Хотел „При загиналия алпинист“ (Дело за убийство (Още една заупокойна молитва за детективския жанр))

6

За мое немалко учудване, идеята с вечеринката се оказа сполучлива. Похапнахме набързо и никой не напусна столовата, освен Хинкус, който измънка някакви извинения и се помъкна към покрива да промива белите си дробове с планински кислород. Аз го изпратих с поглед, изпитвайки нещо като угризение на съвестта. Дори ми мина мисълта отново да вляза в стаята му и да извадя от сака онзи проклет часовник. Шегите са си шеги, но заради този часовник той би могъл да има сериозни неприятности. И без това си има предостатъчно. Аз също. До гуша ми дойде от шегички и от собствената ми глупост… „Ще се напия“ — реших аз и веднага ми олекна. Обходих с поглед масата и замених чашката си с халба. Какво ми пука за всичко това? Аз съм в отпуск. И изобщо не съм полицай. Това, че съм се регистрирал като такъв, нищо не означава… Ако всъщност ви интересува, аз съм търговски агент. Търгувам с умивалници втора ръка. И с тоалетни чинии… Бегло си помислих, че за посредник по дела на непълнолетни Хинкус има прекалено беден речник. Отпъдих тази мисъл и старателно се закикотих заедно със Симоне над някаква негова поредна тъпа шега, която не бях чул. Изгълтах на екс половин чаша бренди и си налях още. В главата ми зашумя.

Между впрочем веселието започна. Кайса още не беше успяла да прибере мръсните съдове, а господин Мозес и Дьо Барнстокър, подканвайки се един друг с жестове, се отправиха към масата за игра на карти, покрита със зелено сукно, която се появи изведнъж в ъгъла на столовата. Собственикът включи музиката с оглушителна сила. Олаф и Симоне едновременно се устремиха към госпожа Мозес и тъй като тя не намери сили да избере кавалер, започнаха да танцуват тримата. Отрочето отново ми показа езика си. Правилно! Аз се измъкнах иззад масата и като се стараех да стъпвам по възможност твърдо, помъкнах към тази разбойница… към този разбойник бутилка и чаша.

— Един танц, мадмоазел? — попитах и се пльоснах на стола редом с детето.

— Не танцувам, госпожо — лениво отвърна то. — Престанете да дрънкате глупости и ми дайте цигара.

Дадох, пийнах още бренди и започнах да обяснявам на това същество, че поведението му — неговото по-ве-де-ние! — е неморално и че така не бива. Дайте ми малко време и ще го натупам. Или, добавих аз, като помислих, ще го обвиня в носене на неподходящо облекло на обществено място. И за окачване на лозунги, казах аз. Не е хубаво. По вратите. Шокира и възбужда… Възбужда! Аз съм честен търговец и няма да позволя на никого… Осени ме блестяща мисъл. Ще се оплача от вас в полицията, казах аз, заливайки се в щастлив смях. Мога да ви предложа… не тоалетна чиния, разбира се, това би било неприлично, още повече на маса, но прекрасен умивалник. Удивително добре запазен, въпреки всичко. На фирмата „Павел Буре“. Не искате ли? Като ще почивам, да почивам!

Отрочето ми отвръщаше нещо, и то доста остроумно, ту с пресипнал момчешки бас, ту с нежен девически алт. Главата ми се завъртя и скоро взе да ми се струва, че разговарям едновременно с двама събеседници. Някъде тук се намираше покварено, тръгнало по лош път момче, което непрекъснато посръбваше от моето бренди и за което аз носех отговорност като служител в полицията, опитен търговски агент и старши по чин. И пак някъде тук имаше очарователна, екзотична девойка, която, слава Богу, никак не приличаше на моята старица и към която аз, струва ми се, започнах да изпитвам чувства, повече нежни, отколкото бащински. Отблъсквайки през цялото време момчето, което се намесваше в разговора, аз изложих на девойката моите възгледи за брака като доброволен съюз на две сърца, поели заедно определени морални задължения. И никакви велосипеди-мотоциклети, добавих строго. Да се разберем за това още сега. Моята старица не понася такива неща. Ние се уговорихме и пих отначало с момчето, а после и с момичето, моята годеница. Защо, по дяволите, млада пълнолетна девица да не може да пийне малко хубав коняк? След като повторих три пъти, не без предизвикателство, тази мисъл, която и на мен ми изглеждаше малко спорна, аз се облегнах на стола и огледах залата.

