Истински пари

Глава 10

Импровизирай! Нищо друго не ти остава. Помниш ли златистата верига? Това е обратната страна на медала. Използвай уменията си, за да се измъкнеш от проблем, който уменията ти не са достатъчни да решат. Сам си кови късмета. Разиграй истинско шоу. Ако паднеш, нека хората да го запомнят като последния ти полет. Понякога достигаш върха тъкмо преди да излезеш от играта.

Влаго отиде до гардероба и извади най-хубавия си златен костюм, който носеше само в изключителни случаи. После потърси Гладис и я завари да се взира през прозореца. Наложи се да я повика няколко пъти, преди да му обърне внимание.

— Те Идват — произнесе тя.

— Така е — потвърди Влаго. — Затова трябва да изглеждам ослепително. Би ли ми изгладила панталоните, моля?

Гладис взе панталона безмълвно, вдигна го срещу стената и прокара една огромна длан надолу по плата. Когато ги подаде обратно, ръбът на крачолите беше остър като бръснач. След това тя отново се обърна към прозореца. Влаго също надзърна. Пред банката вече се бяха събрали хора и продължаваха да пристигат карети. Забелязваха се и доста стражници. Ярка светкавица подсказа, че Ото Вик от Таймс документира ситуацията. А ето че вече се формираше и представителна делегация. Всички искаха да са в центъра на събитията. Рано или късно някой щеше да потропа на вратите. О, не, той не можеше да допусне такова нещо.

Измий се, избръсни се, подрежи немирните косъмчета в носа, почисти си зъбите. Среши си косата, излъскай си ботушите. Нахлупи шапката, слез по стълбите, отключи вратите внимателно, така че щракването на ключалката да не се чуе отвън. Изчакай докато чуеш приближаващи се стъпки…

Влаго рязко разтвори входните врати.

— Е, господа?

Козмо Охол леко се залюля, когато свитият му юмрук не намери по какво да удари, но бързо се съвзе и метна лист хартия в лицето на Влаго.

— Извънреден одит. Тези господа — той посочи група солидни на вид мъже зад себе си, — са представители на основните гилдии и някои други банки. Това е стандартна процедура и вие не можете да ни попречите. Ще забележите, че сме довели с нас и командира на градската стража Ваймс. Когато установим, че трезорът действително не съдържа злато, ще му наредя да ви арестува по подозрение в кражба.

Влаго огледа командира. Той не му допадаше и Влаго беше сигурен, че чувствата им са взаимни. Но дори още по-сигурно беше, че Ваймс не търпи с него да се разпореждат личности като Козмо Охол.

— Уверен съм, че командирът ще постъпи, както намери за добре — отвърна Влаго примирено. — Знаете как да стигнете до трезора. Ще ме прощавате за бъркотията там долу.

Козмо се извъртя леко назад, за да е сигурен, че тълпата няма да пропусне нито една негова дума.

— Вие сте крадец, г-н Мустак. Измамник и лъжец и нямате никакъв вкус за облекло.

— Това беше грубо — отвърна Влаго, докато мъжете минаваха покрай него. — Бих казал, че се обличам доста елегантно.

Ето че се оказа на стъпалата сам срещу множеството. То все още не беше тълпа, но тази трансформация вероятно беше само въпрос на време.

— Мога ли да съм полезен на някой друг? — попита той.

— Ами парите ни? — обади се някой.

— Какво за тях? — попита Влаго.

— Във вестника пише, че нямате никакво злато — продължи същия човек.

Той подаде на Влаго още влажно копие на Таймс. Всъщност, вестникарската публикация беше, като цяло, доста сдържана. Той се беше приготвил за ужасни заглавия, но цялата история беше описана в единствена колона на първа страница. В текста преобладаваха изрази като „доколкото разбираме“, „смятаме, че“ и „Таймс получи информация, че“, към които журналистите прибягват, когато описват факти, свързани с големи суми пари, които не са им съвсем ясни, а и не са сигурни дали не са ги излъгали.

Влаго вдигна поглед и се намери лице в лице със Захариса Крипслок.

— Съжалявам — извини се тя. — Обаче тук цяла нощ гъмжеше от стражници и пазачи и времето ни беше ограничено. Честно казано, пристъпът на г-н Непреклон беше достатъчно интригуващ сам по себе си. Всички знаят, че той управлява банката.

— Председателят управлява банката — поправи я Влаго сухо.

— Не, Влаго, председателят джафка — отвърна Захариса. — Вижте, не подписахте ли някакви документи, когато поехте длъжността? Разписка или нещо?

— Възможно е. Имаше цял наръч книжа. Аз просто се подписах, където ми посочиха. Както и Г-н Каприз.

— Богове, адвокатите здраво ще се посмеят на тази история — каза Захариса и бележникът почти магически се появи в ръката й. — А при това няма нищо забавно15. Той може да попадне в затвор за длъжници!

— Кучкарник — поправи я Влаго. — Той джафка, както споменахте. Но нищо такова няма да се случи.

