Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

14

Хинкус вече беше станал. Стоеше насред стаята със спуснати тиранти и изтриваше лицето си с голяма кърпа.

— Добро утро — казах аз. — Как се чувствате?

Той наежено ме гледаше изпод вежди, лицето му бе леко подпухнало, но като цяло изглеждаше доста прилично. Нищо не бе останало от лудия, измъчен пор, който видях преди няколко часа.

— Горе-долу — измърмори той. — Защо сте ме заключили тук?

— Имахте нервен припадък — обясних аз. Лицето му леко се изкриви. — Нищо страшно. Собственикът ви направи инжекция и ви заключи, за да не ви безпокои никой. Ще дойдете ли да закусите?

— Ще дойда — каза той. — Ще закуся и ще се махам оттук по дяволите. И предплатата ще си взема. Ама че почивка в планината… — Той смачка и хвърли кърпата за лице… — Още една такава почивка и ще откача. Без всякаква туберкулоза… Не знаете ли къде е шубата ми? И шапката?

— Сигурно са на покрива — отвърнах аз.

— На покрива… — избоботи той, слагайки си тирантите. — На покрива…

— Да — казах. Не ви провървя. Човек може само да ви съчувства… Но ние пак ще поговорим за това.

Обърнах се и тръгнах към вратата.

— Нямам какво да разговарям за това! — злобно викна той след мен.

В столовата нямаше още никой. Кайса подреждаше чиниите със сандвичите. Аз я поздравих и си избрах ново място — с гръб към бюфета и с лице към вратата, до стола на Дьо Барнстокър. Току-що бях седнал, когато влезе Симоне в дебел пъстър пуловер, наскоро обръснат, със зачервени, подпухнали очи.

— Ама че нощ, инспекторе — каза той. — Аз и пет часа не съм спал. Нервите ми са напрегнати. През цялото време ми се струваше, че мирише на мърша. Такава една аптечна миризма, знаете ли, нещо като формалин… Той седна, избра си сандвич, после ме погледна. — Намерихте ли? — попита той.

— Зависи какво — отговорих.

— Аха — каза той и неуверено се изкикоти. — Видът ви не е добър.

— Всеки има такъв вид, за какъвто е достоен — отзовах се аз и в тази секунда влязоха двамата Дьо Барнстокър. Бяха свежи като краставички. Чичото си беше закичил астра в бутониерата, благородните му бели къдри пухкаво сребрееха около плешивото теме, а Брюн бе, както по-рано, с очила и носът й беше, както по-рано, нахално вирнат. Потривайки ръце, чичото се отправи към мястото си, гледайки ме предизвикателно:

— Добро утро, инспекторе — нежно пропя той. — Каква ужасна нощ! Добро утро, господин Симоне! Нали?

— Привет — измърмори тийнейджърката.

— Бих пийнал коняк — каза Симоне с някаква тъга. — Но нали е неприлично, а? Или става?

— Не зная — каза чичото. — Не бих рискувал.

— Вие какво ще кажете, инспекторе? — попита Симоне.

Аз поклатих глава и отпих от кафето, което ми бе сервирала Кайса.

— Жалко — каза Симоне. — Иначе бих пийнал.

— А как са вашите работи, скъпи инспекторе? — попита Дьо Барнстокър.

— Следствието попадна на следа — съобщих аз. — В ръцете на полицията е ключът. Много ключове. Цяла връзка.

Симоне отново се накани да се закикоти, но веднага направи сериозна физиономия.

— Вероятно ще се наложи да прекараме целия ден вкъщи — каза Дьо Барнстокър. — Да се излиза, вероятно, не е разрешено…

— Защо не? — възразих аз. — Колкото си искате. И колкото повече, толкова по-добре.

— Все едно, няма да ни се удаде да офейкаме — добави Симоне. — Заради лавината. Аз, разбира се, бих могъл да духна през скалите…

— И какво? — попитах аз.

— Първо, от този сняг не бих могъл да се добера до скалите. А второ, какво ще правя там? Слушайте, господа — каза той. — Хайде да се поразходим по пътя, да погледаме какво е станало в Гърлото на бутилката…

— Не възразявате, нали, инспекторе? — осведоми се Дьо Барнстокър.

— Не — казах аз и в този момент влязоха Мозесови. Те също бяха свежи като краставички. Тоест, мадам беше като краставичка… като праскова… като ясно слънчице. Що се отнася до Мозес, то този стар пръч си беше останал именно такъв. Посръбвайки пътьом от чашата и без да поздрави, той се добра до своя стол, пльосна се на седалката и строго изгледа сандвичите пред себе си.

— Добро утро, господа! — каза с кристален глас госпожа Мозес.

