Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

5

Спрях се пред стаята на Хинкус и внимателно се огледах. Коридорът, както винаги, беше пуст. От билярдната се чуваше удрянето на топките — там беше Симоне. Дьо Барнстокър и Олаф бяха в стаята на Олаф. Отрочето се занимаваше с мотоциклета си. Мозесови се бяха прибрали. Хинкус седеше на покрива. Пет минути преди това се беше спуснал в бара, бе взел още една бутилка, бе отишъл в стаята си, навлякъл шубата си и сега имаше намерение вероятно да диша чист въздух най-малко до обяда. А аз стоях пред неговата стая, пробвах в ключалката ключовете от връзката, която бях задигнал от канцеларията на собственика, и се готвех да извърша престъпление по служба. Естествено, че нямах никакво право да нахлувам в чужда стая и да я обискирам или дори да я огледам без заповед. Но чувствах, че е необходимо да го направя, иначе нямаше да мога спокойно да спя, и дори да живея.

Петият или шестият ключ меко изщрака и аз се шмугнах вътре. Сторих това така, както обикновено го правят героите на шпионските филми — други способи не знаех. Слънцето вече почти беше залязло зад хребета, но в стаята беше достатъчно светло. Помещението имаше необитаем вид, леглото бе оправено, пепелникът — празен и чист, а двете чанти бяха по средата на пода. Изобщо не личеше, че някой има намерение да живее тук две седмици.

Съдържанието на първата чанта ме накара да застана нащрек. Беше типичен фалшив багаж: някакви парцали, скъсани чаршафи, калъфки за възглавници и книги, подбрани по най-нелепия начин. Ясно беше, че Хинкус е напълнил чантата с първите попаднали му вещи. Истинският багаж беше в другата чанта. Тук имаше три чифта бельо, пижама, несесер, комплект писалки и куп пари — солиден куп, по-дебел от моя — и две дузини носни кърпи. Имаше още и малка празна сребърна манерка, калъф с черни очила и бутилка с чуждестранен етикет — пълна. А на самото дъно на сака, под бельото, намерих масивен златен часовник и малък дамски браунинг.

Седнах на пода и се ослушах. Засега наоколо беше тихо, но ми оставаше много малко време за размисъл. Разгледах часовника. На капака беше гравиран някакъв сложен монограм. Златото беше чисто, с висок карат, с червеникав отблясък, циферблатът — украсен със знаците на зодиака. Това беше несъмнено изчезналият часовник на господин Мозес. След това разгледах пистолета. Никелирана играчка със седефена дръжка, калибър 0,25, оръжие за ръкопашен бой — по-точно казано, не можеше да мине за оръжие… Безсмислица, всичко това е безсмислица. Гангстерите не носят такива пистолетчета. Но дори и да се стигне дотам, не крадат часовници, дори такива тежки и масивни. Истинските гангстери, с име и репутация. Още по-малко през първия ден от пребиваването си в хотел, когато е най-вероятно да се издънят.

Така, така, така… Хайде сега бързичко да обобщя. Няма никакви доказателства, че Хинкус е опасен гангстер, маниак и садист и колкото щеш доказателства, че на някого много се иска да го представи за такъв. Наистина фалшивият багаж… Добре, ще оставя това за по-късно. Какво да правя с пистолетчето и часовника? Ако ги взема, а Хинкус действително е крадец (макар и не гангстер), тогава излиза сух от водата… Ако са му ги подхвърлили? По дяволите, изобщо не мога да съобразя… Не притежавам необходимия опит. Никакъв Еркюл Поаро не съм… Ако ги взема, то първо къде ще ги сложа? Да ги нося със себе си? Ще ме обвинят в кражба… В стаята не бива да ги оставям…

Отново се ослушах. В столовата дрънчаха съдове — Кайса вече подреждаше масата. Някой мина покрай вратата. Гласът на Симоне високо попита: „А къде е инспекторът? Къде е нашият храбрец?“. Кайса изпищя пронизително, вледеняващ кикот разтресе етажа. Време беше да се измъквам.