Захариса се наведе да потупа Г-н Каприз по главата и замръзна на място.

— Той какво е захапал в… — подхвана тя.

— Захариса, може ли да оставим това за по-късно? Моментът наистина не е подходящ. Но се заклевам, в които и да било три божества, на които се кланяте, макар да сте журналистка, че, когато шумотевицата отмине, ще ви дам такава история, че ще ви изкуши да нарушите строгите правила на Таймс да избягва груби теми и двусмислени намеци. Вярвайте ми.

— Да ама то прилича на… — упорстваше тя.

— Аха, значи сте наясно какво е и няма нужда да обяснявам — бързо я прекъсна Влаго.

Той върна вестника на разтревожения клиент, който му го беше подал.

— Вие сте господин Каспър, нали така? — обърна се към мъжа. — Балансът по сметката, която открихте при нас, е 7.00 АМД, струва ми се?

За момент човекът беше искрено впечатлен. Влаго наистина имаше талант да помни лица.

— Обясних ви, че тук не ни пука за златото — обясни той.

— Да ама… — не отстъпваше човекът. — Ами, що за банка е това, щом някой може просто да изнесе златото отвътре? — довърши той.

— Златото е без значение — повтори Влаго. — Казах ви го и преди.

Думите му бяха посрещнати колебливо. На теория, в момента те би трябвало да търчат нагоре по стълбите. Влаго знаеше какво ги спира. Надеждата. Онова малко гласче в главата на човек, което повтаря: „Това не може да е истина“. Същото гласче кара хората да претърсват един и същи джоб три пъти, когато търсят изгубени ключове. Това е същата безумна вяра, че светът съвсем скоро ще се върне към обичайното си състояние, стига човек наистина да вярва, и всички ключове ще бъдат намерени. Гласът повтаря „това не може да е истина“ достатъчно силно, та да заглуши надигащото се опасение, че тъкмо това е истината.

Значи Влаго разполагаше с около тридесет секунди, преди надеждата им да се изпари.

И тъкмо в този момент тълпата се раздели. Пучи Охол нямаше никаква представа как да се появи ефектно. Хари Краля от своя страна, беше съвсем наясно. Неспокойното, нервно множество се отвори като море пред пророк хидрофоб и остави проход, който веднага се оказа обточен от двете страни от едри, закоравели на вид типове със счупени носове и сложна топография от белези. По тази своеобразна алея се зададе Хари Краля, обвит в дима от своята пура. Влаго съумя да запази самообладание, когато Краля застана на две педи пред него и се постара да отвърне на погледа му без колебание.

— Колко пари вложих във вашата банка, г-н Мустак? — попита Хари.

— Ъм, струва ми се петдесет хиляди долара, г-н Крал — отвърна Влаго.

— Аха, и на мен тъй ми се струва — съгласи се Краля. — Можете ли да се сетите какво ще направя сега, г-н Мустак?

Влаго нямаше нужда да гадае. Ефектът от сплот все още не беше изчезнал окончателно и в мозъка му отговорът отекна като погребална камбана.

— Ще внесете още малко, нали г-н Крал?

Хари Краля му се усмихна широко, сякаш Влаго беше пес, който е научил нов номер.

— Точно тъй, г-н Мустак! Викам си, значи, Хари, какво са един голи петдесет хиляди? Я вземи да ги закръглиш на шестдесет хиляди.

По даден сигнал няколко от хората на Хари пристъпиха иззад него, понесли тежки ковчежета.

— Вярно, повечето е в злато и сребро, ама съм сигурен че си имате достатъчно умни младежи, дето могат да го преброят.

— Това е много мило, г-н Крал — увери го Влаго, — но всеки момент одиторите ще излязат и банката ще се окаже в голяма беда. Затова, моля ви, не мога да приема тези пари.

Хари се наведе по-близо до Влаго, като го включи в собствения си облак тютюнев дим, в който се прокрадваше и една идея гниещо зеле.

— Знам, че си намислил нещо — прошепна той и потупа носа си отстрани. — Копелетата ти дишат във врата, това е ясно. Обаче аз разпознавам победителите и си знам, че си скрил нещо в ръкавите.

— Само ръцете си, г-н Крал, само ръцете — вметна Влаго.

— И дано не се наложи да се разделиш с тях — отвърна Хари и го тупна по гърба.

Мъжете минаха покрай Влаго и оставиха ковчежетата на пода.

— Не ми е нужна разписка — обяви Хари. — Вие ме познавате, г-н Мустак. Знаете, че можете да ми вярвате, точно както и аз знам, че мога да ви имам доверие.

Влаго затвори очи за момент. Стори му се глупаво, че до преди малко се беше тревожил за едно нищо и никакво обесване.

— Парите ви са на сигурно място тук, г-н Крал — увери го той.

— Знам. А като се измъкнете от тази каша, ще пратя Уолъс да обсъди с вашия маймуняк колко точно лихва ще ми начислите върху тази сумичка, нали? Честното си честно.

