Истински пари

Глава 3

Влаго беше виждал сложни, преплетени стъкленици и преди и всеки път се беше възхищавал на умението на хората, които ги бяха изработили. Беше се възхищавал като човек, който умее да плете единствено думи. Това което виждаше пред себе си, трябва да беше дело на някои от най-големите майстори в света. В няколко свята дори. Стъклари, които вероятно са продали душите си и са се поклонили на тъмни идоли в замяна на умението да извиват стъклото в спирали и необичайни съдове с форми, които изглеждаха едновременно съвсем близо, но и доста далече. Живописните стъкленици бяха пълни с вода, която клокочеше, гъргореше и се плискаше из тях. Във въздуха се усещаше солена миризма.

Непреклон потупа Влаго, посочи към дървена стойка за шапки, която никак не си беше на мястото там, и безмълвно му подаде дълъг, жълт, непромокаем шлифер и шапка от същата материя. Той самият вече беше навлякъл същото защитно облекло и беше измъкнал отнякъде чадър.

— Заради баланса на плащанията — обясни касиерът, докато Влаго се бореше с шлифера. — Никога не успява да се справи с него.

Отнякъде се чу трясък и ги обляха пръски вода.

— Това имам предвид — добави Непреклон.

— За какво точно служи това? — попита Влаго.

— Дявол го знае — отвърна Непреклон и повиши глас. — Хюбърт? Имаме посетител.

Плясъкът на нечии стъпки постепенно се усили и иззад стъкларията се появи фигура.

Дали е справедливо или не, но Хюбърт е име, което хората са свикнали да свързват с определен външен вид. Влаго веднага би се съгласил, че съществуват и високи, стройни мъже на име Хюбърт, но този конкретно екземпляр отговаряше точно на образа, обичайно свързван с името му — нисичък и закръглен. Косата му обаче беше червена, което според наблюденията на Влаго, не беше обичайно за същинския Хюбърт. Тя беше гъста и израстваше направо нагоре от главата му, като клонки на храст. Десетина сантиметра над повърхността на главата косата беше отрязана, очевидно с градинска ножица и нивелир. Беше така подравнена, че върху нея спокойно можеше да се поставят чинийка и чаша.

— Посетител? — попита Хюбърт нервно. — Чудесно! Не ни посещават често тук долу!

Хюбърт носеше дълга бяла манта и джоба на гърдите му беше препълнен с моливи.

— Нима? — удиви се Влаго.

— Хюбърт, това е г-н Мустак — представи го Непреклон. — Той е тук, за да… се запознае с работата ни.

— Аз съм Влаго — каза Влаго и пристъпи напред, окачил най-топлата си усмивка и протегнал ръка.

— О, прощавайте. Трябва да закачаме шлиферите по-близо до входа — каза Хюбърт.

Той огледа ръката на Влаго сякаш беше някакво вълнуващо устройство и после я стисна предпазливо.

— Опасявам се, че не идвате в най-добрия момент, Г-н Муфтак — извини се той.

— Нима? — попита Влаго, все още широко усмихнат.

Как може човешка коса да стои така изправена нагоре, умуваше той. Дали ползва лепило или нещо подобно?

— Хюбърт, г-н Мустак е пощенският началник — каза Непреклон.

— Така ли? Аха. Аз не излизам много от мазето тия дни — каза Хюбърт.

— Нима? — любезно се поинтересува Влаго. Усмивката му почваше леко да се вдървява.

— Не. Виждате ли, остава ни съвсем малко да постигнем съвършенство. Смятам, че почти сме успели…

— Г-н Хюбърт смята, че това… устройство може да показва бъдещето като същинска кристална топка — обясни Непреклон и завъртя очи.

— Възможните варианти на бъдещето. Дали г-н Мусташ ще иска да види една малка демонстрация? — попита Хюбърт, тресящ се от ентусиазъм и настървение.

Човек трябва да имаше сърце от камък, за да му откаже, така че Влаго се постара да изглежда сякаш в момента се изпълнява най-съкровената му мечта.

— С удоволствие — заяви той. — Но какво точно прави устройството?

Влаго не успя да забележи признаците навреме. Хюбърт сграбчи реверите на на сакото си, сякаш се канеше да държи реч и се изпъчи, завладян от копнежа да общува или поне да говори дълго време, което за него беше същото нещо.

— Глупър, както го наричаме ние, е, цитирам: „аналогова машина“. Той решава математически задачи, като ги разглежда не във вид на числова операция, а като ги представя в аналогична форма, която ние можем да манипулираме. В този случай паричният поток и неговият ефект върху нашето общество са превърнати във воден поток, преминаващ през стъклена матрица — това е Глупър. Геометричната форма на определени съдове, работата на вентилите и гениалните — нищо, че аз сам така си ги определям — накланящи се кофи и задвижвани от дебита витла, позволяват на Глупър да симулира доста сложни транзакции. Можем също да променяме началните условия, така че да проучим закономерностите, присъщи на системата. Например, можем да разберем какво би се случило, ако работната ръка в града намалее на половина, като регулираме само няколко клапана, вместо да се налага да излезем на улиците и да избием половината население.

— Отлично решение, браво! — извика Влаго отчаяно и почна да ръкопляска.

Никой не се включи и той натика ръце в джобовете си.

— Ъм, може би предпочитате не толкова драматична демонстрация? — предложи Хюбърт.

Влаго се съгласи с кимване.

— Да, покажете ми… покажете ми какво става, когато на хората им писне от банките — предложи той.

— А, да, това ни е добре познато! Игор, зареди програма пет! — последната забележка Хюбърт извика към някаква фигура, скрита сред стъклената гора.

Последва звук от завъртане на скърцащи болтове и бълбукане, съпровождащо допълването на няколко резервоара.

— Игор? — учуди се Влаго. — Имате си Игор?

— О, да — потвърди Хюбърт. — От там идва тази чудесна светлина. Те умеят да складират мълнии в стъкленици! Но нека това не ви тревожи, г-н Мущрак. Само защото съм наел Игор и работя в подземие, това не означава, че съм някакъв луд учен, ха ха ха!

— Ха ха — съгласи се Влаго.

— Хааааа хахаха — продължи Хюбърт — Хахахахахах!! Мхуахахахахахаха!!!!!…

Непреклон го тупна по гърба. Хюбърт се закашля.

— Съжалявам, това е от въздуха тук долу — измънка той.

— Изглежда много… сложна, тази ваша машина — Влаго се постара да върне разговора към по-нормален тон.

— Ъъ, да — съгласи се Хюбърт, леко смутен. — Постоянно правим подобрения. Например поплавъци, гениално свързани с пружинни прегради на преливници, намиращи се някъде другаде из Глупър, позволяват промяната в нивото на една колба автоматично да променя потока на няколко други места в системата…

— А за какво служи това — Влаго посочи случайна кръгла стъкленица, окачена сред тръбите.

