Градът на нощната страна

1.

Градът зад прозореца беше какофония от неон и звезден прах, лабиринт от заслепяващ блясък и светлини. Картината изглеждаше размазана и лишена от смисъл, без отделни части и конкретни форми, всъщност без каквито и да било форми — просто несвързани и неясни изображения. Знаех добре, че рекламите на казиното трептят и плачат като морски сирени, примамват минувачите към острите скали на рулетките и ротативните и ги съблазняват с еротични обещания за несметни богатства, но всичко, което достигаше до мен през прозореца, беше бъркотия от разноцветни светлини и далечен тътен, пронизвани от време на време от бръмченето и премигването на прелитащ наблизо микроскопичен антиграв. Дори големите кораби, които се приземяваха или отлитаха, не можеха да ме обезпокоят — прозорецът ми бе обърнат по такъв начин, че не можех да ги видя, освен ако не профучат над Капана, което би довело до мигновеното отнемане на лиценза на провинилия се пилот — а мощните заглушителни полета на космопорта не позволяваха на тътена да достигне до града.

Достатъчно бе да оставя прозореца прозрачен, за да се любувам на този несекващ водовъртеж от проблясъци и светлини и на тихия, но равномерен бумтеж, макар че с годините бях свикнала с всичко това и отдавна вече не му обръщах внимание.

Нямах нищо против да е така. Беше време, когато разполагах с офис в Капана, както го наричаме. В Капана за туристи — но това бе много отдавна. По времето на случая, за който ще стане дума, имах скромно местенце в бордеите, на улица „Хуарес“, откъдето виждах много по-ясно светлините на Надкапана, благодарение на разстоянието и перспективата. Вместо смазващите въображението реклами, холографските изображения и менящите се скулптури от звезден прах всичко, което ми предоставяше светът сега, бе завеса от светлина и шум.

Че имало ли е някога нещо повече?

Не смятам да ви лъжа, разбира се — не живея в бордеите по свой избор. Когато бях млада и глупава и нова в работата, повярвах в сълзливата история на един длъжник на казиното и му дадох един ден, за да събере сумата. Той напусна планетата след час и КМК трябваше да се изръси здравата за извънредния кодиран сигнал до Прометей, където го заковаха. Не може да се каже, че бяха особено доволни от мен, а когато Корпорацията на междузвездните курорти не е доволна от теб, просто не работиш в Капана. Дори конкурентите им не спорят за това.

Можех само да се радвам, че мръсният копелдак не е разполагал с достатъчно пари да си купи билет за извън системата — ако КМК трябваше да го гони до Слънцето или Фомалхаут, или някъде другаде, щях да имам късмет, ако преживеех и една седмица.

Разбира се, ако бе имал достатъчно пари да си купи транссистемен билет, щеше просто да си плати дълга. Не беше чак толкова голям, което е още една причина все още да ходя на два крака.

Въпросът е, че когато не можеш да работиш в Капана, на Епиметей няма много други места, където да се прехранваш като частен детектив, стига да не залиташ по идеята да станеш пазач в мините. Лично аз все още не бях подготвена душевно да си пържа гените в някое малко пъклено кътче на Нощната страна и да дебна някой мършав несретник, който няма и един бял ден в живота си, да не си натъпче джобовете с радиоактивна руда за шепа жалки килокредита. Миньорската работа може да има повече бъдеще от всичко друго в този град, но това не е бъдещето, което търся.

Имаше още две причини, разбира се — първата бе, че не разбирам от нищо друго, освен от детективска работа, а втората — че не смятах да доставям на КМК удоволствието да ме прогони от тази работа.

Оставаха бордеите между Капана и ръба на кратера и аз избрах тях. Те също са част от града, всъщност всичко отсам стената на кратера се води Нощният град и всичко извън него и извън Епиметей не е, което опростява нещата. Така че все още бях в рамките на града и можех да събирам трохите, сиреч случаите, с които по една или друга причина не желаеха да се занимават детективите от Капана.

