Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

2

Следите по снега показваха, че някой вече се е опитвал да се пързаля със ски — бе изминал петдесет метра, бе падал на всяка крачка, а после се бе върнал, газейки до коляно в снега, носил бе ските и щеките в ръце, бе ги изпускал, вдигал и след това отново ги бе изпускал. Струваше ми се, че над тези скръбни синеещи дупки и белези в снега и досега висят замръзналите му проклятия. Останалата част от снежната покривка на долината бе чиста и непокътната като нов колосан чаршаф.

Подскочих на място, за да изпробвам автоматите, нададох вик и се плъзнах срещу хоризонта с нарастващо темпо. Примижах от слънцето и изпитах наслада, с всяко издишване изхвърлях от себе си скуката на задимените кабинети, вонята от плесенясалите документи, сълзливите подследствени и мърморещото началство, досадата от унилите политически спорове и старите вицове, дребните грижи на жената и нападките на подрастващото поколение. Издишвах тъжните кишави улици, вонящите на восък коридори, празната паст на навъсените като ударени танкове каси, избелелите синкави тапети в столовата и избелелите розови тапети в спалнята, и изпоцапаните с мастило жълтеникави тапети в детската… С всяко издишване се освобождавах от себе си — високоморалното, безобразно законопослушно държавно чиновниче със светли копчета, внимателен съпруг и примерен баща, гостоприемен приятел и приветлив роднина, радвайки се, че всичко това излиза, надявайки се, че излиза безвъзвратно, че от днес всичко ще бъде леко, гъвкаво, кристалночисто, в бясно, весело младо темпо и колко е хубаво, че пристигнах тук… Браво, Згут, умник си, Згут, благодаря ти, Згут, макар че, както казват, млатиш своите касоразбивачи по време на разпитите… Да съм жив и здрав и аз, че още съм як, чевръст и силен — мога, ей така, по идеалната права сто хиляди километра да измина, а мога и така: ха наляво, ха надясно, изхвърляйки изпод ските тон сняг… А от три години не съм се качвал на ски, след като купихме проклетата нова къщичка и за какъв дявол го направихме, снабдихме се с приют за стари години, цял живот работим за тези стари години… По дяволите всичко, не искам да мисля сега за това, по дяволите старостта, къщичката, върви по дяволите и ти, Петер Глебски, законолюбиви чиновнико, Бог да те пази…

После вълната от първоначален възторг се отдръпна и открих, че стоя до пътя мокър, задъхан и покрит от глава до пети със снежен прах. Удивително е колко бързо отминават вълните от възторг. Можеш с часове и дни да се упрекваш, да се уязвяваш, да се принуждаваш и да изпитваш непреодолимо желание нещо да направиш, но възторгът идва и веднага си отива. От вятъра ушите ми заглъхнаха… Свалих ръкавицата и пъхнах малкото си пръстче в ухото, повъртях го и изведнъж наоколо се разнесе силен грохот, все едно наблизо кацаше спортен биплан. Едва успях да почистя очилата си и видях как той мина край мен — не бе биплан, разбира се, а грамаден мотоциклет, от тези новите, които пробиват стени и отнасят повече животи от всички насилници, грабители взети заедно. Той ме засипа със сняг, очилата ми отново се изцапаха, но все пак забелязах кльощава, прегърбена фигура с развети черни коси и стърчащ назад като дъска червен шал. Моментално си спомних, че за каране без каска се налага глоба от петдесет крони и се отнема книжката за един месец. Впрочем и дума не можеше да става да видя номера — не можех да различа дори хотела и половината долина от издигналия се до небето снежен облак. Пък и какво ми влиза в работата! Натиснах щеките и се плъзнах край пътя след мотоциклета към хотела.

