Истински пари

Глава 13

В първия ден от остатъка от живота си, Влаго фон Мустак се събути, което беше чудесно, като се има предвид, че всеки ден множество хора нямат този шанс, но пък се събуди сам, което не беше чак толкова приятно.

Беше шест сутринта и мъглата беше толкова гъста, че из нея би трябвало да плуват крутони. Той обичаше тези моменти, тъкмо преди вчерашният ден да дойде на фокус.

Я, чакай, това не беше апартаментът, нали? Беше стаята му в сградата на пощата, която сияеше с целия лукс и удобство, обичайно свързвани с държавна служба.

Фрагмент от вчерашния ден проблесна в паметта му. О, да, Ветинари беше наредил банката да бъда затворена, докато чиновниците му прегледат всичко този път. Влаго им желаеше късмет с тайната колекция на сър Джошуа…

Г-н Каприз го нямаше и това си беше срамота. Човек не оценява ранно-утринното олигавяне докато не го изгуби. Гладис също я нямаше и това го разтревожи.

Тя не се появи докато той се обличаше и не беше оставила сутрешния Таймс на бюрото му. А костюмът му имаше нужда от гладене.

Накрая я откри да бута количка с поща в сортировъчното помещение. Синята рокля беше заменена със сива, която, по зараждащите се стандарти за големско облекло, изглеждаше доста елегантно.

— Добро утро, Гладис — поздрави той. — Дали мога да се надявам на огладен панталон?

— Ютията В Съблекалнята На Пощальоните Винаги Е Гореща, Г-н Мустак.

— О? А. Аха. Ами, ъъм… вестникът?

— Четири Копия Пристигат Всяка Сутрин В Офиса На Г-н Грош, Г-н Мустак — отвърна Гладис укорно.

— Предполагам за сандвич не може да става и…

— Чака Ме Работа, Г-н Мустак — скастри го големът.

— Знаеш ли, Гладис, не мога да не забележа, че изглеждаш някак различно.

— Да! Правя Услуга Сама На Себе Си — заяви Гладис с ярко грейнал поглед.

— Каква услуга?

— Все Още Не Съм Установила, Понеже Съм Прочела Само Десет Страници От Книгата.

— А. Четеш нова книга? Обзалагам се, че тази не е от лейди Трезве?

— Не, Понеже Тя Е Изгубила Връзка Със Съвременната Мисъл. Надсмивам Й Се Презрително.

— Никак не съм изненадан — отбеляза Влаго. — И, предполагам тази книга ти я е дала г-ца Добродуш?

— Да, Казва Се Защо Мъжете Ни Се Мотаят В Краката От Практична Присмехул — отговори Гладис настървено.

А всичко започва с най-добри намерения, помисли си Влаго. Да ги открием, да ги изкопаем, да ги освободим. Обаче идея си нямаме какво причиняваме или на кого го причиняваме.

— Гладис, виж сега, тая работа с книгите… ами, работата е там, че… Искам да кажа, само защото нещо е написано, не трябва да… имам предвид, не означава, че… Това, което се опитвам да кажа е, че всяка книга е…

Той млъкна. Те вярват в думите. Думите са им вдъхнали живот. Не мога да й кажа, че ние подхвърляме думите като жонгльори и променяме значението им, както ни харесва…

Той потупа Гладис по рамото.

— Я най-добре ги прочети всичките и сама си направи изводите.

— Това Беше Почти Неподобаващо Докосване, Г-н Мустак.

Влаго понечи да се засмее, но изразът й го спря.

— Ъм, само според мадам Присмехул, сигурен съм — отвърна той и отиде да си вземе копие на Таймс, преди да са изчезнали всичките.

Главният редактор трябва да беше преживял поредния горчиво-сладък ден. Все пак, първа страница е само една. В крайна сметка, беше сбутал всичко на нея: репликата „Струва ми се, че е ананасов“, с илюстрация, където на заден план се виждаха покритите с крем Охоли и, разбира се, речта на Пучи, предадена подробно. Беше просто велика. И беше продължила доста дълго. От гледна точка на Пучи нещата бяха съвсем ясни: тя беше права, а всички останали бяха тъпаци. Тя беше така запленена от звука на собствения си глас, че на стражниците се беше наложило да напишат обичайното си предупреждение на лист хартия и да го вдигнат пред лицето й, преди да успеят да я отведат, докато тя все още плещеше.

А някой беше успял да заснеме и момента, когато пръстенът на Козмо улови слънчевите лъчи. В болницата бяха казали, че ампутацията е била с почти хирургическа точност и вероятно му е спасила живота, макар да не им беше ясно откъде Влаго е знаел какво да прави, при положение, че познанията му по медицина се изчерпваха с убеждението, че един пръст не би трябвало да е зелен и обрасъл с гъби…

Вестникът беше изтръгнат от ръцете му.

— Какво си направил с професор Угоен? — изстреля Прелест Дивна. — Знам, че си направил нещо! Не ме лъжи!

— Нищо не съм направил! — възрази Влаго и се спря да прецени думите си. Общо взето бяха верни.

— Ходих до Отдела за посмъртни комуникации, да знаеш!

— И те какво казаха?

— Не знам, вратата беше блокирана от огромна сепия. Но ти си направил нещо, знам си аз! Изкопчил си от него тайната как да командваш големите, нали?

— Не.

Съвсем вярно. Прелест Дивна се поколеба.

— Не ти я е казал той?

— Не, поисках му само няколко преведени израза, но това за никого не е тайна.

— Ще ме послушат ли, ако аз им наредя нещо?

— Не.

Вярно към момента.

— Приемат заповеди само от мъже, нали? Обзалагам се, че е така!

— Не мисля.

Достатъчно вярно.

— Значи все пак има тайна?

— Не е точно тайна. Угоен сам ни го каза, но не знаеше, че това е ключът.

Вярно.

— Дума ли е?

— Не.

Вярно.

— Виж, защо просто не ми кажеш? Знаеш, че можеш да ми имаш доверие!

— Е, да, естествено, но мога ли да ти имам доверие да мълчиш с нож, опрян в гърлото?

— Защо някой би ме заплашвал?

Влаго въздъхна.

— Защото ще знаеш как да командваш най-могъщата армия на света! Не видя ли какво става отвън? Всички тия ченгета. Появиха се веднага след края на събранието.

— Какви ченгета?

