Героят на времето

59.

Ортьо бе виждал и по-добри дни.

„Вин явно си е свършила добре работата“ — помисли си ТенСуун, докато тичаше из града, смаян от мащабите на разрушенията. Преди две години — преди да го пратят да шпионира Вин — той бе кандра на Страф Венчър и често бе посещавал Ортьо. Макар да не можеше да се сравнява с величието на Лутадел, както и с мащабите на беднотията там, Ортьо бе приятен град, заслужаващ мястото си в кръга на Великите градове.

Но сега близо една трета от него бе изгоряла до основи. Незасегнатите от пожара сгради бяха изоставени или пренаселени — странна комбинация според ТенСуун. Изглежда, скаа избягваха благородническите къщи и затова бордеите се пукаха по шевовете.

Но най-смайващото бяха отново напълнените канали. Личеше, че това е станало съвсем наскоро. ТенСуун клекна и загледа плуващите лодки, които оставяха дири върху покритата със сажди вода. На места върху повърхността се поклащаха отломки, но каналите бяха напълно проходими.

Той се изправи, поклати учудено кучешката си глава и продължи нататък. Беше скрил торбата с костите на Келсайър извън градските стени, за да не привлича внимание с вързоп на гърба.

Какъв е смисълът първо да запалиш един град, а после да напълниш каналите му отново? Най-вероятно скоро щеше да узнае отговора. Не видя армия извън градските черти — дори Вин да бе идвала тук, вероятно вече бе продължила нататък. Целта му сега бе да разбере кой държи властта и после да продължи по следите на Героя на времето.

Докато припкаше по калдъръма, улавяше откъслечни разговори — хората обсъждаха как са оцелели от унищожилите по-голямата част от града пожари. Колкото и да бе странно, бяха развълнувани, дори развеселени. Имаше и отчаяние, но и необичайни прояви на щастие. Това не беше град, наскоро завладян от противник.

„Радват се, че са се справили с пожарите — помисли ТенСуун, докато търчеше по оживената улица. — Не смятат за бедствие, че са изгубили една трета от града — намират спасяването на другите две трети за истинско чудо“.

Смеси се с тълпата, която се спускаше към центъра на града. Там най-сетне забеляза и първите войници. Определено бяха от армията на Елънд, с герб с копие и свитък на униформите. Но пазеха странно място — сградата на Министерството.

ТенСуун пак клекна и завъртя глава. Сградата несъмнено бе център на организирани действия. Хора влизаха и излизаха под строгите погледи на войниците. Ако искаше отговори, трябваше да проникне вътре. Той се поколеба за миг дали да не използва костите на Келсайър. Но отхвърли тази мисъл. Не беше сигурен дали е готов да се справя с последиците от представянето си за Оцелелия. Имаше и друг начин да влезе вътре — също толкова стряскащ, но без смущаващ религиозен оттенък.

Той изприпка до входа на сградата и се изкатери делово по стълбите, с което привлече няколко учудени погледа. Един от войниците размаха копието си да го прогони и му викна:

— Махай се! Тук не е за кучета. Ей, чие е това псе?

ТенСуун клекна на задните си лапи и отвърна:

— Аз не съм ничия собственост.

Войникът го изгледа слисано, а ТенСуун мислено се укори. Светът беше пред края си, а той се забавляваше да стряска войниците. И все пак не можеше да отрече, че е приятно.

— Какво… — Войникът се огледа, за да види дали някой не се шегува с него.

— Казах — повтори ТенСуун, — че не съм ничия собственост. Сам съм си господар.

Странна идея, наистина. Войникът едва ли бе в състояние да я схване изцяло. ТенСуун, една кандра, бе напуснал Родината без Договор. Доколкото му бе известно, той бе първата кандра, направила нещо подобно — за цели седемстотин години. Тази мисъл също му се стори странно… приятна.

Вече няколко души бяха втренчили погледи в него. Приближиха се още войници.

ТенСуун изръмжа, после каза високо и ясно:

— Идвам от император Венчър. Нося вести за началниците ви.

За негово задоволство няколко от войниците подскочиха. Първият обаче — вече ветеран в общуването с кучета — вдигна колебливо пръст и посочи сградата.

— Вътре са.

— Благодаря — каза ТенСуун, мина през смълчаната групичка и влезе в коридора. Чу зад него да подхвърлят: „номер“ и „добре обучено“, после един войник го изпревари тичешком. ТенСуун се промушваше покрай хора, които очевидно нямаха представа за случката пред входа. Мина покрай една дълга опашка и видя…

Бриз.

Усмирителят седеше на приличащо на трон кресло, държеше чаша и изглеждаше доволен, че приема прошения и разрешава спорове. Почти не се бе променил от времето, когато ТенСуун служеше при Вин. Изпреварилият ТенСуун войник се наведе и му зашепна нещо на ухото. След миг и двамата втренчиха очи в ТенСуун, който спря до първия човек на опашката. Войникът бе пребледнял, но Бриз се усмихна, наведе се напред, тропна с бастунче по мраморния под и попита:

— И тъй. Винаги ли си бил кандра, или наскоро си изял костите на кучето на Вин?

ТенСуун клекна пред креслото и отговори:

— Винаги съм бил кандра.

— Знаех си, че в теб има нещо странно — беше твърде дисциплиниран дори за овчарка. — Бриз се засмя и отпи от виното. — Лорд Реноа, предполагам? Доста време мина.

— Всъщност нямам нищо общо с него — рече ТенСуун. — Аз съм съвсем друга кандра.

Това накара Бриз да се замисли. Той огледа ТенСуун и за миг кандрата изпита паника. Бриз беше Усмирител — и подобно на всички Усмирители, би могъл да постави ТенСуун под свой контрол. Тайната.

„Не — рече си ТенСуун. — Аломантите не са тъй силни, както бяха някога. Могат да ни влияят само с помощта на дуралуминий, а Бриз е Мъглив — не може да гори този метал“.

— Пиеш на работното място, Бриз? — подхвърли ТенСуун и повдигна кучешките си вежди.

— Разбира се — отвърна Бриз и вдигна чашата. — Какъв смисъл да командваш, ако не можеш да си позволиш някои дребни наслаждения?

ТенСуун изсумтя. Никога не бе харесвал Бриз — макар че вероятно в него говореше неприязънта срещу Усмирителите. Или срещу всички хора. Но сега не бе време да си бъбрят.

— Къде е Вин? — попита той.

Бриз се намръщи.

— Нали ти носиш вести от нея?

— Излъгах охраната — отвърна ТенСуун. — Всъщност дойдох тук, защото я търся. Нося важни новини — относно мъглите и саждите.

— В такъв случай, драги… хъм… май трябва да кажа „мило кученце“. Както и да е, ела с мен. Трябва да разговаряш със Сейзед. Той е по-запознат от мен с този род неща.

— … и тъй като Дух едва оцеля при това премеждие — приключи сбития си разказ терисецът, — реших, че ще е най-добре командването да поеме лорд Бриз. Преместихме щаба в друга сграда на Министерството — която също е подходяща за административни функции — и Бриз се зае да изслушва прошения. По-добре се оправя с хората от мен, а и изглежда тази работа му доставя удоволствие.

Терисецът седеше на стол, разтворил пред себе си голяма папка, в която нанасяше някакви бележки. По някакви причина ТенСуун го намираше за променен. Пазителят носеше същото расо и познатите ферохимични гривни на ръцете. Но като че ли нещо липсваше.

Това обаче бе последният проблем на ТенСуун.

— Във Фадрекс? — попита той и се намести по-удобно в отреденото му кресло. Бяха в една от по-малките стаи на Министерството — някога използвана за спалня на принудители. Но сега в нея имаше само бюро и кресла, стените и подът бяха голи, както в повечето помещения в Министерството.

— Да. С императора се надяваха да открият там още един от тези подземни складове.

ТенСуун унило отпусна глава на предните си лапи. Фадрекс бе почти на другия край на империята. Дори с Благодатта на Силата щеше да му отнеме седмици да стигне там. Чакаше го много дълъг път.

— Може ли да попитам каква работа имаш с лейди Вин, кандра? — попита го Сейзед.

ТенСуун се поколеба. Чувстваше се странно да разговаря открито с Бриз и сега със Сейзед. Хора, които бе наблюдавал отблизо месеци наред, докато се преструваше на куче. Тогава те не се досещаха какъв е, но му се струваше, че ги познава като стари приятели.

Знаеше например, че Сейзед е опасен. Терисецът беше Пазител — а ТенСуун и сънародниците му от малки бяха обучавани да избягват Пазителите. Пазителите непрестанно разпитваха за легенди, слухове и разкази. Кандра имаха много тайни и ако Пазителите някога узнаеха за богатството на тяхната култура, това можеше да доведе до катастрофални последствия. Щяха да поискат да я изучават, да задават въпроси, да се ровят из архиви…

ТенСуун отвори уста да каже: „Никаква“, но спря. Нима не искаше някой все пак да се запознае с тяхната култура? Някой, който познава много и различни религии и който вероятно разбира от теология. Някой, който знае легендите за Героя на времето. От всички някогашни членове на групата на Келсайър ТенСуун уважаваше най-много Вин и Сейзед.

— Ами, става въпрос за Героя на времето — каза той предпазливо. — И за края на света.

— Ах — възкликна Сейзед и се надигна. — Много добре. Ще ти осигуря нужните провизии. Можеш ли да поемеш на път незабавно? Или ще останеш да си починеш малко?

Какво означаваше това? Сейзед дори не трепна при споменаването на тези толкова важни теми. А ТенСуун току-що бе зачекнал една от най-големите религиозни тайни на епохата.

„Никога няма да разбера хората“ — помисли кандрата.

60.

Вин знаеше, че най-добрият начин да измамиш някого е като му дадеш това, което иска. Или най-малкото това, което очаква. Важното е да вярва, че е една крачка напред, и тогава няма да погледне през рамо, за да провери дали няма и други крачки, които е пропуснал.

Йомен бе подготвил тъмницата й добре. Всички метали, използвани при изработването на мебелите, бяха непригодни за аломантия. Най-често бе използвано среброто — макар също в оскъдни количества. Имаше няколко винта в койката, които тя успя да развие.

Носеха й храната — мазна безвкусна каша — в дървени купи. Лъжицата също беше дървена. Пазачите бяха мътни убийци — мъже, въоръжени с дървени сопи и без никакъв метал по дрехите, обучени да се бият с аломанти. Килията й бе с каменни стени и дървен под, дъските бяха заковани със сребърни пирони.

От поведението на пазачите тя усещаше, че очакват да предприеме нещо. Йомен ги бе подготвил добре и всеки път, когато донасяха храната, тя забелязваше колко са напрегнати и готови да се отдръпнат при първия признак за заплаха. Все едно че хранеха отровна змия.

Така че тя обмисли добре плана си и следващия път, когато дойдоха да я отведат при Йомен, нападна.

Скочи веднага щом вратата се отвори и замахна с крака, който бе развила от койката. Повали първия тъмничар с удар в ръката, втория халоса по тила. Без пютриум ударите й не бяха кой знае колко силни, но повече от това не можеше. Шмугна се покрай втория мъж и блъсна с рамо в корема третия. Не тежеше много, но това бе достатъчно да го принуди да изпусне тоягата — и тя я сграбчи незабавно.

Когато се упражняваше в ръкопашен бой, Хам винаги държеше да не прибягва до аломантия — и сега това й помогна. Въпреки солидната си подготовка мътните убийци бяха изненадани, че един лишен от метали аломант може да им създаде подобни проблеми, и тя повали още двама по пътя към изхода.

За съжаление Йомен не беше глупак. Беше пратил толкова много стражници да я пазят, че дори с четирима извън строя те пак я превъзхождаха многократно: в коридора имаше поне двайсет мъже.

Целта й обаче бе не да ги накара да я спрат, а да им даде това, което очакват. Веднага след като се увери, че „опитът й за бягство“ е обречен на провал, тя остави на един от войниците да я удари през ръцете, изпусна тоягата и отстъпи назад. Войниците, разбира се, я подкосиха, скупчиха се и я затиснаха на земята, докато й оковат ръцете.

Вин понесе болката стоически. Колко още щеше да издържи без метали, преди да престане инстинктивно да разпалва пютриум? Надяваше се, че няма да й се наложи да открие отговора от горчив опит.

Войниците я изправиха и я забутаха по коридора.

Тя не им създаде повече проблеми, но в приемната на Йомен, докато я приковаваха с верига за пейката, се дръпна леко, колкото да си спечели ритник в корема. Изпъшка, сви се на пода до пейката и ловко намаза китките си с натопения в мазнина от кашата долен край на ризата си. Дотук планът й вървеше добре — изплашените от опита й да ги нападне пазачи бяха пропуснали да я претърсят.

— Нали не мислите, че можете да избягате без помощта на метали? — попита Йомен.

Отново стоеше с гръб към нея, но този път зад прозореца бе тъмно. На Вин й се стори странно да види как мъглите се вихрят зад стъклото. Повечето скаа не можеха да си позволят стъклени прозорци, а пък благородниците предпочитаха цветни витражи. Тъмнината зад прозореца на Йомен бе като дебнещо чудовище, мъглите — неговата козина, забърсваща стъклото.

— Всъщност знаех, че няма да ви укротя лесно — продължи Йомен. — От предишните доклади научих, че сте опасна, и взех необходимите мерки. Виждате ли, аз…

Вин не му остави време да довърши. Имаше само два начина да избяга от града — първият бе да се сдобие с аломантични метали, вторият — да вземе Йомен в плен. Планираше да изпробва и двата.

Измъкна омазнените си китки от оковите, които й бяха сложили, докато кожата й бе още суха, без да обръща внимание на болката, скочи, измъкна сребърните винтове, които бе отвъртяла от койката, и ги хвърли към войниците.

Те, разбира се, извикаха изненадано и се хвърлиха на пода, убедени, че ги напада със Стоманен тласък. Собствената им подготовка и страховете им сега работеха срещу тях — защото Вин не разполагаше със стомана. Винтовете отскочиха от стената и се посипаха по пода, но войниците продължаваха да лежат объркани. Вин успя да преполови разстоянието до Йомен, преди първият да се надигне.

Йомен се обърна. Както винаги носеше малко топче атиум на челото си. Вин се хвърли към него.

Йомен отстъпи нехайно встрани. Вин направи нов опит, като първо се наведе вляво, после се опита да го удари с лакът в корема. Атаката й не успя — Йомен отново се дръпна, все така сключил ръце зад гърба си.

Тя познаваше добре изражението му. Изражение, говорещо за превъзходство. Йомен несъмнено нямаше кой знае какъв боен опит. Но се измъкваше от атаките й с лекота.

Той гореше атиум.

Вин спря. „Нищо чудно, че носи това топче на челото си — помисли си. — То е за извънредни случаи“. По усмивката му виждаше, че наистина предугажда ходовете й. Знаеше, че ще опита нещо, и я подмамваше, позволяваше й да се приближи. Но винаги бе извън опасност.

Войниците най-сетне се изправиха, но Йомен вдигна ръка и ги спря. След това посочи пейката. Вин покорно се върна при нея и седна. Безсмислено бе да опитва каквото и да било, докато Йомен гореше атиум.

Веднага щом седна пред нея се появи Гибелта в облика на Рийн — сякаш изплува от тъмен пушек. Никой от присъстващите не реагира — само тя я виждаше.

Вин не й обърна внимание, а погледна Йомен в очите.

— Вие сте Мъглороден.

— Не — рече той и поклати глава. Но не се обърна към прозореца. Стоеше пред нея и на лицето му се четеше напрежение. Вероятно бе изгасил атиума — металът бе твърде ценен, за да го гори непрестанно, — но го държеше в резерв и следеше движенията й и за най-малкия признак на нова атака.

— Не? — повтори Вин и вдигна скептично вежди. — Йомен, преди малко горяхте атиум.

— Мислете каквото искате — заяви Йомен. — Но знайте едно: аз не лъжа. Никога не се е налагало да прибягвам до лъжи, особено сега, когато светът е пред своя край. Хората се нуждаят да чуват истината от онези, които следват.

Вин се намръщи.

— Както и да е, време е — допълни Йомен.

— За какво? — попита Вин.

Йомен кимна.

— Да. Извинявам се, че ви оставих толкова дълго в килията. Имах друга грижа.

„Елънд — помисли Вин. — Какви ли ги върши? Толкова съм сляпа!“

Погледна Гибелта, която клатеше глава, сякаш разбираше много повече, отколкото се казваше, и пак се обърна към Йомен.

— Не можах да разбера. Време за какво?

— Време да взема решението за вашата екзекуция, лейди Вин.

„Аха — рече си Вин. — Така значи“. Покрай срещите с Гибелта и плановете за бягство съвсем бе забравила за решението на Йомен да й позволи да се „защитава“, преди да я екзекутира.

Гибелта отиде до Йомен и го заобиколи бавно, сякаш да го огледа отвсякъде. Кралят принудител не сваляше очи от Вин. Дори да виждаше Гибелта, не го показваше с нищо. Вместо това даде знак на един от войниците и той отвори вратата. Влязоха неколцина принудители със сиви раса.

— Кажете ми, лейди Венчър — рече Йомен, — защо дойдохте във Фадрекс?

Вин кимна към принудителите.

— Мислех, че няма да има процес. Нали споменахте, че не ви трябват подобни неща.

— Аз пък мисля — отвърна Йомен, — че не бихте имали нищо против едно протакане. Дори ако се касае за процес.

Протакането означаваше и повече време за размисъл — а също и за опит за бягство.

— Защо дойдохме ли? — попита Вин. — Защото знаехме, че под вашия град се намира един от складовете с припаси на лорд Владетеля.

Йомен повдигна вежди.

— Откъде научихте за това?

— Открихме друг склад — отвърна Вин. — И там имаше указания, сочещи към Фадрекс.

Йомен кимна замислено. Вин виждаше по лицето му, че й вярва, но имаше… нещо друго. Изглежда, си правеше заключения, които тя не разбираше, или по-скоро не разполагаше с нужната информация, за да разбере.

— А какво ще кажете за опасността, която смятате, че представлява за вас моето кралство? — попита той. — Това няма ли никаква връзка с нашествието в нашите земи?

— Не мисля — отвърна Вин. — Но пък Сет от доста време настояваше Елънд да тръгне насам с армията.

Принудителите си зашушукаха. Йомен стоеше, скръстил ръце, и я разглеждаше. Вин усети нарастващо безпокойство. От години не се бе чувствала толкова безпомощна — всъщност от времето, когато бе живяла с бандата на Кеймън. Не беше така дори когато се изправи срещу лорд Владетеля. Йомен сякаш виждаше в нея само инструмент.

Въпросът бе за какво? И как да се възползва от нуждите му, за да я остави достатъчно време жива, че да успее да избяга?

„Постарай се да станеш незаменима — я учеше навремето Рийн. — Така, че главатарят на бандата да не може да се раздели с теб, без да изгуби част от силата си“. Дори сега гласът на брат й продължаваше да шепне в ума й. Но дали това бяха спомени, или отново се намесваше Гибелта? Каквото и да бе, съветът изглеждаше добър.

— Значи дойдохте тук с ясното намерение да ни нападнете? — попита Йомен.

— Елънд възнамеряваше първо да преговаря — предпазливо каза Вин. — Но и двамата знаехме, че е трудно да си играеш на дипломация, когато си разположил армия пред градските стени.

— Признавате, че сте завоеватели. — Йомен кимна. — Вие сте по-честна от мъжа си.

— Йомен, Елънд е по-честният от двама ни — каза Вин подравнено. — Това, че интерпретира нещата различно от мен, не означава, че е нечестен, когато изразява мнението си.

Йомен повдигна вежди, вероятно изненадан от бързината на отговора й.

— Звучи резонно.

Струваше й се странно да разговаря с него. От една страна, двамата бяха съвсем различни. Той бе чиновник, доскорошен принудител, мършавото му тяло говореше, че е прекарал живота си сред формуляри и документи. Тя бе дете на улицата, с опит в битки и убийства.

Но маниерите му, начинът, по който говореше, приличаха на нейните. „Може би и аз щях да съм такава, ако не се бях родила скаа? Отпуснат чиновник вместо винаги готов за действие боец?“

Докато Йомен я разглеждаше, Гибелта пак бавно описа кръг около него и каза тихо:

— Този човек е пълен провал.

Вин я погледна за миг. Гибелта поклати глава.

— Би могъл да причини такива разрушения, ако бе излязъл от града, вместо да се свира зад стените и да се моли на един мъртъв бог. Хората щяха да го последват. Но все не можех да установя траен контакт с него. Не всеки план може да е успешен, особено когато зависи от волята на глупаци като този.

— И тъй — заговори отново Йомен, — дойдохте в моя град, защото научихте за складовете и се страхувахте, че управлението на лорд Владетеля може да се възстанови.

— Не съм казвала подобно нещо — рече Вин и се намръщи.

— Казахте, че се боите от мен.

— Само като враждебно настроена сила, превзела този град.

— Не съм го превземал — възрази Йомен. — Просто го върнах, заедно с прилежащата му област, на законното управление. Но това не е тема на нашия разговор. Искам да ми кажете за тази ваша религия, която проповядват последователите ви.

— Църквата на Оцелелия?

— Да. Вие сте един от водачите, ако не се лъжа?

— Не — рече Вин. — Те ме почитат. Но никога не съм се чувствала като част от тази религия. Всъщност тя е съсредоточена основно върху Келсайър.

— Оцелелия от Хатсин. — Йомен поклати глава. — Той е мъртъв. Как е възможно хората ви да го почитат?

Вин сви рамене.

— Сигурно са свикнали да се прекланят пред богове, които не могат да видят.

— Може би — рече Йомен. — Чел съм за подобни неща, макар че ми е трудно да ги разбера. Вяра в невидимо божество — какъв смисъл може да има в това? Защо да отхвърлят един бог, с когото са живели толкова дълго — и когото са можели да видят с очите си, — за да го заменят с мъртво божество? С човек, убит от самия лорд Владетел.

— А вие не правите ли същото? — попита Вин. — Не почитате ли лорд Владетеля?

— Той не е мъртъв — заяви Йомен.

Вин го погледна изненадано.

— Така е — продължи Йомен, забелязал объркването й. — Не съм го виждал, нито съм чувал за него, откакто изчезна. Но не вярвам в съобщенията за смъртта му.

— Мъртъв е — рече Вин. — Можете да ми вярвате.

— Боя се, че не ви вярвам — отвърна Йомен. — Разкажете ми за онази вечер. Опишете точно какво се случи.

И Вин го направи. Разказа му как я бяха заловили, за бягството си със Сейзед. За решението си да се бие с лорд Владетеля и за това как бе използвала Единайсетия метал. Пропусна само странната случка с мъглите, но описа подробно почти всички останали събития — включително теорията на Сейзед за това как лорд Владетеля се е сдобил с безсмъртие, като е използвал комбинацията от ферохимия и аломантия.

Йомен я слушаше внимателно. Не я прекъсна нито веднъж и докато говореше, Вин почувства нарастващо уважение към него. Той искаше да чуе нейния разказ, макар да не й вярваше. Йомен бе човек, привикнал да приема информацията такава, каквато е — като поредното средство, което може да бъде използвано дори ако не вярваш на приносителя му.

— Така умря той — довърши Вин. — Аз лично го прободох в сърцето. Възхищавам се на вярата ви, но тя не може да промени случилото се.

Йомен мълчеше. Останалите принудители — насядали на тяхната пейка — бяха пребледнели. Вин знаеше, че това признание сигурно ще ги накара да я намразят, но по някаква причина усещаше, че искреността може да й бъде от полза. Винаги бе смятала така.

„Странно признание за човек, израсъл сред крадци“ — помисли си тя. Гибелта, изглежда, бе изгубила интерес към разговора и се бе отдалечила към прозореца.

— Това, което искам да разбера — рече Йомен, — е защо лорд Владетеля е сметнал за нужно да ви накара да си помислите, че сте го убили.

— Не чухте ли какво ви разказах току-що? — попита Вин.

— Чух — отвърна спокойно Йомен. — Но не забравяйте, че вие сте моя пленница — при това само на крачка от смъртната присъда.

Вин нямаше какво да каже на това.

— Намирате думите ми за абсурдни? — попита Йомен. — По-абсурдни дори от вашите? Представете си как изглеждате в моите очи, когато заявявате, че сте убили човек, който смятам за бог. Не е ли по-вероятно той да е искал това да се случи? Ако е тъй, значи той все още съществува, гледа ни отнякъде…

„Затова значи е всичко — осъзна тя. — Затова ме залови, затова искаше да разговаря с мен. Той е убеден, че лорд Владетеля все още е жив. Иска само да открие какво стои зад всичко това. Чака от мен доказателството, от което отчаяно се нуждае“.

„Вин, защо не искаш да си част от религията на скаа?“ — прошепна й Гибелта.

Тя се обърна към нея и Йомен като че ли забеляза, че гледа нещо друго в празното пространство.

„Защо? — повтори Гибелта. — Защо да не те почитат? Всички тези щастливи скаа? Които те гледат с надежда?“

— Лорд Владетеля със сигурност стои зад всичко това — каза високо Йомен. — Което значи, че иска светът да вижда във вас неговата убийца. Иска скаа да се прекланят пред вас.

„Защо? — повтори Гибелта. — Кое те притеснява? Дали защото не можеш да им дадеш надежда? Как наричаха онзи, когото трябваше да замениш? Оцелелия? Израз, по-присъщ на Съхранението, струва ми се…“

— Може би той възнамерява да се завърне тържествено — продължаваше Йомен. — Да ви победи, да ви свали от пиедестала и да докаже, че вярата в него е единствената истинска вяра?

„Защо не го направиш?“ — попита в главата й Гибелта.

— Инак защо би искал да ви почитат? — попита високо Йомен.

— Те грешат! — почти извика Вин и вдигна ръце, сякаш за да прогони мислите си. Да престане да изпитва вина.

Йомен втренчи поглед в нея.

— Те грешат за мен — продължи Вин. — Не почитат мен, а това, което смятат, че трябва да бъда. Но аз не съм Наследница на Оцелелия. Не направих това, което направи Келсайър. Той ги освободи.

„Ти ги завладя“ — прошепна Гибелта.

— И вие грешите. — Вин погледна Йомен в очите. — Лорд Владетеля няма да се върне.

— Казах ви, че…

— Да — прекъсна го Вин. — Той наистина няма да се върне. Защото не е необходимо. Аз заех мястото му.

Елънд все се безпокоеше да не се превърне в новия лорд Владетел, но Вин смяташе тревогите му за напразни. Не той бе завладял и променил империята, тя го беше направила. На нея се бяха подчинили кралете.

Беше постъпила точно като лорд Владетеля. Някога се появил Герой, лорд Владетеля го убил и взел силата от Кладенеца на Възнесението. Вин бе убила лорд Владетеля и бе взела същата сила. Вярно, беше се отказала от нея, но бе изпълнила предназначението си.

Сега вече всичко й се изясни. Причината, поради която скаа я почитаха и я наричаха своя спасителка. Изведнъж ролята й в тази история зае подобаващото й се място.

— Йомен, аз не съм Наследница на Оцелелия — заяви тя изненадващо и за самата себе си. — А на лорд Владетеля.

Той поклати глава.

— Когато ме залови — продължи тя, — се зачудих защо не ме уби. Мъглородна противничка? Защо просто не ме премахна и да приключиш с това? Твърдеше, че искаш да ме съдиш, но причината не е тази. Знаех, че имаш друг мотив. И сега знам какъв е. — Тя го погледна в очите. — Ти заяви, че смяташ да ме екзекутираш заради убийството на лорд Владетеля, но току-що призна, че го смяташ за жив. Каза, че ще се върне, за да ме свали от поста, което означава, че не можеш да ме убиеш — ако не искаш да попречиш на плановете на твоя бог.

Йомен й обърна гръб.

— Ти не можеш да ме убиеш — продължи тя. — Не и докато не разбереш какво точно е мястото ми в твоята вяра. Затова ме остави жива и ме доведе тук да разговаряме. Нуждаеш се от сведения, които само аз мога да ти предоставя — измисли този процес, за да научиш какво е станало в онази нощ. За да се убедиш, че твоят бог е още жив.

Йомен мълчеше.

— Признай го. Нищо не ме заплашва тук — добави тя и пристъпи към него.

В този момент Йомен се раздвижи. Стъпките му изведнъж се забързаха — той не притежаваше бързината, осигурена от пютриума, нито умението на воин, но движенията му бяха точни. Тя отскочи инстинктивно, но атиумът му позволи да предвиди хода й преди още да го помисли и той я хвърли на пода и притисна гърба й с коляно.

— Може още да не ви убия, лейди Венчър — каза съвсем спокойно, — но това не значи, че не сте в опасност.

Вин изстена.

— Искам нещо от вас — каза той. — Нещо встрани от обсъжданите теми. Искам да кажете на мъжа си да оттегли армията си.

— И защо да го правя? — попита Вин, прикована върху студените плочи.

— Защото — заяви Йомен — вие твърдите, че сте на страната на правото, и същевременно посягате към запасите на моя народ. Ала сега вече знаете, че ще ги използвам правилно, за доброто на моите поданици. Ако вашият Елънд е наистина толкова справедлив, колкото твърди, не би погубил невинни хора, за да се сдобие с храна, която да използва за войниците си.

— Ние можем да се грижим за прехраната си — каза Вин. — Имаме достатъчно светлина в Централната област, докато при вас вече е тъмно. Семената в складовете няма да ви свършат работа!

— Тогава да търгуваме.

— Нали не искаше да преговаряш с нас!

Йомен я пусна. Тя разтърка врата си, надигна се и го погледна ядосано.

— Йомен, не става въпрос само за храната в подземието. Другите четири склада вече са наши. Но лорд Владетеля е оставил в тях напътствия. В подземията има нещо, което може да ни спаси.

Йомен изпръхтя презрително.

— Бяхте там толкова време и не прочетохте надписа?

— Разбира се, че го прочетох.

— Тогава трябва да знаете, че в тези подземия няма нищо повече. Вярно е, че са част от неговия план. И по някаква причина едно от условията в този план е хората да го мислят за мъртъв. Но вече ви е известно какво е написал там. Защо тогава ви трябва моят град?

„Защо тогава ви трябва моят град?“ Истинската причина се спотайваше някъде в съзнанието й. Елънд винаги я бе смятал за второстепенна, но тя усещаше неуловим призив.

— Много добре знаеш защо трябва да превземем града — каза тя. — Докато атиумът е у теб, имаме причина да те нападнем.

— Атиумът? — попита Йомен учудено.

Гибелта се приближи с внезапно пробуден интерес.

— Да, атиумът. Запасите на лорд Владетеля.

— О, това ли било? — Йомен се засмя. — Значи всичко е заради атиума? Но той е безполезен!

Вин се намръщи.

— Безполезен? Това е най-голямата ценност в цялата Последна империя!

— Така ли? — попита Йомен. — И колко са тези, които могат да го горят? Колко благороднически Къщи оцеляха, за да могат да плетат дребните си интриги и да жадуват за повече власт, опитвайки се да изврънкат от лорд Владетеля атиум? Лейди Венчър, атиумът бе ценен, докато заемаше своето място в икономиката на империята. Без висша класа, която да е зависима от него, той няма никаква стойност. — Йомен поклати глава. — Какво е по-важно за умиращ от глад — къшей хляб или сандъче атиум, с който не може да се нахрани, който не може да използва или да продаде?

Махна на войниците да я отведат, отново й обърна гръб и добави:

— Атиумът не ми помогна с нищо, освен, може би, да се справя с вас. Храната е по-важна. Лорд Владетеля ми остави богатства, с чиято помощ да възстановя властта му. Важното е да разбера какво очаква да предприема сега.

61.

— Елънд! — възкликна Хам, който бе излязъл от лагера да го посрещне. — Ти се върна!?

— Изненадан ли си?

— Разбира се, че не — отвърна Хам малко припряно. — Съгледвачите докладваха, че са те видели.

„Не си изненадан, че се върнах — помисли Елънд. — А че съм още жив. Нима си смятал, че ще избягам и ще позволя да ме убият, или че ще ви изоставя и ще тръгна да се скитам по широкия свят?“

Но не това го вълнуваше сега. Ето защо той се усмихна, тупна Хам по рамото и погледна към лагера. Изглеждаше странно с купчините сажди от всички страни. Сякаш бе закопан на няколко метра под земята. Имаше толкова много пепел…

„Нямам време за това. Трябва да вярвам. Да вярвам и да продължавам напред“.

На връщане към лагера бе мислил за мъгливия призрак. Наистина ли му казваше, че не трябва да напада Фадрекс, или той просто възприемаше жестовете му погрешно? И какво искаше да му внуши, когато сочеше стъклениците с метали?

До него Хам гледаше втрещено армията колоси. Встрани от лагера бе другият отряд колоси — също под контрол на Елънд. Макар че бе натрупал достатъчно опит да налага волята си на тези същества, Елънд все още предпочиташе да ги държи близо до себе си. Така му беше по-спокойно.

— Двайсет и осем хиляди? — попита Хам изумено. — Поне така ми докладваха съгледвачите.

— Да. Не си давах сметка колко голяма армия е това. С такава сила…

„Общо стават трийсет и седем хиляди. Повече от достатъчно, за да атакуваме Фадрекс“.

Вече се изкачваха към лагера. Елънд беше капнал, но все още не му трябваше пютриум, за да върви.

— Някакви вести от Вин? — попита с надежда, макар да знаеше, че ако е успяла да избяга, вече щеше да го е намерила.

— Докато те нямаше, пратихме вестоносец в града — отвърна Хам. — Йомен отвърна, че ще пусне един от нашите, за да потвърди, че Вин е жива. Използвахме твоето име, тъй като решихме, че ще е най-добре Йомен да не разбере за отсъствието ти.

— Добре сте направили.

— Оттогава мина доста време. Никакви вести от нея.

— Знам, че е жива — каза Елънд.

— И аз вярвам в това.

Елънд се усмихна.

— Не става въпрос само за вяра, Хам. — И кимна към колосите. — Преди да я заловят й предадох част от тях. Ако беше мъртва, те щяха да се разбеснеят. Но докато е жива — независимо дали има метални запаси, — тя е свързана с тях.

— Щеше да е добре, ако ни го беше казал, Ел.

— Зная — отвърна Елънд. — Лесно е да забравиш колко много държиш с волята си — дори не се бях замислял, че някои от колосите при лагера не са мои. Разположете постове да ги следят. Ако започнат да се бунтуват, ще ги овладея.

— А можеш ли да се свържеш с нея чрез тях?

Елънд поклати глава. Как да му обясни? Контролирането на колосите бе деликатно занятие — умовете им трудно възприемаха нещо повече от най-простите команди. Не можеше да им даде сложни задачи, нито да ги накара да предадат съобщение или да им обясни как да постигнат нещо. Просто им казваше „направете това“ и те го слушаха.

— Пратихме съгледвачи в Централната област, но… — обади се Хам с тревожен глас.

— Но?

— Повечето не се върнаха. Никой не знае какво е станало с Демоа и хората му — надяваме се да са стигнали Лутадел, но столицата е в тежко положение. Онези, които се върнаха, донесоха обезпокоителни новини. Изгубили сме много от градовете, които завзе тази година. Хората гладуват, селата обезлюдяват. Бежанците оставят след себе си трупове в пепелта.

Елънд затвори очи. Но Хам не беше свършил.

— Носят се слухове за цели градове, погълнати от трусове. Градът на крал Лекал бил залят от лава, изригнала от близкия кратер. От седмици нямаме вести от Джанарл, сякаш цялата му армия е изчезнала безследно, а в Северната област цари хаос. Южната пък е обхваната от пожари… Елънд, какво ще правим?

Елънд продължи да крачи по отъпканата в пепелта пътека. Вече влизаха в лагера. Войниците го гледаха и си шепнеха.

— Ще им помогнем, Хам — отвърна Елънд. — Няма да се предаваме.

Хам кимна, но каза:

— Знаеш ли, преди да предприемеш каквото и да било, май няма да е зле да се преоблечеш…

Елънд се погледна и едва сега си даде сметка, че е с черната униформа, опръскана с кръвта на избитите колоси и покрита със саждиви петна. Може би тъкмо видът му предизвикваше объркване сред войниците.

„Свикнали са да ме виждат с бяла униформа. А не изцапан с кръв от битка“.

Не беше сигурен дали това вече има някакво значение.

Сет го чакаше в стола си пред входа на шатрата му.

— Още колоси?

Елънд само кимна.

— Значи ще нападнем? — попита обнадеждено Сет.

Елънд се замисли.

Мъгливият дух очевидно не искаше да напада. Но Елънд не знаеше какво всъщност очаква от него — и изобщо дали трябва да му вярва. Имаше ли право да изложи на опасност бъдещето на империята си въз основа на неясни напътствия, давани от някакъв призрак сред мъглите?

Трябваше по някакъв начин да проникне в подземието, а не можеше да си позволи продължителна обсада. А и атаката, изглежда, бе единственият начин да спасят Вин. Йомен никога няма да я пусне доброволно — Елънд или трябваше да продължи обсадата, или да щурмува. Вярно, така рискуваше Вин да бъде екзекутирана, но да позволи на Йомен да я използва като разменна монета бе не по-малко опасно.

„Аз трябва да съм този, който взема трудните решения — каза си той. — Нали това се опитваше да ми каже Вин на бала — че мога да съм едновременно човекът Елънд и Елънд владетелят. Доведох тези колоси, защото знаех, че ще ми потрябват. Сега е времето да ги използвам“.

— Подгответе атаката — каза той. — Но така, че Йомен да не се усети. Ще нападнем призори, изненадващо. Първо ще хвърлим колосите, за да пробият отбранителната линия. След това влизаме в града и поемаме контрола.

„Рискуваме живота на Вин. Но ще превземем подземието и ще отнесем нови припаси в Лутадел. А после ще оцелеем, докато можем“.

62.

Сейзед спря на прага на стаята. Дух лежеше в леглото, целият увит в превръзки. Не бе идвал в съзнание от пожара насам и Сейзед не знаеше дали изобщо ще се свести. Дори да оцелееше, Дух щеше да е покрит с ужасяващи белези за цял живот.

„Само че — каза си Сейзед — това доказва нещо. Момчето не гори пютриум“. Ако Дух можеше да гори пютриум, щеше да оздравее много по-бързо. За всеки случай Сейзед му бе налял стъкленица пютриумен разтвор в устата, но това не промени нищо. Момчето не се бе превърнало по някакъв тайнствен начин в Главорез.

В известен смисъл това го успокои. Защото означаваше, че светът все още следва естествените си закони.

До леглото седеше Белдре. Идваше всеки ден да наглежда младежа. Оставаше при него повече, отколкото при Куелион. Гражданина беше със счупена ръка и имаше и няколко рани, но нищо, което да му застрашава живота. Все още държеше властта, макар че всъщност Бриз управляваше града, но изглеждаше някак… усмирен. И навярно бе склонил да сключи съюз с Елънд.

Сейзед намираше за странно, че Куелион така бързо бе променил намеренията си. В края на краищата с идването си те бяха посели хаос и едва не го бяха убили. А сега той изслушваше кротко предложенията им. Сейзед не можеше да се отърси от подозрителността си. Е, времето щеше да покаже.

Белдре повдигна очи към Сейзед, усмихна се и стана.