След като не можах да измисля нищо, бързо изпразних пълнителя, пъхнах патроните в джоба си, а пистолета и часовника върнах на дъното на сака. Едва успях да изляза и да превъртя ключа, когато в другия край на коридора се появи Дьо Барнстокър. Обърнал към мен своя аристократичен профил, той говореше на някого, очевидно на Олаф:

— Скъпи мой, за какво става дума? Кога е било Дьо Барнстокър да се откажат от реванш? Още днес, ако ви е удобно! Да речем към десет довечера у вас…

Заех непринудена поза (тоест извадих клечка за зъби и започнах да я използвам), а Дьо Барнстокър се обърна и като ме видя, приветливо ми махна с ръка.

— Скъпи инспекторе! — възкликна той. — Победа, слава, богатство! Ето това е вечната съдба на Дьо Барнстокър.

Тръгнах срещу него и ние се приближихме един към друг до вратата на неговата стая.

— Олаф ли обрахте? — попитах аз.

— Представете си, да! — каза той, като се усмихваше щастливо. — Нашият мил Олаф е прекалено методичен. Играе като машина, никаква фантазия. Дори е скучен… Една секунда, какво имате тук? — Той ловко измъкна от нагръдния ми джоб една карта. — А това е същата асо купа, с която окончателно сразих горкия Олаф…

Последният излезе от стаята си огромен, поруменял, лек, мина покрай нас и добродушно се усмихна, измърморвайки: „Ще пийна преди обяда…“

Дьо Барнстокър, хилейки се, го изпроводи с поглед и изведнъж, сякаш си спомни нещо, ме хвана за ръкава:

— Впрочем, мили инспекторе, знаете ли каква нова шега е устроил нашият скъп покойник? Да влезем за минутка при мен…

Той ме вмъкна в стаята си, бутна ме в креслото и ми предложи цигара.

— Къде ли е? — измърмори той, като се потупваше по джоба. — Аха! Бъдете така добър да погледнете какво получих днес. — Той ми подаде смачкано късче хартия.

Беше пак бележка. С разкривени печатни букви, с правописни грешки там беше написано: „Ние ви намерихме. Аз ви държа на мушка. Не се опитвайте да бягате и не правете глупости. Ще стрелям без предупреждение. Б.“

Стиснах цигарата в зъбите си и препрочетох това послание два пъти, три пъти…

— Прелестно, нали? — каза Дьо Барнстокър, който се разкрасяваше пред огледалото.

— Как попадна у вас?

— Подхвърлиха я в стаята на Олаф, докато ние играехме. Той беше отишъл в бара за пиене, а аз пушех цигара. Някой почука на вратата, казах: „Да, да, заповядайте“, но никой не влезе. Аз се учудих и изведнъж видях, че на пода лежи тази бележка. Явно бяха я пъхнали под вратата.

— Вие, разбира се, погледнахте в коридора и, разбира се, не видяхте никого — казах аз.

— Наложи се доста дълго да се измъквам от креслото — каза Дьо Барнстокър. — Да вървим ли? Откровено казано, доста огладнях.

Сложих бележката в джоба и се отправихме към столовата, като по пътя взехме със себе си и отрочето, без да успеем да го уговорим да си измие ръцете.

— Имате доста угрижен вид, инспекторе — отбеляза Дьо Барнстокър, когато пристигнахме.

Погледнах в ясните му старчески очи и изведнъж ми дойде наум, че тези бележки са негово дело. За секунда бях обхванат от хладен бяс, прииска ми се да затропам с крака и да викна: „Оставете ме на мира! Оставете ме спокойно да карам ски!“. Но, разбира се, се въздържах.

Влязохме в столовата. Струва ми се, всички бяха налице. Госпожа Мозес обслужваше господин Мозес, Симоне и Олаф тъпчеха на едно място около масата с мезета, собственикът наливаше ликьор. Дьо Барнстокър и отрочето тръгнаха към местата си, а аз се присъединих към мъжете. Симоне със зловещ шепот четеше на Олаф лекция за въздействието на еделвайсовия ликьор върху човешките органи. Споменаваше за левкемия, жълтеница, рак на дванайсетопръстника. Олаф мрънкаше добродушно и похапваше хайвер. Тогава влезе Кайса и занарежда към домакина:

— Той не иска да дойде, каза, че щом не са се събрали всички и той няма да дойде. Тъй рече… И две празни бутилки…

— Върви и му съобщи, че вече всички са тук — заповяда стопанинът.