— Всички онези тролове, подменящи паважа? Колко често си виждала такова нещо? Редиците файтони, които не вземат клиенти? Рояците просяци? А в задния двор между каретите гъмжи от кибици, които само се мотаят наоколо и оглеждат прозорците. Тези ченгета. Обсадили са сградата и то, защото следят мен.

На вратата се почука. Влаго разпозна почукването. То целеше да предизвика внимание без да безпокои.

— Влез, Станли — каза той. Вратата се отвори.

— Аз съм, сър — оповести Станли, който преминаваше през живота с вниманието на човек, четящ ръководство, преведено от чужд език.

— Да, Станли.

— Завеждащият отдел Марки, сър — уточни Станли.

— Да, Станли?

— Лорд Ветинари е в каретния двор, сър, разглежда механизма за автоматично товарене. Казва, че не е спешно, сър.

— Казва, че не било спешно — обърна се Влаго към Прелест Дивна.

— Ами да побързаме тогава?

— Именно.

— Прилича на бесило — отбеляза Ветинари, а зад гърба му карети пристигаха и заминаваха с тропот.

— Ще позволява на бързите рейсове да събират пощата без да спират — обясни Влаго. — Така писмата от малките провинциални офиси ще могат да пътуват експресно без да забавят каретите. Това може да спести по няколко минути от всяка спирка.

— И, разбира се, ако ви позволя да вземете няколко голема-коне, каретите ви биха моли да се движат със сто мили в час, доколкото разбирам, а тези техни горящи очи сигурно виждат нормално дори през гъста мъгла.

— Възможно е, сър. Но аз всъщност вече държа всички големи-коне — поправи го Влаго.

Ветинари го огледа хладно.

— А освен това разполагате и с всичките си уши. Готов ли сте да обсъдим обменния курс?

— Вижте, не е като да съм искал да ставам Повелител на големите… — подхвана Влаго.

— Ще говорим по пътя. Заповядайте в каретата ми — прекъсна го Ветинари.

— Къде отиваме?

— Съвсем наблизо. Ще посетим г-н Непреклон.

Клоунът, който плъзна капака на малкия отвор във внушителните порти на Гилдията на шутовете, огледа Ветинари, Влаго и Прелест Дивна и не се зарадва да види никого от тримата.

— Идваме при доктор Белолик — съобщи Ветинари. — Ще ви помоля да ни пропуснете с минимално необходимото веселие.

Вратичката се затвори рязко. Последва припрян шепот, подрънкващ шум и едната половина на двойната врата се открехна, колкото посетителите да се промушат един по един. Влаго тръгна напред, но Ветинари сложи ръка на рамото му и посочи с бастуна си.

— Това е Гилдията на шутовете — обясни той. — Очаквайте… веселба.

Върху вратата беше закрепена кофа. Патрицият въздъхна и я бутна с бастуна си. От другата страна се разнесе тупване и плисък на вода.

— Не знам защо толкова държат на това, наистина не знам — каза той и пристъпи напред. — Не е забавно, а някой би могъл да пострада. Пазете се от яйчния крем.

В сумрака зад вратата някой простена.

— Според доктор Белолик, г-н Непреклон е роден под името Чарли Добряка — каза им Ветинари, докато напредваха под шатрата, разпъната във вътрешния двор на гилдията. — И е роден клоун.

Десетина клоуна прекратиха за момент тренировките си, за да позяпат посетителите. Тортички останаха незахвърлени, панталони не бяха изпълнени с белосана варова вода, невидими кучета спряха насред скимтенето.

— Роден клоун? — учуди се Влаго.

— Точно така, г-н Мустак. Велик клоун, наследник на клоуни. Видяхте го вчера. Явно образът на Чарли Добряка съществува и се предава от клоун на клоун вече поколения наред.

— Мислех, че просто е полудял!

— Доктор Белолик от своя страна смята, че най-после е дошъл на себе си. Изглежда младият Непреклон е имал ужасно детство. Никой не му бил казал, че е клоун, докато не навършил тринадесет. А майка му, по свои съображения, подтиснала всеки стремеж към клоунада у него.

— Все някога трябва да е харесвала клоуни — предположи Прелест Дивна и се огледа. Всички клоуни припряно отклониха погледите си от нея.

— Обичала е клоуни — поправи я Ветинари. — По-точно, един клоун. За една нощ.

— О. Разбирам — обади се Влаго. — И след това циркът си е заминал?

— Както обичайно става с цирковете, уви. След което, предполагам, на нея й се е отщяло от мъже с червени носове.

— Откъде знаете всичко това? — попита Влаго.

— Отчасти това са информирани предположения, но повечето факти г-ца Драперия успя да измъкне от него в последните няколко дни. Тя е сериозна, решителна дама.

В далечния край на голямата шатра се виждаше друга врата, където ги чакаше директорът на гилдията. Беше целият в бяло — бяла шапка, бели ботуши, бял костюм и бяло лице. А лицето беше украсено с широка усмивка, очертана с червен грим и противоречаща на истинското лице, което беше студено и надменно, сякаш принадлежеше на самия Принц на ада. Белолик кимна на Ветинари.

— Милрод…

— Доктор Белолик — поздрави патрицият. — Как е пациентът?

— О, само ако беше дошъл при нас като дете — отвърна докторът. — Какъв клоун би излязъл от него! Какъв синхрон! Между другото, обичайно не допускаме жени в сградата на гилдията, но поради специфичните обстоятелства, правим изключение.

— О, колко се радвам — изсъска Прелест Дивна, всяка сричка пропита с киселина.

— Чисто и просто, каквото и да твърдят от сдружението за Женски майтапи, жените просто не са забавни.

— Ужасен недостатък — съгласи се Прелест Дивна.

— Интересно разграничение, като се има предвид, че същото важи и за клоуните — коментира Ветинари.

— Винаги съм била на същото мнение — подкрепи го Прелест Дивна.

— Те са трагични — продължи патрицият. — Ние се надсмиваме над мъката им, както се надсмиваме над своята собствена. Нарисуваната застинала усмивка ни се блещи от мрака и се подиграва на нашата безумна вяра в ред, логика, статут, в реалността на ежедневието. Маската знае, че от самото си раждане ние всички се носим на голямата бананова обелка, която ще ни хлъзне в отворена паст на съдбата и единственото, на което можем да се надяваме, е да си спечелим овациите на тълпата по пътя.

