. Пък и той има тоя талант да говори с хората и да ги убеждава да се съгласяват с него. Малко нещо фокусник си пада, малкият неблагодарник.

Козмо втренчи поглед в него и после каза:

— Дай на преподобния петдесет долара, Дръм… Ейдотук и го насочи към приличен хотел. Където гостите имат достъп до баня.

— Петдесет долара!? — изфуча Гепи.

— А после се погрижи за новата придобивка, моля.

— Да, сър. Разбира се.

Козмо придърпа лист хартия, натопи писалка в мастилницата и започна да пише съсредоточено.

— Петдесжет долара? — повтори Гепи, възмутен колко е паднала цената на греха.

Козмо вдигна поглед и се вторачи в мъжа отсреща, сякаш го виждаше за първи път и гледката изобщо не му допадаше.

— Хм, да. Петдесет долара засега, преподобни — успокои го Козмо. — А ако утре паметта ви е все така свежа, всички ни чака едно по-богато и по-светло бъдеще. Не ми позволявайте да ви задържам.

Той продължи да пише.

Ейдотук сграбчи Гепи за ръката и го извлачи от стаята. Но преди това успя да мерне какво точно пише Козмо.

Беше време аз шпагата. Да я вземе, да я предаде, да си прибере парите и да бяга.

В Отдела за посмъртни комуникации беше тихо. Там никога не се случваше да е особено шумно, макар че когато вселената като цяло притихнеше, винаги се дочуваха пискливи малки гласчета, процеждащи се от Отвъдното.

Според Селяк, цялата беда беше там, че повечето му предшественици не бяха имали каквито и да било интереси извън поверения им отдел, където социалните умения не бяха от първостепенно значение, и затова, дори след смъртта си, те не съумяваха да се радват на живота. Така че продължаваха да витаят из отдела и нямаха никакво желание да го напуснат. Понякога, когато се усещаха по-силни и се случеше Трупата на Кукличките да поставя нова пиеса, той ги пускаше да излязат и да обогатят декорите.

Селяк въздъхна. Това беше най-големия недостатък на работата му в ОПК — никога не можеше да претендира, че той именно е шефът. Хората с по-обичайна професия се пенсионираха, връщаха се да навестят доброто старо работно място няколко пъти, докато там все още имаше някой да ги помни, и после се изгубваха в необятното минало.

Бившите служители тук обаче можеше и никога да не се разкарат…

Имаше една стара мъдрост: „Старият некромант никога не умира“. Когато я чуеха, хората обикновено реагираха с: „… и?“. И Селяк се виждаше принуден да отговори: „Това е то, опасявам се. Просто старите некроманти не умират.“

Той тъкмо разтребваше в края на деня, когато Чарли се обади от своя сенчест ъгъл.

— Някой се задава през портала. Казвам, някой…

Селяк се извъртя рязко. Магическият кръг беше осветен и една полупрозрачна островърха шапка вече се издигаше от пода.

— Професор Угоен? — попита Селяк.

— Точно тъй и нямаме време за губене, младежо — отвърна сянката на Угоен, която все още се издигаше.

— Но аз ви прогоних! Използвах Деветкратното отричане! То пръждосва всичко!

— Е, да, ама него аз съм го писал — обясни Угоен самодоволно. — О, спокойно де, аз съм единственият, върху когото не действа. Що за идиот трябва да съм да напише заклинание, дето може да засегне и мен самия, а?

Селяк размаха треперлив пръст към професора.

— Оставил сте си таен проход, нали?

— Естествено. Отличен, при това. Ти не го мисли, и за прохода само аз знам — Угоен вече се носеше над кръга в пълния си ръст. — Обаче хич не се опитвай да го намериш. Какъвто си некадърник, никога няма да откриеш скритите руни.

Угоен огледа стаята.

— Онова чудесно девойче не е ли наоколо? — попита той с надежда. — Както и да е. Трябва да ме изведеш от тук, Селяк. Искам да лично да гледам шоуто!

— Шоу? Какво шоу? — отвърна Селяк, решен да прегледа заклинанието за Деветкратно отричане много, много внимателно.

— Знам какви големи идват насам.