— Съвсем вярно, г-н Крал.

— Тъй — отсече Хари. — А сега отивам да си купя малко земя.

Тълпата го изпрати с объркан шепот. Новият депозит беше неочакван. Влаго беше не по-малко изненадан от тях. Хората се чудеха какво ли знае Хари Краля. Влаго се чудеше същото. Ужасно нещо е някой като Хари Краля да вярва в теб.

Междувременно тълпата беше излъчила свой говорител, който сега се обади.

— Вижте, какво все пак става? Изчезнало ли е златото или не?

— Нямам представа — отвърна Влаго. — Не съм поглеждал днес.

— Казвате го сякаш няма голямо значение — отбеляза Захариса.

— Както вече обясних, градът е все още на мястото си. Банката е все още тук. Аз също никъде не смятам да ходя — той метна поглед към широкия, отдалечаващ се гръб на Хари Краля. — За момента. Така че защо ни е златото, само да заема място.

Козмо Охол се появи зад Влаго.

— Е, г-н Мустак, явно ще се окажете истински мошеник.

— Това пък какво трябва да значи? — попита Влаго.

Останалите членове на набързо сформираната одитна комисия също се измъкваха един по един с доволни изражения на лицата. Все пак, бяха ги събудили ужасно рано сутринта, а когато такива хора стана в тъмни зори, те очакват да са повалили плячката преди закуска.

— Приключихте ли вече? — попита Влаго.

— Вие, разбира се, сте наясно защо сме тук — отвърна един от банкерите. — Много добре знаете, че снощи стражата е установила липсата на златото от трезора. Ние току-що се уверихме в този злощастен факт.

— Е, ами, знаете как е с парите — каза Влаго. — Мислиш си, че не ти е останал нито петак, пък те през цялото време били в джоба на другите ти панталони.

— Този път, г-н Мустак, ние ще се смеем последни — обади се Козмо и повиши глас. — Вие въртите измами в тази банка! Съветвам всички инвеститори, които сте подвел, да си изтеглят парите, докато още могат!

— А, не! Отряд, при мен! — командир Ваймс си проби път между стреснатите банкери и в същия момент половин дузина стражници тролове изтрополиха нагоре по стълбите и се подредиха рамо до рамо пред двойните врати.

— Да не сте пълен идиот, сър? — Ваймс скастри Козмо, почти залепил нос о неговия. — Стори ми се, че подстрекавате хората към безредици. Затова тази банка ще бъде затворена до второ нареждане!

— Аз съм директор на банката, командир — сопна се Козмо. — Не можете да ме изхвърлите.

— Мога и още как — информира го Ваймс. — Предлагам ви да се обърнете с възраженията си директно към негова светлост. Сержант Детритус!

— Дасър!

— Никой да не влиза в банката без пропуск, подписан от мен. А вие, г-н Мустак, няма да напускате града, ясно?

— Напълно, командире — Влаго се обърна към Козмо. — Знаете ли, не изглеждате добре. Имате много нездрав вид.

— Нито дума повече, Мустак — Козмо се наведе напред.

Отблизо лицето му изглеждаше още по-зле. Щеше да прилича на восъчна кукла, ако восъчните кукли можеха да се потят.

— Ще се видим в съда. Свършено е с вас, г-н Мустак. Или да ви наричам… г-н Блещук?

О, богове, трябваше да се погрижа за Гепи, сети се внезапно Влаго. Бях се залисал с изкарването на пари…

Тъкмо тогава през тълпата си проби път Прелест Дивна, придружавана от двама стражници, които й служеха и като патерици. Ваймс бързо слезе по стълбите да я пресрещне, сякаш я беше очаквал. Влаго осъзна, че обичайните шумове на града са някак по-силни от обичайно. Тълпата също го забеляза. Някъде се случваше нещо голямо, в сравнение с което тази малка крамола беше дребно явление.

— Мислите се за голям умник, г-н Мустак? — продължи Козмо.

— Не, аз си знам, че съм умник. Обаче мисля, че ми липсва късмет — отвърна Влаго, но в същото време го занимаваха други мисли.

Сигурен съм, че новите клиенти не бяха чак толкова много. От някъде се чуват писъци!

Докато Козмо продължаваше да крещи триумфално зад гърба му, Влаго успя да се добере до Прелест Дивна и нейния полицейски ескорт.

— Това заради твоите големи ли е? — попита той.

— Всеки голем в града е престанал да се движи — обясни тя.

За момент погледите им се срещнаха.

— Те идват? — попита той.

— Да, така мисля.

— Кой идва? — поинтересува се Ваймс, обзет от подозрения.

— Ъм, ами, те — каза Влаго и посочи с пръст.

Няколко души дотърчаха откъм Кожодерския пазар и без да забавят ход притичаха с посърнали лица покрай тълпата, събрана пред банката. Те обаче се оказаха само началните пръски на огромна вълна жители на града, изтеглящи се от района около реката, която накрая се разби о речния бряг като прилив попаднал на голяма скала.