Погледнах Симоне. Той се взираше в госпожата. В очите му имаше някакво недоверие. После трескаво раздвижи рамене и се зае с кафето.

— Прелестно утро — продължи госпожа Мозес. — Толкова слънчево! Горкият Олаф, не доживя до тази сутрин!

— Всички ще отидем там — провъзгласи внезапно Мозес хрипливо.

— Амин — вежливо завърши Дьо Барнстокър.

Погледнах Брюн. Девойката стоеше настръхнала, напъхала нос в чашката. Вратата отново се отвори и се появи Луарвик Л. Луарвик, съпроводен от собственика. На лицето на последния бе изписана скръбна усмивка.

— Добро утро, господа — каза той. — Позволете ми да ви представя господин Луарвик Луарвик, който пристигна при нас тази нощ. По пътя станала катастрофа и ние, разбира се, няма да му откажем своето гостоприемство.

Съдейки по вида на господин Луарвик Л. Луарвик, катастрофата ще да е била чудовищна и той много се нуждаеше от гостоприемство. Собственикът беше принуден да го подхване за лакътя и буквално да го пъхне на моето старо място до Симоне.

— Много ми е приятно, Луарвик! — изхърка господин Мозес. — Тук всички сме свои, Луарвик, чувствайте се като у дома си.

— Да — каза Луарвик, като гледаше с едното око мен, а с другото — Симоне. — Чудесно време. Истинска зима…

— Всичко това са глупости, Луарвик — каза Мозес. — По-малко приказвайте, повече яжте. Вие изглеждате изтощен… Симоне, напомнете ми какво беше станало с този метрдотел? Струва ми се, беше изял нечие филе…

И тогава най-после се появи Хинкус. Той влезе и веднага се спря. Симоне се впусна отново да разказва за метрдотела и докато обясняваше, че въпросният метрдотел не беше изял никакво филе, а тъкмо напротив, Хинкус стоеше на прага, аз го наблюдавах, като се стараех при това да не изпускам от очи и Мозесови. Гледах и нищо не разбирах. Госпожа Мозес хапваше сметана със сухарчета и възхитено слушаше унилия палавник. Господин Мозес наистина погледна Хинкус, но напълно равнодушно и веднага отново се обърна към своята чаша. А Хинкус не можеше да овладее лицето си.

Отначало видът му беше съвършено объркан, като че ли го бяха ударили с дърво по главата. След това на лицето му се появи очевидна радост, някаква неистова радост, той дори взе да се усмихва абсолютно по детски. Но после злобно се озъби и направи крачка напред, свивайки юмруци. Но за най-голямо мое учудване гледаше не към Мозесови. Той гледаше Дьо Барнстокър — отначало напълно объркан, после с облекчение и радост, а след това със злоба и някакво злорадство. В този момент той усети погледа ми, отпусна се и навел очи, се отправи към своето място.

— Как се чувствате, господин Хинкус? — осведоми се Дьо Барнстокър, отзивчиво наведен напред. — Тукашният въздух…

Хинкус побесня и вдигна към него жълтите си очички.

— Аз се чувствам добре — отговори той, сядайки. — А вие как се чувствате?

Дьо Барнстокър с изумление се отпусна на стола.

— Аз ли? Благодаря… — Той погледна отначало мен, после Брюн. — Може би аз някак съм ви обидил, засегнал… В такъв случай ви поднасям…

— Не стана работата! — продължаваше Хинкус, като си пъхаше с настървение салфетката в яката. — Провали се, а, старче?

Дьо Барнстокър беше съвършено смутен. Разговорите на масата се прекратиха, всички гледаха към него и Хинкус.

— Право да ви кажа, аз се страхувам… — Старият фокусник явно не знаеше как да се държи. — Имах предвид изключително… вашето самочувствие, нищо повече…

— Добре, добре, да оставим това — отвърна Хинкус. Взе с две ръце голям сандвич, отхапа и, без да гледа никого, се зае яростно да дъвче.

— А да се постъпва просташки не бива! — каза изведнъж Брюн.

Хинкус я погледна за миг и веднага извърна очи.

— Брюн, дете мое… — започна чичото.

— Какво се ежи тоя! — каза Брюн, като почукваше с вилицата по чинията. — Трябва по-малко да пие…

— Господа, господа! — успокои ги собственикът. — Всичко това са глупости!

— Не се безпокойте, Сневар — бързо каза Дьо Барнстокър. — Това е някакво малко недоразумение… Нервите ни са напрегнати… Събитията през тази нощ…

— Господа! — решително се намеси хотелиерът. — Моля за внимание! Няма да говоря за трагичните събития през тази нощ. Разбирам, да, нервите са напрегнати. Но, от една страна, разследването на съдбата на нещастния Олаф Андварафорс се намира сега в сигурните ръце на инспектор Глебски, който по щастливо стечение на обстоятелствата се оказа сред нас. От друга страна, нас изобщо не бива излишно да ни изнервя обстоятелството, че се оказахме временно отрязани от външния свят…

Хинкус престана да дъвче и вдигна ръка.