— Клапа на Лунните фази — бързо отговори Хюбърт.

— Луната влияе на начина, по който се движат парите?

— Нямаме представа. Възможно е. Климатът определено оказва влияние.

— Нима?

— Със сигурност — засия Хюбърт. — Откриваме нови влияния всеки ден. О, да, няма да намеря покой, докато моята чудесна машина не е в състояние да имитира съвсем точно всеки елемент от икономическия цикъл на нашия велик град.

Някъде звънна камбанка и Хюбърт се обърна към Игор.

— Благодаря, Игор! Пускай!

Нещо изтрака и в по-големите тръби се завихри и разпени оцветена вода. Хюбърт извиси едновременно глас и дълга показалка.

— Така, ако намалим общественото доверие в банковата система — наблюдавайте тази тръба тук — ще забележите изтичане на парите в брой от банките към колба двадесет и осем, в момента обозначаваща Скривалището под дюшека. Дори доста заможните хора не желаят да изгубят контрол върху парите си. Виждате ли как дюшекът се запълва или по-скоро… издува?

— Това ще да са доста дюшеци — съгласи се Влаго.

— Аз предпочитам да си го представям като само един дюшек, висок към половин километър.

— Нима? — възкликна Влаго.

Шляп! Някъде се отвориха клапи и водата се втурна по нов път.

— Сега, виждате ли как заемите от банките пресъхват, понеже парите са пренасочени към дюшеците?

Бълбук.

— Наблюдавайте резервоар единадесет ето там. Това означава, че развитието на бизнеса се забавя… още малко, още малко…

Кап-кап.

— Сега погледнете кофа тридесет и четири. Накланя се, накланя се… ето на! Между другото, скалата в ляво от колба седемнадесет показва сриващия се бизнес. А сега, забележете как колба девет почва да се пълни. Това са просрочените ипотеки. Колба седем демонстрира изгубените работни места. И в този момент клапанът на колба двадесет и осем се отваря, което ще рече, че хората изваждат парите, скътани по дюшеците.

Флоп.

— Но вече не е останало нищо за купуване. Така че колба единадесет също пресъхва…

Кап-кап.

С изключение на отделно бълбукане, движението на водата като цяло престана.

— И се оказваме в положение, от което няма мърдане, защото сме си застъпили собствените ръце, един вид — заключи Хюбърт. — Няма работа, хората без спестявания страдат, заплатите са ниски, фермите запустяват, подивели тролове се втурват надолу от планините…

— Те вече са тук — прекъсна го Влаго. — Някои от тях дори работят в градската стража.

— Сигурен ли сте? — попита Хюбърт.

— О, да. Имат си шлемове и всичко. Виждал съм ги.

— В такъв случай вероятно ще им се прииска да се втурнат обратно към планините. Аз на тяхно място, така бих направил.

— Смятате, че това може да се случи наистина? — попита Влаго. — Една камара тръби и кофи могат да предскажат такова нещо?

— Те са внимателно отнесени към реалните събития, г-н Мущрак — отвърна Хюбърт, явно засегнат. — Съотношението е в основата на всичко. Например, установен факт е, че в условия на национална криза, дамските подгъви се качват нагоре.

— Имате предвид…? — започна Влаго без да има представа как да довърши изречението.

— Дамските рокли и поли стават по-къси — обясни Хюбърт.

— И това причинява национална криза? Сериозно? Колко високо се качват тия подгъви?

Г-н Непреклон прочисти гърло.

— Г-н Мустак, може би е най-добре да тръгваме — предложи той. — Ако вече сте се наситил на гледката, предполагам нямате търпение да излезем от тук.

Той едва забележимо наблегна на „излезем“.

— Какво? О… да — съгласи се Влаго. — Най-добре да вървим. Благодаря, Хюбърт. Това беше крайно образователно преживяване.

— Само да можех да се отърва от течовете — каза дребосъкът, явно оклюмал. — Заклевам се, цялата система е херметически затворена, но никога не приключваме със същото количество вода, с което сме започнали.

— Естествено, Хюбърт — възкликна Влаго и го потупа по рамото. — Това е защото сте толкова близо до съвършенството!

— Така ли? — очите на Хюбърт се разшириха.

— Разбира се. Всеки знае, че в края на седмицата човек никога не разполага с толкова пари, колкото е очаквал да има. Това е всеизвестен факт!

Лицето на Хюбърт засия от удоволствие. Топси беше права, каза си Влаго. Наистина имам подход към хората.

— И ето че сега Глупър демонстрира тази закономерност! — задъха се от вълнение Хюбърт. — Ще развия труд по въпроса!

— Или можете да се потрудите върху развитието на въпроса! — предложи Влаго и разтресе ръката му топло и енергично. — Добре, г-н Непреклон, да тръгваме.

Когато вече се изкачваха по главните стълби Влаго попита.

— Какъв роднина се пада Хюбърт на г-жа Охол?

— Племенник — каза Непреклон. — Вие откъде…

— Хората са ми интересни — отвърна Влаго и се усмихна в себе си. — Пък и забелязах червената коса, разбира се. Защо г-жа Охол държи онези арбалети на бюрото си?

— Те са неотчуждаема семейна ценност. Вървят с наследството — излъга Непреклон.

Беше умишлена, нагла лъжа и той явно не се опитваше да прикрие факта, че лъже.

Семейна ценност. Освен това тя спи в офиса си. Вярно, придвижва се трудно, но това е нещо, което хората предпочитат да правят у дома си. Тя няма намерение да подаде нос от стаята. Постоянно е нащрек. И внимателно избира кого да пусне при себе си.

— Имате ли някакви интереси, г-н Непреклон?

— Върша работата си с внимание и усърдие, сър.

— Да, но какво правите вечер?

— Проверявам повторно всяко салдо, изчислено през деня, сър. Намирам смятането крайно… удовлетворително.

— И умеете да смятате отлично, нали?

— По-добре, отколкото можете да си представите.

— Значи, ако спестявам по деветдесет и три долара и четиридесет и седем цента на година в продължение на седем години при съставна лихва два процента и четвърт, колко…

— 835.13 долара, изчислени веднъж годишно, сър — отвърна Непреклон спокойно.

Така. И на два пъти знаеше точно колко е часът, помисли си Влаго. Без да има нужда от часовник. Наистина е добър с числата. Почти нечовешки добър…

— Не почивате ли понякога? — продължи Влаго на глас.

— Миналото лято се включих в пешеходна обиколка на главните банки в Юбервалд, сър. Беше изключително информативно занимание.