— А къде се вписват тук животните от усукани балони? — попита Влаго.

— Нямам представа. Но, доколкото разбирам, когато кандидат убийците нахлули в жилището на г-н Непреклон, той удушил един от тях със съвсем приличен и крайно забавен розов слон от усукани балони.

— Представете си само как е звучало — подхвърли Прелест Дивна ведро.

— Да! Какъв обрат! При това без никаква подготовка! Ами номерът със стълбата? Чиста бойна клоунада! Отлична работа! — възхищаваше се Белолик. — Вече знаем всичко, Хавлок. След смъртта на майка му, баща му се появил и, разбира се, го отвел в цирка. Всеки клоун е могъл да види, че момчето е смешник до мозъка на костите. И какви ходила! Дори само заради тях е трябвало да се сетят да го пратят при нас. За момче на неговата възраст нещата могат да се окажат доста деликатни. Обаче, не, баща му просто го навлякъл в костюма, останал от дядо му, и го изтикал на манежа в някакъв дребен провинциален град. И ето как клоунадата изгубила един потенциален майстор.

— Защо? Какво се е случило? — попита Влаго.

— Вие как мислите? Хората му се смели.

Валеше дъжд и мокрите клонки го шибаха, докато той тичаше през гората, обут в торбестите панталони, от които все още се стичаше белосана вода. Самите панталони подскачаха на своите еластични тиранти и понякога го удряха в брадичката.

Ботушите обаче бяха добри. Прекрасни ботуши. За първи път попадаше на чифт, който да не му стиска.

Майка му обаче го беше отгледала подобаващо. Дрехите трябваше да са в почтено сиво, смехът беше непристоен, а гримът — грях.

Е, наказанието го беше застигнало почти веднага.

Призори той откри някаква плевня. Изстърга засъхналия яйчен крем и спечения грим и се изми в един вир. О, това лице! Дебелият нос, огромната уста, бялата нарисувана сълза — щеше да го навестява в кошмарите му, знаеше си.

Поне все още носеше собствената си риза и гащи, а те покриваха най-важните части. Тъкмо се канеше да изхвърли всичко останало, когато някакъв вътрешен глас го спря. Майка му беше починала и приставите бяха отнесли всичко, дори месинговия пръстен, който тя лъскаше всеки ден. Той никога повече нямаше да види баща си… трябваше да запази нещо, трябваше да му остане нещо, което да му напомня кой е, какъв е, откъде идва и дори защо е решил да загърби всичко. В плевнята откри прокъсана торба. Щеше да свърши работа. Натика омразния костюм вътре.

По-късно същия ден попадна на някакви каравани, разположени сред дърветата, но видът им не беше крещящ като в цирка. Сигурно е нещо религиозно, реши той. Майка му беше одобрявала по-сдържаните религии, стига боговете да не бяха чуждестранни.

Нахраниха го със заешко задушено. А когато надникна над рамото на един мъж, седнал тихо до малка сгъваема масичка, забеляза бележник, пълен с изписани числа. Числата му допадаха. Те внасяха ред в един хаотичен свят. Затова той попита, много любезно, как се нарича числото най-долу, под колоната. Мъжът му обясни, че това е сборът, но момчето не се съгласи.

— Не, не е. Това число е с три фардинга по-малко от точния сбор.

— Откъде знаеш — попита мъжът.

— Виждам го — обясни момчето.

— Но ти погледна листа само веднъж!

— А нима не е това начинът? — учуди се то.

След това се събраха още хора, отвориха други бележници, показаха му различни суми и те всички му се сториха толкова, толкова лесни…

Беше по-забавно от цирк и не включваше никакъв крем.

Той отвори очи и ги фокусира върху неясните фигури.

— Ще ме арестуват ли?

Влаго погледна Ветинари, който махна с ръка бегло.

— Не мисля — отговори Влаго. — Вече знаем за златото.

— Сър Джошуа заплаши да каже на всички за моя… произход.

— Да, знаем.

— Хората щяха да се смеят. Нямаше да го понеса. Затова сам си внуших, че… нали разбирате, че това със златото е било някакъв сън. Че ако никога повече не го търся, то ще си остане все там — той спря за момент, понеже мислите му явно се блъскаха за ред да използват устата. — Доктор Белолик беше така добър да ми покаже историята на образа на Чарли Добряка… Казаха ми, че мятам тортички със завидна точност. Дедите ми вероятно биха се гордели с мен.

— Как се чувствате сега? — попита го Влаго.

— Чувствам се добре в собствената си кожа — отвърна Непреклон. — На когото и да принадлежи тя.

— Добре, тогава утре ви искам обратно на работа.

— Не можете да очаквате да се върне толкова скоро! — възрази г-ца Драперия.

Влаго се обърна към Белолик и Ветинари.

— Господа, бихте ли ни извинили за момент?

На лицето на главния клоун се изписа оскърбление, което замръзналата усмивка само влоши, но въпреки това вратата се затвори зад тях.

— Слушайте, г-н Непреклон — подхвана Влаго веднага, — забъркали сме страхотна каша…

— Аз вярвах в златото, да знаете — прекъсна го Непреклон. — Не знаех къде е, но вярвах в него.

— Чудесно. Вероятно си е седяло тихо и кротко в кутията за бижута на Пучи. Обаче аз искам да отворя банката утре. Хората на Ветинари са прегледали всеки лист хартия и ви е ясно каква бъркотия са оставили след себе си. Освен това искам утре да пусна в обръщение банкнотите. Нали се сещате, парите, които не се нуждаят от злато? Банката също не се нуждае от злато, на всички ни е ясно. Все пак, години наред е работила с трезор пълен с боклуци. Банката обаче се нуждае от вас, г-н Непреклон. Семейство Охол си имат големи неприятности, Козмо е затворен кой знае къде, персоналът няма представа какво да прави, но утре банката трябва да отвори и вие, г-н Непреклон, трябва да сте там. Моля ви? О, а освен това председателят изджафка благосклонно на идеята да увеличим заплатата ви на шестдесет и пет долара на месец. Знам, че сте неподкупен човек, но това увеличение вероятно ще е добре дошло за мъж, планиращ, ъм, ааа, промяна в семейния си статут?