Понякога изваждах късмет, друг път не. Не вземам много и не се свеня да го рекламирам наляво и надясно. Имам си офис в западната част, откъдето почти можеш да видиш как слънцето надзърта над източния ръб и където земята не струва почти нищо, защото ще е първата, която ще се изпържи, когато се пукне зората. Все пак съм на „Хуарес“, а не в самия Западен край. Успокоявам се от мисълта, че съм достатъчно навътре, за да спечеля известно време. В Източния край, в сянката на кратерната стена, ще е почти безопасно цели три години, след като Западният си отиде — не че възнамерявам да стоя тук толкова дълго, след като космопортът, който е на юг от Капана, изпухти, обаче там животът става невъобразимо скъп. Да се прибера на изток обаче е почти невъзможно, като се има предвид колко много хора знаят какво мисли за мен КМК.

Знаят го и в Западния край естествено, но никой от тях не може да си позволи да му пука.

Има още нещо, свързано с неприятната подробност да изхвърчиш от Капана — изхвърчаш и от социалния живот. Старите приятели от казината все не намират време да ми се обадят. В района не се навъртат и много туристи. Хората, с които се срещам… е, някои от тях не са чак толкова лоши, но не бих ги нарекла изискано общество.

Освен това се налага да бачкам яко, за да свързвам двата края, и нямам време да се мотая по улиците. Работата ми е свързана предимно с клиенти или софтуер, а да се обвързваш емоционално с клиенти винаги създава проблеми.

Не виждам нищо лошо в това да се обвързвам със софтуер, само дето има известни ограничения. Просто няма достатъчно програми, които да имат отношение към въпроси като секс, пари, храна или семейство. Софтуерът няма семейство, не и в човешкия смисъл на тази дума.

Не че аз самата имам семейство всъщност. Единственият ми роднина в града е брат ми Себастиан. Работи в Капана. Обажда се понякога, държи връзка, но не напира да ми идва на гости и това говори достатъчно. Сигурно шефовете му няма да са доволни, ако разберат.

И преди не бяхме особено близки. Сиреч няма кой знае каква промяна.

Имам си офис вкъщи и гледам да не отказвам никаква работа. Издирвам изчезнали съпрузи, съпруги, деца и домашни любимци — биологични или кибернетични, както дойде. Случва се да издирвам и изчезнала информация, а от време на време и изчезнали пари. Понякога ги откривам — не само парите, а и други от изредените. По-често не.

Беше приятно разнообразие веднъж, когато проследих серия оплаквания, касаещи оператор измамник в „Старшайн Палас“, и спипах един невъобразим тъпак, който бе смъквал по няколко кожи както от клиентите, така и от казиното — ако трябва да му се признае нещо, то е, че бе открил много хитър начин да го прави. Аз обаче също се справих отлично и когато го разкрих, около скромната ми персона се вдигна известен шум. Сдобих се с неприятел естествено, тъй като казиното бе наело Големия Джим Мишима да работи по случая, а аз го изпреварих с повече от едни гърди на финала, в резултат на което му клъцнаха хонорара. Джим го преглътна, макар че не личеше да му е приятно; сигурно обаче си дава сметка, че не съм имала друг избор, като човек, притиснат до стената, отритнат от всички, натикан в ъгъла и прочее и прочее. Тъй де, както казах, правя каквото мога за насъщния.

След този случай за малко да ме приберат на работа в „Палас“, тъй като им бях спестила солидно източване, но КМК им припомни някои зловещи подробности от миналото ми и те решиха, че още не е време да ми опъват червеното килимче.

Да ви кажа честно, за казината сигурно съм като стара компютърна програма — нещо, дето някога е вършило работа и не се знае дали един ден, при определени обстоятелства, няма да се наложи да я върши пак, но точно в момента е излишно и досадно.

Още един повод да не се свеня от каквато и да било работа. Има дни, в които изкарвам и за обяд, в други карам само на гола вечеря и никога не успявам да платя наема за повече от две седмици напред. Ако остава някакво забавление, то е да хапна сандвич и да разквася устни с глътка алкохол в кръчмата „При Луи“, което е на две пресечки зад „Й’барра“ — докато дъвча, мога да се любувам на холоекрана на Луи, който поне е доста по-голям от моя.