— Моля ви, лейди Белдре — каза той. — Не е нужно да ставате.

Тя седна, а Сейзед се приближи до леглото, огледа превръзките на момчето и провери състоянието му — сравняваше резултатите с онова, което знаеше от медицинските си металоеми. Белдре го гледаше мълчаливо.

Щом приключи, той се обърна да си тръгне, но гласът на Белдре зад гърба му го спря.

— Благодаря ви.

Сейзед спря и се обърна към нея.

Тя кимна към Дух.

— Мислите ли… искам да кажа… има ли промяна в състоянието му?

— Боя се, че не, лейди Белдре. Не мога да ви обещая, че ще се поправи.

Тя се усмихна уморено и се наведе над ранения младеж.

— Ще се оправи.

Сейзед се намръщи.

— Той не е обикновен човек — продължи Белдре. — Той е особен. Не зная какво направи с брат ми, но сега той е такъв, какъвто беше преди да го обземе това безумие. И градът. Хората отново са изпълнени с надежда. Точно както искаше Дух.

„Надежда — помисли си Сейзед, загледан в очите й. — Тя наистина го обича“.

В известен смисъл това му се стори глупаво. От колко време Белдре познаваше младежа всъщност? Само от няколко седмици. И през този кратък период Дух не само бе спечелил любовта й, но и бе станал герой за жителите на този град.

„Тя вярва, че ще оздравее — помисли си Сейзед. — А първото, което си помислих аз, е колко се радвам, че не е Пютриумен юмрук“. Наистина ли душата му бе закоравяла толкова много? Само преди две години се бе влюбил в жена, която през целия си живот го бе укорявала. Жена, с която бе прекарал няколко незабравими дни.

Обърна се и излезе от стаята.

Закрачи по коридора на благородническата къща, която бяха избрали за щаб. Беше приятно да е заобиколен от стени и прозорци вместо от стелажи и камък.

На бюрото му го чакаше разтворената изцапана със сажди папка. До края на купчината оставаха само десетина листа.

Сейзед си пое дълбоко дъх и седна. Време беше да приключва.

Късно на следващата сутрин обърна и последния лист. Беше прегледал набързо оставащите религии и за щастие вече нямаше нищо, което да му отвлича вниманието. Беше убеден, че им е отделил достатъчно време.

Въздъхна уморено — не само от недоспиване. Чувстваше се… изпразнен. Беше приключил със задачата. След дълги години упорита работа бе прегледал всички събрани от него религии. И ги бе отхвърлил до последната.

Странно колко много общи черти имаха. Повечето изискваха абсолютна вяра и отхвърляха всички останали учения. Почти всички споменаваха задгробния живот, макар да не можеха да предоставят доказателства за съществуването му. Повечето имаха свой бог или свои богове, но с нищо не потвърждаваха ученията им. И всяка една бе изпълнена с противоречия и логически непоследователности.

Как можеха хората да вярват в нещо, което от една страна проповядва обич, а от друга изисква да бъдат избивани неверниците? Как приемаха вяра без доказателства? Как можеха да слушат за чудеса, случили се в миналото, и да преглъщат нескопосните обяснения защо те не се случват и сега?

И накрая, разбира се, последната черна снежинка върху купчината — онова, което никоя от тези религии не бе в състояние да потвърди. Всички заявяваха, че вярващите ще бъдат възнаградени. И всички нямаха отговор за това защо боговете им позволяват вярващите да бъдат оковавани, поробвани, измъчвани и дори убивани от еретика Рашек, известен като лорд Владетеля.

Изчетените вече докрай листове на бюрото пред него доказваха, че няма такова нещо като истина. Нито една от тези религии не можеше да му върне Тиндуил. Нямаше скрити божества, които да бдят над последователите си, противно на твърденията на Дух. Сейзед отпусна ръка на последния обърнат лист и изведнъж цялата мъка, която бе сдържал толкова дълго, се стовари върху него. Тази папка бе неговата последна отбранителна линия.

Болката бе нетърпима. Това значи беше безвъзвратната загуба. Болка и отчаяние, като бодлива тел, която пристяга гърдите ти и не ти дава да дишаш. Имаше чувството, че е в капан и че плаче безутешно в очакване да настъпи смъртта.

„Не! — помисли си. — Трябва да има нещо…“

Бръкна под бюрото и потърси с треперещи пръсти металоемите. Но вместо тях извади дебела книга. Сложи я на бюрото до папката и я отвори на случайна страница. На листа имаше думи, изписани с два различни почерка. Единият бе равен, обработен. Неговият. Другият издаваше напрегнатост и решителност. Почеркът на Тиндуил.

Погали страницата с пръсти. Двамата с Тиндуил бяха написали тази книга заедно, докато изучаваха старателно всички разкази, легенди и предания, свързани с Героя на времето. В онези далечни дни преди Сейзед да изгуби надежда.

„Това е лъжа — помисли той и стисна ръката си в юмрук. — Защо се залъгвам? Все още ме е грижа. Никога не съм губил надежда. Ако я бях изгубил, нямаше да продължавам да търся. Ако не ме интересуваше, нямаше сега да ме боли“.

Келсайър му бе говорил за това. А после и Вин. Но Сейзед не бе очаквал някога да изпитва подобни чувства. Кой би могъл да го нарани толкова дълбоко или да го накара да се чувства предаден? Той не беше като другите. Твърдеше го не от арогантност, а защото се познаваше добре. Прощаваше на околните, понякога дори прекалено. Просто не беше от хората, които се чувстват огорчени.

Ето защо бе смятал, че никога няма да изпитва подобни чувства. И затова не бе готов да бъде предаден от единственото, което смяташе за безпогрешно.

Не можеше да вярва. Ако вярваше, това би означавало, че бог — или вселената, или каквото там бди над хората, се е провалило. По-добре да вярваш, че няма нищо. Тогава всички неуредици на света се превръщат в случайности. А не защото някой бог е допуснал да станат.

Погледна разтворената книга и видя между страниците да се подава малко късче хартия. Извади го и се изненада, че е рисунката на цвете, която му бе подарила Вин — същата, която бе носила със себе си жената на Келсайър. Рисунката, от която бе черпила надежда. Спомен за света, съществувал преди лорд Владетеля.

Погледна нагоре. Дъските на тавана бяха озарени от червеникавата светлина на залеза.

— Защо? — прошепна. — Защо ме изостави? Научих всичко за теб. Прерових религиите на петстотин народа. Проповядвах името ти пред хора, отдавна изгубили досег с вярата. Защо ме лиши от надежда, когато другите имат вяра? Защо ме остави да се съмнявам? Не трябваше ли точно аз да съм най-вярващият от всички? Не трябваше ли познанието да ме защити?

Ала всъщност тъкмо вярата го бе направила скептичен. „Това е доверието — помисли си той. — Да предоставиш на друг сила над теб. Сила да те наранява“. Затова се бе отказал от металоемите. Затова бе решил да изучи всички религии и да открие такава, която няма слаби страни. За да не пострада отново.

Толкова логично. По-добре да не вярваш, отколкото да се окаже, че си сгрешил. Защо се опитваше да говори с небесата? Там нямаше нищо.

Никога не е имало.

Чу гласове откъм коридора:

— Мило кученце — казваше Бриз, — надявам се да останеш поне още един ден.

— Не — отвърна кандрата ТенСуун с нисък ръмжащ глас. — Трябва да открия Вин колкото се може по-скоро.

„Дори кандрата — помисли Сейзед. — Дори едно нечовешко създание има повече вяра от мен“.

Но как биха могли да го разберат? Стисна очи, усетил събиращите се издайнически сълзи. Това беше най-ужасната болка — болката от това да бъдеш предаден. Защото той вярваше. И когато най-силно се нуждаеше от надежда, получи само празнота.

Взе книгата и затвори папката. Погледна към огнището. Най-добре да я изгори.

„Вяра… — чу глас от миналото. Своя собствен глас, когато говореше на Вин в онзи ужасен ден след смъртта на Келсайър. — Вярата не е нещо, което да си позволим само в светли дни и спокойни времена. Какъв смисъл от нея, ако не продължиш, след като си се провалил…“

Колко наивен е бил тогава.

„По-добре да вярваш и да бъдеш предаден — зашепна този път гласът на Келсайър. Това беше един от любимите му девизи. — По-добре да обичаш и да пострадаш“.

Стисна книгата. Струваше му се толкова безполезна. Написаното вътре лесно можеше да бъде променено от Гибелта. „Вярвам ли в това? — запита се отчаяно. — Как може да вярвам в Гибелта, а не в нещо по-добро?“

Стоеше неподвижно насред стаята, стиснал книгата и заслушан в гласовете на Бриз и ТенСуун отвън. Тази книга беше символ за него. Тя олицетворяваше провала. Сейзед отново погледна нагоре. „Моля те — помисли. — Искам да вярвам. Наистина го искам. Аз просто… имам нужда от това. От нещо повече от сенки и спомени. Нещо истинско. Нещо вярно. Моля те“.

— Сбогом, Усмирителю — каза ТенСуун. — Предай поздравите ми на Обявителя.

Обявителя…

Сейзед замръзна.

Тази дума…

Не смееше да помръдне. После изведнъж отвори вратата и изскочи в коридора. Вратата се затръшна зад гърба му и Бриз подскочи. ТенСуун спря в дъното на коридора и се обърна.

— Как ме нарече? — попита Сейзед.

— Обявителя — отвърна ТенСуун. — Не си ли ти този, който пръв обяви лейди Вин за Герой на времето? Щом е тъй, това е твоето звание.

Сейзед падна на колене и отвори книгата. Прерови страниците и откри една, изписана с неговия почерк. „… Започнах да мисля за себе си като за Светейшия първи свидетел, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето…“ Думи на Куаан, човека, пръв нарекъл Аленди Героя на времето. От тези първи писмени сведения Сейзед и другите бяха добили представа за отдавна изчезналата териска религия и за пророчествата, свързани с Героя на времето.

— Какво е това? — попита Бриз, наведе се и плъзна поглед по текста. — Хъм. Изглежда, нещо се обърка, мило кученце. Не „Обявител“, а „Светейши свидетел“.

Сейзед вдигна глава и каза тихо:

— Това е един от откъсите, променени от Гибелта, Бриз. Когато го писах, имаше друго значение, но Гибелта го промени, за да подмами мен и Вин да осъществим плановете й. Скаа бяха започнали да ме наричат Светейши свидетел. Затова Гибелта промени писанията на Куаан, за да изглеждат пророчески и отнасящи се до мен.

— Тъй ли? — попита Бриз и се почеса по брадичката. — И какво е пишело преди?

Сейзед все едно не го чу; взираше се в очите на ТенСуун.

— Откъде знаеш? Откъде си научил древните териски пророчества?

ТенСуун клекна и изплези език. После отвърна с въпрос:

— Стори ми се доста странно, терисецо. Онова противоречие, онзи проблем, който никой досега не е разисквал. Каква е съдбата на носачите, придружавали Рашек и Аленди до Кладенеца на Възнесението?

Рашек. Човекът, станал лорд Владетеля.

Сейзед потрепери.

— Отговорът е лесен, кандра — рече Бриз и размаха бастунчето си. — Всички знаят, че когато се възкачил на престола в Кхлениум, лорд Владетеля направил доверените си приятели благородници. Тъкмо затова аристокрацията в Последната империя се радваше на такова благоволение — защото благородниците са наследници на приятелите на Рашек.

ТенСуун мълчеше.

„Не — помисли си с почуда Сейзед. — Това е… невъзможно!“

— Не би могъл да направи тези носачи благородници.

— И защо? — попита Бриз.

— Защото благородниците са аломанти — отвърна Сейзед и се изправи. — А другарите на Рашек са били ферохимици. Ако ги бе направил благородници, тогава…

— Са можели да се станат в негови съперници — довърши ТенСуун. — Да станат едновременно аломанти и ферохимици, какъвто е бил той, и да притежават същата сила.

— Да — рече Сейзед. — Посветил е десет века на усилията да лиши терисците от наследствена ферохимия от страх, че някой ден ще се роди друг, владеещ едновременно аломантия и ферохимия. Другарите му, които са го придружили до Кладенеца на Възнесението, са представлявали за него опасност, тъй като са били ферохимици и са знаели какво е направил на Аленди. Така че Рашек по някакъв начин ги е изолирал… може би дори ги е убил…

— Не — възрази ТенСуун. — Не ги е убил. Вие наричате Отеца чудовище, но той не е зъл. Не е убил другарите си, макар да е осъзнавал заплахата, която представляват за него. Предложил им е сделка. Говорел е директно в умовете им, докато е държал силата на сътворението.

— Каква сделка? — попита объркано Бриз.

— Безсмъртие — тихо каза ТенСуун. — В замяна на тяхната ферохимия. Отказали се от нея и от още нещо.

Сейзед гледаше съществото пред себе си — създание, което разсъждаваше като човек, а имаше формата на животно.

— Отказали са се от… човешкото — прошепна той.

ТенСуун кимна.

— Живи са, нали? — попита Сейзед и пристъпи напред. — Спътниците на лорд Владетеля? Същите онези терисци, които се изкачили заедно с него до Кладенеца?

— Ние ги наричаме Първото поколение — отвърна ТенСуун. — Основателите на народа на кандра. Отецът преобразил всички живи ферохимици в мъгливи духове и дал началото на нашата раса. Но на приятелите си върнал разума с помощта на хемалургични клинове. Не се справи добре с работата си, Пазителю. Очаквах да измъкнеш тези сведения от мен много преди да си тръгна.

„Защото бях глупак — помисли Сейзед и преглътна сълзите си. — Какъв глупак само!“

— Какво става тук? — попита намръщено Бриз. — Сейзед? Скъпи ми човече, защо си толкова разстроен? Какво означават думите на тази кандра?

— Означават надежда — отвърна Сейзед, върна се забързано в стаята и почна да си събира багажа. Чакаше го път.

— Надежда? — повтори Бриз и надзърна през вратата.

Сейзед го погледна през рамо. Кандрата също се бе приближила и стоеше в коридора.

— Териската религия, Бриз — каза Сейзед. — Същата тази, заради която е била основана моята секта, моят орден, религията, която търсим от толкова време. Тя е жива. Не е изписана с думи, които могат да бъдат променени и изопачени. Жива е в умовете на хора, които я упражняват. Териската религия не е изчезнала!

Това означаваше още една религия, която да бъде добавена в списъка. Изследването му не бе приключило.

— Побързай, Пазителю — каза ТенСуун. — Бях готов да тръгна без теб, след като всички ме увериха, че си изгубил интерес към подобни неща. Но ако ме придружиш, ще ти покажа пътя към Родината — той е близо до този, на който се надявам да открия Вин. Дано успееш да убедиш Първото поколение в онова, в което аз не можах.

— И то е? — попита Сейзед, без да спира да си събира багажа.

— Че краят е близо.

63.

— Това, което не разбирам — рече Вин, — е защо избра мен. Имала си хиляда години и стотици подходящи кандидати. Защо отведе точно мен при Кладенеца на Възнесението, където те освободих?

Беше в килията и седеше на койката — която сега бе рухнала на пода, след като й бе измъкнала винтовете. Поиска да й дадат друга, но не й обърнаха внимание.

Гибелта се извърна към нея. Появяваше се често, в облика на Рийн, и все още се забавляваше с поведение, което Вин бе определила като злорадство. Както се случваше често, и този път игнорира въпроса й. Вместо това се обърна на изток, загледана към стените на килията, сякаш можеше да вижда през тях.

— Жалко, че не можеш да видиш това. Саждопадите са толкова гъсти и красиви, че сякаш цялото небе е почерняло. Усещаш ли трусовете на земята?

Вин не отговори.

— Това са прощалните въздишки на недрата — продължи Гибелта. — Като стенещ преди смъртта си старец, който призовава децата си, за да им предаде последните капчици мъдрост. Самата земя се разцепва сега. Лорд Владетеля доста помогна за това. Можеш да стовариш вината върху него, ако желаеш.

Вин настръхна. Стараеше се да не привлича вниманието върху себе си, като задава твърде много въпроси, и вместо това бе оставила Гибелта да говори на воля. Отново забеляза колко човешки са маниерите й.

— Той смяташе, че ще може сам да реши проблемите — не спираше Гибелта. — Отхвърли ме, но ти го знаеш.

„И това се е случило точно преди хиляда години — помисли Вин. — Хиляда години са изминали, откакто Аленди не стигнал до края на своето пътешествие, хиляда години, откакто Рашек взел силата и станал лорд Владетеля. Това отговаря донякъде на моя въпрос. Когато освободих Гибелта, сияещата течност в Кладенеца на Възнесението изтече до капка. Същото би трябвало да е станало и с Рашек.

Хиляда години. Вероятно толкова е нужно, та Кладенецът да възстанови силата си. Но каква е тази сила? Откъде се взема?“

— Всъщност лорд Владетеля не можа да спаси света — продължи Гибелта. — Той само отложи разрушението — и с това ми помогна. Но, както вече ти казах, беше неизбежно. Когато хората смятат, че помагат на света, те всъщност вършат по-скоро лошо, отколкото добро. Също като теб. Ти се опита да помогнеш, но в края на краищата ме освободи. — Гибелта я погледна и се усмихна бащински. Вин не реагира. — Саждопадите — продължи монолога си Гибелта, — умиращият свят, обезверените хора — всичко това е дело на Рашек. Превръщането на хора в колоси, кандра или инквизитори, всичко…

— Но ти го мразеше — прекъсна я Вин. — Той не те е освободил и затова е трябвало да чакаш хиляда години.

— Вярно е — потвърди Гибелта. — Ала хиляда години не са чак толкова много време. Никак не са много. Освен това не можех да не помогна на Рашек. Помагам на всички, защото силата ми е инструмент — единственият инструмент, с който се променят нещата.

„Краят е близо — помисли Вин. — Този път наистина. Не мога да стоя тук и да чакам. Трябва да направя нещо“. Стана, отиде до вратата и извика:

— Стража! — Гласът й отекна в подземието. — Стража!

Отвън се чу топуркане и нечий груб глас попита:

— Какво има?

— Кажете на Йомен, че съм готова на сделка.

— Сделка? — повтори тъмничарят.

— Да — каза Вин. — Кажете му, че имам информация, която искам да му предам.

Вин бе поразена от промените, настъпили в Йомен. Кралят-принудител изглеждаше така, сякаш не е мигвал от цяла седмица.

„Но… той е Мъглороден — помисли объркано Вин. — А това означава, че може да гори пютриум, за да прогонва умората. Защо не го прави? Освен… освен ако не владее това умение. И може да гори само атиум“.

Бяха я учили, че не съществува понятие атиумен Мъглив. Но все по-често си даваше сметка, че лорд Владетеля е всявал повсеместно объркване по тези въпроси, за да запази властта си. Трябваше да престане да вярва на това, което знае, и да се съсредоточава върху фактите, когато се натъква на тях.

Не можеше да разгадае изражението му, а и той я чакаше да заговори първа. Стражите я оставиха в средата на стаята и заеха позиция при вратата.

— Без окови? — попита тя.

— Без — потвърди Йомен. — Предполагам, че няма да сте още дълго тук. Стражите ми казаха, че сте искали да споделите нещо с мен.

— Така е.

— Странно, но те продължават да не ви вярват. Бях ги предупредил да се обръщат към мен всеки път, когато заподозрат, че им готвите някакъв номер. Интересно, защо това недоверие? — И повдигна въпросително вежди.

— Задайте ми въпрос — каза Вин. От стената до нея се появи Гибелта и мина през стаята с небрежна походка.

— Ами добре — каза Йомен. — Как Елънд контролира колосите?

— С аломантия — отвърна Вин. — Емоционалната аломантия е в състояние да ги подчини.

— Трудно ми е да повярвам — отвърна Йомен. — Ако беше толкова лесно, и други преди вас щяха да го открият.

— Повечето аломанти са твърде слаби, за да се справят с това — рече Вин. — Необходимо е да се използва метал за подсилване на въздействието.

— Няма такъв метал.

— Да сте чували за алуминий?

Йомен се замисли, но Вин позна по очите му, че му е известен.

— Дуралуминият е аломантична сплав на алуминия — продължи тя. — Докато алуминият потушава силата на другите метали, дуралуминият има обратен ефект. Смесите ли дуралуминий с цинк или месинг, достатъчно е да Притеглите емоционално някой колос и той ще бъде ваш.

Този път Йомен, изглежда, й повярва. Но Гибелта се приближи към нея и започна да я обикаля.

— Вин, Вин. Какво си намислила сега? — попита някак изненадано. — Пускаш му малко информация, а после смяташ да го предадеш?

Йомен явно бе стигнал до същото заключение.

— Интересни сведения, императрице, но напълно недоказуеми в настоящото положение. Ето защо ние ще…

— Има пет подземни скривалища — прекъсна го Вин и пристъпи към него. — Открихме всички останали. Те ни доведоха тук.

Йомен поклати глава.

— И? Какво ме интересува това?

— Вашият любим лорд Владетел е имал нещо предвид, когато е разпоредил да изкопаят тези пещери. За това може да се съди по металните плочи с надписите, които е оставил. Той признава, че не знае как да се справи с това, което предстои да се случи със света, но кой знае? Струва ми се, че има още, някакъв скрит съвет, заровен сред текстовете.

— Очаквате да повярвам, че ви интересува какво може да е писал лорд Владетеля на тези плочи? — попита Йомен. — Вие, неговата предполагаема убийца?

— Да, интересува ме — отсече Вин. — Защото ме интересува съдбата на народа на тази империя. Ако сте събрали достатъчно сведения за мен и Елънд, ще го знаете.

— Вашият Елънд е човек с твърде високо мнение за себе си — рече Йомен. — Чел е много книги и смята, че това е достатъчно, за да се справи като крал. А вие… за вас все още не зная какво да мисля. — В очите му блесна омразата, която бе зърнала при предишната им среща. — Твърдите, че сте убила лорд Владетеля. Но… той не може да е умрял. Предполагам, че вие сте част от неговия план.

„Това е — помисли Вин. — Единствената възможност“.

— Той е искал да се срещнем — заяви тя.

Не го вярваше, но Йомен повярва и повдигна вежди.

— Не разбирате ли? — продължи Вин. — Двамата с Елънд открихме всички останали скривалища, като първото беше под самия Лутадел. А после дойдохме тук. Това е последното скривалище и краят на пътя. По някаква причина лорд Владетеля е искал да ни доведе тук. При вас.

Йомен я гледаше замислено. Встрани от него Гибелта й изръкопляска беззвучно.

— Повикайте Лелин — нареди Йомен на един от войниците. — Да донесе картите си.

Войникът козирува и излезе. Йомен се обърна към Вин и я изгледа намръщено.

— Не ви обещавам размяна. Вие ще ми дадете информацията, която поискам, и после аз ще реша какво да правя с нея.

— Хубаво — рече Вин. — Но вие самият току-що казахте, че аз съм свързана с всичко това. Всичко е взаимосвързано, Йомен. Мъглите, колосите, аз, вие, скривалищата, саждите…

При последната дума той трепна.

— Те стават все по-страшни, нали? — каза Вин. — И валят все повече.

Йомен кимна.

— А ние все се безпокояхме за мъглите. Обаче накрая ще ни убият саждите. Ще закрият слънцето, ще заровят градовете ни, ще покрият улиците, ще задушат посевите…

— Лорд Владетеля няма да позволи това да се случи — възрази Йомен.

— Ами ако наистина е мъртъв?

Йомен я изгледа студено.

— Тогава сме обречени — заради вас.

„Обречени…“ Не беше ли споменал нещо подобно лорд Владетеля малко преди Вин да го убие? Тя потрепери и зачака в настъпилата тишина, под подигравателната усмивка на Гибелта. Най-сетне в стаята влезе писар, нарамил няколко навити на руло карти.

Йомен взе една и махна на Вин да се приближи.

— Покажете ми — нареди и отстъпи две крачки, когато тя се приближи.

Тя взе парче въглен и почна да отбелязва местонахождението на останалите подземия. Лутадел. Сатрен. Ветитан. Ортьо. Петте, които вече бяха открили — всичките близо до Централната област, едно в самия център, останалите оформящи правоъгълник около него. Постави последното кръстче на Фадрекс.

Докато изтриваше въглена от пръстите си, забеляза нещо. „Доста мини са отбелязани на тази карта в района на Фадрекс. Изглежда, областта е богата на метали“.

— Отдръпнете се — каза Йомен.

Вин отстъпи и той се приближи и огледа картата. Вин сбърчи вежди. „Писарите на Елънд не можаха да открият някаква логика в разположението на скривалищата. Две са в малки градчета, две в големи. Някои са близо до канали, други не. Писарите се оплакваха, че не разполагат с достатъчно информация, за да направят някакви изводи“.

— Изглеждат ми разположени съвсем случайно — отбеляза Йомен, сякаш прочел мислите й.

— Не аз съм избирала тези места, Йомен — рече тя и скръсти ръце. — Вашите шпиони могат да потвърдят къде Елънд е водил армията си и къде е пращал емисари.

— Не всички имаме възможност да поддържаме голяма шпионска мрежа, императрице — заяви Йомен, все така загледан в картата. — Трябва да съществува някаква връзка…

„Ветитан — помисли Вин. — Там открихме предишното скривалище. Той е миньорско градче. Както и Ортьо“.

— Йомен? — рече тя и вдигна глава. — На някоя от картите отбелязани ли са минералните залежи?

— Разбира се — отвърна той. — Все пак сме Отдел по снабдяване.

— Искам да я видя.

Йомен повдигна вежди, показвайки какво мисли за това, че му нарежда, но въпреки това даде знак на писаря да покаже исканата карта. Щом той я разгъна върху първата, Вин се наведе над масата, а Йомен веднага се отдръпна — гледаше да е извън обсега й.

„Има доста добри инстинкти за чиновник“ — помисли тя, докато отбелязваше скривалищата и на тази карта. Напрежението й нарастваше. Всяко скривалище беше в скалиста област, близо до метални мини. Дори Лутадел разполагаше с богати минерални залежи. Според легендите лорд Владетеля бе основал столицата си там тъкмо заради тези подземни богатства, както и заради изобилието на прясна вода. Толкова по-добре за аломантите.

— Какво се опитвате да докажете? — попита Йомен.

— Това е връзката — отвърна Вин. — Построил е скривалищата в близост до метални залежи.

— Може да е просто съвпадение.

— Не е — отвърна Вин и когато вдигна очи, срещна погледа на Гибелта. — Металите са в основата на аломантията, Йомен. Това е връзката.

— Поставили сте знаци до всички богати мини на империята. Нима очаквате да повярвам, че не си играете с мен и че не манипулирате вашите „сведения“? Че това са истинските местоположения на скривалищата?

Вин не го слушаше. „Метали. Думите на Куаан бяха изписани върху метална плоча, той е смятал, че така е най-безопасно. Безопасно? Вероятно от промяна.

Или от това да бъдат прочетени?“

Лорд Владетеля бе изрисувал картите си върху метални плочи.

„Ами ако Гибелта не може да открие сама складовете тъкмо заради близостта на металите? Тогава ще й трябва някой, който да я отведе при тях. Някой, който да ги посети всичките, да прочете картите и да продължи нататък…

В името на лорд Владетеля! Отново допуснахме същата грешка! Направихме точно каквото иска тя. Нищо чудно, че ни остави живи!“

Но вместо да се отчае, този път Вин се вбеси. Погледна към Гибелта, застанала встрани, с изражение на вселенска мъдрост. Тези всезнаещи очи, този бащински тон и божествената й наглост…

„Не сега — заповяда си Вин и стисна зъби. — Този път я разкрих. А това означава, че мога да я измамя. Но… трябва да разбера причината. Защо толкова я интересуват складовете? Какво има в тях и защо й трябва, преди да спечели последната битка? Каква е причината да чака толкова дълго?“

Изведнъж отговорът изплува в съзнанието й. Тъкмо тя, Вин, а не Елънд бе настоявала да търсят тези скривалища. С надеждата да открие нещо. Беше следвала интуицията си, макар да не можеше да обясни защо.

Бе търсила онова, което бе в основата на имперския механизъм повече от хиляда години. Най-силният от всички аломантични метали.

Атиум.

Защо бе тъй обсебена от него? Елънд и Йомен бяха прави — атиумът нямаше кой знае какво значение в сегашния свят. Но дълбоко в себе си тя отказваше да го приеме. Защо? Дали защото Гибелта го искаше, а Вин притежаваше необяснима връзка с нея?

Лорд Владетеля твърдеше, че Гибелта не може да чете мисли. Но тя знаеше, че може да въздейства на чувствата. Да промени възгледите й за нещата, да я тласне в определена посока. Да я накара да търси онова, което иска.

И като анализираше сега тези свои чувства, тя можеше да види плановете на Гибелта, начина, по който я бе манипулирала, начина по който мислеше. Гибелта искаше да се докопа до атиума! И с тръпка на ужас Вин си даде сметка, че я е отвела при него. „Нищо чудно, че беше толкова доволна одеве! Нищо чудно, че смяташе, че е победила!“

Защо една богоподобна сила ще се интересува толкова много от аломантичен метал? Този въпрос я накара да се усъмни в заключенията си. Но в този момент вратата се отвори.

И на прага застана инквизитор.

Йомен и хората му мигновено коленичиха. Вин неволно отстъпи назад. Инквизиторът беше висок, както повечето от неговия вид, и все още носеше сиво расо от времето преди Рухването. Върху голата му глава бяха изрисувани сложни татуировки, повечето черни, но една бе яркочервена. И, разбира се, в очите му бяха забити клинове. Единият толкова дълбоко, че бе смазал очницата. Лицето на съществото, изкривено в нечовешка усмивка, й беше познато.

— Марш? — прошепна тя ужасено.

— Милорд — възкликна Йомен. — Най-сетне дойдохте! Пратих вестоносци да ви търсят…

— Тишина! — нареди с дрезгав глас Марш и влезе. — Стани, принудителю.

Йомен побърза да се изправи. Марш погледна към Вин, усмихна се за миг с крайчеца на устата си, а после погледна право към Гибелта и се поклони покорно.

Вин потрепери. Макар и обезобразени, чертите на Марш напомняха за брат му. За Келсайър.

— Съвсем скоро ще ви нападнат, принудителю — каза Марш, отиде до прозореца и го разтвори широко. Вин погледна към скалистите тераси, където, край канала, се бе разположила на лагер армията на Елънд.

Само дето нямаше канал. Нито скалисти тераси. Всичко бе затрупано с черни сажди.

„В името на лорд Владетеля! — помисли Вин. — Става все по-лошо!“

— Ще ни нападнат ли, милорд? — попита невярващо Йомен. — Та те дори не са излезли от лагера!

— Колосите ще предприемат изненадваща атака — каза инквизиторът. — Няма да се строяват, направо ще тръгнат насам. Побързай.

Йомен веднага прати войниците да вдигнат всички по тревога.

Вин стоеше неподвижно. „Човекът Марш е мъртъв. Този инквизитор се опита да убие Сейзед. Той един от тях. Гибелта е успяла…

… да наложи властта си над него“.

Но все пак…

— Побързай, принудителю — повтори Марш. — Не съм дошъл да защитавам глупавия ти малък град. Дойдох заради това, което си открил в скривалището.

— Милорд? — Йомен го погледна изненадано.

— Атиумът, Йомен — каза инквизиторът. — Дай ми го. Не може да остане в този град, защото не се знае дали ще удържите срещу врага. Ще го отнеса на безопасно място.

Вин стисна очи.

— Милорд… — почна Йомен. — Знаете, че всичко, което е мое, е и ваше. Но в скривалището няма атиум. Имам само седемте топчета, които държах в резерва в Снабдителния отдел.

Вин отвори очи.

„Какво?!“

— Невъзможно! — изрева Марш. — Нали преди малко каза на пленничката си друго!

Йомен пребледня.

— Само за да я подлъжа, милорд. Тя, изглежда, смяташе, че атиумът е у мен, и реших да я оставя в тази заблуда.

— НЕ!

Вин подскочи, стресната от внезапния вик. Но Йомен дори не трепна — и миг по-късно тя разбра защо. Защото бе изкрещяла Гибелта. Беше станала неясна, изоставила формата на Рийн, и приличаше на разлято петно мрак. Почти като мъгла, но много по-тъмна.

Вин беше виждала тази чернота. Беше преминавала през нея, в пещерата под Лутадел, по пътя към Кладенеца на Възнесението.

След миг Гибелта се появи отново, пак в облика на Рийн. Преструваше се на спокойна, но в очите й се четеше необуздан гняв.

— Глупак такъв! — изсъска Марш, впил очи в Йомен. — Идиот!

— Аз… — Йомен го гледаше объркано. — Милорд, за какво ви е притрябвал този атиум? Той е безполезен без аломанти и благородници, които да плащат за него.

— Нищо не разбираш — изръмжа Марш. А после се усмихна. — Обречени сте… Да… наистина сте обречени…

— Елънд ще опустоши града — рече Гибелта, изправена до Вин. — Той е добър слуга, дете. Един от най-добрите ми слуги. Трябва да се гордееш с него.

— Толкова много колоси… — прошепна Йомен. — Милорд, няма начин да ги удържим. Нуждаем се от помощта ви.

— Защо да ви помагам? — попита инквизиторът. — Вие не ми дадохте това, което ми трябва.

— Но аз останах верен — възкликна Йомен. — Когато всички изоставиха лорд Владетеля, аз продължих да му служа.

— Лорд Владетеля е мъртъв — презрително каза Марш. — Той също беше безполезен слуга.

Йомен пребледня.

— Нека този град се срине под гнева на четирийсет хиляди колоса — заяви Марш.

„Четирийсет хиляди“ — повтори Вин наум. Елънд беше намерил още отнякъде. Нападението бе съвсем разумен ход — така най-сетне той щеше да превземе града и освен това да й даде възможност да се измъкне в хаоса. Логично и мъдро. Но Вин бе сигурна, че няма да стане.

— Елънд няма да нападне — каза тя високо.

Шест очи — две истински, две стоманени и две нематериални — се извърнаха към нея.

— Елънд няма да прати колосите срещу града — продължи тя. — Той се опитва да те вразуми, Йомен. И ще е добре да се вслушаш. Или искаш да се подчиниш на тази твар — на инквизитора? Той те презира. Иска да умреш. Ела на наша страна.

Йомен се намръщи.

— С наша помощ можеш да го победиш — продължи Вин. — Ти си аломант. Тези чудовища не са непобедими.

Марш се усмихна.

— Вин, не очаквах от теб подобен идеализъм.

— Идеализъм? — повтори тя и се обърна към него. — Нима е идеализъм да вярвам, че мога да убия инквизитор? Знаеш, че вече съм го правила.

Марш махна небрежно с ръка.

— Не говоря за глупавите ти заплахи. Говоря за него. — Той кимна към прозореца. — Твоят Елънд принадлежи на Гибелта, също като мен — и като теб. Всички ние се съпротивляваме, но в края на краищата се прекланяме пред нея. Едва тогава разбираме красотата, която се крие в разрушението.

— Твоят бог не може да заповядва на Елънд — отвърна Вин. — Непрестанно твърди, че го прави, но така сам се издава, че лъже. Може би той е идеалист, как мислиш?

Йомен ги гледаше объркано.

— Ами ако нападне? — попита с тих, пламенен глас Марш. — Какво би означавало това, Вин? Ако прати колосите си срещу града, обладани от заслепяваща ярост, за да изтребват и рушат? Атиумът и храната не биха го накарали да дойде — но ти? Ти си убивала заради него. Защо смяташ, че Елънд не би направил същото заради теб?

Вин затвори очи. Завладяха я спомени от атаката на кулата на Сет. Спомени за безпричинни убийства, със Зейн до нея. Спомени за пожар, смърт и един изгубен аломант.

Никога повече нямаше да убива по този начин.

Отвори очи. Защо Елънд да не атакува? Нападението изглеждаше съвсем логично решение. Той знаеше, че може лесно да превземе града. Но освен това си даваше сметка колко е трудно да се контролират колосите, особено когато са завладени от ярост…

— Елънд няма да нападне — тихо каза тя. — Защото е по-добър от мен.

64.

— … точно затова, Дух, трябва да предадеш това съобщение на всяка цена. Късчетата от това нещо се разлетяха наоколо, разхвърляни от вятъра. Ти държиш нишка, която няма никой друг. Направи ми услуга, пусни го да лети.

Дух кимна замаяно. Къде беше? Какво ставаше? И защо изведнъж болката се бе усилила?

— Браво, момче. Справи се чудесно, Дух. Гордея се с теб.

Той се опита да кимне пак, но се закашля и изстена от болка в гърдите. Изстена. Всъщност цялото тяло го болеше и сърбеше нетърпимо.

„Сигурно сънувам — осъзна той, докато бавно идваше в съзнание. — Къде съм? Дали не съм на пост? Или трябва да бързам за работилницата?…“

Отвори очи. Видя над себе си лице. Доста по-грозно от това, което се надяваше да види.

— Бриз? — опита се да каже, но от гърлото му излезе само някакво хъхрене.

— Ха! — възкликна Бриз и Дух видя в очите му сълзи. — Момчето се събуди!

Още едно лице изплува над него и Дух се усмихна. Да, това бе лицето, което искаше да види.

— Какво става? — прошепна той.

Поднесоха към устните му мях с вода. Много внимателно. Той се закашля, но успя да преглътне.

— Защо… защо не мога да помръдна?

— Целият си омотан в бинтове и превръзки — обясни Белдре. — По нареждане на Сейзед.

— Рани от изгаряния — поясни Бриз. — Не са толкова страшни, но…

— Не ме интересуват раните — изграчи Дух. — Нали съм жив. Не вярвах, че ще оцелея.

Бриз погледна към Белдре и се усмихна.

„Пусни я да лети…“

— Къде е Сейзед?

— Трябва да си почиваш — каза Белдре и го погали по бузата. — Преживя толкова мъки…

— И съм проспал още повече — отвърна Дух. — Та къде е Сейзед?

— Замина, скъпо ми момче — отговори Бриз. — Тръгна на юг, с кандрата на Вин.

„Вин“.

По пода изтрополиха тежки стъпки и след секунди до двете лица се появи и това на Горадел.

— Наистина е Оцелелия от Пламъците! — засмя се капитанът.

„Ти държиш нишка, която няма никой друг…“

— Каква е обстановката в града? — попита Дух.

— Спокойна, в общи линии — отвърна Белдре. — Каналите се напълниха и брат ми организира противопожарни команди. Но повечето сгради изгоряха до основи.

— Вие го спасихте, милорд — заяви Горадел.

„Гордея се…“

— Но саждопадите са още по-гъсти, нали? — попита Дух.

Тримата се спогледаха. От разтревожените им лица разбра, че е познал.

— В града пристигат доста бежанци — каза Белдре. — От околните градчета и селца, та дори и от Лутадел…

— Трябва да пратя съобщение — каза Дух. — На Вин.

— Ами добре — рече успокояващо Бриз. — Ще ни го кажеш веднага щом се почувстваш по-добре.

— Бриз, чуй ме — заговори Дух, втренчил поглед в тавана. — Нещо контролираше мен и Гражданина. Видях го — същото, което Вин освободи при Кладенеца на Възнесението. Същото, което ни засипва с пепел, за да ни унищожи. То искаше да завладее този град, но ние го надвихме. Трябва да предупредя Вин.

