Градът на нощната страна

10.

Сръбнах от чая и се замислих върху това. Припомних си целия ѝ досегашен живот. Беше ясно, че Саюри Накада притежава способността да не вижда това, което не иска да види, и да вижда нещата такива, каквито би желала да бъдат. Изглежда, имаше навика да игнорира неприятното — можех да съдя за това дори по опитите ми да се свържа с нея.

Зачудих се колко дълготраен може да е ефектът от обърканата ѝ младост върху цялостното ѝ развитие. Според официалната статистика всеки що-годе свестен симбиот е в състояние да предпази организма от трайно увреждане при приемане на наркотици, псхихоактивни микроорганизми и всичко останало, с което се тъпче в наше време младежта, и разбира се, Накада би трябвало да е обзаведена с най-добрите симбиози и импланти, които съществуваха на пазара. Въпреки това взех да се питам дали лекичко не е превъртяла — толкова незабележимо, че да не могат да го открият нито скенерите, нито самите симбиоти, но с кумулативен ефект, който да повлияе върху интелекта ѝ и способността ѝ за правилна оценка на реалността.

Разбира се, можеше просто да се е родила тъпичка. Такива неща се случват при деца, заченати по естествен път, независимо колко богати са родителите им. А и с детство като нейното, лишено от необходимостта да се справя с трудностите на живота…

Дали както игнорираше мен, Саюри не игнорираше и приближаването на зората?

Страхотен номер, нали — купува целия Западен край, а малко след това придобивката ѝ се окъпва в първите лъчи на слънцето и губи своя смисъл и предполагаемата си ценност.

Може би отново бе сбъркала в преценката си, както бе направила с онези психобактерии. Може би смяташе, че хората ще останат, че градът ще си построи купол и ще продължи да съществува.

Или това, или бе намислила нещо друго. Или пък аз бърках, опитвах се да работя без нужната информация и си вадех напълно погрешни заключения.

Имах нужда от още данни, които да потвърдят някое от възможните обяснения. Някъде в тези гигабитове информация, които бях събрала за нея, трябваше да се крие намек, поне случайно подмятане, което да ми помогне да разбера какви са замислите ѝ.

Съсредоточих се върху няколко ключови фрази — „зора“, „дългосрочно планиране“, „цени на поземлена собственост“ и отново изпратих хрътките си да търсят.

Докато се занимавах с това, се сетих, че може би други вече са ме изпреварили в тази насока и знаят, дори без да осъзнават, това, което ме интересува. Накада и Орхид със сигурност се стараеха да държат всичко под похлупак, но хората могат да си вадят изводи от съвсем минимални сведения. Някои всъщност от това се прехранват.

Следващото ми издирване щеше да е в известна степен нелегално и щях здравата да загазя, ако Накада ме спипаше, но си заслужаваше риска. Включих се директно, като се оглеждах едновременно поне на десет страни, пуснах примамващи програми около себе си, проникнах в градската комуникационна служба и поисках списък на всички обаждания от и за дома на Саюри Накада през последните десет седмици. Правила съм го и преди, подобна информация може да бъде изключително полезна, а градските власти не полагат особени усилия да я опазват. Сигурно си казват, че всеки, който наистина се интересува, рано или късно ще се сдобие с нея, така че защо да си правят труда?

Каквито и да бяха причините, не се затрудних особено в достъпа до този списък. Дори предпазните мерки, които взех, се оказаха излишни — само една от примамките ми попадна в случаен „зенитен обстрел“. Влязох, излязох и разполагах с имената.

Изключих се и прегледах данните.

Огромен брой обаждания на Поли Орхид. Това беше първото, което забелязах. Но имаше и други, много по-интересни.

Разговори с „Ню Йорк“, което бе напълно обяснимо, но по-голямата част от тях бяха с един определен чиновник в счетоводния отдел: заподозрях, че там става нещо, което богатият дядо едва ли би одобрил. Може би оттам идваха мегакредитите, профукани за Западния край? Интересно, но не това търсех за момента.

