Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

9

Изпих едно кафе и разпитах Кайса. Кафето беше чудесно, но от нея почти нищо не измъкнах. Непрекъснато заспиваше на стола, а когато я будех, тутакси питаше: „Какво става?“. Второ, бе абсолютно неспособна да говори за Олаф. Всеки път, когато произнасях името му, тя се изчервяваше, започваше да се хили, да извършва сложни движения с рамо и да крие лице в шепите си. Останах с определено впечатление, че Олаф бе успял да полудува с нея почти веднага след обяда, когато Кайса бе слязла долу да мие съдовете. „А огърлицата той ми я взе — каза Кайса, като кокетничеше и хихикаше. — За сувенир, каза, за спомен, тоест. Палавник е той…“

Пратих я да спи, а аз влязох в хола и се заех със собственика.

— Какво мислите за всичко това, Алек? — попитах го аз.

Той с удоволствие отмести сметачната машина и изправи могъщите си рамене, които изпукаха.

— Мисля, Петер, че в най-скоро време ще ми се наложи да дам на хотела друго име.

— Така ли? — казах аз. — А какво ще бъде това име?

— Още не зная — каза собственикът. — И това малко ме безпокои. След няколко дни моята долина ще гъмжи от репортери и тогава трябва да бъда готов за всичко. Разбира се, много ще зависи от това, до какви изводи ще стигне официалното следствие, но нали в личното мнение на собственика пресата не може да не се вслуша…

— Собственикът има вече лично мнение? — учудих се аз.

— Е, може би не е съвсем правилно да го нарека мнение… Но имам чувство, което на вас ви липсва засега. Но то ще се появи, Петер. Обезателно ще възникне веднага, щом копнете по-дълбоко в този случай. Аз все пак съм механик-самоук, затова и усещанията ми като правило възникват вместо изводите. А вие сте полицейски инспектор. У вас усещанията възникват в резултат на изводите, когато изводите не ви удовлетворяват. Когато те ви обезкуражават. С една дума, задавайте ми въпроси.

Неочаквано за себе си — вече много се бях отчаял и уморил — му разказах за Хинкус. Той слушаше, кимайки с плешивата си глава.

— Да — каза той, когато свърших. — Ето, виждате ли, и Хинкус също…

И като изтърва тази тайнствена забележка, той обстоятелствено и без всякаква принуда разказа какво е правил след приключването на играта на карти. Впрочем знаеше малко. Беше видял Олаф за последен път приблизително тогава, когато и аз. В девет и половина слязъл долу заедно с Мозесови, нахранил Лел, пуснал го да се разходи, скарал се на Кайса да не се тутка и тогава съм се появил аз. Възникнала идеята да поседнем пред камината с чашка горещ портвайн. Дал нареждане на Кайса и се отправил към столовата, за да изключи музиката и светлината.

— Разбира се, още тогава можех да отида при Олаф и да му извия врата, макар да не съм сигурен, че той щеше да ми го позволи. Но аз не се опитах, а просто слязох долу и изключих осветлението във фоайето. Доколкото си спомням, всичко беше наред.

Всички врати на втория етаж бяха затворени и бе тихо. Върнах се в бара, налях вино в чашите и тогава стана срутването. Ако си спомняте, донесох ви портвайна и си помислих да отида и да позвъня в Мюр. Още тогава в мен се появи чувството, че работата е лоша. Обадих се, върнах се при вас пред камината и повече не сме се разделяли.

Аз го разглеждах през полузатворените клепачи. Да, той беше силен мъж. И вероятно биха му стигнали силите да извие шията на Олаф, особено ако Олаф е предварително отровен. И той, собственикът на хотела, повече от всички нас има възможност да отрови когото поиска. Още повече че би могъл да има резервен ключ за апартамента на Олаф. Трети ключ… Всичко това той би могъл да стори. Но имаше неща, които не би могъл да направи. Не би могъл да излезе от апартамента през вратата и да я заключи отвътре. Не би могъл да изскочи през прозореца, без да остави следи по перваза и без да остави следи — много дълбоки и много забележими следи — долу, под прозореца… Между впрочем, това никой не би могъл да направи… Трябваше да предположа наличието на таен люк, водещ от апартамента на Олаф в апартамента, в който в момента бе настанен едноръкият гост. Но тогава престъплението се очертаваше сложно до виртуозност, отдавна грижливо планирано и с неизвестна цел… По дяволите, нали със собствените си уши чух, как той изключи осветлението, слезе по стълбите и се скара на Лел. Минута след това стана срутването, а после…

— Ще ми разрешите ли да полюбопитствам — каза собственикът, — защо вие със Симоне ходихте при госпожа Мозес?