Това не беше изстрел в мрака. Беше изстрел в светлината, чистата, ярка светлина. Г-ца Драперия явно имаше план и той вероятно не включваше да прекара остатъка от живота си, натикана в малка стаичка на Брястовата улица.

— Разбира се, изборът е ваш — довърши Влаго и се изправи. — Добре ли се отнасят с него, г-це Драперия?

— Само защото аз съм тук — отвърна тя категорично. — Тази сутрин дойдоха трима клоуни с въженце и малко слонче и настояваха да му извадят зъб! Едва бях успяла да ги изгоня, дойдоха още двама и почнаха да белосват стаята, при това доста нескопосано, по мое мнение! Уверявам ви, изхвръкнаха от тук за нула време!

— Много добре, г-це Драперия!

Ветинари ги чакаше пред сградата с отворена врата на каретата.

— Качете се — каза той.

— Всъщност, то никак не е далече…

— Качете се, г-н Мустак. Ще минем по панорамния път.

— Струва ми се, вие мислите, че аз си играя с вас — каза Ветинари, докато каретата потегляше. — Смятате, че всички прегрешения ще бъдат опростени. Затова нека ви дам това.

Той измъкна черен бастун със сребърен череп на върха и дръпна дръжката.

— Този любопитен предмет беше открит в притежание на Козмо Охол — обясни патрицият и измъкна острието.

— Знам. Мислех, че е копие на вашия? — попита Влаго.

— Така ли! — възкликна Ветинари. — Аз да не съм владетел, тип „кървава шпага“? Сигурно очаквате скоро да надяна корона от черепи? Мисля, че Козмо е поръчал да го изработят.

— Значи е копие на един слух? — отвън се чу шум от порта, отваряща се пред каретата.

— Точно така. Копие на нещо, което не съществува. Да се надяваме, че не е изпипано до последния детайл.

Вратата на каретата се отвори и Влаго пристъпи в градините на двореца. Те изглеждаха точно, както се очаква за такова място — подредени, умерени, много чакъл, островърхи дървета и никакви зеленчуци.

— Защо ни доведохте тук? — попита Прелест Дивна. — Заради големите, нали?

— Г-це Добродуш, какво мислят местните големи за новодошлите си събратя?

— Не ги харесват. Смятат, че ще създадат неприятности. Нямат повеля, която да може да бъде променена. По-лоши са и от зомбита.

— Благодаря ви. Друг въпрос — тези големи биха ли убивали?

— В хода на историята, създателите на големи са се научили да ги изработват така, че да не убиват…

— Т.е. отговорът ви е отрицателен?

— Не знам!

— Ето че напредваме. Възможно ли е да им се дадат заповеди, които никой друг да не може да отмени?

— Е, ами… Да. Ако на никой друг не му е известна тайната.

— А тя е? — Ветинари се обърна към Влаго и изтегли острието.

— Сигурно се дължи на начина, по който им говоря, сър — отвърна Влаго и откри че се взира в същото острие за втори път. Наистина блестеше.

Той се беше подготвил за това, което последва, само дето то изобщо не се случи, както беше очаквал. Ветинари му подаде шпагата и се обърна към Прелест Дивна.

— Г-це Добродуш, наистина бих предпочел да не напускате града за дълги интервали от време. Във ваше отсъствие този мъж постоянно си търси белята. Кажете ни тайната, г-н Мустак.

— Мисля, че би било твърде опасно, сър.

— Г-н Мустак, на челото си ли трябва да напиша „Тиранин“?

— Може ли да предложа сделка?

— Разбира се, аз съм разумен човек.

— А ще я спазите ли?

— Не, но ще ви предложа друга сделка вместо това. Пощенската служба получава шест голема-коне. Големите-войни минават под опеката на Съюза на големите, с изключение на четиристотин от тях, които ще помогнат за подобряване работата на семафорната линия. Вярвам това решение ще се радва на международна подкрепа. Големите ще заменят златото като основа на нашата валута, както вие така разумно предложихте. Вие двамата направихте международната обстановка крайно… вълнуваща…

— Простете, защо аз държа това острие? — успя да вметне Влаго.

— … вие ще ни кажете тайната и, най-важното, ще запазите живота си — довърши Ветинари. — Кой би ви предложил по-добра сделка?

— Е, какво пък — отвърна Влаго. — Знаех си, че ще се стигне до тук. Големите ми се подчиняват, защото…

— … защото носите златен костюм и в техните очи се явявате ъмниански жрец — довърши сам Ветинари. — За да бъде една заповед ефективна, правилният човек трябва да даде правилните нареждания на правилните хора. Аз самият съм изучавал историята. Всичко е въпрос на логика. Моля, не стойте така със зяпнала уста.

— Вече сте знаел?

— Е, не е точно драконова магия.

— А защо ме накарахте да държа тази проклета шпага?

— Ужасно е безвкусна нали? — попита Ветинари, като я вземаше обратно. — Човек би си помислил, че принадлежи на някого на име Кракс Велики. Исках само да проверя дали ще изглеждате по-опасен докато я държите. Вие действително не сте склонен към насилие…

— Това беше напълно излишно! — възмути се Влаго. Прелест Дивна се подсмихваше.

— Г-н Мустак, г-н Мустак, г-н Мустак, кога ще се научите? — въздъхна Ветинари, докато прибираше острието. — Един от моите предшественици обичал да разкъсва хора, като завързвал крайниците им за няколко диви костенурки. Такава смърт отнема известно време, но според него било голяма веселба. Ще ме извините, че моите разбирания за забавление са по-разумни. Така, какво друго исках да ви кажа? Ах, да. С прискърбие трябва да ви информирам за смъртта на един ваш познат, на име Бухльо Менгеме.

Имаше нещо в тона с който го произнесе…

— Някой ангел ли го е призовал?

— Много е възможно, г-н Мустак. Но ако се нуждаете от още образци, сигурен съм, че в двореца все ще се намери някой, който да може да ви ги нарисува.

— Така му било писано — каза Влаго. — Радвам се, че се е озовал на по-добро място.

— Със сигурност не толкова влажно. А сега сте свободни да си вървите. Каретата ми е на ваше разположение. Все пак, имате да отваряте банка! Светът продължава да се върти и тази сутрин целият се е завъртял около моето бюро. Да вървим, Г-н Каприз.

— Мога ли да дам едно предложение, което може да се окаже полезно? — попита Влаго.

— Да чуем?