Тъкмо затова бе пратен в Ортьо. Да събере сведения и да ги прати на Вин и Елънд. Едва сега започваше да разбира колко важна е била задачата му.

— Точно сега пътуването ще е трудна работа, мило момче — отвърна Бриз. — Не бих казал, че условията са подходящи и за пращане на вести.

— Трябва да си почиваш — намеси се Белдре. — Ще мислим за тези неща, когато оздравееш.

Дух стисна отчаяно зъби.

„Трябва да предадеш това съобщение на всяка цена…“

— Аз ще го отнеса — каза тихо Горадел.

Дух го погледна. Понякога не беше трудно човек да забрави присъствието на този мълчалив, отдаден на службата воин. Решителността в гласа му накара Дух да се усмихне.

— Лейди Вин ми спаси живота — продължи Горадел. — В нощта, когато Оцелелия вдигна бунт, тя можеше да ме остави да загина, разкъсан от тълпата. Можеше да ме убие сама. Но си позволи да отдели малко време, за да ми обясни, че разбира какво съм преживял, и ме убеди да мина на нейна страна. Ако наистина й е нужна тази информация, Оцелели, ще й я отнеса — или ще загина.

Дух кимна, после опита да размърда ръце. Май го слушаше само лявата.

Горадел го гледаше.

— Иди в арсенала и поискай тънък метален лист — нареди Дух. — После го донеси тук, заедно с нещо, с което да пишем върху него. Тези думи трябва да са изписани върху стомана и не бива да ги произнасям на глас.

65.

Елънд стоеше на ръба на високото плато и гледаше армията. Под него колосите крачеха напред, проправяйки път в пепелта за следващите ги човешки воини.

На крачка от него стоеше Хам.

„Облечен съм в бяло — помисли Елънд. — Цветът на чистотата. Опитвам се да олицетворявам всичко добро и справедливо. За моите хора“.

— Колосите няма да се затруднят с укрепленията — каза Хам.

Елънд кимна. Вероятно нямаше да се наложи хората му да участват в нападението. Дори само с колосите Елънд притежаваше числено преимущество, а и бе малко вероятно войниците на Йомен досега да са се сблъсквали с тези чудовища.

Колосите надушваха наближаващата сеч. Елънд усещаше, че вълнението им расте. Те се съпротивляваха на контрола му и напираха да се втурнат напред.

— Хам — попита Елънд, без да откъсва поглед от колосите. — Дали постъпваме правилно?

— Разбира се, че постъпваме правилно, Ел — отвърна Хам и се почеса по брадичката. — Това е единственият шанс да спасим Вин. А не можем да продължаваме с обсадата. — Млъкна и поклати глава. — Но пък от друга страна, да насъскаме тези колоси срещу града си е нечовешко. Как мислиш, ще успееш ли да ги контролираш, когато започнат да колят наред? Заслужава ли си спасяването на Вин смъртта на дори едно невинно дете? Не зная…

„Май не биваше да го питам — рече си Елънд. — Никога не дава ясни отговори“.

Колосите се точеха под тях, синкави тела на черен фон. С разпален калай Елънд можеше да види струпаните по скалните тераси защитници.

— Не — рече Хам.

Елънд го погледна.

— Не — повтори Хам. — Не бива да атакуваме.

— Хам? — Елънд повдигна вежди. — Ти да не би да стигна най-сетне до някакво заключение?

— Да. — Но не предложи никакво обяснение.

Елънд се озърна. „Какво ли би направила Вин?“ Първата мисъл на Елънд бе, че вероятно щеше да избере атака. Но после си спомни как я намери преди година, вечерта след като бе атакувала кулата на Сет. Беше се свила в един тъмен ъгъл и плачеше.

„Не — помисли той. — Тя не би постъпила така. Дори и за да ме защити. Тогава получи горчив урок“.

— Хам — каза той, изненадан от собственото си решение. — Хората да отстъпят и да вдигат лагера. Връщаме се в Лутадел.

Хам го погледна слисано, сякаш не бе очаквал Елънд да стигне до същото заключение като него.

— А Вин?

— Няма да нападна този град, Хам. Не искам да завладявам тези хора, дори да е за тяхно добро. Ще намерим друг начин да освободим Вин.

Хам се усмихна.

— Сет ужасно ще се ядоса.

Елънд повдигна рамене.

— Той е парализиран. Какво ще ни направи? Ще ни ухапе? Дай да слезем долу и да организираме изтеглянето към Лутадел.

— Милорд, те отстъпват — докладва един войник.

Вин въздъхна облекчено. Гибелта стоеше с неразгадаемо изражение, сплела пръсти зад гърба си. Марш бе стиснал Йомен за рамото и двамата гледаха през прозореца.

„Гибелта е довела инквизитор — помисли Вин. — Отказала се е от опитите си да измъкне истината от Йомен чрез мен и вместо това е повикала някой, на когото принудителят е свикнал да се подчинява“.

— Много странно — каза Гибелта.

Вин си пое дъх, после реши да рискува и попита тихо:

— Не схващаш ли?

Гибелта се извърна към нея. Вин се усмихна.

— Наистина не се досети, а?

Този път Марш също я погледна.

— Мислеше, че няма да разберем ли? — продължи Вин. — Че няма да разберем, че от самото начало си искала само атиума? Че ни следваше от скривалище към скривалище, влияеше на чувствата ми, караше ме да търся заради теб? Толкова си прозрачна. Твоите колоси се приближаваха към града едва след като откривахме, че той е следващият от списъка. Ти идваше да ни сплашиш, да ни накараш да продължим нататък, но колосите винаги бяха някъде назад. Ала ние знаехме всичко това от самото начало.

— Невъзможно — прошепна Гибелта.

— Напротив — рече Вин. — Напълно възможно. Атиумът е метал. Ти не можеш да го видиш. Погледът ти се замъглява, когато има твърде много наблизо, нали? Металът е твоята сила, използваш го, за да създаваш инквизитори, но за теб е като светлина — той те заслепява. И така и не видя, когато открихме атиума. Просто ни следваше, без да знаеш, че те примамваме.

Марш пусна Йомен, обърна се и сграбчи Вин за раменете.

— Къде е? — Вдигна я от земята и я разтърси.

Тя се изсмя в лицето му, за да му отвлече вниманието, докато незабелязано посягаше към кръста му. Марш я разтърси отново… а пръстите й все не намираха онова, което търсеха.

— Ще ми ли кажеш къде е атиумът, дете? — заговори бащински Гибелта. — Не ти ли обясних? Не можеш да се биеш с мен. Ти се мислиш за много умна, но изглежда, не разбираш. Дори не знаеш за какво ми е този атиум.

Вин поклати глава.

— Нима си мислеше, че ще те отведа при него?

Марш я разтърси отново и зъбите й изтракаха. Причерня й. Едва различаваше лицето на Йомен, който ги гледаше намръщено.

— Йомен — каза Вин. — Хората ти са в безопасност. Повярва ли най-сетне, че Елънд е добър човек?

Марш я захвърли на пода и тя изстена от болка и се претърколи.

— Ах, дете — каза Гибелта. — Трябва ли да ти доказвам, че не можеш да се бориш с мен?

— Йомен — каза Марш. — Заповядай на хората си да атакуват.

— Какво?! — Йомен го погледна втрещено. — Да атакуват, милорд?

— Да. Изкарай всички войници и ги прати срещу лагера на Елънд.

Йомен пребледня.

— И да изоставят укрепленията? Да нападнат армия колоси?

— Чу заповедта ми.

— Йомен… — обади се Вин. — Не виждаш ли, че той те използва?

Йомен като че ли се колебаеше.

„Дали ще посмее да се възпротиви на заповедта?“

— Виждаш ли — прошепна Гибелта. — Виждаш ли силата ми? Виждаш ли как си играя дори с тяхната вяра?

— Атакуваме! — нареди Йомен на капитана до вратата. — Кажете на хората, че лорд Владетеля ще ги закриля.

— Виж, това не го очаквах — рече Хам.

Елънд бавно кимна, загледан във войниците, които се изнизваха през градската порта на Фадрекс. Бързаха в дълбоката пепел, почти тичаха, ала отдалече изглеждаше, сякаш пълзят.

— Някои са останали по стените — рече Елънд и посочи. Без калай Хам не би могъл да различи подредените на стените мъже. Колосите чакаха търпеливо.

— Какво си мисли Йомен? — попита Хам. — Че ще хвърли градски гарнизон срещу цяла армия колоси?

„Както направихме ние, когато атакувахме лагера на колосите във Ветитан“. Нещо в тази мисъл го разтревожи.

— Отстъпваме — тихо каза той.

— Какво? — попита Хам.

— Свирете отстъпление! — повтори Елънд. — Изоставяме позициите! Всички да се оттеглят.

По негова беззвучна команда колосите започнаха да отстъпват от града. Войниците на Йомен все така си проправяха път през саждите. Но хората на Елънд можеха да разчитат на колосите. С тяхна помощ щяха да наберат преднина.

— Това е най-странното отстъпление, което съм виждал — отбеляза Хам, преди да отиде да предаде заповедта.

„Именно — помисли си ядосано Елънд. — Време е да разберем какво все пак става в този град“.

От очите на Йомен се стичаха сълзи. Тих, беззвучен плач. Стоеше вдървено, обърнал гръб на прозореца.

„Страда, че е пратил хората си на сигурна смърт“ — помисли си Вин и тръгна към него, като накуцваше леко от падането на твърдия под. Марш гледаше през прозореца. Гибелта й хвърли любопитен поглед.

— Йомен — каза Вин.

Йомен се обърна към нея.

— Това е изпитание. Инквизиторите са най-доверените жреци на лорд Владетеля. Ще направя каквото ми наредиха и лорд Владетеля ще защити хората ми. И тогава ще се убедиш.

Вин стисна зъби, обърна се и застана до Марш. Погледна през прозореца и с изненада установи, че хората на Елънд отстъпват пред войниците на Йомен. Защитниците на града не изглеждаха особено ентусиазирани. Очевидно нямаха нищо против превъзхождащата ги армия да избяга. Слънцето залязваше.

На Марш отстъплението, изглежда, никак не му се нравеше. Дори това бе достатъчно да накара Вин да се усмихне. Той някак я усети и отново я сграбчи.

— Мислиш си, че си спечелила? — Ужасяващите му метални очи се доближиха до лицето й.

Вин отново посегна към пояса му. „Само още малко…“

— Каза, че си играеш с мен, дете — заяви Гибелта и пристъпи към тях. — Но ти си тази, с която си играят. Колосите, които според теб ти служат, черпят силата си от мен. Нима мислиш, че бих допуснала да ги контролира друг, ако не е в моя полза?

Вин усети, че я побиват тръпки.

„Не, само това не…“

Елънд имаше усещането, че нещо в него се къса. Сякаш някаква неразривна вътрешна част от него внезапно му бе отнета. Изпъшка, спря Стоманения тласък, полетя надолу през изпълнения със сажди въздух и стъпи на скалната площадка пред Фадрекс.

„Какво стана?“

И изведнъж разбра. Вече не чувстваше близостта на колосите. В далечината синкавите чудовища спряха да тичат. А после, за негов ужас, се обърнаха.

И нападнаха неговите хора.

Марш я държеше здраво.

— Вин, нейната сила е хемалургията! Лорд Владетеля я е използвал, без да осъзнава какво върши. Глупак! Всеки път, когато е създавал инквизитор, той е осигурявал още един верен слуга на своя враг! Гибелта е чакала търпеливо, защото е знаела, че когато накрая се освободи, ще се е събрала цяла армия срещу него!

Йомен, който гледаше през другия прозорец, възкликна:

— Вие избавихте хората ми! Колосите се обърнаха и нападнаха собствената си армия!

— След това ще се заемат и с твоите хора, Йомен — изпъшка Вин. — Ще разрушат града до основи.

— Краят е близо — прошепна Гибелта. — Всяко нещо ще застане на мястото си. Къде е атиумът? Той е последното парченце.

Марш пак я разтърси и тя най-сетне успя да пъхне пръсти в пояса му. Пръсти, тренирани от брат й и от живота на улицата.

Пръсти на крадец.

— Не можеш да ме излъжеш, Вин — рече Гибелта. — Аз съм бог.

Марш сложи Вин да стъпи на земята — пусна лявото й рамо — и вдигна юмрук да я удари. Очевидно гореше пютриум. Той беше аломант, като всички инквизитори. Което означаваше, че носи със себе си метали. Вин светкавично измъкна стъкленицата, която бе напипала в пояса му, и я изля в устата си.

Марш за миг замръзна. Гибелта стоеше мълчаливо.

Вин се усмихна.

В стомаха й пламна пютриум и силите й се върнаха. Марш понечи да я удари, но тя се отмести встрани и го дръпна рязко с две ръце. Той успя да запази равновесие и не падна, но когато се обърна, Вин вече бе свалила обецата от ухото си.

С един дуралуминиев Тласък я запокити право в челото му. Късчето метал направи кървава дупка между железните клинове, мина през главата и изхвърча от тила.

Марш рухна, а Вин отхвърча назад от собствения си Тласък и се блъсна в стената. Войниците посегнаха към оръжията си, но не ги извадиха. Йомен я гледаше втрещено.

— Йомен! — извика тя. — Върни хората си! Укрепете града!

В настъпилия хаос Гибелта бе изчезнала. Вероятно бе отишла да поеме контрол над колосите.

Йомен я погледна нерешително.

— Аз… не. Не бих престъпил вярата си. Трябва да съм силен.

Вин изскърца със зъби и бавно се изправи. „Понякога е упорит почти като Елънд“ — помисли си и се наведе над тялото на Марш. Бръкна в пояса му и извади втората — и последна — стъкленица. Изпи я, за да възстанови запасите от метали, които бе изгубила от дуралуминия.

После изкуцука до прозореца. Слънцето все още не се бе скрило, но мъглите вече излизаха. В далечината хората на Елънд се огъваха под ударите на колосите. Войниците на Йомен не ги нападаха, но бяха отрязали пътя им за отстъпление. Тя се приготви да скочи от прозореца и да се присъедини към битката, но изведнъж забеляза още нещо.

Малка група колоси. Около хиляда, недостатъчно за да привлекат вниманието на Елънд или Йомен. Дори Гибелта, изглежда, не им бе обърнала внимание, защото те просто си стояха насред саждите, затънали до колене, като стърчащи от земята камъни.

Нейните колоси. Онези, които й бе предал Елънд, с Човек най-отпред. Вин се усмихна зловещо и им нареди да тръгнат напред.

Срещу хората на Йомен.

— Чуй ме, Йомен — заговори тя, като се отдръпна от прозореца. — Колосите не се интересуват на чия страна са хората — те убиват всички. Инквизиторите обезумяха, а лорд Владетеля е мъртъв. Не обърна ли внимание какво каза този?

Йомен я гледаше замислено.

— Йомен, той дори призна, че лорд Владетеля е мъртъв — продължи отчаяно Вин. — Вярата ти е похвална. Но понякога просто трябва да знаеш кога да се откажеш и да продължиш напред!

Един от войниците извика и посочи навън и Йомен се обърна към прозореца.

Почти веднага Вин долови нещо. Нещо, което Теглеше нейните колоси. Изстена, почувствала, че се откъсват от нея, но злото бе сторено. Йомен я погледна изплашено. Беше видял, че колосите нападат войниците му. Обърна се и извика на хората си:

— Отстъпление към града! И наредете на хората да пуснат войниците на Венчър зад стените!

Вин въздъхна облекчено. Но в този миг нещо я сграбчи за крака. Тя погледна надолу и изумено установи, че е Марш — беше се надигнал на колене.

Беше пронизала мозъка му, но невероятните възстановителни сили на инквизитор му бяха помогнали да преодолее дори това.

— Глупачка. — Марш се изправи. — Дори Йомен да се обърне срещу мен, пак ще го убия, а войниците му ще ме последват. Той им е вдъхнал вярата си в лорд Владетеля, а аз я наследих от него по право.

Вин бавно си пое дъх и блъсна Марш с дуралуминиев Усмирителен тласък. Щом действаше на колоси и кандра, защо да не повлияе и на инквизитори?

Марш се олюля. Вин продължи да Тласка, но усети, че нещо я спира. Стена, като онази, която бе усетила първия път, когато се бе опитала да контролира ТенСуун, а също и групата колоси.

Тласна с цялата си сила и бе почти на косъм от това да овладее тялото на Марш. Но не успя. Стената в ума му бе твърде силна, а тя разполагаше само със запасите от една стъкленица. Стената я отблъсна. Вин извика отчаяно.

Марш изръмжа, стисна я за гърлото и започна да нараства пред очите й. Да набира сили, сякаш…

„Той е ферохимик! — осъзна тя. — Сега вече наистина загазих“.

Войниците крещяха уплашено, но тя не ги чуваше. Ръката на Марш — огромна и корава — я задушаваше. Само разпаленият пютриум я държеше жива. Изведнъж тя си спомни деня, когато я бе хванал друг инквизитор. В тронната зала на лорд Владетеля.

В онзи ден самият Марш й бе спасил живота. Каква ирония, че сега трябваше да се бори срещу него.

„Още не…“

Мъглите започнаха да се кълбят около нея.

Марш ги погледна и изсумтя.

Вин почерпи сила от тях.

И отново се случи. Не знаеше как — но просто се случи. Тя вдиша и пое мъглите в тялото си, както бе направила в деня, когато уби лорд Владетеля. По някакъв начин ги привлече в себе си и ги използва, за да придадат на тялото й невероятен аломантичен прилив на сила.

И с тази сила Тласна чувствата на Марш.

Стената в него се пропука, после се пръсна. За един миг Вин почувства, че й се вие свят. Видя как изглежда светът през очите на Марш и дори й се стори, че го разбира. Разбираше любовта му към разрушението и омразата му към самия себе си. И чрез него зърна нещо друго. Едно ненавистно, разрушително същество, скрито зад маска на вежливост.

Гибелта нямаше нищо общо с мъглите.

Марш изкрещя от болка и я пусна. Странният прилив на сила бе отминал, но това вече нямаше значение, защото Марш се хвърли през прозореца и се Тласна през мъглите.

„Направих го — помисли Вин. — Отново почерпих сила от мъглите. Но защо точно сега? След толкова много напразни опити, защо се случи сега?“

Нямаше време да разсъждава за това — колосите нападаха. Тя се извърна към слисания Йомен и нареди:

— Продължете отстъплението към града! Аз отивам на помощ!

Елънд се сражаваше отчаяно, посичаше колос след колос. Тежка и опасна работа дори за него. Колосите не се поддаваха на контрол — колкото и да Тласкаше и Теглеше чувствата им, не успя да овладее нито един.

Оставаше единствено ръкопашният бой. А хората му не бяха подготвени за битка — беше ги накарал твърде бързо да напуснат лагера.

Един колос замахна и мечът му изсвистя опасно близо до главата на Елънд. Той изруга, хвърли една монета и се Тласна назад във въздуха, над войниците си, обратно към лагера.

Бяха успели да отстъпят до първоначалните укрепления, което означаваше, че са малко по-високо и не се налага да се бият в саждите. Монетометите му — разполагаше само с десет — изстрелваха залп след залп монети срещу главните сили на колосите, а зад тях лъконосци ги обсипваха със стрели. Главната отбранителна линия бе подкрепена отзад от Дърпачи, които Теглеха оръжията на колосите, та те да губят равновесие, и така създаваха възможност за контраатака. Главорези тичаха сред тях на двойки и тройки, за да запушват слабите места и да действат като резерви.

Въпреки това бяха в сериозна опасност. Армията на Елънд не можеше да издържи срещу толкова много колоси. Опръсканият с колоска кръв Елънд се приземи в средата на полуразтурения лагер. Дишаше тежко. Около него ехтяха изплашените викове на войниците, които въпреки помощта на аломанти едва удържаха периметъра. Основната част от колосите все още бе скупчена при северния край на лагера, но Елънд не можеше да изтегли хората си по-близо до града, защото рискуваше да попаднат под обстрела на Йомен. Огледа се и видя Сет до една масичка наблизо. Пред него бе разгъната карта на района — но за какво му беше? Колосите бяха толкова близо, че нямаше нужда от карта.

— Казвах ви аз, че не е хубаво тези чудовища да са толкова близо до лагера — изръмжа Сет. — Е, нищо. Поне ще загинем в бой вместо от гладна смърт!

Елънд изсумтя. Небето бе почти черно. Не им оставаше много време преди да…

До масичката на Сет изникна позната фигура.

— Елънд! — извика Вин. — Отстъпвайте към града. Йомен ще ви пусне.

Елънд се облещи.

— Вин! — И изведнъж се засмя. — Защо се забави толкова?

— Заради един инквизитор и един зъл бог — отвърна тя. — Хайде, размърдай се. Аз ще ида да отвлека вниманието на колосите.

66.

Сейзед се опитваше да не забелязва колко черни са саждите в небето и колко страшно изглежда околността.

„Какъв глупак бях само — помисли си, докато се поклащаше на седлото. — От всички времена, в които светът се е нуждаел от вяра, това е най-истинското. А аз почти се отказах“.

От ездата го болеше цялото тяло, но той продължаваше някак да се крепи на съществото, което подскачаше под него, и да го поглежда с любопитство. Когато реши да поеме с ТенСуун на юг, изпитваше сериозни опасения от пътешествието. Саждите се сипеха непрестанно и на места бяха натрупали огромни преспи. Сейзед знаеше, че пътуването ще е трудно, но същевременно се боеше, че ще забави ТенСуун, който очевидно можеше да се придвижва много по-бързо с тялото на овчарка.

Обсъди опасенията си с ТенСуун и кандрата поиска да му доведат кон и прасе, възможно най-голямото. Първо изяде прасето, за да натрупа допълнителна маса, след това обгърна с подобното си на желе тяло коня и погълна и него. Само след час оформи тялото си досущ като това на коня — но с подсилени мускули и прибавено тегло. Получи се огромното яко чудовище, което сега яздеше Сейзед.

Оттогава препускаха, без да спират. За щастие Сейзед все още разполагаше с известни запаси бодрост, които бе съхранил преди поведе от година, след обсадата на Лутадел. Използваше ги, за да прогони сънливостта си. Не можеше да се начуди на това, в което ТенСуун бе превърнал тялото на коня. Движеше се с лекота сред дълбоката пепел, където истински кон — да не говорим за човек — щеше да пристъпва с трудност. „Още едно нещо, за което сглупих. През тези няколко дни можех да разпитам ТенСуун за способностите му. Колко още има, което не зная?“

Въпреки угризенията си обаче изпитваше нещо като умиротворение. Ако беше продължил да преподава религия, след като бе изгубил вярата си във всички, щеше да е истински лицемер. Тиндуил вярваше, че трябва да даряват хората с надежда дори когато всъщност им разправят лъжи. Това бе обяснението й за съществуването на вероученията — лъжи, които карат хората да се чувстват по-добре.

Сейзед не би могъл да постъпва по същия начин — не и ако искаше да остане такъв, какъвто беше. Но сега вече имаше надежда. Териската религия бе тази, в която за първи път се съобщаваше за Героя на времето. Ако въобще имаше истинска религия, това бе само тя. Сейзед искаше да разпита някоя кандра от Първото поколение, за да разбере какво знаят.

„Макар че дори да открия истината, какво ще правя с нея?“

Дърветата бяха голи. Земята бе покрита с четири стъпки сажди.

— Как все пак успяваш да препускаш през тези преспи? — попита Сейзед странното същество, което яздеше.

— Моите сънародници произхождат от мъгливите духове — отвърна ТенСуун, който дори не се бе задъхал. — Лорд Владетеля превърнал ферохимиците в мъгливи духове и те започнали да се размножават като самостоятелен вид. Добавиш ли на някой мъглив дух Благодат, той се пробужда и се превръща в кандра. Такива като мен, създадени векове след Възнесението, са се родили мъгливи духове и после са били пробудени чрез Благодатта.

— Благодатта? — повтори Сейзед.

— Два малки метални клина, Пазителю — отвърна ТенСуун. — Ние сме създадени също като инквизиторите и колосите. Но сме много по-сложни от тях. Ние сме третите и последните, тъй като силата на лорд Владетеля вече се топяла.

Сейзед се намръщи.

— И какво е различното при вас?

— По-самостоятелни сме в свободната си воля от другите два вида. Носим само два клина, докато другите имат повече. Все още можем да бъдем контролирани от аломант, но оставени на свобода, сме по-самостоятелни от колосите и инквизиторите, които често са под въздействието на внушенията на Гибелта дори когато тя не се обръща пряко към тях. Запитвал ли си се някога защо тези два вида са толкова пристрастени към убийствата?

— Това не обяснява по какъв начин носиш мен и багажа въпреки дълбоките сажди.

— Металните клинове в телата ни ни дават известни предимства — рече ТенСуун. — Моята Благодат ме дарява със сила, също както ти я черпиш от ферохимията. Тя е почти неизчерпаема, макар и не тъй зрелищна като изблиците, които можете да проявявате вие хората. И въпреки това моята Благодат — смесена със способността да преобразувам тялото си — ми осигурява огромна издръжливост.

— Не ни остава много време — отбеляза ТенСуун след малко.

— Зная — отвърна Сейзед. — Чудя се какво можем да направим.

— Това е единственият момент, в който може би ще успеем — рече ТенСуун. — Трябва да сме нащрек, да сме готови да ударим. Да помогнем на Героя на времето, когато дойде.

— Когато дойде?

— Тя ще поведе армия аломанти към Родината — каза ТенСуун. — И те ще спасят всички ни — кандра, хора, колоси и инквизитори.

„Армия аломанти?“

— Щом казваш… Но какво трябва да направя аз?

— Да убедиш кандра в сериозността на положението — обясни ТенСуун, забави ход и накрая спря. — Защото трябва да са готови да направят нещо. Нещо много трудно и същевременно необходимо. Моите сънародници ще се възпротивят, но може би ти ще им покажеш пътя.

Сейзед кимна и слезе от гърба на кандрата да се разтъпче.

— Познато ли ти е това място? — попита ТенСуун, като извърна към него конската си глава.

— Не. Нищо не различавам под тези сажди. Изобщо не знам къде сме.

— Зад онзи рид там е лагерът на терисците.

— Хатсинските ями? — изненада се Сейзед.

— Да. Ние ги наричаме Родината.

— Ямите? — Сейзед се облещи. — Но…

— Е, не самите Ями. Нали знаеш, че в този район има много пещерни комплекси?

Сейзед кимна. Навремето Келсайър бе обучавал своята скаа армия малко по на север оттук.

— Част от този лабиринт е всъщност Родината на кандра. Тя граничи с Хатсинските ями — няколко от нашите тунели дори се отварят към Ямите и трябваше да бъдат затрупани, та работниците да не попаднат при нас.

— В тази ваша родина расте ли атиум?

— Атиум ли? Не. Това е всъщност разликата между Родината и Хатсинските ями. Както и да е, входът към пещерите на моите сънародници е точно тук.

Сейзед се огледа учудено.

— Къде?

— В ей тази хлътнатина в пепелта. — ТенСуун я посочи с огромната си глава. — Успех, Пазителю. Аз трябва да изпълня своя дълг.

Сейзед кимна, все още изненадан, че са пристигнали толкова бързо, после смъкна раницата си от гърба на кандрата.

Огромният кон се обърна и тръгна през преспите пепел. Торбата с костите на овчарката се полюшваше на гърба му.

— Почакай! — извика Сейзед и вдигна ръка.

ТенСуун го погледна през рамо.

— Успех и на теб — каза Сейзед. — Нека… нашият бог бди над теб.

ТенСуун се усмихна със странна конска гримаса, после препусна сред облаци пепел.

Сейзед бързо разкопа входа на пещерата, извади от раницата калаения металоем, за да почерпи от него зрение, нагласи я на гърба си и заслиза надолу.

Калаеният металоем не бе толкова добър като аломантичния калай — или по-точно, не действаше по същия начин. Позволяваше да се вижда на огромно разстояние, но бе много по-неефективен при недостиг на светлина, така че скоро Сейзед бе обгърнат от тъмнина и се наложи да се придвижва пипнешком.

И тогава видя светлина.

— Спри! — каза нечий глас. — Кой се завръща от Договор?

Сейзед продължи напред. Беше изплашен, но същевременно завладян от любопитство. Знаеше нещо много важно.

Кандра не можеха да убиват хора.

Влезе в кръга светлина, разпръсквана от предмет със сферична форма, поставен върху стълб. Порьозната повърхност на сферата наподобяваше фосфоресцираща гъба. Две кандри запречваха пътя му. Не носеха дрехи и кожата им беше прозрачна. Скелетите им изглеждаха като издялани от камък.

„Невероятно! — помисли Сейзед. — Те сами изработват костите си. Ето още една нова култура, която мога да изучавам. Цяло непознато общество — изкуство, религия, нрави, взаимодействие между половете…“

Вълнуваща перспектива, но не и точно сега, когато наближаваше краят на света. Не биваше да се разсейва. Първо трябваше да се запознае с религията им. Останалите неща бяха второстепенни.

— Кой си ти, кандра? Чии кости носиш?

— Съжалявам — каза любезно Сейзед, — но аз не съм кандра. Казвам се Сейзед и съм териски Пазител. Идвам да говоря с Първото поколение.

Двете кандри се облещиха.

— Не сте длъжни да ме пускате — продължи Сейзед. — Разбира се, ако не го направите, ще се върна и ще разкажа на всички къде се намира вашата Родина…

Пазачите се спогледаха и след кратък размисъл единият каза:

— Последвай ни.

67.

Елънд и Вин стояха на градската стена на Фадрекс.

Беше толкова хубаво отново да е в обятията на Елънд. Топлината му я успокояваше, особено когато поглеждаше към полето, където доскоро бе разположен лагерът им. Сега там бяха колосите. Хиляди и хиляди, броят им непрестанно нарастваше. Все повече от тези страховити създания пристигаха от ден на ден и се присъединяваха към гигантската армия.

— Защо не нападат? — попита раздразнено Йомен. Само той стоеше до тях. Хам и Сет бяха долу, за да подготвят отбраната.

— Тя иска да видим какво ни е приготвила — каза Вин. „И — добави наум — чака. Чака последното късче информация. Къде е атиумът“.

Беше успяла да излъже Гибелта. И беше доказала, поне на себе си, че това може да се направи. Ала въпреки това бе ядосана. Най-вече на себе си. Оказваше се, че през последните години е била нейна пионка, играчка на всички нейни желания. Всеки път, когато се бе мислила за хитра, мъдра или самопожертвователна, всъщност бе изпълнявала волята на Гибелта. И това я караше да се пръска от яд.

Но какво можеше да направи? Не тогава — сега.

„Трябва да накарам Гибелта да изиграе своя ход — помисли си. — Да действа, да се разкрие“.

За един кратък миг, в стаята за разпити, бе почувствала нещо изумително. Със странната сила, придобита от мъглите, бе успяла да докосне ума на Гибелта — посредством Марш — и да види нещо в него.

Страх. Спомняше си го съвсем ясно. В онзи момент Гибелта се боеше от нея. Затова бе избягал и Марш.

По някакъв начин тя бе получила сила от мъглите и я бе използвала, за да приложи аломантия с невероятна мощ. Беше го правила и преди, когато се би с лорд Владетеля в двореца му. Но защо успяваше да почерпи от тази сила в случайни, непредсказуеми моменти? Бе искала да я употреби срещу Зейн, но не беше успяла. Беше се опитвала десетки пъти през последните няколко дни, също както се бе опитвала и след смъртта на лорд Владетеля. Но не се беше получило.

Силата идваше с непредсказуемостта на светкавица.

Мощен трус разтърси земята и част от скалните тераси около града се натроши и рухна. Вин успя да се задържи на крака, но само благодарение на пютриума. Успя да улови Йомен миг преди той да полети от ръба. Няколко сгради в града рухнаха.

Възцари се тишина. Вин дишаше тежко, с обляно от пот чело, все още стиснала расото на Йомен. Погледна Елънд.

— Този беше доста по-силен от предишния — изсумтя той.

— Обречени сме — измърмори Йомен. — Ако това, което твърдите, е вярно, не само че лорд Владетеля е мъртъв, но и силата, срещу която се е борил през целия си живот, се е върнала, за да разруши света.

— Досега оцеляхме — каза спокойно Елънд. — Ще се справим и занапред. Трусовете удрят не само нас, но и колосите — вижте, падащите скали смазаха някои от тях. Ако положението се влоши, можем да отстъпим в подземието.

— А то ще издържи ли на земетресение като това? — попита Йомен.

— По-добре от сградите. Нито една от тях не е била предвидена за трусове с подобна сила — но доколкото мога да преценя, лорд Владетеля е избрал пещери, способни да издържат на огромни сътресения.

Йомен явно не бе успокоен от думите му, но Вин се усмихна. Не на това, което бе казал Елънд, а заради начина, по който го бе казал. Той се беше променил. Изглеждаше уверен. Беше запазил част от характерния за младежките му години идеализъм, но бе прибавил към него твърдостта на човек, свикнал да води хората си във война.

Най-сетне бе стъпил на твърда земя. И колкото и да бе странно, това бе станало в момента на отстъпление.

— Вин, той е прав — каза Елънд вече по-меко. — Трябва да решим какво ще предприемем. Гибелта очевидно смята да ни довърши тук, но засега я задържаме. Какво да правим?

„Ние я надхитрихме — помисли си тя. — Може би… да използваме същата стратегия, която Йомен приложи спрямо мен?“

Замисли се над тази идея. Вдигна ръка и пипна обецата. Беше изкривена, разбира се, след като бе минала през главата на Марш, но лесно можеше да се поправи.

Йомен й я бе върнал при първата им среща. Странен жест — да дава метал на една аломантка. Но тогава бе смятал, че е безопасна. Беше проверил дали не носи скрити метали и освен това разполагаше с атиум, за да предвижда ходовете й.

А по-късно бе успял да я накара да се разкрие, да го нападне и да му покаже какви са плановете й, за да може да я обезвреди, докато силата все още бе на негова страна. Дали не би могла да опита същото с Гибелта?

Тази мисъл повика друга. И двата пъти, когато мъглите й бяха помогнали, Вин се бе намирала в наглед безизходно положение. Те сякаш реагираха на нуждата й. Имаше ли някакъв начин да се постави в положение, когато нуждата й ще е по-голяма отпреди? Слаба надежда, но — заедно с желанието й да накара Гибелта да действа — тя оформи в главата й нов план.

Да се изложи на опасност. Да накара Гибелта да доведе инквизиторите си, за да може Вин да се озове в положение, в което мъглите трябва да й помогнат. Дори да не се получеше, може би така щеше да успее да накара Гибелта да изиграе хода си или поне да разкрие капаните, които й е заложила.

Невероятно рискован план, но пък и нямаше никакво време. Ако не предприемеше нещо, Гибелта щеше да спечели — съвсем скоро. Но как да осъществи идеята си, без да я обяснява на Елънд? Не биваше да говори за плана си, тъй като рискуваше Гибелта да научи за него.

Погледна Елънд, човека, когото май познаваше по-добре от самата себе си. Не беше необходимо да й обяснява, че е постигнал душевно равновесие, тя и сама го виждаше. С човек като него необходимо ли бе въобще да говори за плановете си? Може би не…

— Елънд — каза тя. — Мисля, че има само един начин да спасим града.

— И той е?

— Трябва да отида да го взема.

Елънд се намръщи и понечи да отговори. Тя го гледаше право в очите, с надежда. Той се замисли, после попита колебливо:

— Да вземеш… атиума?

Вин се усмихна облекчено.

— Да. Гибелта знае, че е у нас. Ще го намери дори да не го използваме. Но ако го донеса тук, поне ще можем да се бием.

— Права си. И без това при нас ще е на по-сигурно място — каза Елънд. Изглеждаше объркан, но очевидно бе готов да й се довери. — Може би ще можем да го използваме, за да подкупим местните военачалници.

Вин не знаеше дали примамката й ще успее. Но знаеше, че Елънд я разбира, както и тя него. Между двамата имаше връзка, каквато може да има само между хора, които се обичат.

А това бе нещо, което Гибелта едва ли би могла да разбере.

— Е, тогава ще тръгвам — каза Вин и прегърна Елънд.

— Да. Тръгвай.

Тя се притисна силно към него за няколко секунди. Чуваше как тупти сърцето му. Повдигна се на пръсти и го целуна. После се отдръпна и провери запасите си от метали. Погледна го, той кимна и тя тръгна.

Само след секунди вече се носеше в пепелявото небе към Лутадел върху вихъра на сменящите се подкови. Елънд остана смълчан на скалната тераса, загледан след нея.

„А сега — каза Вин колкото на себе си, толкова и на Гибелта, макар че тя не се бе появявала, откакто Вин бе почерпила сили от мъглите, — с теб ще си поиграем на гоненица“.

68.

Сейзед се озърташе изумено. Кандра бяха толкова различни. Едни бяха високи и върлинести, с кости, дялани от бяло дърво. Други бяха ниски и набити и скелетната им структура напомняше човешката. Всъщност всички се придържаха към човешката форма, макар и с известни отклонения.

„Защото някога са били хора — напомни си той. — По-точно техните предци са били хора“.

Пещерата, през която вървяха, беше огромна, подът й бе изгладен от безброй стъпки. В стените й имаше множество малки пещери, затворени със завеси. Всичко бе изработено невероятно майсторски — от осветителните тела със светещи гъби до скелетите на кандрите. Но не приличаше на изкусната украса на благороднически дом, тъй като не се виждаха нито резби, нито статуи.

Кандра, изглежда, се бояха от него. Странно усещане за Сейзед. През живота си бе изпълнявал какви ли не роли: бунтовник, слуга, приятел, учен. Но никога не се бе чувствал като някой, пораждащ страх. А сега… Щом го зърнеха, кандра се скриваха зад най-близкия ъгъл и надничаха боязливо оттам. Други побягваха презглава. Изглежда, вестта за появата му се разпространяваше бързо — инак просто щяха да го вземат за поредната кандра, преобразена в човешки облик.

Стигнаха до стоманена врата. Едната от двете кандри, които го водеха, я отвори и влезе, а другата остана да го пази. Сейзед погледна забитите в раменете на кандрата клинове — стърчаха само връхчетата им.

„По-малки са от клиновете на инквизиторите, да. Но вършат същата работа. Интересно“.

— Какво ще направиш, ако побягна? — попита той.

Кандрата се опули.

— Ами…

— Да предполагам ли от колебанието ти, че все още ви е забранено да наранявате или убивате хора?

— Ние спазваме Първия договор.

— Тъй ли? Много интересно. И с кого сключихте този Първи договор?

— С Отеца.

— Лорд Владетеля?

Кандрата кимна.

— Той, за съжаление, вече не е между живите — каза Сейзед. — Това не означава ли, че и Договорът е невалиден?

— Не зная — отвърна кандрата и отмести поглед.

„Значи не всички кандри имат силния характер на ТенСуун — помисли Сейзед. — Дори в ролята на овчарка той проявяваше несъкрушима воля“.

Другата кандра се върна и каза:

— Хайде.

Въведоха го в помещение, по средата на което се издигаше висок няколко стъпки пиедестал, а от другата му страна имаше каменни аналои, празни, с изключение на два, зад които стояха кандри с фосфоресциращи скелети. Високи кандри с фини черти.

„Аристократи“ — помисли Сейзед. Лесна за разпознаване класа, независимо от вида.