— А, глупости — рекох. — Великият физик се беше понапил и си въобразил Бог знае какво…

— Ще ми кажете ли какво именно?

— Ами някакви щуротии! — казах аз с досада, опитвайки да си припомня любопитната мисъл, която се беше мярнала в съзнанието ми няколко секунди преди това. — Вие ме объркахте, Алек, със своите глупости. Добре, после ще си спомня… Сега относно Хинкус. Опитайте се да си спомните кой излезе от столовата между осем и половина и девет.

— Разбира се, мога да се опитам — меко произнесе хотелиерът, — но нали вие лично обърнахте внимание на факта, че Хинкус е безумно изплашен от това, да кажем, същество, което го е овързало.

Вперих очи в него.

— И какво предполагате?

— А вие? — попита той. — На ваше място бих помислил сериозно върху това.

— Вие шегувате ли се? — попитах аз ядосано. — Не мога сега да се занимавам с мистика, фантазии и прочее философии. — Просто съм склонен да мисля, че Хинкус нещо такова… — И завъртях пръст в слепоочието си.

— Добре, добре — каза собственикът помирително. — Няма да спорим за това. И така, кой е излизал от залата между осем и половина и девет? Първо, Кайса. Тя влизаше и излизаше. Второ, Олаф. Той също влизаше и излизаше. Трето, детето на Дьо Барнстокър… Впрочем, детето изчезна по-късно заедно с Олаф…

— Кога беше това? — бързо попитах аз.

— Точното време, естествено, не зная, но добре помня, че тогава ние играехме и продължихме да играем още известно време, след като те излязоха.

— Това е много интересно — казах аз. — Но за него после. Така. Кой още излезе?

— Ами всъщност остава само госпожа Мозес… Хм… — Започна да чеше с нокът огромната си буза. — Не — каза той решително. — Не помня. Аз, като домакин, следях гостите и затова, както виждате, някои неща помня добре. Но да ви кажа, имаше един момент, когато дяволски ми вървеше. Не трая дълго — само няколко раздавания, но какво е ставало тогава… — мъжът разпери ръце. Добре си спомням, че госпожа Мозес танцуваше с детето и добре си спомням, че после тя седна при нас и дори игра. Но излиза ли тя… Не, не съм я видял. За съжаление.

— Е, какво, благодаря и за това — казах разсеяно. Вече мислех за друго. — А детето и Олаф, така ли беше, излязоха заедно и повече не са се връщали?

— Точно така.

— И това стана преди девет и половина, когато свършихте играта на карти?

— Точно така.

— Благодаря — казах аз и станах. — Ще вървя. Да, още един въпрос. Виждали ли сте Хинкус след обяда?

— След обяда? Не.

— А, да, вие играехте… А преди обяд?

— Преди обяд го виждах няколко пъти. Видях го сутринта, когато закусваше, после на двора, когато играехме и лудувахме… После от моята канцелария той изпрати телеграма до Мюр, после… Да! Сетне ме попита как да отиде на покрива и каза, че ще се пече… Е, това е всичко, струва ми се. Не, още веднъж го видях през деня в бара, забавляваше се с бутилка бренди. Повече не съм го виждал.

Тук ми се стори, че сякаш хванах изплъзналата ми се мисъл.

— Алек, съвсем забравих — рекох аз. — Как се записа при вас Олаф?

— Да ви донеса ли книгата? — попита стопанинът. — Или да ви кажа?

— Кажете.

— Олаф Андварафорс, държавен служител, в десетдневен отпуск, сам.

Не, това не беше същата мисъл.

— Благодаря ви, Алек — казах аз и отново седнах. — Сега се заемете с вашите работи, а аз ще седя и ще мисля.

Обхванах главата си с ръце и започнах да мисля. Какво установих? Малко, дяволски малко. Узнах, че Олаф е излязъл от столовата между девет и девет и половина и повече не се е връщал в залата и че заедно с него е излязло детето. По такъв начин, доколкото засега разбирам, то беше последният човек, който е видял Олаф жив. Значи Олаф е убит между десет и дванайсет. Не е малко интервалчето. Впрочем Симоне твърди, че в десет без пет от стаята на Олаф се чувало някакво движение, а примерно в десет и десет никой не е отговорил на чукането на Дьо Барнстокър. Но това още нищо не означава, Олаф би могъл през това време да излезе. С досада дръпнах косата си. Въобще могли са да убият Олаф и в друга стая. Не, рано е, рано е да правя изводи. Остава ми още да изясня ролята на Брюн в случая с Олаф и на госпожа Мозес — в случая на Хинкус… Макар че какво би могла да ми каже тя? Е, излязла е на покрива, видяла е Хинкус… Секунда, а защо е отишла на покрива? Сама, без мъжа си, с дълбоко деколте… Добре. Въпрос: с кого да започна? Доколкото е убит Олаф, а не Хинкус и доколкото госпожа Мозес със сигурност знае за убийството от съпруга си, ще започна с детето. Сънени, хората говорят понякога интересни неща. Между другото, може би ще успея да определя пола му — помислих си, ставайки.