— Не ми вярва, аз рекох, че всички са се събрали, но той ми…

— За кого става дума? — отривисто попита господин Мозес.

— За господин Хинкус — отвърна стопанинът. — Той все още е на покрива, а аз бих искал…

— На какъв покрив! — е хрипкав бас каза отрочето. — Ето го Хинкус! — и то насочи вилицата, на която бе набодена краставица, към Олаф.

— Дете мое, вие се заблуждавате — меко произнесе Дьо Барнстокър, а Олаф се озъби добродушно и прогърмя:

— Олаф Андварафорс, на вашите услуги, дете. Може и просто Олаф.

— А защо тогава той?… — вилицата се насочи към мен.

— Господа, господа! — намеси се собственикът. — Не бива да спорим. Всичко това са истински дреболии. Господин Хинкус, възползвайки се от свободата, която администрацията на нашия хотел гарантира на всеки гост, пребивава на покрива и Кайса сега ще го доведе.

— Ама като не иска… — изхленчи Кайса.

— За какъв дявол да чакаме, Сневар?! — попита Мозес. — Като не иска да идва — нека стърчи на студа.

— Уважаеми господин Мозес — започна хотелиерът с достойнство, — именно сега е твърде желателно всички да бъдем налице. Имам да съобщя на моите уважаеми гости доста приятна новина… Кайса, бързо!

— Ами той не ще…

Аз оставих чинията с мезето на масичката.

— Почакайте — казах. — Ей сега ще го доведа.

Излизайки от стаята, чух как Симоне каза: „Правилно! Нека полицията най-сетне се заеме със своята работа“ — и после избухна в гробищен кикот, който ме съпровождаше чак до таванското стълбище.

Изкачих се по него, бутнах грубата дървена врата и се озовах в кръгло, добре остъклено павилионче е тесни скамейки покрай стените за почивка. Тук беше студено, странно миришеше на сняг и прах и имаше куп сгънати шезлонги. Шперплатовата врата, която водеше към покрива, беше открехната.

Плоският покрив беше покрит с дебел слой сняг, около павилиончето снегът беше отъпкан, а по-нататък, към наклонената антена, водеше пътечка, в края на която неподвижно седеше в шезлонг увитият в шуба Хинкус. С лявата си ръка придържаше на коленете си бутилката, а дясната криеше в пазвата си, сигурно я топлеше. Лицето му почти не се виждаше от яката на шубата и козирката на кожената шапка, само неспокойните му очи проблясваха, сякаш тарантула гледаше от дупката си.

— Да вървим, Хинкус — подканих го аз. — Всички се събраха. Вас чакат.

— Всички ли? — пресипнало попита той.

Издишах кълбо пара, приближих се и пъхнах ръце в джобовете.

— Всички до един. Вас чакаме.

— Значи всички… — повтори той.

Кимнах и се огледах. Слънцето се беше скрило зад хребета, снегът в долината изглеждаше лилав, в тъмнеещото небе се издигаше бледата луна. С крайчеца на очите си забелязах, че Хинкус внимателно ме наблюдава.

— А защо ме чакат? — попита той. — Да бяха започнали… Защо ме безпокоят напразно?

— Собственикът ни е приготвил някаква изненада и иска всички да присъстваме.

— Изненада… — рече Хинкус и се изкашля. — Болен съм от туберкулоза — съобщи той внезапно. — Докторите казват, че ми трябва непрекъснато чист въздух… и месо от черна кокошка… — добави той и замълча.

Стана ми жал за него.

— Дявол да го вземе — казах аз искрено. — Съчувствам ви. Но все пак трябва да се обядва…

— Разбира се — съгласи се той и стана. — Ще похапна и пак ще се върна тук. — Остави бутилката в снега — Как мислите, лъжат ли докторите, или не? По отношение на чистия въздух…

— Мисля, че не. — Спомних си какъв бледозелен бе днес, когато слизаше по стълбището и попитах: — Защо се утешавате с водка? Това със сигурност е вредно за вас.