Не храня илюзии за бъдещето — най-много след година ще се наложи да се прехвърля в мините, да се преместя на изток или да напусна тази планета, ако не искам да получа трайно слънчево изгаряне, а поне засега не виждам как ще събера достатъчно мангизи да помахам за сбогом на Епиметей от йоносферата. Преместването на изток също не е жадувай блян — само отлагане на неизбежното. Напоследък дори взех да се замислям дали не бих могла да направя блестяща кариера като копач на тежки метали.

Накратко казано, не бих определила положението си като безкраен низ от блажени мигове, а перспективите съвсем не са тъй розови като небето, което виждам над Капана. Това небе изглежда малко по-ярко с всеки ден, дори когато Ета Кас Б се крие под хоризонта. Което все още не беше така днес — в пролога към настоящия случай. Може да не го виждах от прозореца си, но знаех, че Ета Кас Б е високо над западния хоризонт, защото гледах червеникавото му сияние като фон на тъмните сгради от другата страна на улицата, докато по-голямото му братче рисуваше в червено източния хоризонт и заливаше звездния небосвод със синева, все по-бледа с настъпването на всеки пореден ден.

Нощем небето беше черно, разбира се, и напръскано със звезди на запад, но по източния ръб вече се процеждаше тъмносиня ивица — процес, започнал още преди да бъда прокудена от Капана — а звездите на небето ставаха все по-малко: забелязвах го в редките случаи, когато вдигах глава.

Всеки път, когато поредната звезда изчезне, се смалява и градското население — заминават хора, които могат да си го позволят, а тези, които не могат, продължават да спестяват за същото. Това непрестанно подрязва оскъдните клонки на „процъфтяващия“ ми бизнес — в момента не работех по нищо, а и никой не ме бе търсил от цели два дни. Беше ми писнало да зяпам видеопрограми, а без свежа пара не можех да си позволя дори да прескоча до Луи.

Така че седях зад бюрото, гледах как блясъкът и светлините на града се опитват да заслепят неумолимо настъпващата зора и оплаквах незавидната си орис. Изгонването от Капана сигурно щеше да окаже благотворно влияние за спасяването на душата ми — ако не аз, поне предшествениците ми биха го потвърдили, стига да имат подобна възможност — но не беше никак добро за настроението ми, нито за кредитния ми баланс. Разстоянието и затвореният прозорец снижаваха градския шум до поносими предели, но все пак го чувах; нещо повече, напрягах слух да го доловя тъй старателно, че в първия момент взех звъненето за звук, който иде отвън.

После интеркомът изписука повторно и осъзнах, че не е отвън. Натиснах копчето на таблото — когато се нанесох, офисът бе оборудван с електрически превключватели и тъй като не можех да си позволя да премина на гласови команди, се принудих да ги запазя. Предполагам, че предишният наемател е предпочитал да използва пръстите вместо езика си — или е бил нещо като антиквар фетишист. Не беше дори кодово поле, а най-обикновено бутонно табло. Преди да дойда тук, не бях виждала такова нещо, освен в историческите филми, камо ли да го докосна, но бързо му хванах цаката. Освен това придава на офиса известен чар, атмосфера на ексцентричност, която почти ми харесва. Е, лъжа: голяма досада е да ръчкаш с пръсти някакво мазно табло, но като нямаш мангизи да го смениш, щеш не щеш, ще започнеш да го харесваш.

Та когато интеркомът изписука, натиснах копчето с надпис „приемане“. Фоновата музика изчезна и един глас произнесе:

— Карлайл Хсинг?

Гласът бе мъжки, младежки и не беше на човек, когото познавам. Чувах вятъра да шепти зад него и предположих, че е отвън, вероятно долу пред вратата. Мързеше ме да включвам екрана.

— Да — отвърнах. — Аз съм.