Когато пристигнах, моторът изстиваше край стълбището. До него, върху снега, се въргаляха грамадни кожени ръкавици с пет пръста. Забих ските в преспата, почистих се и отново погледнах мотоциклета. Представляваше доста зловеща машина. Зачудих се дали следващата година хотелът няма да се нарича „При загиналия мотоциклетист“. Стопанинът ще хване ръката на току-що пристигналия гост и ще каже, показвайки дупката в стената: „Тук. Тук той се блъсна със скорост сто и двайсет мили в час и проби сградата. Земята потрепери, когато влетя в кухнята, повличайки със себе си четиристотин трийсет и две тухли…“ „Добро нещо е рекламата — помислих си, качвайки се по стълбите. — Ще вляза в стаята и ще заваря седнал на моята маса скелет с димяща лула в устата, а пред него ликьор от мухоморки по три крони литъра.“

По средата на фоайето стоеше невъобразимо висок и доста прегърбен човек с черен фрак, дълъг до петите. С ръце на гърба, той строго се караше на кльощаво гъвкаво същество от неопределен пол, разположило се в дълбокото кресло. Имаше дребно личице, наполовина скрито зад огромни черни очила, бе с гъсти тъмни разрошени коси и пухкав червен шал.

Когато затворих вратата, дългият млъкна и се обърна към мен. Беше с папийонка и имаше благородни черти на лицето, украсено с аристократични устни и не по-малко аристократичен нос. Такъв нос можеше да има само един човек и той можеше да бъде само същата онази знаменитост. Загледа се за миг в мен, сви устни като кокоше дупе, тръгна насреща ми и протегна тясната си бяла длан:

— Дьо Барнстокър — почти пропя той. — На вашите услуги.

— Нима сте същият онзи Барнстокър? — с искрена почтителност попитах и стиснах ръката му.

— Самият той, господине — произнесе той. — С кого имам честта?

Представих се, изпитвайки някаква глупава плахост, която изобщо не бе характерна за нас, полицейските чиновници. От пръв поглед беше ясно, че такъв като него укрива доходи и попълва данъчните си декларации доста мъгляво.

— Прелестно! — пропя внезапно Дьо Барнстокър, хващайки ме за ревера. — Къде я намерихте? Брюн, дете мое, погледнете каква прелест!

В ръката му се появи синя теменужка. И замириса на теменужки. Насилих се да му изръкопляскам, макар че не обичам такива фокуси. Съществото в креслото се прозя с цялата си малка уста и прехвърли единия си крак през подлакътника.

— В ръкава — заяви то с хрипкав бас. — Слаба работа, чичо.

— В ръкава — тъжно повтори дългучът. — Не, Брюн, това би било прекалено елементарно. Действително би била, както вие се изразихте, слаба работа. И недостойна за такъв познавач като господин Глебски.

Той остави теменужката върху разтворената си длан, погледна я с вдигнати вежди и цветето изчезна. Затворих уста и разтърсих глава. Нямах думи.

— Вие, господин Глебски, сте майстор на ските — каза Дьо Барнстокър. — Наблюдавах ви през прозореца. Доставихте ми истинско удоволствие.

— Моля ви — промърморих аз. — Някога бях…

— Чичо! — внезапно възкликна съществото от дълбините на креслото. — По-добре сътворете цигарка.

Стори ми се, че Дьо Барнстокър трепна.

— Да! — каза той. — Господин Глебски, позволете ми да ви представя Брюн — единственото дете на моя скъп покоен брат… Брюн, дете мое!

Детето стана без желание от креслото и се приближи. Косата му бе гъста, женска, а може би не женска, а така да се каже, юношеска. Краката, облечени в трико, бяха слаби, момчешки, а впрочем може би обратното — стройни девически. Куртката му бе с три номера по-голяма от нужния. С една дума, бих предпочел Дьо Барнстокър да беше представил чадото на своя скъп покоен брат просто като племенница или племенник. Детето равнодушно ми се усмихваше с розовата си нежна уста и ми протегна загрубялата си от вятъра и изподраскана ръка.

— Изплашихме ли ви? — попита то хрипкаво. — Там на пътя…

— Вие? — учудих се аз.

