Градът на нощната страна

15.

Събудих се от почти непоносимо жълтеникаво сияние. В мига, когато отворих очи, съжалих, че съм го направила, и побързах да зажумя. Въпреки това тъмнината зад клепачите ми беше кървавочервена вместо непрогледно черна.

Кожата ми бе изсъхнала и напукана. Вятърът пък свистеше доста по-силно от обичайното и с няколко октави по-високо. Никога не бях чувала подобен звук. И само това свистене — никаква музика, нито неизменният тътен на града. В мен се пробуди подозрението, че вече не съм в чертите му.

Не смеех дори да предположа къде може да съм. Ярката светлина бе доста недвусмислен признак, но не исках дори да мисля за това.

Без да отварям очи, опипах наоколо и пръстите ми докоснаха захабена тапицерия. Протегнах се и установих, че мога да се движа свободно — вече не бях вързана. Имах нещо в устата обаче — парцала, който Орхид бе напъхал там. Издърпах го и го захвърлих настрана.

Свих и разгънах дясната си ръка — още ме болеше от отката, когато бях стреляла по шпиониращата камера. Китките и глезените ми бяха подпухнали, устата ми бе пресъхнала. Имах чувството, че все още не съм се освободила от остатъчните ефекти на наркотика, с който ме бяха приспали. Като се изключи изброеното, иначе си бях почти здрава.

Повече не можех да установя със затворени очи. Вдигнах ръце, за да ги засенча, после надзърнах предпазливо.

Този път беше малко по-добре. С примижаване и чести премигвания успях да съставя картина за обкръжаващата ме действителност.

Все още се намирах в таксито, но не пътувахме за никъде. Колата бе полегнала на земята, наклонена под странен ъгъл. Едната врата бе леко отворена — вероятно оттам чувах свистенето и воя на вятъра. Като се изключи това, си изглеждаше досущ каквато я бях видяла — разбитият капак и изтърбушената електроника. Седалките бяха съвсем неподвижни, екранът тъмнееше, датчиците бяха замрели, не премигваха дори аварийните светлини — във всеки случай нямаше как да ги видя на този блясък.

Всички цветове ми изглеждаха различно заради светлината, но нямах никакви съмнения, че точно това е таксито, в което ме бяха натикали.

Покривът беше прозрачен и картината, която виждах отвън, не напомняше по нищо за Нощния град. Не бях дори на тъмната страна. Цялото небе беше заслепяващо синьо, почти бяло, и знаех, че не е съвсем бяло, само защото по него бързо се носеха облаци, които пък бяха съвършено бели. Зловещо и чуждо небе, окъпано в светлина — повече, отколкото смятах, че има в цялата вселена.

И докъдето ми стигаше погледът — само гола земя, покрита с пясъци и камънак; сив пясък и черни скали с кафеникави жилки. Пустош, която се простираше до неописуемо далечния хоризонт. Бях прекарала целия си съзнателен живот на дъното на кратер, никога не бях виждала истински хоризонт, освен във филмите, и тази открита шир ми се струваше ужасяваща и страшна. Нямаше нищо между мен и останалата вселена — само голата пуста равнина.

И светлината, която се отразяваше от всичко — интензивно бяло сияние, ослепително бяло. Искреше в пясъците и скалите и оформяше призматична дъга над прозрачния купол на таксито.

Всичко това бе невероятно красиво, но по наистина мъчителен начин. Бях виждала и друг път толкова ярка светлина, но в ограничен участък и то само за няколко секунди. Да оглеждам целия този безграничен пейзаж, от хоризонт до хоризонт, лумнал от блясък, за мен бе съвършено ново преживяване, на което въпреки окаяното си положение не можех да не се възхищавам.

Давах си ясна сметка, че ситуацията ми е крайно незавидна. Куполът осигуряваше известна защита — но почти минимална, тъй като в пределите на града нямаше нужда от каквито и да било предпазни мерки — но аз си давах сметка, че ултравиолетовите лъчи на слънцето вече са причинили сериозни увреждания на кожата ми, а може би и на очите. Вероятно се нуждаех от болнично лечение.

Само дето нямаше никакъв начин да го получа. Нямах и най-малка представа къде се намирам — знаех само, че съм някъде на дневната страна, а тъй като бях в същото такси, предполагах, че все още съм на Епиметей.

Нямаше никаква надежда в обозримото бъдеще планетата да се завърти и да се озова на безопасната тъмна страна.