— Аз… хъм… ние искаме да ви наемем.

Прозвуча многообещаващо. Цъкнах копчето на екрана.

Той обаче не изглеждаше многообещаващо. Не се бе бръснал поне от три дни — или това, или от три дни си пускаше брада, но го чакаше още доста мъка до успеха. Бледо лице, изцъклен поглед, износен докерски комбинезон, който едва ли е ловял окото и като нов — не отлят по тялото, а конфекция, при това сив, без възможност за промяна на цвета. Евтин комуникационен порт под дясното ухо: стори ми се запушен с мръсотия и не бях сигурна за изработката на очите. Не го бях виждала никога, нито в моя офис, нито в ресторанта на Луи или на улицата — и със сигурност не и в Капана.

Ако се съдеше по фона зад него, наистина беше пред вратата ми. В моята работа се случва да се срещам с хората и на живо, не само на екрана.

И тъй като вече беше дошъл и освен това твърдеше, че искал да ме наеме, можех поне за малко да пренебрегна външния му вид.

— За какво? — попитах все пак.

— Ами… доста е сложно. Може ли да вляза и да обясня?

Какво пък, и без това не се претрепвах от работа. Бях приключила с последния случай — изчезнало хлапе, което, както се оказа, се бе запило в Подкапана, но хонорарът едва стигна да покрие разходите. Не можех да си позволя да отказвам каквито и да било предложения и затова изпъшках едно „Да“ и отключих вратата. Не изключих обаче идентифициращата програма и тя автоматично взе образци от лицевата структура, гласа, феромоналната формула и всичко останало.

Всяка охранителна врата може да го направи, но повечето хора не се интересуват от това, а просто оставят информацията да изтече. Не и аз, с моята работа, тъй че — бях поискала разрешение от хазаина — прехвърлях всички тези данни право в компютъра. Не че на хазаина му пукаше, както вече ви казах: единственото, което го интересуваше, бе да прибира редовно наема, но аз поне винаги знаех кого пускам в офиса си. Ако този тип бе решил да хитрува, бях почти сигурна, че ще мога да го открия, където и да се свре.

След минута той се промуши през вратата, уплашен като хлапе, на което предстои първото в живота невросканиране, и се помъчи да не се блещи в мен. Наистина си беше почти хлапе — не бих му дала повече от осемнайсет, в най-добрия случай двайсет. Хайде нека са двайсет и една, ако държите да използвам земните години.

Изглеждаше си съвсем нормално хлапе — нащрек, без да е застрашителен — и нито един от скенерите не изписука, но за всеки случай стисках в чекмеджето под бюрото моя сони-ремингтън ВГ-2. На Епиметей наредбата за огнестрелните оръжия е измъдрена от абсолютно лишена от здрав разум комисия, всичко е толкова сложно и противоречиво, та така и не разбрах дали е законно да притежавам оръжие, но предпочитам да ми е подръка, просто за всеки случай. Имах си го отдавна и отдалече: едно старо и вярно приятелче ми го вкара в системата — старо приятелче, което не ми се бе обаждало, откакто напуснах Капана, но както и да е, нали поне ми остана пистолетът. Във всеки случай избягвах да го размахвам на улицата без крайна необходимост, не че не ми се бе случвало да го вадя, когато още работех в Капана, където полицията няма нищо против, стига да е за шоуто и без кръвопролития. Понеже ченгетата от казиното наистина си разбират от работата и гледат да не нарушават закона.

— Сядай — рекох и той седна, много бавно. Имам три фотьойла и диван — фотьойлите са антиграви и той избра диванчето, което е с крака. Предпазлив, много предпазлив. Възглавниците понечиха да се нагласят по тялото му, но той все се местеше, а едно от настройващите полета бе изгоряло доста отдавна, така че имаше непокрита зона от няколко сантиметра, където пълнежът е твърд, прилича на сдъвкана дънна платка и прецаква цялата система.