— Нашите складове са пълни, господа! — тържествено продължи собственикът. — И аз съм убеден, че когато, след няколко дни, спасителната бригада се промъкне при нас през лавината…

— Каква лавина? — попита гръмко Хинкус, оглеждайки всички с кръглите си очи. — Що за дяволия?

— Да, простете — каза собственикът, като постави длан на челото си. — Съвсем забравих, че някои от гостите може да не знаят за това нещастие. Работата е там, че вчера в десет часа вечерта снежна лавина запуши Гърлото на бутилката и прекъсна телефонната връзка…

На масата се възцари мълчание. Всички дъвчеха и гледаха в чиниите си. Хинкус седеше слисан с провиснала долна устна. Луарвик Л. Луарвик меланхолично дъвчеше лимон, като отхапваше от него парчета заедно с кората. По тясната му брадичка и по сакото се стичаше жълт сок. Усетих, че ми изтръпват зъбите, отпих от кафето и обявих:

— Имам да добавя следното. Две неголеми банди от някакви мерзавци са избрали този хотел като място за разчистване на свои лични сметки. Като неофициално лице мога да предприема само ограничени мерки. Например мога да събера материали за официалните представители на мюрската полиция. Такъв материал в основни линии вече съм събрал и ще бъда много благодарен на всеки гражданин, който съобщи на следствието някакви нови сведения. По-нататък искам да съобщя на всички честни граждани, че могат да се чувстват в пълна безопасност и да се държат свободно така, както искат. Що се отнася до лицата, участващи в споменатите банди, предлагам им да прекратят всякаква дейност, за да не влошават и без това безнадеждното си положение. Напомням, че нашата откъснатост от външния свят е само относителна. Някой от присъстващите вече знае, че преди два часа се възползвах от любезността на господин Сневар, и пратих с пощенски гълъби донесение в Мюр. Сега всеки момент очаквам полицейски хеликоптер и затова напомням на лицата, замесени в престъплението, че своевременното признание и разкаяние могат значително да смекчат тяхната участ. Благодаря за вниманието, господа.

— Колко интересно! — възхитено възкликна госпожа Мозес. — Значи сред нас има бандити? Ох, инспекторе, намекнете поне, ние ще разберем.

Погледнах собственика. Обърнал към гостите огромния си гръб, Алек Сневар старателно изтриваше чашките, които стояха на бара.

Разговорът не се възобнови. Тихичко потракваха лъжичките по чаените чаши, шумно сумтеше над своята господин Мозес, като пронизваше с очи всеки поред. Никой не се издаде, но всички, които трябваше да помислят за своята съдба, мислеха. Бях пуснал в този курник хубавичък пор и сега трябваше да очаквам събития.

Пръв стана Дьо Барнстокър.

— Дами и господа! — каза той. — Аз приканвам всички честни граждани да се качат на ските и да направят малка разходка. Слънцето, чистият въздух, снегът и чистата съвест да ни бъдат опора и успокоение. Брюн, дете мое, да вървим.

Столовете се раздвижиха, гостите един след друг станаха от масата и напуснаха залата. Симоне предложи ръка на госпожа Мозес — очевидно всичките му нощни впечатления се бяха разсеяли под влиянието на слънчевото утро и жаждата от чувствени удоволствия. Господин Мозес измъкна иззад масата Луарвик Л. Луарвик, изправи го на крака и оня, като предъвкваше меланхолично лимона, се помъкна след него, преплитайки крака.

На масата остана само Хинкус. Той ядеше съсредоточено, сякаш беше с намерение да се зареди задълго, да има запас. Кайса събираше съдовете, собственикът й помагаше.

— Е, какво, Хинкус? — казах аз. — Ще поговорим ли?

— Във връзка с какво? — мрачно промърмори той, дояждайки яйцето, поръсено с пипер.

— Ами във връзка с всичко — казах аз. — Както виждате, няма да можете да се измъкнете. И на покрива няма за какво да ходите. Нали?

— Нямаме какво да говорим — каза Хинкус мрачно. — Аз не знам нищо по този случай.

— По кой случай? — попитах аз.

— За убийството! За какво друго…

— Има още и случай, „Хинкус“ — казах аз. — Свършихте ли? Тогава да вървим. Ето насам, в билярдната. Там сега е слънчево и никой няма да ни пречи.

Той не отговори нищо. Дояде яйцето, преглътна, изтри се със салфетката и стана.

— Алек — казах аз на собственика, — бъдете любезен и слезте долу, поседнете на същото място като вчера, разбирате ли ме?