— Не ние, разбира се. Буцефал. Той това го може… Изцапа му очилата — съобщи той на чичо си.

— В дадения случай — любезно ми обясни Дьо Барнстокър — Буцефал не е легендарният кон на Александър Македонски, а мотоциклет — опасна и безобразна машина, която бавно ме убива в продължение на последните две години и в края на краищата, както усещам, ще ме вкара в гроба.

— Какво става с цигарката? — напомни му чедото.

Дьо Барнстокър печално поклати глава и безпомощно разпери ръце. Когато отново ги събра, между пръстите му димеше цигара и той му я подаде. То дръпна и капризно промърмори под носа си:

— Пак с филтър…

— Вие сигурно ще искате да вземете душ след разходката — каза ми дългучът. — Скоро ще обядваме.

— Да, разбира се — казах аз. — Моля за извинение.

За мен беше голямо облекчение да се разделя с тази компания. Не се чувствах във форма. Завариха ме неподготвен. Все пак едно беше да видиш знаменития фокусник на сцената, а съвсем друго — в частния живот. Поклоних се и през три стъпала се качих на моя етаж.

Коридорът беше празен, някъде отдалеч продължаваше да се чува звукът от удрящи се билярдни топки. Проклетата баня пак беше заключена. Поизмих се горе-долу в моята стая, преоблякох се, взех си цигара и се проснах на дивана. Завладя ме приятна отпуснатост и дори задрямах за няколко минути. Събудих се от писък и зловещ ридаещ смях в коридора. Подскочих. В същия миг на вратата се почука и гласът на Кайса измяука:

— Обядът е сервиран!

Отвърнах нещо в смисъл „Да, да, сега идвам“ и спуснах краката си, напипвайки пантофите.

— Обядът е сервиран! — чу се отвън, а после и още веднъж: — Обядът е сервиран!

Пак се разнесе кратък писък и призрачен смях. Дори ми се стори, че чувам подрънкване на ръждясала верига.

Сресах се пред огледалото, опитах няколко изражения на лицето си — разсеяно любезно внимание, мъжествена професионална отчужденост, простодушна готовност за всякакви запознанства и неискрена усмивка. Нито едно изражение не ми се стори подходящо, затова оставих това занимание, пъхнах цигарите в джоба си за отрочето и излязох. Смаях се.

Вратата на отсрещната стая беше отворена. Високо в рамката, опрял крака на едната дъска на касата, а гърба си в другата, висеше младеж. При цялата й неестественост, позата му изглеждаше напълно непринудена. Той ме гледаше отгоре, зъбеше се с дългите си жълтеникави зъби и ми отдаваше чест.

— Здравейте — казах аз. — Да ви помогна ли?

Тогава той меко като котка скочи на пода, изпъна се пред мен, продължавайки да козирува.

— За мен е чест, инспекторе — каза той. Разрешете да се представя: старши лейтенант от кибернетиката Симон Симоне.

— Свободно — изкомандвах аз и ние си стиснахме ръцете.

— Всъщност съм физик — съобщи той. — Но „от кибернетиката“ звучи почти толкова важно, както „от инфантерията“. И е смешно — неочаквано избухна в онзи ужасен смях, в който ти се струва, че виждаш влажни подземия, неизличими кървави петна и звън на ръждиви вериги на оковани скелети.

— Какво правехте там, горе? — попитах аз, преодолявайки смайването си.

— Тренирах. Нали съм алпинист.

— Загинал ли? — пошегувах се аз и веднага съжалих, защото той отново ме заля с лавина от своя задгробен смях.