Беше също така повече от ясно, че никой няма да дойде, за да ме прибере, и че ако искам да стигна до Нощния град и кратера, ще трябва да го направя със собствени сили. Никой не се интересуваше от мен. Никой нямаше да забележи, че съм изчезнала, докато не станеше твърде късно. Единственият ми роднина на планетата бе брат ми ’Чан, но той се обаждаше веднъж на месец, а последния път се чухме само преди седмица. Все още имах няколко приятели, но дори да забележеха отсъствието ми, щяха да решат, че съм някъде по работа и че ще се появя след няколко дена в „Луи“.

Зачудих се дали някой няма да забележи изчезването на таксито и да го потърси, но отхвърлих и тази възможност. Вече бях забелязала, още преди да изгубя съзнание, че прилича на самостоятелно такси, и един поглед към табелката над мястото на пътника го потвърди. Това такси бе самотник също като мен, откупено от „Светкавичен транспорт Киао“ преди повече от година.

Плъзнах поглед по мъртвото контролно табло и потъмнелия екран и потреперих, споходена от мисълта, че вероятно ще трябва да изляза навън и да вървя под слънцето.

Надявах се, че все още има друга възможност. Наведох се напред и продължих да оглеждам.

Контролното табло беше разбито, централният процесор, мозъкът на кола̀та, бе строшен, машината беше мъртва, без капчица съмнение.

Опитах се да задействам някоя от допълнителните системи. Нито една не изглеждаше сериозно засегната: нещастната лоботомизирана машина бе летяла на собствен ход. Щом Орхид и Ригмус — предполагах, че Бобо е не друг, а Бобо Ригмус — бяха успели да накарат лишения от мозък корпус да долети дотук, би трябвало и аз да се справя. Все някъде трябваше да има вградена резидентна програма, която да управлява машината.

И да имаше, не успях да я открия. Изглежда, бе прекъснато централното захранване. В началото все още се надявах, че това може да се поправи, ала след като порових малко, открих причината. Бяха поставили на захранването миниатюрна бомба със закъснител. Взривът бе отнесъл половината двигател.

За мое щастие, това бе отдалечената от мен половина, иначе вече щях да съм на оня свят — каквито вероятно бяха намеренията им. Сигурно бяха предполагали, че цялата машина ще избухне и от мен ще останат само радиоактивни парчета. Е, бях жива, но навярно бях получила солидно количество радиация, а нещастната кола̀ бе оставила радиоактивна диря, дълга поне десетина километра, преди да се удари в земята.

Реакторът бе повреден непоправимо, което означаваше, че машината няма да може да измине и метър на собствен ход. Да, жива бях, но вместо бърза, ме очакваше бавна смърт.

А може би имаше надежда? Някак си не можех да повярвам, че съм обречена, нали все още бях частица от този свят. Трябваше да измисля нещо.

Но първо, какво точно се бе случило?

Изглежда, Поли Орхид и Вобо Ригмус ме бяха натикали в повреденото такси, след което ме бяха пратили на дневната страна да умра. Въпросът бе защо?

Не беше никак трудно да се досетя за отговора. Ако ме намереха мъртва в града, щеше да започне разследване. Щеше да се наложи да отворят файловете в системата „в случай на смърт“ и въпреки че те не бяха така изчерпателни, както би ми се искало, оттам щеше да стане ясно, че по някаква причина съм разследвала Саюри Накада и ЕИПИ.

И някой щеше да подреди уликите и целият им план щеше да бъде изложен на опасност от разкриване.

Но ако просто изчезнех, нямаше да се случи нищо подобно. Поне за известно време, докато някой не забележи, че ме няма. Можеше да отнеме седмици, дори повече. И дори когато най-сетне това станеше ясно, нямаше да знаят със сигурност, че съм мъртва, за да започнат официално разследване и да отворят ВСС файловете. Защото за последното е необходимо съдебно решение. Едва ли някой би се занимавал с това.

Нямаше никакъв шанс да ме открият случайно тук — на дневната страна. Тялото ми щеше да изсъхне, да се съсухри и да бъде отнесено от вятъра. А дори и да ме намереха, заедно с таксито, нямаше никакви доказателства, че става дума за убийство, а не за злощастен, случаен и напълно необясним инцидент, може би дори за странна форма на самоубийство.