— Разбирам — каза собственикът. — Ще бъде направено.

Той припряно избърса ръцете си в кърпата и излезе. Отворих вратата на билярдната и пуснах Хинкус напред. Той влезе и се спря върху ярките слънчеви квадрати — беше пъхнал ръце в джобовете си и дъвчеше клечка. Взех един от столовете до стената, поставих го там, където грееше най-много, и казах: „Седнете.“ Хинкус се забави за момент, но седна и веднага се смръщи — слънцето грееше в лицето му.

— Полицейски номера… — измърмори тъжно той.

— Службата ми е такава — казах и приседнах пред него на края на билярдната маса, в сянката. — Е, Хинкус, какво се е случило между вас и Барнстокър?

— Какъв Барнстокър? Какво може да се случи между нас? Нищо не се е случило помежду ни. Аз изобщо не го познавам.

— Вие ли му написахте заплашителната бележка?

— Никакви бележки никому не съм писал. А жалба ще напиша. За изтезание на болен човек.

— Слушайте, Хинкус. След час-два ще долети полицията. Ще дойдат експерти. Бележката ви е в джоба ми. Много лесно ще установят, че вие сте я написали. Защо отричате?

Той прехвърли с бързо движение сдъвканата клечка от единия край на устата си в другия. В залата Кайса тропаше с чиниите и припяваше нещо с тънко фалшиво гласче.

— Нищо не знам за тази бележка — каза накрая Хинкус.

— Престани да лъжеш, Бухале! — креснах аз. — Всичко за теб ми е известно! Ти загази. И ако искаш да си заслужиш член седемдесет и втори, дръж се за пункт „д“. Чистосърдечното признание преди започването на официалното следствие… Е?

Той изплю сдъвканата кибритена клечка, бръкна в джобовете си и извади смачкан пакет цигари. След това го поднесе към устата си, със зъби измъкна цигара и се замисли.

— Е? — повторих аз.

— Бъркате нещо — отговори Хинкус. — Бухал ме нарекохте. Аз съм Хинкус, а не Бухал.

Скочих от масата и пъхнах пистолета под носа му.

— А това познаваш ли? А? Твоя ли е тази машинка? Говори!

— Нищо не знам — мрачно каза той. — Какво сте се лепнали за мен?

Аз се върнах към масата, сложих пистолета до себе си на сукното и запалих цигара.

— Мисли, мисли — казах. — Бързо мисли, защото ще стане късно. Твоите приятелчета не успяха да дойдат навреме, защото падна лавината. А полицията ще бъде тук след час-два най-късно. Разбра ли каква е картината?

През вратата се промъкна Кайса и изпищя:

— Да ви донеса ли нещо? Желаете ли?

— Вървете, вървете си, Кайса — казах аз. — Махайте се.

Хинкус мълчеше и съсредоточено бъркаше в джоба си, после извади кибрит и запали цигара. Слънцето го огряваше. На лицето му изби пот.

— Не улучи ти, Бухале — казах аз. — Сбърка божата дарба с омлет. Какво си се залепил за Барнстокър? Изплаши горкия старец до смърт. Нима са ти заповядали него да държиш на мушка? Мозес! Мозес трябваше да държиш! Будала с будала, аз теб и за чистач не бих те взел, камо ли пък такова поръчение да ти дам… И твоите бандити ще ти припомнят това. Така че сега, Бухале…

Той не ми даде да завърша поучението. Седях на края на билярдната маса, провесил единия си крак, а другия бях опрял на пода, пушех и при това, съвсем глупашки, самодоволно разглеждах струйките дим в слънчевия лъч. А Хинкус седеше на стола на две крачки от мен и изведнъж се наведе, хвана ме за провесения крак, е все сила го дръпна към себе си и острото извъртя. Подцених Хинкус, право да си кажа, недооцених го. Смъкна ме от билярдната маса и аз с всичките си деветдесет килограма се сгромолясах ничком на пода.

За това, което се е случило по-нататък, мога само да предполагам. Накратко казано, примерно след минута дойдох на себе си и открих, че седя на пода, опрян на билярдната маса, брадата ми беше разбита, два зъба ми се клатеха, от челото ми течеше кръв в очите, а лявото рамо ме болеше непоносимо. Хинкус се въргаляше наблизо сгърчен, обхванал с ръце главата си, а над него като Георги Победоносец над падналия змей се възвишаваше ухилилият се геройски Симоне, който държеше в ръката си отломките на най-дългата и най-тежка щека. Изтрих кръвта от челото си и се надигнах. Олюлявах се. Искаше ми се да легна на сянка и да заспя. Симоне се наведе, вдигна от пода пистолета и ми го подаде.