Множество разговори с различни хора, които можеха да са само дъра-бъра и нищо повече, но все пак си отбелязах да ги проверя.

Това, което привлече вниманието ми, бяха десетина повиквания в Епиметейския институт за планетни изследвания — реципиентът нямаше име, а само номер на стая. Половината от тях бяха в конферентна връзка с Поли Орхид.

Това вече подсказваше, че Накада наистина може да има някакъв план за спасяването на Нощния град. Иначе за какво разглезена богаташка като нея ще разговаря с биолози и планетолози в ЕИПИ?

Обмислих следващата си стъпка. Бих могла да отскоча до института, разбира се, но за момента не ми се струваше разумно. В края на краищата, ако плановете на Накада бяха открити, нямаше да попадам в толкова много задънени улици. Каквото и да включваше схемата ѝ, засега трябваше да остане в пълна тайна. Да се опитваш да разкриеш нещо, което друг пази като зениците на очите си, е винаги рисковано, а засега не можех да си позволя да се излагам на опасност. По дяволите, не можех да си позволя дори чая, който пиех.

Най-добре бе да се придържам към първоначалните си намерения и да подъвча още известно време краищата, с надеждата да се откъсне някое парче полезна информация.

Обадих се на Киу Инг Итох, на когото Накада бе звъняла три пъти преди няколко седмици.

Не беше никак трудно да преодолея защитния софтуер, просто казах, че става въпрос за личен разговор, и програмата ме прехвърли нататък.

Итох беше хубавец и веднага ми стана ясно защо му е звъняла Накада. Двамата сигурно си бяха прекарали добре няколко нощи в легълцето и после кой откъде е. Съжалих, че не бях опитала поне малко да се поразкрася. Нямах нужните средства да изглеждам наистина съблазнително, но поне бих могла да се постарая. Моят симбиот поддържаше здравия цвят на кожата ми, имах полуинтелигентни оцветяващи импланти в клепачите и устните — получих ги като подарък за петнайсетия си рожден ден, обаче все още функционират — но не се бях ресала от срещата с Марико Чен.

Какво пък, може би беше по-добре да изглеждам малко невзрачно — щеше да съвпадне с представяната легенда. Отново бях включила кодиращ сигнал, за да не може обаждането ми да бъде проследено: доста рисковано, тъй като смятах да се представя за „близка и загрижена дружка“ на Саюри.

— Г’ Итох — подех с подкупващ гласец. — Обаждам ви се, защото ми се щеше да си поговоря с някого за Саюри, а тя спомена вас последния път, когато я видях.

— Саюри?

— Саюри Накада.

— О, разбира се, г’…

Направих се, че не разбирам намека, с надеждата да не упорства.

Той обаче беше от упоритите.

— Съжалявам — рече, — но не разбрах името ви, а според компютъра ми се обаждате от обществен терминал.

— Да, така е — потвърдих. — Не искам вкъщи да чуят за какво говоря.

Той кимна.

— И все пак не знам името ви.

Предадох се и излъгах:

— Карли Ида. Саюри не ви ли е говорила за мен?

— Не.

— Е, затова пък на мен ми е говорила за вас — казах, преди да попита за още подробности.

— И затова си позволих да ви позвъня. Безпокоя се за нея.

— Така ли?

— Да, и то много! — отвърнах и се впуснах в обяснения, сякаш бях сдържала всичко това от седмици в себе си и най-сетне бях намерила съчувствено ухо, което да ме изслуша. — Тя отказва да говори с мен, а е повече от ясно, че има нещо, което я терзае, само че не знам какво е и тя не иска да ми каже, колкото и да я разпитвам. Можете ли да ми кажете какво става, г’ Итох?

Той поклати глава.

— Съжалявам, г’ Ида. Не познавам г’ Накада толкова добре.