— Защо не разкриете тайната за златното облекло на всички останали правителства в Равнините? Така никой няма да може да използва големите като войници и това ще свали напрежението.

— Интересно. Вие подкрепяте ли такова предложение, г-це Добродуш?

— Да! Не искаме никакви големски армии. Отлична идея!

Ветинари се наведе и подаде на Г-н Каприз бисквитка. Когато се изправи в изражението му се забелязваше едва доловима промяна.

— Снощи — обясни той, — някакъв предател е разпратил златната тайна до управниците на всички по-големи градове в Равнините със семафорно съобщение, чийто произход не може да бъде проследен. Да не би да сте бил вие, г-н Мустак?

— Аз? Не!

— Но ето че току-що предложихте същото нещо, нали? А някои биха нарекли такива действия държавна измяна.

— Ама аз едва сега го споменах! Този път не можете да изкарате мен виновен! А и идеята наистина е добра — Влаго се постара да не среща погледа на Прелест Дивна. — Ако на нас първи не ни хрумне да предотвратим използването на петдесетфутови големи убийци, ще хрумне на някой друг!

Той я чу де се кикоти за първи път, откакто я познаваше.

— Сега пък петдесетфутови големи ли сте открила, г-це Добродуш? — попита Ветинари строго, сякаш се канеше до добави: „Надявам се, че сте донесла достатъчно за всички!“.

— Не, сър. Такива не съществуват — Прелест Дивна се опитваше да остане сериозна, но не успяваше.

— Е, какво пък. Сигурен съм, че някой изобретателен човек все някога ще ви изнамери и такива. Когато това се случи, моля не се колебайте да ги държите далеч от града. А междувременно трябва да намерим решение за вече възникналия проблем — Ветинари поклати глава с израз, който според Влаго издаваше съвсем реално раздразнение. — Армия, която би се подчинила на всеки, разполагащ с лъскави дрехи, мегафон и ъмнианския израз за „Изкопайте дупка и се заровете в нея“, би превърнала евентуална война в истински фарс. Имайте предвид, че възнамерявам да сформирам комисия, която да се занимае с проблема. И ви уверявам, че те няма да се спрат, освен за регламентираните почивки за чай и бисквитки, докато не открият извършителя. Аз самият ще следя работата им отблизо.

Ама, разбира се, помисли си Влаго. Сигурен съм, че сума хора ме чуха да давам ъмниански команди, но аз лично залагам на човек, който смята, че войната не е нищо повече от глупав начин за губене на клиенти; човек, който е по-умел измамник, отколкото аз бих могъл да бъда, който отстранява проблемите като ги оставя в ръцете на разни комисии, който може да накара хората да мечтаят за наденички по всяко време…

Влаго и Прелест Дивна се спогледаха. В погледите и на двамата се четеше: той е бил. Разбира се, че е бил той. Дауни и всички останали ще го знаят. Дори плесента, поникнала по влажните стени ще го знае. Но никой няма да успее да го докаже.

— Можете да ни се доверите — увери го Влаго.

— Да, знам — отвърна Ветинари. — Хайде, Г-н Каприз. Може да се намери малко торта.

На Влаго никак не му се качваше в каретата. В момента каретите му навяваха много неприятни асоциации.

— Той спечели, нали? — попита Прелест Дивна, докато мъглата се кълбеше около тях.

— Ами, ето че държи председателя на каишка.

— Има ли право да постъпва така?

— Мисля, че действията му се регламентират от правилото Quia Ego Sic Dico.

— Което означава?

— „Защото аз така казвам“, струва ми се.

— Що за правило е това!

— Единственото, от което той се нуждае. В крайна сметка той може да е доста…

— Дължите ми пет хилядарки, госзподин Блезжщук!

Фигурата изскочи от сумрака зад Прелест Дивна мигновено.

— Да не си мръднала, госзпожишке, че инак, ей го де е ножът — каза Гепи и Влаго чу как Прелест Дивна рязко си поема дъх. — Твойто приятелче ми ги обеща, ако те издрънкам кой си, ама след като ти сзжам се раздрънка и го прати в лудницата, значи трябва да си ги взема от теб, нъл тъй?

Влаго бавно премести ръка към джоба си, но се сети, че е празен. Малките му помощници бяха конфискувани. Персоналът на Мрънкалника не допуска да си внасяш личните метални боксове и шперцове и очаква да си ги купиш от надзирателите, като всички останали.

— Махни ножа и нека да поговорим — каза той.

— Да, бе, да говорим! Знам те аз как обичаш да плещиш с тоя твой вълшебен език! Отвориш си усзжтата и, хоп, ставаш златното момче! Казваш им, че ще ги ошушкаш, пък те ти се смеят! Как тъй все ти се разминава, а?

Гепи се беше разгорещил и от устата му хвърчеше слюнка. Гневните хора правят грешки, но каква полза от това, ако държат нож на сантиметри от бъбрека на приятелката ти? Тя от своя страна беше пребледняла и Влаго се надяваше да осъзнава, че моментът не е подходящ да тропне с крак. Преди всичко обаче Влаго се стараеше да не поглежда над рамото на Гепи, където с периферното си зрение забеляза някой да се промъква.

— Не е моментът за прибързани действия — каза той високо. Сянката в мъглата изглежда спря на място и Влаго продължи. — Ето за това винаги се проваляш, Гепи. Да не би да очакваш да нося толкова пари със себе си?

— Наоколо има досзжтатъчно места, дето ние можем да се кротнем докато ти се върнеш.

Тъпак, помисли си Влаго. Обаче опасен тъпак. А друга една мисъл му подсказа — трябва просто да го надхитриш. Разполагаш с оръжие, което той не знае как да използва. Действай.

— Ако си тръгнеш веднага, ще се престорим, че никога не сме те срещали — каза той на глас. — По-добро предложение няма да получиш.

— Ще сзе опиташ да се изжмъкнеш с приказжки, а, мръсззжен малък негодник? Азж сще ти…

Чу се рязко дрънване и Гепи издаде някакъв неясен звук. Приличаше на писък, издаден от човек, за когото дори пищенето е болезнено. Влаго дръпна Прелест Дивна, когато мъжът зад нея се преви и впи пръсти в устата си. Чу се по-тънък, плющящ звук и на бузата на Гепи се появи кръв, при което той изскимтя и се сви на топка на земята. След това острите дрънчащи звуци просто заваляха, когато челюстите на мъртвеца, малтретирани години наред, най-после предадоха богу дух и явно правеха всичко възможно да повлекат и омразния Гепи със себе си. По-късно докторът каза, че една пружина е успяла да се завре чак в синусите му.