Пазачите на Сейзед му дадоха знак да се изправи пред аналоите, но той не им обърна внимание, а обиколи помещението. Както очакваше, пазачите му не знаеха как да постъпят — последваха го, но не посмяха да го спрат.

— Цялата тази зала е с метална обшивка — отбеляза Сейзед. — Това украса ли е, или изпълнява и друга функция?

— Тук ние задаваме въпросите, терисецо! — тросна се единият от аристократите кандра.

Сейзед спря, обърна се и го погледна в очите.

— Не. Няма да стане така. Аз съм Сейзед, териски Пазител. Но сред вашия народ съм известен с друго название — Светейшия обявител.

— Какво разбира един чужденец от подобни неща? — изпръхтя презрително кандрата.

— Чужденец? — повтори Сейзед. — Мисля, че ще трябва да се запознаете по-обстойно със собствените си учения. — И закрачи към двамата аристократи. — И аз, като вас, съм терисец. Да, известен ми е произходът ви. Зная как сте били създадени — и какво наследство носите в себе си.

Спря пред аналоите.

— Дойдох да ви съобщя, че аз открих Героя. Живях с нея, служих й и я наблюдавах. Аз й подадох копието, с което прободе лорд Владетеля. Видях я как заповядва на крале, как овладява цели армии колоси. Дойдох да ви го съобщя, за да може да се подготвите. — Млъкна и ги огледа. — Краят наближава.

Двете кандри мълчаха.

— Иди да доведеш другите — нареди на единия пазач най-сетне едната с треперещ глас.

Сейзед се усмихна и докато пазачът се отдалечаваше, се обърна към другия войник.

— Донеси ми маса и стол. И нещо за писане.

След няколко минути всичко бе готово. Слушателите му се бяха увеличили на двайсет — дванайсет от тях със сияещите кости на аристократи. Поставиха пред Сейзед маса и стол и той се настани на него, без да обръща внимание на аристократите, които си шепнеха разтревожено.

Сейзед сложи раницата на масата и започна да вади металоемите. Пръстените, обеците, гривните. Нахлузи гривните и си сложи пръстените и обеците. Накрая извади дебелата папка и я положи върху масата. Приближиха се няколко кандри с тънки метални листове. Сейзед ги наблюдаваше с любопитство, докато ги подреждаха пред него заедно с нещо като стоманен молив, достатъчно остър и здрав, за да оставя драскотини по метала. Прислужниците се поклониха и отстъпиха.

„Отлично“ — помисли Сейзед, взе стоманения молив и се покашля. Водачите на кандра се извърнаха към него.

— Предполагам — каза той, — че вие сте Първото поколение.

— Ние сме Второто поколение, терисецо — заяви един.

— В такъв случай извинявам се, че ви губя времето. Къде мога да открия Първите?

— Не виждам никакъв смисъл да говориш с Първото поколение, терисецо — отсече водачът на кандрите. — Още повече че богохулстваш.

Сейзед повдигна вежди.

— Да богохулствам? Аз?

— Ти не си Обявителя — рече кандрата. — И краят не наближава.

— Не сте ли виждали саждопадите отвън? — попита високо Сейзед. — Или те са заринали толкова дълбоко входа към тези пещери, че никой от вас не може да излезе навън и да разбере, че светът загива?

— Живеем от много време, терисецо — продължи водачът. — И друг път е имало периоди на гъсти саждопади.

— Така ли? — попита Сейзед. — Вероятно лорд Владетеля също е умирал и друг път?

Някои кандри се спогледаха сконфузено, но водачът им само поклати глава.

— ТенСуун ли те прати?

— Да. Той — призна Сейзед.

— Вече се запознахме с неговите аргументи — рече кандрата. — Защо ТенСуун си мисли, че ти — един чужденец — ще можеш да ни убедиш в нещо, в което той се провали?

— Вероятно защото ме познава — рече Сейзед и тропна с молива по папката. — Известно ли ви е с какво се занимават Пазителите? Не си казахте името впрочем.

— Аз съм КанПаар — представи се кандрата. — И да, зная какво правят Пазителите — или поне какво правеха, преди да бъде убит Отеца.

— В такъв случай — продължи Сейзед — трябва също да ви е известно, че всеки Пазител има своя специалност. Идеята е била, когато лорд Владетеля най-сетне бъде свален от власт, да бъдем разделени на групи, които да се заемат с обучението на хората.

— Да, така е — съгласи се КанПаар.

— Е — рече Сейзед и чукна с пръст по корицата на папката. — Моята специалност са религиите. Знаете ли колко религии е имало преди Възнесението на лорд Владетеля?

— Не зная. Стотици.

— Разполагаме със сведения за петстотин шейсет и три — каза Сейзед. — Макар че това включва и сектите на някои религии. Точният брой е около триста.

— И? — попита КанПаар.

— Знаете ли колко от тях са оцелели до наше време?

— Нито една?

— Една — поправи го Сейзед и вдигна пръст. — Вашата. Териската религия. Според вас съвпадение ли е, че вашата религия не само е просъществувала, но и е предсказала този ден?

— Не ни казваш нищо ново — изсумтя КанПаар. — Има истински религии и такива, които лъжат. Какво обяснява това?

— Че би трябвало да се вслушвате в последователи на вашата религия, особено когато носят известия. — Сейзед отвори папката. — Поне се надявам, че ще ви заинтересува тази книга, която съдържа цялата събрана информация за Героя на времето. Тъй като не зная много за първоначалната териска религия, се налагаше да събирам сведения от косвени източници — разкази и легенди и текстове, писани впоследствие. За съжаление повечето от тези текстове са били променени от Гибелта, докато се е опитвала да накара Героя на времето да посети Кладенеца на Възнесението и да я освободи. Сведения, изменени и покварени от докосването й.

— И какво ни интересува това? — попита КанПаар. — Току-що ни съобщи, че сведенията, които ни носиш, вероятно са променени и безполезни.

— Безполезни? — повтори Сейзед. — Не, въобще не са безполезни. Променени, да. От Гибелта. Приятелю, тук имам цяла книга с лъжи от нея. А умът ти е пълен с истини. Извън това не знаем много. Но ако сравним това, което знаем — ако открием точно коя част е била променена от Гибелта, — това няма ли да ни разкрие плановете й? Най-малкото ще ни покаже над какво тя не иска да работим.

В помещението се възцари тишина.

— Е — рече най-сетне КанПаар, — тогава…

— Достатъчно, КанПаар — чу се глас.

Сейзед се огледа. Гласът не идваше откъм пиедестала. Кой беше заговорил?

— Можете да си вървите, Втори — рече друг глас.

— Да си вървим? — попита един от Вторите. — И да ви оставим с този чужденец?

— Наследник — поправи го гласът. — Светоносец. Ние ще го изслушаме.

— Напуснете — рече трети глас.

Представителите на Второто поколение — изглеждаха объркани — тръгнаха към изхода. Двамата пазачи излязоха последни и затвориха вратите. Сейзед остана сам в помещението, с призраците, които бяха заговорили.

Отнякъде се чу дращене. Отекна в стоманените стени. После в дъното се отвори врата. И през нея влязоха съществата, които вероятно бяха Първото поколение.

Бяха… стари. Плътта буквално висеше върху костите им и капеше по пода като фосфоресцираща мъзга на дърво. Бяха прегърбени и несъмнено много по-възрастни от всички кандри, които Сейзед бе видял досега. Не вървяха, а по-скоро се влачеха.

Носеха семпли туники без ръкави, ужасно износени. А под прозрачната им плът се виждаха съвсем нормални бели скелети.

— Човешки кости? — попита Сейзед, докато Първите се тътреха през залата.

— Това са си нашите кости — отвърна един от тях с изнемощял шепот. — Ние не притежавахме нито умението, нито познанията да оформяме Истински тела, когато всичко това започна, и затова се върнахме към първоначалните си форми, след като лорд Владетеля ни върна скелетите.

Изглежда, Първото поколение се състоеше само от десетима представители. Те се настаниха на пейките. От уважение към възрастта и положението им Сейзед премести масичката си пред тях, седна и ги огледа като лектор публиката си.

— А сега — каза и вдигна стоманения молив — е време да започваме. Чака ни доста работа.

69.

Марш беше коленичил в купчина пепел, изпълнен с омраза и към себе си, и към света. Саждите се сипеха неспирно, затрупваха го, но въпреки това той не помръдваше.

Беше прокуден. Бяха му наредили да седи и да чака. Като ненужен захвърлен и забравен инструмент. Ненужно сечиво.

„Аз бях там — мислеше си той. — С Вин. И… не можех да говоря с нея. Не можех да й кажа нищо“.

И по-лошо — не беше искал. Въпреки че беше до нея и говореше с нея, тялото и умът му принадлежаха изцяло на Гибелта. Нямаше сили да се съпротивлява, да направи нищо — каквото и да било, — което да позволи на Вин да го убие.

С изключение на един кратък миг. Онзи миг, когато Вин почти бе успяла да го постави под свой контрол. Онзи миг, в който той бе зърнал нещо в душата на своя господар — своя бог, своята същност, — нещо, което му даде надежда.

В онзи миг Гибелта се страхуваше от нея.

И тогава Гибелта накара Марш да избяга, да зареже армията колоси — армията, която му бе наредено да преотстъпи незабелязано на Елънд Венчър, за да може императорът да я доведе при стените на Фадрекс. Армията, която после Гибелта си върна.

Сега Марш чакаше под саждопада.

„Какъв е смисълът на всичко това?“ — питаше се той. Гибелта искаше нещо… нуждаеше се от нещо… и се страхуваше от Вин. Тази мисъл му даваше надежда, но какво би могъл да направи? Дори в редките мигове на слабост на Гибелта не бе в състояние да си върне контрола.

Планът му — да чака, да запази в тайна бунтовническата частица в себе си до подходящия момент, когато да извади клина от гърба си и да се самоубие — изглеждаше все по-глупав. Да, глупаво беше да се надява, че ще се освободи дори само за миг.

„Изправи се“.

Командата изникна беззвучно в съзнанието му и Марш реагира мигновено. Гибелта се бе върнала и контролираше тялото му напълно. С огромно усилие Марш все пак успя да запази минимален контрол над ума си, и то само защото Гибелта бе насочила вниманието си другаде.

Марш започна да хвърля монети и да се Тласка от тях, също както правеше Вин с подковите. Разбира се, подковите — все пак бяха много по-тежки — щяха да са по-удобни, тъй като с тях щеше да може да се Тласка по-надалече. Но с монетите също се получаваше.

Носеше се в следобедното небе. Червеникавият въздух бе изпълнен със сажди. Марш се опитваше да прогони мисълта за това колко е красив този рушащ се свят, без същевременно да дава повод на Гибелта да си помисли, че контролът й над него не е цялостен.

Беше доста трудно.

След известно време — и след като най-сетне се спусна нощта — Гибелта му заповяда да се приземи. Той се снижи бързо, с развято расо, и стъпи на един невисок хълм. Почти веднага затъна до кръста в сажди, под които вероятно имаше още няколко стъпки дебел слой слегнала се пепел.

Долу в ниското една самотна фигура си проправяше път през саждите. Мъж с торба на гърба. Водеше изтощен кон.

„Кой е този?“ — зачуди се Марш и се вгледа по-добре. Мъжът имаше стойката на войник и волево лице. Който и да беше, очевидно беше много решителен. Малцина биха дръзнали да излязат сред мъглите — а този човек не само вървеше през тях, но и се бореше със саждите, които му стигаха до кръста. Униформата му бе цялата в пепел, също както и кожата на лицето. Тъмна… почти черна…

Красива.

Марш се понесе през мъглата и саждите на крилете на Стоманен тласък. Мъжът долу, изглежда, го усети, защото се завъртя и посегна към дръжката на меча.

Марш скочи на гърба на коня и той изцвили и се вдигна на задните си крака. Марш прескочи отметнатата му глава и тупна в пепелта зад войника. Проправената пъртина беше като тесен тъмен коридор.

Войникът измъкна меча. Конят изпръхтя уплашено и стъпи в пепелта.

Марш се усмихна и извади от пояса си обсидианова секира. Мъжът отстъпи, опита се да разчисти с крака място за предстоящия бой. Марш зърна на лицето му безпокойство и предчувствие за беда.

Конят пак се вдигна на задните си крака. Марш се извъртя, отсече предните му копита и животното изцвили от болка. А войникът нападна.

Мечът се заби в гърба на Марш, но улучи клин и се отплесна. Марш само се усмихна и почерпи здраве, за да се задържи на крака.

Мъжът пристъпи към него и посегна да изтръгне клина от гърба му. Марш разпали пютриум, скочи напред. Мечът се изтръгна от ръката на войника и остана забит в тялото му.

„Трябваше да му позволя да измъкне клина…“ — помисли си частицата в ъгълчето на съзнанието му.

Марш се извъртя и замахна със секирата, но войникът се претърколи в пепелта, измъкна от ботуша си кинжал и се опита да го посече в глезените. Хитър ход, който би повалил Марш на земята въпреки запасите здраве.

Но Марш бе почерпил и бързина и с лекота избегна удара, като същевременно изрита войника в гърдите.

Ребрата на мъжа изпукаха и той тупна в пепелта и се закашля, от устата му бликна кръв. След миг се надигна на колене и посегна с трепереща ръка към джоба си.

„Още един кинжал?“ — помисли Марш.

Но мъжът извади сгънат метален лист.

Марш внезапно разбра, че трябва да вземе този лист. Войникът се опитваше да го смачка в ръката си, да унищожи написаното, но Марш изкрещя, стовари секирата върху ръката му и я отсече. Вдигна отново секирата и с втория удар отсече и главата на войника.

Но не спря. Завладян от жажда за кръв, той продължи да сече трупа. В дъното на съзнанието си усещаше опиянението на Гибелта от смъртта — но усещаше и яростта й. Гибелта се опита да го накара да спре, да вземе металния лист, но заслепеният Марш не можеше да се овладее. Също като колосите.

„Тя не може да ме контролира… това…“

И спря, тъй като Гибелта най-сетне го бе овладяла. Разтърси глава, целият опръскан с кръвта на жертвата си. Обърна се и погледна умиращия кон, който цвилеше пронизително в тихата нощ. Наведе се към отсечената ръка и взе металния лист, който войникът се бе опитал да смачка.

„Прочети го!“

Думите отекнаха ясно в съзнанието му. Рядко се случваше Гибелта да се обръща директно към него — обикновено го използваше като марионетка.

„Прочети го на глас!“

Марш се намръщи и бавно — за да спечели време да помисли — разгъна смачкания лист. Защо Гибелта искаше да го прочете на глас? Освен ако тя самата не можеше да чете? Но в това нямаше никаква логика. Нали бе променяла цели текстове в книги.

Би трябвало да може да чете. Дали пък не я възпираше самият метален лист?

Най-сетне разгъна листа. Наистина беше изписан отгоре додолу. Марш се опита да се възпротиви на заповедта да прочете написаното. Всъщност искаше да вдигне захвърлената в саждите секира и да сложи край на живота си с един удар. Но не можеше да го направи. Не можеше дори да пусне металното писмо. Гибелта Тласкаше и Придръпваше, контролираше напълно чувствата му и бързо го доведе до състояние, когато…

Ами да. Защо да се съпротивлява? Защо да спори със своето божество, със своя господар, със своята същност? Марш бавно изглади писмото и разпали калай, за да види по-добре какво пише.

— „Вин — прочете на глас. — Умът ми е замъглен. Започвам да се съмнявам, че светът е реален. Но има едно нещо, което ме кара да продължавам. Трябва да го кажа. Не зная дали има значение, но въпреки това съм длъжен. Онова, с което се борим, е истинско. Видях го. То се опита да ме убие, да изтреби жителите на Ортьо. То ме завладя по начин, който не очаквах. С метал. Малък метален клин, с който прониза тялото ми. С негова помощ успя да повлияе дори върху мислите ми. Не можеше да ме контролира напълно, както ти контролираш колосите, но принципът вероятно е сходен. Вероятно металният клин не е бил достатъчно голям. Не зная.

Както и да е, съществото се появи пред мен в облика на Келсайър. Направило е същото и с предишния владетел на Ортьо. То е хитро. И много коварно.

Бъди много внимателна, Вин. Не вярвай на никой, който носи в себе си метал! Дори и най-малкото парченце може да промени човека. Дух“.

Марш, изцяло под контрола на Гибелта, смачка металния лист на топка, хвърли го в пепелта и го използва като котва, за да се Тласне в небето. Към Лутадел.

Зад себе си остави труповете на кон и човек и смачканото метално послание.

Като забравени ненужни сечива.

70.

— Все още не виждам ползата от това — каза Йомен на Елънд, докато излизаха през портата на Фадрекс.

Елънд махна за поздрав на група войници, спря при друга — не негова, а на Йомен — и направи бърз оглед на оръжията. Подхвърли няколко окуражителни думи, после продължи. Йомен го наблюдаваше мълчаливо, докато крачеше редом с него като равен.

Бяха сключили нестабилно примирие, но пък колосите отвън бяха достатъчно силен мотив, за да ги накара да работят заедно. Елънд имаше по-голяма армия, но недостатъчна, за да удържи на външната заплаха, която продължаваше да нараства.

— Трябва да поработим над въпроса с хигиената — заяви Йомен, когато се отдалечиха от войниците. — Състоянието на всяка армия се основава на два принципа — храна и здраве. Осигурим ли ги, победата ще бъде наша.

Елънд се усмихна, познал източника. „Снабдяване в големи мащаби“ на Трентисон. Преди няколко години би се съгласил с Йомен и двамата вероятно щяха да прекарат следобеда в дискусия, посветена на командването. Но през последните години Елънд бе научил неща, които просто не съществуваха в книгите.

За съжаление, това означаваше и че няма как да ги обясни на Йомен — особено след като не разполагаха с нужното време. Ето защо вместо това само посочи близката улица и каза:

— Лорд Йомен, ако желаете, можем да отскочим до лазарета.

Йомен кимна. Винаги бе смятал, че всички проблеми трябва да се решават начаса и с директен подход. Умът му пък сечеше като бръснач.

Докато вървяха, Елънд не пропускаше да следи състоянието на войниците — както на тези, които бяха на пост, така и на свободните от задължения. Отвръщаше на поздравите им с кимване и надзърташе в очите им. Може би само му се струваше, но те сякаш се поизправяха, когато минаваше покрай тях.

Йомен го наблюдаваше какво прави и току се мръщеше. Все още бе облечен с неизменното расо и само малкото зрънце атиум на челото го отличаваше от обикновен чиновник. Татуировките около очите му обрамчваха зрънцето, като че ли бяха изрисувани след поставянето му там.

— Йомен, изглежда, нямаш голям опит в командването на армия — каза Елънд.

Принудителят повдигна вежди.

— Зная повече, отколкото ти ще знаеш някога за тактика, снабдяване и маневри.

— Така ли? — попита нехайно Елънд. — Значи си чел „Придвижване на армии“ на Бенитсон? Само че той смята крайните позиции за рисковани по отношение разкриване на намеренията.

Йомен се намръщи още повече.

— Едно от нещата, който учените често забравят, Йомен, е влиянието на емоциите върху хода на битката. Не става дума само за храна, обувки и вода, макар и те да са необходими. По-важни са надеждата, куражът и волята за оцеляване. Войниците трябва да са сигурни, че техният военачалник ще е с тях — че дори и да не убива врагове, ще ги ръководи лично на бойното поле. Не бива да мислят за него като за абстрактна сила в някоя кула отзад, как надзърта от прозореца и същевременно разсъждава над безкрайността на вселената.

Йомен не отговори. Крачеха по улиците, почистени и изметени въпреки сипещите се сажди. По-голямата част от населението се бе изтеглила към задната част на града, където колосите щяха да стигнат накрая, ако преодолееха защитата. Хората всъщност живееха по улиците, тъй като къщите изглеждаха несигурни при земетръсите.

— Вие сте… интересен човек, Елънд Венчър — рече най-сетне Йомен.

— Аз съм копелдак — отвърна Елънд.

Йомен повдигна вежди.

— Говоря за характера, не за произхода си — добави с усмивка Елънд. — Аз съм смесица от нещата, които трябва да бъда. Донякъде учен, донякъде бунтовник, донякъде благородник, а също Мъглороден и войник. Понякога дори не мога да се позная. Невероятно е трудно да съчетая всички тези качества. И тъкмо когато ми се стори, че ще успея, светът около мен започна да се руши. А, стигнахме.

Лазаретът бе разположен в някогашна сграда на Министерството — което според Елънд показваше желанието на принудителя да проявява гъвкавост. Очевидно беше готов да преотстъпи една сграда с религиозно предназначение, тъй като бе най-удобна за лечение на болните и ранените. Вътре лекарите полагаха грижи за войниците, които бяха изпитали на гърба си първата атака на колосите. Йомен се отдели, за да разговаря с управителя на лазарета — страхуваше се да не плъзне зараза. Елънд отиде в сектора с най-тежки случаи; спираше при всички ранени и се стараеше да ги окуражи.

Задача, която не беше никак лесна, като се имаше предвид, че донякъде тези войници бяха пострадали заради собствената му глупост. Как не се бе сетил, че рано или късно Гибелта ще си върне контрола над армията на колосите? Беше толкова логично. Не можеше да не признае, че Гибелта бе изиграла своя коз отлично — беше го подвела, беше го накарала да си мисли, че инквизиторите контролират колосите. И че на колосите може да се разчита.

„Какво ли щеше да стане — помисли си той, — ако бях нападнал града с тях, както планирах от самото начало?“ Гибелта щеше да опустоши Фадрекс, да избие всички вътре и тогава да обърне колосите срещу армията на Елънд. Но сега укрепленията, подсилени от войници на Елънд и Йомен, изглежда, бяха поне известна пречка срещу плановете й за атака.

„Аз обрекох този град“ — помисли Елънд, докато седеше до леглото на един мъж, изгубил ръката си от меча на колос.

Знаеше, че е взел правилното решение. По-добре беше да е зад стените на града — макар и тук почти със сигурност да бяха обречени, — отколкото да е отвън, да го обсажда и да се надява на скорошна победа. Защото знаеше, че победата няма да е винаги на негова страна.

Но всичко се въртеше около растящото му отчаяние, че не е в състояние да защити поданиците си. Защото макар във Фадрекс да властваше Йомен, за Елънд тези хора също бяха от неговите. Беше се качил на трона на лорд Владетеля и се бе провъзгласил за император. От него зависеше по-нататъшното съществуване на Последната империя. Каква полза от водач, който не може да защити дори един град, камо ли цяла империя?

Някаква суматоха пред лазарета привлече вниманието му и той пожела скорошно оздравяване на войника и забърза натам. Йомен също тъкмо идваше, за да види какво става.

Една жена стискаше в обятията си малко момче, което трепереше и се гърчеше неудържимо.

Дотича един от лекарите, взе момчето и попита:

— Мъглива треска?

Разплаканата жена кимна.

— Да. Държах го вътре до днес! Знаех си! Знаех си, че мъглите го искат! О, моля ви…

Докато лекарят отнасяше момчето, Йомен поклати глава и каза твърдо:

— Трябваше да ме послушаш, жено. Всички в този град са длъжни да се изложат на мъглите. Сега синът ти ще заеме легло, което може да ни потрябва за ранен войник.

Въпреки суровия му глас Елънд видя загриженост в очите му. Йомен не беше безсърдечен човек, само прагматичен. А и в думите му имаше резон. Нямаше смисъл да се крият вътре, когато мъглите отнемаха все повече време от денонощието.

„Мъгливата треска…“ — помисли разсеяно Елънд, докато влизаха да видят как настаняват момчето. Гърчовете се бяха успокоили, но лицето на детето бе изкривено от болка. Очевидно страдаше много. Елънд знаеше какво преживява — нали бе преживял почти същото.

„Така и не открихме какво представлява мъгливата треска“ — мислеше си той. Мъгливият призрак не се беше появил отново. Но може би Йомен знаеше нещо?

— Йомен — попита той. — Някой от хората ти откри ли причината за мъгливата треска?

— Причина? — попита Йомен. — Необходимо ли е да има причина, за да се разболееш?

— За тази болест би трябвало да има. Знаеш ли, че засяга точно шестнайсет процента от населението? Шестнайсет — до последния човек.

Вместо да се изненада, Йомен повдигна рамене.

— Изглежда логично.

— Логично? — повтори Елънд.

— Числото шестнайсет е силно число, Венчър. Например толкова дни са били нужни на лорд Владетеля, за да стигне Кладенеца на Възнесението. Така че то се вписва напълно в църковната доктрина.

„Разбира се — помисли си Елънд. — Йомен не би се изненадал да открие порядък в обкръжаващата ни природа — той вярва в божество, което е създало този порядък“.

— Шестнайсет… — повтори Елънд, загледан в болното момче.

— Броят на първите инквизитори — продължи Йомен. — На предписанията във всяка областна харта. Броят на аломантичните метали. На…

— Почакай — спря го Елънд изненадано. — Какво каза?

— Аломантичните метали — повтори Йомен.

— Но те са само четиринайсет.

Йомен поклати глава.

— Четиринайсет са ни известните, стига жена ти да не греши, че алуминият си има чифт. Но четиринайсет не е силно число. Аломантичните метали вървят в чифтове и групи по четири. Изглежда напълно възможно да съществуват още два, които не сме открили, и така броят им да е шестнайсет. Два по два по два по два. Четири физични метала, четири умствени, четири подсилващи и четири влияещи на времето.

„Шестнайсет метала…“

Елънд отново погледна момчето. Болка. Веднъж и той бе изпитал подобно страдание — когато баща му нареди да го пребият. Почти бе сигурен, че ще умре. Биха го, за да го изправят на ръба на смъртта, да го накарат да се Преобрази.

Да проверят дали е аломант.

„В името на лорд Владетеля“ — помисли смаяно Елънд, обърна гръб на Йомен и се върна почти тичешком при тежко ранените.

— Кой от вас е пострадал от мъглите? — попита високо.

Ранените го гледаха учудено.

— Има ли някой, който се е разболял? — продължи Елънд. — Когато ви накарах да се изложите на мъглите. Моля ви, трябва да зная!

Едноръкият бавно вдигна ръка.

— Аз пострадах, милорд. И сега ми отсякоха ръката като наказание, понеже…

Елънд бързо отиде при него и извади една стъкленица с метали.

— Изпий я.

Мъжът се поколеба, но се подчини.

— Е? — попита Елънд след малко.

— Какво, милорд? — отвърна войникът.

— Чувстваш ли нещо?

Войникът сви рамене.

— Умора, милорд?

Елънд затвори очи и въздъхна. „Глупава мисъл…“

— А… странно — каза войникът.

Елънд се втренчи в него.

— Да — продължи войникът някак разсеяно. — Аз… не зная какво да мисля за това.

— Разпали го — посъветва го Елънд и разпали бронз. — Тялото ти ще знае какво да направи, ако му позволиш.

Войникът го погледна озадачено и завъртя глава. А после започна да излъчва аломантични вибрации.

Елънд затвори очи и си пое дъх. За миг бе забравил да диша.

Йомен се приближи до него.

— Какво има?

— Йомен, мъглите никога не са били наши врагове — отвърна Елънд, все така стиснал очи. — Те просто се опитват да ни помогнат.

— Да ни помогнат? Но как? За какво говориш?

Елънд отвори очи и се обърна към него.

— Те не ни убиват, Йомен. Дори не ни разболяват. Те ни Преобразяват. Даряват ни със сила. Със способност да се бием.

— Милорд! — викна един войник от вратата. — Милорд! Колосите атакуват! Нападнаха града!

Елънд го погледна изненадано, после разбра. „Гибелта. Тя знае какво открих току-що — знае, че трябва да ни нападне незабавно, вместо да чака още попълнения. Защото разкрих тайната й!“

— Йомен, събери всичкия прахообразен метал, който можеш да намериш в града! — извика Елънд. — Пютриум, калай, стомана и желязо! Нека го пият всички, които са боледували от мъглива треска! Накарай ги да пият метални разтвори!

— Защо? — попита объркано Йомен.

Елънд се обърна и се усмихна.

— Защото сега те също са аломанти. Този град няма да падне толкова лесно, Йомен! Ако ви трябвам, ще съм на предната линия!

71.

Сейзед почука с молива по металния лист и се намръщи.

— Малко от това се отличава от предишните ми знания. Гибелта променя дребни неща — вероятно за да ни попречи да забележим измененията. Но съвсем очевидно иска да ме накара да разбера, че Вин е Героят на времето.

— Искала е тя да я освободи — каза Хаддек, водачът на Първото поколение.

Другарите му кимнаха.

— Може би тя всъщност не е Героят — предположи друг. Сейзед поклати глава.

— Според мен е. Тези пророчества се отнасят за нея — дори непроменените, които ми казахте вие. Говорят за човек, който е бил отделен от своите сънародници терисците — за крал на хората, за бунтовник, притиснат между два свята. Гибелта просто е подсилила впечатлението, че става въпрос за Вин, за да може тя да отиде да я освободи.

— Винаги сме смятали, че Героят ще е мъж — подхвърли Хаддек с шептящ глас.

— Както и всички останали — съгласи се Сейзед. — Но нали казахте, че в пророчествата не се уточнява полът. Това е съвсем целенасочено — в старите териски легенди няма нищо случайно. Избрали са тази форма, за да не знаем дали Героят ще е мъж, или жена.

Древните терисци закимаха. Работеха под синкавата светлина на кълбата в залата със стоманена обшивка — Сейзед предполагаше, че за кандра тя е нещо като светиня.

Той пак почука замислено с металния молив. Нещо не му даваше покой, но какво? „Казват, че ще държа в ръцете си бъдещето на целия свят…“ Думи на Аленди, от дневника, написан преди много години. Думи, които Първото поколение потвърдиха като истински.

Вин все още можеше да направи нещо. Ала силата на Кладенеца бе изчезнала. Използвана. Как би могла да се бори без нея? Сейзед огледа аудиторията от прастари кандра.

— Какво всъщност представлява силата на Кладенеца на Възнесението?

— Дори ние не сме сигурни в отговора, младежо — отвърна Хаддек. — Когато живеехме като хора, нашите богове вече бяха напуснали този свят и бяха оставили Терис с едничката надежда да чака Героя.

— Разкажете ми за това — каза Сейзед и се наведе напред. — Как боговете ви напуснаха този свят?

— Гибелта и Съхранението — рече един от древните. — Те създадоха нашия свят и нашия народ.

— Но никой от двамата не би се справил сам — обясни Хаддек. — Да, тъй е. Тъй като да съхраниш нещо не значи да го създадеш — нито можеш да създаваш само чрез разрушение.

Това беше често срещана тема в митологията — Сейзед я бе намирал в десетки различни религии. Светът създаден от сблъсъка на две сили, нерядко описвани като ред и хаос, друг път назовавани разрушение и опазване. Тази идея малко го безпокоеше. Надяваше се да открие нещо ново в това, което му казваха.

Но пък… само защото нещо се среща често не означава, че не отговаря на истината, нали? И защо всички тези митологии да нямаха един общ корен?

— Значи те създали света — повтори Сейзед. — И после си отишли?

— Не веднага — обясни Хаддек. — Но точно там е проблемът, младежо. Двамата сключили сделка. Съхранението искало да сътвори човека — да създаде живот, способен на чувства. И получило от Гибелта обещание да му помогне за това.

— Но на определена дена — прошепна друг Първи.

— Каква цена? — попита Сейзед.

— Да позволи на Гибелта един ден да разруши света — отвърна Хаддек.

Възцари се тишина.

— Откъдето последвало и предателството — рече Хаддек. — Съхранението се разделило с живота, за да затвори Гибелта, да й попречи да разруши света.

Още една често срещана митологична тема — за бога-мъченик. Сейзед лично бе присъствал на този процес при зараждането на Църквата на Оцелелия.

„Само че… сега става въпрос за моята собствена религия“ — помисли си той. Намръщи се, облегна се назад и се замисли. По някаква причина бе предположил, че истината ще е съвсем различна. Ученият в него водеше борба с желанието му да повярва. Как би могъл да приеме нещо, изпълнено с толкова много митологични клишета?

Беше изминал целия този път, вярвайки че най-сетне ще има шанс да открие истината. Но сега, докато се запознаваше с тази вяра, откриваше, че е стряскащо сходна с религиите, които бе отхвърлил като лъжовни.

— Изглеждаш обезпокоен, младежо — рече Хаддек. — Заради думите ни ли е това?

— Извинявам се — отвърна Сейзед. — Това е мой личен проблем, който няма връзка със съдбата на Героя на времето.

— Моля те, кажи ни — подкани го един от древните.

— Малко е сложно — въздъхна Сейзед. — От известно време изучавах човешките религии, опитвах се да установя кои от тях са истинни. Бях започнал да губя надежда, че някоя от религиите ще предложи отговорите, които търся. А после узнах, че моята собствена религия все още съществува, съхранена от народа на кандра. Дойдох тук с надеждата да открия истината.

— Това е истината — рече един от присъстващите.

— Така твърди всяка религия — отвърна Сейзед малко раздразнено. — Но същевременно във всяка от тях има противоречия, логически грешки, изискване за сляпа вяра, което не мога да приема.

— Млади човече — рече Хаддек. — Имам чувството, че си търсил нещо, което не може да бъде намерено.

— Истината? — попита Сейзед.

— Не — отвърна Хаддек. — Религия, която да не изисква от последователите си вяра.

Един от присъстващите кимна и каза:

— Ние следвахме Отеца и Първия договор, но вярата ни не е в него. Тя е в нещо по-… възвишено. Ние вярваме, че Съхранението се е подготвило за този ден и че неговата воля да ни опази ще се окаже по-силна от желанието на Гибелта да руши.

— Но вие не знаете — рече Сейзед. — Получавате доказателство едва когато повярвате, но ако вярвате, можете да откриете доказателства във всичко. Това е логическа главоблъсканица.

— Вярата няма нищо общо с логиката, синко — рече Хаддек. — Може би в това се състои твоят проблем. Не можеш да отхвърлиш напълно нещата, които изучаваш, също както не можеш да се отречеш от вярата, че Героят ще ни спаси. Просто трябва да вярваме в това, да приемаме нещата, на които ни учи Съхранението.

Това не беше достатъчно за Сейзед. Но за момент той реши да продължи нататък. Все още не знаеше всички подробности от териската религия. Може би след като ги научеше, щеше да успее да подреди цялостна картина.

— Казахте, че Гибелта била затворена. Каква връзка има това със силата, която използва лейди Вин?

— Боговете нямат тела като тези на хората — обясни Хаддек. — Те са… сили. Умът на Съхранението е изчезнал, но силата му остава.

— Във формата на езерце с течност? — попита Сейзед.

Членовете на Първото поколение кимнаха.

— А черният пушек отвън?

— Гибелта — отвърна Хаддек. — Чака и дебне, докато е в плен.

Сейзед смръщи вежди.

— Пещерата с дима бе доста по-голяма от Кладенеца на Възнесението. Защо такова несъответствие? Толкова ли по-могъща е Гибелта?

— Могъществото им е еднакво, млади човече — отвърна Хаддек. — Те са сили, не са хора. Всъщност са две страни на една и съща сила. Нима едната страна на монетата е по-силна от другата? Те тласкат еднакво света около себе си.

— Макар че — обади се друг древен — съществува легенда, че Съхранението дало твърде много от себе си на човечеството, за да сътвори нещо, което съдържа в себе си повече от него, отколкото от Гибелта. Съвсем малко за всеки отделен човек. Нищожно, лесно за пропускане, освен ако не става дума за много, наистина много дълго време…

— И все пак, защо тази разлика в големината? — настоя Сейзед.

— Ти не разбираш, младежо — отвърна Хаддек. — Силата в езерцето не е Съхранението.

— Но нали току-що казахте…

— Казах, че е част от Съхранението — продължи Хаддек. — Но Съхранението е сила и влиянието му се разпростира навсякъде. Вероятно част от него се съсредоточава и в езерцето. Останалата част е… навсякъде и всякога.

— Докато умът на Гибелта е бил съсредоточен тук — продължи друга кандра. — И така двете сили се слели. Повече от Гибелта и по-малко от Съхранението.

— Но не всичко от него — добави друг. — Не цялото то.

— Не цялото? Защото силата му се разпростира по целия свят? — попита Сейзед.

— В известен смисъл — потвърди Хаддек.

— Сега вече говорим за неща, свързани с Първия договор — предупреди един от присъстващите.

Хаддек млъкна и втренчи поглед в Сейзед.

— Ако това, което казва този човек, е истина, значи Гибелта е избягала. И ще дойде за своето тяло. За своята… сила.

— То… тук ли е? — попита тихо Сейзед. Побиха го тръпки.

Хаддек кимна.

— Ние трябваше да го пазим. Първият договор, който ни обвърза с лорд Владетеля, бе да отговаряме за него.

— Другите Творения също имат свои задачи — обади се някой. — Колосите са създадени, за да се бият. Инквизиторите — да са свещенослужители. Нашата задача е различна.

— Да съберем силата — продължи Хаддек. — И да я пазим. Да я скрием. Да я съхраняваме. Защото Отецът знаеше, че един ден Гибелта ще избяга. И в този ден ще започне да търси тялото си.

Сега вече всички кандри гледаха над Сейзед. Той се намръщи озадачено и проследи погледите им. Бяха втренчили очи в металния подиум.

Сейзед стана и тръгна по каменния под. Подиумът беше широк двайсетина стъпки, но не много висок. Той стъпи върху него и зад гърба му се чуха сподавени възклицания. Никой обаче не му викна да спре.

През овалната платформа минаваше цепнатина с дупка в средата — колкото голяма монета. Сейзед надзърна в нея, но долу бе прекалено тъмно, за да види нещо.

Той отстъпи назад.

„Би трябвало да ми е останало малко — помисли си и погледна към масата с металоемите. — Пълних пръстена няколко месеца, преди да се откажа от тези неща“.

Върна се забързано при масата и взе пютриумния пръстен. Нахлузи го, после погледна членовете на Първото поколение. Те му отвърнаха с питащи погледи.

— Направи каквото е нужно, дете — каза Хаддек и гласът му отекна в подземието. — Не можем да те спрем дори да искаме.

Сейзед се върна на подиума и почерпи от пютриумния пръстен силата, която бе съхранил там преди близо година. Тялото му веднага се изпълни с нарастваща мощ, увеличи размера си и расото бързо му отесня. Той посегна надолу с мускулестите си ръчища, запъна крака в пода и се опита да повдигне единия край на подиума.

Плочата се повдигна с оглушително скърцане и отдолу се показа тъмна яма. Нещо проблясваше в мрака.

Сейзед застина неподвижно. Тялото му бързо се смаляваше — пютриемът беше празен. Расото отново му стана по мярка.

В помещението цареше тишина. Сейзед погледна в ямата, взря се в огромната купчина метални топчета в нея.

— Ние го наричаме Завета — обясни Хаддек. — Поверен ни на съхранение от Отеца.

Атиум. Хиляди, милиони зрънца. Сейзед се ококори.

— Атиумните запаси на лорд Владетеля… Били са тук през цялото време!