Над морето от глави плаваше кръгло платно, три метра в диаметър, от типа, с който се хващат хора, които много мъдро скачат от горящи сгради. Петимата души, понесли платното, бяха доктор Селяк и още четирима магьосници и вече бяха достатъчно близо, та да се различава нарисуваният с тебешир върху платното кръг, изпълнен с магически символи. По средата на този преносим магически кръг седеше професор Угоен и без особен успех налагаше петимата магьосници с безплътния си жезъл. Те се спряха до стълбите, докато множеството продължи напред.

— Извинявам се за това — каза Селяк, като се задъхваше. — Само така можем да го изведем навън, а той настояваше, о, как само настояваше…

— Къде е младата дама? — изврещя Угоен.

На дневна светлина гласът му беше едва доловим. Прелест Дивна разбута полицаите около себе си и излезе напред.

— Тук съм, професоре.

— Намерих отговор на въпроса ви. Говорих с няколко ъмнианци!

— Мислех, че те всички са измрели преди хиляди години.

— Е да де, ама аз пък съм некромант — отбеляза Угоен. — Обаче трябва да призная, че бяха малко мъгливи, дори за мен. Може ли да получа целувка? Една целувка за един отговор.

Прелест Дивна погледна Влаго. Той сви рамене. Денят окончателно му се беше изплъзнал. Вече не летеше, а просто се носеше по вихъра.

— Добре — съгласи се тя. — Но без език.

— Език? — възкликна Угоен тъжно. — Ще ми се.

Двамата си размениха съвсем кратичка целувка, но призрачният некромант засия.

— Великолепно — изчурулика той. — Чувствам се поне сто години по-млад.

— Направихте ли превода? — напомни му Прелест Дивна.

В този момент Влаго усети, че земята под краката му се тресе.

— Какво? О, да — отвърна Угоен. — Онези златни големи, за които питахте…

… последва по-силна вибрация, достатъчна да накара стомаха да се свие на топка…

— … оказа се, че в дадения контекст думата изобщо не означава злато. Същата дума има повече от сто и двадесет възможни значения, но в този случай, като се вземе предвид целия абзац, означава хиляда.

Улицата отново се разтресе.

— Т.е. иде реч за четири хиляди голема — Угоен довърши обяснението си жизнерадостно — А, ето ги и тях!

Те се зададоха по улиците в редици по шест, заемащи пространството от стена до стена, три метра високи. От тях се стичаха вода и кал. Стъпките им отекваха в целия град.

Настъпващите големи не смазваха хора по пътя си но такива дреболии като сергии и карети се превръщаха в трески под масивните им крака. Докато навлизаха все по-навътре в града, те започнаха да разтеглят редиците си ветрилообразно. Трополяха по странични улици и се насочваха към портите на града, които в Анкх Морпорк бяха винаги отворени, защото какъв беше смисълът да се поставят препятствия през възможните клиенти?

А след тях идваха конете, не повече от двадесетина в цялото забързано множество, със седла вградени в глинените им гърбове, следващи плътно двукраките големи. Вероятно всеки, който ги видя, беше завладян от една и съща мисъл: „Как да си докопам един такъв?“.

Един единствен човекоподобен голем спря на средата на площад Сатор, вдигна юмрук като за поздрав, падна на едно коляно и замръзна на място. Конете спряха до него, сякаш чакаха ездачи. Останалите големи продължиха гръмовния си поход напред, извън града, и спряха едва когато плътно обграденият със стени Анкх-Морпорк се сдоби с още една стена, извън портите си. Като един те вдигнаха десните си ръце, свити в юмрук. Обградили града, рамо до рамо, големите пазеха. Настъпи тишина.

На площад Сатор командир Ваймс огледа първо надвисналия юмрук, а после Влаго.

— Арестуван ли съм? — попита Влаго смирено.

Ваймс въздъхна.

— Г-н Мустак, думи нямам да опиша какво сте точно.

Голямата приземна заседателна зала на двореца беше претъпкана. Повечето хора стърчаха прави. Водачите на всяка гилдия, всяко сдружение и всеки, който държеше да може да казва, че е бил там… беше там. Тълпата преливаше в двора на двореца и отвън на улицата. Деца се катереха по голема на площада, въпреки усилията на стражниците, които го пазеха16. В средата на масата беше забита голяма брадва, забеляза Влаго. Беше разцепила дървото и явно беше престояла там известно време. Вероятно се явяваше някакво предупреждение или символ. Все пак, това беше военен съвет, макар и в отсъствие на военни действия.

— Вече получихме някои доста заплашителни послания от други градове — оповести лорд Ветинари. — Така че е само въпрос на време.

— Че защо? — поинтересува се архиканцлер Ридкъли от Невидимия университет, който беше успял да си намери място за сядане, след като излевитира от там човека, който го заемаше, без да обръща внимание на протестите му. — Тия пущини само си стоят пред стените, нали така?