Като дете Влаго се молеше всяка вечер, преди лягане. Всички в семейството му бяха активни поклонници на Църквата на обичайния картоф, която избягваше крайностите, типични за Църквата на древния православен картоф. Последователите на обичайния картоф бяха сдържани, предприемчиви и изобретателни, повсеместно ползваха маслени лампи и сами си изработваха мебелите, по което рязко се отличаваха от останалото население на региона, което използваше предимно свещи и седеше върху овцете си.

Влаго мразеше молитвите. Имаше усещането, че като се моли отваря голям черен портал в пространството, през който всеки момент нещо може да се пресегне и да го сграбчи. Това може би се дължеше на факта, че обичайната молитва включваше израза „ако умра преди да се събудя“, заради който в най-лошия случай Влаго будуваше до сутринта. Освен това, от него се очакваше преди да заспи да си припомни всичко, с което е благословен.

Сега, докато лежеше в мрака на банката, премръзнал и осезаемо сам, той реши да си провери наличните благословии.

Имаше здрави зъби и не страдаше от преждевременна загуба на коса. Ето на! Не беше толкова трудно, нали?

А освен това, не го бяха арестували. Точно. Но пред трезора, многозначително омотан в жълто-черна лента, бяха оставали на пост един трол.

В трезора нямаше злато. Е, не точно. Имаше около две кила злато, прикриващо камарите оловни кюлчета. Някой доста се беше постарал да ги подреди така. И това беше някаква светлинка в тунела, нали така? Беше останало поне някакво злато. Не е като да нямаше съвсем никакво злато, нали?

В момента Влаго беше сам, понеже Прелест Дивна щеше да прекара нощта в килия, за нападение на офицер от стражата. Според Влаго това не беше честно. Естествено, в зависимост от настроението на ченгето, почти няма действие, с изключение може би на физическото отсъствие на лицето, което да не може да се интерпретира като нападение. Реално погледнато обаче Прелест Дивна не беше нападнала сержант Детритус. Просто беше опитала да прободе крака му с тока на обувката си, което й докара счупен ток и изкълчен глезен. Капитан Керът обеща това да бъде взето предвид.

Разнообразни часовници в града отбелязаха четири часа, докато Влаго размишляваше за бъдещето си и най вече опитваше да прецени, колко ли ще е продължително то.

Какво пък, можеше и да мине леко — само с обесване.

Трябваше да слезе в трезора още първия ден, повлякъл алхимик и адвокат със себе си! Нима хората никога не правеха инвентаризация на трезорите? Да не би съдържанието им да беше проверявано от дружина веселяци, които само подаваха глава в трезора на друга весела дружина и набързо удостоверяваха, че всичко е налице, за да не закъснеят за обяд? Така де, няма сега да се съмняваме в думата на нашите добри приятели, нали така? Най вече, понеже се надяваме някой ден те да не се усъмнят в нашата дума.

Може би покойният сър Джошуа беше пръснал всичко по екзотични кожени изделия и млади дами. Колко нощи в обятията на красиви жени може да се купят с торба злато? Старата мъдрост твърди, че послушната жена струва повече от скъпоценни камъни. Следователно, жената, която е обучена да бъде непослушна, трябва да струва къде повече.

Влаго се изправи в леглото, запали свещ и погледът му попадна върху дневника на сър Джошуа, оставен на нощното шкафче. Преди тридесет и девет години… е, беше извадил подходящия том и след като така или иначе в момента нямаше друго занимание…

Късметът, който му беше бягал цял ден, се върна. Въпреки че сам не беше сигурен какво търси, той го откри на шестата случайна страница, която прегледа:

Голяма част от дневника изглежда беше кодирана, но вида на тайните знаци подсказваше, че сър Джошуа е записвал пространно всяка малка подробност от всяка своя любовна афера. Човек не можеше да не се възхити постоянство му. Беше осъзнал какво желае най-силно в живота си и беше впрегнал всички сили да получи, колкото може повече от него. Шапка да му свалиш.

А какво искаше Влаго от живота? Никога не се беше замислял. В момента най-много му се искаше утрешният ден да не е същият като отминалия.