— О, не може да бъде! — настоях. — Искам да кажа, зная защо сте се срещали, и може би си мислите, че помежду ви няма нищо сериозно, но все пак тя говори доста често за вас. Не е ли споменавала в разговорите нещо, което да ви подскаже за какво може да е разтревожена?

Той отново поклати глава.

— Вярно, че разговаряхме, но най-вече за секс. Как ще се чукаме до зори и прочее. Веднъж дори се пошегува, че знаела как да попречи на слънцето да изгрее, а аз пък ѝ казах, че не съм киборг да издържа толкова дълго… нали разбирате, такива неща. Но не помня да ми се е оплаквала за нещо. По-скоро изглеждаше, сякаш очаква да ѝ се случи нещо хубаво. Ако е така, не го е споделяла с мен. — Той повдигна рамене. — Съжалявам, че не мога да ви бъда полезен.

Поизмъчих го още малко, но беше ясно, че няма какво повече да ми каже.

— Какво пък, дълбоко съм ви признателна, г’ Итох — казах накрая. — Бяхте много мил, че се съгласихте да разговаряте с мен за това. Благодаря ви и ви пожелавам приятен ден. — Прекъснах връзката и останах още няколко секунди загледана в екрана.

Никак не ми хареса тази шега, че нямало да позволи на слънцето да изгрее.

Избрах друг приятел от списъка и понечих да му позвъня, но спрях и станах да се среша и да се измия.

Следващите приятели не бяха така мили като Киу Инг Итох. До някои въобще не успях да се добера, други ме отрязваха веднага, трети спореха с мен. Използвах различни лъжи, като преценявах най-подходящата за конкретния събеседник, но изглежда, в някои от случаите преценките ми бяха погрешни, ако се съдеше по реакцията. Каквото и обяснение да подхвърлях в началото, бързах да насоча разговора към назряващия изгрев — което не беше никак трудно, тъй като това е в главата на всички пребиваващи на тази планета.

Събрах достатъчно сведения, за да добия известна представа с какво е възможно да се занимава Саюри, въпреки че едва ли някое от тях щеше да издържи в съда. Освен сексзакачките с Итох имаше още две други случки, които ме убедиха накъде вървят нещата.

Една вечер Саюри попрекалила с чашката и между другите неща се похвалила, че смята да спре изгрева и да прати града обратно, където му е мястото.

При друг случай, когато била надрусана с нещо — не разбрах точно какво и не попитах, — споделила с дилъра си, че учените грешат, че Епиметей е много по-близо до момента на пълно спиране на ротацията, отколкото смятали всички, и че слънцето никога нямало да огрее Нощния град. Той естествено смяташе, че ѝ хлопа дъската.

Освен тези три случая имаше и разни подмятания пред още десетина души. Накратко: по един или друг начин Саюри Накада възнамеряваше да попречи на Нощния град да прекоси терминатора.

Ще се съгласите — сама по себе си доста грандиозна идея.

За съжаление не вярвах, че може да се осъществи без опасни последствия. Пък и досегашната кариера на Саюри не беше особено окуражаваща. Скалъпената и зле свършена работа може да се окаже по-рискована от несвършената — естественият изгрев поне е постепенен и предсказуем.

Беше разговаряла с хора в ЕИПИ, което беше успокояващо, но плановете ѝ включваха мазник като Орхид, което ме плашеше.

Ако наистина имаше идея с рационално зрънце — която би запазила родния ми град такъв, какъвто го обичах и познавах — бях готова да я подкрепя с всички сили и не давах пукната пара дори да закупи целия проклет град за десет кредита. Щях да върна на бездомниците парите, да им кажа, че случаят не е от моята компетенция, и да престана да се безпокоя за цената на билета до някоя друга планета или за старини в мина за радиоактивни метали. Бих могла даже да сключа сделка с нея и срещу обещанието да си държа устата затворена да изврънкам известна отсрочка за бездомниците и няколко дребни кредита за обяд.

