Героят на времето

45.

Вин спря атаката си, стъпи на земята и се втренчи невярващо в брат си.

Рийн, озарен от трепкащата светлина на изгасващия фенер, изглеждаше почти както го помнеше. Изминалите години, разбира се, бяха оставили отпечатъка си — беше по-висок и плещест, но имаше същото сурово лице, неспособно да се усмихва. И позата му бе същата — скръстените на гърдите ръце и неодобрителният поглед.

Сякаш всичко се пробуди в нея. Неща, които смяташе, че е забравила, затворила в някое далечно кътче на съзнанието си — тежката му ръка, суровите му критики, острият му език, нескончаемите местения от един град в друг.

Но пробуждането на тези спомени имаше и друг ефект. Тя вече не беше малко момиче, понасящо ударите му с изплашено мълчание. Вин вече ясно осъзнаваше, че в по-голямата си част действията на Рийн са били диктувани от неговия страх. От опасенията му, че нечистокръвната му сестра аломантка може да бъде разкрита и убита от Стоманените инквизитори. Пребиваше я всеки път, когато тя се изявяваше по някакъв начин. Крещеше й, когато проявяваше прекомерна самоувереност. Караше я да се местят всеки път, когато се боеше, че Стоманените инквизитори са ги надушили.

И накрая бе загинал, за да я защити. Беше я заразил със своята параноя, беше я научил да не вярва на никого, защото бе смятал, че това е единственият начин да оцелееш на улиците на Последната империя. А тя бе останала до него, бе търпяла това мъчително съвместно съществуване. Защото дълбоко в себе си осъзнаваше нещо много важно. Че Рийн я обича.

Погледна застаналия пред нея мъж. После бавно поклати глава. „Не. Прилича на него, но очите са други“.

— Кой си ти? — попита тя.

— Брат ти — отвърна той и се намръщи. — Вин, изминаха само няколко години. Станала си безразсъдна. Смятах, че съм те научил по-добре.

„Има същите маниери — помисли си Вин, докато го приближаваше предпазливо. — Къде ги е усвоил? Никой не смяташе Рийн за важен, докато беше жив. Не би трябвало да са го следили“.

— Откъде взе това тяло? — попита тя и го заобиколи. Плочникът беше неравен, наоколо имаше рафтове с припаси. Мракът се простираше във всички посоки. — И как успя да постигнеш толкова точна прилика на лицето? Доколкото знам, кандрите трябва да погълнат тялото, за да изработят негово копие.

Сигурно беше кандра. Как иначе можеше да се обясни толкова голяма прилика? Съществото се обърна и я погледна объркано.

— Какви са тези глупости? Вин, давам си сметка, че не сме от хората, които биха се прегръщали, но очаквах поне да ме познаеш.

Вин пренебрегна думите му. Уроците на Рийн, а после и на Бриз, си казваха своето. Би познала Рийн от пръв поглед.

— Трябва ми информация — каза тя. — За един твой сънародник. Нарича се ТенСуун и се върна в Родината ви преди година. Смяташе, че ще бъде изправен на съд. Знаеш ли какво е станало с него? Искам да го намеря, ако е възможно.

— Вин — каза твърдо той. — Аз не съм кандра.

„Ще проверим“ — помисли си Вин, разпали цинк и удари самозванеца с подсилена от дуралуминий емоционална аломантия.

Той дори не трепна. Подобна атака би поставила всяка кандра под неин контрол, също както ставаше с колосите. Вин се поколеба. Все по-трудно различаваше събеседника си на чезнещата светлина.

Провалът с аломантичния удар означаваше само едно — че той наистина не е кандра. Но не беше и Рийн. Оставаше й само едно логично действие.

Вин го нападна.

Който и да бе самозванецът, очевидно я познаваше съвсем добре, защото предвиди хода й. Макар че извика от престорена изненада, той мигом отскочи назад и се озова извън обсега й. Движеше се с невероятна бързина, което означаваше само едно — че гори пютриум. Тя осъзна, че продължава да долавя излъчваните от него аломантични пулсации, макар че по някаква причина не можеше да определи точно какви метали гори.

Както и да е, аломантията само потвърждаваше подозренията й. Рийн не беше аломант. Вярно, би могъл да се Преобрази през времето, след като се бяха разделили, но тя не смяташе, че в жилите му тече благородническа кръв, за да му осигури аломантично наследство. Вин бе наследила дарбата от баща си, който бе само неин родител, а не и на Рийн.

Тя подхвана нова пробна атака, за да провери уменията на самозванеца. Той продължаваше да се държи извън обсега й и да я следи бдително. Опита се да го притисне към рафтовете, но непознатият се изплъзна.

— Безсмислено е — рече той при поредния си отскок.

„Не чух звън — осъзна Вин. — Не използва монети при скоковете си“.

— Вин, ако искаш да ме удариш, ще трябва да се разкриеш — заговори мъжът. — Очевидно съм достатъчно бърз, за да не ти позволявам да ме доближиш. Не може ли да престанем с тази гоненица и да се захванем с по-важни неща? Не ти ли е интересно какво съм правил през тези четири години?

Вин отстъпи назад и присви крака, готова за нов скок. На устните й трепкаше усмивка.

— Какво има? — попита самозванецът.

Беше се опитала да спечели време и ето, че получи каквото искаше. В този момент фенерът угасна. Пещерата потъна в мрак. Но благодарение на способността си да прониква през медни облаци Вин все още можеше да усеща своя противник. Беше оставила кесията си на мястото, където за пръв път бе доловила, че в помещението има друг човек, и не носеше никакъв метал, с който да бъде засечена.

Хвърли се напред, за да сграбчи противника си и да го прикове на земята. Аломантичните пулсации не й позволяваха да го види, но можеше съвсем точно да определи местонахождението му. Напълно достатъчно за предимство.

Ала сгреши. Той й се изплъзна със същата лекота, с която и преди.

Вин застина неподвижно. „Калай — помисли си. — Чул ме е, че се приближавам“.

Тя изрита близкия стелаж и нападна в мига, когато той се прекатури с трясък на пода.

Самозванецът отново й се измъкна. По някакъв начин винаги я усещаше. В подземието се възцари тишина. Нито звук, нито светлина. Вин долавяше съвсем ясно туптенето на аломантичните му пулсации. Съсредоточи се върху тях, опитваше се да определи какви метали ги подхранват. Но пулсациите бяха някак замъглени. Неясни.

„Има нещо познато в тях — осъзна тя. — Когато за пръв път засякох самозванеца, си помислих… помислих си, че е мъгливия призрак“.

Ето я причината пулсациите да й се струват познати. Без светлина, която да я разсейва, без познатия образ, който да й припомня Рийн, тя си даде сметка какво е пропуснала.

Сърцето й заби ускорено и за пръв път тази вечер в нея се надигна страх. Пулсациите бяха като едни други, които бе долавяла отначало смътно, но после съвсем ясно. Същите, които я бяха отвели при Кладенеца на Възнесението.

— Защо си дошъл тук? — попита тя шепнешком мрака.

Смях. Отекна в просторното подземие — силен, свободен.

Пулсациите се приближаваха, макар че тя не чуваше стъпки. Изведнъж станаха невероятно силни, оглушителни. Сякаш я притискаха — нереален звук, преминаващ през жива и нежива материя. Тя отстъпи назад в тъмнината и едва не се спъна в стелажа, който бе съборила.

„Трябваше да се сетя, че няма да позволиш да бъдеш измамена“ — прошепна един глас в главата й. Гласът на съществото. Беше го чувала само веднъж, преди година, когато го освободи от пленничеството в Кладенеца на Възнесението.

— Какво искаш? — прошепна тя.

„Знаеш какво искам. Винаги си го знаела“.

Така беше. Беше го осъзнала в мига, когато се докосна до това нещо. Нарече го Гибелта. Желанието му беше съвсем просто. Да види края на света.

— Аз ще те спра — заяви тя. Но беше трудно да си повярва, когато разговаряше със сила, която не разбираше, с нещо, съществуващо отвъд хората и световете.

Съществото се изсмя отново — но този път звукът отекна вътре в главата й. Вин все още долавяше пулсациите на Гибелта — но вече не от едно и също място. Тя я заобикаляше. Вин бавно се надигна.

„Ах, Вин — прошепна Гибелта почти бащински. — Държиш се, сякаш съм твой враг“.

— Ти си ми враг. Искаш да унищожиш нещата, които обичам.

„И толкова ли е лошо това? — попита Гибелта. — Не трябва ли всички неща, дори светът, някога да свършат?“

— Не виждам защо да ускоряваме този край — отвърна Вин. — Да го предизвикваме насила.

„Вин, всички неща на този свят са подчинени на собствената си природа — заговори Гибелта, която сякаш се носеше около нея. Тя усещаше докосването й — влажно и леко, като мъгла. — Не трябва да ме виниш, задето съм това, което съм. Без мен никога нищо няма да свърши. Нищо не би могло да свърши. А следователно и нищо не би могло да порасте. Аз съм животът. Нима ще се опълчиш на самия живот?“

Вин мълчеше.

„Не тъгувай, че денят, в който този свят ще умре, настъпи — продължи Гибелта. — Защото този край бе предопределен в деня, когато бе заченат светът. В смъртта има красота — красотата на безвъзвратното, красотата на завършека. Нищо не е напълно завършено, докато не настъпи денят на неговото унищожение“.

— Стига! — викна Вин; чувстваше се самотна и объркана в смразяващия мрак. — Престани да ми се надсмиваш. Защо дойде тук?

„Защо тук? — повтори Гибелта. — Защо ме питаш това?“

— Защо дойде точно сега? — продължи Вин. — За да злорадстваш, че съм в капан ли?

„Вин, аз не съм дошла. Винаги съм била с теб. Аз съм частица от теб“.

— Глупости — заяви Вин. — Току-що се разкри.

„Разкрих се за очите ти — отвърна Гибелта. — Но виждам, че не ме разбираш. Винаги съм била с теб, дори когато не можеш да ме видиш“.

Млъкна и настъпи тишина — в подземието и в главата на Вин.

„Когато си сама, никой не може да те предаде“ — прошепна един глас от дъното на съзнанието й. Гласът на Рийн. Гласът, който бе чувала понякога — почти истински, като глас на съвестта. Беше свикнала с него, сякаш е част от вътрешния й свят — спомен от обучението на Рийн. Инстинкт.

„Всеки ще те предаде, Вин — повтори гласът съвета, който й бе давал толкова често. И докато го казваше, бавно се промени от гласа на Рийн в гласа на Гибелта — Винаги съм била с теб. Ти ме чуваше в главата си още от съвсем мъничка“.

46.

— Е, добре — рече Бриз, — някой ще се опита ли да обясни как съгледвачът на нашата група е станал псевдоборец за свобода и отмъстител?

Сейзед поклати глава. Бяха в подземията на Инквизиторския отдел. Бриз бе заявил, че му е писнало от суха храна, и бе наредил на няколко войници да вземат от припасите в подземието и да приготвят свястна вечеря. Сейзед вероятно бе готов да се възпротиви, но в действителност подземието бе толкова добре заредено, че дори вечно гладният Бриз не би могъл да нанесе забележим ущърб на запасите.

Цял ден чакаха Дух. В града цареше напрежение, съгледвачите им се бяха притаили, опасявайки се от ответни мерки на Гражданина. По улиците крачеха усилени патрули, пред сградата на Министерството се бе разположил многочислен отряд. Сейзед се страхуваше, че Гражданина може да е свързал появата на Дух в района на екзекуцията с него и Бриз. Изглежда, през следващите няколко дни свободното придвижване из града щеше да е крайно затруднено.

— Защо не се връща? — попита Алриане. Двамата с Бриз седяха на изящна маса, отмъкната от къщата на някакъв неизвестен благородник. Естествено, бяха облекли хубави дрехи — Бриз костюм, а Алриане бледобежова рокля. Винаги се преобличаха веднага след като се върнат, сякаш за да потвърдят пред себе си кои са.

Сейзед не вечеряше с тях — нямаше апетит. Капитан Горадел се бе подпрял на една лавица и не сваляше поглед от присъстващите. Макар на устните му да трепкаше добронамерена усмивка, от заповедите, които бе дал на войниците, Сейзед прецени, че очаква всеки момент да ги нападнат. Беше се погрижил Бриз, Алриане и Сейзед да останат в относителната безопасност на подземието. По-добре да са в клопка, отколкото мъртви.

— Сигурен съм, че с момчето всичко е наред, скъпа — отвърна Бриз на въпроса на Алриане. — Не се прибира, защото се страхува да не хвърли вината за случилото се днес върху нас.

— Или това — каза Сейзед, — или не може да се промъкне покрай войниците отвън.

— Успял е да се промъкне в онази къща незабелязано, драги — заяви Бриз. — Съмнявам се, че би се затруднил с постовете отвън, особено след здрач.

— Щеше да е по-добре, ако се бе измъкнал също толкова незабелязано, вместо да тича по покрива пред погледите на всички — каза Алриане.

— Може би — рече Бриз. — Но когато искаш да си бунтовник и отмъстител, част от удоволствието е в това да те виждат другите. Психологическият ефект от сцената на скачащия от горящата къща спасител, с дете в ръце, е доста силен. А да го направиш пред самия тиран, наредил екзекуцията? Не си бях дал сметка, че нашето момче толкова си пада по драматичните сценки!

— Той вече не е момче — тихо каза Сейзед. — Изглежда, по навик твърде дълго го подценявахме.

— Защото никога не сме му възлагали важни задачи, драги — отвърна Бриз и насочи вилицата си към него. — Вината е наша — той е просто един младеж.

— Вин също е млада — отбеляза Сейзед.

— Вин, както не можеш да не признаеш, е особен случай.

На това Сейзед нямаше какво да каже.

— Както и да е — продължи Бриз. — Като разгледаме фактите, това, което се случи, изобщо не е изненадващо. Дух е тук от месеци и е имал достатъчно време да установи връзки с подземния свят на Ортьо, а и да не забравяме, че е член на бившата група на Оцелелия. Съвсем логично е хората да са гледали на него като на спасител, също както Келсайър спаси Лутадел.

— Пропускаме нещо важно, лорд Бриз — рече Сейзед. — Той скочи от покрива. Това са два етажа, че и повече. При такива скокове хората обикновено си чупят краката.

— Може би всичко е било подготвено с помощта на тукашния подземен свят и долу да е имало например дюшек — отвърна Бриз.

Сейзед поклати глава.

— Съмнявам се. Ако оцеляването му е само трик, нямаше да ги има тези слухове за него, не мислите ли?

— Тогава какво е твоето обяснение? — попита Бриз и хвърли поглед към Алриане. — Нали не намекваш, че откакто го познаваме, е бил Мъглороден?

— Не зная — рече тихо Сейзед.

Бриз поклати глава и се засмя.

— Едва ли би могъл да го скрие от нас, драги. Да преживее цялата история със свалянето на лорд Владетеля и падането на Лутадел и през това време да не разкрие пред нас, че е нещо повече от Калаено око? Отказвам да го приема.

„Или — помисли си Сейзед — отказваш да приемеш, че не си успял да видиш истината“. Но Бриз все пак бе прав. Сейзед познаваше Дух от малък. Момчето бе срамежливо и непохватно, но не и склонно да мами. Почти изключено бе да е било Мъглороден от самото начало.

Да, Сейзед бе видял онзи скок. За него не бе останала скрита грациозността на полета и естествената ловкост, характерна за използването на пютриум. Сейзед съжаляваше, че не носи медноемите си, за да потърси в тях сведения относно хора, внезапно проявяващи аломантични способности. Възможно ли бе един човек да е Мъглив по рождение, а по-късно да се превърне в Мъглороден?

Въпросът не изглеждаше особено важен в сравнение с основните му задачи тук като пратеник на императора. Може би по-късно щеше да отдели време, за да прегледа бележките и спомените си…

Сепна се. „Не ставай глупав — рече си. — Търсиш си извинения. Знаеш, че за един аломант е невъзможно да придобие нови способности. Няма да откриеш никъде сведения за подобни случаи“.

Излишно бе да рови в медноемите. Беше ги оставил съвсем съзнателно — не можеше да е Пазител и да споделя натрупаните познания, докато не отсее истините от лъжите.

„Напоследък твърде лесно се разсейвам“ — помисли си той, стана и се отдалечи от масата. Върна се в своята „стая“ в подземието, отделена със завеси от останалите. Папката беше на масата. В ъгъла, близо до една лавица, бе раницата с металоемите.

„Не — каза си Сейзед. — Дадох си дума. Ще я удържа. Няма да си позволя да съм лицемер само защото съм се натъкнал на някаква нова религия. Трябва да съм силен“.

Седна на масата, отвори папката и зачете следващия лист. В него се описваше вярата на нелазанците, почитащи бог Трел. Сейзед се бе запознавал с тази религия заради интереса си към математиката и небесните познания. Не се беше връщал към нея досега по-скоро от безпокойство. Искаше да отложи нещо, което знаеше, че ще се случи.

И наистина, докато четеше, забеляза пропуски в доктрината. Вярно, нелазанците имаха обширни познания по астрономия, но ученията им за задгробния живот бяха повърхностни — почти ексцентрични. Те обясняваха неяснотата им с това, че така позволяват на хората сами да откриват истините в живота. Ала докато четеше, Сейзед чувстваше нарастващо раздразнение. Каква полза от религия, която не дава отговори? Как да повярваш в нещо, което отговаря на половината от въпросите с „попитай Трел и той ще ти отговори“?

Все пак не бързаше да отхвърли изцяло това вероучение. Остави го на купчината и се помъчи да убеди самия себе си, че просто не е в подходящото настроение, за да го изучава. Всъщност не беше в настроение за нищо.

„Ами ако Дух наистина е станал Мъглороден?“ Много от нещата, които знаеха за аломантията — като например съществуването само на десет метала — се оказаха лъжи, разпространявани от лорд Владетеля, за да се прикрият важни тайни.

Може би бе напълно възможно един аломант спонтанно да прояви нови способности? Или пък имаше друго обяснение за невероятния скок на Дух. Дали не беше свързан по някакъв начин с превръзката, издаваща повишена чувствителност на зрението? Някакви лекарства например?

Каквото и да бе, безпокойството определено му пречеше да се върне към изучаването на нелазанската религия. Непрестанно го глождеше усещането, че се случва нещо важно. И че Дух е в центъра на тези събития.

Къде ли се бе дянало момчето?

— Зная защо си тъжна — каза Дух.

Белдре се извърна към него и пребледня. Сигурно не го виждаше и чуваше само гласа му. Вероятно не беше достатъчно близо и мъглите го скриваха. Напоследък му бе трудно да определи.

Той пристъпи напред и спря насред градината.

— Разбрах защо — продължи той. — Отначало си мислех, че е заради градината. Навярно някога е била красива. Сигурно си я виждала такава, преди брат ти да нареди да изкоренят всички градини. Била си благородница или си живяла сред благородници.

Тя го погледна изненадано.

— Да, зная — каза Дух. — Брат ти е аломант. Той е Монетомет, долових Тласъците му. В онзи ден, на пазара.

Тя мълчеше — по-красива от всякога. Очите й най-сетне го различиха сред мъглите.

— А после — не спираше Дух — си помислих, че греша. Никой не тъгува толкова много за една градина, колкото и да е била красива. Хрумна ми, че тъгата в очите ти вероятно е защото брат ти ти е забранил да участваш в неговите съвещания. Винаги те отпраща навън, в градината, когато трябва да се срещне с важни хора. Зная какво е да се чувстваш безполезен и отритнат, когато си сред важни хора.

Пристъпи още крачка към нея. Усещаше боцкащата пръст под краката си, жалките останки на почва, която някога е била плодородна. Вдясно от него бе храстът, към който Белдре най-често отправяше взор. Той не поглеждаше към него — не смееше да свали очи от нея.

— Но и това бе грешка — рече. — Подобна забрана би те подразнила, но едва ли щеше да ти причини болка. Нито тъга. Сега обаче зная причините за твоята печал. Днес следобед убих за първи път. Помогнах да бъде съборена предишната империя, а после да построят нова. Никога не бях убивал човек. До днес.

Спря и надзърна в очите й.

— Да, тази мъка ми е позната. Питам се обаче защо я изпитваш ти?

— Не бива да си тук. Има стражи…

— Не — отвърна Дух. — Няма ги вече. Куелион прати твърде много хора в града — страхува се да не избухне бунт, както стана в Лутадел. Както е подтикнал хората към бунт и самият той, когато е взел властта. И е прав да се бои, но сгреши, като остави дома си неохраняван.

— Убий го — прошепна Келсайър. — Куелион е вътре, това е идеалният момент. Той го заслужава и ти го знаеш.

„Не — възрази Дух. — Не днес. Не и пред нея“.

Белдре бе втренчила поглед в него. Лицето й стана сурово.

— Защо дойде? Да ми се присмиваш?

— Да ти кажа, че те разбирам — отвърна Дух.

— Как можеш да го кажеш? — попита тя. — Ти не ме разбираш — дори не ме познаваш.

— Мисля, че те разбирам — възрази Дух. — Видях очите ти днес, докато гледаше как подкарват онези хора на смърт. Ти изпитваше вина. Вина за убийствата на брат ти. Измъчваше се, защото смяташе, че трябва да им помогнеш. — Пристъпи напред. — Не можеш, Белдре. Той е покварен от силата си. Може някога да е бил добър човек, но вече не е. Осъзнаваш ли какво прави? Брат ти избива хора, за да се сдобие с аломанти. Пленява ги и заплашва да изтреби семействата им, ако не правят каквото иска. Нима един добър човек би постъпвал така?

— Ти си глупак — прошепна Белдре. Не смееше да го погледне.

— Зная — отвърна Дух. — Какво са неколцина избити, когато става въпрос за сигурността на кралството? — Млъкна и поклати глава. — Белдре, той убива деца. Прави го само за да скрие факта, че събира аломанти.

— Върви си — каза накрая Белдре.

— Ела с мен.

Тя най-после го погледна.

— Ще сваля брат ти от власт — рече Дух. — Аз бях в групата на Оцелелия. Ние победихме лорд Владетеля — Куелион едва ли може да ни затрудни. Не бива да си тук, когато той падне.

Белдре го изгледа подигравателно и каза:

— Ще броя до три и ще почна да викам.

— Не се страхувам от войниците ви.

— Не се съмнявам. Но ако дойдат, ще трябва пак да убиваш.

Дух се поколеба. Но остана на мястото си, за да й покаже, че не вярва на заплахите й.

И тогава тя започна да вика.

— Убий го! — прокънтя в главата му гласът на Келсайър. — Сега, преди да е станало късно! Стражниците, които изби, само изпълняваха заповеди. Истинското чудовище е Куелион.

Дух стисна ядно зъби, обърна се и побягна, следван от виковете на Белдре.

Остави Куелион жив.

Засега.

Пръстените, гривните, обеците и другите метални украшения бяха пръснати по масата като съкровище от някоя древна легенда. Разбира се, повечето метали бяха съвсем обикновени. Желязо, стомана, калай, мед. Нямаше злато, нито атиум.

Но за един ферохимик металите бяха много по-ценни от търговската им стойност. Те бяха резервоари, които можеха да бъдат напълнени, а по-късно изчерпвани. Една от дрънкулките бе изработена от пютриум и можеше да съхранява сила. Попълването й би изтощило ферохимика за известно време, през което би го затруднило дори най-обикновено усилие — но цената си заслужаваше. Защото при нужда можеше да черпи допълнителна сила.

В момента много от металоемите на масата пред Сейзед бяха празни. Беше ги използвал по време на ужасяващата битка, приключила с падането — и после спасяването — на Лутадел преди година. Битка, която го бе обезсилила по много начини. Десетте пръстена в единия край на масата едва не му костваха живота. Марш ги бе изстрелял по него като монети и те се бяха забили в тялото му. Това обаче му бе позволило да почерпи от тях сила, да победи и да се излекува.

В центъра бяха най-важните металоеми. Четири гривни — изработени така, че да се прихващат над и под лакътя — лъщяха с блясъка на най-чиста проба мед. Това бяха най-големите му металоеми, тъй като поемаха най-много информация. Медта пазеше спомени. Ферохимикът запечатваше в съзнанието си образи, мисли и звуци и сетне ги съхраняваше в металоемите. В тях те не се променяха и не избледняваха, както ставаше със спомените в паметта.

Когато Сейзед бе още млад, един възрастен ферохимик му бе предал цялото съдържание на медноемите си. Сейзед бе съхранил тези познания в своите медноеми, които съдържаха сумираните познания на всички Пазители. Лорд Владетеля бе положил неимоверни усилия, за да накара хората да забравят миналото. Но Пазителите бяха събирали всичко — дори най-древните разкази за това какъв е бил светът, преди да се появят саждопадите и слънцето да стане червено. Бяха запаметили имената и местоположението на кралствата, бяха събрали мъдростта на отдавна забравени учени.

Бяха запомнили и всички религии, забранени от лорд Владетеля. Именно върху тях той се бе нахвърлял с най-голям хъс и с не по-малко упорство Пазителите работеха в противоположна посока — да ги спасят, да ги съхранят на сигурно място в своите медноеми, за да могат някой ден да разкажат за тях. Но най-много от всичко Пазителите бяха търсили едно — познанията за своята собствена религия, за вярванията на терисците. Защото тези сведения бяха изгубени — или забравени по време на хаоса, последвал Възнесението на лорд Владетеля. Ала въпреки вековете упорита работа Пазителите така и не можеха да се похвалят с успех.

„Какво ли щеше да стане, ако я бяхме открили?“ — мислеше Сейзед, докато машинално лъскаше един стоманен металоем. За момента се бе отказал от работата си със съхранените в папката сведения за религиите: имаше прекалено много други грижи, за да се занимава с научна дейност.

В папката бяха останали петдесет религии. Защо се залъгваше, защо се надяваше, че ще открие в тях повече истина, отколкото в предишните двеста и петдесет? Нито една от тези религии не бе успяла да оцелее през вековете. Не беше ли по-добре да се откаже? Докато ги прелистваше, в него отново се събуди болката от големия провал на Пазителите. Те се бяха борили да съхранят вярванията на хората — вярвания, които, оказа се, не могат да издържат на суровия ход на времето. Защо да им вдъхва нов живот? Струваха му се толкова безсмислени, като съживяването на болно животно, което така или иначе ще умре.

Продължаваше да лъска стоманоема. С крайчеца на окото си забеляза, че Бриз го наблюдава. Усмирителят бе дошъл в неговата „стая“ неканен — оплака се, че не можел да заспи, понеже се тревожел къде е Дух. Сейзед не бе казал нищо — не му се щеше да подхваща разговор, искаше да остане сам.