Всичко вървеше чудесно. Законите и моралните норми не се нарушаваха. Никой не окачваше лозунги, не пишеше бележки, не крадеше часовници. Музиката гърмеше. Дьо Барнстокър, Мозес и собственикът играеха на карти без ограничение на залога. Госпожа Мозес буйно танцуваше със Симоне нещо свръхмодерно. Кайса прибираше съдовете. Чинии, вилици и Олаф се въртяха около нея. Всички съдове на масата се намираха в движение — аз едва успях да хвана бягащата бутилка и залях панталона си.

— Брюн — казах аз проникновено, — не ми обръщайте внимание. Всичко това са идиотски шеги. Златните часовници, чаршафите… — тогава ме осени нова мисъл. — Ей, момче, защо не те науча да стреляш с пистолет?

— Не съм момче — тъжно каза девойката. — Нали с вас се сгодихме.

— Още по-добре! — възкликнах ентусиазирано. — Имам дамски браунинг…

Известно време с нея беседвахме за пистолети, за годежни пръстени и неизвестно защо за телекинезата. После ме завладя съмнение.

— Не! — казах решително. — Не съм съгласен. Първо свалете очилата си. Не желая да купувам котка в чувал.

Това беше грешка. Девойката се обиди и изчезна, а момчето остана и взе да нагрубява. Но тогава към мен се приближи госпожа Мозес и ме покани на танц, а аз се съгласих с удоволствие. След минута у мен се появи твърдата увереност, че съм глупак, че би следвало да свържа съдбата си единствено с госпожа Мозес и само с нея. С моята Олга. Тя имаше божествено меки ръчички, които ни най-малко не бяха напукани, а съвсем гладички и тя охотно разрешаваше да ги целувам, имаше още прекрасни, добре различими очи, нескрити от никаква оптика, от нея очарователно благоухаеше и тя нямаше брат-близнак, груб, отракан юноша, който не ти дава дума да кажеш. Наистина, наоколо през цялото време, кой знае защо, се появяваше Симоне, умърлушеният палавник и велик физик, но с това напълно можех да се примиря, доколкото той не й беше роднина.

После, някак внезапно, изтрезнях и открих, че се намирам с госпожа Мозес зад пердето на прозореца. Аз я държах за талията, а тя, склонила глава на рамото ми, говореше:

— Гледай, каква очарователна гледка!…

Това неочаквано преминаване на „ти“ ме смути и започнах тъпо да наблюдавам гледката, размишлявайки как по-деликатно да сваля ръката си от кръста й, докато не са ни видели. Впрочем, пейзажът съвсем не беше лишен от очарование. Луната навярно вече се беше издигнала високо, цялата долина изглеждаше синкава в нейната светлина, а близките планини сякаш висяха в неподвижния въздух. И тогава забелязах унилата сянка на нещастния Хинкус, сгърбил се на покрива, и измърморих:

— Горкият Хинкус…

Госпожа Мозес леко се отстрани от мен и учудено ме погледна от долу на горе.

— Горкият ли? — попита тя. — Защо?

— Той е тежко болен — обясних аз. — От туберкулоза и много се страхува.

— Да — подхвана тя. — Забелязахте ли още нещо? Той през цялото време се страхува. Един такъв подозрителен и много неприятен господин. И съвсем не е от нашия кръг…

Поклатих тъжно глава и въздъхнах:

— Ето че и вие натам клоните… — казах аз. — Нищо подозрително няма у него. Просто нещастен, самотен човечец. Много жалък. Да бяхте видели как от време на време позеленява и се покрива с пот. А тук с него непрекъснато се шегуват…

Тя изведнъж се засмя със своя чудесен кристален смях.