Наложи ми се да чукам дълго и силно на вратата му. След това вътре зашляпаха боси крака и сърдит пресипнал глас се осведоми: „Какво става, по дяволите?“.

— Отворете, Брюн, аз съм, Глебски — казах.

Последва кратко мълчание. След това гласът изплашено попита:

— Вие да не сте се побъркали? Три часа през нощта е!

— Отворете, на вас говоря! — викнах аз.

— Какво се е случило?

— Вашият чичо не е добре — казах наслуки.

— Наистина ли? Почакайте, нека си обуя панталоните…

Шляпането на босите крака се отдалечи. Зачаках. След това ключът в ключалката се завъртя, вратата се отвори и то прекрачи прага.

— Не бързайте — казах аз, като го придържах за рамото. — Хайде да влезем вътре.

Явно не беше се събудило съвсем и затова не прояви особена опърничавост. Позволи да го върна обратно и да го накарам да седне върху неоправеното легло. Разположих се в креслото срещу него. Няколко секунди ме разглежда през огромните си черни очила и изведнъж пълничките му розови устни затрепериха.

— Толкова ли е зле? — прошепна. — Ама не мълчете, кажете нещо най-после!

С известно учудване бях принуден да призная, че това диво същество, както изглежда, обича своя чичо и се страхува за него. Извадих цигара и казах, запалвайки я:

— Не, чичо ви е жив и здрав. Става дума за друго.

— Но вие казахте…

— Нищо не съм казал, на вас ви се е присънило. Ето какво: бързо и незабавно говорете. Кога се разделихте с Олаф? Хайде, живо!

— С какъв Олаф? Какво искате от мене?

— Кога и къде за последен път видяхте Олаф?

То завъртя глава.

— Нищо не разбирам. Защо намесвате Олаф? Какво се е случило с чичо?

— Чичо ви спи. Жив и здрав е. Кога и къде за последен път видяхте Олаф?

— Ама защо повтаряте едно и също? — възмути се детето. То постепенно идваше на себе си. — И защо въобще се довлякохте при мен посред нощ?

— Питам ви…

— Хич не ми пука! Махайте се оттук, иначе ще извикам чичо! Ченге скапано!

— Стига сте дрънкали! — креснах аз. — Олаф е убит. Зная, че ти последна си го видяла жив! Кога беше това? Къде? По-бързо! Е?

Навярно бях страшен. То се отдръпна и сякаш да се защити, протегна ръце с дланите напред.

— Не! — прошепна то. — Какво ви става?

— Отговаряйте — казах аз спокойно. — Вие сте излезли с него от столовата и сте се отправили… къде?

— Н-никъде… просто излязохме в коридора…

— А после?

Мълчеше. Не виждах очите му и това беше неестествено и неудобно.

— А после? — повторих аз.

— Извикайте чичо — каза то твърдо. — Искам той да присъства.

— Чичо ви няма да ви помогне — възразих аз. — Ще ви помогне само едно нещо — истината. Кажете истината.

Отново мълчание. Седеше, свило се на кревата, под големия ръкописен плакат „Да бъдем жестоки!“ и мълчеше. После изпод черните му очила по бузите потекоха сълзи.

— Сълзите също не помагат — казах аз хладно. — Говорете истината. Ако започнете да лъжете и да шикалкавите — пъхнах ръка в джоба — ще ви сложа белезници и ще ви изпратя в Мюр. Там с вас ще разговарят съвсем непознати хора. Става дума за убийство, разбирате ли това?

— Разбирам — едва чуто измърмори то. — Ще разкажа…

— Правилно решение — одобрих аз. — И така, вие с Олаф излязохте в коридора. После?

— Ние излязохме в коридора… — повтори механично. — А после… после… Аз не помня добре, паметта ми е една такава, никаква. Той каза нещо и си отиде, а аз… такова…

— Така не става — казах и поклатих глава. — Опитайте пак.