— Сейзед, наистина не те разбирам — каза Бриз.

— Не се опитвам да бъда загадъчен, господарю Бриз — оправда се Сейзед, остави стоманоема и взе един бронзов пръстен.

— Какво си ги залъскал? — попита Бриз. — Та ти вече не ги носиш. Дори ми се струва, че не можеш да ги търпиш.

— Не е вярно, господарю Бриз. В известен смисъл те са единственото свято нещо, останало в моя живот.

— Но не ги носиш, нали?

— Да, не ги нося — каза Сейзед и почна да лъска пръстена.

— Защо? — упорстваше Бриз. — Мислиш ли, че тя би го желала? Тя беше Пазителка — смяташ ли, че би поискала да се откажеш от металоемите си?

— Навикът ми няма нищо общо с Тиндуил.

— Така ли? — Бриз го погледна заинтригувано. — Какво искаш да кажеш? Защото, откровено казано, Сейзед, ти ме притесняваш. Аз разбирам от хора. Но ме притеснява, че не мога да разбера теб.

— Знаете ли какво правех — попита Сейзед и остави пръстена на масата — след смъртта на лорд Владетеля?

— Занимавал си се с учителстване, поне така разбрах — отвърна Бриз. — Опитал си се да разпространяваш сред хората изгубените познания отпреди Последната империя.

— А знаете ли как вървеше това мое учителстване?

Бриз поклати глава.

— Зле — рече Сейзед и взе поредния пръстен. — Хората не се интересуваха особено. Не се интересуваха от религиите на миналото. И защо да ги е еня? Защо да почитат нещо, в което някога са вярвали други?

— Сейзед, хората винаги са се интересували от миналото.

— Е, интересували са се — склони Сейзед, — но това не е вяра. Тези металоеми са като музеи, като стари библиотеки. Те не са от полза за съвременните хора. В годините на управлението на лорд Владетеля ние, Пазителите, си мислехме, че вършим особено важна работа. Вярвахме в това. Но в края на краищата нищо от това, което правехме, не се оказа ценно. Вин не се нуждаеше от нашите знания, за да убие лорд Владетеля. Аз вероятно съм последният Пазител. Мислите, записани в тези металоеми, ще умрат с мен. И понякога дори не съжалявам за това. Не живеем в ера на учени и философи, нали? А и учените и философите не знаят как да спасят гладуващи деца.

— И затова ли вече не ги носиш? — попита Бриз. — Защото смяташ, че си безполезен?

— Дори повече — отвърна Сейзед. — Да нося тези металоеми би означавало да се преструвам. Да се преструвам, че смятам съхраненото в тях за полезно, а още не съм решил дали това е така, или не. Не ги нося, защото не зная как точно да отсъдя. Още не съм готов да повярвам — както вярвахме преди, — че събирането на познания и религии е по-важно, отколкото да се действа. Може би ако Пазителите се бяха съпротивлявали, вместо само да запаметяват, лорд Владетеля щеше да е паднал преди векове.

— Но ти се съпротивляваше, Сейзед — рече Бриз. — Ти се би редом с нас.

— Лорд Бриз, аз вече не представлявам само себе си. Представлявам всички Пазители, тъй като очевидно съм последният. И като такъв, вече не вярвам в нещата, на които учех другите. Не мога с чиста съвест да твърдя, че съм Пазителят, който бях.

Бриз въздъхна и поклати глава.

— Не те разбирам.

— Аз също не се разбирам понякога.

— Не, ти си просто объркан. Може и да не живеем в свят на учени, скъпи ми приятелю, но ми се струва, че грешиш. Тъкмо сега, когато наближава време да живеем в непрогледна тъма, твоите познания са по-важни от всякога.

— Защо? — попита Сейзед. — За да преподавам на умиращите религии, в които не вярвам? Да говоря за богове, след като зная, че те не съществуват?

Бриз се приведе напред.

— Наистина ли го мислиш? Че никой не ни гледа отгоре?

Сейзед бавно плъзгаше ръка по лъскавия пръстен.

— Все още не съм решил окончателно — отговори след малко. — Преди се надявах да открия истината. Но днес тази надежда ми се струва много далечна. Над нашия свят се спуска мрак, лорд Бриз, и не съм сигурен, че ще можем да се сражаваме с него. Не съм сигурен дори дали ще искаме да се сражаваме с него.

Бриз отвори уста, за да възрази, но преди да успее да каже нещо, пещерата се разтресе от грохот. Пръстените и гривните върху масата подскочиха и иззвънтяха, цялото подземие се разтресе и от рафтовете западаха разни неща — не много обаче, понеже войниците на капитан Горадел бяха преместили припасите на земята именно за да не падат при земетресенията.

Трусът постепенно утихна. Бриз беше пребледнял.

— Ще ти кажа нещо, Сейзед. При всеки от тези трусове се питам дали е уместно да се крием в подземие. Не мисля, че това ще е най-безопасното място при истинско земетресение.

— В момента просто нямаме друг избор — посочи Сейзед.

— Прав си. Но не ти ли се струва, че трусовете се учестяват?

— Да — потвърди Сейзед и се наведе да вдигне от пода няколко паднали гривни и пръстени. — Да, определено стават по-чести.

— Може би са характерни за този район — подметна Бриз, но не изглеждаше много убеден.

В този момент се появи капитан Горадел.

— Идваш да провериш как сме ли? — попита Бриз. — Оцеляхме при земетръса, ако това те вълнува. Няма нищо тревожно, драги капитане.

— Радвам се — отвърна задъхано Горадел. — Но дойдох заради лорд Дух. Той се върна.

Сейзед и Бриз се спогледаха, скочиха и последваха Горадел. Дух тъкмо слизаше по стълбите. Очите му бяха скрити от превръзка, но си личеше, че е намръщен.

„Наистина не обръщахме достатъчно внимание на този момък“ — помисли Сейзед.

Дрехите на Дух бяха опръскани с кръв, а наметалото му бе обгоряло на много места.

— Добре че сте тук — каза Дух. — Има ли поражения от земетресението?

— Дух, къде се губиш? — възкликна Бриз. — Не, всичко е наред. Няма поражения. Но…

— Нямаме време за приказки, Бриз — прекъсна го Дух. — Император Венчър очаква от нас Ортьо и ние ще му го дадем. Искам да започнете да разпространявате слухове из града. Няма да е трудно — някои от по-важните представители на подземния свят вече знаят истината.

— Каква истина?

— Куелион използва аломанти — обясни Дух и гласът му отекна в подземието. — Успях да потвърдя това, което подозирах — Куелион събира Мъгливи от хората, които арестува. Спасява ги от огъня и държи семействата им за заложници. Властта му се гради тъкмо на това, срещу което проповядва. Управлението му е построено върху една голяма лъжа. Разкрием ли тази лъжа пред хората, системата ще рухне.

Дух отиде до ръба на водоема, погледа го за миг, после се обърна към Сейзед.

— Ти спомена, че си изучавал съоръжението, което довежда водата тук от каналите.

— Да.

— Има ли начин да обърнем потока? Да накараме водата отново да потече по улиците?

— Може би — рече Сейзед. — Не съм сигурен обаче, че имам необходимите инженерни познания, за да го направя.

— Може би ги има в металоемите ти.

— Ами… възможно е.

— Тогава ги използвай — отсече Дух.

Сейзед го гледаше объркано.

— Сейзед — каза Дух. — Нямаме време. Трябва да превземем града, преди Куелион да реши да ни атакува и да ни унищожи. Бриз ще се заеме с разпространяването на слуховете, а аз ще потърся начин да докажа на хората, че Куелион е лъжец. Той самият е аломант.

— Това няма ли да е достатъчно?

— Ще бъде, ако им дадем друг, когото да следват. — Дух кимна към тъмните води. — Някой, който може да оцелее в огъня, който да върне водата в градските канали. Ще им осигурим чудо и герой, после ще разкрием, че водачът им е лицемер и тиран. Какво би направил ти на тяхно място?

Сейзед не бързаше да отговаря. Дух беше прав, разбира се, дори за това, че металоемите му могат да са полезни. Но Сейзед не знаеше какво да мисли за промените у младия мъж. Дух изглеждаше толкова уверен, но…

— Дух — каза той тихо, за да не може да ги чуе никой друг. — Какво криеш от нас? Как не пострада при скока от онази къща? Защо закриваш очите си с превръзка?

— Аз… — Дух млъкна и за миг отново изглеждаше доскорошното неуверено хлапе. По някаква причина това вдъхна увереност на Сейзед. — Не зная как да го обясня, Сейзед. Аз самият все още търся отговор. Но ще ти разкажа при първа възможност. Ще повярваш ли на думата ми?

Сейзед го познаваше като чистосърдечен младеж. Виждаше, че е изпълнен с ентусиазъм, с нетърпение. Дух милееше за този град, искаше да свали Гражданина от власт. Беше спасил осъдените на смърт, докато той и Бриз стояха безпомощно отвън.

Дух милееше за града, а Сейзед — не. Терисецът се ядоса на вечната си потиснатост, тази вечер по-лоша от всякога.

Напоследък чувствата му изменяха непрестанно. Не можеше да се занимава с изследвания, да ръководи хората, да е полезен за околните. Но сега, докато гледаше пламналото от ентусиазъм лице на Дух, успя за кратко да забрави грижите си.

Щом момъкът искаше да води, кой беше той, че да спори с него?

Погледна към своята стая, където лежаха металоемите. Толкова време бе живял без тях. Сега го изкушаваха със знанията си.

„Стига да не проповядвам религиите, които съдържат, ще съм честен пред себе си. Като използвам познанията, които Дух иска, ще отдам полагащото се на труда и страданията, които моите предци са положили, за да ги съберат“.

Слабо извинение. Но достатъчно, след като Дух бе поел нещата в свои ръце и настояваше да използва металоемите.

— Добре — каза Сейзед. — Ще изпълня молбата ти.

47.

Елънд стоеше сред мъглите.

Някога те го плашеха. Олицетворяваха непознатото — нещо тайнствено и враждебно, принадлежащо на аломантите, а не на обикновените хора.

Но сега той самият бе аломант. Не откъсваше поглед от местещите се тъмни талази. Реки в небето. Имаше усещането, че всеки миг някое от тези течения може да го повлече. Когато за първи път бе демонстрирал аломантичните си способности, Вин му бе казала сега прочутото мото на Келсайър. „Мъглите са наши приятели. Те ни крият. Пазят ни. Дават ни сила“.

Бяха изминали три дена от залавянето на Вин.

„Не биваше да се съгласявам да идем там — помисли си той и сърцето му се сви. — Не трябваше да приемам този рискован план“.

Вин бе тази, която винаги го пазеше. Какво да направят сега, когато тя е в опасност? Елънд не знаеше отговора. Ако той бе в нейното положение, Вин щеше да открие начин да се промъкне в града и да го спаси. Щеше да убие Йомен, да направи нещо.

Но Елънд не притежаваше нейната решителност. Предпочиташе да планира всичко, да се занимава с политика. Не биваше да рискува себе си, за да я спаси. Веднъж вече се бе изложил на опасност и с това бе спасил цялата армия. Не можеше да зареже хората си и да иде там, особено след като Йомен се бе оказал толкова изкусен интригант.

От Йомен нямаше повече съобщения. Елънд очакваше да поиска откуп и беше ужасен от мисълта какво да направи, ако това стане. Щеше ли да склони да размени съдбините на света за живота на Вин? Тя самата се бе изправила пред подобен избор при Кладенеца на Възнесението и бе взела правилното решение. Елънд трябваше да следва примера й, да е силен.

Ала мисълта, че тя е пленена, го парализираше. Само кълбящите се мъгли сякаш донякъде го успокояваха.

„Тя ще се справи — рече си той за хиляден път. — Тя е Вин. Ще намери начин да се измъкне. Ще се справи…“

Стори му се странно, че след като през целия си живот бе изпитвал боязън от мъглите, сега му действат успокояващо. Вин отдавна вече не гледаше на тях по този начин. Елънд го усещаше по това как действа, по думите, които произнася. Тя не вярваше на мъглите. Дори ги мразеше. Елънд не можеше да я вини. В края на краищата по някакъв начин те се бяха променили — и сега сееха смърт и разруха.

Но въпреки това той бе готов да им се довери. Така му подсказваше интуицията. Как може мъглите да са негови врагове? Те се вихреха и кълбяха около него, докато гореше метали — като листа, разпилявани от игрив ветрец. Докато стоеше сред мъглите, те разсейваха тревогата му за Вин, внушаваха му увереност, че тя ще намери начин да се измъкне.

Въздъхна и поклати глава. Как можеше да вярва на собствените си представи за мъглите, а не на Вин? През целия си живот тя се бе борила да оцелее. А какво имаше той? Минало, изпълнено с балове и забавления.

Чу зад гърба си стъпки и се обърна. Двама слуги носеха Сет в креслото му.

— Онзи проклет Главорез не е наблизо, нали? — попита Сет след като слугите сложиха креслото на земята и се оттеглиха.

— Не — отвърна Елънд. — Разследва някакъв инцидент при войниците.

— Какво е станало пък сега?

— Сбиване — отвърна Елънд и пак се загледа към огньовете на Фадрекс.

— Изнервени са — продължи Сет. — Малко са като колосите. Оставиш ли ги твърде дълго без работа, правят бели.

„Всъщност колосите са като хората — помисли си Елънд. — Трябваше да го предвидим. Досущ като хората, но без техните скрупули“.

След малко Сет заговори отново, с нетипичен за него мек тон:

— Отпиши я, синко. Знаеш, че няма спасение за нея.

— Не е вярно.

— Тя не е безсмъртна — продължи Сет. — Вярно, че е страшно добра аломантка. Но отнемеш ли й металите…

„Тя може да те изненада, Сет“.

— Дори не изглеждаш разтревожен — рече Сет.

— Разбира се, че се тревожа за нея — заяви с нарастваща увереност Елънд. — Но аз… й вярвам. Ако някой въобще може да се измъкне оттам, това е само Вин.

— Не си сигурен обаче.

— Не съвсем — призна Елънд.

— Ще нападнем ли? — попита Сет. — Да се опитаме да я освободим?

— Това е обсада, Сет. Целта е да избегнем пряката атака.

— Ами припасите ни? Демоа вече въвежда намалени порциони. Ще извадим късмет, ако не започнем да гладуваме, преди Йомен да се предаде.

— Имаме още време — посочи Елънд.

— Не много. Не и след като Лутадел се бунтува. — Сет замълча за миг, сетне продължи: — Днес се върна един от моите разузнавателни отряди. Същата работа.

Тоест същите новини. Елънд бе разрешил на Сет да прати войници до близките села, за да посплашат хората и да докарат припаси. Но отрядите се връщаха с празни ръце и разказваха една и съща история.

Хората в кралството на Йомен гладуваха. Селата бяха на границата на оцеляването. Нямаше какво да им отнемат, нито с какво да ги сплашат.

Елънд се обърна към Сет.

— Смяташ ме за лош водач, нали?

Сет го погледна и се почеса замислено по брадата.

— Да. Но всъщност… Елънд, като крал ти притежаваш нещо, което аз никога не съм имал.

— И то е?

Сет сви рамене.

— Хората те харесват. Войниците ти вярват и знаят, че имаш добро сърце. Ти оказваш странно влияние върху тях. Тези момци би трябвало да горят от желание да плячкосват села, дори бедняшки. Особено като се има предвид колко са изнервени в лагера. Но не го правят. Напротив, хората от един отряд дотолкова съжалили някакви селяци, че останали няколко дни да им носят вода и да помагат в поправката на къщурките! — Сет въздъхна и поклати глава. — Допреди година бих се изсмял на всеки, който се уповава на лоялността на подчинените си. Но сега, когато светът се разпада, мисля че дори аз бих предпочел човек, на когото да вярвам, отколкото водач, който всява страх. Вероятно затова войниците се държат по този начин.

Елънд кимна.

— Смятах, че обсадата е добра идея — продължи Сет. — Но вече не мисля, че ще се получи нещо, синко. Саждопадите стават все по-обилни, а провизиите ни се топят. Цялата тази история страшно много се обърка. Трябва да ударим и да вземем каквото можем от Фадрекс, после да отстъпим в Лутадел и да го задържим през цялото лято, докато хората приберат реколтата.

Елънд мълчеше. Чу нещо в мъглите и се извърна натам. Викове и ругатни. Отдалече — Сет вероятно не ги бе чул. Елънд закрачи нататък, като остави Сет сам в мрака.

„Пак се бият — помисли си, докато приближаваше един от лагерните огньове. Чуваха се крясъци и ръмжене на ядосани мъже. — Сет е прав. Колкото и да са добронамерени, войниците стават неспокойни. Трябва…“

— Спрете незабавно! — викна някой и Елънд позна гласа — генерал Демоа го бе изпреварил.

Забави крачка. По-добре да остави генерала да се справи с безредиците.

Но боят не спираше.

— Престанете! — кресна отново Демоа и разбута групичката. Неколцина го чуха и отстъпиха. Но останалите продължаваха да се бият. Демоа си проби път към средата, където двама войници се млатеха с особена ожесточеност.

И единият от тях го удари. С юмрук в лицето. Демоа падна на земята.

Елънд изруга, хвърли една монета и се Тласна напред. Озова се в центъра на мелето, Тласна навън, като същевременно се опита да Усмири чувствата на участниците, и извика:

— Спрете!

Те незабавно се подчиниха.

— Какво става тук? — попита ядосано Елънд.

— Съжалявам, милорд — измърмори онзи, който бе ударил генерала. — Ние само…

— Само какво? — прекъсна го Елънд и го заля с мощна Усмирителна вълна, за да подсили покорството му.

— Милорд, те са прокълнати — заяви мъжът. — Заради тях плениха лейди Вин. Говорят за Оцелелия и неговата благословия, но за мен това си е живо лицемерие, нали така? А после значи дотича техният водач и ни нареди да престанем. Но на мен ми омръзна да ги слушам…

Елънд се намръщи и тъкмо да се развика гневно, към тях се приближиха неколцина Мъгливи, предвождани от Хам, и той му кимна към мъжете, които се бяха сбили. Хам ги извика настрани, а Елънд се наведе и помогна на Демоа да се изправи.

— Съжалявам, милорд — тихо каза генералът. — Трябваше да предвидя, че ще стане така… и да се подготвя.

Елънд само поклати глава. Хам се върна при тях, отпратил участниците в боя. Тълпата започна да се разпръсква, войниците се върнаха към задълженията си.

— Познавам някои от тези хора — заяви Хам и кимна към тъмнината. — Мъгловергнати.

Мъгловергнати. Мъже, които, подобно на Демоа, бяха лежали болни по две седмици, вместо да се възстановят за ден след излагането на мъглите.

— Това е нелепо — заяви Елънд. — Какво значение, че някой бил болен по-дълго от друг? Това не ги прави прокълнати!

— Милорд, подценявате суеверността на хората — каза Демоа, докато си търкаше брадичката. — Те просто търсят върху кого да стоварят вината. В случая това сме ние — боледувалите по-дълго.

— Не мога да повярвам, че в армията ми се ширят подобни настроения! — възкликна Елънд. — Хам, видя ли, че онзи удари Демоа?

— Ударили са го? — попита изненадано Хам. — Генерала?

— Да. Едрият, с когото разговарях, като дойде. Казва се Билг, ако не се лъжа. Знаеш какво трябва да се направи.

Хам изруга и погледна към мрака.

— Може би не бива да… — почна Демоа.

— Не — прекъсна го Елънд и стисна зъби. — Ще изпълним закона. Ако беше ударил капитана си, може би щеше да му се размине. Но да вдигне ръка срещу генерала? Този човек трябва да бъде екзекутиран. Дисциплината съвсем се е разпуснала.

— Онези, дето ги разтървах одеве — каза Хам намусено. — Пак се биеха обикновени войници и мъгловергнати.

Елънд изскърца със зъби. Демоа го погледна и очите му сякаш казваха: „Знаеш какво трябва да се направи“.

„Да си крал не значи да правиш каквото искаш — му бе казала Тиндуил. — А да правиш онова, което трябва“.

— Демоа — каза Елънд. — Проблемите с Лутадел са по-сериозни от разлагащата се дисциплина. Пенрод очаква от нас помощ. Искам да отделиш един отряд и заедно с Конрад да се върнете в столицата и да възстановите реда.

— Да, милорд — отвърна Демоа. — Колко войници да взема?

— Триста души ще стигнат. — Това беше броят на мъгловергнатите.

Демоа кимна и тръгна в мрака.

— Правилно постъпваш, Ел — тихо каза Хам.

— Не, не е така — възрази Елънд. — Също както не е правилно да екзекутирам войник, задето е нарушил дисциплината. Но трябва да върнем реда в армията.

— Прав си — рече Хам.

Елънд се обърна и погледна към мъглите. Към Фадрекс.

— Не аз, Сет е прав. Не можем да стоим тук, докато светът умира.

— И какво да направим? — попита Хам.

Елънд се поколеба. Какво да направят, наистина? Да отстъпят и да изоставят Вин — и вероятно цялата империя — на съдбата й? Да атакуват, да избият хиляди и той да се превърне в кървав завоевател? Нямаше ли друг начин да се превземе градът?

Елънд се обърна и тръгна към шатрата на Ноорден. Любопитният Хам го последва.

Някогашният принудител, разбира се, беше буден — той винаги си лягаше късно. Щом Елънд влезе в шатрата, той скочи от стола си и се поклони почтително.

На масата в средата на шатрата Елънд откри това, което търсеше. И върху което бе наредил на Ноорден да работи. Карти. Движение на войските.

Разположението на бандите колоси.

„Йомен не се плаши от армията ми — помисли Елънд. — Да видим дали аз не мога да уплаша неговата“.

48.

Изминаха няколко дни. Вин все повече съжаляваше, че беше ритнала фенера. Опита се да го запали, след като го намери пипнешком. Но маслото бе изтекло. Тя бе пленница на мрака.

С едно създание, което искаше да унищожи света.

Понякога й се струваше, че го усеща, че долавя пулсации наблизо, че то я наблюдава беззвучно. Но друг пък от Гибелта нямаше и следа. Изглежда, стените не бяха пречка за нея. Когато изчезна за пръв път, Вин почувства облекчение. Но малко след това чу в главата си гласа на Рийн. „Не съм те изоставил — каза той. — Винаги ще съм тук“.

За миг се ужаси, че Гибелта й чете мислите. Всъщност не беше никак трудно да се досети какво си мисли Вин. От друга страна, тя си даваше сметка, че не е възможно Гибелта да е разговаряла с нея всеки път, когато бе чувала гласа на брат си. В много от случаите споменът за него се пробуждаше от конкретен случай, в отговор на неща, които правеше. Тъй като Гибелта не можеше да чете мисли, вътрешният монолог едва ли бе нейно дело.

Но не можеше да отрече, че Гибелта също бе присъствала в ума й. Не знаеше само от колко време. Все пак се надяваше, че лорд Владетеля е бил прав в преценката си за нея. Защото в противен случай бе по-добре да забрави всякаква надежда. Всеки път, когато я заговаряше, Гибелта разкриваше по малко от природата си. Неща, които биха могли да й помогнат в търсенето на способ да я победи.

„Да я победя? — помисли си Вин. — Това е природна сила, не човек. Как мога да си помисля, че ще победя такова нещо?“

Беше ужасно трудно да отчита хода на времето в непрогледния мрак и тя се ориентираше единствено по периодите, в които й се доспиваше.

„Всички смятаха лорд Владетеля за божество — напомняше си непрестанно. — А аз го убих“.

Гибелта веднъж вече бе попадала в плен. Това означаваше, че може да бъде победена — или поне затворена. Но как да затвориш абстрактна сила? Тя бе в състояние да й говори дори когато е в плен. Само дето думите й тогава нямаха същата сила. Гибелта се бе проявявала по-скоро като неясно въздействие и бе карала малката Вин да смята, че е израз на спомените за Рийн. Сякаш… бе въздействала върху чувствата й. Дали това не означаваше, че използва аломантия? Все пак наистина излъчваше аломантични пулсации.

„Зейн чуваше гласове — спомни си Вин. — Точно преди да умре сякаш разговаряше с нещо“. Усети, че я побиват тръпки, и се притисна в стената.

Зейн беше луд. Може би това нямаше никаква връзка с гласа на Рийн. Ала съвпадението изглеждаше прекалено голямо. Зейн се бе опитал да я накара да тръгне с него, да потърсят източника на пулсациите — същите тези пулсации, които по-късно я бяха отвели при Гибелта.

„Значи Гибелта е в състояние да ми въздейства независимо от разстоянието и преградите. Само че сега, когато е свободна, може да се проявява по-открито. Възниква нов въпрос. Защо вече не е унищожила всички ни? Защо си играе с нашите армии?“

Отговорът можеше да е само един — поне най-очевидният отговор. Вин усещаше неотменното желание на Гибелта да руши. Струваше й се, че знае какво мисли. Какво желае. Към какво се стреми. Щом все още не бе постигнала целта си, това означаваше само едно — че не може. Че е възпрепятствана. Ограничена до непреки, умерени начини на разрушение — като саждопадите и засенчващите светлината мъгли.

И все пак в края на краищата тези методи щяха да се окажат ефективни. Освен ако Гибелта не бъдеше спряна. Но по какъв начин?

„Била е затваряна и преди… но как е станало това?“ Навремето тя подозираше, че тъкмо лорд Владетеля стои зад пленничеството на Гибелта. Но се оказа, че греши. Когато лорд Владетеля се отправил към Кладенеца на Възнесението, Гибелта била там. Затворена. Лорд Владетеля, тогава наричан Рашек, тръгнал на пътешествие с Аленди, с намерението да убие предполагаемия Герой на времето. Целта на Рашек била да спре Аленди, за да не направи това, което по-късно бе направила тя — да освободи неволно Гибелта.

Колкото и да бе иронично, беше по-добре, че силата е била получена от егоистичен човек като Рашек. Защото един егоист ще задържи силата за себе си, вместо да се откаже от нея и да освободи Гибелта.

Както и да е, важното бе, че Гибелта била затворена преди началото на това прословуто пътешествие. От което следваше, че Дълбината — или мъглите — не са свързани с нея. Или поне че тази връзка не е толкова естествена, колкото й се бе струвало. Не освобождаването на Гибелта бе подтикнало мъглите да започнат да излизат денем и да убиват хора. Напротив, дневните мъгли бяха започнали да се появяват близо година преди тя да освободи Гибелта и да убиват хора часове преди Вин да открие пътя към Кладенеца.

„Добре, но какво ще правя сега? Гибелта е била затворена от много време. Пленена от нещо, което — може би — бих могла да открия и да използвам отново?“

Стана — от неподвижното седене безпокойството й само нарастваше — и закрачи, като плъзгаше ръка по стената.

