Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

3

— Нямам никаква представа кой е той — произнесе собственикът, разглеждайки чашата си срещу светлината. — В книгата се записа като търговец, пътуващ по свои дела. Но не е търговец. Може да е полуумен алхимик, вълшебник или изобретател, но не и търговец.

Седяхме край камината. Въглищата излъчваха топлина, креслата бяха старинни, истински и надеждни. Портвайнът беше горещ, ароматен и с лимон. Сумракът беше уютен, червеникав и напълно домашен. Навън започваше буря, коминът на камината свистеше. В къщата беше тихо, само от време на време отдалеч, като че от гробище, се дочуваха взривове от ридаещ смях и резки като изстрели удари на билярдни топки. В кухнята Кайса тропаше с тенджери.

— Търговците обикновено са стиснати — продължи замислено собственикът. — А господин Мозес не е. „Мога ли да ви попитам на чия препоръка дължа честта на вашето посещение?“ — попитах го аз. Вместо отговор той извади от портфейла си стокронова банкнота, запали я със запалката, запуши цигара, издуха дима към лицето ми и отговори: „Аз съм Мозес, господине. Алберт Мозес! Мозес няма нужда от препоръки. Аз навсякъде съм си вкъщи.“ Какво ще кажете за това?

Замислих се.

— Познавах един фалшификатор на пари, който се държеше по подобен начин, когато му искаха документите — казах аз.

— Отпада — с удоволствие рече Алек. Банкнотите му са истински.

— Значи е разглезен милионер.

— Че е милионер, е ясно — каза Алек. — Но кой е той все пак? Пътешествал за собствено удоволствие… По моята долина не пътешестват. Тук се пързалят на ски или се катерят по скалите. Тя е като задънена улица. Няма пътища за никъде.

Аз почти легнах в креслото и скръстих ръце. Беше необичайно приятно да седя така и с най-сериозен вид да гадая кой всъщност е господин Мозес.

— Добре де — казах аз. — Задънена улица. Но какво прави в нея господин Дьо Барнстокър?

— О, господин Дьо Барнстокър е съвсем друг случай. Вече тринадесета година отсяда при мен. За пръв път пристигна още когато хотелът се наричаше просто „Колибата“. Луд е по моя ликьор. Осмелявам се да отбележа, че господин Мозес е винаги пийнал, но досега не е купил нито една бутилка от мен.

Многозначително измънках и отпих солидна глътка.

— Той е изобретател — решително каза домакинът. — Или е изобретател, или е вълшебник.

— Вярвате ли във вълшебници, господин Сневар?

— Алек, ако обичате. Просто Алек.

Вдигнах чашата и отпих солидна глътка в чест на Алек.

— Тогава ме наричайте просто Петер — предложих аз.

Домакинът тържествено кимна и отпи яка глътка в чест на Петер.

— Дали вярвам във вълшебници ли? — попита той. — Вярвам във всичко, което мога да си представя, Петер. Във вълшебници, в Господ Бог, в дявола, в привидения… в летящи чинии… Щом човешкият разум може да си представи тези неща, значи те съществуват някъде, иначе защо му е дадена тази способност?

— Вие сте философ, Алек.

— Да, Петер, философ съм. Поет, философ и механик. Видяхте ли вечните ми двигатели?

— Не. Работят ли?

— Понякога. Често ги спирам, защото частите им се износват прекалено бързо… Кайса! — викна той толкова внезапно, че подскочих. — Донеси още една чаша горещ портвайн на господин инспектора!

Влезе санбернарът, подуши ни, съмнително погледна огъня, отдръпна се към стената и с грохот рухна на пода.

— Лел — обясни домакинът. — Понякога завиждам на този пес. Много, прекалено много вижда й чува, докато броди нощно време из коридорите. И много би могъл да разкаже, ако умееше да го прави. И ако би поискал, естествено.

Появи се Кайса, силно поруменяла и малко раздърпана. Подаде ми чаша портвайн, поклони се, позахили се и се отдалечи.

— Лоена топчица — промърморих аз машинално. Все пак това ми беше третата чаша. Стопанинът добродушно се усмихна.

— Неотразима е — призна той. — Дори господин Дьо Барнстокър вчера не се сдържа и я щипна по задника. А пък на нашия физик как му действа…

— Госпожа Мозес… — замислено произнесе Алек. — Да знаете, Петер, че имам сериозни основания да смятам, че изобщо не е госпожа, още по-малко Мозес.

Не възразих. Голяма работа…

— Сигурно вече сте забелязали, че тя е доста по-глупава от Кайса. И… — той снижи гласа си. — Според мен Мозес я бие.

Трепнах.

— Как така я бие?

— Мисля, че с камшик. Той има камшик. Щом го видях, се запитах: „За какво му е на господин Мозес камшик?“. Вие можете ли да отговорите на този въпрос?

— Знаете ли, Алек… — казах аз.

— Не настоявам — отвърна той. — За нищо не настоявам. И изобщо за господин Мозес заговорихте вие; аз никога не бих си позволил това. Аз започнах за нашия велик физик.

— Добре — съгласих се. — Да поговорим за великия физик.

— Той отсяда тук за трети или за четвърти път — съобщи домакинът. — И всеки път пристига все по-велик.

— Почакайте — спрях го аз. — Кого всъщност имате предвид?

— Господин Симоне, разбира се. Нима никога досега не сте чували това име?

— Не — потвърдих аз. — Да не би да е задържан за фалшификация на багажни квитанции?

Събеседникът ми ме погледна с укор.