— Точно така. Но явно това се счита агресивна защита и е равнозначно на обявяване на война — от патриция се отрони тъжна малка въздишка, признак, че умът му забавя топката за момент. — Дали мога да напомня на всички популярната сентенция на генерал Тактикус: „Онзи, който желае война, се приготвя за нея“? Градът ни е обграден от стена, състояща се от създания, всяко едно от които, доколкото разбирам, може да бъде спряно само от стенобитно оръдие. Г-ца Добродуш — тук той направи пауза, за да се усмихне късо на Прелест Дивна, — беше така добра да снабди Анкх-Морпорк с армия, способна да покори света, макар с радост да приемам уверенията й, че не го е направила умишлено.

— Ами тогава да го покорим — обади се лорд Дауни, оглавяващ Гилдията на убийците.

— А, лорд Дауни. Сигурен бях, че някой ще го предложи — отвърна Ветинари. — Г-це Добродуш? Вие сте изучавала тези големи.

— Имах само половин час! — възрази Прелест Дивна. — При това куцуках на един крак!

— Въпреки това, вие сте нашият експерт. И сте се консултирала с подчертано мъртвия професор Угоен.

— Той постоянно се опитваше да надникне под роклята ми!

— Моля ви, мадам?

— Те нямат обичайната повеля, която да можем да променим — обясни Прелест Дивна. — Главата им не може да се отваря. Доколкото можем да преценим, дадена им е една върховна заповед — да защитават града. Това е всичко. И тя е гравирана върху глината им.

— Въпреки това, съществува такова нещо като профилактична защита. Тя също може да мине за охраняване. По ваше мнение, те биха ли нападнали друг град?

— Не ми се вярва. Върху кой град ще наредите да проверим това предположение, милорд?

Влаго потрепери. Понякога на Прелест Дивна просто не й пукаше от нищо.

— Нито един — отвърна Ветинари. — Няма да създаваме повече проклети империи, докато аз съм патриций. Тъкмо почваме да се възстановяваме след последната. Професор Угоен, успяхте ли да ги накарате да изпълнят някаква заповед?

Всички глави се извърнаха към Угоен и неговия преносим кръг, който беше останал близо до вратата, просто защото приносителите му не бяха успели да си проправят път по-навътре.

— Какво? Не! Моят ъмниански не е никак лош, но не успяхме да ги накараме дори да се помръднат! Опитах какви ли не заповеди, но напразно. Много съм разочарован! — той размаха жезъла си към доктор Селяк. — Хайде, момчета, размърдайте се. Да опитаме още веднъж!

— Мисля, че мен ще ме послушат — вметна Влаго, който се беше вторачил в брадвата, но гласът му беше удавен в глъчката, породена от мърморещите студени, които се бореха да измъкнат вълшебния кръг обратно през задръстената врата.

Сега да видим защо съм толкова сигурен, добави Влаго на ум. Дам… дам. Всъщност е много… просто. Прекалено просто, за да занимавам цял комитет с тази идея.

— Кат’ предс’ател на Гилд’ята на търговците гос’да; мож’ ли да вметна, че тез неща сей ’вяват ценна ра’отна сила за града? — обади се г-н Робърт Паркър17.

— Никакви роби в Анкх-Морпорк! — скастри го Прелест Дивна и размаха пръст към Ветинари. — Вие самият все това повтаряте!

В отговор Ветинари повдигна вежда. След това я задържа така и я повдигна още малко. На Прелест Дивна обаче тия не й минаваха.

— Г-це Добродуш, самата вие обяснихте, че тези големи нямат обичайната плочка в главата си. Следователно няма как да ги освободите. Ето защо отсъждам, че те са инструменти и, след като сами се поставят в услуга на града, ние ще се отнасяме към тях като към градска собственост — той вдигна ръце, за да укроти надигналата се врява и продължи. — Няма да ги продаваме и ще се грижим за тях, както човек се грижи за инструментите си. Те ще работят за доброто на града и…

— Не, това би било ужасна идея! — една бяла манта се опитваше да си пробие път и да излезе пред всички. В горния край на мантата беше нахлупена жълта непромокаема шапка.

— А вие сте…? — попита Ветинари.

Фигурата си свали жълтата шапка, огледа се и се вцепени. Измежду устните на мъжа се отрони само кратко стенание.

— Не сте ли вие Хюбърт Смут? — попита отново Ветинари.

Лицето на Хюбърт остана застинало в ужасена гримаса, така че патрицият продължи с по-мек тон.

— Трябва ли ви време да обмислите въпроса ми?

— Аз… тъкмо… чух… за… — подхвана Хюбърт, но накрая само примига и огледа стотиците лица наоколо.

— Г-н Смут, финансовият алхимик? — насърчи го Ветинари. — Дали не сте си записал каквото имате да казвате някъде по дрехите?