— По-голямата част от този атиум никога не е напускала Хатсинските ями — рече Хаддек. — Горе работеха само принудители, но не и инквизитори — Отецът знаеше, че те могат да бъдат подмамени. Принудителите разтрошаваха намерените късове в метална стая, построена специално за тази цел, след това извличаха атиума. Благороднически семейства се занимаваха с транспорта на празните геоди до Лутадел, без да знаят, че в тях въобще няма атиум. Всичкият добиван за лорд Владетеля метал се доставяше или пренасяше само от принудители. Криеха атиумните топчета в чували с монети при транспорта, за да не може Гибелта да ги види. Обикновено пристигаха в Лутадел с новите попълнения млади принудители.

Сейзед стоеше слисан. „Бил е тук… през цялото време. На една крачка от пещерите, в които Келсайър организираше армията си. Съвсем близо до Лутадел, без никаква охрана през всичките тези години. И въпреки това скрит на сигурно място“.

— Вие работите за атиум — каза Сейзед. — Договорите на кандра се плащат с атиум.

Хаддек кимна и каза:

— Да. Трябваше да го събираме. Този, който не попадаше при нас, биваше изгарян от Мъглородните. Някои от Къщите държаха ограничени количества, но с данъчната система на лорд Владетеля те отново се връщаха при него. И в края на краищата попадаха тук.

Сейзед сведе поглед. „Какво съкровище. И каква… сила“. Атиумът се различаваше от останалите метали. Всеки от тях, дори дуралуминият и алуминият, можеха да бъдат добивани или получавани от естествени природни процеси. Но атиумът — атиумът се получаваше на едно-единствено място, забулено в мистерия и тайни. Силата му позволяваше на Мъглородния да върши неща, несравними с нищо в аломантията и ферохимията.

Да вижда в бъдещето. Умение, неприсъщо на хората, а по-скоро… на боговете.

Той беше повече от метал. Беше концентрирана свята сила.

Сила, която Гибелта искаше. Ужасно много.

ТенСуун се катереше по склона. Саждите бяха толкова дълбоки, че само подсиленото му тяло му помагаше да поддържа темпото.

Заради гъстия саждопад видимостта бе силно ограничена. „Никога няма да стигна до Фадрекс с тази скорост“ — помисли си ядосано той.

Най-сетне стигна билото. От ноздрите му излизаха облаци пара.

И спря потресен. Земята пред него гореше.

Тириан, най-близкият до Лутадел саждив кратер, бе разцепен на две от някакво невъобразимо по сила изригване. Огромни огнени езици облизваха небето и широката равнина пред ТенСуун бе залята с лава. Дълбока, яркочервена. Дори оттук той усещаше жежкия й полъх.

ТенСуун стоеше под сипещите се сажди и се взираше в огненото море, в което някога имаше селца, гори и пътища. Всичко бе изчезнало, изгорено. В далечината земята се пропука и избълва още лава.

„В името на Първия договор!“ — възкликна той ужасено.

Можеше да заобиколи от юг и да продължи към Фадрекс, но защо?

Беше твърде късно.

72.

Малко преди Вин да стигне Лутадел, започна да вали. Кротък хладен дъждец, който изпълни нощта с влага, но не прогони мъглите.

Тя разпали бронз. И веднага усети в далечината аломанти. Мъглородни. Преследваха я. Бяха дванайсет и идваха право към нея.

Вин се приземи на хлъзгавата от дъжда градска стена. Пред нея се простираше Лутадел, дори сега смайващ с мащабите си. Основан преди хиляда години от лорд Владетеля, построен върху самия Кладенец на Възнесението. През десетте века на управлението на лорд Владетеля Лутадел се бе превърнал в най-важния — и най-населения — град в цялата империя.

А сега умираше.

Вин плъзна поглед по града. На много места горяха пожари. Пламъците бяха по-силни от дъжда и озаряваха улиците и сградите като предупредителни огньове. Цели квартали бяха опустошени, сринати до основи или изгорени. Улиците бяха зловещо празни — никой не се бореше с пожарите, никъде не се мяркаше жива душа.

Столицата, някога дом на стотици хиляди, сега изглеждаше пуста. Вятър разроши мокрите от дъжда коси на Вин и тя потрепери. Мъглите, както винаги, стояха малко встрани от нея — изтласквани от аломантичната й сила.

Тя беше сама в най-големия град на света.

Не. Не съвсем сама. Усещаше ги — верните слуги на Гибелта се приближаваха. Вин ги бе довела тук, подлъгани, че ще открият атиум. Бяха повече, отколкото можеше да победи. За нея нямаше спасение.

Това беше и целта й.

Тя скочи от стената и се понесе през мъглите, саждите и дъжда. Беше облякла мъглопелерината — по-скоро от носталгия, отколкото заради удобството. Същата, която Келсайър й бе подарил в първата нощ на обучението й.

Не знаеше дали има нещо поетично в това, че тази нощ пак вали. Спомняше си още една дъждовна нощ — нощта, в която отиде в Кредик Шау. Понякога си мислеше, че трябваше да загине в онази нощ.

Тя се приземи на една улица и се изправи, скрила ръце под пелерината. Стоеше мълчаливо пред Кредик Шау, Хълма на хилядата кули. Дворецът на лорд Владетеля, мястото, където се намираше Кладенецът на Възнесението.

Сградата представляваше конгломерат от няколко ниски крила със стърчащи над тях кули и островърхи покриви. Мъглите и саждите допринасяха за зловещия вид на причудливата постройка. След смъртта на лорд Владетеля дворецът бе изоставен. Вратите бяха разбити и тя виждаше натрошени прозорци и порутени стени. Кредик Шау бе мъртъв като града, над който се извисяваше.

Една фигура изплува до нея.

— Тук ли е? — попита Гибелта. — Насам ли ме водиш? Ние претърсихме това място.

Вин мълчеше, загледана в кулите. Черни метални пръсти, сочещи към черното небе.

— Моите инквизитори идват — прошепна Гибелта.

— Не трябваше да се разкриваш — отвърна Вин и я погледна. — Трябваше да почакаш, докато намеря атиума. Сега няма да го направя за нищо на света.

— Ах, но аз вече не вярвам, че знаеш къде е — отвърна Гибелта. — Дете… дете. Отначало ти повярвах, така е, и събрах силите си, за да се изправя срещу теб. Но когато дойде тук, разбрах, че ме водиш в погрешна посока.

— Но не си сигурна.

Тишина.

— Не съм — призна накрая Гибелта.

— Тогава ще трябва да се опиташ да ме накараш да проговоря — прошепна Вин.

— Да се опитам? Даваш ли си сметка, дете, каква сила мога да стоваря върху теб? Аз съм планина, която смазва. Аз съм вълна, която разбива всичко на пътя си. Аз съм буря, която опустошава. Аз съм краят.

Вин продължаваше да рее поглед през сипещия се дъжд. Не подлагаше на съмнение плана си — знаеше, че друга възможност няма. Беше взела решение за това, което трябва да направи. Сега часът да заложи клопка на Гибелта бе дошъл.

Омръзнало й бе да я манипулират.

— Никога няма да го получиш — каза тя. — Не и докато съм жива.

Гибелта извика — вик, изпълнен с първичен гняв и жажда за разрушение. А после изчезна. Блесна светкавица и се понесе като вълна през мъглите. И освети фигурите с черни раса, които се прокрадваха към Вин. Обкръжаваха я.

От една порутена къща наблизо изникна друга черна фигура. Озарен от бледата светлина гол мускулест торс, изпъкнали мускули. Дъжд се стичаше по кожата и капеше от върховете на подаващите се клинове. По един между всеки две ребра. В очите му също бяха забодени клинове — единият бе размазал напълно очницата.

Обикновените инквизитори имаха девет клина. Този, когото бяха убили с Елънд, носеше десет. Марш, изглежда, имаше цели двайсет.

И боят започна.

Вин разпери мъглопелерината, като разпръсна дъжд от капки, и се Тласна напред. Тринайсет инквизитори се стрелнаха към нея. Вин се изплъзна на няколко свистящи секири, после удари с Тласък двама инквизитори, като разпали дуралуминий. Те отхвърчаха назад, отхвърлени от клиновете, а Вин се понесе с внезапно ускорение в противоположната посока и се блъсна в друг инквизитор, изпружила крака напред. Сред облак пръски и сажди посегна и улови единия от клиновете в очите му, Придърпа се назад и разпали пютриум.

Клинът се измъкна. Инквизиторът изпищя, но не рухна мъртъв. Гледаше я, със зейнала на лицето кървава яма, и съскаше. Изваждането на един от очните клинове, изглежда, не беше смъртоносно.

В главата й отекна смехът на Гибелта.

Раненият инквизитор посегна към нея, но Вин се Придърпа нагоре, като използва една от металните кули на Кредик Шау. Докато се носеше в небето, изпи поредната стъкленица, за да възстанови запасите си.

Дванайсет тъмни фигури изхвърчаха нагоре към нея в дъжда. Само Марш остана долу.

Вин скръцна със зъби, извади два кинжала и се Тласна надолу — право срещу инквизиторите. Профуча между тях, връхлетя върху онзи, от чието око бе измъкнала клина, и заби кинжалите в гърдите му. Той стисна зъби, после се изсмя, изблъска ръцете й встрани и я изрита към земята.

Вин падна тежко, но веднага скочи на крака.

Инквизиторът тупна по гръб на калдъръма до нея; кинжалите й все още стърчаха от гърдите му. Той се надигна с лекота, измъкна ги, хвърли ги и те се пръснаха на парчета на плочите.

Следващото му движение бе твърде бързо. Мълниеносно. Вин нямаше време дори да помисли, тъй като той скочи през локвите и я стисна за гърлото.

„Виждала съм такава бързина — помисли си тя, докато се съпротивляваше. — И не само при инквизитори. Сейзед също може да е толкова бърз. Това е ферохимична сила. Също като онази, която прояви Марш.“

Ето значи каква била причината за новите клинове. Инквизиторите от тази група нямаха толкова много клинове, колкото Марш, но очевидно притежаваха допълнителни умения. Сила. Бързина. Всяко от тези същества можеше да се равнява по някои качества с лорд Владетеля.

„Видя ли?“ — попита Гибелта.

Вин изпъшка, удари инквизитора с дуралуминиев Тласък и се изтръгна от хватката му. По кожата на гърлото й останаха кървави дири от ноктите му и тя трябваше да изпие нова стъкленица с метали — последната, — за да възстанови стоманените си запаси.

„Ферохимичните резервоари също се изчерпват — каза си. — Дори аломантите допускат грешки. Мога да победя“.

Спря, споходена от нова мисъл. Келсайър едва бе успял да се справи с един инквизитор. На какво можеше да разчита тя срещу тринайсет?

Около нея се приземяваха тъмни фигури с подгизнали раса. Вин изрита в гърдите един инквизитор и се Придърпа, за да се измъкне от друг. Претърколи се на мокрия калдъръм и едно обсидианово острие едва не й отсече главата, когато се надигна, за да изрита в коленете поредния противник.

Чу се хрущене на кости. Инквизиторът изкрещя и падна. Вин се подпря на една ръка, Придърпа се от най-близката метална кула и излетя на десетина крачки във въздуха, за да избегне следващата серия атаки.

Скочи на земята, сграбчи захвърлената обсидианова секира, развъртя я и отби един удар.

„Не можеш да се съпротивляваш, Вин — прошепна Гибелта. — Всеки твой удар ми помага. Аз съм Гибелта“.

Вин изкрещя и се хвърли в безразсъдна атака: блъсна с рамо един инквизитор, заби острието на брадвата в гърдите на друг. Инквизиторите ръмжаха и размахваха оръжия, но тя винаги бе на крачка пред тях, измъкваше се на косъм от атаките им. Този, когото бе повалила пръв, вече се надигаше, с оздравели колене. И се усмихваше доволно.

Удар, който не видя, се стовари върху рамото й, отхвърли я напред и тя падна и усети как по гърба й се стича топла кръв, но пютриумът заглуши болката. Вин се претърколи настрани, изправи се и стисна секирата.

Инквизиторите я приближаваха вкупом. Марш наблюдаваше битката мълчаливо, с мокро от дъжда лице и щръкнали от кожата клинове — като кулите на Кредик Шау.

Вин изръмжа и отново се Придърпа в небето. Изхвърча над враговете си и отскочи от няколко кули, като използва метала им за котва. Дванайсетимата инквизитори я следваха като ято гарвани, отскачаха от кулите с развети раса, опитваха се да я заобиколят. Тя се носеше през мъглите и дъжда като стрела.

Един инквизитор се улови за кулата, към която се бе насочила. Вин извика, размаха секирата и го нападна, но той се Тласна настрани — шмугна се под удара й — и веднага се Придърпа обратно. Тя го изрита в краката и двамата отхвърчаха настрани. Докато падаха, Вин се вкопчи в расото му.

Той вдигна глава, усмихна се зловещо и отби секирата й с нечовешки силната си ръка. Тялото му започна да се издува, да увеличава масата си, както когато ферохимик черпи сила. Той се изсмя в лицето на Вин и я сграбчи за шията. Дори не забеляза, че тя го Придърпва леко встрани, докато продължаваха да падат.

Уцелиха една от по-ниските кули и металното й острие прониза гърдите на изненадания инквизитор. Вин увисна на главата му и го затегли надолу. Не погледна как острият връх разкъсва тялото му, но когато се приземи, държеше само главата му. Един кървав клин издрънча на калдъръма и тя захвърли главата до него.

Чу как Марш крещи гневно. Около нея се приземиха четирима инквизитори. Вин изрита единия, но той посегна с ферохимична бързина и я улови за крака. Друг я хвана за ръката и я дръпна встрани. Тя извика, освободи се с ритник, но я улови трети инквизитор, с хватка, подсилена от ферохимия и аломантия. Останалите трима го последваха, вкопчиха се в нея с кукестите си пръсти.

Вин пое дълбоко дъх, изгаси калая и разпали дуралуминий, стомана и пютриум. Тласна навън с внезапен изблик на сила и отхвърли инквизиторите чрез техните клинове. Те се разхвърчаха, тупнаха на земята и запроклинаха.

Изведнъж болката в гърба и гърлото й стана непоносима. Тя разпали калай, за да си проясни мислите, но се олюля замаяно. При последния Тласък беше използвала целия си запас пютриум.

Обърна се да побегне и видя, че на пътя й се е изпречила тъмна фигура. Марш. Гледаше я мълчаливо. Нови светкавици озариха мъглите.

Вече нямаше пютриум. Кръвта й изтичаше от рана, която вероятно би била смъртоносна за всеки друг. И беше отчаяна.

„Хайде! Сега!“ — рече си, когато Марш я зашлеви. Ударът я събори на земята.

Нищо не се случи.

„Хайде!“ — провикна се мислено тя и се опита да почерпи сила от мъглите. Ужас замъгли съзнанието й, когато над нея се надвеси Марш — черна фигура в нощта. „Моля ви!“

Всеки път, когато мъглите й бяха помагали, се бе намирала в отчаяно положение. Такъв бе планът й и сега, колкото и несигурен да изглеждаше — да се озове в безизходица, за да принуди мъглите да й помогнат. Както предишните два пъти.

Марш клекна до нея. През ума й пробягаха размазани образи.

Кеймън, вдигнал месеста ръка, за да я удари. Самата тя, свита под проливния дъжд, със зейнала на хълбока рана. Зейн се обръща към нея на покрива на Цитаделата Хастинг, а от ръцете му капе кръв.

Задраска по мокрия паваж, но тялото отказваше да й се подчини. Едва успя да запълзи. Марш стовари юмрук върху единия й крак, раздробявайки костта, и тя изкрещя, пронизана от нетърпима, ледена болка. Вече нямаше пютриум, който да прогони болката. Опита се да се изправи и да улови Марш за някой от клиновете, но той я дръпна за крака — счупения — и тя отново рухна и изплака от болка.

„А сега — рече любезно Гибелта — дойде време да започнем. Къде е атиумът, Вин? Какво знаеш за него?“

— Моля ви… — прошепна Вин, загледана към мъглите. — Моля ви… моля ви… моля ви…

Но мъглите оставаха глухи за молбите й. Навремето я обгръщаха игриво, ала сега само се отдръпваха. Както бяха правили през цялата последна година. Тя плачеше, протягаше ръце към тях, но те се разтваряха, отдръпваха се. Отбягваха я, като че беше чумава.

Също както се държаха с инквизиторите.

А техните тъмни силуети вече я заобикаляха в нощта.

Марш посегна към едната й ръка. Вин първо чу хрущенето на счупена кост и едва след това усети болката. Ала когато се стовари върху нея, не се сдържа и изкрещя.

Познаваше мъченията от съвсем малка. Животът на улицата бе тежък, но през последните няколко години тя бе позабравила онези тежки времена. Защото след това се бе превърнала в Мъглородна. Могъща. Защитена.

„Не и този път — осъзна тя в мъглата на агонията. — Сейзед няма да дойде да ме спаси. Нито пък Келсайър. Дори мъглите ме изоставиха. Съвсем самичка съм“.

Зъбите й затракаха, а Марш вече й извиваше другата ръка. Погледна я отгоре с металните си очи. След това й строши костта.

Вин изпищя, повече от ужас, отколкото от болка.

Марш я гледаше как се гърчи и се наслаждаваше на терзанията й. Усмихна се, след това посегна към здравия й крак. Ах, ако Гибелта не го задържаше… Тогава щеше да я убие. Напрегна се срещу невидимите окови. Жадуваше да причини на Вин още по-голяма болка.

„Не…“ — произнесе един слаб гласец в ума му.

Дъждът продължаваше да се сипе и да превръща нощта в красиво видение. Лутадел бе димящо гробище. Марш съжали, че не бе дошъл по-рано, за да се любува на размириците и убийствата. Усмихна се и в него отново се надигна страстта да убива.

„Не“ — повтори гласът.

По някакъв начин Марш осъзнаваше, че краят е много близо. Земята под краката му се разтресе и трябваше да се подпре с една ръка, преди да продължи с изтезанието на Вин. Беше дошъл последният ден. Светът нямаше да преживее тази нощ. Той се изсмя с мрачно задоволство и жаждата за кръв се надигна в него, подтикна го да се нахвърли с ново, неовладяно настървение върху окървавеното момиче.

„НЕ!“

Марш се пробуди. Макар че ръцете му продължаваха да изпълняват привичните движения, умът му се разбунтува. Той огледа саждите и дъжда, кръвта и калта — и всичко това го отврати. Вин лежеше в краката му, почти мъртва.

„Келсайър я имаше за своя дъщеря — помисли си той, докато й чупеше пръстите един по един. Тя пищеше. — Дъщерята, която Мейр не можа да му роди. А аз се отказах. Точно както направих по време на бунта“.

Големият срам на неговия живот. Преди много години, още преди Рухването, тъкмо той бе повел бунта на скаа. Но после се бе отказал. Оттегли се, остави водачеството на други. И то само година преди самото въстание — същото, което с помощта на Келсайър доведе до събарянето на империята. Марш бе техен водач, по се отметна. Малко преди победата.

„Не — помисли си той, докато трошеше пръстите на другата ръка. — Не и този път. Повече няма да се отказвам!“

Ръката му се премести към ключицата й. И тогава той видя нещо. Късче метал, блещукащо на ухото на Вин. Обецата й. Веднъж му бе разказвала за нея.

„Не помня как е станало…“ — прошепна в главата му гласът на Вин от миналото. Спомен за един далечен момент, когато двамата седяха на тихата веранда на имението Реноа, а долу Келсайър организираше товаренето на кервана, точно преди Марш да се внедри в Стоманеното министерство.

Вин му говореше за безумната си майка. „Рийн ми е разказвал, че един ден се върнал и заварил майка ми обляна в кръв — говореше тя. — Убила малката ни сестричка. Мен не ме докоснала — освен че ми сложила тази обеца…“ „Не вярвай на никой, който носи в себе си метал“. Думи от писмото на Дух. „Дори и най-малкото парченце може да промени човека. Дори най-малкото…“

Той се наведе и втренчи поглед — обецата всъщност приличаше на малък клин.

Без да мисли… без дори да остави време на Гибелта да реагира… Насред възбудата от убийството на Героя на времето контролът, който упражняваше Гибелта върху него, щеше да е отслабен. Той призова на помощ цялата си воля и посегна.

Ръката му откъсна обецата от ухото на Вин.

Вин отвори очи.

Върху нея се сипеха мокри сажди. Тялото й гореше от болка, в главата й все още ехтяха крясъците на Гибелта.

Но гласът бе замлъкнал. Беше секнал насред изречението.

„Какво става?“

Мъглите се стрелнаха и я обгърнаха. Носеха се около нея, привлечени от аломантията на калая, който все още тлееше в тялото й. Вихреха се и се кълбяха както някога, игриви и дружелюбни.

Вин умираше. Знаеше го. Марш бе натрошил костите й и очевидно жадуваше за още. Той изрева и стисна главата си с ръце. После посегна и вдигна секирата от локвата, където я бе захвърлил. Вин нямаше нито сили, нито желание да се опита да избяга.

За щастие болката отслабваше. Както и всичко останало. Спускаше се черна пелена.

„Моля ви“ — рече тя, обръщайки се отново към мъглите. Изведнъж й се сториха толкова близки. Къде бе изпитвала това чувство? Откъде ги познаваше?

„От Кладенеца на Възнесението, разбира се — прошепна един глас в главата й. — Защото това е същата сила, в края на краищата. Твърда като метала, който даде на Елънд да глътне. Течна в езерото, което ти запали. И пара във въздуха, прикована към нощта. За да те крие. Да те защитава. Да ти дава сила!“

Вин ахна и си пое дъх — и заедно с въздуха вдиша и от мъглите. Изведнъж почувства топлина, мъглите се стрелнаха към нея и й дариха сила. Тялото й се нажежи като нагорещен метал и болката в плътта изчезна.

Марш замахна със секирата към главата й.

И Вин го улови за ръката.

73.

Мъглите се променяха.

ТенСуун присви очи през сипещите се сажди. Лежеше, изтощен и вцепенен, на върха на хълма, пред поле от лава, което отрязваше пътя му на изток. Мускулите му бяха отпаднали — сигурен признак, че ги е натоварил прекалено. Дори Благодатта на Силата не можеше да направи повече.

Надигна се, насили конското тяло да се изправи и огледа кошмарния пейзаж. Безкрайни полета сажди се простираха около него — дори пътеката, по която се бе изкатерил на хълма, бе затрупана. Пред него гореше лава. Но имаше някаква промяна.

Каква?

Мъглите се носеха плавно наоколо и се вихреха. По принцип движенията им винаги бяха хаотични. Едни се местеха насам, други се въртяха в обратна посока. Често имаше цели реки, но те никога не се сблъскваха една с друга. Най-честно следваха вятъра. Но тази нощ беше безветрена.

И въпреки това мъглите сякаш се носеха в една посока. Щом го забеляза, ТенСуун реши, че това е най-странната гледка, която е виждал. Вместо да се вихрят и кълбят, мъглите следваха съвсем определена посока. Обгръщаха го, течаха около него, сякаш е камък насред огромна река.

Устремени към Лутадел. „Може би не съм закъснял!“ — помисли си той с възвърната надежда. Отърси се от вцепенението и се понесе в галоп обратно по пътя, по който бе дошъл.

— Бризи, ела да видиш.

Бриз разтърка очи и погледна към прозореца. Алриане, по нощница, надничаше навън. Беше късно — наистина много късно. Отдавна трябваше да е заспал.

Погледна документа, над който работеше. Такива проекти трябваше да ги пишат Елънд или Сейзед, не той.

— Знаеш ли — каза уморено, — съвсем ясно си спомням как разправях на Келсайър, че не желая да отговарям за важни неща. Управлението на градове и кралства е занимание за глупаци, не за крадци! Държавната машина е прекалено неефективна, за да осигури достатъчен приход.

— Бризи! — повтори настойчиво Алриане и Придърпа чувствата му.

Той въздъхна и се надигна.

— Добре де — изръмжа. „Как стана така — продължаваше да се бунтува вътрешно, — че от всички членове на някогашната група на Келсайър точно на мен трябваше да поверят управлението на града?“

Отиде до прозореца и надзърна навън.

— И какво толкова има, мила? Виждаш, че съм зает, и…

И млъкна и се намръщи. Алриане го докосна загрижено по рамото, без да откъсва поглед от прозореца.

— Ама че странна работа — рече той.

Мъглите отвън се носеха в една посока като мътна река — при това като че ли все по-бързо.

Вратата на стаята се отвори с трясък. Бриз подскочи, а Алриане ахна. Двамата се извърнаха едновременно. На прага стоеше Дух, все още наполовина омотан с бинтове.

— Събирайте хората — каза младежът с прегракнал глас. — Трябва да се махаме.

— Мило момче — почна обезпокоено Бриз. — Защо си станал? Трябва да си в леглото!

— Бриз, викай всички! — рече Дух. — Заведи ги в подземието. Побързайте! Нямаме много време!

— Какво мислиш за това? — попита Хам и изтри веждата си с опакото на ръката си. От раната отново потече кръв.

Елънд поклати глава. Дишаше тежко — почти на пресекулки. Затвори очи и тялото му се разтресе от изтощение въпреки пютриума.

— Хам, точно сега не ми е до мъглите.

Около тях мъже крещяха и умираха в бой с безкрайните вълни на колосите. Бяха успели да натикат част от чудовищата в естествения каменен коридор, водещ към Фадрекс, но истинският бой се водеше на скалните тераси около града.

Така бойното поле се разпростираше на огромна площ и изискваше постоянното внимание на Елънд. Разполагаха със значителен брой аломанти, но повечето без никакъв опит — до настъпването на този ден те всъщност дори не знаеха, че притежават подобна сила. Елънд бе нещо като подкрепителен отряд, състоящ се от един-единствен човек: носеше се между отбранителните линии, за да запълва дупки, докато Сет направляваше битката отгоре.

Нови писъци. Нови жертви. Несекващо звънтене на метал в метал. „Защо? — питаше се отчаяно Елънд. — Защо не мога да ги защитя?“ Разпали пютриум, пое си дълбоко дъх и се изправи, загледан в нощта.

Над главата му се носеха мъгли, в една посока, сякаш притеглени от невидима сила. За един миг той ги погледна учудено.

— Лорд Венчър! — извика един млад вестоносец, затичан към тях.

„О, не… — помисли Елънд и неволно се напрегна. — Сега пък какво е станало?“

— Милорд, те отстъпват! — докладва младежът.

— Какво? — попита Хам.

— Истина е, милорд. Отдръпнаха се от градската порта! Тръгват си.

Елънд веднага пусна една монета и се изстреля в небето. Мъглите се носеха около него, протегнали тънките си повлекла на изток. Долу тъмните фигури на колосите бягаха в нощта.

„Колко са много — помисли си той и се приземи на една издатина. — Никога нямаше да ги победим. Дори с аломантите“.

Но колосите си тръгваха. Бягаха с нечовешка скорост. Бяха се насочили право към…

… Лутадел.

Вин се биеше като обезумяла.

Отдавна вече трябваше да е мъртва. Пютриумът й бе свършил, ала тя го усещаше да гори в нея по-ярко от когато и да било. Имаше чувството, че в тялото й пламти алено слънце и се стича по жилите й.

Всеки неин Стоманен тласък и Желязно дърпане бяха с мощта на разпален докрай дуралуминий. Ала металните й запаси не свършваха. Напротив, увеличаваха се. Все повече.

Не можеше да си обясни какво се случва с нея. Но знаеше едно.

Изведнъж боят с дванайсет инквизитори не й изглеждаше толкова непосилна задача.

Тя извика, събори един инквизитор с бързо замахване и се наведе под две фучащи секири. Приклекна, скочи и се приземи до Марш, който все още лежеше замаян там, където го бе хвърлила след прераждането си.

Той повдигна глава, погледна я, изруга, претърколи се, за да избегне удара й, и скочи на крака. Юмрукът й разби едно паве на калдъръма и хвърли наоколо черни пръски.

Тя вдигна глава към Марш. Той стоеше изправен, клиновете в голите му гърди лъщяха в мрака.

Вин се усмихна, после се извъртя към инквизиторите, които тичаха към нея. Нададе остър вик и избегна една секира. Наистина ли тези същества допреди малко й се струваха нечовешки бързи? В прегръдката на нескончаемия пютриум тя се движеше с бързината на мъглите. Тялото й бе олекнало. Пъргаво.

Освободено.

Небето над нея също бе подхванало ново, трескаво движение. Мъглите се завихриха около нея, когато удари в лицето поредния инквизитор и го отхвърли назад. Затанцуваха, когато улови секирата на поваления инквизитор и отсече ръката на следващия. Последва я и главата. Останалите се сепнаха, вцепенени от бързината на движенията й.

„Двама по-малко“.

Инквизиторите атакуваха отново. Тя отскочи назад и се Придърпа към кулите горе. Ятото гарвани я последва, с развети раса в нощта. Вин се блъсна с изпружени крака в кулата, подскочи нагоре и се Придърпа от клиновете на един инквизитор — нещо, което с новопридобитата сила не я затрудняваше особено. Жертвата й изхвърча нагоре, като изпревари другарите си.

Вин се стрелна към земята, пресрещна инквизитора във въздуха, сграбчи го за двата очни клина и ги измъкна без никакво усилие. След това го изрита и се Тласна от клиновете в гърдите му.

Отново литна нагоре, а трупът полетя към земята, със зейнали в лицето кървави ями. Вин вече знаеше, че инквизиторите могат да живеят без някои от клиновете, но изваждането на други ги умъртвяваше незабавно. Както ставаше, ако измъкне едновременно двата очни клина.

„Трима“.

Инквизиторите накацаха по кулата и след миг отново скочиха към нея. Вин се усмихна, запокити очните клинове, които държеше, и единият улучи най-близкия инквизитор в гърдите. Тя Тласна и инквизиторът отхвърча назад и се удари в един плосък покрив с такава сила, че няколко клина изскочиха от тялото му, блеснаха в нощта и издрънчаха до него.

„Четирима“.

Мъглопелерината й пърхаше всеки път, когато се извисяваше в небето. Осем инквизитори продължаваха да я преследват, протегнали към нея жадни ръце. Вин извика, разпери пръсти към тях и започна да пада. И тогава Тласна.

Не си бе дала сметка за мащабите на новите си сили. Изглежда, бяха в близко родство с дуралуминия, след като можеше да въздейства върху клиновете в телата на инквизиторите. Могъщият й Тласък отметна цялото ято инквизитори надолу, сякаш ги бе помела с невидима ръка. Нещо повече — Тласъкът попадна върху металния връх точно под нея.

Каменната кула избухна, разхвърчаха се отломки и прах, а самият връх се забоде в основите й. Вин бе отхвърлена нагоре.

С ужасна бързина.

Извиси се в небето през свистящите мъгли. Миг по-късно беше над тях като риба, скочила над водата. Под нея мъглите покриваха земята като огромно бяло одеяло. Но въздухът тук бе кристално чист, а в небето грееха милиони звезди — обикновено различими само от аломантите — като очите на отдавна умрели хора.

Инерцията й се изчерпа и тя започна да пада към пухкавата пелена. Едва сега забеляза, че при преминаването си през облака е оставила мъглива диря — беше се разтеглила като пипало, готово да я дръпне обратно. Всъщност всички мъгли се въртяха в една огромна снежнобяла вихрушка.

И ядрото на тази вихрушка бе точно под нея.

Навлезе сред мъглите и ги притегли след себе си, вдиша дълбоко. Докато се носеше, усети как оформят зад гърба й спираловиден тунел. Пое ги радостно в себе си и вихрушката ускори още повече своя бесен въртеж.

Миг по-късно пред нея се появи Лутадел, като огромно тъмно петно. Вин летеше право към Кредик Шау и кулите му, които като че ли се протягаха към нея. Инквизиторите все още бяха там — виждаше ги, изправени на един плосък покрив и загледани нагоре. Чакащи. Когато излетя нагоре, бяха останали само осем, ако не броеше Марш. Сега бяха седем: един се беше набучил на острието на близката кула при последния й Тласък, с изтръгнат от тялото централен клин.

„Петима“ — помисли Вин, докато се приземяваше недалеч от инквизиторите.

Щом един-единствен Тласък можеше да я изстреля над мъглите, какво ли би станало, ако Тласне настрани?

Зачака инквизиторите да я нападнат. Долавяше в движенията им нарастващо отчаяние. Каквото и да се случваше с нея, Гибелта очевидно бе готова да пожертва всички тези твари, преди процесът да бъде завършен. Мъглите нахлуваха в нея, притегляни като изтичаща в канал вода.

Когато инквизиторите бяха само на крачки от нея, тя отново Тласна навън, отхвърли околния метал с цялата си сила, като същевременно подкрепи тялото си с масивен изблик на пютриум. Пропукаха се камъни. Инквизиторите се развикаха изплашено.

И тогава Кредик Шау избухна.

Кулите се люшнаха и почнаха да се срутват. Врати се откъсваха от касите. Трошаха се прозорци. Падаха цели стени. Вин изкрещя и продължи да Тласка. Земята под краката й се тресеше. Всичко — дори огромни камъни, в които, изглежда, имаше слаби жили от метална руда — бе изстреляно с огромна сила настрани.

Вин изпъшка и прекрати Тласъка. Пое си дъх и едва сега усети, че по лицето й се стичат едри капки дъжд. Някогашният дворец на лорд Владетеля бе изчезнал, превърнат в купчина камъни, която я заобикаляше като кратер на вулкан.

От камънаците изхвърча инквизитор, с окървавено лице, изгубил един от клиновете си. Вин вдигна ръка, Придърпа към него и стъпи здраво на земята. И вторият клин изхвърча от очницата и инквизиторът рухна. Вин улови клина и го Тласна към друг инквизитор, който се носеше към нея. Той протегна ръка, за да го Тласне обратно.

Но тя продължи да Тласка в същата посока, без да му обръща внимание. Инквизиторът отхвръкна назад и се блъсна в останките на стената. Клинът продължи полета си, стрелна се като риба в бързей, заби се в лицето на инквизитора, размаза го и го закова за гранитния блок отзад.

„Шести и седми“.

Вин се запрепъва през камънаците. Бясно носещите се мъгли се бяха събрали над главата й в гигантска фуния. Беше като торнадо, но без въздушни течения. Като че нечия дръзка ръка бе изрисувала всички тези мъгливи вихрушки във въздуха. Въртящи се, кипящи, готови да изпълнят беззвучната й команда.

Тя прекрачи един труп на инквизитор, смазан от рухнала стена, и го изрита в главата, за да се увери, че е мъртъв.

„Осем“.

Трима се нахвърлиха срещу нея едновременно. Тя изкрещя и се Придърпа от една рухнала метална кула. Огромният железен къс — голям почти колкото цяла сграда — се издигна във въздуха, следвайки командата й. Вин го запокити върху инквизиторите и ги смаза.

„Девет, десет, единайсет“.

Бурята спря, но мъглите продължиха да се въртят. Вин крачеше сред рухналите сгради и търсеше движещи се аломантични линии. Откри една да потрепва пред нея, Придърпа я и отмести встрани огромен мраморен къс. Отдолу изстена инквизитор и когато посегна към него, Вин забеляза, че ръката й изпуска мъгливи повлекла. Не се вихреха около нея, а бликаха през порите на кожата. Тя издиша рязко и мъглата се разтвори пред нея, сетне се завъртя и отново се вля в тялото й.

Вин сграбчи инквизитора и го вдигна на крака. Той използваше ферохимия и с всеки миг силата му растеше. Но дори изумителната мощ на ферохимията бе незначителна в сравнение със силата на Вин. Тя изтръгна с Придърпване очните му клинове, хвърли ги настрани и пусна трупа да рухне върху камъните.

„Дванайсет“.

Оставаше последният. Лежеше в локва дъждовна вода. Марш. Тялото му бе смазано, един от клиновете в гърдите му липсваше. От отвора се стичаше кръв, но изглежда, това не бе достатъчно, за да го убие. Той извърна стоманените си очи към нея и я изгледа безизразно.

Вин спря и си пое дълбоко въздух; дъждът се стичаше по тялото й. Тя погледна нагоре и установи, че се намира в епицентъра на вихрушката от мъгли. Огромна фуния, въртяща се шеметно и извита към нея. Не можеше дори да си представи гигантското количество енергия, минаващо през тялото й.

Погледна последния инквизитор.

„Това не е Марш. Братът на Келсайър отдавна е мъртъв. Това е нещо друго. Гибелта“.

Фунията над главата й изтъняваше, ускоряваше въртежа си; все повече мъгли се вливаха в тялото й.

А после мъглите изчезнаха и над Вин блеснаха звезди. Някак си зловеща бе тази тиха, ярка и прозрачна нощ. Дори с помощта на калая — който й позволяваше да вижда в нощта по-добре от обикновен човек — мъглите неизменно присъстваха около нея. Но този открит нощен пейзаж бе някак си… обезпокояващ.

Вин затрепери. Изстена. Усещаше как огънят в нея става все по-горещ и по-горещ. Аломантия, каквато досега не бе срещала. И каквато не бе в състояние да си обясни. Сила, далеч по-могъща от тази на металите, на обикновените Тласъци и Придърпвания. Нещо с невъобразими размери.

Оставаше един инквизитор. Вин бе примамила всички в Лутадел, бе им заложила клопка. И мъглите бяха отвърнали на призива й.

Време бе да приключи с това, за което бе дошла.

Марш можеше само да гледа как Вин коленичи до него и протяга разтреперана ръка към един от очните му клинове.

Не можеше да направи нищо. Беше изразходвал по-голямата част от съхраненото в металоема здраве, а останалото нямаше да има особен ефект. Би могъл или да възстанови част от раните си много бързо, или да изчака, докато оздравее напълно, но това щеше да отнеме време. И в двата случая щеше да издъхне в мига, когато Вин извади клина.

„Най-сетне — помисли си той с облекчение, когато тя сграбчи металния край. — Усилията ми се оправдаха. По някакъв начин“.

Почувства гнева на Гибелта, която едва сега бе осъзнала грешката си. В края на краищата Марш бе успял да промени нещата. Този път не се беше предал. Бе направил нещо, с което Мейр би се гордяла.

Вин изтръгна клина. Болеше, разбира се — много повече, отколкото Марш смяташе за възможно. Той изкрещя — едновременно от болка и радост, — когато Вин посегна към втория очен клин.

Но изведнъж тя се поколеба. Марш чакаше нетърпеливо. Тя се разтрепери, закашля се и се преви. Стисна зъби и посегна отново. Пръстите й докоснаха клина…

И изведнъж Вин изчезна.

След себе си остави мъгливите очертания на млада жена. Те също скоро се разтвориха и Марш остана сам сред развалините на двореца — самият той също развалина.

74.

Денят започна без мъгли.

Елънд стоеше на един скалист хълм и се оглеждаше. Чувстваше се много по-добре, след като най-сетне бе успял да се наспи тази нощ, макар че тялото го болеше от битката, а раната на ръката му пулсираше неприятно. През гърдите му преминаваше кървава диря от меча на един колос. Рана, която би убила всеки друг.

Земята пред градските порти бе осеяна с трупове на колоси, купища убити чудовища запълваха и тесния каменен проход. Миришеше на смърт и съсирваща се кръв. Между синкавите трупове на чудовища се мяркаше и бялата плът на избитите хора — много по-често, отколкото би искал Елънд. Но Фадрекс бе оцелял — дори само заради появилото се в последния миг попълнение от няколко хиляди аломанти и необяснимото отстъпление на колосите.

