Градът на нощната страна

6.

Чен наблюдаваше представлението с нещо като лека почуда. Синьо-зелените светлини трепкаха по лицето ѝ в такт с музиката.

Дори не си бе направила труда да се престори на изненадана, когато я причаках пред банката. Каза ми здрасти и след няколко приказки за времето и прочее предложих да отпразнуваме „случайната“ си среща с по едно питие, както си е редно.

Тя се съгласи и аз посочих фоайето на „Манхатън“ отсреща.

Това вече я изненада, но въпреки това тя кимна. Поне засега камерата не ни бе забелязала.

— Цялото това чудо заслужава ли цената на полето за безтегловност? — попита тя, загледана в шоуто. Жената се беше превила, а мъжът зад нея помпаше равномерно. Не беше двойката, която видях, когато влязох одеве в бара, но идеята оставаше непроменена.

— Не — отвърнах. — Не си заслужава. Готова съм да се обзаложа на каквото поискате, че това не е безтегловно поле.

Тя ме погледна.

— Не е ли? Какво е тогава?

— Холоизображение. С много високо качество, а тези двамата красавци са някъде на орбита и ги предават на постоянен канал. Много по-евтино е от антигравитационно поле. Точно затова участниците винаги влизат и излизат отгоре или отдолу, когато трябва да се почистят, и никога не пристъпват към публиката. Не е на запис, защото понякога реагират на публиката — така че има обратна връзка, — но тези двамата са някъде на небето. В буквалния смисъл.

Тя погледна отново към стълба светлина, после размаха ръка пред лицето си и каза:

— Права си. Наистина си го бива изображението обаче. Гледай, вижда се всяко косъмче.

Кимнах, без да поглеждам, защото питиетата ни най-сетне бяха пристигнали, на поднос антиграв, вместо през отвор в масата. Предполагам, че и това имаше някаква връзка с атмосферата на „старата Земя“. Сигурно е било традиция поръчките да се забавят.

Сръбнах от моето питие. Биваше го. Чен взе чашата си и отново извърна очи към шоуто.

— Г’ Чен — казах. — Надявах се да науча нещо от вас.

— Хъм? — измърмори тя и се обърна към мен.

— О, да, извинявай. Слушай, викай ми Марико.

— Усмихна ми се.

Отвърнах също с усмивка:

— А вие на мен Хсинг.

Това я изненада и тя ме погледна внимателно, но не каза нищо. Нямам нищо против да си говоря на ти с разни хора, но когато аз преценя, а тук не очаквах разговорът да е от дългите. Не че съм дръпната, но попитайте в „Луи“ и ще ви кажат, че всички там ми викат Хсинг.

Това ми харесва в „Луи“ — че не обсъждат чудатостите на клиентелата.

— Хсинг — повтори Чен. — Ами добре. — Тонът ѝ бе с два-три градуса по-хладен, но нямах нищо против. Не исках да ме нарича по друг начин, и толкоз.

Усмихнах ѝ се пак.

— Марико, надявах се да ми кажете нещичко за „Крайстенно развитие“. Каквото и да било.

Тя изучава лицето ми няколко секунди, така че се постарах да си придам искрен и безвреден вид, което не отговаряше съвсем на истината. После огледа съседните маси.

Бях избрала тихо ъгълче, единственият посетител близо до нас беше възрастен човек с архаичен зѐничен проектор и тъй като имаше слушалки и симулаторни очила, предполагах, че не се интересува от нас. Беше се облегнал назад и по израза му предположих, че гледа някой стар филм за битки с чудовища. Забелязах, че ръцете му треперят.

Би могъл да се преструва, разбира се, но в такъв случай беше ужасно добър. Освен това можеха да ни подслушват машини или киборги, но срещу това бяхме безсилни. От тях просто няма измъкване.

Чен очевидно реши, че мястото е достатъчно изолирано, обърна се и ме погледна отново.

— Не знаете ли кои са те?

— Не — отвърнах. — Сериозно са се постарали да не привличат внимание.

Тя кимна.

— Аз също не зная. Разговарях с тях само докато уреждах сделката. Сигурно никога не сте купували поземлена собственост?

Не бях. Някога семейството ми притежаваше малко земя на север от Капана, но я изгубихме заради неплатени данъци. Тъй че поклатих глава.

— Съгласно закона само хората имат право да закупуват собственост. На изкуствените същества не е разрешено. Ако става въпрос, да речем, за софтуерна корпорация, трябва да бъде назначен представител, който да финализира сделката. Не програма, нито машина, генентом, култивиран биот — нищо, което да е създадено по изкуствен път — само хора. Искам да кажа, може да е киборгизиран човек, с протези и прочее, но трябва да е човек, в правната дефиниция на този термин.

Кимнах. Знаех го, разбира се, но я оставих да ми го каже.

— На пръв поглед не е нещо сериозно, нали? Преглеждаме всички документи, купувачът прескача до офиса лично, за да ги подпише и да вземе копие, и тогава се уверяваме, че е човек. Не ни трябва генетична карта, нито кръвни проби или каквото и да било, поглеждаме го и сверяваме данните от вратата. Нищо работа на пръв поглед. — Тя направи пауза.

Кимнах, за да я окуража.