Доста сигурен начин да се отърват от мен, наистина. Така никой нямаше да прониква в опасните ВСС файлове. Зачудих се кой ли го е измислил. Предположих, че е работа на доктор Лий.

И отново въпросът защо. Разбирах, че е умен. Какво обаче го бе принудило да стигне до това? Нима бях чак толкова голяма заплаха, че си заслужаваше да ме убият, вместо просто да ми разкрият „грандиозните си замисли“? Нямах представа, а и не виждах как мога да го разбера, докато съм в това изоставено такси. Всичко, което знаех, бе, че са ме пратили на сигурна смърт.

Само че аз нямах никакво намерение да умирам. Като се изключат всички обичайни причини, като например инстинкта за самосъхранение, просто не исках да им доставя това удоволствие. Нямаше да се предам без борба, каквото и да ми струваше. Чукнах с пръст по китката си и казах:

— Спешен случай. Трябва ми такси, линейка или полицейска кола̀.

Гласът ми беше пресипнал и дрезгав. Кърпата в устата бе изсмукала всичката влага, а сухият въздух в купето бе попречил на възстановяването.

Предавателят не реагира. Никакъв звук. Може би беше чул командата ми и се опитваше да я изпълни, но не беше в състояние да се свърже.

Преглътнах, облизах устни и опитах отново.

— Поръчах такси, моля! — Този път гласът ми бе ясен и ядосан.

Предавателят изписука — зловещ сигнал на отрицание. Беше се опитал, но безуспешно. Нямаше никой в неговия обхват.

Беше ми ужасно горещо и бях страшно уморена — въпреки „дрямката“ по пътя насам. Ръцете ми трепереха. Погледнах имплантирания под кожата предавател и видях, че китката ми е покрита с тънък слой лепкава пот.

А все още не бях положила никакво усилие.

Вдигнах глава и мигновено съжалих — синьо-бялото небе бе все така ослепително.

Отново сведох очи и ги закрих с ръка.

В таксито нямаше нищо, което да ми е от полза. Дори предавателят да бе останал невредим, нямаше достатъчно енергия, за да го пусна, не разполагах и с възможности да го включа към телесния си ток, пък и волтажът едва ли щеше да е достатъчен. Навярно бе изчислен, колкото да захранва ръчния ми предавател.

И без това вероятно се намирах под радиоразпръсквателния хоризонт на Нощния град. По-скоро можех да се свържа с корабите на орбита, отколкото с него. Само дето повечето кораби не се спускаха над дневната страна, а и да го правеха, едва ли прослушваха наземните честоти.

Пълна безизходица. Ако се абстрахираме от чудесата, единственият начин да оцелея бе да стигна пеша до тъмната страна. Където шансовете ми щяха да са много по-големи. Въпросът бе да премина чертата на терминатора, а след това щях да потърся Нощния град или някой миньорски лагер.

Преди това обаче трябваше да стигна терминатора, а нямах никаква представа как да стане. Слънцето изглеждаше много високо в небето, но въпреки това сенките бяха доста издължени. Епиметей е странна планета, май вече го споменах. Обиколката ѝ е 28 500 километра. Това прави поне седем хиляди километра от полюса на пладне до Нощния град на терминатора. Едва ли бях толкова далече, но доколкото можех да преценя по стоежа на слънцето и дължината на сенките, се намирах на поне две хиляди километра източно от терминатора.

Ужасно дълга разходка.

Обаче нима имах избор?

Нищо нямаше да спечеля, ако стоях и чаках. Пък и най-дългото пътешествие започва с една-единствена крачка, нали? Време беше да престана да се туткам и да направя тази първа крачка.

Тъй като нямаше захранване, се наложи да отворя вратата с ритник. В мига, когато преградата се отмести, вятърът нахлу в купето с пълна сила. От вой звукът му прерасна в оглушителен писък. Купето се напълни със ситен пясък, който се извиваше на вихрушка, а разбитият капак на таблото взе да подскача в ритъм с поривите на вятъра. Беше като бас на някой стар, отдавна забравен блус.

Не бях помислила за това — говоря за вятъра.

В Нощния град той не е чак толкова непоносим. Винаги го има, дразни те, кара дрехите ти да плющят и отнася разни неща, които не държиш достатъчно здраво, но се понася. Доколкото знам, скоростта му не надхвърля шейсет-седемдесет километра в час.