— Имате късмет, инспекторе — каза той сияещ. — Още секунда и той щеше да ви разбие главата. Къде ви улучи? В рамото?

Кимнах. Задъхвах се и не можех да говоря.

— Почакайте — каза Симоне и изскочи в столовата, като хвърли върху билярдната маса парчето от щеката.

Обиколих масата и седнах в сянката така, че да виждам Хинкус. Той продължаваше да лежи неподвижно. Какъв дявол, а като го погледнеш — можеш да го помислиш за сополанко… Да, джентълмени, това е то истинският гангстер, в духа на най-добрите чикагски традиции. И откъде ли се появяват в нашата порядъчна страна? Като си помисля само — нали Згут има същата заплата, каквато и аз. А него трябва да го позлатят! Извадих носната кърпа от джоба си и внимателно попих ожуленото място на челото.

Хинкус застена, размърда се и се опита да седне. Още се държеше за главата. Симоне се върна с гарафа вода. Взех я от него, как да е се примъкнах до Хинкус и полях лицето му. Той заръмжа и свали едната си ръка от темето. Физиономията му беше пак зеленикава, но сега за това имаше обяснение. Симоне приклекна до него.

— Надявам се, че не съм се престарал? — загрижено каза той.

— Нищо, старче, всичко е наред… — Аз вдигнах ръка да го потупам по рамото и изохках от болка. — Сега ще му дам да се разбере.

— Да изляза ли? — попита Симоне.

— Не, май е по-добре да останете. Защото иначе може той да ми даде да разбера. Донесете още вода… в случай, че припадне.

— И бренди! — ентусиазира се Симоне.

— Правилно — казах аз. — Бързо ще го върнем в съзнание. Само никому не казвайте какво се е случило.

Симоне донесе още вода и начената бутилка с коняк. Разтворих устата на Хинкус и влях половин чаша. Аз също изпих толкова. Симоне, запасен с трета чаша, пи с нас за компания. После преместихме Хинкус до стената, опряхме го с гръб към нея, аз отново го залях с вода от гарафата и два пъти го плеснах по бузите. Той отвори очи и започна шумно да диша.

— Още коняк? — попитах.

— Да… — пресипнало въздъхна той.

Дадох му още коняк. Той се облиза и решително каза:

— Какво казахте относно член седемдесет и втори „д“?

— Там ще стане ясно — казах аз.

Той заклати глава и се намръщи.

— Не, така няма да стане. На мен доживотната присъда й бездруго ми е гарантирана.

— Търси се? — попитах аз.

— Точно така. Сега имам само един интерес — да отърва въжето. И между впрочем имам всички шансове — към Олаф нямам никакво отношение, сам знаете, а тогава какво остава? Незаконно носене на оръжие ли? Глупости, ще трябва да се доказва още, че аз съм го носил…

— А нападение на инспектор от полицията?

— За това и става дума! — каза Хинкус, като опипваше внимателно темето си. — Според мен такова нападение не е имало, а е имало истинско чистосърдечно признание преди началото на официалното следствие. Какво е вашето мнение, шефе?

— Признание още не е имало — напомних аз.

— Ей сега ще има — каза Хинкус. — Но в присъствието на този физик-химик обещавате ли, шефе? Член седемдесет и втори „д“ — обещавате ли?

— Добре — казах аз. — За начало ще смятаме, че е имало сбиване на лична основа под влияние на алкохола. Тоест, ти си бил под влияние на алкохола, а аз съм те вразумявал.

Симоне зацвили.

— А аз какво? — попита той.

— А вие сте ми помогнали да се справя… Добре, стига сме дрънкали. Разказвай, Бухале. И внимавай да не излъжеш пак. Два зъба ми разклати, гад!

Той само ме погледна с жълтеникавите си очи и започна:

— Значи така, насам ме насочи Шампиона. Чували ли сте за Шампиона? Има си хас да не сте чували… Та по-миналия месец той намери някакъв тип. Откъде, с какво го е закачил на куката, аз не зная, истинското му име също не зная. Ние го наричахме Велзевул. И правилно — страшен тип е… Участва с нас в две нападения — това не бе работа за обикновен човек, но той ги изпълни чисто, красиво, впрочем вие сам знаете това. Втора национална банка беше първата, а бронираната кола със златните слитъци бе втората. Знаете тези случаи, нали, шефе? Да! Вие не ги разкрихте, а онези, които тогава вкарахте в затвора, нямат нищо общо, но и вие сам го знаете. Та така — свърши той тези две работи и реши да приключи. Защо — това е особен въпрос, но Велзевул изчезна и ни хвърлиха да го търсим навсякъде. Трябваше да го засечем, да го вземем на мушка и да свирнем на Шампиона… Като крайна мярка ни бе заповядано да го ликвидираме на място. Та аз го засякох и това е моето чистосърдечно признание.