Детето подсмръкна, изтри носа си и пъхна ръка под възглавницата. За носна кърпичка.

— Е? — попитах аз.

— Това… това е срамно — прошепна то. — И противно. А Олаф е мъртъв.

— Полицията и медицината — наставнически произнесох аз, усещайки огромна неловкост — не признават такива понятия, като „срамно“.

— Добре. Стана така. Отначало на шега: годеник и годеница, момче или момиче… ами почти както вие с мен се държахте… Той изглежда също ме възприе за неизвестно какво… А после, когато излязохме, започна да ме опипва. Стана ми противно и го фраснах по муцуната… по лицето.

— И? — казах аз, без да го гледам.

— И той се обиди, наруга ме и си тръгна. Може би аз, разбира се, напразно, може би не трябваше да давам воля на ръцете си, но той…

— Накъде тръгна?

— Че откъде да знам? Това ли ми е работата да гледам кой и защо… Тръгна по коридора… — Отрочето махна с ръка. — Не зная накъде.

— А вие?

— Аз… Какво аз? Настроението ми се развали, стана ми гадно и адски скучно… Остана ми само едно — да се прибера в стаята, да се напия до козирката…

— И напихте ли се? — попитах, внимателно душейки и тайно оглеждайки стаята. Тя представляваше страшен бардак, всичко беше разхвърляно, вещите се въргаляха навсякъде, а масата бе пълна с дълги хартиени ленти — лозунги, доколкото разбрах. За да ги закача по вратите на полицейските служители… Действително миришеше на алкохол, а на пода, край възглавницата, забелязах бутилка.

— Да, така беше — казах ви!

Наведох се и взех шишето — половината течност липсваше.

— Няма кой да ви напердаши, младежо — казах аз, оставяйки шишето на пода върху лозунга „Долу обобщенията! Да живее мигът!“. — После тук ли стояхте през цялото време?

— А какво друго да правя? — Продължаваше старателно да избягва родовите окончания.

— Кога заспахте?

— Не помня.

— Е, добре, да предположим, че е така — казах аз. — А сега подробно опишете всички ваши действия от момента, в който станахте от масата, до момента, когато с Олаф се оттеглихте в коридора.

— Подробно ли? — попита то.

— Да, с всички подробности. — Добре — съгласи се съществото и ми показа ситните си, остри, чак до синкаво бели зъби. — Значи, дояждам си десерта. Изведнъж до мен се намества пиян инспектор от полицията и започва да ме баламосва колко му харесвам и нещо за незабавната женитба… При това току ме блъска по рамото с огромната си длан и дудне: „А ти върви, върви, аз не съм с тебе, а със сестра ти…“

Слушах тази тирада, без да мигам. Надявах се лицето ми да е достатъчно каменно.

— Тогава, за мой късмет — продължи то злорадо, — доплува Мозесова и хищно издърпа инспектора да танцуват. Те танцуват, а аз гледам и всичко това ми прилича на пристанищна кръчма в Хамбург. После той сграбчва госпожата за задника и я замъква зад завесата и това вече прилича на съвсем друго заведение в същия Хамбург. Гледам пердето и ми става мъчно за инспектора, защото той в общи линии не е лош, просто не умее да пие, а старият Мозес вече хищно поглежда към завесата. Тогава аз ставам и каня Мозесова на танц, при което инспекторът е безумно радостен — види се, зад завесата е поизтрезнял…

— Кои бяха по това време в залата? — сухо попитах аз.

— Почти всички бяха. Олаф го нямаше, Кайса я нямаше, а Симоне си праскаше билярда. От мъка, че инспекторът го пропъди.

— Така, продължавайте — казах аз.

— Е, танцувам аз с госпожата, тя хищно се притиска към мен — на нея й е все едно, стига да не е мъжът й — и изведнъж нещо й се скъса от тоалета. „Ах, казва тя, пардон, случи ми се авария.“ На мен хич не ми пука, а тя отплува със своята авария по коридора, а върху мен връхлита Олаф…

— Почакайте, кога беше това?

— Е, пардон! Часовник не ми трябваше.

— Значи, госпожа Мозес излезе в коридора?

— Е, не знам в коридора ли, или в своя апартамент, или в някоя празна стая — там, редом с техните, има две празни стаи… Не зная каква авария беше станала, може би зад завесата вие сте и разкъсали корсета… Да разказвам ли по-нататък?

— Да.