Капитан Керът и Ноби Нобс дотичаха от мъглата и огледаха проснатия на земята мъж, чието тяло подкачаше от време на време с поредното тихо дрънване.

— Простете, сър, изгубихме ви от поглед — извини се Керът. — Какво се е случило с него?

Влаго беше прегърнал Прелест Дивна плътно до себе си.

— Мисля, че зъбните му протези се взривиха — отвърна той.

— Как е могло да се случи такова нещо, сър?

— Идея нямам, капитане. Защо не извършите едно добро дело и не го отведете в болницата?

— Ще желаете ли да повдигнете обвинения, г-н Мустак? — попита Керът, като вдигаше скимтящия Гепи внимателно.

— Предпочитам да повдигна чаша бренди — отвърна Влаго.

Вероятно Ядна просто е изчаквала подходящия момент, помисли си той. Най-добре да отида до храма й и да окача огромен черпак. Не ми се иска да реши, че съм неблагодарен…

Секретарят Дръмнот се вмъкна в офиса на лорд Ветинари на пръсти.

— Добро утро — поздрави го негова светлост и се извърна от прозореца. — Мъглата има много приятен жълтеникав отенък тази сутрин. Някакви новини за Ейдотук?

— Стражата в Куирм го издирва, сър — отвърна Дръмнот и постави градското издание на Таймс пред патриция.

— Защо?

— Купил е билет за Куирм.

— Да, но след това вероятно е платил на кочияша да го откара до Генуа. Ще се опита да избяга възможно най-далече. Изпрати кратко семафорно съобщение до нашите хора там, ако обичаш.

— Надявам се да сте прав, сър.

— Така ли. Аз пък се надявам да греша. Добре ще ми се отрази. А. Ахаха.

— Сър?

— Виждам, че Таймс отново са отпечатали цветна първа страница. Двете страни на новата еднодоларова банкнота.

— Да, сър. Добре изглежда.

— При това в мащаб едно към едно — продължи Ветинари, все още усмихнат. — Вероятно, за да могат хората да се запознаят с вида на новите пари. Но точно в този момент, Дръмнот, убеден съм, нашите почтени граждани внимателно изрязват двете страни и ги слепват.

— Да си поговоря ли с главния редактор, сър?

— Не. Да оставим нещата да следват естествения си ход. Така ще е по-забавно.

Ветинари се отпусна назад в креслото си и затвори очи с въздишка.

— Добре, Дръмнот, вече съм готов да чуя как изглежда карикатурата днес.

Вестникът прошумоля, докато Дръмнот отваряше на съответната страница.

— Нарисували са Г-н Каприз, при това доста точно — под стола на Ветинари кучето отвори очи, когато чу името си. И господарят му отвори своите, заинтригуван.

— Нали не държи нищо в устата си?

— Не, сър — отвърна Дръмнот спокойно. — Все пак, това е Анкх-Морпоркският Таймс.

— Добре, продължавай — Ветинари пак се отпусна.

— Той е на каишка, сър, и изглежда неправдоподобно разгневен. Вие държите каишката, сър. Пред кучето, нервно сврени в ъгъла, се вижда група много дебели котки. Те всички носят цилиндри.

— Както си е обичайно за всички котки.

— Върху котките е изписана думата „Банки“ — допълни Дръмнот.

— Какъв тънък намек, само!

— Вие, от своя страна, сър, сте стиснал в ръка сноп книжни пари, а репликата ви е…

— Не ми казвай, „ТОВА НЯМА вкус на ананас“?

— Отлично, сър. Между другото, председателите на останалите градски банки изразиха желание да ги приемете, когато ви е удобно.

— Добре. Днес следобед да речем.

Ветинари се изправи и отиде до прозореца. Мъглата се разреждаше, но все още държеше града в прегръдката си.

— Г-н Мустак е много… популярен младеж, нали, Дръмнот? — попита той, загледан в сумрака.

— Да, сър — потвърди секретарят, като сгъваше вестника. — Изключително популярен.

— И много самоуверен, струва ми се.

— И аз така мисля.

— И предан?

— Хвърли се на пътя на тортичката, сър.

— Значи съобразява бързо.

— О, да.

— Мисля, че се е тревожил предимно за своето бъдеще, когато хвана онази тортичка.

— Той несъмнено отлично познава политическите течения, сър — отвърна Дръмнот и вдигна наръч папки.

— И, както казваш, е изключително популярен — промълви Ветинари, чийто силует едва се забелязваше срещу стената от мъгла.

Дръмнот замълча. Влаго не беше единственият свръх чувствителен към политическите течения.

— Несъмнено е много полезен за града — продължи Ветинари след малко. — Така че не трябва да го изпускаме. Очевидно, нужно е да остане в Кралската банка достатъчно дълго, за да я преустрои по своите виждания.

Дръмнот не отговори, а само подравни няколко папки. Едно име привлече вниманието му и той придърпа съответното досие отгоре.

— Но, разбира се, когато това приключи, той отново ще се отегчи и ще почне да поема излишни рискове за себе си и за околните…

Дръмнот се усмихна с ръка вдигната над досиетата…

— Между другото, на колко години е г-н Сбръч?

— Данъчният съветник? Над седемдесет, сър — отвърна Дръмнот и отвори досието, което тъкмо беше извадил. — Тук пише седемдесет и четири.

— Не обсъждахме ли напоследък неговата работа?

— Да, сър, миналата седмица.

— Струва ми се, че му липсва инициатива. Изглежда не успява да се приспособи към модерния нов свят. Да се обират данъкоплатците до шушка не е особено напредничав метод. Няма да възразя, ако реши да се оттегли в заслужена пенсия, разбира се, с почести.

— Разбирам сър. Кога бихте искал да вземе това решение, сър? — попита Дръмнот.

— Не е спешно — отвърна Ветинари. — Никак не е спешно.

— Мислил ли сте кой би могъл да го замести? Който и да е, няма да си спечели много приятели. Трябва да е човек със специфични умения.

— Ще го обмисля — каза Ветинари. — Сигурен съм, че все ще се намери някой.

