Градът на нощната страна

5.

Улиците на Капана са черни, но не са павирани с черен камък, а са застлани с гладка черна синтетична материя. Неотразяваща светлината.

Отгоре Надкапанът беше сияещо пано от блазнещи удоволствия, рекламни изображения, които се сражаваха помежду си за въздушно пространство и същевременно полагаха усилия да примамват жертвите си. Между тях криволичеха микрокамери и рекламизатори, а още по-високо стърчаха върховете на сияещите небостъргачи. Този неспирно движещ се рояк пееше, нашепваше и съблазняваше, но по-голямата част от всичко това се превръщаше в бял шум — вятърът заглушаваше всичко.

Под краката ми освен мрак се усещаше и тътнежът на Подкапана, който също следваше ежедневието си. Погледнах надолу. Долавях вибрациите през подметките си.

Докато гледах тази черна преграда — улицата, която беше покрив на цял един подземен град, се замислих за всички, които живееха и работеха там долу, хора или изкуствени същества, някои от които познавах от служебните си сливания. Запитах се какво ли ще стане с тях, когато слънцето изгрее. Изведнъж някой ме повика по име.

Вдигнах учудено глава и видях, че над мен е увиснала шпионираща камера. От евтините модели: не повече от двайсет сантиметра на дължина, черно-червен гланц с хромирани и стъклени сглобки, централен обектив и няколко скенера — нищо особено.

— Ти ли си Карлайл Хсинг? — попита камерата.

— И какво ако съм аз? — отвърнах, недоволна, че са ме намерили така лесно.

— Просто исках да съм сигурна.

— Защо? — попитах.

Не ми отговори. Продължаваше да виси над мен и да ме наблюдава.

Разтворих якето си и извадих моя верен ВГ-2. Отстъпих назад и приклекнах, за да омекотя отката, после се прицелих в камерата. Туристите на улицата застинаха по местата си и се облещиха, видях няколко персонални антиграва да се заемат позиция така, че да защитават клиентите си в случай, че възникне опасност. Видях и камерите на близките сгради да се насочват към мен, но никой не предприемаше нищо.

Добре поне, че наблизо нямаше ченгета.

— Какво искаш? — попитах. — Казвай, или ще те пръсна за скрап. — Включих пистолета и усетих как помръдва в ръката ми, докато правеше корекция за вятъра и гравитацията. Не се налагаше да му казвам коя му е целта.

— Само минутка, Хсинг — заговори камерата. — Ще се посъветвам с моите началници. — Чу се тихо бръмчене и после камерата продължи: Не мога да ти кажа нищо, но шефът ми заяви, че ако ме унищожиш, ще те съди.

— Аз пък ще кажа, че е било при самозащита. Как да съм сигурна дали не искаш да ме убиеш?

— Защо ще искам да те убивам? — попита камерата.

— Откъде да знам? — отвърнах с въпрос. — Не зная кой те праща, нито на какво си способна и какво изобщо искаш от мен, дявол те взел.

Камерата забръмча отново, после извика:

— Добре, добре, само не стреляй, защото съм много скъпа!

Това беше лъжа, поне отчасти, защото в никакъв случай не изглеждаше да е от последните модели. Но от друга страна, човек трябва да се бръкне доста надълбоко за такава джунджурия.

— Хсинг, аз само те наглеждам, нищо повече — продължи да се обяснява джунджурия. — Знаеш, че не се гледа с добро око на присъствието ти в Капана, и аз съм тук, за да се уверя, че няма да направиш някоя глупост. Няма да ти направя нищо лошо. Виж, дори не съм въоръжена. — Вдигна страничните си капаци. Отделенията, където обикновено се поставят оръжията, бяха празни. Разтворените капаци нарушиха аеродинамиката и камерата започна да се измества надясно под натиска на вятъра. Дулото на пистолета я последва.

— Не ми пробутвай тия номера — казах. — Може да ги криеш навсякъде. Нищо чудно да са пъхнали експлозив в шибаната ти дънна платка.

— Успокой се, Хсинг — каза камерата. — Ако смятах да те убия, вече щях да съм го направила, нали?

Знаех, че е така, и точно по тази причина още не бях стреляла. Проклетата машинка при всички случаи имаше по-бързи рефлекси от моите. И освен това имаше право. Поне за момента бях безсилна. Улиците бяха обществени, можеше да ме следва където си пожелае. А аз не можех да си позволя лукса да я гръмна и да се окаже, че е била напълно безвредна.

— Добре. — Въздъхнах и свалих пистолета. Прибрах го в кобура и вирнах среден пръст, колкото да не се оттеглям напълно победена.

Едва не се сблъсках с някакъв висок турист с алено сако — беше се приближил, за да наблюдава нашия малък спор отблизо. Очите му бяха млечносини, без съмнение напълно изкуствени. Сръчках го с лакът настрани и си продължих по пътя.