— Танцуваме ние с Олаф, той ме обсипва с разни комплименти — фигурата ми хвали, осанката също, походката… А после казва: „Да вървим, ще ви покажа нещо интересно.“ А на мен какво ми пука? Моля, защо да не отидем… Още повече, че нищо интересно не виждам в залата…

— А виждате ли госпожа Мозес в залата по това време?

— Не, тя си е в сухия док, кърпи си пробойните… И излизаме ние в коридора… а по-нататък вече ви разказах.

— И повече не видяхте госпожа Мозес?

Тук последва пауза. Такава мъничка пауза, но аз я улових.

— Н-не — каза то. — Защо? На мен не ми беше до това. Оставаше ми само едно — да се нальокам от скука.

Много, много ми пречеха черните му очила и твърдо реших, че при втория разпит ще ги сваля. Макар и насила.

— Какво правихте през деня на покрива? — попитах рязко.

— На какъв покрив?

— На покрива на хотела — Аз посочих с палец тавана. — Не лъжете, видях ви там.

— Вървете, сам знаете къде — настръхна отрочето. — Какво, да не съм някакъв лунатик да тичам по покривите?

— Значи, не сте били вие — казах аз примирително. — Добре. Сега за Хинкус. Помните ли, този дребничкия, вие още от началото го сбъркахте с Олаф…

— Помня — отвърна ми то.

— Кога го видяхте за последен път?

— За последен път?… Може би в коридора, когато ние с Олаф излязохме от столовата.

Подскочих от изненада.

— Кога? — попитах аз.

Детето се разтревожи.

— А какво толкова? — попита то. — Нищо такова нямаше… Щом изскочихме от залата, гледам, Хинкус завива към стълбата…

Трескаво съобразявах. Те са излезли от столовата не по-рано от девет часа, в девет още са танцували, това го помни Дьо Барнстокър. Но в осем и четирийсет и три бе счупен часовникът на Хинкус и значи в девет той вече е лежал овързан под масата…

— А вие уверен ли сте, че е бил Хинкус?

То вдигна рамена.

— Стори ми се, че е Хинкус… Наистина, той веднага зави наляво, на стълбищната площадка… Но все едно — Хинкус, кой друг може да бъде? С Кайса или с Мозес не мога да го сбъркам. Дребничък такъв, сгърбен…

— Стоп! — казах аз. — С шуба ли беше?

— Да… Със своята глупашка шуба до петите и на краката му нещо бяло… А какво? — Отрочето започна да шепне. — Той ли го е убил, а? Хинкус ли е?

— Не, не — казах аз.

Нима Хинкус лъжеше? Нима всичко това е инсценировка? Счупил е часовника и върнал стрелките назад… Хинкус е стоял под масата и се е подхилвал… а неговият съучастник се е хилил на някое друго място. Скочих.

— Стойте тук — заповядах аз. — Не смейте да излизате от апартамента. Имайте предвид, че не съм свършил с вас.

Тръгнах към вратата, но се върнах и взех бутилката.

— Конфискувам я. Не са ми нужни пияни свидетели.

— А може ли да отида при чичо? — попита с треперещ глас.

Поколебах се, после махнах с ръка.

— Идете.

Изскочих в коридора, свих към апартамента на Хинкус, отключих вратата и се вмъкнах вътре. Навсякъде горяха лампите: и в антрето, и в тоалетната, и в спалнята. Самият Хинкус, озъбен, мокър, беше приклекнал до кревата. Насред стаята се търкаляше строшен стол и Хинкус стискаше в ръка един от краката му.

— Вие ли сте? — попита той пресипнал и се изправи.

— Да! — казах аз — Видът му и безумното изражение на налетите му с кръв очи отново разколебаха моето убеждение, че лъже и се преструва. Трябва да си велик артист, за да играеш така. Но все пак казах свирепо: — Омръзна ми да слушам лъжи, Хинкус! Вие ме излъгахте. Казахте, че са ви нападнали в осем и четиридесет. Но са ви видели в коридора след девет! Ще ми кажете ли истината, или не?

Лицето му придоби объркано изражение.

— Мен? След девет?

— Да! Вие сте вървели по коридора и сте завили към стълбищната площадка.

— Аз? — Той изведнъж трескаво се разсмя. — Аз съм вървял по коридора? — Той отново се изсмя и още веднъж, и още веднъж, и внезапно целият се разтресе от писклив, истеричен кикот. — Аз? Мен ли са видели? Точно така е, инспекторе! Точно така е! — повтори той, задавяйки се. — Видели са ме по коридора… И аз също видях себе си! Сам се нападнах… Сам се вързах… И се зазидах в стената! Аз — себе си… Разбирате ли, инспекторе? Аз — себе си!