— Мисля, че мога да помогна — обади се Влаго и разбута хората наоколо с лакти, за да стигне до онемелия икономист.

— Хюбърт — каза той, като сложи ръка на рамото му, — всички тези хора са се събрали тук, за да чуят твоята изумителна теория, която демонстрира защо не е препоръчително новите големи да работят за града. Нали няма да ги разочароваш? Знам, че не се срещаш често с хора, но всички те са чували за твоята великолепна работа. Ще им помогнеш ли да проумеят, това което току-що извика?

— Целите сме слух — потвърди Ветинари.

В главата на Хюбърт надигащият се страх от тълпи беше укротен от нуждата да се вменява знание на невежите, което ще рече, всички останали, освен него. Ръцете му се стрелнаха към реверите на сакото и ги сграбчиха. Той прочисти гърло.

— Е, ами, проблемът е, че, ако преценим големите като работна сила, те са способни за един ден да свършат работата на сто и двадесет хиляди души.

— Помислете какво само биха могли да направят за града! — обади се г-н Зализан от Гилдията на занаятчиите.

— Като начало ще оставят сто и двадесет хиляди души без работа — продължи Хюбърт. — Но това не е всичко. Те не се нуждаят от храна, облекло и подслон. Повечето граждани харчат парите си именно за храна, подслон, дрехи, развлечения и, не на последно място, данъци. А за какво ще ги харчат големите? Търсенето на множество стоки на пазара ще спадне и това допълнително ще увеличи безработицата. Разбирате ли, всичко е в обръщението. Докато парите се движат свободно, те създават благосъстояние по пътя си.

— Значи според вас, тези неща могат да ни докарат до просия! — възкликна Ветинари.

— Ще настанат… трудни времена — потвърди Хюбърт.

— Тогава как предлагате да постъпим, г-н Смут?

Хюбърт придоби объркан вид.

— Не знам, сър. Не знаех, че се очаква да намеря и решение.

— Всеки друг град би ни нападнал, ако разполагаше с тези големи — обади се пак лорд Дауни. — А няма нужда да се тревожим и за техните работни места, нали? Така де, поне нещичко бихме могли да завоюваме.

— Да си направим империйка, един вид — отвърна Ветинари ехидно. — Да използваме робите си, за да създадем повече роби? Но дали сме готови да обявим война на целия свят? Защото, каквото и да правим, накрая ще се стигне до там. Най-доброто, на което ще можем да се надяваме, е поне някои от нас да оцелеят. Най-лошото — да постигнем победа. Победа и пълен упадък. На това ни учи историята, лорд Дауни. Нима и така не сме достатъчно богати?

Думите му предизвикаха поредната глъчка и Влаго успя да се промуши незабелязано през неспокойната тълпа до доктор Селяк и хората му, които се опитваха да стигнат обратно до голема на площада.

— Може ли да дойда с вас? Искам да опитам нещо.

Селяк кимна, но докато промъкваха преносимия кръг навън се обърна към Влаго.

— Мисля, че г-ца Добродуш опита всичко. Професорът беше крайно впечатлен.

— Пропуснала е нещо. Вярвайте ми. Като говорим за доверие, кои са тези момци, дето носят чаршафа?

— Мои студенти — отвърна Селяк, докато се бореше да задържи кръга стабилен.

— Изучават некро… ъъъ, посмъртни комуникации по собствено желание? Защо?

— Изглежда им помага да си намират момичета — въздъхна Селяк. Разнесе се хихикане.

— В отдел по некромантия? Що за момичета намират?

— Не, понеже след като се дипломират ще носят черна роба с качулка и пръстен с череп. Мисля, че точният термин, който ползват, е „магнит за мадами“.

— Мислех, че на магьосниците не им е позволено да се женят.

— Брак? — възкликна Селяк. — О, не мисля, че в плановете им влиза такова нещо.

— И по мое време никой не мислеше за брак! — извика Угоен, който се люлееше напред-назад, докато кръгът напредваше бавно през тълпата. — Не можеш ли да поразиш част от тая навалица с Черен огън, Селяк? Нали си некромант, седемте ада да те глътнат дано! Не би трябвало да се държиш любезно! Като гледам как вървят нещата, май ще трябва да прекарвам повече време в отдела!

— Дали може да си поговорим настрана? — прошепна Влаго на Селяк. — Младежите ще се справят и без вас, нали? Кажете им да ни настигнат при голема.

Влаго отпраши напред и никак не се изненада, че Селяк се втурна да го догони. Той дръпна не-точно-некроманта в заслона на един вход.

— Имате ли доверие на студентите си?

— Вие да не сте луд?

— Просто имам план как да оправим нещата, но недостатъкът на плана е, че професор Угоен, уви, повече няма да е на разположение във вашия отдел.

— Като казвате, че няма да е на разположение, имате предвид…?

— Уви, повече няма да го видите — отвърна Влаго. — Това, явно, ще е тежък удар за вас.

Селяк се закашля.