През първите дни от пленничеството си беше изучила пипнешком подземието. Беше огромно. Но и без това нямаше какво да прави. За разлика от скривалището в Ортьо, това тук нямаше водохранилище. Още първия ден Вин установи, че Йомен е наредил да изнесат всички бъчви с вода от мястото им в далечния десен ъгъл. Беше оставил консервираните храни и другите припаси — подземието бе толкова голямо, че изнасянето на всичко би отнело много време. Ето защо се бе ограничил само до водата.

Това изправяше Вин пред нов проблем. Тя продължи покрай стената до един стелаж, където бе оставила отворена консерва с варено месо. Дори с помощта на пютриум й бе отнело доста време да я отвори. Йомен се бе досетил да премахне всички инструменти, които би могла да използва за тази цел, а на Вин й бе останала само една стъкленица с пютриум. През първия ден бе отворила десет консерви, като използва останалия в тялото й резерв пютриум. Но тази храна бе вече на привършване, а и жаждата й нарастваше — вареното месо всъщност дори я усилваше.

Взе отворената консерва и хапна само една хапка. Оставаше съвсем малко на дъното. Вкусът на месото й напомни за глада, който започваше да се изравнява по сила с жаждата. Вин си наложи да не обръща внимание на желанията си. През цялото си детство бе гладувала. За нея това не беше нищо ново, макар оттогава да бяха изминали години.

Продължи покрай стената, докосваше с пръсти неравната й повърхност. Хрумна й колко хитър е този начин да се отървеш от един Мъглороден. Йомен не можеше да я победи и вместо това я бе хванал в капан. Оставаше му да чака, докато тя умре от глад и жажда. Просто и ефективно.

„Може би Гибелта говори и на Йомен. И пленничеството ми тук е част от нейния план.

Какъвто и да е той“.

Защо Гибелта бе избрала тъкмо нея? Защо не бе отвела някого другиго при Кладенеца на Възнесението? Някой, който се управлява по-лесно? Тя разбираше защо Гибелта е избрала Аленди преди толкова много години. По времето на Аленди Кладенецът е бил високо в планините. Пътят до него е бил дълъг и труден и Гибелта се е нуждаела от подходящ човек, който да оцелее по време на експедицията.

Но във времето на Вин Кладенецът по някакъв начин се бе преместил в Лутадел. Или може би Лутадел е бил построен върху Кладенеца на Възнесението. И в двата случая той беше там, точно под двореца на лорд Владетеля. Защо Гибелта бе чакала толкова дълго, преди да се освободи? И защо, от всички хора, бе спряла избора си на Вин?

Поклати глава и осъзна, че е стигнала до целта — единственото интересно нещо в просторното подземие. Метална плоча на стената. Вдигна ръка и плъзна пръсти по гладкия стоманен лист. Не беше запален читател и изминалата година — прекарана във войни и пътуване — не й бе дала възможност да се промени. Ето защо й бе отнело доста време да прокарва пръсти по браздите на плочата, за да разбере какво е написано на нея.

Нямаше карта. Или поне нямаше такава като в предишните подземия. Вместо нея бе изрисуван обикновен кръг, с точка в центъра. Вин не знаеше какво може да значи това. Текстът също бе объркващ. Вин плъзна ръка по надписа, макар отдавна да бе наизустила текста.

И това бе краят. Вин чукна ядно с юмруче по плочата. Всичко в тези думи подклаждаше отчаянието й. Лорд Владетеля ги бе повел към това грандиозно издирване на истината, а сега, на самия край, не предлагаше никаква надежда! Елънд залагаше толкова много на тази плоча, а тя се оказа безполезна. Другите поне съдържаха някаква полезна информация за нови метали и прочее.

„Аз не оправдах надеждите ви“. Изпълваше я отчаяние при мисълта, че бе изминала толкова дълъг път, за да открие, че лорд Владетеля се е озовал в безизходица също като тях. Ако бе знаел нещо повече — както се подразбираше от думите му, — защо не го бе споделил с тях в текста на тази плоча? И все пак тя усещаше неговата неуравновесеност, люшкането между разкаяние и надменност. Може би това бе израз на влиянието на Гибелта върху него? Или просто винаги е бил такъв. Както и да е, Вин подозираше, че лорд Владетеля не би могъл да й каже нещо повече, което да бъде от полза. Беше свършил своята част, бе задържал Гибелта в плен близо хиляда години. Беше понесъл покварата й въпреки риска да обезумее.

Ала това не прогонваше отчаянието й. Лорд Владетеля бе имал хиляда години, за да се безпокои за това, което ще последва, ако бъде убит, преди силата да се завърне в Кладенеца, и дори той не бе успял да измисли решение на проблема.

Тя вдигна глава към плочата, макар да не можеше да я види в мрака.

„Трябва да има някакъв начин!“ — помисли си. Отказваше да приеме внушението на лорд Владетеля, че са обречени. Какво пишеше най-отдолу? „Успях да скрия тялото му добре“.

Това бе най-важната част. Само че Вин…

Нещо изшумоля в мрака.

Вин се извърна, стиснала последната стъкленица. Близостта на Гибелта я изнервяше. Чуваше тупкането на сърцето си, докато се вслушваше напрегнато в мрака.

И чу и нещо друго — стържене на камък в камък.

Вратата на подземието се отваряше.

49.

Сейзед си отбеляза нещо върху схемата и я сравни с данните за канала. Доколкото можеше да прецени, на лорд Владетеля не му се бе налагало да полага големи усилия, за да създаде подземното езеро. Водата вече се бе вливала в пещерата. Инженерите на лорд Владетеля само бяха разширили проходите и бяха вкарали силни, мощни потоци по естествените пътища на водата.

В резултат се образувало доста голямо водохранилище. Част от машините в съседното помещение се оказаха механизми за затваряне на отточните канали на дъното — вероятно за да задържат водата да не изтича, ако по някаква причина притокът бъде преустановен. За нещастие нямаше начин да бъдат блокирани входящите отвори.

Преди да се намесят инженерите на лорд Владетеля, през пещерата бе минавала съвсем малко вода. Останалата се отклонявала към сегашните улици, които тогава били канали. Ето защо Сейзед предполагаше, че ако успее да попречи на водата да се влива в пещерата, тя ще напълни каналите.

„Трябва да науча малко повече за водното налягане — помисли си той — и за това как да приложа достатъчна тежест, за да затворя входящите отвърстия“. Беше виждал една книга на тази тема в металоемите.

Облегна се на стола и отвори металоема. В главата му нахлуха данни и той потърси определена част от текста: списък на книгите, които съхраняваше. В същия миг думите изпълниха съзнанието му също толкова ясно, сякаш току-що ги бе прочел. Той прегледа бързо списъка, намери заглавието, което му трябваше, записа си го на един лист и прибра списъка в металоема.

Почувства се малко странно. След като върна списъка, помнеше само, че го е преглеждал — но не и какво се съдържаше в него. Само думите върху листа обясняваха нещата, които знаеше допреди малко. С откритото заглавие той отново се зае да преглежда металоема. Намери главите, които търсеше, и побърза да съхрани останалото в металоема, преди да е започнало да се размива.

Избраните глави подсилваха познанията му по водно инженерство, сякаш току-що бе изчел цялата книга. Той с лекота определи каква тежест и баланс ще са му необходими, за да създаде преградите, които му трябваха, за да върне водата на улиците.

Работеше сам, седнал на малко писалище под окачената на тавана лампа. Въпреки извлечените от металоемите познания изчисленията не бяха лесни — Сейзед не бе свикнал с подобни изследвания. За щастие медноемите на Пазителите не се ограничаваха само в сферата на интересите им. Всеки Пазител трябваше да пази всички познания. Сейзед си спомняше смътно годините, през които само бе слушал и запомнял. Достатъчно му бе да задържа информацията за съвсем кратко, за да я прехвърля в медноема. По такъв начин той бе едновременно най-умният и най-невежият човек на света — бе запомнил неимоверно много и същевременно преднамерено бе забравил всичко.

Сейзед имаше достъп както до текстове за религията, така и върху инженерството. Познанията за толкова много неща не го правеха брилянтен математик или архитект — но му осигуряваха предостатъчно знания и компетентност.

Докато работеше, неволно осъзна, че тъкмо научната дейност е неговата стихия. Той не беше водач. От него не ставаше пратеник. Дори докато беше главен посланик на Елънд, бе прекарвал много повече време над своите религии. А и сега, когато трябваше да ръководи отряда в Ортьо, неусетно бе прехвърлил тази функция на Дух.

Сейзед бе учен, книжник. Намираше утеха в разработките си. Макар инженерството да не бе негова специалност, изпитваше удоволствие, докато решаваше задачата с каналите. „Толкова ли е срамно — мислеше си — да си човек, който предпочита да осигурява информация на другите, вместо да търси начини да използва тази информация?“

Почукване с бастунче по пода го предупреди, че се приближава Бриз. Усмирителят не се нуждаеше от бастун, за да ходи — носеше го, за да си придава аристократичен вид. От всички скаа крадци, които Сейзед познаваше, Бриз най-добре умееше да се преструва на благородник.

Сейзед набързо направи още няколко бележки и прибра главите за водното инженерство в медноема. Нямаше смисъл да ги остави да се погубят, докато говори с Бриз. Защото нямаше съмнение, че Бриз идва, за да си бъбрят. И наистина, той се наведе над писалището, огледа скиците и повдигна вежди.

— Добра работа си свършил, драги. Май си сбъркал истинското си призвание.

Сейзед се усмихна.

— Колко сте любезен, лорд Бриз. Но страхувам се, един истински инженер би сметнал плановете ми за примитивни. Все пак, надявам се да бъдат полезни.

— Наистина ли вярваш, че можеш да го направиш? — попита Бриз. — Да накараш водите да потекат както те помоли момчето? Възможно ли е?

— О, напълно е възможно — отвърна Сейзед. — Под въпрос не е изпълнението на задачата, а само моята преценка. Щом водата е текла към онези канали, значи пак ще тече. Нещо повече, склонен съм да вярвам, че събитието ще е доста знаменателно. Преди по-голямата част от водата вече е изпълвала каналите. Но сега тя ще се върне там с огромно налягане и дебит. Разбира се, ако лорд Дух държи каналите да са плавателни, ще трябва да позволим на част от водата да се оттича някъде. Теченията в градските канали по принцип не са силни, особено на местата, където има множество шлюзове.

Бриз вдигна вежди.

— Всъщност — продължи Сейзед — каналите са наистина забележително инженерно постижение. Вземете за пример методите за преустрояване на една естествена река в канал — в превръщането й в плавателен път — или пък погледнете способите за драгиране на речното дъно от натрупаните наноси и тиня. Разполагам с книга на скандално известния лорд Федре, който — въпреки репутацията си — е бил ненадминат гений, когато става въпрос за канално строителство. Но май е време да ви се извиня. Вие не се интересувате от тези неща, нали?

— Не — съгласи се Бриз. — Но важното е, че ти се интересуваш, Сейзед. Хубаво е да те видя отново изпълнен с енергия и ентусиазъм. Не зная над какво си работил преди, но винаги ми е било странно, че не го споделяш с никого. Изглежда, си се срамувал от интересите си. Сега обаче повече приличаш на онзи Сейзед, когото помня!

Сейзед сведе поглед към записките и чертежите си. Вярно беше. За последен път се бе увличал така по изследвания…

Когато беше с нея. Когато работеха над сбирката митове и легенди за Героя на времето.

— Ще ви призная, лорд Бриз — рече той, — че изпитвам известна вина.

Бриз въздъхна.

— Сейзед. Винаги ли трябва да се чувстваш виновен за нещо? Когато бяхме в групата на Келсайър, ти все се безпокоеше, че не ни помагаш достатъчно да свалим лорд Владетеля. Сетне, след като го премахнахме, се измъчваше от мисълта, че не се занимаваш със същото, с което и останалите Пазители. Ще ми кажеш ли кое в твоите изследвания толкова те измъчва?

— Удоволствието, което изпитвам, докато се занимавам с тях.

— Но това е чудесно, драги. Защо трябва да се срамуваш от наслаждението? Нали не изпитваш наслада, че убиваш кутрета например? Вярно, ти си леко смахнат, но щом едно тъй езотерично занимание ти доставя наслада, прави го. Така ни даваш възможност да се забавляваме с по-обикновени неща — като например да се напиваме с прочутите вина на Страф Венчър.

Сейзед се усмихна. Знаеше, че Бриз Тласка чувствата му и го кара да се чувства по-добре, но нямаше нищо против. Истината бе, че действително се чувстваше добре. По-добре, отколкото от доста време.

Макар че…

— Не е толкова просто, лорд Бриз — рече той и остави молива на писалището. — Приятно ми е да седя тук и да си чета, без да се налага да командвам други. Но това ме кара да се чувствам виновен.

— Сейзед, не всеки е създаден да бъде водач.

— Така е — потвърди Сейзед. — Но лорд Елънд ми възложи задачата да му осигуря по мирен път властта в този град. Би трябвало да обмислям свалянето на Гражданина, а не да оставя на лорд Дух да се занимава с това.

— Скъпи ми човече! — рече Бриз и се наведе към него. — Да командваш другите не значи да вършиш всичко сам — напротив, задачата ти е да накараш останалите да свършат работата. Разпределяне на задълженията, приятелю. Без това ще се наложи сами да си печем хляба и да копаем нужници! — Бриз се подпря на масата. — Повярвай ми. Не би искал да изпробваш нещо, месено и печено от мен. Никога. Особено след като съм чистил нужник.

Сейзед поклати глава.

— Не това очакваше от мен Тиндуил. Тя уважаваше водачите, политиците.

— Поправи ме, ако греша — рече Бриз, — но тя не се ли влюби тъкмо в теб вместо в някой крал или принц?

— Е, не зная дали беше точно любов…

— Стига, Сейзед — прекъсна го Бриз. — Срамежлив си като юноша на първа среща. И макар тя да се държеше малко резервирано, беше ясно, че те обича. Не е необходимо да си Усмирител, за да го разбереш.

Сейзед въздъхна и сведе поглед.

— Това ли би очаквала тя от теб, Сейзед? — попита Бриз. — Да отречеш същността си? Да станеш политик?

— Не зная, лорд Бриз — прошепна Сейзед. — Тя… вече не е с мен. Може би ще мога да си я върна поне за малко, докато се занимавам с това, което обичам.

— Сейзед — въздъхна Бриз. — Как може да си толкова мъдър за някои неща и такъв глупак за други?

— Аз…

— Мъжът е това, което го влече — продължи Бриз. — Отдавна открих, че ако човек изостави това, което иска, заради нещо, което трябва да прави, ще е нещастен.

— Ами ако това, което искам, не е полезно на обществото? Понякога се налага да вършим и неща, които не харесваме. Такъв е животът.

Бриз сви рамене.

— Не се притеснявам за подобни неща. Правя това, за което ме бива. В моя случай това означава да накарам други да направят нещо, което аз не желая да правя. В края на краищата всички са доволни.

Сейзед поклати глава. Не беше толкова просто, а и депресията му напоследък не се пораждаше само от спомена за Тиндуил и нейната смърт. Беше изоставил изследванията си върху религиите, но знаеше, че рано или късно ще се наложи да се върне към тях. Работата върху каналите бе само кратко и дошло навреме развлечение, преди отново да се захване с прекъснатите изследвания.

Не искаше да потвърди, че и в последната група религии няма да открие отговорите. Тъкмо затова изпитваше облекчение, когато се занимаваше с нещо друго, защото инженерството не заплашваше възгледите му за света. Но и не можеше вечно да бяга. Рано или късно трябваше да открие отговорите — или липсата на отговори. Папката бе под писалището, заедно с раницата с металоеми.

Засега обаче си бе позволил кратък отдих. Ала въпреки че тревогите, свързани с религиите, бяха утихнали, оставаха произхождащите от непосредствените му задължения. Той кимна към подземното езеро. Дух, едва забележим в мрака, стоеше на ръба на водохранилището и разговаряше с Горадел и неколцина войници.

— А какво ще правим с него, лорд Бриз? — попита шепнешком той, за да не може Дух да ги чуе. — Както вече казах, император Венчър възложи командването на мен. Ами ако Дух поеме нещата в свои ръце и се провали? Безпокоя се, че този млад човек не е подготвен за тежката задача.

Бриз повдигна рамене.

— Засега се справя добре. Спомни си колко млада бе Вин, когато уби лорд Владетеля.

— Така е — прошепна Сейзед. — Но ситуацията сега е различна. Напоследък Дух ми изглежда някак… странен. Сигурен съм, че крие някои неща от нас. Откъде тази твърда решимост да превземе града?

— Мисля, че е добре за момчето да прояви известна решителност — отвърна Бриз и седна срещу него. — Досега бе прекалено пасивен.

— Не се ли опасявате, че планът му може да се провали?

— Сейзед — рече Бриз. — Помниш ли когато Дух ме попита защо просто не свалим Куелион, както постъпихме с лорд Владетеля?

— Спомням си — кимна Сейзед. — И вие му казахте, че е така, защото Келсайър вече не е с нас.

— Именно — отвърна Бриз и посочи младежа с бастунчето си. — Но сега промених мнението си. Вярно е, че не разполагаме с Келсайър, но имаме нещо доста сходно на него.

Сейзед се намръщи.

— Не твърдя, че Дух притежава силния характер на Келсайър. Неговото… присъствие. Но сигурно си чул, че репутацията му сред хората расте. Келсайър успя не заради това кой беше, а заради хората, които го мислеха за такъв. Мислех си, че никога няма да разполагаме с друг подобен пример. Но май се оказа, че съм сгрешил.

Сейзед не беше убеден, но запази възраженията за себе си. Дух вероятно забеляза, че гледат към него, защото след няколко минути дойде, премигна срещу бледата светлина на лампата и седна на един стол. Красивите мебели изглеждаха някак не на място сред прашните груби лавици.

Изглеждаше изморен. „Откога ли не е спал? — помисли Сейзед. — Когато се събудя, вече е на крак“.

— Нещо не е наред — рече Дух.

— Така ли? — попита Бриз. — Нещо друго освен факта, че разговаряме край подземно езеро, в скривалище, построено от лорд Владетеля, под крепост на инквизиторите?

Дух го изгледа навъсено и извърна поглед към Сейзед.

— Мисля си, че вече би трябвало да са ни нападнали.

— Кое те кара да смяташ така? — попита Сейзед.

— Познавам Куелион, Сейз. Този човек е класически властолюбец. Дошъл е на този пост със сила и задържа позициите си, като осигурява на хората достатъчно алкохол и дребни свободи, като например да оставя кръчмите отворени нощем. Но същевременно държи всички в плен на страха.

— Как всъщност е взел властта? — попита Бриз. — Как е изпреварил някой благородник с достатъчно силна лична гвардия например?

— Мъглите — отвърна Дух. — Излизал сред тях и твърдял, че всеки, който е верен на Оцелелия, би трябвало да не се бои да го последва. А сетне, когато мъглите започнали да убиват, това само потвърдило думите му. Непрестанно разправял, че мъглите убиват само недобронамерени хора. Поданиците му са така изплашени, че изпълняват всичко, което им нареди. Успял е да прокара закон, повеляващ хората да излизат сред мъглите, за да се види кои ще умрат и кои не. Оцелелите биват обявявани за чисти. Обяснява, че ще построи малък хубав свят. А освен това преследва благородниците.

— А! — възкликна Бриз. — Хитро.

— Да — потвърди Дух. — Особено защото мъглите никога не убиват благородници.

— Почакай малко — спря го Сейзед. — Какво каза?

Дух сви рамене.

— Трудно е да се потвърди, но така се говори. Изглежда, благородниците не страдат от мъгливата болест. Не скаа с малко благородническа кръв, а чистокръвните благородници.

— Странно — отбеляза Бриз.

„Повече от странно — помисли Сейзед. — Дали Елънд знае за тази връзка?“ Съмняваше се. Армията и съюзниците им се състояха предимно от скаа. Малцината благородници бяха останали в Лутадел и по принцип избягваха да излизат нощем.

— Както и да е — продължи Дух. — Куелион е властолюбив. Такива като него не обичат конкуренцията. Би трябвало отдавна да се е заел с нас.

— Момчето е право — каза Бриз. — Хора като Куелион не убиват само на тържествени екзекуции. Готов съм да се обзаложа, че на всеки, хвърлен в тези импровизирани клади, има поне трима убити тайно в някоя уличка и заровени под саждите.

— Казах на Горадел и хората му да са максимално бдителни — заяви Дух — и да следят района. Досега не сме заловили шпиони или предполагаеми убийци. Войниците на Куелион стоят навън и ни наблюдават, но не предприемат нищо.

Бриз се почеса по брадичката.

— Може би Куелион се бои от нас повече, отколкото предполагаме?

— Може би — рече Дух уморено и се прозя.

— Лорд Дух — каза Сейзед. — Трябва да поспите.

— Нищо ми няма.

„Ако не знаех, че е невъзможно, бих си помислил, че гори пютриум, за да се поддържа бодър — помисли Сейзед. — Или просто търся знаци, за да потвърдя това, за което се безпокоях по-рано? Никога не разпитвахме Вин и Келсайър за тези техни сили, надхвърлящи способностите на обикновените аломанти. Защо подозирам Дух? Дали защото го познавам прекалено добре? Защото го помня като момче, а той просто е станал мъж?“

— Е, как вървят твоите проучвания? — попита Дух.

— Доста добре всъщност — отвърна Сейзед и завъртя чертежите така, че момчето да може да ги разгледа. — Готов съм да започна работа върху съоръжението.

— Колко време смяташ, че ще ти отнеме?

— Няколко седмици, предполагам — отвърна Сейзед. — Което не е много, като се имат предвид обстоятелствата. За щастие хората, които са почиствали каналите, са оставили много строителен материал и ще мога да го използвам. Освен това лорд Владетеля се е постарал този склад да е добре зареден. Има трупи, както и някои дърводелски инструменти и дори макари.

— За какво ли се е подготвял? — попита Бриз. — Храната и водата мога да си обясня. Но одеяла? Трупи? Макари?

— За бедствие, лорд Бриз — отвърна Сейзед. — Доставил е всичко, което може да потрябва на тукашните хора, в случай че градът бъде унищожен. Има дори завивки и превързочни материали. Вероятно се е страхувал, че колосите ще започнат да вилнеят.

— Не — възрази Дух. — Приготвил се е точно за това, което се случва. Значи ще построиш някакъв механизъм, с който да запушиш отводняващите канали? А аз си мислех, че просто ще разрушиш тунелите.

— Разбира се, че не — отвърна Сейзед. — Не разполагаме нито с достатъчно работна ръка, нито с инструменти за подобен подход. Освен това не бих искал тази пещера да рухне върху нас. Трябва да построим блокиращ механизъм, после да го спуснем на дъното. Ако е достатъчно тежък и със солидна конструкция, ще може да спре оттичането на водата. Донякъде ще наподобява механизмите, използвани при шлюзовете.

— За което — добави Бриз — е готов да ти разказва надълго и нашироко.

Сейзед се усмихна.

— Мисля, че…

Прекъсна ги намръщеният капитан Горадел.

— Лорд Дух — рече Горадел. — Едно лице ви очаква отвън.

— Кой? — попита Дух и извади от джоба си очила и превръзка. — Дюрн?

— Не, милорд. Млада жена. Твърди, че е сестра на Гражданина.

— Не съм дошла, за да се присъединя към вас — заяви Белдре.

Намираха се в аскетично обзаведеното преддверие на сградата на Инквизиторския отдел над скривалището. Столовете бяха с твърди седалки, а на стените вместо картини висяха стоманени плочи — на Сейзед му напомняха неприятно посещението в Серанската конвента.

Белдре беше млада жена с кестенява коса. Носеше семпли одобрени от Гражданина червени дрехи. Седеше отпуснала ръце в скута си и макар че гледаше присъстващите открито, позата й издаваше нервност.

— Защо всъщност си дошла, скъпа? — попита любезно Бриз. Беше се настанил срещу Белдре. Алриане седеше до него и я оглеждаше неодобрително. Дух кръстосваше помещението и от време на време доближаваше прозореца.

„Мисли, че това е някаква клопка — каза си Сейзед. — Че са пратили момичето да ни отвлече вниманието, преди да ни нападнат“. Дух бе затъкнал в пояса си две фехтовачески бастунчета. Кога се беше научил да се бие?

— Дойдох… — заговори Белдре и сведе очи, — защото вие искате да убиете брат ми!

— Откъде ти хрумна пък това? — попита Бриз. — Дойдохме в този град, за да сключим мирен договор с брат ти, а не да го убиваме! Приличаме ли ти на хора, които биха извършили нещо подобно?

Белдре стрелна Дух с очи.

— Да, като изключим него — съгласи се Бриз. — Но Дух е безвреден. Наистина, аз…

— Бриз — прекъсна го Дух. Превръзката странно променяше лицето му. — Достатъчно. Представяш и двама ни за идиоти. Белдре знае защо сме тук — всички в града го знаят.

Възцари се тишина.

„С тези очила под превръзката ми прилича малко на инквизитор“ — помисли Сейзед и потрепери.

— Белдре — заговори Сейзед. — Наистина ли очакваш от нас да повярваме, че си дошла тук само за да молиш да не убиваме брат ти?

Тя погледна Дух, макар че не можеше да види очите му, и каза:

— Преструваш се на суров човек, но зная, че няма да ми сториш зло. Ти си от групата на Оцелелия.

Дух скръсти ръце.

— Моля те — продължи Белдре. — Куелион е добър човек, като теб. Трябва да му дадеш повече време. Не го убивай.

— Какво те кара да мислиш, че ще го убием, мило дете? — попита Сейзед. — Току-що каза, че не вярваш някой от нас да ти стори зло. Защо да постъпваме другояче спрямо брат ти?

Белдре сведе очи.

— Вие сте хората, които убиха лорд Владетеля. Вие съборихте неговата империя. Брат ми не вярва в това — той смята, че се възползвате от славата на Оцелелия и лъжете, че сте негови приятели.

— И откъде на брат ти му хрумват подобни мисли? — попита Дух. — Може би познава някой друг, който също твърди, че има благословията на Оцелелия, а същевременно убива хора в негово име?

Белдре се изчерви.

— Брат ти не ни вярва — рече меко Сейзед. — Защо ти би ни повярвала?

Белдре повдигна рамене и каза едва чуто:

— Не зная. Може би защото… хората, които лъжат, не спасяват деца от горящи сгради.

Сейзед погледна Дух, но не можа да прочете нищо по непроницаемото му лице.

— Бриз, Сейзед, Алриане, елате с мен — каза Дух. — Горадел, оставаш да пазиш момичето.