— Случваше се и граф Грейсток да позеленява ежеминутно. Толкова беше забавен!

Не намерих какво да отговоря на това, с облекчение свалих ръка от кръста й и й предложих цигара. Тя отказа и заразказва нещо за графове, барони, виконти и князе, а аз я гледах и се опитвах да си спомня какъв вятър ме е довял с нея зад това перде.

После пердето шумно се дръпна и пред нас възникна отрочето. Без да ме гледа, то тромаво потропна с крак и хрипкаво произнесе:

— Пермете ву2…

— Бите3, момчето ми — очарователно усмихвайки се отвърна госпожа Мозес, подари ми поредната ослепителна усмивка и, прегърната от отрочето, се плъзна по паркета.

Въздъхнах и изтрих челото си с носна кърпа. Масата вече беше прибрана. Тройката картоиграчи в ъгъла продължаваше да играе. В билярдната Симоне биеше по топките, Олаф и Кайса се бяха изпарили. Музиката гърмеше с пълна сила, госпожа Мозес и Брюн демонстрираха необикновено майсторство. Внимателно ги заобиколих и се отправих към билярдната.

Симоне ме поздрави, като размаха щеката, и без да губи нито секунда от драгоценното време, ми предложи пет топки аванс. Снех сакото си, запретнах ръкави и играта започна. Загубих огромно количество партии и бях наказан за това с огромно количество анекдоти. Стана ми съвсем леко на душата. Смеех се на вицовете, които почти не разбирах, тъй като в тях ставаше дума за някакви кварки, преживящи наляво крави, за професори с екзотични имена, пиех сода и не се поддавах на уговорките и подигравките на партньора, стенех престорено силно и се хващах за сърцето, когато не улучвах; тържеството ми беше неудържимо, когато улучвах; измислях нови правила на играта и с чар ги отстоявах; разпасах се до такава степен, че свалих връзката си и разкопчах яката на ризата. Според мен бях във форма. Симоне също. Той улучваше невъобразими и теоретично невъзможни топки, тичаше по стените, и дори, струва ми се, по тавана; в промеждутъците между анекдотите пееше с цяло гърло песни с математическо съдържание; постоянно обръщаше на „ти“ и казваше при това: „Пардон, старче! Проклето демократическо възпитание!“.

През отворената врата на билярдната от време на време зървах ту Олаф, който танцуваше с отрочето, ту собственика, който носеше на картоиграчите поднос с напитки, ту зачервената Кайса. Музиката все така гърмеше, играчите хазартно подвикваха, ту обявявайки пики, ту цакайки със спатии. От време на време се чуваше хрипливото: „Послушайте, Драбл… Бандрл… дьо!…“ и негодуващото удряне на чашата по масата, и гласът на хотелиера: „Господа, господа! Парите са прах…“, и се лееше кристалният смях и гласче на госпожа Мозес с нейното: „Мозес, какво правите, нали пиките вече минаха…“ След това часовникът удари половината на някакъв час, в столовата се размърдаха столове и видях как Мозес тупа Дьо Барнстокър по рамото. Чух го да боботи: „Играта беше добра, Барн Дьо… Вие сте опасен противник. Лека нощ, господа! Да вървим, скъпа…“ После, спомням си, на Симоне свърши, както той се изрази, запасът от гориво, и аз отидох в столовата за нова бутилка бренди, решавайки, че и на мен ми е време да попълня запаса от веселие и безгрижие.

В залата все още свиреше музика, но вече нямаше никого, само Дьо Барнстокър, който седеше с гръб към мен на игралната маса, замислено правеше чудеса с двете колоди. С плавни движения на фините си бели ръце той измъкваше картите от въздуха, караше ги да изчезват в разтворените му длани, прехвърляше колодите от ръка в ръка като блестяща струя, разтваряше ги като ветрило във въздуха пред себе си и ги отправяше в небитието. Той не ме забеляза и аз се постарах да не го отвличам. Просто взех от бюфета една бутилка и на пръсти се върнах в билярдната.