— О, боже. Никога повече няма да може да се върне?

— Така мисля.

— Сигурен ли сте? — отново попита Селяк предпазливо. — По никакъв начин?

— Убеден съм.

— Хм. Е, да, това действително би бил съкрушителен удар.

— Съкрушителен, просто съкрушителен — потвърди Влаго.

— Разбира се, не бих искал той да… страда.

— В никакъв случай, в никакъв случай — увери го Влаго като се бореше да не се разхили.

Нас, хората, много ни бива да си извъртаме нещата както ни отърва, помисли си той.

— Пък и, ако си говорим честно, той се е радвал на дълъг, пълноценен живот.

— Даже два, като се замислиш — вметна Влаго.

— Какво искате да направим? — попита Селяк, на фона на виковете на призрачния професор, който хокаше студентите.

— Ако не се лъжа, съществува такова нещо като… инсорсизъм?

— Аааа не, това не е позволено! Абсолютно противоречи на университетските правила!

— Е, хайде сега, все някак трябва да оправдаете черната роба и пръстена с череп. Така де, предшествениците ви сигурно ще се обърнат в тъмните си ковчези, ако чуят, че възразявате срещу тази незначителна пакост… — и Влаго обясни идеята си с едно изречение.

Виковете и проклятията вече се долавяха по-отчетливо, което им подсказа, че кръгът почти ги е настигнал.

— Е, докторе? — подкани го Влаго.

Сложна поредица изражения премина по лицето на Селяк.

— Ами, предполагам…

— Да, докторе?

— Ами, то ще е като да го пратим в рая, нали така? — попита Селяк.

— Именно! Не бих могъл да се изразя по-точно!

— Всеки се изразява по-добре от тоя идиот! — сопна се Угоен, тъкмо зад него. — Тоя отдел напълно си е зарязал корените, откак съм го напуснал! Ама ще я видим тая работа!

— Преди това, професоре, налага се да говоря с голема — прекъсна го Влаго. — Ще можете ли да ми превеждате?

— Мога, ама не искам — сопна му се Угоен.

— Бяхте така добър да съдействате на г-ца Добродуш.

— Тя е привлекателна. Защо да предавам на вас знание, което съм трупал цял век?

— Защото онези глупаци там вътре искат да ползват големите, за да започнат война.

— Тъкмо броят на глупаците ще понамалее.

Вече стояха точно пред самотния голем. Дори както беше коленичил, лицето му и лицето на Влаго бяха на едно ниво. Главата се завъртя и го изгледа безизразно. Стражниците около голема от своя страна, го гледаха с дълбоко подозрение.

— Ние, господа офицери, ще се позанимаваме малко с магия — уведоми ги Влаго.

Ефрейторът, начело на операцията, изглеждаше, сякаш това не му допада.

— Тук сме, за да го охраняваме — посочи той, като оглеждаше черните роби и полупрозрачния професор Угоен.

— Няма проблем, не ни пречите. Стойте си. Рискът е съвсем минимален.

— Риск? — повтори ефрейторът.

— Макар че вероятно ще е по-добре да се разпръснете и да държите хората на разстояние — продължи Влаго. — Не бихме искали някой гражданин да пострада. Може би ще успеете да ги избутате назад стотина ярда?

— Наредиха ни да стоим тук — отвърна ефрейторът и, след като огледа Влаго от глава до пети, понижи глас. — Вие не сте ли пощенският началник?

Влаго разпозна този поглед и тази интонация. А така…

— Да, аз съм — потвърди той.

Стражникът заговори още по-тихо.

— А, ъъ, дали случайно не ви се намира някоя от сините…

— Уви, не — бързо го прекъсна Влаго и бръкна в джоба си. — Но по една случайност имам тук една много рядка марка от двадесет цента, серия Зелево зелено, с онази крайно забавна „грешка“ при печата, която предизвика доста вълнения миналата година, ако си спомняте. Тази е последната останала. Има висока колекционерска стойност.

В ръката му се появи малък плик и мигновено изчезна в джоба на ефрейтора.

— Не можем да позволим нещо да се случи на гражданите — съгласи се той. — Така че, най-добре да ги изтикаме назад стотина ярда.

— Отлична идея — поздрави го Влаго.

Няколко минути по-късно площадът около него опустя, понеже стражниците бързо проумяха, че колкото по-далеч избутат тълпата от възможната опасност, толкова по-далеч ще се окажат от нея те самите.

А сега, помисли си Влаго, настъпи Моментът на истината. Макар че, ако имаше как, той би го заменил за Момента на правдоподобните лъжи, понеже повечето хора ги предпочитат.

Ъмнианските големи бяха по-едри и тежки от тези, които обичайно се срещаха в града, но пък бяха много по-изящни. И нищо чудно — те вероятно бяха изработени от други големи. Създателите им бяха оформили нещо като мускули, както и спокойни, тъжни лица. В последния един час, въпреки забраната на стражниците, сладките дечица на града бяха успели да нарисуват черни мустачки на този конкретен екземпляр.