Щом излязоха, Дух се обърна и ги изгледа.

— Е?

— Аз не я харесвам — заяви Алриане и скръсти ръце пред гърдите си.

— Разбира се, че няма да я харесаш, скъпа — рече Бриз. — Ти не обичаш конкуренцията.

— Конкуренция? — изсумтя Алриане. — От това невзрачно същество? О, я стига.

— Бриз, ти какво смяташ? — попита Дух.

— За момичето, или задето ме обиди там вътре?

— Първото — рече Дух. — В момента наранената ти гордост не е важна.

— Скъпи ми друже — заговори Бриз, — моята гордост винаги е важна. Що се отнася до момичето, ето какво ще ти кажа — тя е уплашена. Каквото и да твърди, направо трепери от ужас — което означава, че никога не е правила нещо подобно. Мисля, че казва истината.

Алриане кимна.

— Определено. Погледнете й ръцете — когато не треперят от страх, си личи, че са чисти и меки. Израсла е в саксия.

— Очевидно е малко наивна — заяви Сейзед. — Инак нямаше да дойде тук и да си мисли, че ще я изслушаме и после ще я пуснем да си върви.

Дух кимна и килна глава, сякаш се ослушваше. После отвори вратата.

— Е? — посрещна го Белдре с престорена решителност. — Ще се вслушате ли в думите ми?

— До известна степен — отвърна Дух. — Ще ти дадем възможност да ни убедиш. Имаш достатъчно време.

— Аз… не бива да се бавя — отвърна Белдре. — Трябва да се върна при брат ми. Не му казах, че излизам, и… — Млъкна, забелязала промяна в изражението на Дух. — Ще ме задържите в плен, нали?

— Бриз — каза Дух и се обърна. — Как според теб ще реагират хората, ако разпространим слуха, че сестрата на Гражданина се е обърнала срещу него и е потърсила закрила от нас?

Бриз се усмихна.

— Брей-брей! Ама че хитро! Почти съм готов да ти простя отношението ти към мен. Споменах ли, че беше и груб?

— Не можете! — възкликна Белдре, изправи се и застана срещу Дух. — Никой няма да повярва, че съм избягала!

— Така ли? — попита Дух. — Разговаря ли с войниците отвън, преди да влезеш?

— Разбира се, че не — отвърна Белдре. — Щяха да се опитат да ме спрат. Изтичах по стълбите, преди да успеят.

— Значи те ще потвърдят, че си влязла в сградата по своя воля — рече Дух. — И че си се промъкнала покрай постовете.

— А това няма да изглежда никак добре — вметна Бриз.

Белдре отпусна рамене и пак седна. „В името на забравените богове — помисли Сейзед. — Тя наистина е много наивна. Гражданина е полагал големи усилия да я опази от околния свят“.

Разбира се, от това, което бе чул, Сейзед знаеше, че Куелион рядко изпуска сестра си от поглед. Тя винаги беше до него, под негов надзор. „Как ли ще реагира? — запита се той и потрепери. — Какво ще направи, когато научи, че я държим? Ще ни нападне?“

Изглеждаше удобна възможност. Ако Дух успееше да провокира атака на Гражданина, щеше да подкопае авторитета му. Особено след като атаката бъдеше отблъсната само от шепа войници — противникът едва ли бе наясно колко добре са се укрепили тук.

„Кога Дух стана толкова хитър?“

Белдре се разплака.

— Не можете да го направите! Това е измама! Какво щеше да каже Оцелелия, ако научеше за плановете ви?

— Оцелелия? — попита Дух и се засмя. — Мисля, че би го одобрил. Ако беше тук, щеше дори да ни насърчи да предприемем точно този ход…

50.

Вратата на подземието се отвори.

Вин бързо изпи последната стъкленица.

Скочи, пусна монета зад себе си и се озова върху един от най-високите стелажи. Стърженето на камък в камък отекваше надалече. Вин се Тласна от монетата, хвърли се напред и се понесе към вратата. Бледото сияние от другата страна я заслепи.

Тя стисна зъби, запримигва и стъпи на пода. Притисна се до стената зад вратата, стиснала дръжките на кинжалите, и разпали пютриум, за да преодолее болката в очите. По бузите й се стичаха сълзи.

В помещението пристъпи мъж, вдигнал пред себе си фенер. Носеше костюм от фин черен плат и шапка на аристократ.

Вин се шмугна покрай него, изскочи през вратата и се озова в малкото помещение зад нея. Неколцината изплашени работници отскочиха и изпуснаха въжетата, с които дърпаха отварящия механизъм. Вин не им обърна внимание, а хвърли нова монета, Тласна се нагоре по дървените стъпала, профуча през шахтата и блъсна капака горе.

И отскочи от него с болезнен стон.

Отчаяно се вкопчи в стълбата, за да не падне, разпали пютриум, запъна крака в едно стъпало и опря гръб в капака, за да го повдигне със сила.

Напъна мишци. Изведнъж стъпалото под краката й се строши и тя полетя надолу. Изруга, Тласна се от монетата, за да забави падането си, и стъпи на пода.

Работниците се бяха дръпнали до стената — не смееха да влязат в тъмното помещение, но и се страхуваха да останат в тясната стая с Мъглородна. Мъжът с черния костюм — беше се върнал — вдигна фенера високо, за да освети Вин. Парче от строшеното стъпало тупна на пода между тях.

— Лейди Венчър, камъкът е затиснат от тежка каменна плоча — каза благородникът. Вин смътно си го спомняше. Леко пълен, с късо подстригана коса и замислено лице.

— Кажете на хората си горе да махнат плочата — нареди тя и вдигна заплашително кинжалите.

— Страхувам се, че това няма да стане.

— Мога да ви накарам да стане — рече Вин и пристъпи напред.

Работниците се присвиха до стената.

Благородникът само се усмихна.

— Лейди Венчър, нека ви осведомя за някои неща. Първото е, че вие сте единственият аломант тук и следователно можете да ни избиете без никакво усилие. Второто — че плочата горе няма да бъде отместена скоро, така че по-добре да седнем и да си поговорим, вместо да размахваме оръжия и да си отправяме заплахи.

Имаше нещо… обезкуражаващо в този човек. Вин го провери с бронз, но той не гореше никакви метали. За всеки случай тя Притегли леко чувствата му, подсилили доверчивостта и доброжелателността му и се опита да Усмири всякакво възможно коварство.

— Виждам, че поне обмисляте предложението ми — каза благородникът, махна на един от работниците и той припряно отвори една торба, извади от нея две сгъваеми столчета и ги нагласи до вратата. Благородникът сложи фенера на пода и седна на едното.

Вин го приближи предпазливо.

— Откъде ви познавам?

— Аз съм приятел на вашия съпруг — отвърна благородникът.

— Телдън — досети се Вин. — Телдън Хастинг.

Телдън кимна. Беше го видяла на първия бал. Но го познаваше от по-рано. Телдън бе един от приятелите на Елънд в Лутадел, преди Рухването.

Тя седна на другото столче и се зачуди каква ли може да е играта на Йомен. Наистина ли мислеше, че Вин няма да убие Телдън само защото е бил приятел на Елънд?

Телдън махна на работника и той донесе две бутилки.

— Вино — каза Телдън. — Едното е чисто, в другото има много силно приспивателно.

Вин повдигна вежди.

— На гатанки ли ще си играем?

— Ни най-малко — отвърна Телдън и отвори едната бутилка. — Жаден съм, а доколкото разбрах, вие не си падате по игрите.

Работникът подаде на Телдън две чаши и той ги напълни. Докато го гледаше, Вин осъзна какво в него й се струва обезоръжаващо. Напомняше й за Елънд — за стария безгрижен Елънд.

„Не мога да не оценя постиженията на Йомен — помисли тя. — Градът му може да не е най-добре устроеният, но е създал място, където хора като Телдън са запазили простодушието си“.

Телдън отпи от едната чаша и предложи другата на Вин. Тя прибра единия кинжал в канията и я взе. Не пи — и нямаше намерение да го прави.

— Това е виното без приспивателно — обясни Телдън. — Доста добра реколта, ще добавя. Йомен е благороден човек — дори когато праща някой свой приятел на смърт, му осигурява най-скъпото вино, за да смекчи удара.

— Трябва ли да вярвам, че вие също сте затворник?

— Разбира се, че не — рече Телдън. — Макар че мнозина биха сметнали мисията ми за безнадеждна.

— И целта на тази мисия е?

— Да ви накарам да пиете от приспиващото вино, за да може да ви отнесем горе.

Вин изпръхтя пренебрежително.

— Виждам, че сте съгласна със злодумниците — отбеляза Телдън.

— Вие сам се издадохте. Казахте, че трябва да пия от другото вино и да заспя като труп. Това означава, че има някакъв начин за връзка с хората горе, за да могат те да дръпнат плочата и да ме извадят. Имате възможност да ме освободите. А аз пък притежавам силата да ви накарам да направите каквото пожелая.

— Емоционалната аломантия не може да ме контролира чак до такава степен — рече Телдън. — Не съм аломант, но разбирам нещичко от тези неща. Предполагам, че дори сега въздействате на чувствата ми — което не е нужно, тъй като съм напълно откровен с вас.

— Не ми е нужна аломантия, за да ви накарам да говорите — каза Вин и погледна кинжала, който държеше в другата си ръка.

Телдън се разсмя.

— Нали не вярвате, че крал Йомен — който наистина е горе — няма да познае, ако говоря под принуда? Не се съмнявам, че сте в състояние да прекършите волята ми, но няма да произнеса думичката под заплаха, така че ще трябва да ми отрежете няколко пръста, или нещо от тоя род, преди да направя каквото искате. Сигурен съм, че Йомен и другите горе ще чуят писъците ми.

— Мога да избия помощниците ви — каза Вин. — Един по един, докато не се съгласите да кажете на Йомен, че съм в безсъзнание и може да вдигне капака.

Телдън се усмихна.

— Мислите ли, че ме е грижа за тях?

— Вие сте приятел на Елънд. Някога сте си приказвали с него за философия.

— За философия — повтори Телдън — и политика. Елънд бе единственият сред нас, който се интересуваше от живота на скаа. Уверявам ви, никой от останалите не разбираше откъде иде това негово увлечение. — Той сви рамене. — Но аз също не съм безсърдечен човек. Ако убиете повечко от тях, вероятно ще се прекърша и ще направя каквото желаете. Така че започвайте, когато решите.

Вин погледна към работниците. Изглеждаха ужасени от нея, а и думите на Телдън не помагаха особено. След близо минута тишина Телдън се засмя.

— Вие сте съпруга на Елънд. Йомен, разбира се, си дава сметка за това. Сигурен е, че няма да ни избиете, въпреки страховитата ви репутация. Доколкото чух, имате обичая да убивате крале и богове и от време на време някой злощастен войник. Но да посягате на скаа…

Вин отмести поглед от работниците, но не погледна към Телдън — страхуваше се, че ще види в очите й потвърждение. Той грешеше обаче — тя щеше да убие тези хора, ако по този начин можеше да излезе навън. Но не беше сигурна в последното. Ако Йомен чуеше писъци, едва ли щеше да отвори капака и тези невинни скаа щяха да загинат напразно.

— И тъй — рече Телдън и допи виното. — Намирате се в задънена улица. Знаем, че храната ви тук свършва, освен ако не сте намерили начин да отваряте консервите. Дори да е така, това няма да ви помогне да се качите горе. Така че или ще пиете от другото вино, или ще трябва да умрете от глад в подземието.

„Трябва да има някакъв изход“ — помисли Вин.

Ала изглеждаше малко вероятно да повдигне каменната плоча. Би могла да опита с дуралуминий и Стоманен тласък. Но стоманата и пютриумът й щяха да свършат, а нямаше повече стъкленици.

Бе принудена да признае, че в думите на Телдън има голяма доза истина. Ако останеше тук, щеше да умре от глад. Дори не знаеше какво става горе — вероятно обсадата щеше да продължи още дълго и светът щеше да умира заради машинациите на Гибелта.

На всяка цена трябваше да се измъкне от подземието. Даже ако това означаваше да се остави в ръцете на Йомен. Тя погледна бутилката с приспивателно.

„Проклятие — помисли си. — Този принудител е много по-хитър, отколкото предполагах“. Виното сигурно съдържаше достатъчно силно приспивателно, за да подейства дори на аломант.

От друга страна…

Пютриумът подсилваше издръжливостта на тялото срещу всякакви отрови. Ако го разпалеше заедно с дуралуминий, след като изпиеше виното, дали тази смес нямаше да неутрализира приспивателното и да я задържи будна? Можеше да се престори на заспала и да избяга, когато я отнесат горе.

Изглеждаше доста рисковано. Но какво можеше да направи? Храната й бе на привършване, шансовете й да се измъкне — нищожни. Не знаеше какво може да иска Йомен от нея — а и Телдън едва ли щеше да й каже, — но със сигурност не желаеше да я види мъртва. Ако беше това, просто щеше да я остави да умре от глад.

Май нямаше избор. Или трябваше да остане в подземието, или да рискува, с надеждата, че горе ще има по-добра възможност. Поколеба се за миг и взе решение. Хвана бутилката. Дори номерът с пютриума да не успееше, горе поне щеше да има някакви шансове.

Телдън се засмя.

— Казват, че сте решителна жена. Приятно е да си има работа човек с вас — особено след като е прекарал години наред сред слабоволеви и нерешителни аристократи.

Вин не му обърна внимание, а измъкна тапата и надигна бутилката. Приспивателното започна да действа почти незабавно. Вин се облегна на столчето, затвори очи и се опита да се престори, че заспива. И наистина, не беше никак лесно да остане будна. Умът й се замъгляваше въпреки че гореше пютриум.

Усещаше как бавно губи съзнание. „Започва се“ — помисли си и разпали дуралуминий. Съзнанието й се озари от свръхподсиления пютриум. И усещането за умора и сънливост веднага изчезна. За малко да не подскочи от резкия прилив на енергия. Чу смеха на Телдън.

— Готово — каза той. — Хубаво е, че се съгласи.

— В противен случай щяхте да сте мъртъв, милорд — отвърна нечий глас. — Всички щяхме да сме мъртви.

И в този момент дуралуминият свърши. Пютриумът беше изгорял и заедно с него съпротивата й на лекарството, което все още не бе изчерпало силата си. Но пък тя бе знаела, че рискът е твърде голям.

Почти не чу тракането на изплъзналия се от пръстите й кинжал, който тупна на плочника. После изгуби съзнание.

51

Елънд се носеше сред мъглите. Никога досега не бе успял да научи номера на Вин с подковите. По някакъв начин тя успяваше да се задържи във въздуха, подскачайки от един Тласък на друг, като същевременно Придърпваше останалите зад нея на земята подкови. За Елънд този процес изглеждаше като буря от потенциално смъртоносни късове метал, в чийто център е Вин.

Той хвърли една монета и се Тласна в енергичен подскок. Беше се отказал от метода с подковите след четири или пет неуспешни опита. Вин изглеждаше изненадана, че не може да се справи — тя не само го бе открила сама, но и се бе научила след не повече от половин час упражнения.

Но все пак тя бе Вин.

Елънд бе готов да се ограничи с монетите в добре натъпканата кесия. Медни клипсове, най-дребните имперски парички, вършеха чудесно същата работа — особено след като с монетите в добре натъпканата кесия. Медни клипсове, най-дребните имперски парички, вършеха чудесно същата работа — особено след като той очевидно бе по-силен от повечето Мъглородни. Всеки от Тласъците му го отнасяше все по-надалече и той не използваше кой знае колко монети, когато пътуваше на големи разстояния.

Освен това беше приятно. Почувства свобода, докато се снижаваше след поредния скок и разпалваше пютриум, за да се приземи меко. Почвата в тази долина не бе покрита със сажди — имаше само дребни купчини, в които затъваше едва до глезените. За да се пораздвижи, реши малко да потича.

Мъглопелерината плющеше зад гърба му. Беше облякъл тъмни дрехи, много по-практични в нощта от бялата му униформа. Беше доволен — най-сетне имаше възможност да е истински Мъглороден. Откакто бе открил новата си сила, непрестанно бе погълнат от хода на войната. Нямаше достатъчно свободно време да се рее в мрака, още повече без Вин, която да му дава съвети.

„Сега разбирам защо намира тези полети за толкова увличащи“ — помисли той, хвърли нова монета и прелетя над два съседни хълма. Въпреки притеснението от залавянето й и тежкото положение на империята не можеше да не се наслаждава на приятния и безгрижен полет в мъглите. Почти успяваше да забрави войната, разрушенията и отговорностите си.

Приземи се в сажди до кръста и може би тъкмо това го върна към действителността. Нямаше избор. Вин беше в опасност, империята заплашваше да рухне, а хората му гладуваха. На неговите плещи тежеше задължението да се справи с всичко това — бреме, което бе поел заедно с трона.

Тласна се нагоре през мъглите.

„Дано Сейзед и Бриз нямат моите проблеми в Ортьо“ — помисли си. Не знаеше дали ще успеят във Фадрекс, а Централната област изпитваше остра нужда от струпаното в подземието на Ортьо зърно, та да не закъснеят със сеитбата.

Можеше само да се надява, че приятелите му ще се справят. От него се искаше да помогне на Вин. Не можеше просто да седи в лагера и да не прави нищо, докато Йомен дърпа конците. Не смееше да го убие — в края на краищата принудителят се бе оказал твърде хитър.

Точно затова се носеше на север, право към последния известен лагер на колоси. Времето за интриги и дипломация бе свършило. На Елънд му трябваше силен коз — нещо, с което да стресне Йомен и, ако е необходимо, да го удари здравата. А нямаше нищо по-страховито за един град от вилнеещи колоси.

Може би грешеше, като прибързваше с грубата сила. Може би трябваше да упорства с дипломация. Но вече бе взел решение. Напоследък се бе провалил в толкова много неща — да опази Вин, да не изгуби Лутадел, да защитава хората си, — че бе дошло време да предприеме нещо.

Пред него в мъглите нещо заблещука. Той се приземи и затича натам. Беше селце. Чуваха се писъци, десетки сенки бягаха уплашено.

Той скочи, хвърли една монета, профуча през вихрещите се мъгли и се извиси над селото. Няколко къщи горяха и на светлината от пламъците Елънд видя тъмни туловища да се клатушкат по уличките. Избра едно чудовище, вдигнало меча си за удар, и Придърпа. Колосът долу изръмжа ядно, но не изпусна оръжието. Тъй като беше по-тежък от Елънд, младият император усети, че се снижава надолу, но и колосът се издигна над земята. Елънд се притегли от пантите на една врата, за да смени посоката, спусна се встрани от объркания колос, извади шепа монети и ги изстреля по чудовището.

Колосът и мечът му литнаха във въздуха, а Елънд се приземи до неколцина ужасени скаа. Мечът на литналия колос се заби в покритата със сажди земя до него. Чудовището рухна мъртво от другата страна на улицата.

Няколко колоса спряха и извърнаха червените си очи към него, зарадвани от възможността да си премерят силите с достоен противник. Преди да поеме контрола над тях, трябваше първо да ги сплаши. Очакваше с нетърпение този момент.

„Как е възможно някога да са били хора?“ Хвърли се напред и вдигна от прахоляка меча на поваления колос. Лорд Владетеля бе създателят на тези същества. Това ли е била съдбата на всички, които са му се противопоставяли? Превръщал ги е в колоси, от които е събирал армия? Съществата притежаваха огромна сила и твърдост на духа и можеха да живеят с почти нищожни припаси. Но да превърнеш хора — свои врагове — в чудовища като тези?

Елънд се хвърли напред и посече едно от чудовищата през коленете. Скочи и се преметна над ръката на друго. Завъртя се и заби острието на тежкия меч в гърдите на трето. Не изпитваше съжаление, че убива същества, които някога са били невинни хора. Онези нещастници бяха мъртви. Чудовищата, заели мястото им, съществуваха, като използваха други жертви, за да поддържат броя си.

Освен ако не бяха под нечий контрол.

Елънд изкрещя и размаха меча, който би трябвало да е непосилно тежък за него. Идваха още чудовища, поне трийсет-четирийсет. Подобен отряд с лекота можеше да прегази цяло село и да остави след себе си само купчини пепел.

Но Елънд бе твърдо решен да не допусне това. Продължи да се бие, поваляше чудовище след чудовище. Беше дошъл да си осигури нова армия, но вече се биеше по друга причина. Колко ли такива селца бяха опустошени, без никой в Лутадел да се замисли за това? Колко негови поданици — които може би дори не знаеха, че Елънд ги смята за поданици — бяха избити от колоси? Колко от тях не бе успял да защити?

Отсече главата на един колос, завъртя се и Тласна двама по-дребни за мечовете им. Към него пристъпваше тромаво огромен, висок дванайсет стъпки колос, вдигнал тежкия си меч. Елънд стисна зъби, размаха своя меч и разпали пютриум.

Оръжията им се срещнаха сред дъжд от искри и с остро стържене на метал. Елънд издържа удара, уравновесявайки със силата си поне два пъти по-високото чудовище.

Колосът се отдръпна и го погледна смаяно.

„По-силен съм, отколкото очакваше, нали? — помисли Елънд, докато отсичаше другата му ръка. — Ех, да можех да опазя хората си само със сила!“

Изкрещя свирепо и посече колоса през кръста — просто за да покаже, че може да го направи. Чудовището рухна на две пръскащи кръв половини.

„Защо? — помисли гневно Елънд. — Колко още сила ми трябва, за да мога да ги защитавам?“

Спомни си какво му бе казала Вин във Ветитан. Беше го упрекнала, че всичко, което прави, е краткосрочно. Но какво друго да направи? Той не беше убиец на богове, нито божествен герой, предсказан в пророчества. Беше само човек.

Струваше му се, че в последно време не само обикновените хора, но и аломантите нямат особено значение.

Селото гореше. Докато се биеше, Елънд чуваше писъци, детски плач и предсмъртни стонове. Знаеше, че всичките му усилия са напразни. Можеше да убива и убива, но нямаше да спаси хората от това селце. Изрева и Тласна с могъщо Усмиряване, но колосите се съпротивляваха. Не успя да вземе дори един под свой контрол. Дали не ги управляваше някой скрит инквизитор? Или просто не ги бе изплашил достатъчно?

Продължи да се бие. Нескончаемата поредица убийства му се струваше като метафора на всичко, което бе направил през последните три години. Трябваше да защити поданиците си — беше положил отчаяни усилия за това. Бе спрял армии, бе свалил тирани, бе променил закони и бе открил тайни припаси. Но всичко бе само малка капка в огромния океан от смърт, хаос и страдание. Не можеше да спаси империята, като пази само една нейна част, също както не можеше да спаси селцето, като избие тези колоси.

Каква полза от поваленото чудовище, когато мястото му заемаха други две? Каква полза от храната в подземията, когато саждите унищожаваха реколтата? Каква полза от един император, неспособен да спаси всички селца?

Никога не бе ламтял за власт. Той беше теоретик и учен — за него управлението на една империя бе по-скоро академично усилие. Но докато се сражаваше в озарения от светлините на пожарищата мрак, започна да разбира. Докато наоколо умираха хора, въпреки отчаяните му усилия, той проумя какво кара някои да жадуват за повече и повече сила.

Силата да защитават. В този момент би приел дори божествена сила, ако това означаваше, че ще спаси хората около себе си.

Повали поредния колос и се завъртя, чул писъци. Един колос измъкваше млада жена от близката къща въпреки опитите на един старец да я спаси. И двамата викаха за помощ. Елънд посегна към колана си и откачи кесията с монети. Хвърли я във въздуха и едновременно Тласна част от монетите вътре и Придърпа друга част. Кесията се разкъса със звънтене на метал и Елънд изстреля монетите право в тялото на колоса, който дърпаше жената.

Чудовището изстена, но не спря. Монетите рядко оказваха ефект върху колосите — трябваше да попаднат на определени места, за да ги убият. Вин го правеше без проблеми.

Елънд също го можеше, но не бе в настроение за подобни тънкости. Извика ядосано и запокити още монети към чудовището. Вдигна падналите от земята и продължи да ги изстрелва — монета след монета се забиваха в синкавото туловище. Гърбът на колоса се превърна в кървава пихтия и най-сетне той рухна.

Елънд обърна гръб на двамата спасени, за да се изправи срещу поредния колос.

Налагаше се час по-скоро да вземе под контрол цялата група, а не да си губи времето, като ги поваля един по един. Но те се съпротивляваха на аломантичните му усилия, въпреки че отново Тласна чувствата им. Къде ли се криеше надзорникът им?

Колосът вдигна меча си. Елънд разпали пютриум, отскочи встрани, замахна и му отсече ръката. Чудовището изкрещя от болка, а Елънд продължи нататък. Селяните започнаха да се скупчват около него. Отчаянието им, молещите им очи подтикнаха Елънд да продължи да посича колосите.

Поне за малко не се налагаше да мисли дали постъпва правилно, или не. Можеше просто да се бие. Желанието да се сражава пламтеше в него като разпален метал — желанието да убива. И той продължаваше — биеше се заради възхитата, която виждаше в очите на тези хора, защото надеждата им нарастваше с всеки негов удар. Те бяха изгубили напълно надежда за живот, а сега от небето се бе спуснал непознат мъж и ги защитаваше.

Преди две години, по време на обсадата на Лутадел, Вин бе нападнала Сет и бе избила триста негови войници. Елънд бе сигурен, че е имала сериозни причини за тази атака, но все не можеше да разбере как е могла да направи подобно нещо. Най-сетне, тази нощ, докато се сражаваше насред това безименно селце под саждопада и черното небе и пред лицата на озверелите колоси, започна да проумява.

Инквизиторът не се показваше. Отчаян, Елънд се отдръпна от поредната група колоси, един от които издъхваше в краката на другарите си, и изгаси металите. Чудовищата го заобиколиха, той разпали дуралуминий, после цинк и Придърпа.

Възцари се тишина.

Елънд се олюля и бавно се завъртя. Погледът му се плъзна по колосите — хиляди и хиляди, — които изведнъж бяха застинали неподвижно и търпеливо, най-сетне изцяло под негов контрол.

„Не е възможно да съм ги пречупил всички едновременно“ — помисли той обезпокоено. Какво ли бе станало с инквизитора? Обикновено имаше поне един с толкова голям отряд колоси. Дали бе избягал? Това би обяснило внезапния контрол на Елънд над колосите.

Все още настръхнал и неуверен, той се обърна и огледа селцето. Хората не сваляха погледи от него. Изглежда, бяха в шок — вместо да се втурнат да гасят горящите къщи, просто стояха в мъглите и го гледаха.