„Защо си тръгнаха? — чудеше се Елънд, едновременно объркан и доволен. — И, което е по-важно, къде отидоха?“

Чу приближаващи се стъпки, обърна се и видя, че Йомен се изкачва по издяланите в скалата стъпала. Пухтеше от усилие, все така загърнат в расото на принудител. Но пък никой не очакваше от него да се бие. В края на краищата той бе учен, а не воин.

„Също като мен“ — помисли си Елънд и се засмя наум.

— Мъглите ги няма — отбеляза Йомен.

— И през деня, и през нощта.

— Скаа се прибраха по къщите си, когато мъглите изчезнаха. Някои все още отказват да излязат. От векове се боят да излизат нощем заради мъглите. А сега, когато мъглите ги няма, са толкова обезпокоени от това необичайно явление, че пак се крият.

Елънд се обърна и погледна към града. Мъглите бяха изчезнали, но саждите продължаваха да се сипят. Все така гъсто. Вече затрупваха убитите във вчерашното сражение.

— Много е горещо днес — каза Йомен и изтри чело.

Елънд се намръщи и едва сега си даде сметка, че наистина е много горещо. Беше ранна утрин, а имаше усещането, че е пладне.

„Нещо не е наред — помисли си той. — Нещо се е объркало. Съвсем“. Саждите изпълваха въздуха с плътна завеса и покриваха всичко. А горещината… не трябваше ли да е по-студено, когато се сипят толкова много сажди и закриват слънчевата светлина?

— Йомен, организирай няколко групи. Нека преровят труповете и да потърсят ранени. А после се заеми с настаняването на цялото население в подземията. Войниците да са готови за… за каквото и да е. Не зная какво.

Йомен се намръщи.

— Говориш, сякаш няма да си тук, за да ми помогнеш.

Елънд погледна на изток.

— Да. Няма да съм тук.

Вин все още бе някъде там. Не разбираше какво бе имала предвид, когато спомена атиума, но й вярваше. Може би се бе опитала да подмами Гибелта с лъжа. Предполагаше, че жителите на Фадрекс дължат оцеляването си тъкмо на нея. Тя бе подмамила колосите надалече от града — беше открила нещо важно, но какво?

„Все се оплаква, че не е учен — помисли си той и се усмихна. — Но това е само защото й липсва образование. Инак е дваж по-интелигентна от повечето «гении», които помня от времето на придворния си живот“.

Не можеше да я остави сама. Трябваше час по-скоро да я открие. А после… какво пък, вярно бе, че не знаеше какво ще прави после. Може би да потърси Сейзед? Във всеки случай нямаше повече работа тук. Обърна се, за да слезе по стълбището при Хам и Сет, но Йомен го улови за рамото и го спря.

— Грешах за теб, Венчър — рече Йомен. — Не заслужаваше думите, които казах.

— Ти ме пусна в града си, когато хората ми бяха обкръжени от колосите — отвърна Елънд. — Не ме е грижа какво си говорил преди за мен. Ти си свестен човек.

— Само че бъркаш за лорд Владетеля — продължи Йомен. — Той ръководи всичко това.

Елънд само се подсмихна.

— Не ме интересува дали вярваш, или не — продължи Йомен и вдигна ръка към челото си. — Научих нещо. Лорд Владетеля използва както вярващите, така и неверниците. Ние всички сме част от неговия план. Ето — той отлепи зрънцето атиум от челото си. — Последното късче. В случай, че ти потрябва.

Елънд взе топчето и го завъртя върху дланта си. Никога досега не бе горил атиум. Години наред семейството му се бе грижило за добива и доставката на този метал — но когато Елънд най-сетне стана Мъглороден, даде малкото останали запаси на Вин.

— Как го постигаш, Йомен? — попита той. — Как успяваш да внушиш на другите, че си аломант?

— Аз съм аломант, Венчър.

— Но не си Мъглороден.

— Не съм. Аз съм Прорицател — Мъглив, който гори атиум.

Елънд кимна. Предполагаше, че нещо подобно е възможно.

— Лорд Владетеля знаеше ли за твоето умение?

Йомен се усмихна.

— Имаше някои тайни, които той пазеше особено ревностно.

„Атиумни Мъгливи — помисли Елънд. — Това означава, че трябва да има и други, златни Мъгливи, електрумни Мъгливи…“ Но и тези щяха да са трудни за откриване, защото не биха могли да разпалват присъщите им метали, без да горят и други.

— И без това атиумът бе твърде скъп, за да се използва за изпробването на различни хора за аломантични умения — рече Йомен. — Никога не съм ценял високо това умение. Колко често може да се случи да притежаваш атиум и желанието да го използваш за броени секунди? Вземи го и иди да намериш жена си.

Елънд се поколеба, после прибра топчето атиум и се спусна долу, за да даде наставления на Хам. След минути вече се носеше над земята, използвайки няколко подкови така, както го бе учила Вин.

75.

Сейзед внимателно подреди изписаните метални листове. Макар че металът бе добър начин да не позволи на Гибелта да променя написаното, Сейзед го намираше за доста неудобен. Кандра му бяха осигурили място, където да се настани — помещение, изненадващо уютно за една пещера. Изглежда, кандра обичаха чисто човешките удобства — тук имаше одеяла, възглавници, сламеници. Някои предпочитаха да носят дрехи, други не, но последните избягваха да оформят гениталии върху Истинските си тела. Това пораждаше в душата му чисто научни въпроси. Те се възпроизвеждаха чрез превръщане на мъгливи духове в кандра, което означаваше, че гениталиите биха били излишни. Ала въпреки това кандра имаха полово самоопределение — всеки от тях бе съвсем недвусмислено „той“ или „тя“. Как го разбираха? Дали се определяше чрез някакво решение, или знаеха какви ще бъдат още преди прераждането си?

Сейзед съжали, че не разполага с повече време, за да изучава това общество. Досега всичко, което правеше в Родината на кандра, бе да проучва сведенията за Героя на времето и териската религия. Беше струпал цяла купчина метални записки по тези въпроси. Купчина, която му напомняше за документите, събрани в неговата папка.

Както следваше да се очаква, териската религия бе съсредоточена върху познанията и науката. Светоносците — тукашната дума за Пазителите — бяха свети мъже и жени, които трупаха познания и освен това пишеха за своя бог, Тер. Това бе древна дума за „съхранявам“. Централна тема на религията заемаха историите за сблъсъка между Съхранението — или Тер — и Гибелта. Те включваха различни пророчества за Героя на времето, който се смяташе за наследник на Съхранението.

Светоносците проповядваха на народа си въздържаност, вяра и разбирателство между хората. Учеха, че е по-правилно да се строи, вместо да се руши, принцип, който бе залегнал в сърцевината на тяхната вяра. Разбира се, имаше и ритуали, обреди и традиции. Имаше и по-дребни религиозни водачи, които изискваха да бъдат правени пожертвования и да се спазват наложените канони. Всичко това му изглеждаше добре познато. Дори издигането в култ на науката се срещаше в още няколко религии, които бе изучавал.

Мисъл, която го накара да почувства отчаяние. Дали това не бе само поредната ненужна религия?

Какво всъщност бе очаквал? Някаква зашеметяваща доктрина, която ще му докаже, че там горе съществува бог? Чувстваше се като глупак. Отново му се струваше, че е бил измамен. За това ли бе прекосил половин империя, изпълнен с нови надежди и очаквания? Това ли щеше да му помогне да спаси света? Обикновени, познати думи. Интересни идеи, но такива се срещаха в голяма част от документите в папката. Нима очакваха от него да повярва само защото това е било учението на неговия народ?

Тук нямаше обещания, че Тиндуил все още живее. Защо сънародниците му бяха избрали от всички възможни религии точно тази? Отчаян, Сейзед отново се зарови сред металните си записки, сравняваше ги с познанията, които бе прехвърлил в паметта си. С източници, открити от Пазителите — дневници, писма и записки на учени, въз основа на които досега бяха изграждали представите си за териската религия. Преглеждаше ги отново и отново, четеше внимателно всеки ред.

Какво бе накарало неговите сънародници с такова желание да приемат тази религия? Дали бяха само продукт на обществото си, хора, които следват традицията? Четеше биографиите им и се опитваше да си внуши, че са били простовати хорица, неспособни да подлагат на съмнение обкръжаващия ги свят. И наистина, как иначе не биха забелязали толкова, много противоречия и непоследователности?

Седеше със затворени очи, изпълнил ума си с огромно количество информация, из която се ровеше. Минаваше време, а той все не откриваше това, което търсеше. Тези хора не му се струваха глупаци. И тогава му хрумна друга мисъл. Ставаше въпрос за думите, за чувствата, които бяха изпитвали вярващите.

Преди Сейзед се съсредоточаваше главно върху учението. Но този път се зае да изучава хората, които го бяха следвали, да чете всичко, което е написано за тях. И докато повтаряше в ума си думите им, започна да разбира нещо. Религиите, които познаваше досега, можеха да бъдат отделени от хората, които вярваха в тях. Погледнати абстрактно, тези религиозни учения бяха банални. Но когато четеше думите на техните последователи — когато ги четеше внимателно, — той забелязваше важни неща.

Защо бяха вярвали? Защото бяха виждали чудеса. Явления, които друг би приел за случайни, а вярващият — за знак. Неочаквано оздравяване на любим човек, късмет в сделка, случайна среща с отдавна изчезнал приятел. Не догмите или идеалите привличаха тези хора, а обикновената магия на обкръжаващия ги свят.

„Как го каза Дух? — запита се Сейзед, седнал в сумрачната пещера. — Вярата е свързана с доверието. С мисълта, че някой бди над нас. Че някой накрая ще поправи всичко, макар в момента нещата да изглеждат ужасно“.

Оказваше се, че за да вярваш, е достатъчно само да го искаш. Звучеше като главоблъсканица, с каквито Сейзед се бе срещал и преди. Той жадуваше за нещо, което да го накара да повярва. Искаше да повярва заради някакво доказателство, което му е било предоставено.

Ала вярващите, които сякаш живееха в съзнанието му, щяха да кажат, че вече разполага с доказателство. Не беше ли получил отговор в миг на отчаяние? Тъкмо когато бе решил да се откаже — не му ли заговори ТенСуун? Сейзед се бе помолил за някакъв знак и го бе получил.

Дали това бе случайност? Или провидение?

Очевидно той бе този, който трябваше да реши. Върна се към дневниците и писмата, към информацията в металоемите и този път вместо спомените, повика чувствата за тях. Какъв да бъде? Вярващ или скептик? В този момент нито един от тези пътища не му се струваше неразумен.

„Аз искам да вярвам — рече си той. — Затова похабих толкова много време в търсене. Не мога да съм и двете едновременно. Трябва най-сетне да реша“.

Кое да бъде? Поседя известно време потънал в дълбоки размисли и спомени.

„Аз потърсих помощ — помисли си. — И нещо ми отвърна“.

Усмихна се и изведнъж светът му се стори малко по-светло място. „Бриз беше прав — помисли си той, стана и взе да си събира багажа за път. — От мен не става атеист“.

Мисъл, която му се стори лекомислена след случилото се току-що. Докато събираше металните листове и се подготвяше за среща с Първото поколение, си помисли, че покрай вратата му минават кандри, които нямат никаква представа за важността на взетото от него решение.

Но такива неща се случваха често. Някои важни решения се вземаха на бойното поле или в заседателна зала. Но други се приемаха насаме, без да стават достояние на останалите. Което не омаловажаваше точно това решение. Сейзед бе готов да повярва. Не защото му бе доказано нещо по начин, който не би могъл да обори. А защото бе избрал да го стори.

Както, помисли си той, Вин бе избрала да вярва и да се доверява на хората от своята група. Заради онова, на което я бе учил Келсайър. „Ти научи и мен, Оцелели — помисли си Сейзед, докато се отправяше към каменния тунел, за да се срещне с водачите на кандра. — Благодаря ти“.

Докато крачеше по коридора, постепенно се изпълни с вълнение и нетърпение от предстоящата среща. Сега, когато се бе запознал обстойно с тази религия, му се искаше да научи повече за Първия договор.

Доколкото му бе известно, той бе първият човек, ако не се броеше лорд Владетеля, комуто се удаваше възможност да се запознае с Договора. Членовете на Първото поколение се отнасяха към металните листове, на които бе изписан Договорът, с много по-малко почитание от останалите кандра. И това го изненада.

„Разбира се — помисли Сейзед, — в това има известна логика. За членовете на Първото поколение лорд Владетеля е бил близък приятел. Те помнят как са се катерили с него в планината — вярно, той е бил техен водач, но не и бог. Също както членовете на групата на Келсайър не можаха да го възприемат в чисто религиозен план“.

Все още потънал в мисли, Сейзед влезе в Палатата на Завета, чиито широки метални врати бяха отворени. Залата беше пълна.

Членовете на Първото поколение бяха в нишите си, а зад аналоите бяха представителите на Второто поколение и се опитваха да успокояват събралите се.

— … означава това, КанПаар? — тъкмо питаше някой. — Объркани сме. Попитай Първото поколение.

— Вече говорихме за това — рече КанПаар, водачът на Вторите. — Няма повод за безпокойство. Погледнете се, скупчили сте се, роптаете и разпространявате слухове, сякаш сте хора!

Сейзед се обърна към една млада кандра, застанала до вратата на Палатата, и попита:

— Какъв е поводът за тази суматоха?

— Мъглите, Светейши вестоносецо — отвърна кандрата, която, изглежда, бе жена.

— Какво мъглите? — попита Сейзед. — Безпокои ви, че излизат все по-рано привечер и се разсейват все по-късно сутрин?

— Не — отвърна младото момиче. — Безпокои ни, че изчезнаха.

— Какво?! — възкликна Сейзед.

— Малко преди зазоряване един от пазачите излязъл да провери изходите. Казва, че нямало и следа от мъглите — изчезнали още през нощта! И други отидоха да се уверят с очите си. Всички го потвърдиха.

— Обяснението е съвсем просто — продължи КанПаар. — Знаем, че снощи валя, а понякога дъждът разпръсква мъглите за кратко. Утре ще се върнат.

— Но днес не вали — посочи някой. — Не е валяло и когато ТарКаав излязъл на обход. От месеци мъглите се спускат рано сутрин. Къде са се дянали?

— Ба! — КанПаар махна небрежно с ръка. — Първо се тревожехте, когато мъглите започнаха да се задържат до късно, сега пък се тревожите, че ги няма. Ние сме кандра. Ние сме вечни — надживяваме всички и всичко. Не се събираме в роптаещи тълпи. Захващайте се за работа. Няма причина да се суетите.

— Не е тъй — обади се един глас и всички глави се извърнаха нататък.

— Не — повтори Хаддек, водачът на Първото поколение. — Случаят е много важен. КанПаар, ние грешим. Очистете Палатата. Нека остане само Пазителят. И разпространете вестта. Може би е дошъл Денят на Развръзката.

Думите му само внесоха още по-голям смут. Сейзед стоеше като истукан: никога не бе виждал подобна реакция от тези по правило спокойни същества. Те направиха каквото им бе наредено — напуснаха помещението, — но не спираха да шепнат развълнувано и да спорят. Вторите се изнизаха последни, с унизен вид. Сейзед ги изпрати с поглед, докато обмисляше думите на КанПаар.

„Ние сме вечни — ние надживяваме всички и всичко“. Изведнъж започнаха да му се проясняват много неща, свързани с кандра. Колко лесно би било да игнорираш външния свят, ако си безсмъртен. Те бяха преживели безброй неволи и затруднения, бунтове и размирици, и всичко, което се случваше отвън, им се струваше банално.

Банално до такава степен, че бе възможно дори да игнорират пророчествата на собствената си религия, когато, изглежда, бе настъпило време да се сбъднат.

Най-сетне помещението се изпразни и двама яки пазачи отвън захлопнаха вратите. Сейзед подреди записките си върху масичката и зачака търпеливо.

— Кажи ми, Пазителю — заговори Хаддек, след като Първите се настаниха по местата си, — как си обясняваш подобно събитие?

— Изчезването на мъглите? Струва ми се знаменателно, макар че не мога да определя точната причина за него.

— Това е, защото има още неща, които не сме ти обяснили — призна Хаддек и погледна към останалите. Те бяха видимо разтревожени. — Неща, свързани с Първия договор и обещанията на кандра.

Сейзед положи ръка върху металните листове.

— Продължавайте, ако обичате.

— Ще те помоля да не записваш думите ми — предупреди го Хаддек.

— Добре, но ви предупреждавам. Паметта на Пазителя — дори без помощта на металоеми — е много силна.

— Безсилни сме пред последното — призна един от присъстващите. — Нуждаем се от съвета ти, Пазителю. Като чужденец.

— И наш син — прошепна друг.

— Когато ни създаде — продължи Хаддек, — Отецът ни… възложи задача. Нещо различно от Първия договор.

— Вероятно му е хрумнало на момента — добави друг. — Макар че след като го каза, твърдеше, че било много важно.

— Той ни накара да му обещаем — заговори отново Хаддек. — Всеки от нас. Каза ни, че някой ден вероятно ще се наложи да се освободим от Благодатта.

— Да я извадим от телата си — каза друг.

— Да се самоубием — поясни Хаддек.

Възцари се тишина.

— Сигурни ли сте, че това ще ви убие? — попита Сейзед.

— Ще ни превърне отново в мъгливи духове — отвърна Хаддек. — Което е почти същото.

— Отецът каза, че трябва да го направим — обади се друг. — Нямаше „може би“ в думите му. Заръча ни да казваме за това условие на всички кандра.

— Наричаме го Развръзката — съобщи Хаддек. — Всяка кандра научава за него веднага щом се роди. И всеки е длъжен да се закълне, че ще извади от тялото си Благодатта, ако Първото поколение му заповяда. Досега не се е налагало да прибягваме до това.

— Но смятате, че моментът е настъпил? — попита Сейзед и се намръщи. — Не разбирам. И това само защото мъглите се държат малко странно?

— Пазителю, мъглите са тялото на Съхранението — обясни Хаддек. — Това е много знаменателно събитие.

— Цяла сутрин слушаме как децата ни го обсъждат — обади се друг. — И това ни безпокои. Те не знаят какво представляват мъглите, но разбират тяхната важност.

— Рашек ни каза, че ще се досетим — обади се друг. — Така ни рече. Ще дойде ден, в който ще трябва да се освободите от Благодатта си. И ще познаете, когато той настъпи.

Хаддек кимна.

— Да, той каза, че ще познаем. И сега сме… много обезпокоени.

— Как да наредим на собствения си народ да се погуби? — попита някой отзад. — Мисълта за Развръзката открай време не ми дава покой.

— Рашек виждаше бъдещето — каза Хаддек. — Той държеше в себе си силата на Съхранението и я владееше. Той е единственият човек, който го е правил! Дори това момиче, за което говори Пазителят, не е използвало силата. Само Рашек! Нашият Отец.

— Къде тогава са мъглите? — попита някой.

Отново се възцари тишина. Сейзед седеше с молива в ръка, но не смееше да записва. Наведе се напред и попита:

— Мъглите са тялото на Съхранението?

Останалите кимнаха.

— И… то е изчезнало?

Повторно кимване.

— Това не значи ли, че Съхранението се е завърнало?

— Невъзможно — побърза да отвърне Хаддек. — Остана само силата на Съхранението, но тя не може да бъде унищожена. Умът му обаче бе погубен — защото то го пожертва, за да затвори Гибелта.

— Остава Отломъкът — каза някой високо, все едно цитираше заучен текст. — Сянката на съзнанието.

— Да — потвърди Хаддек. — Но това не е Съхранението, а само образ — останки. Сега, когато Гибелта избяга на свобода, вероятно трябва да предположим, че те също са били унищожени.

— Мисля, че има и друго — заговори някой. — Ние можем…

Сейзед вдигна ръце, за да им привлече вниманието.

— Щом Съхранението не се е върнало, възможно ли е някой друг да приеме силата му и да я използва, за да се бие? Не проповядвате ли, че ще се случи нещо такова? Че онуй, що е било разделено, някой ден пак ще стане цяло.

Мълчание.

— Може би — рече неуверено Хаддек.

„Вин! — помисли развълнувано Сейзед. — Значи това е да си Героят на времето! Прав съм да вярвам. Тя може да ни спаси!“

В този момент вратите на Палатата се разтвориха и влязоха неколцина представители на Петото поколение с каменни скелети, следвани от върлинести Втори. Пред пещерата се бе събрала шумна тълпа.

— Хванете ги! — извика КанПаар и посочи Първите.

— Какво означава това? — попита гневно Хаддек.

Членовете на Петото поколение забързаха да изпълнят заповедта.

— Това е преврат — рече Сейзед и бавно се надигна. Четирима Пети го заобиколиха. Държаха чукове.

— Не можете повече да ни водите — заяви КанПаар на Първите. — Ще унищожите всичко, което имаме, ще замърсите страната ни с чужденци, ще замъглите мъдростта на народа ни с глупавите си приказки.

— КанПаар, моментът не е никак удачен — рече Хаддек, докато Петите дърпаха и блъскаха останалите членове на Първото поколение.

— Не бил удачен? — попита разгневено КанПаар. — Вие говорите за Развръзката! Имате ли някаква представа каква паника предизвиква това? Ще разрушите всичко, което сме постигнали.

Въпреки гневния си тон кандрата се усмихваше с прозрачните си устни.

„Той бърза да удари сега — досети се Сейзед, — преди Първото поколение да издаде повече на обикновените кандра — и да накара Вторите да се двоумят. Ще ги натика някъде и ще сложи в нишите свои верни последователи“.

Посегна към пютриема, но един от Петите го бутна встрани със светкавично движение, други двама го уловиха за ръцете. Той се задърпа, но нападателите му бяха нечовешки силни.

— КанПаар! — извика Хаддек. Гласът на Първия бе изненадващо гръмък. — Ти си от Второто поколение — трябва да ни се подчиняваш. Ние сме ви създали!

КанПаар не му обърна внимание и нареди на Петите да завържат всички Първи. Вторите се бяха скупчили около него и изглеждаха разтревожени от случващото се.

— Може би наистина настъпи часът за Развръзката! — извика Хаддек. — Ние трябва… — И млъкна, защото един Пети му запуши устата.

— Тъкмо затова аз поемам властта — рече КанПаар и поклати глава. — Вие сте твърде непоследователни. Не мога да оставя бъдещето на моите сънародници в ръцете на хора, готови да им наредят да се самоубият.

— Страхуваш се от промяната — отбеляза спокойно Сейзед и срещна погледа му.

— Страхувам се от нестабилността — поправи го КанПаар. — Ще се постарая народът на кандра да има сигурен управник.

— Доводи, използвани от много бунтари и превратаджии преди теб — посочи Сейзед. — Разбирам загрижеността ти. Но не бива да го правиш. Дошло е времето да се сбъднат собствените ви пророчества. Сега вече и аз разбрах! Без участието на кандра в предстоящото представление може неволно да предизвикате края на всичко. Оставете ме да завърша изследванията си — ако трябва, заключете ме в това помещение, — но не бива да…

— Запушете му устата! — нареди КанПаар и му обърна гръб.

76.

Вин… се рееше. Не спеше, но и не бе съвсем будна. Беше объркана. Дали беше сред развалините на Кредик Шау? В каютата на ладията с Елънд? В двореца в Лутадел, обсадения град? Или в работилницата на Клъбс, изплашена и объркана от вниманието на тези непознати хора?

А може би се бе сгушила в някоя малка уличка, цялата в синини след поредния побой на Рийн?

Плъзна ръка, за да се ориентира пипнешком. Но крайниците й не я слушаха. Дори не можеше да ги види. Колкото по-дълго се рееше, толкова повече се проясняваше погледът й. Тя беше в… Лутадел. След убийството на инквизиторите.

Защо не усещаше нищо? Опита се да се подпре, да се изправи, но земята изглеждаше странно далече. Освен това не виждаше ръцете си.

„Сигурно съм умряла“.

Тази мисъл я накара да се пробуди още. Вече виждаше, макар и мътно, като през изкривено стъкло. Усещаше в себе си някаква… тръпнеща сила. Не като тази, която човек чувства в крайниците си — а някак гъвкава.

Успя да се извърти и да огледа града. И докато се извръщаше, се озова лице в лице с нещо тъмно.

Не можеше да определи на какво разстояние е от нея. Изглеждаше едновременно близко и далече. Виждаше го съвсем ясно — но не можеше да го докосне. Инстинктивно знаеше какво е.

Гибелта вече не изглеждаше както преди. Сега бе приела образа на голямо петно от местещ се черен дим. Създание без тяло, но със съзнание, по-всеобхватно от това на всеки човек.

„Ето в какво съм се превърнала и аз“ — осъзна Вин, докато мислите й бързо се проясняваха.

„Вин — заговори Гибелта. Гласът също бе променен, по-гърлен. Минаваше през нея като вибрации, като аломантичен пулс. — Добре дошла при божествата“.

Вин не отговори. Опипваше всичко наоколо със сетивата си, опитваше се да разбере какво трябва да направи. Светът бе като отворена книга за нея. Както преди, когато се бе докоснала до силата при Кладенеца на Възнесението. Тя мигновено разбираше всичко. Само че този път силата бе невъобразима, а разбирането — необхватно, и това я смайваше. За щастие умът й бързо се разширяваше, докато тя растеше.

Докато се пробуждаше.

Извиси се над града. Съзнаваше, че силата, която тлее в нея, е само център, средоточие. Фокус за силата, разпиляна по целия свят. Би могла да е навсякъде, където пожелае. И наистина, част от нея бе едновременно на много места. Виждаше света като едно цяло.

И светът умираше. Тя долавяше трусовете му, виждаше как животът го напуска. Повечето растения бяха загинали. Животните скоро щяха да ги последват, малкото, които оцелееха, щяха да са тези, които се прехранват с мъртви листа, покрити със сажди. Хората нямаше да издържат още дълго, макар че Вин с интерес установи, че голяма част от тях са се укрили в подземията.

„Значи това не са били складове — осъзна тя, най-сетне прозряла плана на лорд Владетеля. — А убежища. Затова са толкова просторни. Истински подземни крепости. Където да чакат и да се опитат да оцелеят по-дълго“.

Виж, това би могла да поправи. Пресегна се и запуши саждивите кратери. Успокои енергията им, изгаси ги, преустанови изригването на лава и сажди. След това се насочи към небето и изтри дима и мрака от атмосферата — все едно почисти зацапано стъкло с гигантска кърпа. Свърши всичко това за миг — сигурно в света под нея не бяха изминали и няколко минути.

И почти веднага земята бе обхваната от пожари.

Слънцето бе удивително силно — не си бе дала сметка, че саждите и димът са защита за повърхността. Тя извика уплашено и завъртя света толкова бързо, че слънцето се озова от другата страна. Спусна се мрак. И веднага след него по повърхността се развихриха ужасяващи бури. Климатът се промени от бързото завъртане, в океана се вдигна гигантска вълна и се понесе към брега, заплашваше да помете няколко града.

Вин отново извика уплашено и се пресегна да спре вълната. Но нещо й попречи.

Тя чу смях. Завъртя се във въздуха и погледна към черния облак, който сега представляваше Гибелта.

„Вин, Вин — чу глас. — Даваш ли си сметка колко много приличаш на лорд Владетеля? Когато получи силата, той се опита да поправи всичко. Всички човешки злини“.

Вин видя и това. Не беше вездесъща — не можеше да види цялото минало. Но пък виждаше ясно историята на силата, която държеше. Видя момента, в който Рашек я получи, и отчаяните му усилия да върне планетата на правилната й орбита. Но я беше изтикал твърде далече и светът бе започнал да изстива. Най-сетне я тласна обратно, ала силата му бе твърде голяма — ужасяваща — и не можеше да я контролира точно. И ето, че светът започна да се нажежава. Скоро целият живот щеше да загине.

Рашек отвори саждивите кратери, за да забули атмосферата, и слънцето стана червено. С това спаси планетата, ала същевременно я обрече.

„Ти си твърде припряна — долови мисълта на Гибелта. — Аз държа тази сила от повече време, отколкото можеш да си представиш. Трябва да я управляваш много внимателно и точно. Освен, разбира се, ако не искаш просто да рушиш“.

Гибелта се пресегна със сила, която Вин усещаше. Без дори да се замисли, хвърли своята сила срещу нейната, но нещо я спря.

Под нея цунамито се блъсна в брега. А долу имаше хора. Хора, които се бяха изхранвали с риба от морето, когато посевите бяха изсъхнали. Вин почувства болката и ужаса им, извика и се пресегна да ги защити.

И отново бе спряна.

„Сега вече позна безсилието — заяви Гибелта, докато вълната разрушаваше града. — Какво ти казваше твоят Елънд? На всеки Тласък съответства Придърпване. Хвърлиш ли нещо нагоре, то пак ще падне долу. Противодействие.

Гибелта си има Съхранение. От незапомнени времена! От вечността! И всеки път, когато аз тласкам, ТИ ми отвръщаш с тласък. Спираш ме дори когато си мъртва, защото ние сме сили. Нищо не мога да сторя! Но и ти също. Това е балансът! Проклятието на нашето съществуване“.

Вин страдаше: докато хората долу умираха, помитани от водата. „Моля те — заговори тя. — Моля те, позволи ми да ги спася“.

„Защо? — попита Гибелта. — Какво ти казах преди? Всичко, което правиш, е в моя услуга. Преча ти само от добрина. Защото дори само като посегнеш към тях, ще разрушиш повече, отколкото ще съхраниш. Винаги е било така“.

Вин се рееше безпомощно, заслушана в писъците. А през това време една малка част от ума й разсъждаваше над думите на Гибелта.

Не бяха истина. Говореше, че всичко ще бъде разрушено, а същевременно недоволстваше от баланса. Предупреждаваше я, че с опитите си повече ще руши, но Вин не вярваше, че я спира само от добрина. Гибелта искаше и Вин да руши.

Невъзможно беше да правиш и двете едновременно. Тя знаеше, че е противник на Гибелта. Би могла да спаси тези хора, ако Гибелта не я бе спряла. Вярно, още нямаше нужната точност. Но грешката не беше в силата, а в нея самата. Гибелта й пречеше, за да не може да се научи, както се бе научил лорд Владетеля.

Тя смени посоката и се понесе към Лутадел. Съзнанието й продължаваше да се разширява, но все пак нещо, което видя, я обърка. Ярки светлини сияеха като точки върху повърхността. Приближи се да провери каква е причината. Но също както бе трудно да гледаш право в пламъка на фенера, за да установиш източника, не успя да прозре какво се крие зад тях.

Досети се едва когато наближи Лутадел. Над разрушения дворец се издигаше ярко сияние. И светлината имаше формата на…

Кули. От метал. „Ето какво предизвиква сиянието. Права бях. Металът е сила и затова Гибелта не може да чете текст, изписан върху стомана“. Обърна гръб на сияещите кули. Гибелта както винаги бе наблизо и я наблюдаваше.

„Останах изненадана — заговори тя, — когато Съхранението поиска да ви създаде. Животът по правило е устроен върху законите на природата. Върху баланса. Но Съхранението… то искаше да сътвори нещо, в което балансът преднамерено е нарушен. Нещо, което може да избира кога да съхранява и кога да руши. И това ме заинтригува.

Стори ми се странно, че пожертва толкова много от себе си за вашето сътворение. Защо трябваше да се лишава от силата си, давайки ми възможност да разруша света, само за да постави на повърхността му човешки същества? Зная, че други биха нарекли смъртта му заради моето пленничество саможертва, но това не беше саможертва. Саможертвата дойде много по-късно.

Да, Съхранението се опита да ме предаде — да ме плени. Но не можеше да ме спре. Можеше само да ме забави. Да ме задържи. Да отложи неизбежното. От деня, в който ви създадохме, балансът бе нарушен. Аз станах по-силна. И Съхранението го знаеше“.

Вин се намръщи — или поне се почувства, сякаш се мръщи, защото вече нямаше тяло. Думите на Гибелта…

„Тя каза, че е по-силната. Но нали сме уравновесени. Пак ли лъже?“

Не… Гибелта не лъжеше. Тя погледна назад във времето и видя, че Гибелта вярва във всичко, което казва. Наистина вярваше, че всичко, което прави Вин, й е от полза. Виждаше света през поглед, жадуващ разрушение.

Гибелта не лъжеше, че е по-силна от нея. Ала от друга страна, за момент силите им бяха уравновесени. Което означаваше…

„Че някъде има и друга частица от Гибелта — помисли си тя. — Съхранението е слабо, защото е дало част от себе си за сътворението на човечеството. Не съзнанието си — него е използвало, за да изгради затвор за Гибелта, — но част от силата“.

Сега вече знаеше със сигурност това, което преди само бе подозирала. Силата на Гибелта бе концентрирана, скрита някъде от Съхранението. Атиумът. Гибелта наистина бе по-силна. Или щеше да бъде, ако успееше да си възвърне тази част от себе си. И тогава щеше да разруши всичко — балансът между тях наистина щеше да е нарушен в нейна полза.

„Има толкова неща, които не зная“ — помисли си отчаяно Вин, докато ослепителното бяло сияние се разпространяваше бързо над света.

Странна мисъл, след като умът й непрестанно разширяваше границите си и обхващаше все повече знания. Невежеството й вече не бе това на обикновен човек. Просто Гибелта имаше огромна преднина. Беше си създала верни слуги, които да действат дори без прекия й контрол, и Вин не можеше да им попречи.

Видя как Гибелта се е готвела да се наложи над света. Видя как неуловимо бе манипулирала лорд Владетеля преди хиляда години. Докато Рашек бе държал силата в себе си, тя му бе шепнала, бе му помагала да разбере хемалургията. И Рашек й се бе подчинил, без дори да го осъзнава. Беше създал нейни слуги — цели армии, — за да може Гибелта да превземе света, когато дойде времето за това.

Вин ги виждаше ясно — колосите бързо се стичаха към Лутадел.

„Вин, ще ти призная — заговори Гибелта. — Ти унищожи моите инквизитори. Всички освен един — последния. Не беше никак лесно да ги създам. Аз…“

Вин престана да я слуша. Нещо друго привлече вниманието й. Нещо се движеше в Лутадел, носеше се върху копия от светлина.

Елънд.

77.

Елънд стоеше насред руините на Кредик Шау, слисан от размера на разрушенията.

Това, което виждаше, му се струваше… невъзможно. Каква сила би могла да изравни със земята тази величествена постройка и да разхвърли отломки през няколко улици? И защо разрушението бе съсредоточено тук, в някогашния център на управлението на лорд Владетеля?

Стъпи в центъра на гигантския кратер и се завъртя бавно в мрака на нощта, разглеждайки останките от рухналите кули.

— В името на лорд Владетеля… — възкликна тихо. Да не би да беше станало нещо при Кладенеца на Възнесението? Може би той беше избухнал?

Градът изглеждаше съвсем опустял. Лутадел, най-големият метрополис на Последната империя, седалището на неговото управление. Пуст. Повечето сгради бяха разрушени, една трета — изгорели до основи, а самият Кредик Шау бе изравнен със земята, сякаш отгоре му се бе стоварил юмрукът на някое могъщо божество.

Елънд хвърли една монета, изстреля се нагоре и пое към североизточната част на града. Беше дошъл в Лутадел с надеждата да открие Вин, но се наложи да заобиколи от юг, тъй като полето в подножието на връх Тириан бе залято от кипяща лава. Гледка, която, заедно с руините на Лутадел, го разтревожи още повече.

Но къде беше Вин?

Скачаше от сграда на сграда и при всяко приземяване вдигаше облаци сажди. Едва сега забеляза още една промяна — саждопадът бе спрял. Това беше добре, но той си спомни как преди малко слънцето внезапно бе грейнало с необичайна сила. За тези няколко мига лицето му бе изгоряло и сега го сърбеше.

А после слънцето… пропадна. Скри се зад хоризонта, а земята под краката на Елънд се разтресе. За миг той си помисли, че губи разсъдък. Но не можеше да не признае, че е настъпила нощ, въпреки че допреди малко бе още ранен следобед.

Неволно потрепери, докато се извисяваше в чистото небе. Беше нощ — звездите блещукаха ярко в небето — и нямаше мъгли. Вин му бе казала, че мъглите ще го пазят. Какво щеше да го пази сега, когато се бяха вдигнали?

Насочи се към своя дворец — Цитаделата Венчър. От сградата бе останал само обгорял скелет. Елънд се приземи в двора и огледа останките на дома, в който бе израсъл. По паважа лежаха полуразложени трупове с униформа на войници от неговата охрана.

„Какво е станало тук?“ — питаше се той безпомощно. Огледа сградата, но не намери следи, които да му дадат отговор. Всичко бе изгоряло. Спусна се през строшения прозорец на последния етаж и спря, понеже забеляза нещо в задния двор.

Беше труп. Труп, облечен в благороднически костюм. Елънд го претърколи и видя, че от корема му стърчи меч. Ръцете на трупа още стискаха дръжката. Самоубийство. Макар лицето да беше обгоряло, Елънд бе сигурен, че това е Пенрод.

Малко встрани лежеше смачкан на топка лист, като по чудо неизгорял. Елънд го взе и го разгъна. С мъка прочете написаното: „Съжалявам. Нещо пое контрол над мене… и над града. Владея съзнанието си само в отделни моменти. По-добре да се самоубия, отколкото да продължа да причинявам разрушения. Гражданите се отправиха към Териска област“.

Елънд погледна на север. Терис? Странно място да търсиш убежище. Ако жителите на Лутадел бяха решили да бягат, защо ще изоставят Централната област, където мъглите са най-слаби?

Отново погледна написаното.

„Гибелта… — помисли си. — Това са лъжи“.

Гибелта можеше да променя текстове. Не биваше да вярва на думите на Пенрод. Елънд кимна за сбогом на трупа, съжалявайки, че няма достатъчно време, за да го погребе подобаващо, сетне се Тласна в небето.

Жителите на Лутадел бяха отишли някъде. Ако Гибелта бе избила всички, щеше да се натъкне на много повече трупове. Елънд предполагаше, че ако отдели повече време за търсене, ще открие спотайващи се оцелели граждани. Вероятно изплашени от промените в обстановката — изчезването на мъглите, внезапната смяна на деня с нощ. Може би някои се бяха спуснали в скривалището под Кредик Шау. Елънд можеше само да се надява, че не са били много. Защото ако долу имаше хора, те бяха затрупани завинаги.

„На запад — сякаш му прошепна вятърът. — Ямите…“

„Гибелта променя текстовете така, че почти да съвпадат с онова, което е било написано преди — помисли Елънд. — Пенрод вероятно е написал писмото с надеждата да ме упъти към гражданите. Гибелта го е променила, че отиват в Терис, но може би той е бил написал, че са отишли при терисците?“

В тази мисъл имаше логика. Ако той бягаше от Лутадел, щеше да отиде там — на място, където вече има лагер на бежанци, с хранителни запаси, добитък и посеви.

Елънд пое на запад.

Вин вече разбираше по-добре безсилието на Гибелта. Усещаше, че държи в себе си огромна сила. Ала същевременно й костваше страшно много да прати дори само няколко думи на Елънд.

Не беше сигурна дали я е чул, или не. Познаваше го толкова добре, че почувства някаква… връзка. Въпреки опитите на Гибелта да й попречи някаква частица от нея успя да се свърже с част от Елънд. Може би по същия начин Гибелта се свързваше със своите помощници?

Ала безсилието я изпълваше с гняв.