Той погледна часовника. Четири и петнадесет и единствените хора, които се мяркат наоколо са пазачите. При главния вход бяха поставили на пост стражници. Той официално не беше арестуван, но всъщност това беше едно от онези цивилизовани споразумения — той не се водеше арестуван, стига да не се опита да се държи като човек, който не е арестуван.

А, припомни си Влаго, докато си навличаше панталона, ето още една малка благословия: беше присъствал лично, когато Г-н Каприз беше предложил брак на върколака…

… който в онзи момент едва се крепеше върху една от огромните, украсени урни, които никнеха като отровни гъби в коридорите на банката. Урната се клатушкаше. Същото правеше и ефрейтор Нобс, който освен това се заливаше от смях, докато…

… гледаше как Г-н Каприз пружинира нагоре-надолу с неугасим ентусиазъм. В устата си той все още държеше новата си играчка, която към онзи момент мистериозно се беше оказала навита. Така благосклонната съдба беше решила, всеки път когато Г-н Каприз подскочи нагоре, инерцията от движението на играчка да превърта малкото куче във въздуха.

А Влаго си помисли: значи върколакът е женски и носи значка на стражата на каишката си. А аз пък вече съм виждал точно този цвят коса. Ха!

Веднага след това погледът му се беше върнал на Г-н Каприз, който правеше салто след салто с изражение на абсолютно блаженство…

… докато накрая капитан Керът го подхвана във въздуха, върколакът избяга и шоуто приключи. Но на Влаго завинаги щеше да му остане споменът. Следващият път, когато се случеше да се размине със сержант Ангуа, щеше да изръмжи тихо, макар че това вероятно можеше да бъде изтълкувано като нападение.

Вече напълно облечен, Влаго отиде да се поразходи из дългите коридори.

Стражата беше оставила допълнителни пазачи за през нощта. Капитан Керът съобразяваше бързо. Всички допълнителни стражници бяха тролове. Не беше никак лесно да убедиш един трол да погледне нещата от твоята гледна точка.

Той усещаше, че го гледат, накъдето и да мръдне. Не бяха оставили пазач пред вратата към подземието, но Влаго бързо посърна, когато приближи ярката светлина, обгръщаща Глупър и видя пазача, застанал пред спасителната задна вратичка.

Бухльо се беше проснал на матрака си и хъркаше, но без да изпуска четката от ръката си. Влаго му завиждаше.

Хюбърт и Игор се суетяха около стъклената плетеница, която според Влаго изглеждаше все по-голяма всеки път щом я видеше.

— Проблем ли има?

— Проблем? Не. Никакъв проблем! — бързо отвърна Хюбърт. — Всичко е наред! Според вас има ли проблем? Защо смятате, че може да има проблем? Какво ви кара да мислите, че нещо може да не е наред?

Влаго се прозина.

— Да имате кафе? Или чай? — попита той.

— За ваш, г-н Муштак, ще приготвя шплот.

— Сплот? Истински сплот?

— Шъвшем, шър — увери го Игор самодоволно.

— Но тук няма откъде да се купи.

— Жнам, шър. Вече е обявен ижвън жакона и в родината — информира го Игор, докато ровеше в някаква торба.

— Извън закона? Обявили са го извън закона? Но той е най-обикновен билков чай! Баба ми ни правеше редовно!

— Така е, шър, шъвшем традиционно питие — съгласи се Игор. — От него кошмите по гърдите ижбуяват.

— Да, и баба от това се оплакваше.

— Това алкохол ли е? — попита Хюбърт нервно.

— Съвсем не — отвърна Влаго. — Баба ми никога не пипваше алкохол — той се замисли за момент. — Освен може би афтършейв. Не, сплот се вари от дървесна кора.

— О, звучи приятно — коментира Хюбърт.

Игор се оттегли сред своята гора от странно на вид оборудване, откъдето се разнесе подрънкване на стъкло. Влаго седна на клатещата се пейка.

— Как вървят нещата при теб, Хюбърт? — попита той. — Водата все така ли гъргори наоколо според очакванията?

— Всичко е наред! Всичко! Съвсем наред! Няма абсолютно нищо нередно! — лицето на Хюбърт за момент стана безизразно. Той бързо измъкна малък бележник и се консултира с него. — Как сте вие?