— Нищо работа — повтори тя, — само дето за тази фирма се оказа голяма работа. Преговорите се водеха от тяхна програма, тя преглеждаше документите и дотук никакъв проблем, правили сме го и преди, но я предупредихме, че сделката ще бъде приключена, когато се появи човешки представител, и тя не трепна и един бит. Но когато поискахме някой да се яви и да вземе документите, изведнъж взе да се държи така, сякаш я караме да си каже и компютърното мляко. „Ние представяме човек — взе да се опъва. — Защо не може да пратим куриер?“ Заявих, че такава е политиката на нашата фирма и че ако желаят да се сдобият със споменатата собственост, ще се наложи да пратят създание от плът и кръв, ако пък не успеят — да забравят за всичко това. И без това сделката не беше голяма, банката можеше да го преглътне.

— И какво стана? Дойде ли човек?

— Видели сте сделката, нали? Разбира се, че ни пратиха човек — дребен мазник с пригладена коса, представи се като Пол Орхид. Правеше се на много важен, но макар че имаше парите да купи онази дупка в Западния край, сигурно ги е спечелил на горния етаж на това казино — в „Екзелсис“ нямаше да му позволят и да припари, а едва ли би могъл сам да изкара толкова. Предполагам, че го е пратил истинският купувач. Както и да е, не беше мой проблем, след като беше човек и представител на „Крайстенно развитие“.

— Такъв ли беше?

— Странно е, че ме питате, но да. По принцип приемаме думата на клиента за достатъчно условие, но в този случай, тъй като имахме известен спор с програмата, поисках от вратата да му направи пълна проверка.

Млъкна и се втренчи в мен. Отново се опитах да си придам невинен вид.

— Хсинг — рече тя. — Този Орхид е боклук. Пристигнал е на Епиметей нелегално, след като бил пуснат под гаранция на Прометей и избягал. Съден е по обвинение, което не си заслужава усилието да бъде екстрадиран — някакъв дребен грабеж. Оттогава непрестанно се крие — цели три години, а после изведнъж изчезва, никакви сведения в архивите, за около година и половина, преди да цъфне като вицепрезидент на „Крайстенно развитие — Западен край“. И това е най-шантавата част — той наистина е вицепрезидент. Без никакво съмнение: всичко е съвсем легално до последния подпис. Тази дребна купчина органична материя е трети в йерархията на „Крайстенно развитие“. — Тя повдигна рамене. — Можете ли да го обясните?

— Не — отвърнах. — А вие? Разровихте ли се по-подробно в тази история?

— Защо е необходимо? — Тя се надигна и косата ѝ улови един лъч яркозелена светлина. — Не е моя работа. Връчих му документа и се сбогувахме, а аз докладвах, че съм имала известни търкания с „Крайстенно развитие“ и не желая повече да работя с тях. Беше съвсем ясно, че цялата тази история намирисва, но в края на краищата не съм частен детектив.

— Затова пък аз съм, нали? — Усмихнах се и поклатих глава. — Съжалявам, Марико, но не знам нищо повече от вас за „Крайстенно развитие“. Поне засега. Тъкмо се захващам с този случай. — Облегнах се назад. — Въпреки това съм ви благодарна — оказахте ми голяма помощ. Ако искате, мога да ви държа в течение на разследването. — Отпих от чашата и ми хрумна една друга идея. — Всичко наред ли беше с разплащането? Имам предвид трансфера за сделката.

— Разбира се — отвърна Чен, очевидно изненадана, че мога да питам подобно нещо. Толкова по въпроса за фалшивите трансфери. От първоначалните четири версии оставаше само една — някой наистина купуваше имоти в Западния край.

Отначало смятах, че всеки, който би се заел с подобен бизнес, трябва да е поне малко луд, и засега все още нямах друго обяснение. Просто не разбирах какъв е смисълът да се влагат пари там.

Дали пък тайнственият купувач не бе точно този тип, Орхид? Нежеланието да се появи лично в банката поразбуди любопитството ми.

— Попитахте ли го какъв е бил проблемът с човешкия представител при финализирането на сделката?

— О, да, разбира се — отвърна Чен. — Обясни, че според тяхната програма това било ненужно и излишно затруднение. А след това се опита да ми се пусне. — Направи кисела гримаса.

Кимнах с вид на разбираща. Нищо чудно, че не искаше да го обсъждаме на линия — всичко това бяха по-скоро клюки, а да се оплюват клиенти не е добре за кариерата в банката. Полезно бе, че елиминирах идеята с фалшивите трансфери и разполагах с истинско име, с което можех да се захвана.

Нямах търпение да се върна в офиса и да се заровя в мрежата, но не можех да си тръгна веднага — в края на краищата нали трябваше да съм домакиня на нашата малка среща. Бих могла да се престоря, че имам важен ангажимент, за който съм забравила, но според етикета в такъв случай трябваше първо да поръчам по още едно питие или дори да платя таксито на Чен, а не можех да си го позволя. Така че не оставаше друго, освен да се наместя на стола и да се престоря, че се забавлявам с шоуто.

Чен гледаше заедно с мен.

Сега мъжът и жената бяха обърнати един срещу друг. От телата им се отделяха ситни капчици пот, достигаха краищата на осветения стълб и изчезваха там.

Не можех да не призная, че картината притежаваше известно, макар и извратено очарование.

Гледах, Чен също гледаше, но след известно време тя първа се надигна.

— Време е да си вървя — каза. — Благодаря за почерпката. — Гласът ѝ бе леко смутен.

Кимнах.

— Аз ви благодаря. — Надигнах се и тя си тръгна.

Всичко ставаше според очакванията ми. Чен си имаше мъж, а когато хората гледат как други се чукат, обикновено им се дощява да правят същото, особено ако са пийнали. Знам го от опит.

Допих си питието, платих и излязох.