Изглежда, не бързаше да подхваща разговор. Оглеждаше всичко — без мен. Ако очите му наистина бяха естествени, явно не беше в добро състояние, или може би нещо го ядеше отвътре; ако пък бяха импланти, значи му бяха пробутали менте. Компортът под ухото му очевидно не беше използван от седмици. Комбинезонът му бе толкова износен и захабен, че на места се подаваха оголени жици, някои прерязани — вероятно беше краден.

Стана ми жал за нещастния симбиот, който трябваше да живее с този тип — стига, разбира се, да имаше такъв, в което не бях сигурна.

Но от друга страна, моят собствен симбиот от доста време също не живуркаше в идеалната среда.

— И така — подхванах разговора, — кой сте вие?

Той ме изгледа навъсено и попита:

— Защо?

Цялата тази работа никак не ми харесваше, така че чукнах няколко клавиша на таблото — с лявата ръка, тъй като с дясната стисках пистолета — и пуснах за обработка в градската база данни информацията от вратата.

— Ами защото бих искал да зная с кого предстои да работя — отвърнах.

Това изобщо не му се понрави. Продължаваше да ме гледа и да мълчи.

— Ако не ми кажете кой сте, няма да работя за вас — повторих натъртено.

Той се поколеба и накрая се предаде.

— Казвам се Уонг. Джо Уонг.

Кимнах и погледнах надолу към един от изтеглящите се екрани на бюрото. Казваше се Заратустра Пикънс. Оставаше му по-малко от месец до деветнайсетата година, земно време. Роден на Прометей, пристигнал в системата и на нощната страна, когато бил на шестнайсет — вероятно е търсил работа в някое казино, но не пишеше — после опитал за кратко на различни места. Последна месторабота: чистач на псевдопланктон в градските водни филтри. Освободен преди седмица, когато градът закупил машина, която да върши същата работа. За кой ли път. Опитват с тия машинки от времето, когато бях момиче, и все не се получава — рано или късно псевдопланктонът прониква в почистващата машина, също както прониква и във всичко останало, което е близо до водата, след което го поврежда. Машини, които не се повреждат, струват повече от хората. Организъм, който би могъл да се справи с положението, вероятно ще е още по-скъп и може да се окаже опасен, ако се измъкне на свобода, тъй като цялата планета живее и диша благодарение на псевдопланктона — той е най-важният източник на кислород на Епиметей. Не е никак лесно да се бориш с еволюцията, да я надвиваш най-често е рисковано, да не забравяме колко ще е скъпо.

Така че не бе изключено Зар Пикънс да се върне на работа до няколко дни и затова не сметнах, че моментното му състояние на безработен го прави неблагонадежден клиент.

— Е, добре, г’ Уонг — казах. — Какво мога да направя за вас?

Той пак ме изгледа разтревожено и каза:

— Не става дума за мен. По-точно — не само за мен.

Взе да ми писва цялото това увъртане. Изобщо нямах желание да му изтръгвам подробностите с ченгел.

— Хубаво де. Казвайте, каквото имате да казвате, и да почваме. Или да приключваме.

Отново момент на колебание, след което най-сетне отвори уста.

— Живея до стената на кратера — в Западния край. Там е евтино, сигурно го знаете.

Евтино? Бога ми, най-вероятно беше безплатно, поне десет високи сгради там вече бяха съвсем изоставени. Собствениците им бяха наясно, че не си струва да харчат средства за поддръжка и ремонт, след като слънцето е почти на хоризонта и може би дори вече озарява горните етажи. Та значи когато подобна сграда навлезе в опасния сектор или започнат да се сипят оплаквания, те просто я изоставят. Съвсем оправдано решение, поне според стандартите на Епиметей.

Не зная дали Пикънс имаше и други причини, но тази бе достатъчна да обясни защо ми е цъфнал собственолично — комуникационните линии в Западния край са, меко казано, ненадеждни.

Не казах нищо. Само кимнах.

Пикънс също кимна.

— Та значи, живеем си там и не пречим на никого. Никой от нас не прави нищо лошо, събрали сме се една групичка, преживяваме някак си, не нарушаваме законите. Разбирате ли?