— Това трябва да е отнело седмици. Радвам се, че сте успели да се откъснете от работата си за толкова време.

— О, не беше трудно. Г-ца Драперия, нашият старши чиновник, ми пращаше ежедневно кодирани семафорни съобщения с финансовите резултати от деня. Аз ги преглеждах по време на десерта след вечеря и успявах незабавно да й отговоря със съвети и инструкции.

— Г-ца Драперия е ценен ваш служител?

— Несъмнено. Тя изпълнява задълженията си много прилежно.

Той замълча за момент. Бяха достигнали върха на стълбата. Тогава касиерът се извъртя и погледна Влаго право в лицето.

— Работил съм тук цял живот, г-н Мустак. Бъдете предпазлив със семейство Охол. Г-жа Охол е най-добрата сред тях. Чудесна жена. Останалите… са свикнали да получават, това което искат.

Старо семейство, стари пари. Такъв тип семейство, значи. Влаго усети далечен копнеж като песен на чучулига далече в небето. Старите му навици понякога подаваха глава и опитваха да го изкушат. Например, когато видеше на улицата чужденец, понесъл карта на града в пълно недоумение, който просто си просеше да бъде лишен от парите си по някакъв услужлив и непроследим начин.

— Дотам, че да са опасни? — попита той.

Непреклон изглежда счете този откровен въпрос оскърбителен.

— Те не са свикнали да бъда разочаровани, сър. Опитаха се да изкарат г-жа Охол луда.

— Така ли? — искрено се учуди Влаго. — В сравнение с кого?

Вятърът духаше през град Голяма Зелка, чиито жители обичаха да го наричат Зеленото сърце на равнините.

Беше наречен Голяма Зелка, защото беше дом на най-голямата зелка в света и гражданите му не страдаха от излишно въображение, когато ставаше въпрос за измисляне на имена. Хората изминаваха мили, за да видят това природно чудо. Те се разхождаха из бетонния му интериор, надничаха през прозорците му, купуваха разделители за книги с формата на зелеви листа, зелево мастило, зелеви ризи, кукли Капитан Зелка, музикални кутийки, внимателно изработени от карфиол и алабаш, които изпълняваха мелодията на „Песен на любителя на зеле“, зелево сладко, пиво от къдраво зеле, пури, направени от съвсем нови сортове зеле, които местни девици навиваха върху бедрата си, вероятно, понеже така им беше по-удобно.

И, естествено, вълнуващите атракции на парк Зелев Свят също не бяха за изпускане. Там малките деца имаха уникалния шанс да се разкрещят ужасени при вида на огромната глава на Капитан Зелка и неговите приятели Били Броколи и Клоуна Карфиол. По-възрастните бяха добре дошли да посетят Института за проучване на зелето, който винаги беше покрит със зелен плащ. Растенията в близост до института изглеждаха някак необичайни, а понякога дори се обръщаха след минувачите.

И накрая… какъв по-добър начин да запечаташ ден, изпълнен с толкова вълнения, от позирането за снимка пред облечен в черно мъж и неговия иконограф. Мъжът снимаше щастливите семейства и им обещаваше да изпрати цветен портрет в рамка направо в домовете им срещу нищо и никакви три долара, включващи опаковка и доставка. Само един долар депозит, покриващ разходите, сър, и позволете да кажа, мадам, какви великолепни деца имате, същински съкровища, явно на вас са се метнали и споменах ли, че ако не сте доволни от портрета в рамка, тогава просто не ми изпращайте остатъка от сумата и дума няма да чуете от мен?

Пивото от къдраво зеле беше наистина добро, а и една майка никога не може да се насити на ласкателства относно децата си и вярно, че зъбите на мъжа изглеждаха много странно, сякаш имаха намерение да избягат от устата му, но пък никой не е съвършен и какво толкова има да губим?

Всичко, което можеха да изгубят беше един долар и те всички се връзваха. Който е казал, че не може да се заблуди честен човек, явно сам не се числи сред честните хора.

Някъде към седмото семейство един стражник почна да проявява интерес, така че мъжът в черно с подчертано внимание записа последното име и адрес и се изгуби в някаква странична уличка. Захвърли счупения иконограф върху камарата боклуци, където го беше намерил — беше евтин модел и духчетата отдавна се бяха изпарили — и се канеше да отпраши през полята, когато видя вятърът да подхвърля някакъв вестник.

За човек, оцеляващ благодарение само на собствената си находчивост, един вестник е цяло съкровище. Ако го натикаш под ризата си, вятърът не брули толкова остро. Можеш да го използваш да подкладеш огъня. За прекалено претенциозните вестникът спестява търсенето на репеи и други растения с широки, меки листа. А в краен случай, дори можеш да го прочетеш.

Тази вечер се беше надигнал лек бриз. Мъжът прегледа първата страница на вестника набързо и го натика под жилетката си.

Зъбите му се опитаха да му подскажат нещо, но той никога не ги слушаше. Човек можеше да полудее, ако вземеше да обръща внимание на всичко, което плещят зъбите му.

Когато се върна в пощата, Влаго потърси семейство Охол в справочника „Кое чие е?“. Те действително бяха от категорията на т.нар. „стари пари“, което означаваше, че безчинствата, с чиято помощ бяха натрупали началното си състоянието, бяха извършени толкова отдавна, че вече бяха изгубили историческата си значимост. Странна беше тая работа: ако баща ти е разбойник, правиш всичко възможно това да не се разчуе, но ако пра-пра-пра-прадядо ти е бил пират, търгуващ с роби, държиш всички да знаят тази подробност. Времето превръщаше злодеите в един вид бунтари, което носеше известен чар и не беше нещо, от което човек да се срамува.

Тяхното богатство беше натрупано преди векове. Основните играчи в настоящия отбор Охол, освен Топси, бяха, първо, нейният девер Марко Охол и съпругата му Капричия, наследница на голям попечителски фонд. Те живееха в Генуа, възможно най-далеч от останалите роднини, което явно беше основна цел на всички в семейство Охол. След това идваха заварените деца на Топси, близнаците Козмо и Пучи, които, ако се вярва на приказките, се бяха родили като достойни членове на рода Охол — вкопчили малките си ръчички във вратлето на другия. Имаше също богато изобилие от братовчеди и всякакъв сорт родственици, които внимателно се дебнеха по между си като хищници. Доколкото Влаго знаеше, традиционният бизнес на семейството бяха банките, но последните поколения, поддържани от сложна мрежа дългосрочни инвестиции и стари попечителски фондове, бяха разширили дейността си, която вече включваше лишаване от наследство и съдене на роднините, явно с огромен ентусиазъм и похвална липса на милост. Той си спомни техни снимки, които беше виждал по светските страници на Таймс. Бяха хванати в момент, когато се качват или слизат от черни карети и не се усмихваха твърде широко, за да не би да им се изплъзне парата.