— Аз? О, чудесно. Само дето в трезора трябва да има десет тона злато, пък никакви не се мяркат.

Откъм посоката, където беше изчезнал Игор се дочу трясък от счупено стъкло, а Хюбърт впери във Влаго ужасен поглед.

— Ха? Хахахаха? — каза той. — Ха ха ха ха а ХАХАХА!! ХА ХА ХА!!! ХА ХА…

Игор дотърча толкова бързо, че очертанията му за момент изглеждаха размити, и сграбчи Хюбърт.

— Проштете, г-н Муштак — вметна Игор през рамо. — Ако някой не го шпре, може да откара така ш чашове.

Той шамароса Хюбърт два пъти и измъкна някакво бурканче от джоба си.

— Г-н Хюбърт, колко пръшта виждате?

Хюбърт бавно фокусира поглед.

— Тринадесет? — изхъхри той.

Игор се отпусна и прибра буркана обратно в джоба си.

— Тъкмо навреме. Много добре, шър.

— Съжалявам… — подхвана Хюбърт.

— Не се притеснявай, в момента и аз горе-долу така се чувствам — увери го Влаго.

— Та… за златото… знае ли се кой го е взел?

— Не, но трябва да е бил някой вътрешен — отвърна Влаго. — Обаче накрая ще го лепнат на мен, предполагам.

— Това означава ли, че вече няма да сте ни шеф?

— Съмнявам се, че ще ми позволят да ръководя банката от Мрънкалника.

— Разбирам — каза Хюбърт и двамата с Игор се спогледаха. — Ъм… а какво ще стане, ако златото се появи?

Игор се прокашля шумно.

— Е, да, но няма как да стане, нали? — отвърна Влаго.

— Да, ама Игор каза, че когато миналата година пощата изгоря, лично боговете са ви дали парите, за да я построите отново!

— Хъхъмпф — дочу се откъм Игор.

— Не вярвам такова нещо да се случи втори път — каза Влаго. — Пък и не мисля, че има бог на банките.

— Да, но не пречи да се опита, дори и колкото за пред хората — настоя Хюбърт, явно отчаян. — Една молитва няма да навреди.

— Хъхъмпф! — повтори Игор, този път по-шумно.

Влаго ги огледа и двамата. Добре, реши накрая той, тук става нещо, но никой няма да ми обясни какво. Да измолиш една камара злато от боговете? Това пък кога се е случвало? Вярно, получи се миналата година, но само защото аз вече знаех къде има заровена камара злато. Боговете помагат на тези, които се грижат за себе си, а, богове, как само се бях погрижил за себе си аз.

— Смяташ ли че наистина си струва да се опита? — попита Влаго.

В този момент пред него беше поставено малко, вдигащо пара канче.

— Вашият шплот — каза Игор. Той не добави: „А сега го изпийте и си вървете“, но беше очевидно, че това има предвид.

— И ти ли смяташ, че трябва да опитам с молитва, Игор — попита Влаго като следеше лицето му.

— Не мога да кажа. Мнението на Игорите за молитвите е, че те са просто надежда, изразена ритмично.

Влаго се наведе към него и прошепна.

— Игор, като един земляк от Юбервалд на друг, нека ти обърна внимание, че току-що забрави да фъфлиш.

Физиономията на Игор помръкна още повече.

— Проштете, шър, жа твърде много неща имам да мишля — оправда се Игор и завъртя очи, сякаш да посочи към нервния Хюбърт.

— Вината е моя. Аз ви досаждам — каза Влаго и изпи чашата си наведнъж. — Съвсем скоро дхдлдлкп;квйв вбдф;жвжвф;лллжвммк;убвлм бнхгсхбнме…

Аха, това е то, истински сплот, помисли си Влаго. Съдържаше само билки и естествени съставки. Но беладоната също е билка, а арсеникът е съвсем естествен. Хората твърдяха, че сплот не съдържа алкохол, понеже алкохолът не можеше да оцелее в такава среда. Но чаша сплот беше достатъчна да вдигне мъжете на крака и да им даде сили за работа, когато отвън имаше натрупан два метра сняг и кладенецът беше напълно замръзнал. Сплот прочистваше ума и го караше да препуска. Само дето човешкият език не успяваше да поддържа същото темпо, като препускащия ум.