— Не е лошо, не е лошо за начало — произнесе, изтривайки очите си. — Не, още съм жив. Дойдох тук, за да се катеря по скалите, но изобщо не мога да стигна до тях заради снега. Затова и лазя по вратите и стените… — Изведнъж млъкна и ме хвана под ръка. — Всъщност пристигнах тук, за да се разнообразя. Преуморен съм. Чували ли сте за проекта „Мидас“? Той е съвършено секретен. От четири години не съм вземал отпуска и лекарите ми препоръчаха да изкарам курс по чувствени удоволствия. — Той отново се разсмя. Вече стигнахме до столовата. Той се устреми към масата с храната и викна към мен. — Дръжте се за мене, инспекторе. Побързайте, иначе приятелите и близките на Загиналия ще изядат всичкия хайвер…

Столовата представляваше голяма стая с пет прозореца, по средата на която се мъдреше огромна овална маса за двайсет човека. В разкошен, потъмнял от времето бюфет, блестяха сребърни чаши, многочислени огледала и разноцветни бутилки. Покривката на масата бе колосана, съдовете бяха от прекрасен порцелан, приборите сребърни и покрити с благородна патина. Въпреки това тук царяха най-демократични правила. Масата за мезета бе отрупана — вземай каквото ти хареса. На друга, по-малка масичка, Кайса бе оставила фаянсови купи със зеленчукова супа и бульон — избирай и сам си сервирай. За желаещите да пийнат имаше цяла батарея от бутилки с бренди, ирландски джин, бира и домашен ликьор от листенца на еделвайс, както твърдеше Згут.

На масата вече седяха Дьо Барнстокър и отрочето на неговия покоен брат. Чичото изтънчено бъркаше със сребърна лъжица в чиния с бульон и с укор поглеждаше към съществото, което с разперени лакти сърбаше зеленчукова супа.

Начело на масата се бе разположила непозната за мен дама с ослепителна и странна красота. Можеше да бъде както на двайсет, така и на четирийсет години, бе с нежни смугли рамене, лебедова шия, огромни полузатворени очи с дълги мигли, високо бухнали коси с пепеляв цвят и скъпа диадема — това, без съмнение, бе госпожа Мозес, чието място очевидно не бе на тази простовата шведска маса. Такива жени бях виждал само на снимки в светски списания и в екшън филмите.

Стопанинът дойде при мен с поднос в ръка, на който в кристална чашка зловещо синееше ликьор.

— Бойно кръщение! — обяви Алек, стигайки до мен. — Изберете си по-пикантно мезе.

Подчиних се. Взех маслини и хайвер. Погледнах към стопанина и си сервирах кисела краставичка. После, при вида на напитката, изстисках половин лимон върху хайвера. Всички ме гледаха. Взех чашката, издишах (излязоха още два задушни кабинета и коридора) и излях алкохола в гърлото си. Потреперих. Всички ме наблюдаваха, затова потреперих само мислено и отхапах половин корнишон. Стопанинът се изкашля, Симоне също. Госпожа Мозес произнесе с кристален глас:

— О! Това се казва истински мъж.

Аз се усмихнах и напъхах в устата си втората половина на корнишона, горчиво съжалявайки, че няма краставици, големи колкото пъпеши.

— Бива си го! — отчетливо произнесе отрочето.

— Госпожо Мозес! — каза стопанинът. — Разрешете да ви представя инспектор Глебски.

Пепелявата кула начело на масата леко се наклони, вдигна и спусна чудните си мигли.

— Господин Глебски! — рече Алек. — Това е госпожа Мозес.

Поклоних се. С удоволствие бих се прегънал на две — така ми пареше в корема, но госпожа Мозес се усмихна и веднага ми олекна. Обърнах се скромно, довърших мезето и отидох да си взема супа. Стопанинът ме настани срещу Барнстокър, тъй че вдясно от мен, за съжаление прекалено далеч, се оказа госпожа Мозес, а вляво, отново за съжаление, но този път прекалено близко — тъжният пакостник Симоне, който бе готов във всеки един момент да избухне в зловещия си смях.