Тааакааа. Сега да се заеме с професора.

— Кажете, професора, приятно ли ви е да сте мъртъв? — попита той.

— Приятно? Как може на някого да му е приятно, глупако? — скастри го Угоен.

— Нямате много развлечения?

— Младежо, думата развлечение изобщо не е приложима за отвъдното — каза Угоен.

— И затова все се въртите из отдела?

— Да! Може и да се ръководи от аматьори тия дни, но все нещо интересно ми попада.

— Не се съмнявам, но се чудех дали вашите конкретни… интереси, не биха били по-удачно задоволени някъде, където все нещо става.

— Не ви разбирам.

— Кажете, професоре, чувал ли сте за клуб Розовото коте?

— Не, не съм. Тия дни котките обичайно розови ли са?

— О? Ами, в такъв случай, нека ви разкажа за клуб Розовото коте — предложи Влаго. — Ще ме извините ли доктор Селяк?

Той отпрати с жест Селяк, който му смигна и поведе студентите си към отстранената тълпа. Влаго метна ръка върху призрачните рамене. Не му беше комфортно да си държи ръката така във въздуха, без физическо рамо, на което да я подпре, но стилът беше всичко.

Двамата си шепнаха възбудено известно време и после Угоен възкликна:

— Искате да кажете, че е… неприлично?

Неприлично, повтори Влаго на ум. Леле, той наистина е стар.

— О да. Дори бих казал пълно с намеци.

— А те, показват ли си… глезените? — попита Угоен със светнал поглед.

— Глезени — повтори Влаго. — О, да, глезените им определено са на показ.

Богове, чак толкова ли е стар?

— През цялото време?

— Двадесет и четири часа на ден. Никога не обличат дрехи — увери го Влаго. — И понякога се въртят на пилон с главата надолу. Повярвайте ми, професоре, вечността няма да ви се стори достатъчно дълга.

— И в замяна искате да ви преведа само няколко думи?

— Да, един малък речник.

— И после ще съм свободен?

— Да!

— Давате ли ми думата си?

— Вярвайте ми. Трябва само да обясня всичко на Селяк. Току виж той възразил.

Влаго се запъти към малката групичка, която не съдържаше пукнат некромант. Но отговорът на посмъртния комуникатор не беше по план. Явно бяха почнали да го гризат съмнения.

— Чудя се дали ще постъпим правилно, да пратим тъкмо него да обитава подобно заведение? — попита Селяк колебливо.

— Никой няма да го вижда. И той няма да може да докосва никого. А доколкото разбирам, там са твърдо против физическия контакт.

— Да, предполагам, ще може само да зяпа младите дами.

Откъм студентите отново се дочу кикот.

— Е, и? На тях им се плаща, за да ги зяпат — посочи Влаго. — Те са професионално зяпани. Това е заведение, където се зяпа. За зяпачи. Пък и нали виждате какво става? Току виж ония хубостници ни докарали някоя война. Нима можем да им се доверим? Вярвайте ми.

— Доста често го повтаряте, г-н Мустак — отбеляза Селяк.

— Това е защото може да ми се вярва. Значи, решено? Изчакайте, докато ви повикам, и после можете да го отведете до последното му обиталище.

Сред тълпата се забелязваха хора с ковашки чукове. Не е лесно да се натроши голем, който не желае да бъде натрошен, но за всеки случай трябваше да ги разкара от тук, възможно най-бързо.

Едва ли щеше да се получи. Не можеше да е толкова просто. И въпреки това на Прелест Дивна не й беше хрумнало. Нито на професора. Ефрейторът, който в момента смело удържаше тълпата, би се досетил, защото всичко се свеждаше до раздаването на заповеди. Но никой не го беше попитал. Човек трябваше просто малко да помисли.

— Хайде де, младежо — подвикна му Угоен, висящ на същото място, където го бяха оставили носачите му. — До почваме.

Влаго си пое дъх.

— Кажете ми как да кажа: „Слушайте мен и само на мен. Подредете се в редици по четири и марширувайте десет мили по посока на главината извън града. Движете се бавно“.

— Хи-хи, какъв сте ми умник, г-н Муфтак! — засмя се Угоен, чийто ум преливаше от видения за глезени. — Ама няма да се получи, да знаете. И ние опитахме подобни неща.

— Аз умея да звуча много убедително.

— Няма да стане, слушайте какво ви казвам. Не открихме нито една думичка, на която да реагират.

— Възможно е, професоре, но не е толкова важно какво казваш, а как го казваш. Рано или късно, всичко опира до това да имаш стил.

— Ха! Вие сте глупак, човече.

— Нали се договорихме? Ще ми трябват още няколко израза — Влаго огледа големите-коне, застинали като статуи. — Нещо, което може да мине за „диииий“ и нещо друго, което означава „стоооой“. Или може би предпочитате да се върнете там, където дори не са чували за танци на пилон?