— Така — казах аз. — Е, и кой тук в хотела е Велзевул?

— Точно тук се провалих, шефе. Вие ми отворихте очите, а аз се бях заблудил с този фокусник, с Барнстокър. Първо, гледам — магически трикове, разни фокуси. А второ, помислих си: ако Велзевул поиска да се маскира като някого, то като кого? За да не вдига излишен шум… Ясно — като фокусник!

— Нещо бъркаш — казах аз. — Фокуси — добре. Но Барнстокър и Мозес са като небето и земята. Единият е кльощав, дълъг, другият е дебел и набит…

Хинкус махна с ръка.

— В различен вид съм го виждал — и дебел, и тънък. Никой не знае какъв е естественият му вид… Това би трябвало да разберете, шефе. Велзевул не е обикновен човек. Той има власт над нечистата сила…

— Започна да плещиш глупости — казах предупредително.

— Правилно — съгласи се Хинкус. — Разбира се, никой няма да повярва, ако сам не е видял… А ето например жената, с която пътешества — каква е тя според вас, шефе? Със собствените си очи видях как тя вдигна една каса, тежаща два тона, и я понесе по корниза. Под мишница я носеше. А тогава беше мъничка, слабичка, дете, момиченце, като Барнстокъровата девойка… а ръчищата й…

— Бухале — казах аз. — Престани да лъжеш.

Хинкус отново махна с ръка и тъкмо да падне духом, изведнъж се оживи.

— Добре — каза той. — Да речем, че лъжа. — Но ето сега, извинявам се, вас с голи ръце ви тръшнах, шефе, а нали вие сте едър мъж, ловък… Та сам помислете, кой би могъл по такъв начин да ме върже и да ме пъхне под масата?

— Кой? — попитах аз.

— Тя! Сега разбирам как е станало всичко. Тази гад ме е познал, запомнил ме е. И когато е видял, че стоя на покрива и жив от къщата няма да го пусна, е насъскал по мен тази жена… Изпратил я е да ме… — В очите на Хинкус се появи предишният ужас. — Пресвета майко, седя си аз там, а то стои пред мен, тоест аз сам стоя — гол, покойник и очите ми изтекли… Как ли не издъхнах от страх, как не полудях — не разбирам. Пия, а не се напивам — сякаш го изливам на земята… Разбрал е значи, че в черепа ми не всичко е наред, на мен ми е по наследство от баща ми… На него също му се привиждаха разни неща и тогава хващаше пушката и започваше да стреля… И Велзевул, види се, беше решил — или да ме подлуди, или да ме сплаши до загубване на съзнание, та да изчезна вдън земя. А когато видя, че не става, тогава и сила употреби…

— А защо просто не те е пречукал? — попитах аз.

Хинкус затресе глава.

— Не. Това той не може. Сега ще ви кажа истината за това, защо той се отказа от бандитизма. Когато гепихме бронираната кола, сами разбирате, че се наложи да ликвидираме охраната. Момчетата я изтрепаха, а се получи така, сякаш той, Велзевул, си изцапа ръцете с кръв. А цялата му чародейна сила ще пропадне, ако погуби човешки живот. Така ни каза Шампиона.

— Да допуснем — казах несигурно.

Пак нищо не разбирах. Хинкус, както сам си призна, беше несъмнено луд. Но неговата лудост си имаше своя логика. В рамките на тази лудост всички краища се връзваха, и дори сребърните куршуми имаха своето място в общата картина. Всичко това някак странно се преплиташе с реалната действителност. Касата на Втора национална банка действително беше изчезнала по най-загадъчен начин, беше се „стопила във въздуха“, както казваха експертите, разперили в недоумение ръце, и единствените следи, които водеха навън от помещението, отиваха към корниза. А свидетелите по ограбването на бронираната кола, сякаш се бяха уговорили, упорито твърдяха под клетва, че всичко е започнало с това — някакъв човек сграбчил бронираната кола отдолу и я обърнал настрани… Дявол знае как да се разбира това.

— А сребърните куршуми? — за всеки случай попитах аз. — Защо пистолетът е зареден с тях?

— Точно заради това — снизходително поясни Хинкус. — С оловни куршуми привидение няма да убиеш. Шампиона предварително приготви сребърни и ги показа на Велзевул: ето твоята смърт, така че си прави добре сметката.

— А защо те са останали в хотела? — попитах аз. — Теб вързаха, а те останаха…

— Това не знам — призна Хинкус. — Това и аз не го разбирам. Като видях сутринта Барнстокър, направо се смаях. Защото си мислех, че отдавна и следа от тях не е останала. Тфу, не е Барнстокър, разбира се… Но тогава мислех, че е Барнстокър… В общи линии, Велзевул е тук, а защо е останал тук, това не знам. Може би не може да се промъкне през лавината. Той, макар че е магьосник, не е Господ. Да лети, например, не може, това вече е всеизвестно. През стени да преминава — също… Наистина, ако се помисли, тази неговата жена — или която и да е тя — всяка преграда би могла да разруши като нищо…

Аз се обърнах към Симоне.