Разговорът на масата ръководеше домакинът. Говореха за загадъчното и непознатото и по-точно за това, че през последните дни в хотела стават странни неща. Посветиха ме в подробностите. Дьо Барнстокър потвърди, че преди два дни действително изчезнали пантофите му и се намерили едва вечерта в стаята музей. Смеейки се, Симоне съобщи, че някой чете книгите му, най-вече специализираната литература и прави бележки по полетата, предимно неграмотни. Домакинът, замрял от удоволствие, разказа за днешния случай с димящата лула и вестника и добави, че през нощите някой броди из къщата. Той го чул със собствените си уши и веднъж дори видял бяла фигура, която се промъкнала от входната врата през фоайето към стълбите. Госпожа Мозес, без никакви превземки, охотно потвърди тези съобщения и добави, че снощи някой надникнал през прозореца й. Дьо Барнстокър също потвърди, че някой се разхожда, но че лично той смята, че го прави нашата добра Кайса, или поне така му се е сторило. Стопанинът отбеляза, че това е абсолютно изключено, а Симон Симоне се похвали, че през нощта спи като мъртъв и нищо не е чул. Но вече два пъти е забелязвал, че скиорските му обувки са непрекъснато мокри, сякаш някой ги използва нощно време. Забавлявайки се вътрешно, разказах за пепелника и санбернара, а отрочето хрипливо обяви — за сведение на всички присъстващи, — че то по принцип нямало нищо против тези шегички, свикнало е с такива фокуси-мокуси, но му е абсолютно противно, когато някой лежи в постелята му. При това свирепо се целеше в мен с окулярите си и аз се зарадвах, че съм пристигнал днес.

Господин физикът наруши атмосферата на сладък ужас, царяща на масата.

— Пристига веднъж един щабскапитан в непознат град — започна той. — Отседнал в хотела и заповядал да му се яви собственикът…

Внезапно млъкна и се огледа.

— Пардон — произнесе той. — Не съм сигурен, че в присъствието на дами — и се поклони на госпожа Мозес, а също и на юно… ее… юношеството — той погледна към детето — ее…

— А, тъп виц — каза пренебрежително то. — „Всичко е прекрасно, но не се дели на две“. Този ли е?

— Именно! — възкликна Симоне и избухна в смях.

— Дели се на две ли? — усмихвайки се, попита госпожа Мозес.

— Не се дели! — сърдито я поправи детето.

— Ах, значи не се дели? — учуди се госпожа Мозес. — И кое именно не се дели?

Детето понечи да отвори уста, но Дьо Барнстокър направи неуловимо движение и устата му се оказа запушена от голяма румена ябълка, от която то веднага апетитно отхапа.

— В края на краищата удивителни неща стават не само в нашия хотел — каза Дьо Барнстокър. — Достатъчно е да си спомним, например, за знаменитите НЛО…

Отрочето шумно измести стола си, стана и продължавайки да хруска ябълката, се насочи към вратата. По дяволите! В тази стройна, добре сложена фигура, веднъж ми се привиждаше прелестна млада девойка, друг път тя изчезваше и вместо нея по най-неприличен начин се появяваше разхайтен и нагъл тийнейджър — от тези, които развъждат бълхи на плажа и се друсат в обществените тоалетни. Продължих да се чудя кого да попитам момче ли е това, дявол да го вземе, или момиче. Дьо Барнстокър продължаваше да шумоли:

— Джордано Бруно, господа, ненапразно е бил изгорен. Без съмнение, в Космоса ние не сме сами… Въпросът е само в плътността на разпределението на разума във Вселената. По оценка на различни учени — господин Симоне ще ме поправи, ако греша — само в нашата Галактика биха могли да съществуват около милион обитаеми слънчеви системи. Ако бях математик, господа, на основата на тези данни бих се опитал да изчисля каква е вероятността нашата Земя да е обект на нечий научен интерес…

„Да питам самия Дьо Барнстокър е неудобно — мислех си аз. — Пък и какво ли съществено би могъл да знае той. Откъде? Детето, та детето…“

На любезния домакин по всяка вероятност не му пука. Кайса е глупава. Ако попитам Симоне, ще изтърпя излишна лавина от задгробен смях… Впрочем какво ми става? Какво ме интересува? Дали да не си взема още печено? Кайса несъмнено е глупава, но е майстор кулинар.