Влаго примигна един-два пъти и каза:

— Унгх…

Накрая се предаде, сбогува се с нещо като „гнирхс“ и тръгна да излиза от подземието, а светлината на Глупър гонеше сянката му пред него. Троловете го наблюдаваха подозрително, докато се изкачваше по стълбите и влагаше цялото си старание да не позволи на краката си да излетят изпод него.

Мозъкът му беше под пара, но нямаше нищо за вършене. Не откриваше нищо, в което да се вкопчи и да измъкне някакво решение. След около час провинциалното издание на Таймс щеше да е приключено, а с него и кариерата на Влаго фон Мустак. Банката щеше да бъде обсадена от своите клиенти, което е ужасяващо събитие, а останалите банкери няма и да си помислят да му помагат, нали така, понеже той не спада към тяхната весела дружина.

Срам, Позор и Г-н Каприз се взираха в лицето му, но само един от тях го облизваше.

Значи трябва да е успял да се добере до офиса си. Сплот успяваше да освободи ума от всички дребни проблеми, като ги обединяваше в едно общо, голямо предизвикателство да се задържиш целия на една и съща планета. Влаго реши, че е получил достатъчно влажни целувки от малкото куче, вдигна се от коленете си и се добра до стол.

Така… седенето нямаше да го затрудни. Но умът му не спираше да вилнее.

Скоро щяха да почнат да пристигат хора в търсене на множество липсващи отговори. Какво да прави, какво да прави? Влаго не си падаше по молитвите, не защото смяташе, че боговете не съществуват, а защото се опасяваше, че може да съществуват. Да видим, на Ядна й беше провървяло с негова помощ. Тъкмо онзи ден той беше забелязал нейния лъскав нов храм, чийто вход вече беше заринат от оброчни бъркалки за фондан, черпаци, гилотини за яйца, масленици за пащърнак и всякакви други безполезни домакински уреди, дарени от благодарни поклонници, прегърнали своя нов живот без заклещени чекмеджета. Ядна изпълняваше молбите на последователите си, защото беше тясно специализирана. Тя дори не се опитваше да пробутва на хората идеята за рай, вечни истини или някакъв вид спасение. Тя просто осигуряваше гладко плъзгане и бърз достъп до вилиците. Ядна нямаше почти никакви поклонници преди Влаго да я избере наслуки, за да я посочи, като една от боговете, отговорни за сполетялото го чудо. Дали тя ще си спомни този негов жест?

Може би, ако му се намираше злато, заклещено в някое чекмедже. Едва ли щеше да е навита да превръща олово в злато. Но какво пък, човек се обръща към боговете, когато никаква друга надежда не му е останала.

Той влезе в малката кухня и откачи един черпак. После се върна в офиса и натика черпака в чекмеджето на бюрото, където той моментално се заклещи, което е основно предназначение на черпака като такъв. Разтресете чекмеджета си, това се очакваше. Изглежда на нея й допадаше шума.

— О, Ядна — започна Влаго и подръпна дръжката на чекмеджето, — аз съм, Влаго фон Мустак, каещият се грешник. Не знам дали ме помниш? Ние всички сме най-обикновени прибори, попаднали на тясно в чекмеджета, които сами сме си избрали, а никой в момента не е по-натясно от мен. Ако би могла да отделиш от скъпоценното си време да ме измъкнеш в този горък час, ще откриеш, че не ми липсва щедрост, когато поставяме статуите на боговете на покрива на пощата, следващия месец. Урните на старата сграда никога не са ми харесвали. При това статуите ще са покрити със злато. Предварително ти благодаря. Амин.

Той дръпна чекмеджето още веднъж за последно. Черпакът рязко се измъкна, подскочи като риба на сухо и разби една ваза в ъгъла. Влаго реши да приеме това като добър знак. Присъствието на Ядна би трябвало да оставя след себе си миризма на цигарен дим, но Прелест Дивна беше прекарала в тази стая повече от десет минути, така че нямаше полза да души въздуха.

А сега какво? Боговете помагат на онези, които сами се грижат за себе си, а Влаго винаги разполагаше с един последен изход за краен случай. Мисълта бавно изплува в главата му: импровизирай.