Камерата се издигна леко и ме последва.

Почти се досещах кой я е пратил по дирите ми. Беше твърде дребна работа за гигант като КМК, а повечето от останалите ми врагове не можеха да си позволят подобно нещо, нито биха си направили труда. Предполагах, че това е работа на Джим Мишима Големия. Сигурно още ми беше сърдит заради онази издънка в „Старшайн Палас“. Явно държеше да ми стъжни живота, също както аз бях прецакала неговия.

Успях да се сдържа и не се обърнах да го напсувам. Нямаше да спечеля нищо, също както и ако бях стреляла. Дори това, че бях извадила пистолета, вече ми се струваше грешка.

Изведнъж ми хрумна, че може би Марико Чен няма да хареса играчката на Големия Джим.

Всъщност нищо чудно да не я забележеше при толкова много летящи наоколо джунджурии.

Все пак трябваше да взема известни предпазни мерки. Така че спрях и се обърнах.

— Ей! — извиках.

— Да, Хсинг? — отвърна камерата. Беше затворила страничните капаци и се носеше гладко по въздушните течения.

— Искам да ти кажа нещо. Работя по един случай, с който никой в Капана не би искал да се заеме — може да е загуба на време, но нали все пак трябва да си изкарвам прехраната. Мишима може да ми се смее на това, което изкарвам, но колкото — толкова. Ясно ми е, че не мога да се отърва от теб, докато съм на улицата, но кълна се, ако ми се пречкаш, ще дам под съд шефа ти — знам го аз кой е — за ограничаване на личната ми свобода и ще се постарая да му лепнат съответното наказание. А теб наистина ще те пръсна за скрап. Така че се постарай да не ме заговаряш, нито хората, с които се срещам, и не се приближавай. И без това случаят не е от компетенцията и интересите на казината. Дори да ме изгубиш и пак да ме намериш, дръж си мръсното високоговорителче затворено, ако не искаш да се разделиш с този свят. Ясно?

— Ясно — отвърна машинката.

Един рекламизатор започна да кръжи около камерата и пропя мелодично:

— Здравейте и добре дошли в Нощния град! Ще желаете ли да вечеряте…

Извадих пистолета и го насочих към него.

— Аз съм тукашна. Изчезвай!

Тези гадинки открай време ужасно ме дразнят.

Рекламизаторът отлетя. Камерата не каза нищо и прибрах пистолета. Дори не си бях направила труда да го включвам.

Нещо бях взела много да го размахвам. Очевидно от нерви. Нямаше никаква конкретна причина за това — и цял куп на пръв поглед незначителни. Зората приближаваше с всеки ден, бизнесът хич не вървеше, нито социалният ми живот, а този случай намирисваше на провал — нищо чудно разходите скоро да надминеха хонорара. Сигурно затова бях изнервена, което означаваше, че ще е по-добре да не вадя пистолета за щяло и нещяло. Закопчах се, за да си осигуря няколко секунди забавяне следващият път, когато реша да посягам за оръжие — дано да бъдеха достатъчно, за да размисля.

Почти бях сигурна, че притежаването му не е незаконно. Въпреки това беше очевидно, че не бива да го размахвам, когато ми скимне, особено на обществено място. Нищо чудно реакцията ми към камерата да бе разпалила интереса на Мишима.

Вече си давах сметка, че съм в отвратително настроение. Закрачих ядосано по синтетичния паваж.

Камерата ме последва, но се държеше на дискретно разстояние и не каза нищо.

Свърнах по Пета и там, над главите на туристите, висеше рекламата на „Ню Йорк“ — старомодни неонови тръби, въртяха се на три метра над улицата. Яркочервените светлини се отразяваха в черните прозорци.

Бях пред главния вход, но изведнъж реших, че не искам да влизам през него — в края на краищата това беше казино и не ми се щеше да подхвърлям разни идеи на Големия Джим. Зад ъгъла, откъм „Денг“, имаше друг вход към фоайе „Манхатън“. Там можех да почерпя Чен едно питие, никой нямаше да ни обърне внимание в навалицата.

Докато свивах на ъгъла, се зачудих кой ли по дяволите е този Манхатън, на когото са кръстили част от казиното, и какво общо има с Ню Йорк. Всички тези странни стари имена са доста объркващи, сериозно.

Вратата се плъзна безшумно встрани и прекрачих прага. Посрещна ме силна музика, ярки светлини и дим — доста мощно въздействие за сетивата, но пък си беше част от общата атмосфера. Вятърът, който нахлу с мен, отнесе пушеците и заглуши за миг музиката.

Която беше бавна и ритмична и когато влязох, открих причината.