Не се казваше нито дума за семейството на Топси. Тя произхождаше от семейство Смут, които явно не бяха достигнали нужния статус за този справочник. Топси Смут… имаше някакъв кабаретен отенък в това име, което Влаго можеше да си представи съвсем лесно.

В негово отсъствие входящият панер на Влаго се беше препълнил. Бяха все несъществени неща и от него не се очакваше да прави каквото и да било по тях, но ги получаваше заради това проклето последно изобретение, индиговата хартия. Хората му оставяха копия от всичко, а преглеждането им отнемаше време.

Не че не го биваше да поверява отговорности на подчинените си. Много го биваше даже. Но такава способност изисква в другия край на веригата да има хора, които ги бива да поемат поверените им отговорности. А такива хора нямаше. Просто Пощенската служба някак подтискаше оригиналната мисъл. Пускаш писмата в процепа и толкова. Нямаше място за хора, които изпитваха желание да експериментират, като ги тикат в ушите си, в комина или в клозета. Това нямаше да им бъде от никаква полза…

Той забеляза от камарата да се подава розово листче със семафорно съобщение и бързо го измъкна.

Беше от Трънчо!

Той прочете:

Влаго остави листа внимателно. Той очевидно й липсваше ужасно и тя нямаше търпение да го види отново, но не обичаше да харчи парите на големите ненужно. А и вероятно й бяха свършили цигарите.

Влаго почна да барабани с пръсти по бюрото. Преди година беше помолил Прелест Дивна Добродуш да стане негова съпруга и тя беше обяснила, че в действителност той ще трябва да стане неин съпруг.

Вероятно на г-жа Добродуш съвсем скоро щеше да й писне от натоварения график на дъщеря й и щеше лично да организира сватбата им.

Но както и да го погледнеше, той беше почти женен мъж. А на един почти женен мъж не му трябва да има вземане-даване с хора като семейство Охол. Един почти женен мъж е стабилен, надежден и винаги готов да подаде на почти съпругата си пепелник. От него се очаква да е на разположение за евентуалните си бъдещи деца и да се погрижи детската им стая да е отлично проветрена.

Той изглади листа със съобщението.

Щеше да се наложи също да прекрати нощното катерачество. Това зряло ли беше? Разумно ли беше? Той беше ли маша в ръцете на Ветинари? Не!

Някакъв далечен спомен се раздвижи в ума му. Влаго се изправи и отиде до картотечния си шкаф, който обикновено се стараеше да избягва на всяка цена.

Заведен под раздел „Марки“, той намери краткия доклад, написан преди два месеца от Станли Хленч, завеждащ отдел „Марки“. Наред с другото, докладът споменаваше нарасналите продажби на марки от един и два долара, които бяха надминали дори очакванията на Станли. Може би употребата на марки като истински пари беше дори по-разпространена практика, отколкото Влаго беше предполагал. Все пак, правителството гарантираше марките, нали така? И бяха толкова удобни за носене. Трябваше да провери колко точно…

Разнесе се деликатно почукване и в стаята влезе Гладис. Тя крепеше много внимателно чиния сандвичи с шунка. Те бяха съвсем, съвсем тънички, понеже бяха приготвени по уникалния метод на Гладис. Тя слагаше цяло парче шунка между две питки, а после ги пресоваше с огромната си като лопата длан.

— Предположих, Че Ще Пропуснете Обяда, Пощенски Началник — проехтя гласът й.

— Благодаря, Гладис — отвърна Влаго.

— И Лорд Ветинари Е Долу — продължи Гладис. — Казва, Че Не Е Нищо Спешно.

Сандвичът спря на сантиметър от устните на Влаго.

— Той е в сградата.

— Да, Г-н Мустак.

— Разхожда се наоколо лично? — Влаго усети истински надигащ се ужас.

— В Момента Се Е Разположил В Отдел „Задънени Улици“, Г-н Мустак.

— Какво прави там?

— Чете Писмата, Г-н Мустак.

Не, помисли си Влаго мрачно, съвсем нищо спешно няма. Ами добре. Аз пък ще си изям сандвичите, които ми е приготвила милата дама голем.

— Благодаря, Гладис — каза той.

Когато тя излезе, Влаго извади пинцета от бюрото си, отвори един сандвич и започна да отстранява парченцата разтрошена кост, резултат от смазващата техника на Гладис.

След малко повече от три минути големът се появи отново и застана търпеливо пред бюрото му.

— Да, Гладис? — попита Влаго.

— Негова Светлост Пожела Да Ви Информирам, Че Посещението Му Продължава Да Не Е Спешно.

Влаго се втурна надолу по стълбите и действително откри Лорд Ветинари седнал в канцеларията на отдел „Задънени улици“4. Беше качил крака на бюрото пред себе си, в ръцете си държеше сноп писма и се усмихваше широко.

— А, Мустак — поздрави той и развя писмата. — Чудесно занимание! По-забавно от кръстословица! Това особено ми допадна: „Прайбухти татък ’птектъ“. Записах правилния адрес отдолу.

Той подаде писмото на Влаго. Беше написал: „К. Уислър, пекар, ул. Свинарски хълм 3“.

— Има три пекарни в града, за които може да се каже, че се намират срещу аптека — обясни Ветинари. — Но само Уислър прави онези не лоши кръгли бухти, които изглеждат сякаш някое куче си е свършило работата на чинията и някак е успяло да сложи глазура отгоре.

— Отлична работа, сър — поздрави го Влаго със слаб глас.

В другия край на стаята Франк и Дейв, които си прекарваха времето, като разшифроваха нечетливите, погрешно изписани, погрешно адресирани или чисто и просто налудничави писма, попадащи в отдел „Задънени улици“ всеки ден, наблюдаваха Ветинари с шок и благоговение. В ъгъла Дръмнот изглежда запарваше чай.

— Необходимо е просто да успееш да се вмъкнеш в ума на изпращача — продължи Ветинари, като разглеждаше писмо покрито с мръсни отпечатъци от пръсти и още нещо, което приличаше на останки от нечия закуска. Накрая добави: — В някои случаи, предполагам, умовете на авторите разполагат с обширно празно пространство.

— Франк и Дейв успяват да разгадаят пет от всеки шест писма — каза Влаго.

— Те са истински магьосници — съгласи се Ветинари.

Той се обърна към мъжете, които се усмихнаха нервно, отстъпиха назад и оставиха усмивките си да висят във въздуха пред тях, като един вид защита.

— Струва ми се, че им е време за кратка почивка и чаша чай — допълни патрицият.