— Трябва да познавате героите на националната ни наука — строго каза той.

— Вие сериозно ли? — попитах аз.

— Абсолютно.

— Този тъжен палавник е герой на националната ни наука?

Стопанинът закима.

— Да — каза той. — Разбирам ви… Разбира се — преди всичко маниерите, после всичко останало… Впрочем, вие сте прав. Господин Симоне за мен е непресъхващ източник за размисъл за поразителното несъответствие между поведението на човека, когато почива, и значението на неговата работа за човечеството.

— Хм… — произнесох аз. Това беше по-добро от камшика.

— Виждам, че не вярвате — каза стопанинът, — Но съм длъжен да отбележа…

Той замълча и аз почувствах, че в помещението се е появил някой.

Обърнах глава и присвих очи. Беше единственото дете на покойния брат на господин Дьо Барнстокър. То се появи абсолютно беззвучно, отпусна се на четири крака до Лел и започна да го гали по главата. Оранжевите пламъчета на горящите въглени се отразяваха в стъклата на огромните му черни очила. Детето беше някак си много самотно, забравено от всички и мъничко. Излъчваше едва забележим аромат на пот, скъп парфюм и бензин.

— Каква буря… — каза то с тихо, жално гласче.

— Брюн — повиках го аз. — Дете мое. Свалете за малко ужасните си очила.

— Защо? — тъжно попита то.

„Защо, наистина?“ — помислих си аз и казах:

— Бих искал да видя лицето ви.

— Това е абсолютно ненужно — отвърна детето, въздъхна и помоли: — Ако обичате, дайте ми цигара.

Разбира се, това беше момиче. Много мила девойка. И извънредно самотна. Поднесох й кутията с цигарите, щракнах запалката, потърсих какво да кажа и не намерих.

Ама наистина това беше девойка. И пушеше като момиче — с къси, нервни дърпания.

— Страх ме е — каза тя. — Някой пипаше дръжката на вратата ми.

— Хайде-хайде — успокоих я аз. — Сигурно е бил чичови.

— Не беше той — възрази тя. — Чичо спи. Изпуснал е книгата си на пода и лежи с отворена уста. И внезапно ми се стори, че е умрял…

— Чашка бренди, Брюн? — предложи домакинът с глух глас. — Чашка бренди ще ви е от полза в такава нощ, нали, Брюн?

— Не искам — отказа Брюн и сви рамене. Още дълго ли ще останете тук?

Нямах сили да слушам този жалостив глас.

— По дяволите, Алек — възкликнах аз. — Вие домакин ли сте, или не? Нима не можете да наредите на Кайса да прави компания на горкото момиче през нощта?

— Тази идея ми харесва — призна детето и се оживи. — Кайса е точно това, което ми трябва. Кайса или нещо от този род.

От объркване Изпразних чашата си, а то внезапно отправи към камината дълга точна плюнка, като хвърли след това и фаса.

— Кола — каза то с пресипнал бас. — Нима не чувате?

Стопанинът стана, взе кожената си жилетка и тръгна към вратата. Последвах го.

Навън бушуваше истинска буря. Пред стълбите бе паркирана голяма черна кола, до нея, в светлината на фаровете, размахваха ръце и се караха хора.

— Двайсет крони! — викаше някакъв фалцет. — Двайсет крони и нито грош по-малко! Да ви вземат дяволите, нима не видяхте какъв е пътят?

— Абе за двайсет крони ще те купя целия барабар с таратайката ти! — викаха в отговор.

Стопанинът се спусна по стъпалата.

— Господа! — загърмя мощният му глас. — Това са глупости!

— Двайсет крони! Чака ме и обратен път!

— Петнайсет и нито грош повече! Изнудвач! Чакай да ти запиша номера!

— Скръндза си ти и нищо друго! За петарка си готов да се удавиш!

— Господа! Господа!

Стана ми студено и се върнах при камината. Нито кучето, нито отрочето бяха тук. Огорчих се. Взех чашата си и се отправих към бара. Задържах се във фоайето, защото вратата се отвори и се появи грамаден, обсипан със сняг човек, с куфар в ръка. Той каза „бррр“, отърси се мощно и се показа светлокос поруменял викинг. Лицето му беше мокро, върху веждите му като бял пух лежаха снежинки. Забеляза ме, усмихна се бегло, показвайки равни бели зъби, и произнесе с приятен баритон:

— Олаф Андварафорс. Може просто Олаф.

Аз също се представих. Вратата отново се разтвори, появи се стопанинът с две чанти, а след него дребно, омотано до очите човече, също цялото обсипано със сняг и много недоволно.

— Проклети скубачи! — жалваше се той с истерична нотка. — Договорихме се за петнайсет. По седем и петдесет от всеки. Защо двайсет? Що за дяволски порядки имат в това градче? Аз, по дяволите, в полицията ще го закарам!

— Господа, господа! — говореше стопанинът. — Всичко това са дреболии… Моля ви, оттук наляво… Господа!

Малкото човече, продължавайки да крещи за разбити до кръв муцуни и за полицията, позволи да бъде вкарано в канцеларията, а викингът Олаф каза басово: „Скръндза“ — и започна да се оглежда, сякаш очакваше да види тълпа посрещачи.

— Кой е този? — попитах аз.

— Не зная. Наехме едно такси, тъй като друго нямаше.

Той замълча, загледан над рамото ми. Обърнах се. Нямаше нищо особено. Само пердето, скриващо входа към коридора, който водеше към помещението с камината и към стаите на Мозес, леко се полюшваше. Сигурно от течението.