Би трябвало да се чувства победител. Но знаеше, че вероятно е спечелил само защото инквизиторът е изчезнал. Вече гореше цялото село — не бе останала нито една незасегната от пожара къща. Елънд не бе успял да го спаси. Беше открил армията на колосите, както очакваше, но имаше чувството, че се е провалил. Въздъхна, пусна меча на земята, размърда вкочанените си окървавени пръсти и тръгна към селяните. Докато ги приближаваше, изпита тревога при вида на огромните купчини мъртви колоси. Наистина ли бе избил толкова много?

Една малка част от него съжаляваше, че кървавата битка е свършила. Той спря пред смълчаните скаа.

— Ти си онзи, нали? — попита един старец.

— Кой? — отвърна с въпрос Елънд.

— Лорд Владетеля — прошепна старецът.

Елънд погледна опръсканата си с кръв черна униформа и отвърна:

— Почти позна.

И се обърна на изток — към мястото на много мили оттук, където се бе разположила на лагер неговата армия и го чакаше да се върне с ново подкрепление от колоси. Имаше само една причина да го направи. Спомни си какво бе решил в момента, когато бе тръгнал да потърси още чудовища.

„Времето за убиване не е свършило — помисли си. — Напротив, тепърва започва“.

52.

В дните на лорд Владетеля Лутадел бе най-заселеният град в целия свят: натъпкан със скаа, които работеха в безбройните пекарни и ковачници, с богати търговци и с аристократи, които просто искаха да са близо до имперския двор. ТенСуун предполагаше, че сега, когато лорд Владетеля е мъртъв, Лутадел няма да е така гъсто заселен.

Но се оказа, че греши.

Подтичваше по улиците и се оглеждаше изумено. Струваше му се, че всеки ъгъл, всеки навес, всяка малка уличка се е превърнала в жилище за някое скаа семейство. Градът бе изпълнен с непоносима смрад, улиците бяха затрупани с отпадъци и изпражнения, заровени под дебел слой сажди.

„Какво става тук?“ — чудеше се той. Скаа живееха в мръсотия, мнозина бяха болни, кашляха и плюеха черни храчки.

ТенСуун се насочи към Цитаделата Венчър. Ако имаше отговори на въпросите му, надяваше се да ги открие там. От време на време се налагаше да изръмжи заплашително на някой скаа, който го поглеждаше с гладни очи, и на два пъти трябваше да бяга от улични банди, които не се плашеха от зъбите му.

„Със сигурност Вин и Елънд не биха позволили градът да западне дотолкова“ — помисли си той и се шмугна в една тясна уличка. Тревожеше се. Беше напуснал Лутадел, без да знае дали групата ще оцелее при обсадата. Знамето на Елънд — копие и свитък — се развяваше над града, но възможно ли бе някой друг да използва неговия герб? И какво бе станало с армията колоси, която заплашваше да нападне града преди малко повече от година?

„Не биваше да я изоставям — помисли си ТенСуун с нарастваща тревога. — Ама и това мое проклето чувство за дълг! Трябваше да остана тук и да й разкажа всичко, което знам — колкото и да е малко.

Светът може да загине заради тази моя глупава чест“.

Стигна до площада пред Цитаделата Венчър. Сърцето му се сви, като видя, че красивите витражи са счупени. Прозорците бяха заковани с дъски. Пред вратата обаче имаше двама стражи, което все пак бе добър знак.

ТенСуун тръгна към тях, като се опитваше да изглежда като обикновено улично псе. Придържаше се към сенките и бавно доближаваше портата. Недалеч от нея спря, легна и наостри уши, за да чуе какво си говорят пазачите.

Те обаче мълчаха. Бяха се подпрели на завършващите си с обсидианови остриета копия и като че ли не ги интересуваше нищо на този свят. ТенСуун чакаше търпеливо, съжалявайки, че Вин не е с него, за да ги подтикне емоционално да си развържат езиците.

„Разбира се, ако Вин беше тук, нямаше да се налага да се ослушвам за информация“.

Продължи да чака. От небето се сипеха сажди, стъмни се и мъглите излязоха. Появата им най-сетне поразмърда стражниците.

— Мразя нощните смени — промърмори единият.

— Няма им нищо лошо на смените — отвърна другият. — Мъглите не ни убиват. Нищо не могат да ни направят.

„Какво?“ — учуди се ТенСуун.

— Не обаче и кралят, нали? — продължи първият стражник.

Другият се намръщи.

— Не говори такива неща.

Първият сви рамене.

— Просто се надявам императорът да се върне по-скоро.

— Крал Пенрод има неговото пълно доверие — каза някак предпазливо вторият стражник.

„Аха — помисли ТенСуун. — Значи Пенрод е задържал трона. Но… какво беше това за някакъв император?“ ТенСуун се опасяваше да не би да става въпрос за Страф Венчър. Тъкмо този ужасен човек бе пристигнал с армията си, за да превземе Лутадел, когато ТенСуун си бе тръгнал.

Какво ли бе станало с Вин? ТенСуун не можеше да повярва, че е била победена. Нали я беше видял как уби Зейн Венчър, аломант, горящ атиум, докато Вин нямаше и зрънце. На три пъти бе правила невъзможни неща. Беше убила лорд Владетеля. И бе сразила Зейн.

Освен това се бе сприятелила с една кандра, която преди това я мразеше.

Стражниците отново се умълчаха. „Това е глупаво — помисли ТенСуун. — Не мога да се крия зад ъгъла и да подслушвам, когато светът е пред края си!“ Надигна се и отърси козината си от саждите — с което накара стражниците да подскочат и да се заозъртат в мрака.

ТенСуун се подвоуми. Уплахата им пробуди в него друга мисъл. Той се обърна и хукна в нощта. Беше опознал града достатъчно добре през годината, когато служеше при Вин — тя обичаше да патрулира из улиците, най-често в квартала около Цитаделата Венчър. Но въпреки това ТенСуун се позатрудни, преди да се ориентира за мястото, където искаше да отиде. Никога не го бе посещавал, но го знаеше от описанието му.

От описанието на онзи, когото беше убил.

Споменът го накара да потрепери. Кандра изпълняваха Договори — и според тези Договори от тях се изискваше да имитират определена личност. Осигуряваше им се подходящо тяло — кандра нямаха право да убиват хора — и те го поглъщаха. Но преди да се случи това, кандра изучаваха своята бъдеща жертва и събираха всякакви възможни сведения за нея.

ТенСуун бе убил ОреСюр, свой брат по поколение. ОреСюр, който бе помогнал за свалянето на Отеца. По заповед на Келсайър ОреСюр се бе превъплътил в лорд Реноа, благородник, когото Келсайър смяташе да използва в осъществяването на плановете си за събарянето на империята. Но ОреСюр имаше и друга, много по-важна роля в плана на Келсайър. Тайна задача, за която не знаеше нито един от членовете на групата, преди Келсайър да умре.

ТенСуун доближи стария склад. Намираше се точно където бе казал ОреСюр. ТенСуун си спомни писъците на ОреСюр и потрепери. Кандрата бе умряла от изтезанието на ТенСуун — мъчения, необходими, та ТенСуун да си набави цялата налична информация. Всички тайни. Всяка подробност, която би му потрябвала, за да имитира своя събрат. В онзи ден ТенСуун бе намразил хората — и себе си, задето им служеше. Но Вин бе успяла да го накара да забрави тази омраза.

Сега складът бе свещено място, украсено и поддържано от Църквата на Оцелелия. Отпред бе поставена мемориална плоча с изрисувано на нея копие — оръжието, от което бяха издъхнали лорд Владетеля и Келсайър. Имаше и кратък текст, обясняващ значението на сградата.

ТенСуун нямаше нужда от обяснения. Това бе мястото, където групата на Келсайър бе открила складираните оръжия, оставени от Оцелелия, за да бъдат въоръжени скаа бунтовниците. Същия ден се разнесе вестта, че Келсайър е мъртъв, и плъзнаха слухове, че е възкръснал, за да води последователите си. В известен смисъл тези слухове бяха верни. ТенСуун заобиколи сградата, като следваше инструкциите, получени от ОреСюр. Благодатта на Присъствието му помагаше да си припомня точните думи и въпреки натрупаните сажди той лесно откри мястото — още повече че паветата бяха леко хлътнали. Започна да рови с лапи.

Онази нощ Келсайър, Оцелелия от Хатсин, наистина се бе появил пред своите последователи. Или, по-точно, бе се появило тялото му. ОреСюр бе получил заповед да погълне тялото на Оцелелия, да се превърне в него, да се появи пред скаа и да ги окуражи. Легендите за Оцелелия, цялата мощна религиозна вълна, породена в онази нощ, бе всъщност дело на една кандра.

А ТенСуун бе убил същата тази кандра. Но не и преди да изтръгне тайните й. Тайни като например къде ОреСюр е заровил костите на Оцелелия и как е изглеждал той.

Мразеше да използва стари кости, но се налагаше. Освен това не разполагаше с коса, което означаваше, че човекът, когото ще пресъздаде, ще е плешив. Но възможността бе твърде примамлива, за да се отказва. Беше виждал Оцелелия само веднъж, но с опита си да имитира…

Какво пък, заслужаваше си да опита.

Уелън се подпираше на копието си и се взираше в мъглите. Ритъл — другият стражник — твърдеше, че не били опасни. Но Ритъл не знаеше на какво са способни. Уелън предполагаше, че е оцелял само защото изпитва уважение към тях. Това, както и че не приема нещата, които е видял, навътре.

— Мислиш ли, че Скиф и Джастон пак ще закъснеят със смяната? — попита Уелън, просто така, за да завърже разговор.

— Не зная, Уели. — Ритъл не обичаше празните приказки.

— Може би един от нас трябва да иде да види — предложи Уелън. — Нали знаеш, да ги попита ще се бавят ли… — И млъкна.

Имаше нещо в мрака.

„В името на лорд Владетеля! — помисли той и се присви. — Пак ли?“

Но този път не последва атака от мъглите. Вместо това към тях се приближи тъмна фигура. Ритъл се стегна и насочи копието си напред.

— Стой!

Мъжът се приближаваше — загърнат с наметало, скръстил ръце, със спусната качулка. Но лицето му се виждаше. Уелън се намръщи. Имаше нещо познато в този човек…

Ритъл извика, после падна на колене и стисна медальона на шията си — сребърното копие, което носеше винаги.

„В името на лорд Владетеля“ — помисли си смаяно Уелън, припомняйки си откъде му е познато това лице. Беше го виждал на многобройните картини из града, на които бе изрисуван Оцелелия от Хатсин. А и белезите по ръцете му…

— Стани! — нареди Оцелелия. Гласът му бе доброжелателен.

Ритъл се изправи на разтрепераните си крака. Уелън отстъпи назад; не знаеше дали да изпитва страхопочитание, или ужас.

— Дойдох да те похваля за твоята всеотдайност — каза Оцелелия.

— Милорд… — Ритъл сведе глава в поклон.

— Освен това — продължи Келсайър и вдигна пръст — искам да ти кажа, че не ми харесва начинът, по който се управлява този град. Хората ми гладуват, боледуват и измират.

— Милорд — повтори Ритъл, — няма достатъчно храна и напоследък избухнаха бунтове пред складовете. Мъглите убиват, милорд! Моля ви, защо ги пратихте да ни избиват?

— Не съм правил подобно нещо — рече Келсайър. — Зная, че храната не стига, но трябва да си я делите и да не губите надежда. Кажете ми за човека, който управлява този град.

— Крал Пенрод? — попита Ритъл. — Той замества император Елънд Венчър, който отиде на война.

— Лорд Елънд Венчър? И той одобрява ли начина, по който се управлява този град? — попита разгневено Келсайър.

Уелън се присви.

— Не, милорд! — отвърна разтрепераният Ритъл. — Той…

— Той е безумец! — чу Уелън собствения си глас.

Оцелелия се обърна към него.

— Уели, не бива да… — почна Ритъл, но млъкна, понеже Оцелелия го стрелна с присвити очи.

— Говори! — нареди Оцелелия на Уелън.

— Той си приказва сам, милорд — продължи Уелън. — Разправя, че виждал пред себе си лорд Владетеля. И… напоследък издава доста странни заповеди. Принуждава скаа да се бият помежду си за храна, твърди, че трябвало да оцелеят най-силните. Убива тези, които не се съгласяват с него. Такива работи.

— Ясно — рече Оцелелия.

„Но той сигурно знае — помисли си Уелън. — Защо пита?“

— А къде е моята Наследница? — попита Оцелелия. — Къде е Вин?

— Лейди императрицата? — отвърна с въпрос Уелън. — Тя е с императора.

— Къде?

— Никой не знае със сигурност, милорд — обади се Ритъл. — Заминаха отдавна. Сержантът каза, че двамата с императора воювали на юг, срещу колосите. Но други разправят, че армията поела на запад.

— Не ми помагаш особено. — Келсайър се намръщи.

— Преди няколко месеца в града се отби един отряд войници — обади се Уелън. — Не говореха кой знае колко, но аз бях в групата, която ги снабдяваше. Видях с тях лорд Бриз и той спомена, че щял да се събере с останалите от вашата стара група.

— Къде? — попита Келсайър. — Накъде тръгнаха?

— На север — каза Уелън. — Към Ортьо. Вероятно и императорът е там, милорд. Северната област е в ръцете на бунтовници. Сигурно армията е отишла там да потуши бунта.

— Добре — рече Оцелелия, обърна се да си върви, но ги погледна през рамо. — Не остава много време. Кажете на всички, че когато мъглите изчезнат, трябва незабавно да потърсят убежище. Да се скрият под земята, ако е възможно.

Уелън се поколеба, после попита:

— В пещерите? Там, където подготвяхте вашата армия?

— Ще свършат работа — каза Келсайър. — Сбогом.

И изчезна в мъглите.

ТенСуун обърна гръб на портала на Цитаделата Венчър и се втурна сред мъглите. Вероятно би могъл да се промъкне в сградата. Но не беше сигурен дали имитацията на Оцелелия ще издържи по-внимателен оглед.

Не знаеше доколко може да разчита на сведенията, получени от двамата стражи. Но засега не разполагаше с други източници. Изглежда, Вин и Елънд бяха напуснали Лутадел преди доста време.

Забърза към мястото, където бе изровил скелета на Келсайър. Щом стигна, коленичи в мрака и изрови торбата с кости, която бе оставил там. Трябваше да се превъплъти отново в кучешкото тяло и да се отправи на север. Ако успееше да…

— Ей, ти там! — отекна нечий глас.

ТенСуун вдигна машинално глава. На прага на склада стоеше мъж и се взираше през мъглата към него. Зад гърба му светеше фенер и озаряваше малка група скаа.

„Ами сега?“ — помисли ТенСуун и се изправи, готов да побегне.

— Милорд! — възкликна внезапно мъжът на прага и падна на колене. — Вие се върнахте!

ТенСуун скри торбата зад гърба си и бавно пристъпи към склада.

— Да — каза високо. — Върнах се.

— Знаехме, че ще се върнете — продължи мъжът, а хората зад него взеха да си шепнат и също паднаха на колене. — Събирахме се тук и се молехме да ни дадете напътствие. Милорд, кралят е безумец! Какво да правим?

ТенСуун почти бе изкушен да им разкрие, че е кандра, но като видя надеждата в очите им, разбра, че няма да може да ги разочарова. Пък и сега наистина можеше да помогне.

— Пенрод е бил покварен от Гибелта — заяви той. — Тази напаст иска да унищожи света. Трябва да съберете всички вярващи и да избягате от града, преди Пенрод да ви избие.

— Милорд, къде да идем?

ТенСуун се поколеба. Къде наистина?

— Има двама стражници на входа на Цитаделата Венчър. Те знаят къде. Послушайте ги. Трябва да се скриете под земята. Разбрахте ли?

— Да, господарю.

Без да каже нищо повече, ТенСуун се обърна и изчезна в нощта.

Намери една пуста сграда и бързо се върна в кучешкото тяло. Когато приключи, огледа със странно благоговение костите на Оцелелия.

„Не ставай глупав — рече си. — Това са само кости, като стотици други, които си използвал“. И все пак му се струваше недалновидно да изоставя на волята на случая един толкова могъщ инструмент, така че внимателно ги прибра в торбата, действайки умело с гъвкавите лапи, които сам бе изработил, и я метна на гърба си.

Напусна града през северната порта. Тичаше с цялата скорост, която му позволяваше кучешкото тяло.

Тичаше към Ортьо, с надеждата да е на прав път.

53.

Дух я откри на брега на водохранилището — седеше загледана в дълбоките, съвършено неподвижни черни води. Наблизо Сейзед и група войници работеха над проекта за напълването на градските канали с вода.

Дух я доближи безшумно, стиснал в ръка чаша топъл чай. Имаше чувството, че му изгаря кожата, което означаваше, че е с подходяща температура за обикновените хора. Беше оставил своята чаша да изстине поне до стайна температура.

Не носеше превръзката за очи. Беше установил, че благодарение на пютриума може да издържа на блясъка на фенерите.

Тя не се обърна, когато той се приближи, и Дух се покашля. Белдре трепна и го погледна. Изглеждаше все така невинна и наивна. Дори Алриане, която обичаше да кокетничи, притежаваше скрита сила и очевидно можеше да се справя с трудностите. Но Белдре…

„Тя е обикновено момиче — помисли Дух. — Такива трябва да са всички, ако не съществуваха на този свят инквизитори, армии и убийци“. И за това й завиждаше. Странно чувство след толкова много години, прекарани в мечти да бъде някой важен.

Тя отново се загледа в черните води. Дух седна до нея.

— Вземи. — И й подаде чашата. — Тук е студено, особено край водата.

Тя се поколеба, после взе чашата и прошепна:

— Благодаря.

Дух я бе оставил да се движи свободно из подземието — нямаше нищо, което да саботира, а и войниците я държаха под око. И без това не можеше да се измъкне навън: Дух държеше двайсет войници на изхода, а и бе наредил да махнат стълбата.

— Трудно е да повярва човек, че това място е под града, нали? — попита Дух, за да подхване някакъв разговор. Странно, но му беше по-лесно, когато я заговори в градината, въпреки опасностите.

— Да. Брат ми би се радвал да го открие. Той се безпокои, че храната свършва. Все по-малко риба се лови в северните езера. А посевите… чух, че не искат да покълват.

— Заради мъглите — обясни Дух. — Не пропускат достатъчно слънчева светлина.

Белдре кимна и погледна чашата. Още не беше отпила.

— Белдре — каза Дух. — Съжалявам. Наистина смятах да те отвлека от градината, но се отказах. Но сега, когато сама дойде тук…

— Възможност, която не искаше да изпуснеш, нали? — рече тя огорчено. — Разбирам те. Вината е само моя. Брат ми все казва, че съм прекалено доверчива.

— Има моменти, в които това е предимство.

Белдре подсмръкна.

— Не мисля така. През целия си живот винаги се доверявам на другите и накрая все ме нараняват. И сега е същото.

„Келсайър, подскажи ми какво да говоря!“ — помисли Дух. Но богът му мълчеше. Оцелелия не разполагаше с богат набор от съвети, когато не ставаше дума за завладяването на града.

Всичко изглеждаше толкова просто, когато Дух нареди да я задържат. А ето, че сега седеше до нея и усещаше празнота в душата си.

— Аз вярвах в него, колкото и да ти е чудно — рече Белдре.

— В брат ти?

— Не — отвърна тя и поклати глава. — В лорд Владетеля. Бях добропорядъчна малка аристократка. Винаги осведомявах принудителите за всичко необходимо и ги виках за свидетели и по най-дребни поводи. Плащах им да ми дават уроци по история. Смятах, че всичко е както трябва. Един чист и подреден свят. А после те се опитаха да ме убият. Оказа се, че съм наполовина скаа. Баща ми ужасно много искал дете, а майка ми не можела да му роди. И една от прислужниците му родила две — при това с одобрението на майка ми. — Тя поклати глава. — Защо го е направил? Защо не си е избрал друга жена от своето потекло? Не. Трябвало да е прислужница. Сигурно я е харесвал… — Тя сведе поглед.

— При мен пък е бил дядо ми — рече Дух. — Не го познавах. Израснах на улицата.

— Понякога ми се иска и аз да бях живяла там — въздъхна Белдре. — Тогава може би всичко това щеше да има някакъв смисъл. Какво правиш, когато хората, на които си вярвала от дете, от които си вземала пример, дойдат да те отведат за екзекуция? Щях да съм мъртва. Дори ме поведоха с тях. Но после…

— После какво? — попита Дух.

— Вие ме спасихте — прошепна тя. — Оцелелия и хората му. Вие свалихте лорд Владетеля, настъпи хаос и всички забравиха за хората като мен. Принудителите бяха твърде заети да се докарват пред Страф.

— А след това брат ти взе властта.

— Да. Мислех, че ще е добър водач. Той наистина има добро сърце! Иска да създаде един сигурен и стабилен свят. Мир за всички. Но понякога нещата, които прави с хората… нещата, които иска от тях…

— Съжалявам — рече Дух.

Тя поклати глава.

— После се появи ти. И спаси онова дете пред очите ни. Дойде в градината и дори не ме заплаши. Помислих си: може би той наистина е такъв, какъвто разправят. Може би ще ни помогне. И каквато съм идиотка, дойдох тук.

— Белдре, ще ми се нещата наистина да бяха толкова прости — отвърна Дух. — И да мога да те пусна. Но това е за всеобщото добро.

— И Куелион все казва същото.

Дух се поколеба.

— Вие двамата си приличате — продължи тя. — И двамата сте силни. Властни.

Дух се засмя.

— Ти май наистина не ме познаваш добре.

Тя се изчерви.

— Ти си Оцелелия от Пламъците. Не си мисли, че не съм чула слуховете — брат ми не може да ми попречи да участвам във всички съвещания.

— Слуховете — рече Дух — невинаги отговарят на истината.

— Ти си бил в групата на Оцелелия.

Дух сви рамене.

— Така е. Но ме взеха случайно.

Тя се намръщи и го погледна.

— Келсайър си подбираше хората — обясни Дух. — Хам, Бриз, Сейзед — дори Вин. Взе и чичо ми. И така извадих късмет. Аз… никога не съм бил истински член на групата, Белдре. Бях нещо като помощник. Пращаха ме да шпионирам — такива неща. Присъствах на съвещанията им, но се чувствах като момче за всичко. През онази първа година сигурно съм пълнил чашата на Бриз хиляди пъти!

— Казваш го, като че ли си им бил слуга!

— Нещо подобно. — Дух се усмихна. — Не умеех да говоря правилно — израсъл съм на улицата и плямпах на жаргон. Все още понякога ми казват, че имам акцент. Затова гледах да мълча, че ме беше срам. Хората на Келсайър бяха мили с мен, но знаех, че просто ме търпят.

— А сега ти ги командваш.

Дух се засмя.

— Не аз, а Сейзед. Бриз също е по-старши от мен, но ме оставя да давам заповеди, защото е мързелив. Обича да кара хората да вършат разни работи, без да го осъзнават. Струва ми се, че половината от нещата, които казвам, са идеи, които по някакъв начин е тикнал в главата ми.

Белдре поклати глава.

— Значи терисецът командва? Но той все поглежда към теб!

— Оставя ме да върша онова, което не иска да върши — обясни Дух. — Сейзед е велик човек — един от най-добрите хора, които съм познавал. Но той е книжник. Бива го повече да изучава и да планира, отколкото да командва. Затова оставя командването на мен. Върша работата, която другите не желаят, или не могат.

Белдре отпи от чая и възкликна:

— Ах! Чудесен е!

— Сорт, разработен от самия лорд Владетел, доколкото ни е известно — каза Дух. — Открихме го долу, заедно с всичко останало.

— Затова ли всъщност дойдохте? — попита тя и кимна към подземието. — Чудех се за какво може да му е притрябвал на императора Ортьо. Не сме кой знае каква сила, откакто Венчър се преместиха в Лутадел.

— И това има значение, но Елънд се безпокоеше от бунта тук. Опасно е да имаш противник, който избива благородниците и контролира големи градове толкова близо до Лутадел. Но не мога да ти кажа повече. Понякога ми се струва, че съм същият страничен наблюдател, който бях преди. Вин и Елънд — те са хората, които знаят какво става. За тях аз съм момчето, което може да пропилее няколко месеца в Ортьо, докато те вършат важната работа на юг.

— Грешат, ако се отнасят така към теб.

— Не, прави са — възрази Дух. — Дори ми е приятно да съм тук. Имам чувството, че най-сетне се занимавам с нещо истинско.

Тя кимна, остави чашата и сложи ръце на коленете си.

— Що за хора са те? Чувала съм всякакви истории. Казват, че император Венчър винаги носел бели дрехи и че саждите не смеели да се сипят върху него! Можел да покорява цели армии с поглед. А жена му, Наследницата на Оцелелия. Мъглородната…

Дух се усмихна.

— Елънд е разсеян книжник — дори повече от Сейзед. Заравя се в книгите и забравя за срещи, които сам е назначил. Облича се добре само благодарение на една териска. Тя го накара да си ушие нови униформи. Войната го промени донякъде, но дълбоко в себе си той все още е мечтателят, озовал се в един свят на насилие. Но Вин… тя е съвсем различна. Никога не съм знаел какво да си мисля за нея. Понякога изглежда беззащитна като дете. А после убива някой инквизитор. Може едновременно да те очарова и изплаши. Веднъж дори се опитах да я ухажвам.

— Наистина?!

— Да. Дадох й кърпата си. Бях чувал, че така правят благородниците.

— Само ако си романтичен — каза Белдре и се усмихна замечтано.

— Както и да е, направих го. Но не мисля, че тя разбра намека ми. А после, като си даде сметка, просто ме отряза. Не зная какво съм си мислел тогава. Аз съм само Дух. Тихият, незабележим, разсеян Дух.

Затвори очи. „Какви ги говоря? Жените не обичат мъжете да разправят колко са незначителни. Не биваше да я заговарям. Трябваше да продължа да давам заповеди. Да се правя на човека, който командва тук“.

Но вече не можеше да върне думите си назад. Тя знаеше истината за него. Той въздъхна и отвори очи.

— Не мисля, че си незабележим — каза Белдре. — Разбира се, щях да имам по-високо мнение за теб, ако ме пуснеше да си вървя.

Дух се усмихна.

— И това ще стане. Обещавам.

— Смяташ ли да ме използваш срещу Куелион? — попита Белдре. — И да заплашиш, че ще ме убиеш, ако не се откаже?

— Заплахите са празна работа, ако знаеш, че никога няма да ги изпълниш. Белдре, повярвай ми, няма да ти направим нищо лошо. Нещо повече, склонен съм да вярвам, че тук ще си в по-голяма безопасност, отколкото в двореца на брат ти.