„Баланс — повтори ядно Гибелта. — Заради него попаднах в плен. Саможертвата на Съхранението целеше да отдели по-силната част от мен, да я затвори и да ме направи отново равна с него. За известно време.

Само за известно време. А какво е времето за нас, Вин?

Нищо“.

78.

„Това — мислеше Сейзед — без съмнение е най-странният затвор, в който съм попадал“.

Като се имаше предвид, разбира се, че досега бе затварян само два пъти. Но през живота си бе посещавал няколко затвора и бе чел за други. Повечето бяха като клетки. Този обаче представляваше дупка, покрита отгоре с метална решетка. Сейзед се бе сгушил на дъното, с вдървени от неудобната поза крака.

„Сигурно е пригоден за кандра — помисли си. — За някой без кости например“. Какво ли би представлявала една кандра без кости? Купчинка плът? Безформено желе?

Както и да е, затворът не бе подходящ за човек — особено за човек с размерите на Сейзед. Беше му почти невъзможно да помръдне. Той се пресегна и побутна решетката, колкото да се увери, че е здрава и също толкова здраво заключена.

Не знаеше от колко време е в тази яма. От часове? Може би дори дни. Не му бяха дали нищо за ядене, но пък един член на Третото поколение лисна отгоре му кофа вода. Измокри го целия, но Сейзед успя да събере малко в полите на ризата си и да утоли жаждата си.

„Това е глупаво — помисли си той за стотен път. — Светът загива, а мен ме хвърлиха в затвор“. Той беше последният Пазител. Светоносецът. Би трябвало да е горе и да записва случващото се.

Защото, ако трябваше да бъде честен пред себе си, беше започнал да вярва, че светът няма да загине. Беше повярвал, че нещо, например самото Съхранение, наблюдава и пази човечеството. Изпълваше се с все по-голяма увереност в териската религия — не защото я намираше за безпогрешна, а защото предпочиташе да вярва и да се надява.

Героят съществуваше. Сейзед вярваше в това. Вярваше в нея.

Беше живял редом с Келсайър и му бе помагал. Беше описал основаването и възхода на Църквата на Оцелелия. Дори бе събирал сведения за Героя на времето заедно с Тиндуил и си бе поставил за цел да разгласи вестта, че тъкмо Вин е тази, която отговаря на пророчествата. Но едва от известно време бе започнал да вярва в нея. Може би защото бе решил да стане като хората, които виждат чудеса. Или бе под въздействието на страха от назряващата неизбежна беда. А може би причината бе в тревогата и напрежението. Независимо от това по някакъв начин той черпеше спокойствие от хаоса.

Тя щеше да дойде. Щеше да спаси света. И Сейзед трябваше да е до нея, за да й помага. А това означаваше, че първо трябва да избяга.

Но как? Бяха му взели всичко и най-първо — металоемите. Огледа металната решетка. Ключалката бе от фина стомана, решетката — от желязо. Вдигна ръка и докосна пръчките, почерпи малко от теглото си и го прехвърли в желязото. Почти веднага тялото му взе да олеква. Във ферохимията желязото съхраняваше физическо тегло, а и решетката бе от достатъчно чист метал, за да съдържа ферохимичен заряд. Беше в противовес с инстинктите му да използва решетката като металоем — ако успееше да избяга, нямаше да може да я вземе и щеше да се наложи да остави в затвора цялата сила, която е съхранил. Но каква полза, ако само седи в ямата и чака?

Сейзед вдигна и другата си ръка и докосна ключалката с пръст. Започна да пълни и нея, като извличаше от тялото си бързина. Почти веднага го завладя летаргия, сякаш всяко движение — дори дишането — бе невероятно трудно. Като че ли трябваше да изтласка някаква невидима преграда всеки път, когато предприемаше нещо.

Но Сейзед не се отказа. Беше се научил да изпада в нещо като съзерцателен транс, докато пълни металоемите. Често попълваше по няколко наведнъж и тогава се чувстваше болнав, слаб, бавен и с притъпен ум. В такива случаи бе по-добре да…

… се унася.

Нямаше представа колко дълго продължи медитацията. От време на време се появяваше тъмничарят, за да го полее с вода. Когато го чуеше да се приближава, Сейзед се свиваше на дъното и се преструваше, че спи. Ала веднага щом стражникът си тръгнеше, отново протягаше ръка и продължаваше да изпълва металоемите.

Не знаеше колко време е минало, но когато за кой ли път се присви на дъното на ямата в очакване на поредната порция студена вода, чу над себе си ръмжащ глас:

— Нямах точно това предвид, когато те пратих да спасяваш сънародниците ми.

Сейзед отвори очи и видя над решетките кучешка муцуна.

— ТенСуун!

Кандрата само изсумтя, отстъпи назад и се появи друга кандра с крехко Истинско тяло от дърво, върлинесто и почти нечовешко. Държеше връзка ключове.

— Побързай, МеЛаан — каза ТенСуун. Очевидно се бе върнал към облика на овчарката, което бе напълно обяснимо: придвижването му в конско тяло през тунелите и проходите на Родината щеше да е доста трудно.

Женската кандра отключи решетката и се отдръпна. Сейзед побърза да се измъкне и се изправи. Видя още няколко кандри също с тънки Истински тела. Тъмничарят лежеше в ъгъла, завързан и със запушена уста.

— Видяха ме, че се връщам в Родината, терисецо — рече ТенСуун. — Така че нямаме много време. Какво е станало тук? МеЛаан ми каза, че си затворен — КанПаар обявил, че Първото поколение са наредили това. Какво си направил, та да ги разгневиш?

— Не тях — отвърна Сейзед и разтъпка схванатите си крака. — Затвори ме Второто поколение. Те плениха Първите и възнамеряват да управляват вместо тях.

Момичето — МеЛаан — се облещи.

— Не биха посмели!

— Направиха го обаче — каза Сейзед. — Страхувам се за това какво ще стане с Първите. КанПаар може би се бои да ме убие, защото съм човек. Но Първите…

— Чакайте — спря ги МеЛаан. — Вторите са кандра. Не биха извършили подобно нещо! Ние не сме такива.

ТенСуун и Сейзед се спогледаха. „Във всички общества има хора, които нарушават правилата, дете — помисли Сейзед. — Особено когато става въпрос за власт“.

— Трябва да намерим Първите — заяви ТенСуун. — И да си осигурим достъп до Палатата на Завета.

— Ще се бием редом с теб, ТенСуун — заяви един от присъстващите.

— И ще ги прогоним! — добави друг. — Вторите и тяхното желание да служим на хората!

Като чу това, Сейзед се намръщи. Какво общо имаха хората с този конфликт? Но изведнъж осъзна как гледат присъстващите на ТенСуун. „Кучешкото тяло. За тях ТенСуун е революционер от най-висока проба — и всичко това заради заповедите на Вин“.

— Идват — каза изведнъж ТенСуун и ушите му се свиха назад.

Сейзед се обърна стреснато и забеляза сенки по стената на коридора. Помещението, в което се намираха, бе съвсем малко, с още пет ями като неговата. Нямаше други изходи.

Въпреки храбрите си закани спътниците на ТенСуун се отдръпнаха и се свиха до стената. Очевидно нямаха опит със сблъсъци, особено със същества от своя вид. ТенСуун обаче не беше като тях и се хвърли в атака веднага щом групата Пети влезе в помещението. Заби рамо в гърдите на един и събори с удар друг.

„Ето една кандра, която има толкова общо със сънародниците си, колкото и аз с моите“ — помисли Сейзед с усмивка, отстъпи назад, приближи се до решетката на ямата, в която го бяха държали, и стъпи на нея с босите си крака.

Петите срещаха големи затруднения да удържат атаката на ТенСуун — той бе обучаван от Вин и отлично познаваше възможностите на кучешкото тяло. Но те бяха петима, а ТенСуун — сам. Скоро беше принуден да отстъпи.

„Раните в тялото му се затварят по негова команда — помисли Сейзед. — Сигурно затова стражниците обикновено са въоръжени с чукове“.

Което му подсказваше как трябва да се бие с кандра. ТенСуун отстъпи, застана до него и каза:

— Прощавай. Не беше кой знае колко успешно спасяване.

— Знам ли? — рече Сейзед с усмивка, докато Петите ги заобикаляха. — Не си от тези, които се отказват лесно.

Петите ги атакуваха и Сейзед почерпи сила от желязото под краката си. В същия миг тялото му се наля и стана дваж по-едро и той сграбчи един от стражниците за ръцете.

После падна върху него.

Винаги бе твърдял, че не е войник. Но всеки път, когато го казваше, съдбата го принуждаваше да оборва собствените си думи. Истината бе, че през последните няколко години бе участвал в повече сражения, отколкото би било разумно, ако държеше да оцелее.

Важното бе, че познаваше някои основни движения — а с помощта на ферохимията това бе напълно достатъчно. Набирането на тегло увеличи плътността на тялото и костите му и му помогна да не се нарани, докато падаше върху войника. Със задоволство чу под себе си хрущене, докато натежалото му тяло смазваше Петия. Стражниците използваха каменни Истински тела, но дори това не беше достатъчно срещу теглото му.

Сейзед спря да черпи тегло от металоема и вместо това се зае да го пълни, олекотявайки с невероятна бързина тялото си. Докосна с крак стоманената ключалка и почерпи бързина. Изведнъж стана по-пъргав и от най-бързия човек. Докато се изправяше, другите четирима стражници се обърнаха изненадано към него.

Щом възстанови нормалното си тегло, той спря попълването на железния металоем, пресегна се със смайваща скорост и вдигна чука на поваления войник. Не разполагаше с повече сила, но пък имаше бързина. Стовари чука върху рамото на една кандра, като натрупа тежест, за да усили инерцията на удара.

Костите на кандрата се строшиха. Сейзед се пресегна с крак към ключалката, извлече последните остатъци бързина, приклекна, замахна и строши с чука коленете на двете кандри, които се опиваха да го нападнат със своите чукове.

Те извикаха и паднаха тъкмо когато запасът му от бързина се изчерпи.

Сейзед се изправи. ТенСуун бе скочил върху последния стражник и го бе притиснал към земята.

— Аз пък те имах за книжник — рече кучето, докато Петият под него хленчеше уплашено.

Сейзед захвърли чука настрани и каза:

— Така е. На мое място Вин отдавна щеше да е напуснала този затвор. А сега, мисля, трябва да се заемем с тези… — И кимна към повалените Пети, които с мъка движеха натрошените си крайници.

ТенСуун кимна и даде знак на един от другарите си да му помогне с поваления войник. Останалите се скупчиха да помагат, но хвърляха боязливи погледи към коридора.

— Какво правиш тук, ФхорКууд? — обърна се ТенСуун към пленника. Сейзед държеше под око останалите Пети и се наложи да удари с чук един, когато се опита да избяга.

— Мръсен Трети — процеди през стиснати зъби ФхорКууд.

— Само че този път ти си предателят — отвърна със злобна усмивка ТенСуун. — КанПаар ме обявява за нарушител на Договор, а след това сваля от власт Първите, така значи? Ако светът не наближаваше свършека си, бих намерил това дори за забавно. Бързо казвай какво сте направили!

Сейзед забеляза нещо. В ямата до неговата имаше някой. Той се наведе, познал плътта, която се мяркаше долу. Безформена и безцветна… донякъде като мъх.

— ТенСуун! — извика той. — Може би Първото поколение са още живи. Ела да погледнеш.

ТенСуун се приближи до решетката, надникна и озъби кучешката си паст.

— МеЛаан! Ключовете!

Тя бързо отключи решетката. Едва сега на светлината Сейзед различи в ямата няколко различни пласта мускули. Отключиха и другите ями.

— Трябват ни кости — каза ТенСуун.

МеЛаан кимна и изтича навън, а ТенСуун се обърна към Сейзед.

— Сигурно са убили другите кандра в тези клетки. Предатели на нашия род, затворени тук завинаги. Такава трябваше да е и моята съдба. Но не мога да отрека, че ходът им е хитър — всички си мислят, че тук се държат само престъпници. Петите щяха да продължават да ги хранят и никой нямаше да заподозре, че на мястото на осъдените са натикани членовете на Първото поколение — стига да не ги разгледат внимателно и да видят, че цветът на мускулите е различен.

— Трябва да се махаме оттук — заяви Сейзед. — Да идем при КанПаар.

ТенСуун поклати глава.

— Няма да стигнем далече без помощта на Първите, терисецо. Иди натрупай още от твоята ферохимия. Може би ще ни потрябва. — Обърна се към пленника. — А ти, ФхорКууд, имаш две възможности. Или ни преотстъпи костите си, или ще те погълна и ще те убия, както направих с ОреСюр.

Сейзед гледаше намръщено сцената. Пленената кандра, изглежда, изпитваше ужас от ТенСуун. Тялото на Петия се втечни и той пропълзя встрани от скелета, като плужек. ТенСуун се усмихна.

— Какво си намислил? — попита Сейзед.

— Нещо, на което ме научи Зейн — отвърна ТенСуун, докато кучешкото му тяло бързо се смаляваше, а по земята капеше козина. — След няколко минути ФхорКууд ще се върне при Вторите и ще им каже, че предателят ТенСуун е заловен. Надявам се да ги задържа достатъчно дълго, та Първите да могат да се възстановят — на тях този процес им отнема повече време.

И щом МеЛаан се върна с голяма торба кости, ТенСуун — вече превъплътил се в тялото на ФхорКууд с невероятна бързина — излезе почти тичешком.

Сейзед седна на пода, извади ключалката и я стисна, за да я използва като металоем. Със същата цел прехвърли в железния чук допълнителна тежест. Беше му странно да седи тук и да бездейства, но на Първите щяха да са им нужни няколко часа, за да възстановят телата си.

„Всъщност в момента няма смисъл да се бърза — успокои се той. — Първото поколение са при мен, а те са тези, които ми трябват. Мога да продължа да ги разпитвам и да науча каквото ми е нужно. ТенСуун ще задържи КанПаар. За няколко часа на власт Вторите не могат да направят кой знае колко.

Да, наистина, какво всъщност биха могли да объркат?“

79.

Имаше някаква промяна.

Вин преустанови съзерцанието на света. Ставаше нещо важно. Тя нямаше достатъчно опит, за да определи веднага какво точно, но изведнъж забеляза как облакът на Гибелта се отдалечава.

Вин я последва, Скоростта не беше проблем. Всъщност тя дори не усещаше, че се движи. Използваше думата „следва“, защото това бе единственият начин да опише как съзнанието й се премества от едно място на друго — там, накъдето се бе отправила и Гибелта.

Мястото й беше познато. Хатсинските ями и районът около тях. Тя вече знаеше, че Ямите са се превърнали в огромен бежански лагер и че хората в него със застрашителна бързина поглъщат натрупаните от терисците запаси. Усмихна се. Терисците помагаха охотно на тези, които бяха избягали от Лутадел. Лорд Владетеля бе положил огромни усилия да ги превърне в покорен народ. Но дали бе предполагал, че като създава от тях идеалните слуги, ще получи и внимателни, добронамерени хора, готови да дадат и последния си залък на гладуващите?

Това, което не бе забелязала по-рано, нямаше нищо общо с терисците и техните гости. Видя го веднага щом се доближи. Беше сияние с неизвестен източник. Могъщо, по-заслепяващо дори от слънцето. Тя се съсредоточи върху него, но не виждаше нищо повече. Какво можеше да грее толкова величествено?

— Вземи това — каза един глас. — Намери хора и го размени за оръжие и припаси.

— Да, господарю КанПаар — отвърна друг глас.

Разговорът се водеше в самия център на сияйната зона.

Беше встрани от Ямите, съвсем близо до лагера на бежанците.

„О, не…“ — помисли си Вин, завладяна от внезапен ужас.

— Твърде дълго глупавите Първи седяха върху това съкровище — продължаваше КанПаар. — С подобни богатства можем да управляваме света, а не да служим на човечеството.

— Но нали… не искахме да променяме нищо? — попита вторият глас.

— О, нищо подобно. Не и толкова бързо, във всеки случай. Засега ще продадем съвсем малко…

„Скрито под земята — мислеше си Вин, чийто просветлен ум бързо правеше връзката. — На място, което сияе заради огромните метални запаси. Гибелта никога не би се сетила къде се намира атиумът“.

Бе изумена от дълбочината на стратегията на лорд Владетеля. Беше успял да запази тази невероятна тайна — местоположението на атиума — в продължение на хиляда години. Тя си представяше как принудителите обменят информация само върху стоманени листа, на които дават инструкции за работата в Ямите. Представяше си пътуващите от Ямите кервани, отнасящи атиума, примесен със злато и монети, за да бъде скрито новото му местоположение.

„Не знаете какво правя за човечеството“ — бе казал лорд Владетеля.

„Не знаех — призна мислено Вин. — Благодаря ти“.

Почувства внезапен прилив на сила откъм Гибелта и я блокира мислено. Но също както тя бе успяла да прати малка частица от себе си на Елънд, Гибелта успя да пресегне едно свое тънко повлекло. Съвсем достатъчно, защото целта й беше белязана от хемалургия. Клиновете в раменете на съществото привлякоха силата на Гибелта и му позволиха да разговаря с нея.

„Кандра?“ — помисли Вин, която най-сетне бе успяла да прозре зад завесата на сиянието и да зърне същество с прозрачно тяло, намиращо се в пещера съвсем плитко под земята. Друга кандра изпълзяваше от близката дупка, понесла кесия с атиум.

Гибелта държеше под свой контрол кандрата КанПаар. Съществото застина, след като металните клинове го издадоха.

„Говори ми за това — нареди Гибелта на КанПаар и Вин чу думите й. — Колко атиум има тук?“

— Какво… кой си ти? — попита КанПаар. — Какво търсиш в главата ми?

„Аз съм бог — отвърна гласът. — И ти ми принадлежиш.

Всички ми принадлежите“.

Елънд се приземи пред Хатсинските ями и доста се учуди, като видя, че охраната е от негови войници.

— Лорд Венчър? — попита слисано един от тях.

— Познавам те — отвърна Елънд. — Ти беше в армията ми при Фадрекс.

— Милорд, вие ни пратихте назад — заговори друг войник. — С генерал Демоа. Да помогнем на лорд Пенрод в Лутадел.

Елънд погледна изпъстреното със звезди нощно небе. Беше минало известно време, докато се придвижваше от Лутадел до Ямите. Ако времето течеше с нормална скорост, би трябвало да наближава полунощ. Какво ли щеше да се случи, когато слънцето изгрееше?

— Бързо — заповяда Елънд. — Трябва да разговарям с водачите на този лагер.

Завръщането на Първото поколение бе постигнато с нужния, според Сейзед, ефект. Древните кандра, които сега имаха по-големи тела, все още притежаваха характерния за кожата на тяхното поколение цвят. Сейзед се опасяваше да не би обикновените кандра да не ги познаят. Но изглежда не бе взел предвид голямата продължителност на техния живот. Дори Първите да се появяваха веднъж на всеки сто години, повечето кандра пак щяха да са ги виждали по няколко пъти.

Сейзед се усмихна, когато Първите влязоха в централната зала и заявиха на изненаданите си сънародници, че КанПаар ги е предал и затворил, а после наредиха на всички да се съберат. Сейзед остана близо до входа, при МеЛаан и другите.

Приближи се ТенСуун, все още с тялото на Петия, и каза:

— Пазителю. Трябва да сме внимателни. Стават странни неща.

— Като например? — попита Сейзед.

И тогава ТенСуун го нападна.

Сейзед се сащиса и този миг на объркване му струва скъпо. ТенСуун — или който беше в действителност — успя да го сграбчи за шията, повали го на земята и започна да го души.

— ТенСуун? — извика МеЛаан ужасено. — Какво правиш?!

„Не е той — мислеше Сейзед. — Не може да е…“

— Пазителю — прецеди противникът му през стиснати зъби. — Нещо ужасно се е объркало.

„Ти ли ми го казваш?“ — опита се да отвърне Сейзед, докато бъркаше в джоба, където бе прибрал ключалката.

— Едва се сдържам да не ти смачкам гърлото — продължи кандрата. — Нещо ме държи под свой контрол. И иска да те убия.

„И се справяш доста добре!“ — помисли Сейзед.

— Съжалявам — рече ТенСуун.

Първите се събраха около тях. Сейзед едва успяваше да се съсредоточи, да овладее паниката, докато се бореше с много по-силния и по-тежък противник. Успя да стисне импровизирания си металоем, но едва тогава си даде сметка, че в такъв момент бързината няма да му помогне особено.

— Настъпи значи — произнесе Хаддек, водачът на Първите. Обърна гръб на пъшкащия Сейзед, пое си рязко дъх и извика:

— Настъпи часът на Развръзката!

ТенСуун трепна. В него сякаш се водеше невидима борба — традицията и житейският опит срещу контрола на външната сила. Отпусна едната си ръка, но продължаваше да души Сейзед с другата. След това, със свободната си ръка, посегна към рамото си.

Сейзед изгуби съзнание.

80.

— Милорд, терисците са свършили добра работа тук — каза Демоа, докато крачеха из стихналия през нощта лагер.

Елънд кимна. Беше доволен, че най-сетне бе успял да се преоблече с чисти дрехи. Както и предполагаше, униформата му веднага привлече внимание. Хората се изпълваха с нови надежди дори само като го зърваха. Животът им се бе превърнал в хаос — имаха нужда от водач, който да знае какво става.

— Както виждате, лагерът е огромен — продължаваше Демоа. — Сега в него живеят няколкостотин хиляди души. Съмнявам се, че бежанците щяха да оцелеят без помощта на терисците. Болните са съвсем малко, има организирани групи, които носят вода и раздават храна и одеяла. — Демоа се поколеба, после добави тихо: — Но храната е на привършване.

Подминаха още един лагерен огън и хората около него също се надигнаха. Гледаха Елънд и генерала с надежда. В тези смутни времена хората се нуждаеха от сигурност и ред.

Демоа осигуряваше реда, но каква сигурност можеше да им даде Елънд?

— Не трябваше да напускам Лутадел — промърмори той.

Демоа не каза нищо. Беше пратил няколко вестоносци на Елънд, но нито един не бе стигнал до Фадрекс. Може би се бяха натъкнали на армията колоси, която Елънд бе подминал, докато се връщаше в Лутадел.

„Тези колоси… Това са същите, които отбихме при Фадрекс, но има и още, стичащи се от различни посоки. А в този лагер хората са много повече, отколкото във Фадрекс. Нямат градска стена, нито достатъчно войници, които да ги защитят“.

— Демоа, успяхте ли да разберете какво е станало в Лутадел? — попита той, докато крачеха между огньовете. Все още му се струваше странно да са навън и да ги няма обичайните мъгли. Нощта му изглеждаше необичайно светла.

— Пенрод, милорд — отвърна Демоа. — Казват, че полудял. Навсякъде виждал предатели, дори в армията. Разделил града и избухнала нова война между Къщите. Почти всички войници се избили помежду си, а градът бил опожарен. Повечето хора избягали, но и навън нямало кой да ги защити. А ги нападнали и добре организирани бандити.

Елънд не отговори. „Война между Къщите — мислеше безпомощно. — Гибелта отново използва старите номера. Същото, както когато Келсайър завладя града“.

— Милорд… — каза Демоа.

— Да?

— Прав бяхте, че ме пратихте с хората ми назад. Милорд, зад всичко това стои Оцелелия. По някаква причина е искал да сме тук.

Елънд се намръщи.

— Защо мислиш така?

— Тези хора — отвърна Демоа — са избягали от Лутадел заради Келсайър. Появил се пред двама войници, по-късно и пред друга група. Предупредил ги да се готвят за бедствие и да напуснат града. Двамата войници и другарите им подготвили припаси и имали достатъчно разум да доведат хората тук.

Елънд го гледаше замислено. Но беше виждал твърде много странни неща, за да отхвърли тази история, така че каза:

— Доведи ми ги тези.

Демоа кимна и предаде нареждането на един войник.

— Освен това — продължи Елънд, припомнил си, че Демоа и хората му се бяха разболели от допира с мъглите, — провери дали някой не разполага с аломантични метали. Раздайте ги на войниците и им заповядайте да ги погълнат.

— Милорд? — Демоа го погледна объркано.

— Дълга история, Демоа. Достатъчно е да ти кажа, че твоят бог — или някой друг — е превърнал теб и хората ти в аломанти. Раздели хората си по металите, които ще се окаже, че могат да горят. Ще ни трябват всички налични Монетомети, Главорези и Дърпачи, които можем да открием.

Сейзед бавно отвори очи, разтърси глава и изстена. Колко време бе лежал в безсъзнание? Вероятно не много. Беше припаднал от недостиг на въздух. От такива неща не се губеше съзнание за дълго.

Стига, разбира се, въобще да се свестиш.

„Както стана с мен“ — помисли си той, закашля се, разтърка шията си и се надигна. Пещерата сияеше озарена от фосфоресциращите лампи. На светлината им той откри, че е заобиколен от нещо много странно.

Мъгливи духове. Братовчедите на кандра, мършоядите, които излизаха нощем да се хранят с трупове. Щъкаха около него, огромни туловища от мускули, плът и кости — само дето костите им бяха комбинирани по странен, необичаен начин. Крайниците им стърчаха под неестествени ъгли, нерядко главите бяха слети с ръцете. Ребра вместо крака.

Освен това тези кости въобще не бяха кости, а камък, метал и дърво. Сейзед се надигна замаяно и заоглежда това, което бе останало от народа на кандра. По пода, сред пълзящата маса телеса, се въргаляха метални клинове. Благодатта на кандра. Онова, което ги бе дарило със съзнание.

Бяха го направили. Бяха изпълнили клетвата си и бяха извадили клиновете, вместо да станат пионки на Гибелта. Сейзед ги гледаше натъжено, едновременно учуден и изпълнен с уважение.

„Атиумът — сети се той. — Направиха го, та Гибелта да не го вземе. Трябва да го пазя!“

Запрепъва се към голямата пещера, като бързо възстановяваше силите си. Когато приближи Палатата на Завета, чу някакви звуци и спря. Надникна иззад ъгъла и погледна по коридора към вратата на Палатата.

Вътре двайсетина кандри тъкмо вдигаха капака на шахтата, в която бе атиумът.

„Разбира се, че не всички са се превърнали в мъгливи духове“. Някои сигурно се бяха намирали далече и не бяха чули командата на Първите, или пък не бяха имали смелостта да извадят клиновете. Всъщност наистина бе странно, че толкова много кандри се бяха подчинили на Първото поколение.

Веднага позна КанПаар, който ръководеше работата в Палатата. Кандрата възнамеряваше да предаде атиума на Гибелта. Сейзед трябваше да ги спре. Но те бяха двайсет, а той сам и имаше само един малък металоем. Шансовете изобщо не бяха на негова страна.

Изведнъж мярна нещо пред вратата на Палатата на Завета. Най-обикновена, с нищо незабележима раница — но неговата раница, в която носеше от години металоемите си. Вероятно я бяха захвърлили там, след като го плениха. Беше на двайсетина стъпки от него, точно до вратата на Палатата.

В голямото помещение КанПаар внезапно се обърна и погледна право към него. Гибелта го бе усетила.

Сейзед нямаше време за колебание. Бръкна в джоба си, сграбчи стоманената ключалка и почерпи от нея бързина. Втурна се напред с нечовешка скорост и вдигна раницата още преди кандрите да се развикат.

Отвори я и изсипа на земята скъпоценните гривни и пръстени. Грабна два металоема и все така с шеметна бързина се втурна обратно.

В този момент стоманоемът се изчерпи. Единият от пръстените, които бе взел, съдържаше пютриум. Сейзед почерпи сила и тялото му започна да нараства. Той захлопна вратите на Палатата и чу отвътре изплашени викове. Сложи си и втория пръстен — той беше железен. Тялото му бързо натежа, той застана до вратата и я подпря с рамо.

Даваше си сметка, че това е само тактика за печелене на време. Но колко време? Металоемите му се изпразваха с тревожна бързина. Това бяха същите пръстени, които носеше в Лутадел по време на обсадата — и които по-късно се бяха забили в тялото му. Беше ги попълнил след обсадата, преди да се откаже от ферохимията. Нямаше да издържат още дълго. Какво можеше да направи, когато кандра нахлуеха през вратата? Огледа се отчаяно за нещо, с което да я залости, но не видя. Пуснеше ли я дори само за миг, кандрите щяха да излязат.

— Моля те — прошепна той, надявайки се — както преди, — че нещо го слуша и че може да направи чудо. — Помогни ми…

— Милорд, кълна се, че беше той — каза Ритъл. — Вярвам в Църквата на Оцелелия от деня, когато Келсайър загина. Той ни подтикваше да се вдигнем на бунт. Бях там, когато посети пещерите и лорд Демоа се би за честта му. Познавах Келсайър много добре. Наистина беше Оцелелия.

— Милорд, аз не го познавах добре — каза вторият войник. — Но беше точно такъв, какъвто го описват. Мисля, че беше той.

— Описаха лорд Келсайър съвсем точно, милорд — каза Демоа. — Изглежда, Оцелелия наистина бди над нас.

„Елънд…“

Дойде вестоносец и докладва тихо нещо на Демоа. Елънд оглеждаше двамата войници на трепкащата светлина на факлите. Не изглеждаха особено сигурни свидетели, но… Но пък и други бяха видели Оцелелия. Елънд искаше да разговаря и с тях.

Той поклати глава. Къде се губеше Вин?

„Елънд…“

Елънд махна на двамата войници да си вървят. Дали беше вярно това, или не, той им беше длъжник, задето бяха спасили толкова много хора.

— Доклад от съгледвачите, милорд — каза Демоа. — Колосите, които сте видели, се насочват насам. Движат се доста бързо — съгледвачите са ги забелязали от хълмовете. Може би ще са тук още преди зазоряване.

Елънд изруга тихо.

„Елънд…“

Той се намръщи. Защо непрестанно му се струваше, че вятърът нашепва името му? Огледа мрака. Нещо сякаш го дърпаше, насочваше го нанякъде, шепнеше му.

„Ела…“

Приличаше на гласа на Вин.

— Вземи няколко души и ела с мен — нареди Елънд на Демоа и взе една факла.

— Милорд? — попита Демоа.

— Чу какво казах! — отвърна Елънд и се отдалечи в мрака.

Демоа повика няколко войници и ги поведе след него.

„Какво правя? — запита се Елънд, докато газеше из дълбоката пепел, загърнат плътно с наметалото, за да не си изцапа униформата. — Преследвам сънища? Или полудявам?“

Виждаше нещо в съзнанието си. Склон на хълм… кух хълм. Какво означаваше това?

Демоа и войниците го следваха мълчаливо.

Елънд продължаваше напред. Почти бе решил да се откаже…

Спря. Ето го и склона. Щеше да е неотличим от околните, ако към него не водеха следи. Елънд се намръщи и продължи през дълбоката пепел към мястото, където следите свършваха. И видя дупка, водеща надолу.

„Пещера. Място, където да скрия хората си?“

Но едва ли щеше да е достатъчно голяма. Макар че пещерите, които бе използвал Келсайър, побираха десет хиляди души. Елънд надзърна в пещерата и се заспуска по стръмния наклон, като същевременно разкопчаваше наметалото. Демоа и хората му го последваха, изпълнени с любопитство.

Тунелът се спускаше все по-надолу и след известно време Елънд с изненада установи, че отпред идва светлина. Веднага разпали пютриум и се подготви. Подаде факлата на Демоа и разпали калай, за да подсили зрението си. Видя няколко сияещи върху високи колони сфери. Стори му се, че са изработени от някакъв камък.

„Това пък какво може да е…?“

Ускори крачка. Тунелът извеждаше в просторна пещера. Беше голяма колкото подземните скривалища. Може би дори по-голяма. Някъде отпред нещо се размърда.

„Мъгливи духове! — осъзна той с изненада. — Тук ли се крият? В дупки под земята?“

Пусна една монета, изстреля се напред и се приземи в другия край на пещерата. Мъгливите духове се оказаха по-дребни от онези, които бе виждал. Освен това костите им бяха от дърво и камък.

Долови някакъв шум. Само подсиленият от калай слух му позволи да го чуе, но не приличаше на звуците, които обичайно издаваха мъгливите духове. Удари на камък в метал. Елънд махна на Демоа да го последва и се затича по един страничен коридор.

И спря изненадан. Позната фигура подпираше двойна метална врата и пъшкаше от усилие да я задържи затворена.

— Сейзед? — възкликна Елънд слисано.

Сейзед се стресна, обърна се и изпусна вратата. Крилата й веднага се отвориха и го отхвърлиха настрани, а през вратата нахлуха разгневени кандра с прозрачна кожа.

— Ваше величество! — извика Сейзед. — Не им позволявайте да избягат!

Демоа и войниците му дотичаха при Елънд. „Това или е Сейзед, или някоя кандра, изяла тялото му“ — помисли Елънд и взе светкавично решение. Реши да се довери на гласа, който чуваше в главата си. Да повярва, че пред него стои истинският Сейзед.

Кандрите се опитаха да си проправят път към голямата пещера, но не ги биваше за войници. Елънд и хората му се справиха с тях за секунди. Натрошиха костите им, за да им попречат да оздравеят бързо и да избягат.

Елънд доближи Сейзед, който тъкмо се надигаше и се изтупваше от праха.

— Как ме открихте, ваше величество?

— Да ти призная честно, нямам представа — отвърна Елънд. — Сейзед, какво е това място?

— Родината на кандра, ваше величество. И скривалището на атиумните запаси на лорд Владетеля.

Елънд повдигна изненадано вежди и погледна през вратата. Там имаше друго просторно помещение с шахта в средата.

„Невероятно — помисли Елънд. — Най-сетне го намерихме“.

— Не ми изглеждате особено радостен, ваше величество — отбеляза Сейзед. — Крале, армии, Мъглородни — дори самият Келсайър — търсеха това скривалище от години.

— Вече няма полза от него — отвърна Елънд. — Народът гладува, а не може да се храни с метал. Тази пещера обаче може да ни е от полза. Как мислиш, Демоа?

— Ако има и други пещери като тази, през която дойдохме, можем да настаним доста голяма част от хората.

— Има четири големи пещери — каза Сейзед. — И четири входа.

„Трябва да свалим хората долу, преди да изгрее слънцето — помисли Елънд, припомнил си горещината. — Или поне преди да пристигнат колосите“.

А след това… е, за след това щеше да мисли по-късно. За момента имаше само една цел.

Оцеляване.

81.

Облакът вихреща се черна мъгла изглеждаше развълнуван.

„Ето, че вече знаеш как да въздействаш на отделен човек“ — рече Гибелта и се издигна във въздуха. Вин я последва и скоро се извиси над Централната област. Долу виждаше войниците на Демоа да тичат към лагера, да събуждат хората и да организират преместването им.

Усещаше лъчите на слънцето и си даваше сметка, че планетата е твърде близо до него, за да е в безопасност. Но не можеше да направи нищо. Гибелта не само щеше да я спре, но и Вин все още не разбираше добре силата си. Вероятно така се бе чувствал лорд Владетеля — всемогъщ и същевременно непохватен. Ако се опиташе да премести света, току-виж влошила положението още повече.

Но поне бе постигнала нещо. Колосите на Гибелта се носеха с шеметна скорост към лагера, ала щяха да пристигнат едва след няколко часа. Достатъчно време, та хората да се преместят в пещерите.

Гибелта вероятно се досети за какво мисли, защото я заговори: „Смяташ, че си победила? Само защото успя да спреш няколко кандри? Те винаги са били най-слабите помощници, които лорд Владетеля създаде по мое желание. Обикновено дори не ги използвах. Вин, не си и помисляй, че си спечелила битката“.

Вин наблюдаваше как хората бързат към входовете на пещерите. Беше успяла да внуши някои идеи на Елънд и макар за момента това да й се струваше голяма победа, вече виждаше, че не е нищо повече от най-обикновено отлагане на нещата.

„Преброи ли армията на колосите, Вин? — попита Гибелта. — Използвах за създаването й твоите сънародници. Събрах стотици хиляди. — Вин погледна надолу. Гибелта не лъжеше. — Тази сила можех да хвърля срещу вас по всяко време. Държах повечето колоси във Външните области, но сега им наредих да тръгнат към Лутадел. Колко пъти трябва да ти повтарям, Вин? Не можеш да спечелиш. Никога няма да победиш. Само си играя с теб“.

Вин усещаше лъжите й. Гибелта не си играеше с нея, а се опитваше да открие тайните, оставени от Съхранението, същите тези тайни, които бе опазил лорд Владетеля. И въпреки това броят на армията бе зашеметяващ. Долу имаше много повече колоси, отколкото спускащи се в пещерите хора. С подобна сила Гибелта можеше да щурмува успешно дори добре укрепена позиция. А Вин знаеше, че Елънд разполага само с няколко хиляди души с боен опит.

И над всичко това слънцето, с неговата разрушителна мощ, сеещо смърт сред посевите, смаляващите се водни запаси и скритата под няколко стъпки пепел земя… Дори изблиците на лава, които бе спряла, се подновяваха и по този начин запушването на саждивите кратери се оказа временно решение. Промяната не беше към добро. Сега, когато планините не можеха да изригват, земята се покриваше с огромни цепнатини, през които изтичаше магмата — горящата кръв на планетата.

„Колко още имаме да учим! — помисли си Вин. — Гибелта е разполагала с векове, за да подготви плановете си. Предугаждала е идеите ни дори когато сме смятали, че постъпваме особено хитро. Какъв смисъл да скриваме хората под земята, след като там ще измрат от глад?“

Обърна се към Гибелта и усети в нея омраза, която й се стори несъвместима със силата, която притежаваше.

Това нещо бе готово да унищожи всичко, което Вин познаваше… всичко, което обичаше. То не разбираше думата обич. Ако градеше нещо, бе само за да може после да го разруши. В този момент Вин промени по-раншното си решение. Никога вече нямаше да мисли за Гибелта като за живо същество. Така само й придаваше уважение, което тя не заслужаваше.

И понеже не знаеше какво друго да направи, нападна.

Не беше сигурна как точно го направи. Просто се понесе към Гибелта, изправи силата си срещу нейната. Помежду им възникна триене, сблъсък на енергия, който причини терзания на божественото й тяло. Гибелта извика и когато се смеси с нея, Вин позна мислите й.

Гибелта беше объркана. Не очакваше, че Съхранението е способно да напада. Изненадващият ход на Вин твърде много наподобяваше разрушение. Гибелта не знаеше как да отвърне, но също хвърли силата си срещу нея, просто по рефлекс. Съзнанията им се сблъскаха. Накрая Вин отстъпи, наранена и отблъсната.

Силите им бяха твърде изравнени. Противоположни и същевременно сходни. Като аломантия.

„Противопоставяне — прошепна Гибелта. — Баланс. Скоро ще се научиш да го мразиш, предполагам, макар че Съхранението така и не го направи“.

— Значи това било тялото на бога? — попита Елънд, докато въртеше между пръстите си топче атиум. Пусна го в шепата си, при това, което му бе дал Йомен.

— Да, ваше величество — потвърди Сейзед ентусиазирано. Не разбираше ли колко е тежко положението им? Съгледвачите на Демоа докладваха, че армията на колосите е вече съвсем близо. Елънд бе разположил отряди на подходите към Родината на кандра, но си даваше сметка, че шансът да задържи колосите е нищожен.