Мъжете погледнаха Дръмнот, който наливаше чай в две чаши.

— Някъде другаде? — предложи Ветинари.

Никоя експресна доставка не се беше движила по-бързо от Франк и Дейв. Когато вратата хлопна зад тях, Ветинари се обърна към Влаго.

— Огледахте банката? Какви изводи си направихте?

— Бих предпочел да си натикам пръста в мелачка за месо, вместо да си имам работа със семейство Охол — призна Влаго. — Сигурно мога да измисля нещо за банката и Монетният двор има нужда от радикални промени. Но една банка трябва да се управлява от някой, който разбира от банки.

— Хората, които разбират от банки, са я докарали до сегашното й положение — възрази Ветинари. — Ето, аз например, не съм владетел на Анкх-Морпорк, понеже разбирам града. Точно както и банковата ни система, градът може да бъде разбран отчайващо лесно. Аз управлявам този град, защото успявам да го накарам той да разбере мен.

— Както и аз ви разбрах, когато ми разказвахте за ангелите, помните ли? Думите ви не отидоха напразно. Аз съм нов човек и ще се държа като такъв.

— Даже до там, че да приемете златистата верига? — попита Ветинари, докато Дръмнот му подаваше чаша чай.

— Точно така!

— Направил сте голямо впечатление на г-жа Охол.

— Тя ме нарече изпечен мошеник!

— Истинска похвала, щом идва от самата Топси.

Ветинари въздъхна.

— Аз, разбира се, не мога да принудя такъв реформиран човек като вас да… — той направи пауза, когато Дръмнот се наведе да му прошепне нещо. — Добре, явно мога да ви принудя, но точно в този случай, мисля, че ще се въздържа. Дръмнот, моля запиши следния текст: „Аз, Влаго фон Мустак, заявявам категорично, че нямам никакво желание, нито намерение да управлявам или да бъда свързан по какъвто и да било начин с управлението на която и да било банка в Анкх-Морпорк. Вместо това предпочитам да отдам вниманието си на по-нататъшното усъвършенстване на пощенската служба и семафорната система“. Остави място за подписа на г-н Мустак и за дата. След това…

— Вижте, защо е необходимо това… — подхвана Влаго.

— … продължи отдолу: „Аз, Хавлок Ветинари и прочее, потвърждавам, че действително съм обсъдил бъдещето на Анкх-Морпоркската банкова система с г-н Мустак и безрезервно приемам неговото изрично желание да продължи работата си в Пощенската служба свободно и без никакви пречки и негативни последици“. Разстояние за подпис и т.н. Благодаря, Дръмнот.

— Защо е нужно всичко това? — попита пак Влаго стъписан.

— Таймс изглежда подозира, че възнамерявам да национализирам Кралската банка — обясни Ветинари.

— Да я национализирате? — попита Влаго.

— Да я открадна — преведе Ветинари. — Нямам идея откъде са тръгнали тези слухове.

— Предполагам, че дори диктаторите имат врагове? — предположи Влаго.

— Отлично казано, както винаги, г-н Мустак — отвърна Ветинари и го изгледа остро. — Дай му да подпише меморандума, Дръмнот.

Дръмнот изпълни нареждането и след това се погрижи да си прибере молива с победоносно изражение. Ветинари се изправи и тръсна робата си.

— Добре си спомням нашата интересна дискусия относно ангелите, г-н Мустак. И отлично помня как ви обясних, че на човек му се явява ангел само веднъж — каза патрицият сухо. — Не го забравяйте.

— Явно вълкът все пак си мени нрава, сър — отбеляза Дръмнот, докато вечерната мъгла се носеше по улицата около тях и ги скриваше до кръста.

— Действително, така изглежда. Но Влаго фон Мустак е човек, който отлично умее да си придава желания външен вид. Сигурен съм, че той самият вярва на всяка своя дума, но човек трябва да прозре под повърхността, за да види истинския Мустак, скрит вътре — честна душа, съжителстваща с великолепен криминален ум.

— И преди бяхте казал същото за него, сър — каза секретарят, като държеше вратата на каретата отворена. — Но явно окончателно се е поддал на честността.

Ветинари спря с крак на стъпалото.

— Така е. Но аз все пак храня известна надежда, породена от факта, Дръмнот, че той отново ти отмъкна молива.

— Напротив, сър. Този път се постарах да го прибера в джоба си! — възрази секретарят триумфално.

— Да — потвърди Ветинари и доволно потъна в скърцащата кожа на седалката, докато Дръмнот потупваше джобовете си с нарастващо отчаяние. — Знам.

Нощем в банката патрулираха пазачи. Те обикаляха коридорите лениво и си подсвиркваха тихо. Бяха спокойни, понеже знаеха, че най-добрите възможни ключалки държат злосторниците настрана, а освен това целият приземен етаж беше покрит с мрамор, по който в притихналата нощ всяка стъпка отекваше като камбана. Някои дремеха прави, с натежали клепачи.

Но един посетител пренебрегна всички железни ключалки, мина през месинговите решетки, прекоси съвършено тихо издайническите мраморни плочи, премина под самите носове на оклюмалите мъже. Все пак, когато силуетът мина през двойната врата на председателския офис, две стрели от арбалет профучаха през него и се забиха в ценното дърво.

— Какво пък, нали не си очаквал да се разделя с това тяло тихомълком — каза г-жа Охол.

НЕ СЕ ИНТЕРЕСУВАМ ОТ ТЯЛОТО ВИ, ГОСПОЖО ТОПСИ ОХОЛ, каза Смърт.

— От доста време никой не се е интересувал от него — въздъхна Топси.

ВРЕМЕ Е ЗА РАВНОСМЕТКАТА, ГОСПОЖО ОХОЛ, ЗА ФИНАЛНИЯ ОТЧЕТ.

— Винаги ли използваш банкови термини в такъв момент? — попита Топси и се изправи. В стола зад нея остана една свита фигура, но това вече не беше г-жа Охол.

ОПИТВАМ СЕ ДА СЕ СЪОБРАЗЯВАМ С ОБСТАНОВКАТА, ГОСПОЖО ОХОЛ.

— „Закриване на сметката“ също звучи подходящо.

БЛАГОДАРЯ. ЩЕ СИ ОТБЕЛЕЖА. А СЕГА Е ВРЕМЕ ДА ДОЙДЕТЕ С МЕН.

— Явно съвсем на време се погрижих за завещанието си — каза Топси и разпусна бялата си коса.

ЧОВЕК ВИНАГИ ТРЯБВА ДА ИМА ГРИЖА ЗА ПОТОМСТВОТО СИ, ГОСПОЖО ОХОЛ.