— Дух, моля те, не го убивай — рече Белдре. — Може би… ще успееш да му помогнеш по някакъв начин — да го накараш да разбере, че е твърде краен.

Дух кимна.

— Аз… ще се опитам.

— Обещаваш ли?

— Обещавам да се опитам да го спася. Ако мога.

— И града.

— И града — повтори Дух. — Довери ми се. Правили сме го и преди — предаването на властта минаваше съвсем гладко.

Белдре кимна. Изглежда, наистина му вярваше. „Как може да вярва на хората след всичко, което е преживяла?“ Ако беше Вин, щеше да го промуши в гърба при първа възможност и сигурно това би бил най-правилният подход. А това момиче продължаваше да вярва. Все едно се бе натъкнал на красиво растение насред поле, покрито с пепел.

— Когато всичко това приключи, можеш ли да ме представиш на императора и императрицата? — попита Белдре. — Струва ми се, че са много интересни хора.

— Не бих могъл да се възпротивя на подобна оценка — засмя се Дух. — Елънд и Вин… те наистина са интересни. Интересни хора, понесли тежко бреме. Понякога ми се иска да съм достатъчно силен, за да мога да върша важни дела като тях. Разбира се, че ще те представя.

Белдре сложи ръка на рамото му и той я погледна изненадано.

— Силата е опасно нещо, Дух — каза тя тихо. — Не ми харесва какво направи с брат ми. Не си я пожелавай прекалено много.

И дръпна ръката си.

Дух я погледна, кимна и се изправи.

— Ако ти потрябва нещо, кажи на Сейзед. Той ще се погрижи за теб.

— Ти къде отиваш?

— Да ме видят — отвърна той и се засмя.

— Искам изключителни търговски права за всички канали — заяви Дюрн. — И титла от императора.

— Ти? — изненада се Дух. — Титла? Да не смяташ, че с едно „лорд“ пред името няма да си такъв грозник?

Дюрн го погледна сърдито.

Дух се засмя.

— Имаш ги и двете. Вече говорих със Сейзед и Бриз — ако настояваш, ще ти напишат и договор.

Дюрн кимна доволно.

— Настоявам. Благородниците държат на подобни неща.

Седяха в една от неговите задни стаички — не в дома му, а в къщата, прилепена до странноприемницата. На стената бяха окачени стари барабани.

Дух почти не се затрудни да се промъкне покрай войниците на Куелион, които охраняваха входа на сградата на Министерството. Беше се научил да се придвижва незабележимо много преди да овладее умението да гори калай, а по-късно и пютриум. Отряд войници не бяха пречка за него. Не можеше да остане затворен в подземията като другите. Имаше твърде много работа.

— Постарай се да заприщите Грапата — нареди Дух. — Ще напълним каналите вечер, когато пазарищата са празни. Никой не живее долу освен такива като теб. Ако искате да запазите това място, ще трябва да си построите солидна преграда.

— Вече се погрижихме за това — отвърна Дюрн. — Още когато се заселвахме в Грапата, демонтирахме шлюзовите прегради, но аз зная къде са. Ще паснат точно на мястото, откъдето може да нахлуе водата, и ще я задържат — стига да ги поставим правилно.

— Направете го, и то бързо. Не искам половината просяци в тоя град да ми тежат на съвестта. Ще те предупредя в деня преди да започнем. Разчистете пазарите от стока и гледайте никой да не идва в бордеите. Това, плюс усилията ви да поддържате репутацията ми, ще е достатъчно да си осигуриш мечтаната титла.

Дюрн кимна и се изправи.

— Да вървим да се погрижа за репутацията ти тогава.

Минаха по един тесен коридор и влязоха в кръчмата. Както винаги Дух бе с обгореното наметало — то се беше превърнало в нещо като негов символ. Нямаше мъглопелерина, но с наметалото се чувстваше дори по-добре.

Когато влезе, всички станаха. Той се усмихна и махна на помощниците на Дюрн да донесат мехове с вино — беше ги взел от подземието.

— Тази вечер — заяви високо — няма да се налага да плащате за крадения от Куелион алкохол. Това е неговият начин да ви държи доволни и щастливи.

Не им каза повече. Не беше Келсайър, за да впечатлява хората с дълги речи. Вместо това — и по съвет на Бриз — предпочиташе да е мълчалив. Минаваше от маса на маса, стараеше се да се държи любезно, но говореше малко. Разпитваше хората за проблемите им, изслушваше истории за беди и трудности и пиеше в памет на хората, погубени от Куелион. И благодарение на пютриума никога не се напиваше. Вече се бе прочул и с това — хората го намираха за загадъчно, както и всичко останало, свързано с него.

След тази кръчма посети друга, сетне трета. Дюрн се стараеше да го води само на безопасни места. Някои бяха в Грапата, други по-надалече. И през цялото това време Дух усещаше нещо удивително — че самоувереността му нараства. Той наистина донякъде приличаше на Келсайър. Вин бе единствената, обучавана от него, но Дух бе този, който вървеше по стъпките му — окуражаваше хората, помагаше им да се вдигнат на бунт и да защитят правата си.

С напредването на нощта всичко взе да се слива в съзнанието му. Дух бълваше проклятия срещу Куелион, говореше за убийствата и за аломантите, които си набавяше Гражданина. Не разпространяваше слухове, че самият Куелион е аломант — бе оставил това на Бриз, който щеше да го направи по-незабележимо. А и по такъв начин не изглеждаше, че жадува да свали Куелион от власт.

— За Оцелелия!

Дух вдигна глава, стиснал чашата си, и се усмихна на насядалите около масата.

— За Оцелелия! — повтори друг и посочи Дух. — Оцелелия от Пламъците!

— И за смъртта на Гражданина! — провъзгласи Дюрн и вдигна своята чаша — макар че рядко отпиваше от нея. — Долу този тип, който обеща да ни води, а сетне прибра всичко за себе си!

Дух се засмя и отпи. Не си бе давал сметка колко изтощително може да е да сядаш да пиеш с най-различни хора. Разпаленият пютриум прогонваше умората от тялото му, но не можеше да премахне умственото изтощение. И една друга мисъл.

„Какво ли ще си помисли Белдре, ако види това? — помисли си. — Хора, които ми се възхищават. Ще е впечатлена, нали? И ще забрави какви ги дрънках одеве“.

Защо ли това не му излизаше от ума? Глупаво беше — та тя бе негова пленница. Беше предал доверието й. Вероятно му правеше мили очички само за да го накара да я пусне. Но той непрестанно се връщаше към разговора им и си го повтаряше наум. Въпреки глупостите, които й бе наговорил, тя бе сложила ръка на рамото му. Това означаваше нещо, нали?

— Добре ли си? — попита го Дюрн. — Това ти е десетата чаша за тази вечер.

— Нищо ми няма — отвърна Дух.

— Изглеждаше малко унесен.

— Имам си и други проблеми.

Дюрн се намръщи, но не каза нищо.

Някои неща от разговора с Белдре не му даваха мира дори повече от глупавите му изказвания. Тя, изглежда, наистина се плашеше от постъпките на брат си. Когато Дух вземеше властта, дали Белдре нямаше да гледа на него както сега на Куелион? Дали щеше да сметне, че постъпва правилно, или не? Вече бе казала, че двамата си приличат.

„Силата е опасно нещо…“

Той вдигна глава и огледа възбудените лица на хората, които го поздравяваха също както в другите барове. Келсайър бе успял да удържи на подобни хвалебствия. Ако Дух искаше да е като него, трябваше също да се справи, нали?

Лошо ли е да те харесват? Да искат да те следват? Най-сетне можеше да скъса със стария Дух. Да престане да е незначително и пренебрегвано от всички момче. Да забрави детето и да стане мъж. Той вече не беше момче. Носеше кърпа върху очите си и това само подсилваше загадъчната му слава на човек, който не се нуждае от светлина, за да вижда. Някои дори твърдяха, че Дух може да погледне навсякъде, където гори огън.

— Те те обичат — прошепна Келсайър. — Ти го заслужаваш.

Дух се усмихна. Ето го потвърждението, от което се нуждаеше. Той се изправи и вдигна ръце към присъстващите. Те отвърнаха с нови възторжени викове.

Отдавна жадуваше за нещо подобно. И очевидно дългото чакане си заслужаваше.

54.

Вин не се изненада, когато се събуди и установи, че е вързана. Изненадата й дойде от това, че й бяха сложили метални окови.

Първото, което направи — още преди да отвори очи, — бе да провери в тялото си за метали. С желязо и стомана вероятно би могла да използва оковите като оръжие. С пютриум…

Металите бяха изчезнали.

Тя остана със затворени очи, като се стараеше да не дава израз на паниката, която постепенно я изпълваше, и премисляше случилото се. Беше в подземието, пленница на Йомен. После дойде приятелят на Елънд, даде й вино и тя пи от него. Рискува.

— Дишането ти се промени — каза нечий глас. — Очевидно си будна.

Вин изруга наум. Имаше един много лесен начин да отнемеш силите на аломант — по-лесен дори отколкото да го накараш да разпали алуминий. Ако го държиш упоен достатъчно дълго, металите в тялото му постепенно ще изтлеят. Ето какво бе станало и с нея.

Тишина. Накрая Вин отвори очи. Очакваше да види решетки, но видя, че се намира в оскъдно мебелирана стая. Лежеше на пейка, под главата й имаше твърда възглавница. Оковите й бяха вързани за верига, дълга няколко стъпки, която на свой ред бе заключена около краката на пейката. Тя дръпна лекичко веригата, колкото да се увери, че е здрава.

Движението привлече вниманието на двамата стражи, които стояха до пейката, и те се сепнаха и вдигнаха тоягите си. Вин се подсмихна, донякъде горда от себе си, че дори окована може да предизвика подобна реакция.

— Лейди Венчър — каза гласът, който бе чула преди малко, — за мен вие сте сериозен проблем.

Вин се надигна и погледна над облегалката на пейката. В другия край на стаята — на петнайсетина стъпки, — обърнат с гръб към нея, стоеше плешив мъж с наметало и гледаше през големия прозорец на запад, към залязващото слънце.

— Какво да направя? — попита Йомен, без да се обръща. — Една прашинка стомана и вие сте в състояние да убиете стражите със собствените им копчета. Малко пютриум и ще вдигнете тази пейка, ще разбиете вратата и ще избягате. Логично би било да ви завържа устата, да ви държа непрестанно упоена или да ви убия.

Вин понечи да отговори, но се закашля. Машинално се опита да разпали пютриум, за да подсили тялото си. Почувства липсата на метал като отрязан крайник. Седна, но кашлицата се усили и й се зави свят. Никога не бе изпитвала такава жажда за метален разтвор. По принцип към аломантията нямаше привикване — не както към някои билки и отрови. Но в този момент бе готова да се закълне, че учени те грешат по въпроса.

Йомен махна с ръка, без да откъсва поглед от залеза, и един прислужник подаде на Вин чаша вода. Тя я огледа със съмнение.

— Лейди Вин, ако исках да ви отровя, щях да съм го направил отдавна — каза Йомен.

„Прав е“ — помисли си уморено Вин, взе чашата и отпи.

— Вода — каза Йомен. — Дъждовна вода, филтрирана и пречистена. Без метални примеси, които да разпалвате. Специално се разпоредих да я държат в дървени съдове.

„Хитро“ — оцени Вин. Години преди да научи за аломантичните си способности, тя несъзнателно бе горила миниатюрни количества метали, поглъщани с питейната вода.

Водата утоли жаждата й и успокои кашлицата.

— И тъй — рече тя, — щом толкова се плашите да не погълна метали, защо не ми вързахте устата?

Йомен не бързаше да отговори. Най-после се обърна и тя се втренчи в татуировките около очите му и в лъщящото под светлината на залязващото слънце малко топче атиум на челото му.

— По различни причини — заяви кралят-принудител.

Вин надигна чашата и отпи отново. Веригата се размърда и издрънча. Вин я погледна, подразнена, че ограничава движението й.

— Направени са от сребро — каза Йомен. — Доста неприятен метал за Мъглородните, доколкото зная.

Сребро. Безполезното, неспособно да бъде горено сребро. Също като оловото, то не подклаждаше никакви аломантични сили.

— Метал, който не обичате… — продължи Йомен и кимна. До Вин се приближи същият прислужник с малък поднос в ръце. На подноса беше обецата на майка й. Ненужна вещ за аломантично приложение — изработена от бронз, със сребърно покритие. Среброто се бе изтъркало и отдолу се показваше кафеникавият бронз, от което обецата изглеждаше още по-евтина.

— И тъкмо затова — продължи Йомен — съм любопитен да узная защо носите това украшение. Накарах да го изследват. Сребърно покритие, бронзово тяло. Защо точно тези метали? Единият е безполезен за аломантите, другият подклажда най-слабата от всички аломантични способности. Не би ли било по-практично обецата да е, да речем, от стомана и пютриум?

Вин погледна обецата. Пръстите й тръпнеха да я докоснат, дори само за да усетят допира на метала. Ако имаше стомана, щеше да Тласне обецата и да я използва като оръжие. Навремето Келсайър я бе посъветвал да я носи тъкмо по тази проста причина. Но Вин я имаше от майка си. Жена, която не помнеше. И която се бе опитала да я убие.

Посегна и взе обецата. Йомен я наблюдаваше с любопитство, докато си я слагаше. Изглеждаше… разтревожен. Сякаш очакваше да се случи нещо.

„Ако наистина това беше някакъв таен трик — помисли си тя, — досега да е мъртъв. Но защо ми я върна? И как може да стои толкова спокойно? Дори обецата да не е изработена от годни за употреба метали, бих могла да открия начин да я използвам“.

Интуицията й подсказваше, че Йомен й прилага един стар уличен номер — като да подхвърлиш на противника нож, за да го накараш да нападне. Йомен искаше тя да разкрие всичките си тайни оръжия и ходове. На пръв поглед глупаво. Как би могъл да си помисли, че ще надвие една Мъглородна?

„Освен ако той самият не е Мъглороден. И смята, че може да ме победи. Носи атиум и е готов да го разпали веднага щом направя нещо“.

Но не направи нищо. Не знаеше дали интуицията я води в правилна посока, но това едва ли имаше значение. Не би могла да нападне, защото в обецата нямаше никаква скрита тайна. Сложи си я само защото така се почувства по-добре. Носеше я, откакто се помнеше.

— Интересно — промърмори Йомен. — Но както и да е, скоро ще разберете защо не наредих да ви завържат устата… — Вдигна ръка и посочи вратата и прислужникът я отвори и въведе невъоръжен войник с униформа, върху която бе пришит гербът на Елънд.

„Трябва да го убиеш — прошепна Гибелта в главата й. — Убий ги всички!“

— Лейди Венчър — заговори Йомен, без да я поглежда. — Ще ви помоля да не говорите с този човек, освен когато ви кажа, и да не му отговаряте без мое разрешение. В противен случай той ще бъде екзекутиран и ще чакаме нов вестоносец от вашата армия.

Войникът пребледня. Вин се намръщи и погледна краля-принудител. Йомен несъмнено не бе жесток човек, но се стараеше да се преструва на суров. Въпросът бе доколко само се преструва?

— Виждаш, че е жива, както обещах — каза Йомен на войника.

— Как можем да сме сигурни, че това не е превъплътена кандра? — попита войникът.

— Попитай я нещо — рече Йомен.

— Лейди Венчър — каза вестоносецът, — какво вечеряхте, преди да отидете на бал в града?

Добър въпрос. Една кандра би изтръгнала от жертвата си само важна информация — като например кога за пръв път се е срещнала с Елънд. Но едва ли би се сетила да пита за това кога и какво е яла. Сега оставаше Вин да си спомни…

Тя погледна Йомен. Той кимна — можеше да отговаря.

— Яйца — каза тя. — Пресни яйца, донесох ги от града след една нощна обиколка.

Вестоносецът кимна.

— Получи отговора си, войнико — рече Йомен. — Можеш да докладваш на господаря си, че жена му е жива.

Войникът излезе и прислужникът затвори вратата.

Йомен остана на мястото си, загледан в нея. Вин се отпусна на пейката и зачака да й завържат устата. Но не издържа и попита:

— Колко дълго мислите, че ще удържате Елънд? Ако го познавахте поне малко, щяхте да знаете, че той е първо император, а чак след това съпруг. Ще направи каквото е необходимо дори ако това означава аз да умра.

— Вероятно да — съгласи се Йомен. — Но засега той все още се колебае. Казват, че сте пряма и храбра жена. Ето защо ще бъда откровен с вас. Залових ви не за да ви използвам срещу вашия съпруг.

— Така ли? А каква тогава е причината?

— Съвсем проста, лейди Венчър. Плених ви, за да мога да ви екзекутирам.

Ако очакваше да я изненада, остана разочарован. Вин само повдигна рамене.

— И какъв смисъл от това малко представление? Защо просто не ми прерязахте гърлото, докато бях упоена?

— В моя град цари законност — заяви Йомен. — Ние не убиваме безразборно.

— Вие сте във война — каза Вин. — Не може да чакате да убивате само когато е напълно „законно“.

— Престъплението ви не е свързано с тази война, лейди Венчър.

— Нима? И ще мога ли да разбера какво е моето престъпление?

— Най-обикновеното от всички възможни. Убийство.

Вин повдигна вежди. Дали не бе убила някой близък на този човек? Може би някой благороден войник от свитата на Сет, преди година, когато бе нападнала Цитаделата Хастинг?

Йомен срещна погледа й и тя видя нещо в очите му. Ненавист, която бе прикривал зад маската на спокойствие. Не — не ставаше въпрос за някой негов приятел или роднина. Беше убила много по-важен за него човек.

— Лорд Владетеля — рече тихо тя.

Йомен отново й обърна гръб.

— Не можете да ме съдите за това — рече Вин. — Абсурдно е.

— Няма да има съд — отвърна Йомен. — Аз съм властта в този град и не се нуждая от процес, за да направя каквото е нужно.

Вин изпръхтя презрително.

— Одеве не казахте ли, че в града ви цари законност?

— И аз съм законът — заяви със спокоен глас Йомен. — Вярвам, че трябва да се даде думата на обвиняемия, преди да взема решение. Ще ви оставя да подготвите речта си, но хората, които ще ви пазят, имат нареждане да ви убият при първия признак, че се опитвате да кажете нещо друго. — Йомен се обърна и я погледна. — На ваше място бих бил много внимателен, когато ям и пия. Стражите ви са предупредени да не допускат и най-малката грешка и знаят, че няма да ги накажа, ако случайно ви убият.

Вин се сепна, все още стиснала чашата с вода.

„Убий го — прошепна Гибелта. — Можеш да го направиш. Вземи оръжието на някой от войниците и го използвай срещу Йомен“.

Вин се намръщи. Гибелта все още използваше гласа на Рийн — глас, който отдавна бе станал част от вътрешния й мир. Да открие, че принадлежи на това нещо… беше като да разбере, че отражението й не е нейното и че никога не е виждала истинския си облик.

Не знаеше защо Гибелта иска да се опита да убие Йомен. В края на краищата Йомен я бе пленил — кралят-принудител работеше на страната на Гибелта. Освен това Вин се съмняваше, че в момента може да му направи каквото и да било. Окована, без важни метали… щеше да е глупаво да опитва атака.

А и не вярваше на думите на Йомен, че ще я запази жива, за да подготви „защитната си реч“. Той бе намислил нещо. Ала Вин все още не можеше да проумее замисъла му. Защо я държеше жива? Той бе твърде хитър, за да го прави без причина.

Без да издава по никакъв начин намеренията си, Йомен й обърна гръб и пак се загледа през прозореца.

— Отведете я.

55.

Елънд изгуби доста повече време да се върне от селото, отколкото когато бързаше към него. Първо, защото бе оставил всичките си монети на селяните. Не знаеше дали парите ще им помогнат през идните седмици, но имаше чувството, че трябва да го направи. Следващите месеци щяха да са тежки за тях. Храната им бе на привършване, домовете им — изгорени от колосите, кладенците — затлачени от сажди, столицата и техният крал — обсадени от Елънд…

„Не бива да се разсейвам — помисли си той, докато крачеше през саждите. — Не мога да помогна на всяко село. По-важното е да се справя с главния проблем“.

Проблем, който включваше използването на армия колоси, за да бъде разрушен един голям град. Елънд стисна зъби и ускори крачка. Слънцето се спускаше към хоризонта и мъглите вече излизаха, озарени от червеникавата светлина на залеза. Зад него топуркаха трийсет хиляди колоса. Неговата нова армия.

Това бе другата причина да се връща по-бавно. Искаше да е с армията, за да не рискува инквизиторът да се появи и да си възвърне контрола. Все още не можеше да повярва, че една толкова многочислена група е била оставена на произвола.

„Сам нападнах цяла армия колоси. Без помощта на Вин“.

Как бе могъл да повярва, че ще се справи с инквизитора, ако той се появи? Дори самият Келсайър едва бе успял да победи едно от тези същества.

„Вин вече уби трима — помисли си. — Бихме се заедно, но тя бе тази, която ги уби“.

Понякога й завиждаше за способностите й и това го учудваше. Когато бе обикновен човек, никога не го спохождаше подобна завист, но сега, като Мъглороден, постепенно установи, че копнее да притежава нейните умения.

Ала дори тя, с ненадминатите й способности, бе допуснала да я пленят. Още щом си го помисли, Елънд усети на раменете си непосилна тежест. Всичко се беше объркало. Вин бе затворена, а той бе на свобода. Мъглите и саждите задушаваха земята. Елънд, въпреки силата си, не можеше да защити поданиците си — нито жената, която обичаше.

И това бе третата причина да върви с колосите, вместо да се прибере незабавно в лагера. Нуждаеше се от време, за да размисли. Да остане сам. Може би тъкмо затова бе тръгнал към онова село.

Знаеше, че се захващат с опасно дело, но никога не си бе помислял, че ще изгуби точно нея. Тя беше Вин. Винаги се измъкваше. Винаги оцеляваше.

Ами ако този път не успееше?

От двамата досега той бе по-слабият. Отначало — обикновен човек в света на Мъглородни и колоси. Учен, който не можеше да се бие и трябваше да разчита на закрилата на Вин. Дори през последната година тя винаги бе близо до него. Ако тя бе в опасност, същото важеше и за него и не им бе оставало време да мислят какво ще се случи, ако той оцелее, а тя не.

Елънд газеше в дълбоката до глезени пепел. Би могъл да използва колосите да му утъпчат пъртина. Но за момента предпочиташе да не се занимава с тях. Ето защо вървеше напред — самотна фигура в черно, сред поле, затрупано от сажди и озарено от червеникавото слънце.

Саждопадите ставаха все по-обилни. Преди да напусне селото, отдели един ден, за да накара колосите да разчистят улиците и да вдигнат отново някои къщи. Но при такива валежи дори мъглите и опасността от други скитащи банди колоси се превръщаха във второстепенен проблем. Саждите. Само те бяха достатъчни, за да убиват. На места вече бяха дълбоки до кръста.

„Може би ако бях останал в Лутадел, за да търся начин да ги спра заедно с другите учени…“

Не, това бе глупаво. Какво можеха да направят? Да запушат саждивите кратери? Да открият начин за отмиване на саждите в океана? Забеляза далеч пред себе си, ниско над хоризонта, червеникаво сияние — въпреки че слънцето залязваше в противоположната посока. Предположи, че заревото се дължи на пожар или изригване на лава от някой саждив кратер.

Какво би могъл да направи за умиращото небе, срещу гъстите саждопади, срещу изригващите вулкани? Нищо. И затова се беше правил, че не съществуват.

Или, по-точно, бе оставил на Вин да се безпокои за тях.

„Ето кое най-много ме тревожи — помисли си той. — Ужасно е да изгубиш жената, която обичаш. Но да изгубиш човека, от когото си очаквал да намери решение на всички тези проблеми… това е катастрофа“.

Странна мисъл. Но той наистина вярваше на Вин повече, отколкото на всеки друг. Тя бе почти като природна сила. Като божество. Глупаво беше да мисли така. Вин бе негова съпруга. И макар че бе член на Църквата на Оцелелия, му се струваше неправилно да се прекланя пред нея, да я смята за божествена.

И не го правеше. Но пък й вярваше. Вин бе жена, свикнала да следва интуицията си, докато Елънд се уповаваше на логиката и мисълта. Понякога изглеждаше сякаш тя е в състояние да направи невъзможното само защото не си даваше сметка, че е невъзможно. Образно казано, когато Елънд стигаше пропаст, спираше и преценяваше разстоянието до отсрещния бряг. Вин просто скачаше.

Ала какво щеше да стане в деня, когато тя не стигнеше отсрещния бряг? Ако се окажеше, че събитията, в които са заплетени, са по-могъщи от хората, опитващи се да ги надмогнат, дори ако един от участниците е Вин? Всъщност като си помислеше, дори шансът да открият полезна информация в подземията на Фадрекс му се струваше минимален.

„Трябва ни помощ“ — осъзна той подразнено и спря. Мракът около него се сгъстяваше. Мъглите се вихреха.

Помощ. Какво пък означаваше това? Помощ от загадъчен бог като онези, за които им разказваше Сейзед? Елънд не познаваше друг жив бог освен лорд Владетеля. А и никога не бе имал вяра на това същество — макар че срещата с Йомен го бе накарала да промени мнението си относно това как други хора почитат лорд Владетеля.

Вдигна глава и погледна към небето, от което неспирно се сипеха едри сажди. Несекваща, унищожителна вълна към земята. Като пера на гарван, като мека възглавница, с която да се души спяща жертва.

„Ние сме обречени — осъзна той. Зад него армията колоси също бе спряла и очакваше заповеди. — Това е. Краят е неизбежен“.

Но това прозрение не го смаза. Беше по-скоро едва осезаемо, като прощална струйка дим от изгасена свещ. Той изведнъж си даде сметка, че не могат да се бият — че всичко, което бяха направили през последната година, е безсмислено.

Падна на колене. Саждите му стигаха до гърдите. Може би това бе последната причина да поеме на път сам. Изпитваше оптимизъм, когато наоколо имаше други хора. Но сам можеше да погледне истината в очите.

И тук, насред саждите, той най-сетне се предаде.

Някой коленичи до него.

Елънд подскочи и се изправи, като машинално разпали пютриум, подхранвайки тялото си с енергия, в случай че бъде нападнат. Но наоколо нямаше никого. Чак после, когато разпали калай и примижа в мрака, най-сетне го видя. Създание от мъгла.

Отначало не беше добре оформено. По-скоро бе някакъв силует. Хаотични потоци очертаваха неясна фигура, грубо наподобяваща човешка. Елънд бе виждал това същество на два пъти. Първия път му се бе явило сред пущинаците на Северната област.