Персоналът на банката дойде на работа рано, като се наложи да си пробива път между тълпата, която вече запълваше улиците, понеже а) това беше поредното действие в големия уличен театър на Анкх-Морпорк, и б) банката я чакаха големи проблеми, ако се окажеше, че и техните пари са изчезнали. Г-н Непреклон и г-ца Драперия обаче не се виждаха никакви.

Влаго беше в монетния двор. Хората на г-н Масур бяха, ами, бяха направили всичко по силите си. Тази фраза обикновено означава, че свършената работа е само една идея над посредственото, но, когато тези мъже правеха всичко по силите си, те надскачаха идеалното.

— Сигурен съм, че можем да отпечатаме и по-добри — извини се Масур, докато Влаго им се любуваше.

— Но те са идеални, г-н Масур!

— Нищо подобно. Но благодаря за похвалата. Дотук сме отпечатали седемдесет хиляди.

— Никак няма да са достатъчни!

— Простете, но все пак, не печатаме вестници. Но нещата ще тръгнат по-гладко. Споменахте нещо за по-едри банкноти?

— О, да. От два, пет и десет долара, като начало. А петачките и десетачките ще говорят.

Това изобщо няма да е достатъчно, мислеше си Влаго докато цветните хартийки преминаваха през ръцете му. Хората ще се редят на опашка за тях. Никога повече няма да погледнат тежките неудобни монети, след като вземат в ръце банкнотите! Обезпечени с големи! Колко по-ценна от монетата е ръката, която я държи? Това е истинска стойност! Истинска цена! Хм, това ще изглежда чудесно върху двата долара. Най-добре да го запомня.

— Парите… ще говорят? — попита Масур внимателно.

— Духчета — обясни Влаго. — Те на се нищо повече от разумни заклинания. Дори нямат нужда от тела. Ще ги отпечатваме в по-едрите банкноти.

— Дали от Университета ще одобрят такава идея? — попита Масур.

— Да, защото планирам да украся петте долара с лицето на Ридкъли. Ще си поговоря с Пондър Стибънс. Ако изобщо някога е съществувало уместно приложение за Отдела по неуместно приложена магия, това е то.

— И какво ще казват парите?

— Каквото си поискаме. Може би „Наистина ли имаш нужда от това?“ или „Защо не ме спестиш за черни дни?“. Възможностите са неограничени!

— Моите пари обикновено се сбогуват с мен — обади се един печатар и разсмя всички.

— Ами, може да успеем да ги накараме да пращат и целувчица за сбогом — каза Влаго.

Той се обърна към Мъжете от бараките, от които струеше новооткритото им чувство за собствена значимост.

— А сега, някой да ми помогне да внесем тази партида в банката…

Когато Влаго влезе, стрелките на часовника напредваха към кръглия час, но г-н Непреклон още не се беше появил.

— Този часовник точен ли е? — попита Влаго, когато стрелките бяха почнали да се спускат към средата на следващия час.

— О, да, сър — отговори един служител от своето гише. — Г-н Непреклон го сверява два пъти дневно.

— Да, но той отсъства от…

Вратите се разтвориха широко и той се появи. По някаква причина Влаго очакваше да го види в клоунския костюм, но това беше гладката, лъскава, колосана заедно с дрехите версия на Непреклон, с елегантно сако, раиран панталон и…

… червен нос. И водеше под ръка г-ца Драперия.

Служителите стояха опулени, твърде шокирани, за да реагират.

— Дами и господа — гласът на Непреклон отекна във внезапно настъпилата тишина. — Моля приемете моите извинения. Допуснах много грешки. Всъщност, целият ми живот се оказа една грешка. Вярвах, че истинската стойност е заложена в някакви буци метал. Повечето ми убеждения се оказаха пълна безсмислица, но за щастие г-н Мустак повярва в мен, така че ето ме днес пред вас. Нека правим пари, обезпечени не с някакъв геологически куриоз, а с гения на ума и ръката. А сега… — той направи пауза, когато г-ца Драперия стисна ръката му.

— О, как можах да забравя? — продължи Непреклон. — Едно нещо, в което съм дълбоко убеден, е, че в събота г-ца Драперия ще се омъжи за мен в Забавния параклис на Гилдията на шутовете. Ще ни венчае преподобният брат Хайде Хоп. Всички сте поканени…

— … но внимавайте какво ще облечете, защото ще е белосана сватба — довърши г-ца Драперия хитроумно или поне тя се надяваше, че звучи хитроумно.

— А сега, остава ми единствено… — опита се да продължи Непреклон, но хората най-после осъзнаха какво са чули и се скупчиха около двойката. Жените бяха привлечени към г-ца Драперия, която нямаше да е госпожица още дълго, от легендарната притегателна сила на годежния пръстен, а мъжете поздравяваха Непреклон с жестове вариращи от тупване по гърба, до немислимото — вдигнаха бъдещия младоженец и го понесоха на раменете си.

Накрая се наложи Влаго да събере ръце пред устата си и да извика:

— Времето лети, дами и господа! Клиентите ни чакат! Нека да не заставаме на пътя на парите! Да не заприщваме икономическия поток!

… при което се зачуди какво ли прави Хюбърт в момента…

Изплезил език от напрежение, Игор отстрани тънка тръбичка от гъргорещите вътрешности на Глупър. Няколко мехурчета се понесоха нагоре в централния воден резервоар и се спукаха на повърхността с тихо „глуп“.

Хюбърт въздъхна облекчено.

— Много добре, Игор, остава само още една… Игор?

— Ето ме, шър — обади се Игор иззад гърба му.

— Изглежда се получи, Игор. Добрият стар омрежен силикон! И си сигурен, че след това ще продължи да работи като икономически модел?

— Да, шър. Вшичко е в новата редица клапи. Градът ще окажва ефект върху Глупър, но не и обратното.

— Дори и така да е, би било ужасно ако попадне в погрешните ръце, Игор. Дали да не предадем Глупър на властите? Как мислиш?

Игор обмисли идеята. От опит знаеше, че обикновено „погрешни“ са именно ръцете на властниците.

— Мишля, че трябва да ше въжполжвате от въжможноштта да ижлижате по-чешто, шър — отговори той меко.

— Да, май наистина бях задълбал прекалено — съгласи се Хюбърт. — Ъм… за г-н Мустак…

— Да?