— Е — рекох, а какво ще каже по този повод науката?

Лицето на Симоне ме учуди. Физикът беше много сериозен.

— В разсъжденията на господин Хинкус — каза той — има в крайна сметка един твърде интересен детайл. Неговият Велзевул не е всемогъщ. Чувствате ли това, инспекторе? Това е много важно. И много странно. Струва ми се, че във фантазията на тези тъмни, невежи хора не може да има никакви закони и ограничения. Но ги има. А как по-точно е бил убит Олаф?

— Това не знам — решително каза Хинкус. — За Олаф нищичко не знам, шефе. Честна дума — Той притисна ръка към сърцето си. — Мога само да кажа, че не е наш, и ако действителното е претрепал Велзевул, то не разбирам… Велзевул не трябва да убива хора. Той да не е враг на себе си?

— Така, така, така — каза Симоне. — А как все пак е бил убит Олаф, инспекторе?

Аз накратко му изложих фактите: за заключената отвътре врата, за извитата шия, за петната по лицето, за аптечната миризма. Докато разказвах, не изпусках Хинкус от поглед. Той слушаше, настръхваше, очите му играеха и накрая умолително поиска да пийне още. На мен ми беше ясно, че всичко това е ново за него, плаши го и го кара да трепери, А Симоне съвсем се намръщи. Очите му блуждаеха, огромните му жълтеникави зъби се оголиха. Изслушвайки разказа ми, той тихичко изруга. Повече нищо не каза.

Отпих от коняка и почерпих Хинкус — и двамата не се чувствахме добре. Не зная как изглеждах аз, но Хинкус беше абсолютно зелен и от време на време внимателно опипваше главата си. После оставих физика да размишлява и отново се заех с Хинкус.

— А как все пак ти, Бухале, го проследи? Ти не си знаел предварително как ще изглежда той…

Въпреки зеления си цвят, Хинкус самодоволно се усмихна.

— Това ние също го умеем — каза той. — Не по-лошо от вас, шефе. Първо, Велзевул, макар и магьосник, е глупак. Навсякъде мъкне със себе си своя кован сандък. Втори такъв не съществува. На мен ми оставаше едно — да разпитам накъде е отпътувал този сандък. Второ — той не си знае парите… Плаща с толкова, колкото извади от джоба. Сам разбирате, че такива хора правят впечатление. Откъдето е минал, все за него говорят. Та с една дума, проследих го — аз работата си зная… Но че с Барнстокър се получи засечка, нищо не мога да кажа: заблуди ме старчето, пусто да остане. Тези негови проклети бонбончета… Веднъж влизам във фоайето и той там — седи и си мисли, че никой не го вижда, а в ръцете си премята една дървена кукличка. И какво само правеше с нея! Господи! Да, заблудих се по отношение на него, разбира се…

— При това през цялото време тази жена е с него — казах аз замислено.

— Не — каза Хинкус. — Жената — това, шефе, не е задължително. Когато трябва да отиде по работа, той отнякъде я изнамира. Пък и тя изобщо не е жена, а също е нещо като таласъм. Къде се дява, когато я няма — това никой не знае.

Тогава се хванах, че аз, солидният, опитният инспектор, стоя тук и с пълна сериозност обсъждам с побъркания бандит разни истории относно таласъми, чародеи и магьосници. Виновно се огледах за Симоне и открих, че физикът е изчезнал, а вместо него на вратата, опрян на касата, стои собственикът с уинчестър под мишницата и си спомних всичките му намеци, всичките тези разговорчета относно зомбита, спомних си тлъстия му показалец, извършващ многозначително движение. Още повече се засрамих, запалих цигара и с умишлена строгост казах:

— Така. Стига за това. Ти виждал ли си някога по-рано този едноръкия?

— Кого?

— Този, който седеше до теб.

— А, този, който ядеше лимони… Не, за първи път. А какво?

— Нищо — казах аз. — Кога трябва да пристигне Шампиона?

— Снощи го чаках… Не дойде. Сега разбирам, че е заради лавината…

— А на какво разчиташе, глупако, като ме нападна?

— А какво можех да направя? — каза Хинкус тъжно. — Аз съм човек известен, доживотната присъда ми е гарантирана. И реших: ще му взема пистолета, ще пречукам когото трябва, а самият аз ще се промъкна към лавината… Или сам някак ще я преодолея, или Шампиона ще ме прибере. Шампиона сега също не спи, шефе. Не само полицията има хеликоптери…

— Колко човека трябваше да дойдат с Шампиона?