Това беше най-добрият възможен край на този случай, абсолютният оптимум, само на крачка от чудото. Но не вярвах и за миг, че може да се случи.

Не, така както виждах нещата, тя наистина имаше план, но обречен на провал, от който градът по-скоро щеше да пострада, ако нещо се обърка. Знаех, че всички разумни идеи вече са били изпитвани в компютърен симулатор и че или не са вършели работа, или са били прекалено скъпи, за да заслужават да бъдат реализирани на практика. Някак си не можех да повярвам, че хроничен провал като Саюри Накада или мазен дребен мошеник като Поли Орхид ще измислят нещо, което да върши работа.

Но участието на Института доста променяше нещата. Предполагах, че се е случило следното — някой умник там внезапно е бил споходен от гениална идея, която лично той смята за осъществима, но никой друг не, така че нашият човек знае, че няма да получи свястно финансиране. Затова се свързва с мошеник като Орхид, за да му намери наивен богаташ, и той довежда Саюри. Бях готова да се обзаложа, че този теоретичен кучи син няма никакво намерение да остава на планетата до момента, когато Накада реши да изпробва номера, с който толкова много се хвали.

Време беше да се обадя в ЕИПИ и да се опитам да разбера каква е тази идея фикс, която се опитват да продадат на Накада. Протегнах пръсти към клавишите.

След миг на екрана се появи логото на института.

— Съжаляваме — обяви синтетичен глас, — но Институтът за планетни изследвания е затворен за обществен достъп до следващо решение.

Това вече ме изненада, защото, доколкото си спомнях, винаги бяха държали на публичното внимание. Водили ме бяха там като ученичка, а и институтът по принцип поддържаше обширна и широко рекламирана информационна служба.

Кой знае защо, фактът, че е затворен точно сега, разпали подозренията ми.

— Въпросът е от изключителна важност и не търпи отлагане — опитах се да настоя. — Трябва да разговарям с някой от служителите.

Последва кратка пауза, след което чух човешки глас, или много добра имитация на такъв, но без промяна в образа.

— За какво става дума? — попита гласът. Беше женски.

— Казвам се Цинг — рекох, което беше доста близо до истината и можеше да се сметне за грешка на езика, тъй като се обаждах с истинската си самоличност. — Трябва да разговарям с човека, който работи за Саюри Накада. Случи се нещо важно.

Кратко колебание, след което връзката прекъсна.

Не го очаквах. Отново набрах номера.

— Съжаляваме… — почна синтетичният глас веднага щом се показа логото.

Побързах да го изпреваря.

— Връзката прекъсна. Свържете ме, ако обичате, с човека, с когото разговарях.

Компютърът изписука и логото се смени с кратко съобщение — ДОСТЪПЪТ ОТКАЗАН. Последва още едно, малко по-дълго:

Кратка пауза и още едно продължение:

С други думи, отказваха дори да разговарят с мен. Накада и Орхид ме изритаха, сега същото правеше и институтът. Ако се съдеше по реакцията им, нямаше почти никаква надежда за моя най-обнадеждаващ сценарий.

Всичко това изобщо не ми се понрави. Бе напълно възможно Накада и някои луди глави в института да са решили, че след като градът така и така е обречен, нищо не пречи да пробват с някой опасен и необмислен план.

Може и да бяха прави, вярно. Но въпреки че залагаха цял град, лично те нямаше какво да губят, нали?

Аз обаче имаше, защото ставаше въпрос за моя дом. Най-малкото, щеше ми се да разбера какви са шансовете за успех.

Трябваше да открия някой, който е съгласен да разговаря с мен, но не се сещах за други начини да се добера до ЕИПИ, а предполагах, че Орхид е само посредник. Освен това ми беше неприятен. Сигурно не би отказал да си побъбрим, но не за нещата, които ме интересуваха.

Оставаше Саюри Накада и реших, че е време за един малък разговор — лично, без намесата на досадни програми или притеснението, че някой може да ни подслушва.

Взех си пистолета и повиках такси.