— Потомството ми? Всички останали Охол могат да ме цунат отзад, господинчо! Добре ги наредих аз. Уха! И сега какво следва, г-н Смърт?

СЕГА? — повтори смърт. — МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ЧЕ СЕГА СЛЕДВА… ОДИТЪТ.

— Аха. Не може да се мине без него, а? Е, аз пък за нищо не съжалявам.

ТОВА ЩЕ БЪДЕ ВЗЕТО ПРЕДВИД.

— Добре, така и трябва — каза Топси.

Тя хвана Смърт под ръка и го последва през вратите в черната пустиня под безкрайната нощ.

Малко след това Г-н Каприз се събуди и почна да скимти.

На следващата сутрин Таймс публикува кратък материал за банковата система. Най-често споменаваната дума в него беше „криза“.

Ето го на, помисли си Влаго, когато стигна четвъртия абзац. Или по-скоро ето ме на.

И боговете да са им на помощ на всички, допълни на ум Влаго.

След това той се нахвърли върху панера за входяща поща с настървение. Потопи се в бумащината изцяло, като проверяваше суми, поправяше правопис и тихо си тананикаше, за да заглуши гласа на изкушението. Дойде време за обяд. Гладис се появи с чиния сандвичи със сирене, широки две педи, и с обедното издание на Таймс.

Предишната нощ беше починала г-жа Охол. Влаго се зачете в статията. Пишеше, че починала в съня си след дълго боледуване.

Той пусна вестника и се загледа в стената. Тя действително беше изглеждала сякаш се държи само на инат и джин. Но въпреки това беше демонстрирала жизненост и хъс… Е, явно никой не може да се държи вечно. Какво ли щеше да се случи сега? Слава на богове, него това изобщо не го вълнуваше!

И не му се мислеше какво ли се ще случи с горкия Г-н Каприз. Палето беше изглеждало сякаш едва се крепи на краката си, а сега щеше да му се наложи да търчи много, много бързо.

Сред последните съобщения, които Гладис му беше донесла, имаше продълговат, явно повторно използван плик, адресиран до Влаго и надписан „ЛИЧНО“ с плътни черни букви. Той го разряза с ножа за хартия и внимателно изтърси съдържанието му в коша, просто за всеки случай.

От там изпадна сгъната изрезка от вестник. Оказа се вчерашният Таймс с Влаго фон Мустак на първа страница. Лицето му беше оградено в кръг.

Влаго обърна листа. От другата страна с дребен равен почерк беше написано:

Чакай малко, чакай малко… Това не можеше да е от приятел. Всеки, когото Влаго считаше приятел, владееше правописа. Трябваше да е някакъв номер, със сигурност. Той нямаше нищо за криене… Е, добре, ако трябваше да е честен, количеството скелети, които потракваха в миналото му, можеха да запълнят цяла крипта и да останат достатъчно за една прилична панаирджийска Къща на ужасите и вероятно за някой зловещ, но все пак забавен пепелник. Но никое от тези минали провинения не беше свързвано с името Мустак. Той внимателно беше избягвал такава връзка. Престъпленията му бяха погребани заедно с Албърт Блещук. Един добър екзекутор знае точно колко въже да отпусне на осъдения, така че да го пусне от единия живот в следващия.

Нима някой е успял да го разпознае? Но той беше най-малко разпознаваемият човек на света, когато не носеше златния си костюм! Дори в детството му майка му често беше прибирала някое друго дете от училище!

А когато носеше костюма, хората виждаха само дрехата. Така той се криеше зад очебийния си външен вид…

Трябваше да е някаква измама. Да, точно така. Старият номер: „Знам какво криеш“. Едва ли имаше човек, който да е достигнал някакво обществено положение, без да е натрупал поне няколко тайни, които няма особено желание да споделя публично. Но пък писмените свидетелвствувания бяха отлично попадение. Целта им беше да изправят човек на нокти и да го накарат да изпитва съмнения. Те говореха, че авторът на писмото знае нещо толкова опасно, че получателят може да реши да му затвори устата завинаги, така че той се е видял принуден да насъска адвокатите си предварително. Ха! И освен това му бяха отпуснали малко време, явно за да го оставят да се пече на бавен огън. Него! Влаго фон Мустак! Е, щяха да видят те — същият огън щеше да изгори и техните глави. Засега той натика писмото в най-долното чекмедже. Ха!

На вратата се почука.

— Влез, Гладис — извика Влаго и отново се зае да преглежда входящата си поща.

Вратата се отвори и зад нея се подаде разтревоженото бледо лице на Станли Хленч.

— Аз съм, сър. Станли, сър — каза лицето.

— Да, Станли?

— Завеждащ отдел „Марки“ в пощенската служба, сър — добави Станли, в случай че беше необходимо да се идентифицира съвсем точно.

— Да, Станли, знам — отвърна Влаго търпеливо. — Виждам те всеки ден. Какво ще желаеш?

— Нищо, сър — каза Станли.

Последва пауза, докато Влаго пригоди ума си към света, пречупен през мозъка на Станли. Станли беше… точен и търпелив като самата смърт.

— Поради каква причина си дошъл да ме видиш днес тук, Станли? — опита пак Влаго, като произнасяше внимателно всяка дума, така че изречението да е лесно смилаемо за ума на младежа.

— Долу има един адвокат, сър — обяви той.

— Но аз едва сега получих заплашителната… — започна Влаго и после се отпусна. — Адвокат? Каза ли защо е тук?

— Казва, че въпросът е от първостепенно значение. Придружават го двама стражници, сър. И едно куче.

— Така ли? — каза Влаго спокойно. — Ами, тогава най-добре ги покани горе.

Той погледна часовника си.

Таааакааа… Лошо.

Експресът за Ланкър щеше да отпътува след четиридесет и пет секунди. Той знаеше от опит, че може да се спусне по водосточната тръба за единадесет. Станли в момента слизаше надолу, за да доведе посетителите горе. Кажи го тридесет секунди, приблизително. Важното беше да се махнат от приземния етаж. Да се покатери на отпътуващата карета, да скочи, когато тя забави ход близо до Портата към Главината, да си вземе тенекиената кутия, скрита между подпорите на старата конюшня на улица Дървеняк, да се преоблече и маскира, да прекоси града, да се спре в онова кафене, близо до главния участък на Стражата, и известно време да държи семафорните съобщения под око; да иде до Квачка и пилци, където беше оставил друг сандък на съхранение при Джак „Да-пукна-ако-знам“; да се преоблече, да излезе с малката си чанта и шапката от туид (която скоро да смени с кафявото бомбе, скрито в чантата, за да не би Джак неочаквано да си върне паметта, стимулиран от внезапно придобита сума пари); да свие към района на кланиците, където да влезе в образа на говедаря Джеф и да прекара известно време в огромния вонящ бар Касапски орел, където пътуващите говедари обикновено отпочиваха от пътя. В стражата отскоро имаше вампир, а открай време и върколак. Е, да ги види как ще им хареса да си заврат деликатните носове сред този смрадлив коктейл от тор, страх, пот, карантия и урина. И това беше само миризмата от бара. В кланиците със сигурност щеше да е по-зле.