Но това е така, защото градът е в кратер и стените на кратера спират истинските ветрове. Навън най-ниската скорост на вятъра, регистрирана някога, е поне сто километра в час. Максималната може да надхвърли сто и петдесет.

И никога не утихва. Никога. Дори за миг.

Причини за това са слабата ротация и относително равната повърхност. Тъй като мантията все още е полутечна, или във всеки случай доста мека, а континенталните плочи са по-малки от обичайното, на Епиметей няма високи планини — те потъват надолу или биват разяждани от ерозията със скоростта, с която се образуват. Единствената причина кратерът да е стабилен е, че се намира в средата на една от плочите, където е балансиран и няма опасност да се наклони. Каквото и да е образувало този кратер, не е било достатъчно силно, за да пробие плочата напълно. Щастливо съвпадение. При това временно, тъй като все пак стената показва белези на износване. И рано или късно ще рухне. Та както казах, постоянният вятър, влагата и дори несекващият дъжд от фини космически частици изглаждат непрестанно планетната повърхност и не позволяват да се образуват планини.

Що се отнася до това как се зараждат ветровете, на дневен ред идва въпросът с бавната ротация. На полюса на пладне, който е разположен над един океан и съществува там, откакто хората са на тази планета, слънцето загрява въздуха и той се издига, като увлича със себе си водни пари, след което, на голяма височина, се насочва към нощната страна. По пътя си тези въздушни маси се охлаждат и се освобождават от водата под формата на дъжд, с което спомагат за образуването и поддържането на дъждовния пояс, който е на около двеста километра от източната страна на терминатора. На среднощния полюс цялата тази влага се спуска до повърхността и там се подхваща от ниските ветрове, които я връщат обратно към първоначалната точка.

Едно огромно и постоянно течение, това е всичко. Постоянно обменно течение, обхващащо повърхността на цялата планета. И през милионите години, откакто планетната ротация се е забавила достатъчно, за да съществуват тези два полюса, течението непрестанно е набирало скорост.

С други думи, цялата атмосфера на Епиметей може да се оприличи на една гигантска буря, която се вихри от милиони години и ще се вихри още милиони.

Което добавяше една последна, не особено приятна подробност към моето настоящо положение — трябваше да вървя най-малко хиляда километра право срещу вятър, който духаше с поне сто километра в час.

Но нямах друг избор и затова огледах за последен път купето, взех кърпата, която ми бяха натикали в устата, реших, че няма нищо друго, което да ми е от полза, и се измъкнах навън. Завързах кърпата на лицето си, вдигнах яката на сакото, обърнах гръб на слънцето и пъхнах покритите си с мехури от изгаряне ръце в джобовете. След което закрачих срещу вятъра.

А той почти ме откъсваше от земята при всяка крачка, несекващият му напор бързо изтощаваше малкото останали ми сили. Опитах да се извърна първо с едното рамо срещу него, сетне с другото — това донякъде помагаше. Знаех, че ако дори за миг спра и се отпусна, ще ме отвее назад като празна опаковка на улицата, вероятно два пъти по-бързо, отколкото успявах да вървя.

Съжалих, че поне не съм по-тежка, но не бях и най-вероятно само щях да олеквам още повече.

На около километър от кола̀та кърпата се развърза и преди да успея да я уловя, вятърът я отнесе на изток. Извърнах се за миг и я проследих с поглед, но дори не понечих да я последвам — движеше се твърде бързо за мен и в погрешната посока.

Отново се обърнах на запад и продължих да вървя.

Поне знаех посоката — право срещу вятъра, върху собствената си сянка, с гръб към слънцето.

Тази сянка — тя също бе нещо ново за мен. Никога не бях имала такава сянка — да се простира пред мен, да се движи, когато аз се движа, и да не променя формата си. Бях виждала много и различни сенки, повечето от тях мои, но на градските светлини, където те бързо се скъсяват, удължават или изчезват. Ета Кас Б хвърля сенки, естествено, но те са бледи, едва забележими петна на фона на градския мрак. Ета Кас А не е толкова скромна — сянката пред мен имаше резки, ясно очертани контури, черна на фона на искрящите пясъци.

Сянката бе моето собствено късче от нощта и докато вървях, неволно ѝ се любувах — когато въобще успявах да отворя очи и да я погледна.

Преди да изляза от кола̀та, се надявах, че вятърът ще е хладен, но той беше твърде силен, за да разхлажда, не облекчаваше, а дърпаше и късаше. Мижах срещу него и отблясъците на слънцето и често затварях напълно очи. Не беше необходимо да гледам, за да се ориентирам, а единствено за да не се спъна в някой щръкнал камък.