Втория път го прободе в корема и го остави да му изтече кръвта.

Но това бе за да принуди Вин да вземе силата от Кладенеца на Възнесението и да я използва, за да го спаси. Намеренията на съществото бяха добри, макар че заради него Елънд едва не умря. А и Вин му бе разказвала, че съществото я е отвело при късчето метал, което по някакъв начин бе направило Елънд аломант.

Мъгливият призрак се изправи пред него, смътно очертан сред вихрещите се облаци.

— Какво искаш пък сега? — попита Елънд.

Мъгливият призрак вдигна ръка и посочи на североизток.

„Така направи и първия път, когато го срещнах. Само сочеше, сякаш се опитваше да ме накара да тръгна нататък. Ала и тогава не разбирах какво цели“.

— Виж — каза Елънд, внезапно обзет от непреодолима умора. — Безполезно е да ми сочиш. — Знаеше, че това същество — каквото и да бе то — е донякъде материално. В края на краищата бе успяло да го прободе смъртоносно.

Очакваше съществото да продължи да стои пред него. Но за негова изненада то бавно коленичи в пепелта, протегна мъгливата си ръка и започна да дращи по земята. Елънд пристъпи напред, за да прочете написаното.

„Ще те убия — пишеше там. — Смърт, смърт, смърт“.

— О, много мило — рече Елънд. Обзе го зловеща възбуда.

Мъгливият призрак сякаш се присви. Стоеше коленичил в пепелта и не предприемаше нищо.

„Какви странни думи — помисли си Елънд. — Ако наистина се опитва да ми спечели доверието…“

— Тя може да променя думите ти, нали? — попита Елънд. — Другата сила. Може да променя текстове на хартия, така че защо да не го прави и в пепелта?

Мъгливият призрак вдигна глава.

— Затова късаше ъгълчетата от документите на Сейзед — продължи Елънд. — Не можеше да му оставиш бележка, защото думите щяха да бъдат променени. Затова правиш и други неща. Като да сочиш с ръка.

Съществото се изправи.

— Ами пиши по-бавно — предложи Елънд. — Използвай пресилени движения. Аз ще следя ръката ти и ще оформям думите в главата си.

Мъгливият призрак незабавно премина към действие и заразмахва ръка. Елънд следеше движенията й, но не можеше да схване нищо, камо ли да оформи думи.

— Почакай — каза той и вдигна ръка. — Не се получава. Или някой друг променя движенията ти, или не познаваш буквите.

Мълчание.

„Хъм — рече си Елънд загледан към земята. — Ако текстът е променен…“

— Тя е тук, нали? — досети се той и усети, че го побиват тръпки. — Тя е с нас сега.

Мъгливият призрак не помръдваше.

— Подскочи за „да“ — нареди Елънд.

Мъгливият призрак отново размаха ръце както преди.

Елънд потрепери. Огледа се, но не забеляза нищо в сумрака. Дори съществото, което Вин бе освободила, да се спотайваше наблизо, не го показваше с нищо. Но Елънд имаше чувството, че усеща някаква разлика. Леко усилване на вятъра, хладен повей, развълнувано вихрене на мъглите. А може би просто си въобразяваше.

Съсредоточи вниманието си върху мъгливия призрак.

— Ти не си толкова… материален, колкото беше преди.

Съществото не помръдваше.

— Това „не“ ли е? — попита Елънд обезсърчено. Съществото отново бе неподвижно.

Елънд затвори очи. Опита се да се съсредоточи, да разреши загадката, както го правеше като юноша. „Трябва да опитам друг подход. Да използвам въпроси, на които може да се отговаря само с «да» и «не».“ Защо мъгливият призрак сега се различаваше по-трудно? Елънд отвори очи и попита:

— Да не би да си по-слаб, отколкото по-рано?

Съществото размаха ръце.

„Да“ — досети се Елънд.

— Това да не е защото иде краят на света?

Отново бурно жестикулиране.

— По-слаб ли си от другото създание? От онова, което Вин освободи?

Махване.

— Много по-слаб? — попита Елънд.

Махване, макар и не толкова отчетливо този път.

„Така“ — помисли Елънд. Разбира се, можеше и сам да се досети. Каквото и да представляваше мъгливият призрак, той не беше вълшебният отговор на всички проблеми. В противен случай досега да ги бе спасил.

„Това, от което се нуждаем, е информация — помисли Елънд. — Трябва да се опитам да науча колкото се може повече от това същество“.

— Свързан ли си със саждопадите? — попита той.

Никакво движение.

— Ти ли ги предизвикваш?

Без реакция.

— Другото създание ли е виновно за тях?

Този път махване.

„Добре“.

— То ли кара мъглите да излизат денем?

Никакво движение.

— Ти ли си отговорен за това?

Съществото сякаш се поколеба, после размаха ръце дори по-енергично отпреди.

„Това да не е «може би»? — зачуди се Елънд. — Или «донякъде»?“

Съществото стоеше неподвижно. Ставаше все по-трудно да различава очертанията му в мъглите. Елънд разпали калай, но това не помогна. Сякаш събеседникът му… изчезваше.

— Къде искаше да отида? — попита Елънд. — На изток ли сочеше? Да не искаш да се върна в Лутадел?

Отново ентусиазирано жестикулиране.

— Искаш ли да нападна Фадрекс?

Никаква реакция.

— Искаш да не нападам Фадрекс?

Силно махане.

„Интересно“ — помисли си той.

— Мъглите — рече Елънд. — Те са свързани с това, нали?

Махване.

— Те убиват хората ми.

Съществото пристъпи напред и замря в настойчива поза.

Елънд се намръщи.

— Все пак реагира на думите ми. Да не искаш да кажеш, че мъглите не убиват хората ми?

Махване.

— Това е абсурдно. Видях с очите си как тези хора измират.

Съществото пристъпи напред и го посочи. Той погледна към колана си и попита:

— Монетите ли?

Ново посочване. Елънд посегна към колана си. Там имаше само стъкленици с метални разтвори. Той извади една.

— Метали?

Бурно жестикулиране. Съществото не спираше да маха. Елънд погледна стъкленицата.

— Нищо не разбирам.

Съществото застана неподвижно. Ставаше все по-неясно, сякаш се изпаряваше.

— Почакай! — извика Елънд и пристъпи напред. — Трябва да те попитам нещо друго. Само още един въпрос, преди да си тръгнеш!

Съществото го погледна в очите.

— Можем ли да го победим? — попита тихо Елънд. — Можем ли да оцелеем?

Никакво движение. След това съществото махна едва забележимо. Не беше като преди — в жеста му се долавяше нескрито колебание. Неувереност. След миг се разтвори в мъглите.

Елънд се обърна и погледна колосите, които чакаха зад него като гора от дънери. Огледа се за някакви следи от мъгливия призрак. Нищо. Накрая поклати глава и закрачи към Фадрекс. Колосите го последваха.

Чувстваше се… по-силен. Беше глупаво — съществото не му бе дало никаква полезна информация. Сякаш бе разговарял с малко дете. Това, което му каза, само потвърждаваше неща, за които той подозираше отдавна.

Но кой знае защо сега крачката му бе по-уверена. Може би защото бе осъзнал, че на този свят има много неща, които не разбира — а следователно и възможности, които не вижда. Възможности за оцеляване.

Възможности да скочи от другата страна на пропастта дори когато логиката му подсказваше да не скача.

56.

Дух стоеше в тъмното подземие, втренчил поглед в схемата. Беше я поставил на статив, както правят художниците, макар че не нанасяше изображения, а идеи. Келсайър винаги чертаеше плановете си на малка черна дъска пред групата си. Идеята беше добра, макар че Дух не възнамеряваше да запознае останалите с плана си, а по-скоро да си изясни мислите.

Най-трудната част щеше да е да накара Куелион да разкрие пред хората, че е аломант. Дюрн ги бе подготвил и те щяха да знаят какво да очакват — потвърждение на това, което вече подозираха. Но за да успее планът на Дух, той трябваше да притисне Гражданина на обществено място и да го принуди да прибегне до своите способности пред публика.

„Което значи, че не мога да му позволя да Тласка някой далечен метален предмет — помисли си той и отбеляза нещо върху схемата. — Трябва да го накарам да се издигне във въздуха. Или може би да изстреля монети. Нещо, което се вижда и за което ще предупредим всички да внимават.“

Точно това щеше да е най-трудно, но Дух не губеше увереност. Беше си набелязал няколко идеи — от открито нападение срещу Куелион до подмамване да използва силата си, когато той смята, че никой не гледа. Постепенно всички тези идеи се оформяха в последователен план.

„Този път ще се справя — помисли Дух. — Винаги съм се възхищавал на способността на Келсайър да ръководи. Но не се оказа толкова трудно, колкото смятах“.

Или поне така му се струваше. Опитваше се да не мисли за неуспех или дори провал. Да забрави факта, че държи Белдре за заложница. Да не се безпокои от това, че когато се събуди тази сутрин, калаят в тялото му бе изгорял напълно и крайниците му бяха съвсем безчувствени. Възстанови се едва след като погълна нова порция метали. Да не си спомня за реакцията, която предизвикваше появата му сред хората.

Келсайър непрестанно му повтаряше да не се безпокои. Това би трябвало да е достатъчно. Нали?

Чу тихи стъпки. Шумолене на рокля. Дори без ухание на парфюм вече знаеше кой идва.

— Дух?

Той се обърна. Белдре бе застанала на „прага“ на „стаята“ — Дух си бе направил между стелажите малка ниша, заградена с чаршафи, нещо като негов личен кабинет.

Сестрата на Гражданина носеше красива рокля в зелено и бяло.

Дух се усмихна.

— Тази ли ти хареса най-много?

Тя сведе поглед и леко се изчерви.

— Аз… не бях носила рокля от години.

— Както всички други жени в този град — добави Дух, остави въглена и изтри ръцете си с парцал. — Но тъкмо за това е по-лесно да се намерят. Изглежда, ти е съвсем по мярка.

— Да — отвърна тя тихо. Роклята наистина й стоеше чудесно и Дух откри, че му е трудно да се съсредоточава. Белдре погледна статива, намръщи се и каза:

— И да има някакъв смисъл в това, остава скрит за мен.

Дух се отърси от транса си. Върху дъската се виждаха непонятни драсканици и надписи. Дори самият той се ориентираше малко трудно.

— Защото е написано на жаргон — обясни й.

— Езикът, на който си говорил като малък? — попита тя и плъзна пръст по ръба на дъската. — Дори думите са различни. „Бешело“?

— Това е нещо като „било, станало“ — обясни Дух. — Обикновено така започва изречението. „Бешело да търча натъдява“ означава „Бягах нататък“.

— „Бешело тъдявачка на намирачката“ — прочете Белдре, засмя се и завъртя глава. — Пълна безсмислица!

— Бешело що рачиш да чиниш — отвърна с усмивка Дух, после се изчерви и се обърна.

— Какво? — попита тя.

„Защо винаги се чувствам глупаво в нейно присъствие? — помисли си той. — Другите все ми се подиграваха как говоря, дори Келсайър. А сега се отпуснах пред нея“.

А беше толкова уверен, докато съставяше плановете си, преди тя да се появи. Как така това момиче го караше да забрави водещата си роля и да се превърне в стария Дух? Онзи, когото никой не смяташе за важен.

— Не бива да се срамуваш от това как си говорил — каза Белдре. — Жаргонът ти е наистина чаровен.

— Ти сама каза, че е безсмислица — подхвърли Дух и я погледна.

— Но тъкмо в това е чарът му, нали? Звучи безсмислено, а всъщност означава нещо.

Дух си спомни как родителите му се мръщеха, когато взе да дрънка на жаргон. Сякаш бе овладял тайна сила, способност да разговаря, без да го разбират други. Разбира се, щом заговори на него, не му беше никак лесно да се върне към нормалния говор.

— И — рече Белдре, загледана в дъската, — какво си написал?

Дух се поколеба.

— Ами, нахвърлял съм някои идеи. — Не биваше да казва повече. Все пак тя бе на страната на противника.

— Аха. — По лицето й премина сянка и тя обърна гръб на дъската.

„Брат й винаги я е гонел от съвещанията — помисли Дух. — И никога не е разкривал пред нея важни неща. Оставил я е да се чувства безполезна…“

— Трябва да накарам брат ти да използва аломантия пред хората — каза той неочаквано дори за себе си. — Да им покажа, че е лицемер.

Белдре го погледна.

— На дъската има разни идеи — продължи Дух. — Повечето не струват. Почти реших да го нападна открито и да го предизвикам да се защитава.

— Няма да се получи — заяви Белдре.

— Защо?

— Той няма да използва аломантия срещу теб. Не би се разкрил по такъв начин.

— Ако го притисна, ще го направи.

Белдре поклати глава.

— Ти обеща да не му причиняваш зло. Помниш ли?

— Не точно — отвърна Дух и вдигна пръст. — Обещах да се опитам да потърся друг начин. Не възнамерявам да го убия. Искам само да си помисли, че ще го направя.

Белдре мълчеше. Сърцето му се сви.

— Няма да го убия, Белдре. Няма, честна дума.

— Обещаваш ли?

Дух кимна.

Тя се усмихна.

— Искам да му напиша писмо. Може би ще успея да го накарам да те изслуша и така ще отпаднат всички останали затруднения.

— Ами добре… — рече Дух. — Но нали разбираш, че ще прочета писмото, за да се уверя, че не съобщаваш нищо, с което да ни изложиш на опасност?

Белдре кимна.

Естествено, той не смяташе само да го прочете. Щеше да го препише на друг лист, да промени редовете и да добави няколко незначителни думи. В живота си на крадец неведнъж се бе сблъсквал с шифровани писма. Но ако Белдре бе искрена с него, идеята да прати писмо на Куелион беше добра. Това би засилило позициите на Дух.

Той понечи да я попита дали леглото, което са й предоставили, е удобно, но млъкна, понеже пак чу стъпки. Познаваше ги много добре. Идваше капитан Горадел.

И наистина, след миг капитанът надникна в „стаята“ на Дух и каза:

— Милорд. Елате да видите нещо.

От войниците нямаше и следа.

Сейзед гледаше през прозореца заедно с останалите. Площадът, където доскоро бяха разположени войниците на Куелион, сега бе пуст.

— Кога се изтеглиха? — попита Бриз.

— Току-що — обясни Горадел.

По някаква причина Сейзед намери този ход за предвещаващ сериозни неприятности, но другите, изглежда, смятаха изтеглянето на войниците за добър знак.

— Е, поне ще ни е по-лесно да се промъкваме — заяви Горадел.

— Нещо повече — добави Дух. — Това означава, че ще мога да използвам нашите войници в плана срещу Куелион. Досега нямаше начин да ги измъкна оттук незабелязано…

— Да — прекъсна го Горадел. — Въпросът е къде са отишли? Как мислите, дали Куелион не подозира нещо?

— Това, драги, изглежда подходяща задача за твоите скаути — каза Бриз. — Защо не ги накараш да проверят къде са отишли войниците?

За изненада на Сейзед Горадел погледна Дух, сякаш очакваше потвърждение. Дух кимна и капитанът тръгна да даде заповеди на съгледвачите.

„Изглежда, поставя момчето над мен и Бриз“ — помисли Сейзед. Не биваше да се изненадва. Самият той се бе съгласил да преотстъпи командването на Дух. От тримата — Сейзед, Дух и Бриз — Дух имаше най-голям военен опит. Съвсем логично бе Горадел да вижда в него своя нов командир.

Струваше му се странно да гледа как Дух дава заповеди. В групата на Келсайър момчето бе мълчаливо и незабележимо. Но сега дори Сейзед започваше да изпитва към него уважение. Дух знаеше как да се разпорежда, докато Сейзед не се справяше добре с това; освен това младежът бе показал забележителна предвидливост при подготвянето на операцията в Ортьо, също както и в плановете за свалянето на Куелион. Вярно, увличаше се по драматичните прояви, но пък Бриз намираше това за чудесно.

Безпокоеше го обаче тази странна превръзка на очите и някои неща, които не можеше да си обясни. Знаеше, че би трябвало да настоява повече за отговори, но истината беше, че той вярваше на Дух. Познаваше момъка от съвсем малък, в онези дни, когато той почти не можеше да се разбира с останалите.

— Е? — каза Дух.

— Куелион явно подготвя нещо — заяви Бриз. — Но мисля, че не бива да прибързваме със заключенията.

— Съгласен. Засега ще следваме нашия план.

След което се разделиха и Сейзед тръгна да нагледа работата на войниците. Отново носеше металоемните гривни — две на китките и още две на предмишниците. В тях се съдържаха всички инженерни познания, нужни за да завърши поставената му от Дух задача.

Напоследък Сейзед бе все по-обезпокоен. Всеки път, когато изкатерваше стълбата и излизаше навън, виждаше все по-тревожни признаци. Саждопадите ставаха по-обилни. Мъглите се задържаха до по-късно през деня. Небето бе мрачно, червеникавото слънце не изглеждаше като желания източник на топлина и живот. Саждивите кратери озаряваха с изригвания хоризонта денем и нощем.

Струваше му се, че краят на света трябва да е период, в който хората откриват вярата, а не в който я губят. Ала малкото време, което отделяше за изучаване на религиите в папката, не се оказа плодотворно. Беше отметнал още двайсет религии и му оставаха само още трийсет до края.

След като провери докъде са стигнали войниците със системата от макари, капаци и тежестите, които щяха да отклонят водата, Сейзед тръгна към работната си маса. Отнякъде дойде Дух и закрачи до него.

— Размирици — каза младежът.

— Простете, лорд Дух?

— Затова ги няма войниците. Някакви хора запалили пожар и войниците били извикани да го потушат, преди да е обхванал целия град. Тук има доста повече дървени къщи, отколкото в градовете на Централната област.

Сейзед се намръщи.

— Боя се, че действията ни в града предизвикват нарастваща опасност.

Дух повдигна рамене.

— От моя гледна точка е добре. Сейз, този град е на ръба да се промени. Също както стана с Лутадел, когато взехме властта.

— Тогава само волята на Елънд Венчър попречи да бъде разрушен напълно — посочи Сейзед. — Революцията на Келсайър лесно можеше да прерасне в бедствие.

— Всичко ще е наред — успокои го Дух.

Дух очевидно се опитваше да излъчва увереност. Може би Сейзед бе завладян от недоверчивост, но му беше трудно да възприеме оптимизма му.

— Ти не ми вярваш — каза Дух.

— Съжалявам, лорд Дух — отвърна Сейзед. — Въпросът не е в това… просто напоследък не вярвам в нищо.

— А, ясно.

Известно време крачеха мълчаливо покрай подземното водохранилище.

— Дух, никога ли не се безпокоиш? — попита Сейзед. — Не те ли е страх от провал?

— Не, защо да ме е страх?

— Защото не е само това. — Сейзед кимна към подземието. — Небето е тъмно. Земята умира. Не се ли питаш какъв смисъл има във всичко? Защо трябва да се бием? И без това сме обречени!

Дух го изгледа. После сведе глава.

— Аз… не зная — каза тихо. — Разбирам какво се опитваш да направиш, Сейзед. Мъчиш се да разбереш дали имам вътрешни съмнения.

Сейзед се намръщи, но не каза нищо.

— Прав си — продължи младежът. — Наистина се питам дали ще се проваля. Предполагам, че Тиндуил щеше да е разочарована от мен. Тя смяташе, че водачите не трябва да изпитват колебания.

Сейзед неволно се замисли. „Какво правя? В това ли се превърнах накрая? През целия си живот се съпротивлявах на Синода, бунтувах се срещу собствените си сънародници. Но същевременно бях спокоен и убеден, че постъпвам правилно. А сега, когато съм сред хора, които се нуждаят от мен, мънкам отчаяно и обяснявам на това момче, че всички ще умрем“.

— Но — продължи Дух, — макар да се съмнявам в себе си, смятам, че всичко ще е наред.

Сейзед се изненада от надеждата, която видя на лицето му.

„Ето какво изгубих“.

— Как може да си толкова сигурен? — попита той.

— Наистина не зная — призна Дух. — Аз… чакай, помниш ли какво ме попита, когато дойдохте тук? Стояхме до езерото, ей там. Ти ме попита за вярата. Искаше да ти отговоря каква полза има от нея, след като само кара хората да си причиняват зло, както е станало с вярата на Куелион в Оцелелия.

Сейзед погледна към езерото и каза тихо:

— Да. Спомням си.

— Доста мислих над въпроса ти — каза Дух. — И… мисля, че имам отговор.

— Какъв?

— Вярата — рече Дух — е когато няма значение какво ще се случи. Можеш да вярваш, че някой бди над теб. Да вярваш, че някой ще се погрижи всичко да е наред.

Сейзед се намръщи.

— А това означава, че винаги има изход — прошепна Дух с блеснали очи, загледан в неща, които Сейзед не виждаше.

„Да — помисли Сейзед. — Точно това изгубих. И това трябва да си върна“.

57.

„Трябва да ги убиеш“.

Вин вдигна глава, чула стъпките на минаващите покрай вратата на килията й пазачи. В гласа на Рийн имаше една положителна черта — предупреждаваше я, когато наблизо се появяваха хора, макар да настояваше да ги убие.

Понякога Вин се чудеше дали не е обезумяла. В края на краищата виждаше и чуваше неща, които никой друг не забелязваше. Но ако беше луда, нямаше как сама да го разбере. Ето защо реши да не обръща внимание на гласа и да продължава нататък.

Всъщност понякога дори се радваше, че чува Рийн. Инак щеше да остане съвсем сама в килията. Тишината беше потискаща. Дори войниците не разговаряха — вероятно по заповед на Йомен. Освен това всеки път когато Гибелта заговореше, Вин имаше чувството, че е научила нещо. Узна например, че Гибелта може да се появи лично или да въздейства от разстояние. Когато не присъстваше в килията, думите й изглеждаха далечни и смътни.

Например заповедта й да убие пазачите. Вин не би могла да я изпълни, не и докато беше зад решетките. Така че това бе не толкова заповед, колкото опит да влияе на чувствата й. Всичко това напомняше на емоционалната аломантия, когато човек се опитва да оказва общо влияние върху чувствата на друг.

„Общо влияние“…

Изведнъж й хрумна нещо. Вин се пресегна мислено и без усилие почувства връзката с хилядата колоса, които й бе дал Елънд. Все още бяха под неин контрол, някъде далеч, но готови да се подчинят на всяка нейна заповед.

Би ли могла да ги използва по някакъв начин? Например да занесат съобщение на Елънд? Да ги накара да нападнат града и да я освободят? Тя се замисли, но и двата плана имаха недостатъци. Ако ги пратеше във Фадрекс, щеше да ги изложи на сигурна гибел и вероятно щеше да развали плановете на Елънд за щурм на града. Би могла да им нареди да потърсят Елънд, но тогава пък възникваше опасност да влязат в конфликт с постовете край лагера и отново да предизвика ненужно кръвопролитие. А и какво ще му кажат? Можеше да им заповяда да предприемат различни действия, като да нападнат или заловят някого, но досега не бе опитвала деликатни операции като например да ги накара да говорят.

Опита се да оформи тези думи в ума си и да ги прехвърли в главите на колосите, но почувства объркването им. Трябваше да поработи над това малко повече. Докато го обмисляше, й хрумна, че може би предаването на съобщение на Елънд не е най-добрият начин да ги използва. Така щеше да позволи на Гибелта да научи за едно важно средство, което досега не бе забелязала.

— Виждам, че най-сетне е намерил килия за теб — произнесе нечий глас.

Вин вдигна глава и я видя. Все още носеше дрехите на Рийн, защото тъкмо брат й стоеше насред малката килия. Беше изправил рамене и я гледаше почти нежно. Вин седна на койката. Никога не бе помисляла, че от всички метали най-много ще й липсва бронзът. Така можеше да долавя пулсациите на Гибелта и да я усеща дори когато не се появяваше пред нея.

— Вин, ще ти призная, че съм разочарован от теб — продължи Рийн. Гибелта използваше неговия глас, но сякаш го бе състарила. Изпълнила с мъдростта на времето. Бащинската нотка, която Вин долавяше, бе в унисон със загрижения израз на лицето. Толкова повече я объркваше мисълта, че съществото пред нея е отдадено на идеята за разрушение.

— Последния път, когато те заловиха и нямаше метали — продължи Рийн, — бе само един ден преди да убиеш лорд Владетеля и да събориш империята му. А ето че сега си затворена от цяла седмица.

Вин не отговори. „Защо ли ми се присмива? Или може би се надява да узнае нещо от мен?“

Рийн поклати глава.

— Очаквах най-малкото вече да си убила Йомен.

— Защо толкова много държиш на смъртта му? — попита Вин. — Все си мислех, че си на негова страна.

Гибелта поклати глава.

— Все още не разбираш. Всички вие сте на моя страна. Аз ви създадох. Вие сте мои оръдия — Зейн, Йомен, ти, твоят скъп император Венчър…

— Не. Зейн беше твой, а Йомен очевидно е заблуден. Но Елънд… Той ще се бие срещу теб.

— Само че не може — възрази Гибелта. — Точно това не искаш да разбереш, дете. Вие не можете да се биете с мен, защото дори тогава пак постигате целта ми.

— Лошите хора вероятно ти помагат — рече Вин. — Но не и Елънд. Той е добър човек и дори ти не можеш да го отречеш.

— Вин, Вин. Защо си толкова заслепена? Не става въпрос за добро и лошо. Моралът няма нищо общо с това. Добрите хора ще убият за това, което искат, точно толкова бързо, колкото и лошите — само нещата, които искат, са различни.

Вин нямаше какво да каже на това. Гибелта поклати глава.

— Непрестанно се опитвам да ти обясня. Този процес, в който сте въвлечени, краят на света, който познавате — това не е борба, а кулминация на неизбежното. Възможно ли е да бъде направен часовник, който никога да не спира? Можеш ли да си представиш фенер, който не гасне? Всичко има край. Мисли за мен като за уредник — този, който наглежда работилницата и следи да бъдат изгасени светлините и да е почистено, когато наближи краят на работата.

Вин се поколеба. В думите на Гибелта имаше истина и като се имаха предвид промените по света през последните няколко години — промени, започнали още преди Гибелта да бъде освободена, — тя бе почти съгласна с нея.

Но имаше нещо в разговора, нещо, което не й даваше покой. Ако Гибелта казваше цялата истина, защо тогава бе дошла при нея?

— Май че още не си победила напълно — тихо каза тя.

— Да победя? — попита Гибелта. — Не разбираш ли? Няма какво да побеждавам, дете. Нещата следват своя естествен ход.

— Разбрах.