След това можеше да изчака до вечерта и да се качи заедно с останалите пияни говедари на някоя от каруците, каращи все още топла тор извън града. Стражата на портите никога не си правеше труда да ги проверява. От друга страна, ако шестото му чувство все още работеше, щеше да поиграе на напръстници с някой пиян нещастник, докато изкара достатъчно пари за малко шишенце парфюм и евтин, но свестен костюм трета употреба, купен от някой невзрачен магазин. После щеше да се оттегли в Пансиона на госпожа Евкразия Еликсирска за почтени работещи мъже, където с накривена шапка и чифт очила с телени рамки щеше да се превърне в господин Сластолюб Наперен, търговец на вълна, който отсядаше в пансиона винаги, когато беше в града по работа и не пропускаше да донесе на домакинята малък подарък, подходящ за жена на нейната официална възраст (която не съвпадаше непременно с реалната). Да, така щеше да е по-добре. Храната у г-жа Еликсирска беше питателна и изобилна. Леглата бяха добри и на човек рядко му се налагаше да споделя легло с някой друг.

Едва тогава можеше да се замисли за някакви истински планове.

Целият този сложен план се очерта пред вътрешния взор на Влаго светкавично. Външният му взор обаче попадна на нещо по-неприятно. Долу в двора един полицай се мотаеше между каретите и си бъбреше с кочияшите. Влаго разпозна сержант Фред Колън, чиито задължения изглежда се състояха предимно в безцелно скитане из града и празни приказки със сродни души.

Стражникът забеляза Влаго на прозореца и му помаха.

Не, ако сега побегнеше, нещата щяха да станат много сложни и неприятни. Трябваше някак да се измъкне от ситуацията тук на място. Все пак, реално погледнато, той наистина нямаше какво да крие. Просто писмото беше нарушило самообладанието му, нищо повече.

Когато Станли се върна с посетителите, Влаго седеше на бюрото си и изглеждаше потънал в работа. Станли въведе г-н Въртел, най-именитият, а със своите 351 години вероятно и най-възрастният адвокат в града. Той беше придружен от сержант Ангуа и ефрейтор Нобс, за когото се говореше, че е прословутият върколак, на служба в стражата. Ефрейторът мъкнеше голяма плетена кошница, а сержантът държеше писукащ гумен кучешки кокал и от време на време разсеяно го стискаше, докато той изписука. Ситуацията не изглеждаше толкова зле, но затова пък беше доста странна.

Разменените любезности звучаха някак неловко в близост до Ноби Нобс и адвоката, от когото се носеше миризма на балсамираща течност. След като приключиха общите приказки, г-н Въртел каза:

— Г-н Мустак, вчера вие сте посетил г-жа Охол.

— Да. Докато беше, ъъ, жива — отвърна Влаго, а наум прокле и себе си и незнайния автор на заплашителната бележка. Усещаше, че се държи неадекватно.

— Не сме тук, за да разследваме убийство, сър — обясни сержантът спокойно.

— Сигурна ли сте? При дадените обстоятелства…

— Погрижили сме се да бъдем сигурни — прекъсна го сержантът. — Именно при дадените обстоятелства!

— Значи тогава не подозирате семейството?

— Не, сър. Нито пък вас.

— Мен? — Влаго демонстративно остана със зяпнала уста при това предположение.

— Знаеше се, че г-жа Охол е доста болна — каза адвокатът. — Вие изглежда изключително сте й допаднал, г-н Мустак. Ето защо тя ви е завещала своето малко кученце, Г-н Каприз.

— А също и торба играчки, одеалца, карирани палтенца, малки боти, осем каишки, включително една инкрустирана с диаманти и, о, ъм, още доста неща — допълни сержант Ангуа. Тя отново стисна писукащия кокал.

Влаго рязко затвори уста.

— Кучето — каза той с глух глас. — Само кучето? И играчките му?

— Нещо повече ли очаквахте? — попита Ангуа.

— Изобщо нищо не съм очаквал! — възкликна Влаго и погледна кошницата. От нея се носеше подозрителна тишина.

— Дадох му едно от малките му сини хапченца — обясни Ноби услужливо. — Те явно го укротяват за известно време. Обаче не действат на хора. Имат вкус на анасон.

— Всичко това е малко… странно, не мислите ли? Защо е нужното присъствието на стражата? Заради диамантената каишка? И освен това завещанието не се ли чете едва след погребението…

Г-н Въртел се прокашля. От устата му излетя молец.

— По принцип е така. Но понеже съм запознат със съдържанието на въпросното завещание, реших, че ще е най-разумно да избързам и да се погрижа за най-…

Последва дълга пауза. За едно зомби целият живот е постоянна пауза, но в случая той явно търсеше точната дума.

— … проблемните точки незабавно.

— Е, да, предполагам, че кученцето има нужда от храна — съгласи се Влаго. — Но не съм предполагал, че…

— Проблемът, ако можем така да го наречем, са неговите документи — каза г-н Въртел.

— Проблеми с родословието? — поинтересува се Влаго.

— Не става въпрос за родословието му — каза адвокатът и отвори куфарчето си. — Може би ви е известно, че покойният сър Джошуа беше завещал на Г-н Каприз един процент от акциите на банката?

Влаго усети, че го обгръща студеният, черен вихър на прозрението.

— Да — потвърди той. — Известно ми е.

— Покойната г-жа Охол от своя страна, му завеща още петдесет процента. Това, според традицията на тази банка, означава, че кучето е новият й председател, г-н Мустак. А вие сте собственик на кучето.

— Един момент, едно животно не може да притежава…

— О, напротив, г-н Мустак, напълно е възможно! — увери го Въртел с дълбоко юридическо самодоволство. — Известни са множество прецеденти. Имало е случай магаре да бъде ръкоположено, а също костенурка да бъде назначена за съдия. Явно това се случва по-рядко в по-трудоемките занаяти. Например, не ми е известно някой кон да е работил като дърводелец. Но куче председател на съвет на директорите е доста разпространена практика.

— Но защо й е да прави такова нещо! Та тя ме познаваше съвсем бегло! — вътрешният му глас обаче възрази: О, познаваше те и още как! Стана й съвсем ясен още щом те видя!