Хюбърт изглеждаше като човек който се е борил със съвестта си и тя е успяла да го напердаши.

— Искам да върна златото в трезора. Това ще реши всички онези проблеми.

— Но то е било откраднато преди години, шър — обясни Игор бавничко. — Вината жа липшата му не е у ваш.

— Да, но те обвиняват г-н Мустак, който винаги е бил добър с нас.

— Мишля, че му ше ражмина, шър.

— Да, ама ние бихме могли да го върнем — настоя Хюбърт. — Ще се върне обратно, от там, където се намира в момента, нали?

Игор почеса глава, при което се разнесе тих металически звук. Той беше следил събитията по-внимателно от Хюбърт и му беше ясно, че семейство Охол е пръснало златото преди доста години. Вярно, г-н Мустак беше имал неприятности, но според Игор, неприятностите връхлитаха този човек, както вълна връхлита ято патици. Накрая вълната вече я няма, но патиците все още са по местата си.

— Въжможно е — съгласи се той.

— И това ще му е от полза, нали? — продължи Хюбърт. — Той винаги е бил толкова добър с нас. Дължим му поне една малка услуга.

— Не мишля…

— Това е заповед, Игор!

Игор цял засия. Най после! Всички тези любезности почваха да му лазят по нервите. Един Игор очаква да получава налудничави заповеди. Тъкмо за това бяха родени (и донякъде сглобени) Игорите. Да им наредят да извършат нещо със съмнителен морал и непредвидим последици?

Шупер!

Естествено, щеше да е по-уместно събитието да се придружава от гръм и мълнии. Вместо това се дочу само бълбукането на Глупър и тихото прозвъняване на стъклото, което караше Игор да си представя сноп висящи камбанки, разлюлени от вятъра. Но понякога се налага човек да импровизира.

Той напълни малката колба, обозначаваща златния резерв, до делението за десет тона, поигра си с редицата лъскави клапи минута-две и после отстъпи назад.

— Когато жавъртя това колело, гошподарю, Глупър ще въжштанови жлатото в трежора и пошле ще прекъшне тажи връжка.

— Отлично, Игор.

— Ъм, дали не бихте ишкал да ижкрещите нещо? — подсказа Игор.

— Какво например?

— О, ами, жнам ли… нещо като: „Всички казваха…“ о, простете, „Вшички кажваха, че шъм луд, но шега ще видят те!“.

— Не ми се струва подходящо.

— Не? Тогава, може би, бихте могъл да ше ражшмеете?

— Това ще помогне ли?

— Да, шър — потвърди Игор. — Ще помогне на мен.

— Ами, добре, щом така смяташ — съгласи се Хюбърт.

Той пийна глътка вода от канчето, което Игор беше използвал и прочисти гърло.

— Хах — каза той. — Ъм, хахаха ХА ХА ХА ХА ХА ХА…

Какъв пропилян талант, помисли си Игор и завъртя колелото.

Глуп!

Дори долу в подземието се долавяше шумотевицата от натоварената зала за клиенти на банката. Влаго се беше превел под тежестта на касата с банкноти, което искрено дразнеше Прелест Дивна.

— Защо да не може да ги сложиш в някой сейф?

— Защото те всички са пълни с монети. Пък и ще се наложи да ги държим тук, докато всичко се уреди.

— Признай си, просто се наслаждаваш на победата си, нали? Твоят триумф над златото.

— Донякъде, да.

— Пак ти се размина.

— Не бих казал. Гладис се кандидатира за моя секретарка.

— Тогава в никакъв случай не й позволявай да сяда в скута ти.

— Говоря сериозно! Тя е непримирима. Сигурно иска да заеме моето място! Вярва на всичко, което чете!

— Значи ето къде бил проблемът! Моля ти се, тя ти е последна грижа.

— Всеки проблем създава възможности — заяви Влаго превзето.

— Е, ако пак ядосаш Ветинари, ще получиш уникалната възможност никога повече да не даваш пари за шапки.

— Не, мисля, че на него му харесва да му се опъват от време на време.

— А ти знаеш ли кога да спреш?

— Не. И точно в това е удоволствието. Преминеш ли точката, от която няма връщане назад, пред теб се открива чудна гледка.

Влаго отвори трезора и сложи касетата на един рафт. Тя изглеждаше тъжна и самотна, но той дочуваше грохота на пресата в монетния двор, където хората на г-н Масур работеха здраво, за да й създадат компания.

Прелест Дивна се подпря на рамката на вратата и го измери с поглед.

— Казаха ми, че когато ме няма, правиш всякакви рисковани глупости. Вярно ли е?

— Обичам да се заигравам с риска. Той винаги е бил част от живота ми.

— Но не правиш нищо подобно, когато аз съм тук — отбеляза тя. — Аз ти осигурявам достатъчно вълнения, така ли?

Тя пристъпи напред. Токовете също помагаха, разбира се, но Трънчо умееше да се движи като извиваща се змия, а суровите й, прилепнали, семпли рокли оставяха всичко на въображението. Което беше много, много по-ефективно, отколкото да не оставиш нищо. Въображението винаги рисува по-вълнуваща картина от фактите.

— За какво си мислиш в момента? — попита тя, пусна фаса си на земята и го стъпка.

— Спестовни касички — отвърна Влаго незабавно.

— Спестовни касички?

— Да, във формата на банката и на монетния двор. За да се учат децата да спестяват. Може да пускат парите през отвор, какъвто има на покрива за Фалшивото Пени…

— Наистина ли за това си мислиш в момента?

— Ъм, не. Просто отново се заигравам с риска.

— Така е по-добре!

— Обаче въпреки това, идеята е доста умн…

Прелест Дивна сграбчи раменете му.

— Влаго фон Мустак, ако не ме разцелуваш веднага… Оу! Тук да не би да има бълхи?

Приличаше на вихрушка. Въздухът в трезора се превърна в тежка златна мъгла. Би било красиво, ако не беше толкова тежко. И жилеше кожата.

Влаго сграбчи ръката й и успя да я измъкне навън тъкмо когато въртящите се частици се сгъстиха в плътен поток.

Отвън пред вратата той свали шапката си, която беше натежала толкова, че заплашваше да отсече ушите му, и изсипа малко състояние на пода. Трезорът вече се беше напълнил на половина.

— О, не — простена той. — Тъкмо когато нещата бяха почнали да се подреждат.