Шоуто беше в разгара си: колона бяла светлина в центъра на помещението озаряваше увиснали във въздуха мъж и жена — и двамата голи. Жената лижеше бавно члена на мъжа — в такт с музиката. Мъжът явно се опитваше да прикрие досадата си.

Половината клиенти гледаха представлението, другата половина се занимаваше с по-важни неща. Симпатизирах на втората половина — никога не съм можела да разбера какво удоволствие изпитва човек да гледа как други се чукат. Дори в нулева гравитация разнообразието не е кой знае колко голямо, пък и всичко това вече съм го виждала. По дяволите, правила съм го — макар и не в безтегловност. И не съвсем скоро. Не и твърде отдавна, по-точно, за последен път малко преди да се преместя на „Хуарес“. Никога не съм имала достатъчно сериозен обожател, за да ме последва извън Капана, а в Западните квартали не открих подходящ човек.

Сигурно защото съм прекалено придирчива. Всеки път, когато скъсам с някой мъж, го преживявам тежко и не бързам да се хвърля в обятията на следващия.

Не че в квартала, където живея, гъмжи от подходящи кандидатури — няма дори такива за по една нощ.

Има едно нещо обаче, което избягват да правят при секса в безтегловност — говоря за онова отдръпване в последния момент, по което толкова си падат разгонените самци. Навярно — и с право — се опасяват, че ще опръскат всичко.

Както и да е, не бих казала, че гледката отговаряше на естетическите ми представи за забавление.

Какво пък, не бях длъжна да ги гледам, а що се отнася до Чен, на нея май щеше да ѝ хареса.

Барът беше дълъг и покрит с орнаменти. Предположих, че всичките стари стъклени шишета покрай стената са само за украса, но ако не беше така, значи бе доста добре зареден. Мъж с бяла престилка, направо типаж от стари кримки, стоеше отзад и бършеше с кърпа стъклени чаши с причудливи форми — поредните архаични неща.

Барът не беше претъпкан. Повечето посетители седяха на масите около подиума, така че имаше много свободни места.

Светлините бяха предимно сини и зелени, сменяха се плавно, а димът идваше не само от посетителите, но и от едно специално кандило в ъгъла до вратата. Димеше най-вече за миризма и ефект, но ми се стори, че долавям уханието на канабис и може би на няколко синетика. Психоактивните вещества вървяха с клиентелата, едва ли тук ги предлагаха свободно.

Заведението не се отличаваше с кой знае колко изискан вкус, но ми допадаше. Приближих се до бара, но не се качих на някое от свободните столчета — в края на краищата бях дошла само за няколко минути. Облегнах се на бара и извърнах глава към представлението. Жената продължаваше да духа себеотдайно. Мъжът изглеждаше още по-отегчен.

Зад мен някой извика:

— Ей! Не можеш да влизаш тук!

Обърнах се и видях увисналата на вратата шпионираща камера. Мъжът зад бара размахваше старомоден електронен заглушител.

— Веднага да се разкараш! — извика ѝ. — Това е частна собственост и не желаем някакви тъпи машини да безпокоят клиентите!

Камерата се поколеба, извърната към мен.

— Марш, че ще ти изпържа платките! — Мъжът насочи заглушителя.

Камерата се оттегли и аз се усмихнах.

Не бях разчитала да се случи точно това, но беше приятна добавка. Без да губя време, минах през бара и излязох във фоайето на хотела.

Знаех, че камерата ще ме чака на изхода — въпросът бе на кой изход. Дали Големия Джим разполагаше и с други камери, с които да покрива всички възможни места?

Съмнявах се. Може да имаше повече средства от мен, но си оставаше обикновен частен детектив на свободна практика, а не, да речем, безгрижен притежател на казино. Едва ли би могъл да се снабди с цяло ято камери — освен ако не ставаше нещо, което не знаех, или не ми бе истински ядосан. Скромната ми персона не заслужаваше чак такова внимание.

В най-добрия случай щеше да покрие два от изходите, не повече. Щом исках да се измъкна незабелязано, най-логично бе да спра избора си на сервизния вход, само че той бе един етаж по-надолу — в Подкапана.

Свих рамене. Няма смисъл да се чудиш как да надхитриш една машина, след като не знаеш нищо за това по какъв начин е програмирана. Най-добре да избера една врата напосоки и да се надявам, че съм избрала правилната.

Тръгнах към вратата, където се приземяваха аеробусите от космопорта, смесих се с тълпата на спирката и погледнах към Епиметейска търговска банка.

Точно в пет бях на ъгъла на Трета и „Кай“. Нямаше и следа от досадната камера.

Миг по-късно Марико излезе от една странична врата на банката, погледна ме, усмихна се и каза;

— Г’ Хсинг! Много се радвам да ви видя!