— Завещанието ми беше продиктувано снощи, г-н Мустак. Присъстваха двама свидетели, а също лекарят на г-жа Охол, който потвърди, че умът й е съвсем бистър, ако и здравословното й състояние да не беше добро — Въртел се изправи. — Накратко, завещанието е съвсем валидно. Никъде не е казано, че трябва да бъде смислено.

— Но как може едно куче да води заседания? То обикновено се води само по носа си!

— Предполагам, че се очаква да ги води чрез вас — обясни адвокатът.

Сержант Ангуа отново стисна пищялката.

— А какво ще се случи, ако той умре — попита Влаго.

— О, да, благодаря, че ми напомнихте — г-н Въртел извади някакъв документ от куфарчето си. — Да, ето тук: в такъв случай акциите на кучето ще бъдат разпределени между останалите членове на семейството.

— Останалите членове на семейството? Какво, неговото семейство? Не мисля, че той държи връзка с роднините си!

— Не, г-н Мустак — поправи го Въртел. — Членовете на семейство Охол.

Влаго почувства, че изстива.

— Колко дълго живее едно куче?

— Обикновено куче? — попита Ноби Нобс. — Или куче, което стои между наследниците на семейство Охол и богатството им?

— Ефрейтор Нобс, запазете коментарите за себе си! — сопна му се сержант Ангуа.

— Прощавай, сержант.

— Ахъм — ново покашляне освободи пореден молец от устата на Въртел. — Г-н Каприз е свикнал да спи в апартамента на управителя в сградата на банката, г-н Мустак. Вие също ще трябва да спите там. Това е едно от условията на завещанието.

Влаго се изправи рязко.

— Не искам да имам нищо общо с това! Това завещание повече прилича на присъда. Човек не може така да командва хората отвъд гроба… добре, вие явно можете, сър, но тя не може да очаква просто да…

Пореден плик беше измъкнат от куфарчето. Г-н Въртел го подаде с усмивка, която не можеше да вещае нищо добро.

— Г-жа Охол пожела също да ви предам тази нейна лична, трогателна молба — каза той. — А сега, сержант, мисля, че е време да оставим г-н Мустак сам.

Те излязоха, но след няколко секунди Ангуа се върна в стаята с бърза крачка и без да каже нито дума или да погледне Влаго, отиде до торбата с играчки и пусна пискащия гумен кокал вътре.

Влаго отиде до кошницата и повдигна капака. Г-н Каприз го погледна, прозя се, а после се изправи върху възглавничката си на задни лапи и вдигна предните в умолителен жест. Опашката му се завъртя несигурно няколко пъти и огромните му очи се изпълниха с надежда.

— Хич не ме гледай така, хлапе — отряза го Влаго и му обърна гръб.

От писмото на г-жа Охол се разнасяше наситен аромат на лавандула и слаб отенък на джин. Тя беше написала със своя прегледен старчески почерк:

Влаго беше впечатлен. Тя чудесно си беше послужила с вечната комбинация „пръчка и морков“. Ветинари обикновено си служеше само с пръчката или ако прибегнеше до моркова, то беше, за да налага с него човек по главата.

Ветинари! Ето човека, от когото Влаго държеше да получи някои много важни отговори.

В този момент инстинктите му, тренирани в продължение на години да го спасяват от всякакви заплахи и в момента изострени от думите на г-жа Охол, накараха косъмчетата по врата му да настръхнат от ужас. В същия миг нещо профуча през прозореца и се заби във вратата, но Влаго вече се беше проснал на пода, преди още стъклото да се строши.

Забита във вратата потрепваше черна стрела.

Влаго пропълзя по килима, протегна се, сграбчи стрелата и пак се сниши.

С елегантни бели букви, подобно на надпис върху стар пръстен, на стрелата беше изписано: „Гилдия на убийците — когато стилът има значение“.

Това трябва да беше предупредителен изстрел, нали? Просто леко намигване? Намек някакъв? За всеки случай?

Г-н Каприз се възползва от тази възможност да изскочи от кошницата си и да оближе лицето на Влаго. На песа не му пукаше кой е новият му собственик или какво е вършил в миналото си. Той просто искаше да си има другарче. Влаго се предаде.

— Струва ми се, че ти и аз трябва да отидем на разходка.

Песът изджафка щастливо, изприпка до чантата с аксесоарите си и я задърпа докато тя се преобърна. После се вмъкна вътре, размахал опашка лудо и след малко се измъкна, захапал червено кучешко палтенце с избродирана върху него думата „Вторник“.

— Това го налучка по случайност, хлапе — каза Влаго, докато се опитваше да закопчее палтенцето. Което не беше никак лесно, защото лицето му беше обилно покрито с кучешки лиги.

— Ъм, случайно да знаеш къде ти е каишката? — попита той, като правеше всичко възможно да не преглъща.

Г-н Каприз се изстреля към чантата и се върна с червена каишка.

— Добре. Това ще е най-бързата разходка в историята на разходките изобщо. Всъщност ще е по-скоро спринтиране…

В момента, в който той посегна към дръжката, вратата се отвори и Влаго се озова срещу два теракотени крака, дебели като дънери.

— Надявам Се, Че Не Ми Надничате Под Полата, Г-н Мустак? — отекна гласът на Гладис някъде горе.

„За да видя какво?“, недоумяваше Влаго.

— Гладис, дали би могла да отидеш и да застанеш до прозореца, моля? Благодаря ти.

Прозвуча едно „пук“ и Гладис се обърна хванала още една стрела между палец и показалец. Заради внезапно убитата скорост, стрелата беше пламнала в ръката й.

— Някой Ви Изпраща Стрела, Г-н Мустак — обяви тя.

— Така ли? Изгаси я и я остави при входящата поща, моля — каза Влаго докато се измъкваше от стаята с пълзене. — Аз отивам да си поговоря с един човек за едно куче.

Той вдигна Г-н Каприз и се втурна надолу по стълбата, през претъпканата зала и надолу по каменните входни стъпала. Тъкмо когато се измъкна навън, видя черна карета да спира до бордюра. Ха! Този човек винаги ли беше една стъпка преди всички останали?

Веднага щом каретата спря, Влаго дръпна вратата й, тръшна се тежко на празната седалка с Г-н Каприз, който щастливо лаеше в скута му, отправи унищожителен поглед към човека пред себе си и каза:

— О… прощавайте, помислих, че това е каретата на лорд Ветинари…

Една ръка се протегна и затръшна вратата след него. Ръката беше покрита с дълга, черна и много скъпа ръкавица, украсена с черен кехлибар. Влаго проследи ръката до рамото и лицето на човека, който каза:

— Не, г-н Мустак. Аз съм Козмо Охол. Тъкмо идвах при вас. Радвам се да се запознаем.