— … Съгласете се — ромолеше Дьо Барнстокър, — мисълта за това, че чужди очи внимателно и прилежно изучават нашата стара планета през бездните на Космоса, сама по себе си е способна да грабне въображението ни…

— Пресметнах — съобщи Симоне, — че ако те умеят да различават населените системи от ненаселените, и наблюдават само първите, то това прави единица минус „е“ на степен минус единица.

— Нима? — сдържано се ужаси госпожа Мозес, дарявайки Симоне с възхитителна усмивка.

Физикът зацвили. Дори се размърда на стола. Очите му се навлажниха.

Дьо Барнстокър изчака преминаването на този акустичен вихър и се осведоми:

— Какво прави това в числено изражение?

— Приблизително две трети — отвърна Симоне, бършейки очи.

— Но това прави вероятността огромна! — разгорещено каза фокусникът. — От това разбирам, че ние със сигурност сме обект на наблюдение!

В същия миг вратата зад гърба ми загърмя и затрепери, сякаш някой я удряше много силно с рамо.

— Дръпнете към себе си! — викна домакинът. — Към себе си, ако обичате!

Обърнах се точно когато вратата се разтвори. На прага се появи удивителна фигура. Масивен възрастен човек с лице на булдог, облечен в някакво нелепо, дълго до коленете подобие на средновековна туника, с цвят на сьомга. Под него се виждаше униформен панталон със златни генералски кантове. Едната си ръка държеше зад гърба, а в другата стискаше висока метална чаша.

— Олга! — изръмжа той, гледайки с мътни очи. — Супа!

Госпожа Мозес с недостойно бързане се втурна към масичката със супите, стопанинът се отблъсна от бюфета и закърши ръце, изразявайки готовност всячески да услужи, Симоне побърза да напълни устата си с картофи и опули очи, за да не се разсмее, а господин Мозес — защото, без съмнение, това бе той — с потрепващи от вълнение страни, отнесе чашата си на масата срещу госпожа Мозес и седна, като едва не се размина със седалката на стола.

— Прогнозата за днес, господа, е сняг — обяви той. Беше пиян като дърво. Госпожа Мозес сложи пред него супата, той строго погледна в чинията и отпи от чашата си. — За какво говорите? — полюбопитства той.

— Обсъждахме възможността Земята да е посещавана от жители на космическото пространство — обясни Дьо Барнстокър, усмихвайки се приятно.

— Какво имате предвид? — попита господин Мозес и с огромно подозрение се взря над чашата си във фокусника. — Не очаквах това от вас, Барн… Барл… Дьо!

— А, това е чиста теория! — меко възкликна Дьо Барнстокър. — Господин Симоне е изчислил вероятността…

— Глупости — каза господин Мозес. — Щуротии. Математиката е наука… А това кой е? — попита той, поглеждайки ме с дясното си око, което беше мътно, недоброжелателно.

— Позволете да го представя — побърза да каже домакинът. — Господин Мозес — господин инспектор Глебски — господин Глебски — господин Мозес.

— Инспектор — промърмори Мозес. — Фалшиви квитанции, паспорти… Имайте предвид, Глебски, паспортът ми не е фалшив. Добра ли е паметта ви?

— Не се оплаквам.

— Добре. Не го забравяйте. — Той отново строго погледна в чинията си и отпи от чашата. Днес супата е добра. Олга, махни това и ми дай някакво месо. Защо замълчахте, господа? Продължавайте, продължавайте, слушам ви.

— Та като казахте месо… — веднага се обади Симоне. — Един чревоугодник поръчал в ресторанта филе…

— Филе. Добре! — одобрително каза господин Мозес, опитвайки се да разреже печеното с една ръка. От другата не изпускаше чашата.