Можех само да се моля моят симбиот да прави каквото е необходимо срещу ултравиолетовите лъчи и изгарянето, но си давах сметка, че възможностите му са ограничени. Той можеше да се справя с рани и охлузвания, с леки инфекции и с обща поддръжка на тъканите — но не и да ме защити от шибащите удари на ураганния вятър и твърдото лъчение.

Вятърът изсушаваше потта ми с бързината, с която тя избиваше, и много скоро се почувствах обезводнена и жадна и макар че въобще не ми беше студено, започнах да треперя, сякаш съм премръзнала.

Въпреки това продължавах да вървя. Какво друго можех да направя?

Мисълта, че може да съм от другата страна на морето, също ми хрумна, но дори да беше така, пак трябваше да вървя.

Защото иначе какво — да легна и да умра ли?

Беше като кошмар наяве. От време на време се чувствах толкова мъртва, колкото сигурно вече ме смятаха Орхид и Ригмус, но нито за миг не спрях. Не съм от хората, които се предават лесно, не и докато мога да се движа. Нямах храна, нито вода, единствената помощ можех да очаквам от моя симбиот и вероятно бих могла да изкарам така най-много седмица — навремето, когато все още имах тази възможност, бях вложила малко пари за усъвършенстването му и сега той разполагаше с известен енергиен запас и способността да се храни от излишните тъкани в случай на крайна необходимост. Ето защо предполагах, че ще издържи до седмица и че в края на този период няма да имам и капчица тлъстини, нито апендикс, а повечето ми органи ще са поолекнали.

За да измина хиляда километра за седмица трябваше да покривам сто четиридесет и три километра дневно, около шест на час — без да спя, разбира се.

Просто разходка под изгарящите лъчи на слънцето срещу вятър със скорост сто километра в час, без почивка, в продължение на седем дни.

Струва ми се, осъзнавах, че е безнадеждно, още от самото начало.

Но нямах избор.

Не зная колко дълго вървях, нито колко изминах. Нямаше друг начин да измервам пътя освен с изминалото време и натрупаната умора.

И още някои дребни подробности — изчезването на кола̀та зад хоризонта, удължаването на сянката ми. Освен мехурите на китките скоро се появиха и мехури на тила, а пришките на краката ми, макар да не бяха от слънцето, ме измъчваха дори повече.

Дойде първият път, когато се спънах в камък, после първият път, когато се спънах и паднах, и първият път, когато паднах и не можах да стана веднага.

Дойде моментът, когато вятърът откъсна копчетата на сакото ми и вече не можех да го държа затворено.

Дойде мигът, когато захвърлих празния кобур, за да не нося излишно тегло, и малко след това се запитах дали не трябваше да се опитам да го дъвча, с надеждата да изстискам поне малко влага от него.

Дойде моментът, когато си дадох сметка, че вече не виждам толкова добре — ултравиолетовите лъчи бяха изгорили ретините ми. Пясъкът под краката ми беше сивкава маса, без отделни песъчинки.

След време вече престанах да различавам и малките скали, както и дребни подробности по небето — най-вече издължените перести облаци, които се носеха с шеметна скорост на запад и ме изпреварваха по своя път към дъждовния пояс — те се изгубиха в бяла пелена.

Непрестанно се питах: след като вече не виждам почти нищо, как е възможно да се съсредоточавам върху това, което правя?

Опитах се да си представя какво ще е морето, ако въобще стигна до него. Бях виждала холограми, разбира се, дори директни видеопредавания от моретата на нощната страна, но не знаех как ще изглежда на дневната страна, а и холограмата не е в състояние да предаде всичко. Ярката слънчева светлина ще хвърля отблясъци от повърхността — това го бях виждала вече, но не знаех какво ще е усещането да докосна водата. Струваше ми се, че би трябвало да е мътна заради псевдопланктона и да поглъща част от светлината.

Зачудих се дали ако пия от нея, ще умра. Знаех, че е токсична. Моретата са радиоактивни и богати на метални соли.

Давах си ясна сметка, че ако стигна морето, ще пия от водата. Жаждата ми бе по-силна от способността да се контролирам. Хрумна ми мисълта да пия от собствената си кръв и ако имах нож или игла, сигурно щях да го направя, но нямах нищо остро освен зъбите си.