— Не знам. Не по-малко от трима. Но, разбира се, най-отбрани…

— Добре, ставай — казах аз и не без мъка се надигнах. — Да вървим да те затворя.

Хинкус, охкайки и пуфтейки, също стана. Ние със собственика го поведохме надолу, по аварийното стълбище, за да не срещнем някого. Все пак в кухнята ни видя Кайса, писна и се скри зад печката.

— Не пискай, глупачке — строго й каза хотелиерът. — Приготви гореща вода, бинтове, йод… Насам, Петер, в килера.

Огледах килера и ми хареса. Вратата отвън се заключваше с катинар и беше здрава и надеждна. Други изходи нямаше, дори прозорци липсваха.

— Ще седиш тук, докато не долети полицията — казах на Хинкус за довиждане. — И не си помисляй да предприемаш нещо — ще те застрелям на място.

— Е, да! — захленчи Хинкус — Бухала под ключ, а оня си ходи на свобода, никакви улики против него няма… Не е хубаво, шефе, несправедливо е… Аз съм ранен и кратуната ме боли…

Не се включих в разговор с него, заключих вратата и прибрах ключа. Огромно количество ключове се беше натрупало в джоба ми. „Още два часа, помислих си, и всички налични ключове в хотела ще трябва да мъкна със себе си.“

След това отидохме в канцеларията, Кайса донесе вода и бинтове и собственикът се зае да ме обработва.

— Какво оръжие има в хотела? — попитах го аз.

— Уинчестър, две ловджийски. Пистолет… Оръжие има, но кой ще стреля с него?

— Н-да — казах аз. — Кофти работа.

Със сачми срещу картечници. Дьо Барнстокър срещу отбрани главорези. А те няма и с престрелка да се занимават, знам го аз Шампиона — ще хвърлят от хеликоптера нещо запалително и когато излезем, ще застрелят всички навън като яребици.

— Докато вие бяхте горе — съобщи собственикът, като ловко миеше челото ми — при мен се яви Мозес. Сложи на масата чувалче с пари — именно чувалче, не преувеличавам, Петер — и поиска да поставя всичко това веднага в касата. Той, видите ли, считал, че при това положение на нещата неговото имущество се намира в сериозна опасност.

— А вие? — попитах.

— Тук малко се изпуснах — призна си собственикът. — Не съобразих и изтърсих, че ключовете от касата са у вас.

— Благодаря ви, Алек — казах аз печално. — Ето че сега ще започне ловът за полицейския инспектор…

Ние помълчахме. Собственикът ме превързваше с бинтове, мен ме болеше, направо ми се повдигаше от болка. Навярно този боклук ми е счупил ключицата. Радиото хъркаше и пукаше, предаваха местните новини. За лавината в Гърлото на бутилката не казаха нито дума. След това хотелиерът се отдръпна крачка назад и критично огледа делото на своите ръце.

— Да, така е доста прилично — каза той.

— Благодаря — рекох аз.

Той взе легена и делово се осведоми:

— Кого да ви пратя?

— По дяволите — казах. — Искам да спя. Вземете уинчестъра, сядайте в хола и стреляйте по всеки, който се приближи до тази врата. На мен ми е необходимо поне час да поспя, иначе ей сега ще падна. Проклети вампири. Вонящи таласъми.

— Аз нямам сребърни патрони — кротко напомни собственикът.

— Стреляйте с оловни, дявол да ви вземе. И престанете да разпространявате тук вашите суеверия! Тази банда ме води за носа, а вие им помагате… Има ли капаци на прозорците?

Собственикът остави легена, мълчаливо се приближи до прозореца и спусна железните щори.

— Така — казах аз. — Добре… Не, не палете лампата… И ето какво още, Алек. Поставете някого… Симоне или онази девойка… Брюн… нека наблюдават небето. Обяснете им, че работата е на живот и смърт. Щом се появи някой хеликоптер, нека вдигнат тревога…

Собственикът кимна, взе легена и тръгна към вратата. На прага се спря.

— Искате ли един съвет, Петер? — попита той. — Последен.

— Е?

— Дайте им този куфар и нека се махат от нас право в своя ад, откъдето са дошли. Нима не разбирате: единственото нещо, което ги държи тук — това е куфарът…

— Разбирам — казах аз. — Точно това разбирам много добре. Именно затова ще спя тук на твърдите столове, опрял глава в проклетия ви сейф и ще разстрелям със сребърни куршуми всяка гадина, която се опита да вземе от мен куфара. Ако видите Мозес, предайте му това. Можете да не смекчавате израза. Толкова. Вървете и ме оставете на мира.