Когато в шишето остана малко повече от половината, с мощен удар изхвърлих навън две топки и скъсах сукното на билярдната маса. Симоне се възхити, но аз разбрах, че това беше вече прекалено.

Край — казах и оставих щеката. — Ще отида да подишам чист въздух.

Минах през столовата, сега вече съвсем пуста, спуснах се във фоайето и излязох на стълбището. Не зная защо, но ми беше тъжно, че вечеринката е свършила, а нищо интересно не се беше случило, че изпуснах шанса си с госпожа Мозес и май наговорих глупости на отрочето на покойния брат на господин Дьо Барнстокър и че луната е ярка, малка и ледена и че на много мили наоколо има само сняг и скали. Поговорих със санбернара, който извършваше нощната си обиколка и той се съгласи, че нощта действително е излишно тиха и пустинна и че самотата, при всичките си неизброими преимущества, е нещо кофти, но категорично отказа да огласи долината с вой или, в краен случай, да полае заедно с мен. В отговор на моите уговорки той само поклати глава, отдалечи се недоволен и легна край стълбите.

Разходих се напред-назад по разчистената пътечка пред хотела и се загледах в залятата от лунна светлина фасада. Светеше в жълто прозорецът на кухнята, в розово — прозорецът на спалнята на госпожа Мозес, светеше и у Дьо Барнстокър, и зад завесите на столовата; останалите прозорци бяха тъмни, а този на Олаф беше отворен напълно, както и сутринта. На покрива самотно стърчеше загърнатият в шубата си страдалец Хинкус, нещастен и самотен като нас с Лел, но още по-нещастен и сгърбен под бремето на своята болест и своя страх.

— Хинкус! — тихичко го повиках аз, но той не се помръдна. Може би беше задрямал, а може би не чуваше през топлите наушници и вдигнатата яка.

Замръзнах и с удоволствие си помислих, че сега точно е времето да затвърдя набелязаната добра традиция и да пийна горещ портвайн.

— Да вървим, Лел — казах аз и ние се върнахме във фоайето. Там видях хотелиера и го посветих в своя замисъл. Срещнах пълно разбиране.

— Идете при камината, Петер, а аз ще отида да се разпоредя.

Приех поканата му, настаних се пред огъня и започнах да грея измръзналите си ръце. Чувах как собственикът ходи из фоайето, как боботи нещо на Кайса и пак върви, щрака електрическите ключове, после стъпките му затихнаха и от столовата вече не се чуваше музиката. Като стъпваше тежко по стълбището, той отново влезе във фоайето, като тихо се караше на Лел: „Не-не, Лел, не ми досаждай — говореше той строго. — Пак си извършил това безобразие. Този път вътре в къщата. Господин Олаф ми се оплака и това е позор. Къде се е чуло и видяло добро и порядъчно куче…“

И така, викингът беше опозорен още веднъж — помислих си аз с известно злорадство. Спомних колко бурно Олаф бе танцувал с отрочето в столовата и злорадството ми се засили. Затова, когато Лел с виновно наведена глава се приближи към мен и пъхна студения си нос в шепата ми, аз го потупах по шията и прошепнах: „Юнак си ти, куче, нека му е!“.

В този момент подът леко трепна под краката ми, жално зазвъняха стъклата и аз чух далечен мощен грохот. Лел изправи глава и наостри уши. Машинално погледнах часовника — беше десет часа и две минути. Целият се напрегнах и зачаках. Грохотът не се повтори. Някъде горе със сила се тресна врата, звъннаха съдовете в кухнята. Кайса извика: „Ой, Господи!“. Аз се надигнах, но в този момент се разнесоха стъпки и в залата с камината влезе собственикът с две чаши горещ портвайн.

— Чухте ли? — попита той.

— Да, какво беше това?

— Лавина в планината. И не е много далеч… Почакайте, Петер…

Той остави чашите върху поличката на камината и излезе. Взех своята и отново седнах в креслото си. Бях абсолютно спокоен. Срутванията не ме плашеха, а портвайнът, кипнат с лимон и канела, беше повече от достоен за похвала. „Чудесно!“ — помислих си аз, докато се настанявах по-удобно.