— Ее! — произнесе той с тихо отчаяние. — Нима мога без водка? — той замълча. Слизахме по стълбите. — Не мога без водка — отсече той решително. — Страх ме е. Без водка ще полудея.

— Хайде, хайде, Хинкус — упрекнах го аз. — Туберкулозата сега се лекува. Не сме в деветнайсети век.

— Сигурно — вяло се съгласи той. Свърнахме по коридора. В столовата тропаха съдове, боботеха гласове. — Вие вървете, аз ще си съблека шубата — каза той, като се спря пред своята врата.

Кимнах и влязох в столовата.

— А къде е арестантът? — гръмогласно попита Симоне.

— Казвах ви, че не иска… — изписка Кайса.

— Всичко е наред — казах аз. — Сега ще дойде.

Седнах на мястото си, после се сетих за тукашните правила, станах и отидох за супа. Дьо Барнстокър разказваше нещо за магията на числата. Госпожа Мозес ахкаше. Симоне отривисто се подхилваше. „Оставете, Брадл… Дьобр… — гърмеше Мозес. Всичко това са средновековни глупости.“ Сипвах си супа, когато се появи Хинкус. Устните му трепереха и пак беше позеленял. Посрещна го взрив от приветствия, а той припряно огледа масата и някак неуверено се отправи към своето място между мен и Олаф.

— Не-не! — извика домакинът и притича до него с чашка ликьор. — Бойно кръщение!

Хинкус се спря, погледна чашката и каза нещо, което заради всеобщия шум не се чу.

— Не! — възрази стопанинът. — Това е най-доброто лекарство. За всички горести! Така да се каже, панацея. Моля!

Хинкус не оспори. Плисна напитката в устата си, остави чашката на подноса и седна на масата.

— Това се казва мъж! — звънна възхитено гласчето на госпожа Мозес. — Господа, той е истински мъж!

Върнах се на своето място и започнах да се храня. Хинкус не си взе супа, само си сложи малко печено. Сега не изглеждаше толкова зле и ми се стори, че размишлява съсредоточено за нещо. Заслушах се в разглаголстването на Дьо Барнстокър и тогава стопанинът почука с нож по чинията.

— Господа! — тържествено провъзгласи той. — Моля за минутка внимание! Сега, когато сме се събрали всички, ще си позволя да ви съобщя една приятна новина. Отговаряйки на многобройните желания на гостите, администрацията на хотела взе решение да организира днес празничен бал „Посрещане на пролетта“. Обядът няма да има край! Танци, господа, вино, карти, веселие и разговори!

Симоне изпляска с костеливите си длани. Госпожа Мозес също заръкопляска… Всички се оживиха, дори неотстъпчивият господин Мозес, който глътна огромна глътка от чашата си и промърмори: „Е, с карти все пак се изтрайва…“ А детето чукаше с вилица по масата и ми се плезеше. С такова едно розово езиче, съвсем приятно на вид. В самия разгар на шумотевицата и оживлението Хинкус изведнъж се премести до мен и зашепна в ухото ми:

— Слушайте, инспекторе, чух, че сте полицай… Какво да правя? Току-що бръкнах в пътната чанта за лекарство. Предписано ми е да пия преди обяда някакъв сироп… А там си държа… е, дрешка една — топла, кожена жилетка, чорапите ми са там… А ето че нищо не беше останало. Парцали някакви чужди, скъсано бельо… и книжки…

Внимателно поставих лъжицата на масата и го погледнах. Очите му бяха станали кръгли, десният клепач потрепваше, в погледа му се четеше страх. Големият гангстер. Маниакът и садистът.

— Е? — казах аз през зъби. — И какво искате от мен?

Той веднага като че увехна и главата му потъна между плещите.

— А, не… нищо… Аз само не разбирам това шега ли е, или какво… Ако е кражба, то нали вие сте полицай… А може би, разбира се, и шега да е, какво мислите?

— Да, Хинкус — казах аз, отместих погледа си от него и отново се заех със супата си. — Тук всички се шегуват. Смятайте, че е шега, Хинкус.