— Гибелта не може да не дойде за него — продължи Сейзед. Намираха се в облицованата с метални листове Палата на Завета, мястото, където кандра бяха събирали в продължение на хиляда години атиума. — Този атиум е част от нея. Него е търсела през цялото време.

— Сейзед, не забравяй, че идват няколкостотин хиляди колоса, готови да ни прережат гърлата — рече Елънд и му подаде едното топче. — Предлагам да й го предадем.

Сейзед пребледня.

— Да й го предадем? Ваше величество, моля да ме извините, но това би означавало краят на света. Незабавно. Сигурен съм в това.

„Ама че работа“ — помисли си Елънд.

— Всичко ще е наред, ваше величество — добави Сейзед.

Елънд се намръщи, втренчил поглед в терисеца.

— Вин ще дойде — обясни Сейзед. — Тя е Героят на времето — ще се появи, за да спаси народа си. Не виждате ли как се подрежда всичко? Такъв е бил планът. Вие идвате, намирате ме в нужния момент… И същевременно довеждате хората в пещерите, на сигурно място… Всичко съвпада. Тя ще дойде.

„Интересно време е избрал да възвърне вярата си“ — помисли Елънд и претърколи топчето на Йомен между пръстите си, докато обмисляше ставащото. Чуваше шепот откъм коридора. Хората там — териски стюарди, скаа водачи, дори неколцина войници — ги чуваха. Елънд долавяше тревогата им. Знаеха за приближаващата се армия. Елънд погледна към тях и видя, че Демоа си пробива път през тълпата.

— Войниците са разположени на постовете, милорд — докладва генералът.

— На колко души можем да разчитаме?

— Аз доведох двеста и осемдесет — отвърна Демоа. — От града дойдоха петстотин. И още сто граждани, които въоръжихме с чуковете на кандра и с каквото намерихме. А трябва да охраняваме четири входа.

Елънд затвори очи.

— Тя ще дойде — обади се Сейзед.

— Милорд — каза Демоа и дръпна Елънд настрани. — Положението е много тежко.

— Зная — отвърна тихо Елънд. — Раздаде ли метали на хората?

— Колкото успяхме да намерим — отвърна почти шепнешком Демоа. — Никой не си е помислял да вземе точно метален прах, когато са напускали Лутадел. Открихме неколцина благородници, които са били аломанти, но те са само Медни облаци и Търсачи.

Елънд кимна. Още преди месеци беше събрал в армията си чрез подкуп и принуда почти всички известни аломанти.

— Раздадохме металите на войниците — продължи Демоа. — Но никой от тях не можа да ги разпали. Милорд, дори да разполагаме с аломанти, пак не бихме могли да удържим тази позиция! Шепа сме срещу колосите. Ще успеем да ги забавим заради тесните тунели, но… хъм…

— Давам си сметка за всичко това, Демоа — въздъхна отчаяно Елънд. — Но имаме ли друга възможност?

— Надявах се вие да предложите нещо, милорд.

— Но не мога — отвърна Елънд.

Лицето на Демоа помръкна.

— Значи ще умрем.

— Ами вярата, Демоа?

— Аз вярвам в Оцелелия, милорд. Но положението наистина изглежда безнадеждно. Откакто научихме за колосите, се чувствам като осъден на смърт, който чака реда си на опашка при палача. Може би Оцелелия не е искал да успеем тук.

Елънд се озърна безпомощно, стиснал машинално топчето атиум. Отново се изправяше пред същия неразрешим проблем. Беше се провалил по време на обсадата на Лутадел — трябваше Вин да се намеси, за да защити града. Беше се провалил и при Фадрекс — оцеляха само защото колосите изведнъж тръгнаха нанякъде. Тръгнаха всъщност насам — към Лутадел.

Неотменен дълг на владетеля е да пази народа си. А тъкмо в това Елънд се чувстваше безпомощен. Безполезен.

„Защо не мога да се справя? — питаше се той отчаяно. — Толкова време търсих скривалищата, за да осигуря храна на хората, а накрая, когато ги намерих, те ще трябва да измрат от глад. През същото време търсих и атиума — надявах се да откупя с негова помощ безопасността на народа, — а сега, когато го открих, е твърде късно да го продавам.

Твърде късно…“

Сепна се.

„Години наред търсех… атиума“.

Нито един от металите, които Демоа бе дал на войниците си, не бе свършил работа. Елънд бе предположил, че групата на Демоа ще е сходна на другите поразени от мъгли при Ортьо — че сред тях ще се намерят всякакви видове Мъгливи. Но групата на Демоа бе различна. Те бяха боледували по-дълго от останалите.

Елънд заобиколи Сейзед, наведе се към ямата и гребна шепа атиумни топчета. Огромно богатство, каквото доскоро не бе притежавал нито един човек. Атиумът бе ценен заради изключителната си рядкост. Заради могъществото на парите, които осигуряваше. Заради аломантията.

— Демоа — викна той и му подхвърли едно топче. — Глътни това.

Демоа се намръщи озадачено.

— Милорд?

— Глътни го! — повтори Елънд.

Демоа изпълни заповедта и загледа объркано Елънд.

„Двеста и осемдесет души — мислеше Елънд. — Отпратени от армията ми, защото от всички, които се разболяха, те прекараха болестта най-тежко. Шестнайсет дни. Двеста и осемдесет. Една шестнайсета от тези, които се разболяха. Един от шестнайсет метала“.

Йомен бе живо доказателство за съществуването на атиумен Мъглив. Елънд сам щеше да забележи връзката, ако не бе ангажиран с други проблеми. Ако един на всеки шестнайсет разболели се остане в леглото по-дълго, не значи ли това, че ще се сдобие с най-мощната от всички шестнайсет аломантични способности?

Демоа го гледаше ококорено.

Елънд му отвърна с усмивка.

Вин се рееше над входа на пещерата и наблюдаваше с ужас приближаващата се армия колоси. Вече бяха завладени от жажда за кръв — Гибелта притежаваше достатъчно контрол върху тях. Хиляди и хиляди. Всеки миг щеше да започне клането.

Вин извика, предугадила нещастието, и се хвърли срещу Гибелта, опита се да извлече цялата си сила, за да я унищожи. Но беше отблъсната, както и по-рано. Извика отчаяно, разтреперана от мисълта за смъртта на невинните хора долу. Щеше да е като цунамито, помитащо крайбрежието, само че дори по-лошо.

Защото тя познаваше тези хора. И ги обичаше.

Обърна се към входа. Не искаше да гледа, но не можеше да направи нищо друго. Съзнанието й бе навсякъде. Дори да се оттеглеше, пак щеше да усеща смъртта им — и пак щеше да плаче и да трепери.

От вътрешността на пещерата долетя познат глас:

— Днес искам от вас да ми дадете живота си.

Вин се снижи и се заслуша. Не виждаше пещерата заради металната й облицовка. Но чуваше ясно гласа. Ако имаше очи, сигурно щеше да се разплаче.

— Искам от вас да ми дадете живота си — отекна гласът на Елънд. — И храбростта си. Искам вярата ви и вашата чест — вашата сила и състрадание. Защото днес ще ви поведа на смърт. Не очаквам от вас да го приемете с лека ръка. Няма да ви обиждам, като го наричам храбро и дори величаво дело. Подвиг. Ще ви кажа само едно. Всеки миг борба е подарък за тези пещери. Всяка секунда е още един дъх за хилядите, които се спотайват вътре. Всеки удар на меча, всеки убит колос, всеки спечелен дъх ни доближава до победата! Защото означава още един запазен живот и още един повален враг!

Последва кратка пауза.

— В края на краищата те сигурно ще ни избият — отекна отново гласът на Елънд. — Но нека първо се научат да се страхуват от нас!

Мъжете изреваха. Подсиленият слух на Вин различи около двеста и петдесет различни гласа. Чу ги да се разделят и да бързат към четирите изхода на пещерата. След малко неколцина излязоха от изхода пред нея.

Фигура с бяла униформа пристъпи навън с развято наметало. В ръката си стискаше меч.

„Елънд! — опита се да го повика тя. — Не! Върни се! Безумие е да ги нападаш! Ще те убият!“

Елънд стоеше изправен, загледан в приближаващата се тълпа колоси: безкрайно море от синя плът и кървясали очи. Мнозина носеха мечове, други камъни или дълги тежки сопи. В сравнение с тях Елънд бе малка прашинка, точица пред безкрайното синьо платнище.

Той вдигна високо меча и се хвърли в атака.

„ЕЛЪНД!“

Изведнъж Елънд избухна в ослепителна енергия, толкова ярка, че Вин ахна. Той се изправи срещу първия колос, наведе се под меча му и го обезглави с един замах. После, вместо да отскочи, се завъртя настрани и отново замахна. Падна втори колос. Три меча светнаха около него, но всички го пропуснаха на косъм. Елънд се дръпна настрани, промуши един колос в корема, после замахна с меча хоризонтално и отсече ръката на втория.

Все още не се бе Тласнал. Вин го гледаше слисана как поваля третия колос и обезглавява четвърти със същия удар. Лъкатушеше между мечовете на противника, сякаш танцуваше старателно упражняван танц, само дето около него валяха мъртви колоси.

От входа на пещерата изскачаха още войници и се втурваха в атака. Телата им изригваха в енергия, като вълни от светлина. Те също се впиха в редовете на колосите и започнаха да ги секат. Биеха се с невероятно умение. Около сияещите войници започна да се издига нарастващ хълм от синкави трупове.

По някакъв невъобразим начин Елънд се бе сдобил с цяла армия горящи атиум войници.

Елънд беше бог.

Никога досега не бе разпалвал атиум и първата му среща с този метал го изпълни с почуда. Колосите около него излъчваха атиумни сенки — образи, които се движеха преди тях и му подсказваха какво трябва да направи. Можеше да вижда в бъдещето, макар и само на няколко секунди. Но в битката това бе напълно достатъчно.

Усещаше как атиумът подсилва ума му, помага му да възприема и използва цялата нова информация. Дори не спираше, за да помисли. Ръцете му действаха по своя воля, размахваха меча с невероятна точност.

Имаше странното усещане, че отново е попаднал сред мъглите. Нито един колос не можеше да му устои. Чувстваше се преизпълнен със сила — всъщност чувстваше се невероятно. Поне за момента бе напълно неуязвим. Беше погълнал толкова много атиумни топчета, че отначало си помисли, че ще повърне. През цялата човешка история атиумът бе нещо, което хората пазеха и пестяха. Горенето му изглеждаше истинско прахосничество и до него се прибягваше само в моменти на огромна необходимост.

Сега обаче Елънд нямаше защо да се безпокои от подобно нещо. И това го превръщаше в бедствие за колосите — вихър от точни удари, невероятни измъквания, винаги на крачка пред противниците. Враг след враг падаше от ударите му.

Когато атиумът почна да привършва, Елънд се Тласна от един паднал меч и литна към входа на пещерата, където бе складиран още атиум.

Бързо попълни запасите си и се върна в боя.

Гибелта беснееше и се мяташе, мъчеше се да спре клането. Ала този път Вин олицетворяваше силата на баланса, така че блокираше всеки опит на Гибелта да убие Елънд и другите и я задържаше встрани.

„Не зная дали си глупава — излъчи към нея мислите си Вин, — или съществуваш по начин, който не ти позволява да възприемеш някои неща“.

Гибелта изкрещя гневно и се блъсна в нея, опитваше се да я унищожи, както се бе опитала по-рано Вин. Но бе принудена да отстъпи, защото сега силите им бяха изравнени.

„Живот — рече Вин. — Ти каза, че единствената причина да създадеш нещо е после да го унищожиш“.

Рееше се над Елънд и го гледаше как се бие. Би трябвало да изпитва болка от смъртта на колосите. Но тя не мислеше за смъртта. Може би се дължеше на влиянието на Съхранението, но виждаше само един човек, който се бори, нанася удари и продължава напред, въпреки че вече няма надежда. Не виждаше смърт, а само живот. Виждаше вяра.

„Ние създадохме тези неща, за да ги гледаме как растат — заговори отново на Гибелта. — За да се насладим на това как съществата, които обичаме, се превръщат в нещо повече отпреди. Ти каза, че си неуязвима — и че всичко останало се разпада. Че над всичко дебне неговата гибел. Но има неща, които ти се съпротивляват — и най-смешното е, че ти дори не ги разбираш. Обич. Живот. Растеж.

Животът на един човек е много повече от краткия миг на смъртта му. Чувствата — ето какво те победи“.

Сейзед надзърташе разтревожено от входа на пещерата. Около него се бяха скупчили няколко души. Гарв, водачът на Църквата на Оцелелия в Лутадел. Харатдал, най-изтъкнатият териски стюард. Лорд Дедри Вастинг, един от малкото оцелели заседатели на Събора. Аслидин, млада жена, в която Демоа, изглежда, се бе влюбил през няколкото седмици на пребиваването си в Хатсинските ями. Още неколцина — кои влиятелни, кои не — дошли да видят какво ще стане отвън.

— Къде е тя, господарю терисец? — попита Гарв.

— Ще дойде — обеща Сейзед. Мъжете се умълчаха. Войниците — тези, които не умееха да използват атиум — чакаха неспокойно: знаеха, че те ще са следващите, когато атаката на Елънд се изчерпи.

„Тя ще дойде — помисли Сейзед. — Всичко предсказва появата й“.

— Героят ще дойде — каза той.

Елънд отсече две глави с един удар, отряза нечия ръка, после промуши друг колос в шията. Не го беше видял да замахва, но умът му се бе настроил да тълкува атиумните сенки още преди противникът му да нападне.

Вече стъпваше по килим от сини трупове. Не се препъваше. Благодарение на атиума всяка негова крачка бе точна, умът му бе кристално ясен. Повали един невероятно огромен колос, отстъпи назад и си пое дъх.

Биеха се от часове, ала армията на колосите изглеждаше безкрайна. Елънд повали още един колос и усети, че движенията му вече са леко забавени. Атиумът подсилваше ума, но изчерпваше резервите на тялото и се налагаше все повече да разчита на пютриум, за да продължава. Кой би могъл да знае, че човек може да се умори дори когато гори атиум? Никой никога не бе използвал толкова много от този метал.

Но трябваше да продължава. Атиумът му бе на привършване. Той погледна през рамо към входа на пещерата и видя как един от войниците му пада и от гърлото му бликва кървав фонтан.

Изруга и се завъртя, видя, че през него преминава атиумна сянка, избегна последвалия я удар и отсече ръката на чудовището. Обезглави това до него, после посече краката на друго. През по-голямата част от битката не бе прибягвал до аломантични скокове и само размахваше меча. Ръцете му обаче отмаляваха все повече и се наложи да Тласка колосите встрани, за да може да ги удържа. Резервите от атиум — от живот в него — се топяха. Атиумът гореше наистина бързо.

Още един предсмъртен вик. Още един мъртъв атиумен войник.

Елънд започна да отстъпва към пещерата. Неговият отряд от двеста и осемдесет души бе избил хиляди, но това бе капка в морето от колоси. Те продължаваха да настъпват, страховита вълна с безкрайна решимост, задържана от малки групички атиумни Мъгливи пред входовете към Родината.

Още един войник издъхна. Атиумът им привършваше.

Елънд извика, замахна с меча и повали едновременно трима колоси с удар, който изглеждаше невъзможен. Разпали стомана и Тласна останалите встрани.

„В мен гори тялото на бога“ — помисли си. Стисна зъби и се хвърли напред. Покатери се върху купчина колоси, подхлъзна се на отсечени ръце и крака, препъна се в глави. Мушкаше в гърди, гърла и кореми. Биеше се сам, целият опръскан в кръв.

Нещо се раздвижи зад гърба му и предупреден от атиума, той се завъртя, вдигнал меча.

Съществото зад гърба му не беше колос. Носеше черно расо, едното му око бе изтръгнато и от него се стичаше кръв, в другото бе забит клин.

Марш. Беше заобиколен от облак атиумни сенки — той също гореше метал и щеше да е неуязвим за атаките на Елънд.

Човек водеше своите колоси през тунелите. Убиваха всеки, който им се изпречваше на пътя.

Първите войници ги очакваха при входа. Те се съпротивляваха най-дълго. Бяха най-силни. Но сега бяха мъртви.

Нещо пришпорваше Човек напред. Нещо по-силно от онова, което го направляваше досега. По-силно от дребната жена с черна коса, макар че тя също бе много силна. Но новият му господар бе могъщ. Казваше се Гибелта. Човек вече го знаеше.

Не можеше да се съпротивлява. Можеше само да убива. Наред.

Нахлу в огромна подземна пещера, пълна с още хора. Гибелта го овладя, накара го да спре, да не ги избива. Не че Гибелта не искаше да ги убива. Просто сега искаше нещо друго.

Човек се втурна напред. Закатери се по рухнали камъни. Разбута встрани крещящите хора. Другите колоси го следваха. В този миг бе забравил всичките си желания. С изключение на непреодолимия стремеж да стигне до…

… това малко помещение. Ето там. Пред него. Човек отвори вратите. Гибелта нададе радостен вик, когато той пристъпи вътре. Тук бе онова, което Гибелта желаеше най-силно.

— Познай какво открих — изръмжа Марш, пристъпи напред, Тласна встрани меча на Елънд и той изхвърча от ръката му. — Атиум. Една кандра го носеше, търсеше къде да го продаде. Глупаво създание.

Елънд изруга, избегна един удар на колос и измъкна от ботуша си обсидианов кинжал.

Марш се хвърли напред. Войниците около тях крещяха и умираха, изгубили и последните си резерви атиум. Виковете им бързо утихваха. Елънд се съмняваше, че хората при входа на пещерата ще издържат още дълго.

Атиумът го предупреди за поредната атака на колос и той едва успя да се измъкне, но не и да го убие с кинжала. Марш замахна с обсидиановата секира. Елънд отскочи встрани, олюля се и изгуби равновесие.

Докато се мъчеше да се задържи на крака, осъзна, че металите му са на привършване — не само атиумът, но и основните метали като желязо, стомана и пютриум. Досега не бе обръщал внимание на това, тъй като разчиташе на атиума, но битката бе продължила твърде дълго. Ако Марш разполагаше с атиум, значи силите им се изравняваха — и без останалите метали Елънд щеше да умре.

Атаката на инквизитора го принуди да разпали пютриум, за да отскочи. Посече с лекота трима колоси, но знаеше, че истинската заплаха е неуязвимостта на Марш.

Пютриумът му свърши.

— Не можеш да ме победиш, Елънд Венчър — рече Марш със стържещ глас. — Ние убихме жена ти. А аз ще убия теб.

„Вин! — Елънд не можеше да повярва. — Вин ще дойде — помисли си той. — Тя ще ни спаси“.

Вяра. Странно усещане в момент като този. Марш замахна.

В тялото на Елънд внезапно пламнаха пютриум и желязо. Той просто реагира — нямаше време да разсъждава над това необяснимо явление. Протегна ръка и Притегли един паднал наблизо меч. Оръжието излетя във въздуха, Елънд го улови и отби с две ръце секирата на Марш.

Тялото му изведнъж се изпълни с огромна пулсираща сила. Той продължи да удря инстинктивно, принуждаваше Марш да отстъпва през покритото със сажди поле. Колосите около тях се стъписаха, сякаш изплашени от Елънд. Или сякаш благоговееха пред него.

Марш вдигна ръка да Тласне меча му, но не последва нищо. Сякаш нещо отби удара. Елънд изкрещя и продължи да напада, засипваше Марш със стоманен дъжд от удари. Инквизиторът изглеждаше стреснат от този неочакван изблик на сила и бързина. Елънд го изтласкваше все по-назад и по-назад.

Някакво невероятно спокойствие изпълваше душата му. Аломантичната му сила сияеше ярко, макар той да осъзнаваше, че в тялото му няма повече метали, които да горят. Беше останал само атиумът, но неговата странна сила не би могла да му осигури други метали. Ала това нямаше значение. Нещо друго привлече вниманието му. Той вдигна глава нагоре — към слънцето.

И видя — само за миг — огромна фигура в небето. Ярка, снежнобяла, потрепваща. Ръцете й бяха протегнати към раменете му, главата отметната назад, с развети бели коси, обгърната от мъгла, която се простираше надалече в небето като огромни крила.

„Вин“ — помисли си той и се усмихна.

Извърна глава тъкмо в момента, когато Марш изкрещя и се хвърли напред, вдигнал секирата с една ръка, а зад него се разпери нещо черно и неясно, като наметало. И в същия миг Марш вдигна другата си ръка към лицето си, сякаш за да закрие металното си око от образа, който Елънд бе зърнал във въздуха.

Елънд разпали последния атиум и повдигна меча с две ръце. Инквизиторът бе по-силен и по-умел воин от него. Владееше едновременно аломантия и ферохимия, което го превръщаше в подобие на лорд Владетеля. Това не беше битка, която Елънд би могъл да спечели. Не и с меч.

Марш връхлетя и Елънд разбра как се е чувствал Келсайър, когато се бе изправил срещу лорд Владетеля.

Марш замахна с брадвата. Елънд вдигна меча да отбие удара.

И разпали заедно с атиума дуралуминий.

Зрение, слух, сила, мощ, величие. Бързина!

От гърдите му се стрелнаха синкави линии. И бяха засенчени от нещо. Атиум плюс дуралуминий. За един кратък миг пред Елънд се разкри огромна и безценна информация. Светът избледня, а в ума му нахлу неудържим поток от познания.

— Вече разбирам — прошепна той, докато видението избледняваше заедно с остатъка от металите.

Стоеше насред бойното поле. Мечът му бе пронизал гърлото на Марш и се беше заклещил в клина, който стърчеше между плешките на инквизитора.

Секирата на Марш бе забита в гърдите на Елънд.

Призрачните метали, които му бе осигурила Вин, се разгоряха отново и отнеха болката. Но пютриумът не можеше да направи нищо повече, независимо колко силно гореше. Марш измъкна секирата и Елънд се олюля, облян в кръв, и изпусна меча. Марш го изтръгна от шията си и раната мигом изчезна, изцерена от силата на ферохимията.

Елънд рухна върху купчината синкави тела. Ако не беше пютриумът, вече щеше да е мъртъв. Марш пристъпи усмихнато към него. Празната му очница бе обрамчена от татуировки, които бе избрал сам. Цената, която бе платил, за да събори Последната империя.

Марш сграбчи Елънд за гърлото и го вдигна.

— Войниците ти са мъртви, Елънд Венчър — прошепна съществото. — Колосите вилнеят в пещерите. Металите ти свършиха. Ти изгуби.

Елънд усещаше как животът го напуска, като последни капки от празна чаша. Веднъж вече бе преживял това, в пещерата на Кладенеца на Възнесението. Тогава бе изпитал ужас. Но не и сега, колкото и да бе странно. Нямаше съжаление. Само удовлетворение.

Елънд погледна инквизитора. Подобно на сияещ призрак над тях се извисяваше Вин.

— Да съм изгубил? — прошепна той. — Не, и двамата спечелихме, Марш.

— О, и как така? — попита презрително инквизиторът.

Човек стоеше над шахтата. Шахтата, в която се намираше тялото на Гибелта. Мястото на победата.

Беше заобиколен от малка група колоси, изумени също като него.

Шахтата беше празна.

— Атиумът — прошепна Елънд, усещаше вкуса на кръв по устните си. — Къде е атиумът, Марш? Откъде според теб почерпихме сили, за да се бием? Ти дойде за атиума, нали? Е, той свърши. Да не мислиш, че с хората ми се надявахме да избием толкова много колоси? Не в това бе смисълът. — Той се усмихна по-широко. — Няма го вече тялото на Гибелта, Марш. Ние го изгорихме, аз и другите. Дори да ме убиеш, никога няма да го получиш. Ето защо ние печелим.

Марш изрева гневно и разтърси Елънд, сякаш очакваше да чуе друга истина. Но Елънд бе казал, каквото имаше да казва. Смъртта на останалите войници говореше, че атиумът им е свършил. Хората му се бяха сражавали до края, както им бе наредил. До последното късче метал.

Тялото на бога. Силата на бога. Елънд я бе държал за един миг. И по-важното — беше я унищожил. С надеждата, че това ще спаси народа му.

„Сега всичко е в твоите ръце, Вин — помисли той. Усещаше как душата му се изпълва с покой. — Аз направих каквото можах“.

И дари Марш с последна усмивка, докато инквизиторът вдигаше яростно секирата си.

Главата на Елънд падна.

Гибелта продължаваше да беснее и да се мята, готова да руши всичко на пътя си. Вин я наблюдаваше спокойно, докато обезглавеното тяло на Елънд рухваше сред труповете на колосите.

„Е, хареса ли ти? — изпищя Гибелта. — Аз го убих! Унищожих всичко, което обичаше! Аз ти го отнех!“

Вин се рееше над тялото на Елънд, загледана надолу. Пресегна се с безтелесните си ръце, докосна главата му и си припомни как бе използвала силата си, за да подхрани неговата аломантия. Не знаеше какво точно бе направила. Нещо сходно на това, което правеше Гибелта, когато командваше колосите. Само че противоположно. Освобождаване. Успокоение.

Елънд беше мъртъв. Знаеше го и знаеше, че не може да направи нищо. Това събуди болка в нея, но не болката, която очакваше. „Аз го изгубих много отдавна — помисли си тя, докато галеше лицето му. — При Кладенеца на Възнесението. Аломантията ми го върна само временно“.

Не изпитваше нито болката, нито ужаса, които бе познала преди, когато го сметна за мъртъв. Сега я обгърна странен покой. Изминалите години бяха божи дар — временно щастие. Беше оставила Елънд да бъде такъв, какъвто иска, да рискува живота си и накрая да го изгуби. Винаги щеше да го обича. Но нямаше да престане да съществува само защото него го нямаше.

Напротив.

Гибелта се носеше точно над нея, обсипваше я с проклятия, заплашваше, че ще убие и други. Сейзед. Бриз. Хам. Дух.

„Толкова малко останаха от първоначалната група — мислеше Вин. — Келсайър загина отдавна. Доксон и Клъбс изгубихме в Битката за Лутадел. Йеден падна с войниците си. ОреСюр умря по заповед на Зейн. Марш се превърна в инквизитор. Останалите, които се присъединиха към нас по-късно, също вече не са между живите. Тиндуил, ТенСуун, Елънд…“

Нима Гибелта вярваше, че Вин ще й прости с лека ръка всички тези жертви?

Тя се извиси, набирайки сила. Изпрати я срещу Гибелта, както бе правила и преди. Ала този път бе различно. Когато Гибелта отвърна на удара, Вин не отстъпи. Не се стараеше да се пази. Продължи да настъпва.

Сблъсъкът накара божественото й тяло да затрепери от болка. Болката на съприкосновението между лед и пламък, между две скали, които се удрят и се превръщат в прах. Безформените им тела се сляха и се заразкъсваха във вихъра на силата.

Но Вин продължи да напредва.

„Съхранението не може да те унищожи! — помисли си тя, докато почти крещеше от агония. — То може само да пази. Ето защо е трябвало да създаде човечеството. Такъв е бил планът му, от самото начало! Не е отдало част от себе си, не е изгубило от силата си само за да сътвори разумен живот! Знаело е, че ще му трябва нещо, което да произхожда както от Съхранението, така и от Гибелта. Нещо, което може и да пази, и да разрушава. Нещо, което може да разрушава, за да запази.

Съхранението е прехвърлило силата си в Кладенеца и в мъглите, дало я е на нас, за да можем да я вземем. Такъв е бил първоначалният му план. Ти смяташе, че това е твоят план, нали? Но е негов. От самото начало“.

Гибелта изкрещя. И се хвърли напред.

„Ти си създала това, което може да те убие — продължи Вин. — И току-що направи последната, фаталната грешка. Не биваше да убиваш Елънд.

Разбираш ли, той бе единствената причина да продължавам да живея“.

Не отстъпи, макар че сблъсъкът я разкъсваше на части. Гибелта крещеше ужасено, докато силите им се смесваха, сливаха се, ставаха едно. Съзнанието на Вин — вече оформено и подхранвано от Съхранението — потърси допир с Гибелта. Нито една от тях не отстъпваше. И — с последен прилив на сила — Вин пожела сбогом на света и притегли Гибелта след себе си в бездната.

Двата ума се изпариха в миг, като мъгла под ярко слънце.

82.

Сейзед надзърташе притихнал от входа на пещерата. Отвън колосите беснееха и тъпчеха, но изглеждаха объркани.

Беше сам. Всички, които бяха излезли да видят какво става отвън, бяха избягали. Дори войниците се бяха скрили в пещерите — заявиха, че било глупаво да рискуват живота си тук. Само генерал Демоа, който бе успял да допълзи до пещерата, след като му бе свършил атиумът, стоеше на няколко крачки навътре в тунела. Аслидин вече бе превързала тежката рана на дясната му ръка и беше изтичала за още бинтове.

Слънцето се издигаше в небето. Горещината бе нетърпима, като в пещ. Болезнени викове отекнаха от пещерата зад Сейзед. Колосите бяха проникнали вътре.

— Тя ще дойде — прошепна терисецът.

Виждаше тялото на Елънд. Беше паднало върху купчина мъртви колоси — бяло петно на фона на синя плът и размазани сажди.

— Вин ще дойде — повтори настойчиво Сейзед.

Демоа — беше изгубил твърде много кръв — се облегна на стената и затвори очи. Колосите тръгнаха към пещерата, макар че не изглеждаха толкова освирепели, колкото преди малко.

— Героят ще дойде! — рече Сейзед.

И тогава нещо се появи в небето, спусна се към колосите и Елънд и тупна до тях. Последва го друго, втора фигура, която също се отпусна безжизнено на земята.

„Ето!“ — помисли си Сейзед, изтича навън и се втурна покрай неколцина колоси. Те се опитаха да го посекат, но Сейзед носеше металоемите си. Всичките до последния. Защото знаеше, че ще му потрябват.

Почерпи малко стомана и избегна атаката на колосите. Притича бързо между тях, изкатери се по купчината мъртви тела и спря до обезглавения труп на Елънд.

И до почти сгушилата се в него безжизнена Вин.

Сейзед коленичи и я сграбчи за раменете. От другата й страна, на самия връх на купчината колоси, лежеше друго тяло. Тяло на мъж с червеникава коса, непознат.

Вин не помръдваше.

„Не!“ — помисли Сейзед и й опипа пулса. Очите й бяха затворени. Изглеждаше умиротворена — и мъртва.

— Не може да бъде! — извика той и я разтърси за раменете. Няколко колоса се обърнаха към него.

Той вдигна очи. Слънцето се катереше по небосклона. От горещината ставаше трудно да се диша. Кожата му гореше. Когато слънцето достигнеше зенита, земята щеше да пламне.

— Така ли ще свърши всичко? — извика той към небето. — Твоят Герой е мъртъв! Гибелта може да е съкрушена, колосите да са без военачалник, но светът пак ще загине! Така ли?

Саждите бяха убили растенията. Слънцето щеше да изгори всичко, което е останало. Нямаше повече храна. От очите на Сейзед потекоха сълзи, но почти веднага изсъхнаха върху лицето му.

— Значи ни изоставяш? — прошепна той.

И изведнъж почувства нещо. Сведе очи. Тялото на Вин димеше едва забележимо. Не от топлина. Сякаш изпускаше нещо… или… не. Беше свързано с нещо. Вихрушка от мъгли, която водеше към ярка бяла светлина. Толкова ярка, че Сейзед почти не можеше да я гледа.

Посегна, докосна мъглата и го изпълни невъобразима сила. Силата на стабилността. Недалеч от него вторият труп — този на непознатия — също изпускаше нещо. Черен дим. Сейзед посегна с другата си ръка, докосна дима и усети друга сила — някак агресивна. Силата на промяната.

Терисецът коленичи изумен между телата. И едва сега всичко започна да му се изяснява.

„В пророчествата никога не се уточнява родът — помисли си той. — За да могат да се отнасят както за мъже, така и за жени. Или може би… защото Героят не е нито едно от двете?“

Изправи се. Слънчевата светлина над главата му изглеждаше несравнимо по-слаба от двете сили — сходни и същевременно противоположни, — които го обгръщаха, изпълваха го.

„Героят ще бъде отхвърлен от сънародниците си — помисли Сейзед. — Но той ще ги спаси. Не е воин, макар че ще трябва да се сражава. Не е роден крал, но ще стане крал. — Отново вдигна глава. — Такъв ли е бил планът ти от самото начало?“

Посегна към силата, но веднага се отдръпна. Как би могъл да използва подобно нещо? Та той бе само човек. В краткия миг, когато я докосна, вече знаеше, че няма надежда да я приложи. Нямаше нужната подготовка.

— Не мога да го направя — каза с напукани устни, загледан в небето. — Не зная как. Не мога да направя света такъв, какъвто е бил — никога не съм го виждал. Ако взема тази сила, ще направя като лорд Владетеля и ще влоша нещата още повече. Аз съм само човек.

Колосите викаха от болка заради жегата. Горещината беше непоносима. Дръвчетата около Сейзед започнаха да избухват в пламъци. Той знаеше, че само допирът до двете сили го държи жив, но не смееше да ги приеме в себе си.

— Аз не съм Героят — прошепна, все още обръщайки се към небето.

Ръцете му блещукаха със златисто сияние. Металоемите на китките му отразяваха слънчевите лъчи. Толкова дълго бяха негови верни спътници. Неговото познание.

Познание…

„Словата на пророчеството са съвсем недвусмислени — осъзна той внезапно. — Там се казва… казва се, че Героят ще носи бъдещето върху ръцете си. Не на раменете. Не в ръцете. А върху тях.

В името на забравените богове!“

Пъхна ръцете си в двете мъглявини и улови силата в тях. Пое я в себе си, усещаше как изпълва тялото му и разпалва в него огън. Плътта и костите му се изпариха, но в същия миг той отвори медноемите си и прехвърли всички познания от тях в разширяващото се съзнание.

Медноемите, вече празни, паднаха заедно с пръстените на земята, до телата на Вин, Елънд и Гибелта. Сейзед отвори очи, големи колкото целия свят. Държеше в себе си сила, равняваща се на силата на сътворението.

„Героят ще има силата да спаси света. Но той също така ще притежава и силата да го унищожи. Ето какво не разбрахме. Той няма да носи в себе си само силата на Съхранението. Ще му трябва и тази на Гибелта“.

Двете противоположни сили. Докато ги привличаше в себе си, те заплашваха да се унищожат взаимно. Но той успяваше да ги задържи разделени, защото имаше точна представа как да ги използва. Стига да пожелаеше, те можеха да се докосват, без да се унищожат. Защото тези две сили бяха използвани за създаването на всичко. Ако се биеха, те унищожаваха. Ако се прилагаха заедно, създаваха.

Всичко си заставаше на мястото. Хиляда години Пазителите бяха събирали познания и ги бяха съхранявали в медноемите си. Бяха предавали знанията си от Пазител на Пазител, всеки от тях съоръжен с целия обем познания, за да може да го прехвърли на друг, когато бъде необходимо. И Сейзед притежаваше всички тези познания.

И в момента на промяната той разбра всичко. Видя планове, указания, тайни. Хората вярваха, откакто се бяха появили на бял свят, и в тези техни вярвания Сейзед откри отговорите, които търсеше. Скъпоценни камъни, скрити от Гибелта във всички религии на човечеството.

Ето например народът, известен като бенети. Те смятали картографирането за изключително сериозно занимание. Сейзед си спомни, че веднъж бе разправял за тях на Келсайър. От техните подробни карти и скици бе придобил представа за това как е изглеждал светът някога. Използва силата си, за да възстанови континенти и океани, острови и брегови линии, планини и реки.

А после се обърна към нелазанците. Те се прекланяли пред звездите, наричали ги Хилядата очи на бога Трел, който ги гледал. Сейзед си припомни как предлагаше тази религия на младата Вин, докато тя трябваше да изтърпи първата си фризура като нов член на групата. От нелазанците Пазителите бяха възстановили и записали звездните карти — въпреки че учените ги смятаха за безполезни, тъй като след Възнесението вече не бяха верни. Но именно от тези карти и от моделите и движенията на планетите в слънчевата система Сейзед успя да определи точната орбита, на която се е намирал техният свят. И върна планетата на старото й място — без да използва прекомерна сила, както бе направил навремето лорд Владетеля, тъй като разполагаше със съответната схема за плавно преместване.

Имало един народ, цанзи, които почитали смъртта — те оставили точни описания на човешкото тяло. Сейзед бе използвал една тяхна погребална молитва за убитите бандити, открити в старото скривалище на Вин, във времето, когато Келсайър бе още жив. От ученията на цанзийците за човешкото тяло Сейзед определи настъпилите физиологични промени — дали под въздействие на лорд Владетеля, или чрез еволюция, — благодарение на които хората можеха да вдишват повишено съдържание на пепел и да ядат кафяви растения. С един могъщ тласък възстанови телата на хората такива, каквито са били, и премахна промените, настъпили през тези хиляда години под влияние на умиращия свят. Той не убиваше, нито изкривяваше и изменяше телата им по начина, по който го бе направил лорд Владетеля при създаването на кандра, тъй като разполагаше с точни напътствия за работата си.

Научи и други неща. Безброй тайни. Една религия издигала в култ животните и от записките й Сейзед се сдоби с картини, описания и обяснения относно живота на планетата от най-древни времена. И го възстанови. От друга — дадрадахската, същата, за която бе разказвал на Клъбс, преди той да загине — събра сведения за цветовете и оттенъците. Това бе последната религия, проповядвана някога от Сейзед, и въз основа на нейните поеми за цветове и природа той успя да възстанови растенията, небето и пейзажа такива, каквито са били някога.

Всяка религия съдържаше в себе си указания, тъй като вярванията на хората бяха обвързани с тяхната надежда, обич и желания.

Накрая Сейзед се спря на ларстанската религия, същата, към която бе приобщена жената на Келсайър — Мейр. Докато медитирали, свещенослужителите й творели поезия. От тези поеми — и от листчето, което Мейр бе оставила на Келсайър — Сейзед бе узнал за красивите неща, съществували някога на света.

И той възстанови цветята и растенията.

„Ето че религиите в моята папка въобще не се оказаха безполезни — помисли си, докато силата в него пламтеше и светът се променяше. — Нито една.

Не всички се оказаха верни.

Но всички съдържаха по малко истина“.

Носеше се над света и променяше нещата така, както смяташе, че е необходимо. Докато работеше над тектоничните процеси, се погрижи да опази подземните скривалища на хората. Накрая въздъхна тихо, решил, че е приключил с работата. Ала въпреки очакванията му силата не го напускаше.

„Рашек и Вин са се докоснали до съвсем малка част от Кладенеца на Възнесението — осъзна той. — Аз притежавам нещо повече. Нещо безкрайно“.

Гибелта и Съхранението бяха мъртви и силите им се бяха съединили. Нещо повече, те принадлежаха една на друга. Как ли са били разделени? Някой ден вероятно щеше да открие отговора на този въпрос.

Някой трябваше да наглежда този свят, да се грижи за него, след като боговете ги нямаше. Едва сега Сейзед разбра какво точно означава да си Героят на времето. Не ставаше дума за Герой, който се появява веднъж през хиляда — или хиляди — години. Героят принадлежеше на цялото Време. Той трябваше да опази човечеството през всички негови животи и епохи. Не беше нито Гибелта, нито Съхранението — а двете.

Бог.