Замислих се дали нямаше да ми е по-леко, ако на Епиметей имаше фауна, и реших, че зависи от това какви животински видове обитават повърхността — но вероятно щеше да е по-лошо. В края на краищата местният псевдопланктон беше отровен — също като морето, което обитаваше, целият му метаболизъм се базираше на тежки метали, така че ако имаше животински видове на сушата и те щяха да са отровни — нали?

Но от друга страна, ако на Епиметей имаше дървета, те вероятно щяха да укротят малко ветровете. Мисълта, че този ужасен несекващ вятър, който ме обсипваше с песъчинки, може неочаквано да спре, или поне да намалее, ми се стори особено приятна и примамлива. В такъв случай дърветата, дори да раждаха отровни плодове, щяха да са съществено предимство.

Виж, животните бяха нещо съвсем различно. Не че се страхувах от тях, тъй като поне досега на планетата нямаше такива — дори в морето. Но мисълта, че наоколо може да щъкат чужди и враждебно настроени същества, пробуди тревогата ми. Не обичам, когато нещата са извън контрол. Имам предвид моя. Когато нещо може да се промъква към мен — а аз дори да не зная какво представлява.

Вярно, че на Епиметей нямаше животни, но въпреки това непрестанно мислех за тях. Представях си как се прокрадват зад гърба ми, скрити зад пелената от пясък, безшумни заради постоянния вой на вятъра. Наистина ми се струваше, че ме дебнат.

Тези видения се подсилваха още повече заради отслабналото ми зрение.

Когато бях още момиче, в Нощния град понякога валеше. По времето, когато съм се родила, кратерът вече се намирал източно от дъждовния пояс, но отделни облаци достигаха и до нас и се освобождаваха от съдържанието си. Помня онези дъждове. Тежки дъждовни капки, които плющяха от небето, деформираха за кратко холографските реклами, оставяха тъмни резки върху остъклените стени на сградите, събираха се на локви по улиците и те ставаха лигави и зелени от псевдопланктона. Повечето ми приятели не харесваха дъжда и винаги се прибираха, но аз оставах навън. Излизах боса на улицата, шляпах в локвите и се опитвах да ги разплискам, преди да са позеленели, наслаждавах се на свежите капки в косата и по лицето си. Вдигах глава нагоре и отварях уста. Над мен беше черното небе на Нощния град, леко порозовяло от сиянието на Ета Кас Б и просветляващо заради градските светлини.

Когато дъждът спираше и се прибирах, баща ми винаги ми се караше, че съм зяпала нагоре с отворена уста, и ме заплашваше, че някой ден ще намерят в корема ми псевдопланктон. Отвръщах му със смях, защото всичко това ми се струваше много глупаво. Знаех, че дъждът няма да ми направи нищо лошо. Беше чист, прохладен и чудесен.

Когато валя за последен път, трябва да съм била на около шест земни години. Веднъж или два пъти след това някои облаци се спускаха доста ниско, но това беше мъгла, а не дъжд. Облаците не бяха достатъчно гъсти, за да се превърнат в дъжд, и само оставяха влага по улиците и прозорците, и караха светлините да трепкат с разкривени отражения.

Виж, мъглата не ми харесваше и нито веднъж не излязох в нея. Не заради предупрежденията на баща ми — не се боях от псевдоплактона. Но после и тя престана да се появява. Не ми липсваше. Ако тъгувах по нещо, то бе по дъжда.

Как ми се искаше сега, докато крача по тези сухи нажежени пясъци, където не е падала капка дъжд от хилядолетия, да завали. Да застана с отворена уста и да се присмивам на мисълта, че дъждът може да ми направи нещо лошо.

Не ми беше до смях обаче. А и не заваля. Нямаше дори прохладна мъгла, само гореща пелена от пясък и ярката светлина, която бързо ме превръщаше в слепец. Вече не виждах нищо освен трепкаща мараня, не усещах друго, освен стърженето на вятъра върху изгорялата ми кожа. Някой най-сетне ми бе видял сметката. Не помнех кой, но знаех със сигурност, че ме е пратил тук, за да умра — изгубена и ослепяла.

Не помнех дори защо. Защо трябваше да умра, преди да разбера какво всъщност се случва?

Във всичко това нямаше никаква логика.

Олюлях се, залитнах настрани и отново пристъпих срещу вятъра.