— Сервитьорът приел поръчката — продължи Симоне, — а чревоугодникът, в очакване на любимото ястие, разглеждал момичетата на сцената…

— Смешно е — каза господин Мозес. — Засега е много смешно. Безсолно е, Олга, подай ми солницата. Е?

Симоне се поколеба.

— Пардон — каза той нерешително. — В мен се появиха силни съмнения…

— Така. Опасения — удовлетворено констатира господин Мозес. — А после?

— Край — унило каза Симоне и се облегна на стола.

Мозес се вторачи в него.

— Как така край? — попита той с негодувание. — Сервирали ли са му филе?

— Ммм… Всъщност… Не — каза физикът.

— Това е нагло — каза Мозес. — Трябвало е да извика салонния управител — той с отвращение отблъсна от себе си чинията. — Много неприятна история ни разказахте, Симоне.

— Ами такава е — каза физикът, усмихвайки се едва-едва.

Мозес отпи от чашата си и се обърна към домакина.

— Сневар, намерихте ли негодника, който краде пантофи? Инспекторе, това е работа за вас. Като имате време, заемете се с нея. И без това тук мързелувате. Някакъв негодник краде пантофи и наднича през прозорците.

Тъкмо да отговоря, че обезателно ще се заема, и навън отрочето запали своя Буцефал. Стъклата в столовата задрънчаха, стана трудно да разговаряме. Всички се наведоха над чиниите си, а Дьо Барнстокър, притиснал длан с разперени пръсти към сърцето си, безмълвно търсеше извинения. После Буцефал изрева непоносимо, зад прозорците излетя облак снежен прах, ревът стремително се отдалечи и се превърна в едва чуто бръмчене.

— Също като на Ниагара — иззвъня кристалното гласче на госпожа Мозес.

— Като на ракетодрум! — възрази Симоне. — Не машина, а звяр.

Кайса на пръсти се приближи към господин Мозес и постави пред него гарафа със сироп от ананас. Мозес благосклонно я погледна и отпи от чашата си.

— Инспекторе — произнесе той, — а какво мислите вие по повод тези кражби?

— Мисля, че са шеги на някой от присъстващите — отговорих аз.

— Странна мисъл — неодобрително каза Мозес.

— Никак дори — възразих аз. Първо, в тези действия не прозира никаква друга цел освен мистификация. Второ, кучето се държи така, все едно в къщата има само познати.

— О, да! — произнесе глухо стопанинът. — Разбира се, че тук сме само свои. Но ТОЙ беше за Лел не просто свой. За него ТОЙ беше Бог, господа!

Мозес се вторачи в него.

— Кой е ТОЙ? — попита той строго.

— ТОЙ. Загиналият.

— Колко интересно! — изчурулика госпожа Мозес.

— Не ми говорете глупости — каза Мозес на домакина. — И ако знаете кой краде, го посъветвайте — настойчиво го посъветвайте — да престане. Разбирате ли ме? — Той ни огледа с кървясалите си очи. — Иначе аз също ще започна да се шегувам! — кресна накрая.

Възцари се мълчание. Според мен всеки се стараеше да си представи как ще свърши всичко, ако господин Мозес започне да се шегува. За другите не зная, но лично аз си представих една доста безрадостна картина. Мозес разглеждаше всеки от нас, без да забравя да отпива от чашата си. Беше ми абсолютно невъзможно да разбера кой е той и какво прави тук. И защо е облечен в този клоунски сюртук? Може би вече бе започнал да се шегува? И какво има в чашата му? И защо тя продължава да е пълна, след като пред очите ми той отпи от нея поне сто пъти и то на големи глътки?

После госпожа Мозес остави чинията, доближи до прекрасните си устни салфетка, вдигна очи към тавана и съобщи:

— Ах, колко много обичам красивите залези! Те са пиршество на цветовете!

Незабавно почувствах много силен позив за самота. Станах и казах твърдо:

— Благодаря ви, господа. До вечерята.