Кимнах. Бездомниците не са нищо ново. Когато бях малка, се заселваха по стълбищата или в задънените улички, дори в пещери в кратерната стена, но постепенно се местеха към вътрешността. Особено тези на запад.

— Добре — рече Пикънс. — И значи преди две седмици се появи един мазен тип, зализан, с имплантирани жици и един як бодигард, и ни каза, че работел за новия собственик, че наемът се вдига и че ако не искаме да го платим, трябва да се измитаме.

Облегнах се лекичко назад и пуснах дръжката на пистолета — разговорът приемаше интересна посока. Интересна… или може би отиваше в задънена улица. Защото ако ставаше дума за някаква измама, беше толкова очевидна, че даже бездомниците щяха да я забележат. Сплетох ръце на тила си, изтегнах се назад и попитах:

— Нов собственик?

— Нали това казах.

Кимнах.

— После?

Пикънс сви рамене.

— Ами… това е всичко.

— И какво очаквате от мен?

За миг той ме изгледа объркано, после се отпуши:

— О, я стига, Хсинг! Искаме да ни отървете от този тип, естествено. — Гласът му се извиси и стана заплашителен. — Имам предвид — какви са тия дивотии за нов собственик? Кой ще купи имот в Западния край? Слънцето се издига, маце! Никой не е луд да купи земя в Западния край, тъй че кой ще повярва на тази история? Тоя тип сто на сто е някакъв мошеник, но когато се обадихме в градската служба, ни казаха, че всичко е законно и не можем да повикаме полиция, а дори и да го прогоним тоя мазник и горилата му със собствени сили, шибаният нов собственик ще прати някой друг. Трябва ни човек, който да изясни нещата. Имам предвид, че няма къде да идем, нито можем да платим шибания му наем!

Беше толкова развълнуван, че за малко да изхвърчи от диванчето, така че се изправих и преместих ръце напред.

— Хубаво де, а на мен как ще платите? — попитах и отново отпуснах ръка на скрития в бюрото сони-ремингтън.

Въпросът ми го накара да се сепне, макар че дори не бе видял дулото на пистолета. Намести се отново, облегна се назад и възглавниците направиха поредния отчаян и неуспешен опит да се нагодят.

— Всеки даде по нещичко — обясни. — По колкото има, така че се получи известна сума. Казват, че не вземате много, ако работата ви се стори интересна, и се надявам тази да е точно такава, защото нямаме кой знае колко.

— И колко е това „не кой знае колко“?

— Двеста и пет кредита. Може би малко повече, не мога да обещая.

Наистина не беше много, само че ми беше разпалил любопитството. Както бе казал — кой ще тръгне да купува земя и сгради в Западния край? Пълна глупост. Предположих, също както вероятно и той, че ще е някой, който готви измама в съучастничество с градската управа. Тези двеста и пет кредита не можеха да ми платят билета да напусна планетата, когато зората пукне, но щяха да стигнат за няколко обяда, а случаят наистина имаше някои интересни аспекти. Например бих могла да получа премия, ако разкрия и предам някой корумпиран градски чиновник или пък — ако реша, че съвестта ми е отишла на почивка — да получа своя дял от подготвящата се измама.

— Е, добре, г’ Уонг — въздъхнах. — Ще ми трябват сто кредита аванс и всички имена и адреси, с които разполагате.

Той се изцъкли и ченето му увисна като зейнало чекмедже.

— Искате да кажете, че ще го поемате?

В това хлапе нямаше и капчица класа. Зачудих се как изобщо си е намерило работа, дори стъргането на псевдопланктон, и бях готова да се обзаложа, че симбиотът му е издъхнал от занемара или срам… ако въобще някога бе имал симбиот.

— Да, г’ Пикънс — потвърдих. — Поемам случая.

С което приключихме. Той извади трансферната си карта и започна да ми прехвърля имената и данните на всички бездомници, които бе погнал събирачът на наеми. Дори не забеляза, че се обърнах към него с истинското му име, нещастникът му с нещастник.