— Добре! — казах гласно. — Нали, Лел?

Кучето не възрази, макар че за него нямаше портвайн.

Собственикът се върна. Взе своята чаша, седна до мен и известно време мълчаливо се взираше в нажежените въглени.

— Спукана ни е работата, Петер — глухо и тържествено произнесе накрая той. — Ние сме отрязани от външния свят.

— Как така? — попитах аз.

— До коя дата сте в отпуска, Петер? — продължи той със същия глух глас.

— Да кажем до двайсети. Какво става всъщност?

— До двайсети — бавно повтори той. — Повече от две седмици… Да, май имате шанс навреме да се върнете на работа.

Оставих чашата на коляното си и саркастично погледнах този мистификатор.

— Говорете направо, Алек. Не ме щадете. Какво се е случило? ТОЙ ли се е върнал най-сетне?

Хотелиерът се усмихна доволно.

— Не. За щастие не е това. Длъжен съм да ви кажа, но да си остане между нас, ТОЙ беше рядко заядлив и капризен тип и ако се върне… Впрочем, за мъртвите или добро, или нищо. Да поговорим за живите. Радвам се, че имате още две седмици, защото може би по-рано няма да разринат.

Разбрах.

— Пътят ли е затрупан?

— Да. Сега опитах да се свържа с Мюр. Телефонът не работи. Това може да означава само онова, което е означавало вече няколко пъти през последните десет години: срутването е запушило Гърлото на бутилката (вие сте минали през него) и това е единственият проход към моята долина.

Отпих от чашата си.

— Веднага разбрах какво е станало — продължи той. — Грохотът се чу откъм север. Сега ни остава само да чакаме. Докато си спомнят за нас, докато сформират работна бригада…

— Водата ще ни стигне — замислено казах аз. — А няма ли да изпаднем в людоедство?

— Не — каза собственикът с видимо съжаление. — Освен ако ви се прииска да разнообразите менюто. Предварително ви предупреждавам: няма да ви дам Кайса. Можете да глозгате Дьо Барнстокър. Този стар мошеник спечели днес от мен седемдесет крони.

— А как сме с горивото? — попитах аз.

— У нас винаги са в резерв моите вечни двигатели.

— Хм… — казах аз. — Те дървени ли са?

Собственикът ме изгледа с упрек. После каза:

— Защо не попитате, Петер, как сме с пиенето?

— А как сме?

— С пийването — гордо каза собственикът — сме особено добре. Само от ликьора собствено производство имаме сто и двадесет бутилки.

Известно време ние мълчаливо гледахме въглените, спокойно посръбвайки от чашите. Беше ми хубаво, както никога по-рано. Обмислях възникналите току-що перспективи и колкото повече ги обмислях, толкова повече ми харесваха. След това собственикът внезапно каза:

— Едно нещо ме безпокои, Петер, ако говорим сериозно. Имам впечатлението, че съм загубил добри клиенти.

— По какъв начин? — попитах аз. — Напротив, осем тлъсти мухи са се оплели във вашата паяжина и нямат никакви шансове да се измъкнат по-рано от две седмици. Каква реклама! Всички те после ще разказват как са били живи погребани тук и едва не са се изяли един друг…

— Така е — самодоволно призна собственикът. — За това вече помислих. Но нали мухите биха могли да бъдат и повече, тук всеки момент трябваше да пристигнат приятелите на Хинкус…

— Приятелите на Хинкус ли? — учудих се аз. — Той ли ви каза, че очаква приятелите си?

— Не ми е казвал… Той звъня в Мюрската поща и продиктува телеграма.

— И какво?

Собственикът вдигна пръст и тържествено издекламира:

— „Мюр, хотел «При загиналия алпинист». Чакам, побързайте.“ Нещо подобно.

— Никога не бих и помислил — измърморих аз, — че Хинкус има приятели, които са съгласни да споделят самотата му. Макар че… защо не? Пуркоа па, така да се каже…