— Може би — най-сетне. — Гибелта бавно закрачи от стена до стена. — Ти си частица от мен. Една красива разрушителка. Пряма и ефективна. От всички, които съм използвала през тези кратки хиляда години, ти си единствената, която може би ще ме разбере.

„Брей, тя злорадства! — възкликна мислено Вин. — Ето защо е тук. Иска някой да узнае какво е постигнала!“ В очите на Гибелта блестяха гордост и триумф. Съвсем човешки чувства, които Вин можеше да разбере.

В този момент Вин престана да мисли за Гибелта като за неодушевено същество. И за първи път осъзна, че може би има начин да я победи. Гибелта бе могъща, може би дори необятна. Но тя имаше и човешка страна, която можеше да бъде измамена, манипулирана, надвита. Вероятно Келсайър бе стигнал до същото заключение, когато бе надзърнал в очите на лорд Владетеля в онази съдбовна нощ, след като го бяха заловили. Тя най-сетне почувства, че го разбира, представи си какво е да предприемеш един толкова дързък ход като да се изправиш срещу лорд Владетеля.

„Но Келсайър е разполагал с години, за да подготви плановете си. А аз дори не знам колко ми остава. Не е много, предполагам“. И в този момент дойде поредният трус. Стените се разтрепериха и Вин чу ругатните на пазачите в коридора, когато нещо падна на земята и се строши. А Гибелта… тя изглеждаше изпълнена с блаженство, със затворени очи, леко отворена уста и доволно изражение, докато сградата и градът се тресяха.

Постепенно всичко се успокои. Гибелта отвори очи и я погледна.

— Вин, това, което правя, е свързано със страстта. Става въпрос за динамични събития, за промяна! Ето защо ти и твоят Елънд сте толкова важни за мен. Хората със страст са хора, готови да рушат — защото страстта на човек не е истинска, докато не покаже колко много е готов да жертва за нея. Готов ли е да убие? Готов ли е да отиде на война? Ще зареже ли всичко, което е бил, заради това, което иска?

„Гибелта не само чувства, че е постигнала нещо — мислеше си Вин, — а усеща, че е на път да надделее. Въпреки твърденията си тя вярва, че ще победи — че вече е надвила над нещо… но над какво или кого? Над нас? Ние едва ли можем да сме нейни съперници“.

В главата й се пробуди и зашепна един глас от далечното минало: „Вин, кое е първото правило на аломантията?“

Следствие. Действие и противодействие. Щом Гибелта притежаваше силата да руши, съществуваше нещо, което да й се съпротивлява. Трябваше да съществува. Гибелта имаше противник, опонент. Или бе имала.

— Какво направи с него? — попита Вин.

Гибелта се поколеба и я погледна озадачено.

— С твоя противник — рече Вин. — Този, който веднъж вече ти е попречил да унищожиш света.

Гибелта потъна в замислено мълчание. После се усмихна със смразяващо задоволство. Тя знаеше, че е на прав път. Вин вече бе част от нея. Мъглородната я разбираше.

— Съхранението е мъртво — заяви Гибелта.

— Ти ли го уби?

Гибелта сви рамене.

— Да и не. То даде от себе си, за да изгради клетка. Макар че агонията му се проточи хиляда години, най-сетне го няма. И с това бе изпълнена сделката ни.

„Съхранението — помисли Вин, усетила как един огромен къс от мозайка попада на мястото си. — Противникът на Гибелта. Сила, която не би могла да унищожи Гибелта просто защото не е посветена на разрушението. Но виж пленничество — това би било напълно във възможностите й. Пленничество, приключило, когато аз освободих силата при Кладенеца“.

— Сега вече разбираш, че всичко е неизбежно — тихо каза Гибелта.

— Ти не можеше да го създадеш сама, нали? — попита Вин. — Светът, животът. Не можеш да го сътвориш, а само да го разрушиш.

— То също не можеше — отвърна Гибелта. — Можеше само да го запази. Съхранението не е сътворение.

— И затова работехте заедно.

— Да, с едно обещание — отвърна Гибелта. — Аз му обещах да работя с него, за да създаде вас — живота, който мисли, живота, който обича.

— А то какво ти обеща? — попита Вин.

— Че ще мога някога да го унищожа. И дойдох да изпълня това, що ми бе обещано. Единствената цел да създадеш нещо е да го гледаш как умира. Както всяка история има развръзка, така и аз няма да свърша работата си, докато не настъпи краят.

„Не е истина — помисли си Вин. — Съхранението. Ако то наистина олицетворява някаква сила във вселената, не би трябвало да може да бъде унищожено, нали?“

— Зная какво си мислиш — рече Гибелта. — Но няма смисъл да разчиташ на силата му. Съхранението е мъртво. Не можеше да ме убие, а само да ме плени.

„Да. За това последното се досетих сама. Май не можеш да ми четеш мислите, а?“

А Гибелта продължаваше:

— Доста безчестен акт, ако мога да се изразя така. Съхранението се опита да избяга от нашата сделка. Не мислиш ли, че това е лоша постъпка? Но както казах одеве, доброто и злото нямат много общо с Гибелта или Съхранението. Лошият ще защитава това, което иска, също толкова страстно, колкото и добрият.

„Но нещо й пречи да разруши света сега — мислеше Вин. — С всички тези приказки за свършека на света Гибелта не е сила, която би чакала «подходящия» момент. Има и още — неща, които не разбирам. Какво крие от мен?“

— Дойдох при теб — говореше Гибелта, — защото исках поне ти да присъстваш и да гледаш. Да знаеш. Защото настъпи часът.

Вин настръхна.

— Какво? За края?

Гибелта кимна.

— И колко остава?

— Дни — рече Гибелта. — Но не и седмици.

Побиха я тръпки. Едва сега осъзна нещо. Гибелта бе дошла при нея и се бе разкрила, защото тя бе в плен. Гибелта бе сигурна, че няма надежда за човечеството. Бе сигурна, че е победила.

„Което означава, че има начин да я надвия — помисли си Вин убедено. — И той включва мен. Но не мога да го постигна оттук — инак тя нямаше да дойде да злорадства“.

Трябваше на всяка цена да се освободи. Незабавно.

58.

— Натиснеш ли с цялата си тежест тук — рече Сейзед и посочи една дървена ръчка, — противотежестите ще се освободят, ще завъртят четирите шлюзови врати и ще заприщят потока към пещерата. Но те предупреждавам — водното изригване горе ще е знаменателно събитие. За броени часове всички канали в града ще се напълнят и предполагам, че част от северните квартали ще бъдат наводнени.

— До опасно ниво? — попита Дух.

— Не смятам. Има отвеждащи канали, през които водата ще започне да се оттича, когато достигне определена дълбочина. Инспектирах системата там и мисля, че е напълно запазена. Водата трябва да тече право към каналите и после да излиза от града. Но ще ти призная, че не бих искал да съм някъде наблизо, когато това започне. Течението ще е доста бързо.

— Погрижил съм се за това — отвърна Дух. — Дюрн има задачата да съобщи на хората да освободят каналите.

Сейзед кимна. Дух се озърташе дълбоко впечатлен. Изграждането на толкова сложна конструкция от греди, въжета и макари би трябвало да отнеме месеци, не седмици. Огромни напълнени с камъни мрежи бяха окачени на четирите врати, които бяха поставени така, че при потапянето си да заприщят реката.

— Сейз, това е невероятно — възкликна Дух. — След подобно зрелище хората със сигурност ще искат да слушат нас, а не Гражданина.

Пратеници на Бриз и Дюрн от няколко седмици обикаляха сред гражданството и шепнеха да очакват чудо от Оцелелия в Пламъците. Нещо изключително, сигурен знак за това кой е истинският господар на града.

— Направих каквото ми е по силите — отвърна скромно Сейзед и сведе глава. — Изолацията, разбира се, няма да е херметична. Но това едва ли ще окаже влияние.

— А вие? — обърна се Дух към четиримата войници на Горадел. — Разбрахте ли какво трябва да правите?

— Да, господине — отвърна един от войниците. — Чакаме да дойде вестоносец и преместваме ръчката надолу.

— Ако не дойде вестоносец — рече Дух, — ще я преместите веднага щом се мръкне.

— И не забравяйте — добави Сейзед — да завъртите колелото на шлюзовия механизъм в съседната стая, което спира оттичането на водата от водохранилището. В противен случай то ще се изпразни. А ще е добре да разполагаме с резерви, защото не знаем какво може да последва.

— Да, господине — повтори войникът.

Дух се обърна и погледна към дъното на подземието, където го чакаха войниците. Изглеждаха доста ентусиазирани — беше им омръзнало да седят в подземието и да чакат нещо да стане.

Малко встрани от двамата Белдре оглеждаше с жив интерес конструкцията на Сейзед. Дух се приближи към нея.

— Наистина ли ще го направите? — попита тя. — Ще върнете водата в каналите?

— Да.

— Често съм се опитвала да си представя какво ли ще бъде — каза тя. — Градът няма да е толкова пуст, ще придобие отново значимост, каквато е имал в ранните дни на Последната империя. С тези красиви канали. Край на грозните ровове в земята.

— Да, гледката ще е наистина впечатляваща — потвърди Сейзед и се усмихна.

Белдре поклати глава.

— Учудва ме как е възможно да сте толкова различни. Да вършите такива красиви неща и същевременно да подготвяте унищожението на този град.

— Белдре, не смятам да разрушавам града ви.

— Само да свалиш законната власт.

— Правя това, което трябва да се направи.

— Мъжете го казвате с такава лекота. — Белдре се усмихна. — Но всеки, изглежда, е на различно мнение за това какво трябва да се направи.

— Брат ти имаше своя шанс — посочи Дух.

Белдре сведе поглед. Все още носеше писмото, което бяха получили вчера — отговора на Куелион. Беше му отправила сърцераздирателна молба, но в отговора си той твърдеше, че е била принудена да напише подобни думи, и заплашваше тези, които я държаха в плен.

„Не се страхувам от узурпатори — бе написал. — Защото ме пази Оцелелия. Няма да получиш моя град, тиранино“.

Белдре вдигна очи.

— Не го прави. Моля те.

Дух се поколеба.

— Нямаш време — прошепна Келсайър. — Направи, каквото трябва да се направи.

— Съжалявам — рече Дух и се обърна. — Остани при войниците — наредих на няколко души да те пазят. Не за да не избягаш, макар че и това също. Искам да не напускаш подземието. Не съм сигурен, че на улиците ще си в безопасност.

Остави я да подсмърча зад него и тръгна към чакащите го войници. Някой му подаде фехтоваческите бастунчета и обгорялото наметало.

— Готови сме, милорд — докладва Горадел.

— Ето че пак се започва… — въздъхна Бриз.

Тази вечер Куелион щеше да държи реч. От няколко дни бе спрял екзекуциите — беше осъзнал, че тъкмо те предизвикват размириците в града. Изглежда, възнамеряваше да смекчи тежестта върху населението, да наблегне на нещата, които е постигнал за хората.

Дух вървеше сам, малко пред Бриз, Алриане и Сейзед. Следваха ги неколцина от войниците на Горадел, облечени с цивилни дрехи. Все още не се бе стъмнило — за Дух залязващото слънце бе толкова ярко, че го принуждаваше да носи очилата и превръзката. Куелион обичаше да държи речите си вечерно време, за да може, докато говори, да се спуснат мъглите. Така намекваше за връзката си с Оцелелия.

От една странична уличка излезе тъмна фигура и тръгна до Дух. Дюрн. Крачеше приведен, загърнат в наметало. Дух оценяваше смелостта му да напусне сигурното си убежище в Грапата, за да му докладва лично.

— Хората вече се събират — каза тихо Дюрн. — Някои от вашите войници също са там.

Дух кимна.

— В града е доста… неспокойно — продължи Дюрн. — Банди, над които нямам влияние, вече започнаха да плячкосват благороднически къщи в покрайнините. Хората ми са твърде заети да изкарват всички от каналите.

— Ще се справят — успокои го Дух. — По-голямата част от населението ще се събере за речта.

— Говори се, че тази вечер Куелион щял да те осъди и после да нареди да атакуват сградата на Министерството.

— Толкова по-добре, че няма да съм там — отвърна Дух. — Не биваше да изтегля войниците си, въпреки че му трябваха за размириците из града.

Дюрн мълчеше.

— Какво има? — попита Дух.

— Надявам се да успееш, момко. И призори този град да е твой. Отнасяй се с хората по-добре от Куелион.

— Обещавам.

— Моите хора ще се постараят да всеят смут, точно както искаше. Успех. — Дюрн свърна в следващата пресечка и изчезна.

Отпред тълпата вече се събираше. Дух смъкна качулката си над превръзката и се смеси с множеството. Бързо се отдалечи от Сейзед и останалите и се приближи до дървената платформа на стария градски площад, от която Куелион държеше речите си. Войници на Куелион я бяха заобиколили и следяха тълпата.

Гражданина тъкмо почваше. Дух слушаше напевния му глас и същевременно оглеждаше тълпата. От небето се сипеха сажди и се стелеха върху присъстващите. Мъглите започнаха да изпълват въздуха.

Дух бе напрегнал слух по начин, по който не можеше никой друг. Чуваше разговори и шепот, топуркане на крака и тихи покашляния също толкова ясно, колкото виждаше в мъглите. Чуваше града. Викове в далечината.

Започваше се.

— Твърде рано! — прошепна глас до него. — Дюрн прати вест, че са избухнали размирици, но не от неговите хора. Разни типове, които той не може да контролира. Милорд, градът ще изгори!

— Беше нощ, доста подобна на тази — прошепна друг глас. Гласът на Келсайър. — Велика нощ. Нощта, в която превзех Лутадел.

В задната част на тълпата избухнаха безредици. Хората на Дюрн бяха започнали своята част от операцията. Неколцина войници забързаха натам, за да въдворят ред. Гражданина продължаваше да сипе обвинения. Дух чу името си, но не обърна внимание на думите.

Погледна към небето. Саждите се носеха право към него, сякаш се рееше във въздуха. Сякаш бе Мъглороден.

Качулката се свлече на раменете му. Хората около него зашепнаха изненадано.

В далечината прокънтя камбана. Войниците на Горадел се втурнаха към сцената. Градът постепенно се озаряваше от сияние. Пламъците на бунта, на горящите квартали. Също както в нощта, когато бяха свалили лорд Владетеля. Факлите на революцията. А след това народът бе издигнал Елънд на трона.

Този път щяха да издигнат него.

„Никога повече не проявявай слабост!“ — рече си той.

И последните войници на Куелион напуснаха постовете около сцената и се втурнаха срещу хората на Горадел. Тълпата се люшна назад, изплашена от извадените оръжия, но никой не побягна. Бяха готови за събитията от тази нощ. Мнозина щяха да чакат знаците, обещани от Дух и Дюрн — знаци, съобщени само преди няколко часа, за да намалят риска шпионите на Куелион да разкрият плана. Чудо в каналите и доказателство, че Куелион е аломант.

Ако Гражданина — или някой от пазачите му на сцената — изстреляше монети или използваше аломантия, за да се извиси във въздуха, хората щяха да го видят и щяха да разберат, че са били измамени. И това щеше да е краят.

Тълпата продължи да се отдръпва и изведнъж Дух остана сам. Гласът на Куелион потъна в глъчката. Някои от войниците му вече се връщаха, за да го охраняват, докато слиза от сцената.

Погледът на Гражданина се спря върху Дух и в очите му се мярна страх.

Дух скочи. Не можеше да използва Стоманени тласъци, но краката му бяха изпълнени с енергията на горящия пютриум, така че леко стъпи на сцената и приклекна. Извади фехтоваческо бастунче и се хвърли срещу Гражданина.

Зад гърба му отекнаха викове. Дух чу името си — Оцелелия от Пламъците. Оцелелия. Той нямаше само да убие Куелион, смяташе да го унищожи. Да срине властта му, точно както бе предложил Бриз. В този момент Усмирителят и Алриане въздействаха на тълпата, за да не се разбяга панически. Задържаха хората на площада.

Толкова по-добре, че и те щяха да са свидетели на способностите му. И щяха да му се възхитят.

Охраната около Куелион го зърна твърде късно. Той повали първия с лекота — смаза шлема му навътре в черепа. Куелион изкрещя за помощ.

Дух замахна към следващия, но жертвата отскочи със свръхестествена бързина. Този човек несъмнено бе аломант — и гореше пютирум. Беше едър мъжага и вместо меч бе въоръжен с тояга с обсидианов връх.

„Пютриумът не е толкова лесен за разкриване — помисли Дух. — Хората няма как да преценят дали някой замахва твърде силно, или прекалено бързо. Трябва да Накарам Куелион да изстреля монети“.

Главорезът отстъпи назад, очевидно забелязал необичайната бързина на противника си. Държеше тоягата вдигната, но не нападаше. Не беше от лесните противници — явно имаше богат опит от улични схватки, а и бе много по-силен от Дух.

— Семейството ти е освободено — излъга го Дух. — Спасихме ги преди няколко часа. Помогни ни да заловим Куелион — той вече няма с какво да те държи.

Главорезът се поколеба и отпусна тоягата.

— Убий го! — нареди Келсайър.

Това не беше в плановете на Дух, но той реагира машинално, замахна и Главорезът рухна. Дух се наведе и вдигна изпуснатата тояга.

Куелион бе в другия край на сцената. Дух направи гигантски скок към него. Можеше свободно да използва аломантия — в края на краищата не той бе проповядвал срещу нея. Лицемерът Куелион трябваше да се страхува да прибягва до собствените си способности.

— Не се страхувам от теб! — рече Куелион с разтреперан глас. — Има кой да ме пази!

— Убий го — нареди Келсайър и изведнъж се появи до тях. Обикновено говореше в главата му и не се бе появявал от случая с горящата сграда.

Дух сграбчи Гражданина за ризата и вдигна тоягата.

— Не!

Дух позна гласа, замръзна, после се обърна. Тя разблъскваше тълпата, за да се доближи до платформата.

— Белдре?! — възкликна Дух. — Как се измъкна от подземието?

Но тя, разбира се, не го чу. Само свръхестественият слух на младежа му бе помогнал да улови гласа й сред суматохата на битката. Той я погледна в очите и по-скоро видя, отколкото чу какво му шепне.

„Моля те. Ти ми обеща“.

— Убий го!

Куелион направи опит да се измъкне.

Дух го дръпна по-силно, като едва не му скъса ризата, после го блъсна. Куелион падна и извика от болка. Дух вдигна страховитото си оръжие с две ръце.

Нещо проблесна на светлината от пламъците и удари Дух в лявото рамо. Той се олюля. Ръката му увисна. Макар да не чувстваше болка, мускулите му не бяха в състояние да я движат. Той погледна рамото си. От него тъкмо шурваше кръв.

„Не е стрела… монета е“.

Белдре стоеше пред тълпата и по бузите й се стичаха сълзи. Бе вдигнала ръка към него.

„Тя беше там, когато ме заловиха — помисли Дух. — До брат си. Той винаги я държи до себе си. Мислех, че иска да я пази. Но дали не е било обратното?“

Куелион стенеше в краката му.

— Значи ти си аломантката — прошепна Дух. — А не брат ти.

От тълпата се надигнаха викове:

— Сестрата на Гражданина е аломантка!

— Измамник!

— Лъжец!

— Уби чичо ми, ама пазиш сестра си, а?

Белдре изписка уплашено. Но хората вече бяха видели това, за което ги предупреждаваха. Тълпата се скупчи около Белдре и я заблъска. Разнесоха се гневни викове.

— Тя беше готова да те предаде, Дух — рече Келсайър.

Дух се обърна и погледна Оцелелия. Висок и горд, също като в деня, когато се бе изправил срещу лорд Владетеля.

— Ти все чакаше убиец — продължи Келсайър. — Но не се досети, че Куелион вече ти го е изпратил. Сестра си. Не ти ли се стори чудно, че й позволи да се измъкне и да се озове в лагера на противника? Той я прати при вас, за да те убие. И теб, и Сейзед и Бриз. Проблемът е, че е израснала в благородническо обкръжение. Не е свикнала да убива. Така че не беше кой знае каква заплаха за теб.

Тълпата се люшна и Дух се обърна, изплашен за Белдре. Но се успокои, като видя, че я водят към сцената.

— Оцелелия! — ревеше тълпата. — Оцелелия от Пламъците!

— Кралят!

Качиха Белдре на платформата и я хвърлиха в краката му. Алената й дреха бе разкъсана, отдолу се виждаше нежната й плът, кестенявата й коса бе разчорлена. До нея Куелион стенеше. Изглежда, при падането си беше счупил ръката.

Белдре плачеше.

— Тя е неговата телохранителка — каза Келсайър и се приведе над нея. — Затова винаги го придружава. Куелион не е аломант.

Дух коленичи до Белдре, притеснен от разголеното й окървавено тяло.

— Трябва да я убиеш — нареди Келсайър.

Дух вдигна глава.

— Какво?!

— Нали искаш да си силен, Дух? — попита Келсайър. — Нали искаш да си по-добър аломант? Е, силата все трябва да дойде отнякъде. Тя никога не е свободна. Тази жена е Монетомет. Убий я и ще придобиеш способностите й. Аз ще ти ги дам.

Дух погледна обляната в сълзи млада жена. Имаше странното усещане, че сънува, че всичко това не се случва тук и сега. Беше му трудно да диша, гърдите му хриптяха, тялото му се тресеше въпреки пютриума. Куелион мънкаше нещо. Белдре продължаваше да плаче.

Дух вдигна окървавената си ръка, смъкна превръзката и свали очилата. Олюля се и погледна към града.

И видя пожари.

По улиците ехтяха гневни гласове. Пламъци горяха на десетки места, озаряваха мъглите и хвърляха над града черен дим. Но това не бяха пламъците на бунта, а пламъци на разрушението.

— Не биваше да става така… — прошепна Дух.

— Дух, ти ще превземеш града — рече Келсайър. — Ще получиш това, което винаги си искал! Ще бъдеш като Елънд и Вин. Ще се сдобиеш с титлите на Елънд и със силата на Вин! Ще бъдеш като бог!

Дух обърна гръб на горящия град, понеже с крайчеца на окото си зърна нещо друго. Куелион посягаше със здравата си ръка към…

Към Келсайър.

— Моля те — прошепна Гражданина. Изглежда, виждаше Оцелелия, макар че никой друг наоколо не го забелязваше. — Господарю Келсайър, защо ме забрави?

— Аз ти дарих пютриума, Дух — провикна се гневно Келсайър, без да поглежда към Куелион. — Нима ще ми се възпротивиш точно сега? Трябва да извадиш един от стоманените клинове, с които е скована платформата. Да притиснеш момичето и да го забиеш в гърдите му. Убий я с клина и го забий в тялото си. Това е единственият начин!

„Убий я с клина… — помисли си Дух; чувстваше се като парализиран. — Всичко това започна в деня, когато едва не умрях. Бих се с един Главорез на площада, използвах го като щит. Но… другият го прониза и острието се забоде в мен…“

Отдръпна се от Белдре, коленичи до Куелион и го притисна към дъските. Той извика уплашено.

— Точно така — каза Келсайър. — Убий първо него.

Но Дух не го слушаше. Разкъса ризата на Куелион и огледа гърдите и раменете му. Нищо необичайно. Но малко под лявото рамо… зараснала рана, от която се подаваше късче метал. Приличаше на бронз. С разтреперана ръка Дух го измъкна. Куелион изпищя от болка.

Но също и Келсайър.

Дух се извърна, стиснал окървавения бронзов клин. Келсайър пристъпи към него разгневен, вдигнал ръце да го удуши.

— Какво си ти? — попита тихо Дух.

Съществото изкрещя, но Дух изобщо не му обърна внимание. Разкъса ризата си и огледа полузарасналата рана на рамото си. От нея също се подаваше метален къс — парчето от меча, който бе пронизал смъртоносно аломанта и се беше забил в Дух. Келсайър му бе казал да остави строшеното острие в тялото си. Като символ на онова, през което е преминал.

Острието се подаваше през кожата. Как бе могъл да забрави за него? Дух го хвана с пръсти.

— Не! — извика Келсайър. — Дух, да не искаш отново да станеш обикновен човек? Да си безполезен? Ще изгубиш пютриума, ще станеш слаб, какъвто беше, когато позволи чичо ти да умре!

Дух се поколеба.

„Не — рече си. — Тук нещо не е наред. Трябваше да разоблича Куелион, да го накарам да използва аломантия, а вместо това го нападнах. Исках да го убия. Забравих всички планове и подготовки. Посях в града разрушение. Това не биваше да става!“

Стисна зъби, изтръгна парчето метал от рамото си и го захвърли настрани. В същия миг Келсайър изчезна. И с него изчезна и способността на Дух да гори пютриум.

Всичко се стовари върху него едновременно — цялата неимоверна умора от последните седмици в Ортьо. Раните, на които не бе обръщал внимание. Внезапната експлозия на светлини, звуци, миризми и усещания, които пютриумът бе удържал. Той рухна на дъските.

Стенеше, неспособен да разсъждава. Усещаше как мракът го поглъща…

„Нейният град гори“.

Чернота…

„Хиляди ще загинат в пламъците“.

Мъглите го погъделичкаха по бузите. В суматохата бе изгасил калая и сега сетивата му бяха притъпени. Но така бе по-добре.

„Искаше да си като Келсайър? Наистина? Тогава се бий дори когато си победен!“

— Лорд Дух! — чу слаб глас.

„Оцелей!“

С болезнен вик Дух разпали калай. Както винаги металът предизвика вълна от усещания — хиляди, стовариха се върху него едновременно. Болка. Шум. Миризми, отблясъци.

И яснота на съзнанието.

Дух се надигна на колене и се закашля. По ръката му се стичаше кръв. Сейзед тичаше към сцената.

— Лорд Дух! — извика терисецът. — Лорд Бриз се опитва да Усмири бунтовниците, но изглежда, градът е на ръба на унищожението. Хората са обезумели от гняв.

— Пожарите — изстена Дух. — Трябва да ги угасим. Къщите са дървени, всичко ще отиде.

— Няма начин. По-добре да бягаме. Инак и ние ще загинем.

Дух се огледа. Белдре бе коленичила до брат си и се опитваше да го превърже. Куелион погледна Дух замаяно. Сякаш се пробуждаше от сън.

Дух се олюля.

— Няма да изоставим този град, Сейзед.

— Но…

— Не! — кресна Дух. — Избягах от Лутадел и оставих Клъбс да умре. Можем да изгасим пожарите. Ще ни трябва вода…

Сейзед се втренчи в него.

— Вода — повтори Белдре и се изправи.

— Каналите ще се напълнят съвсем скоро — продължи Дух. — Можем да организираме пожарни команди — ще използваме наводнението, за да спрем пожара.

Белдре сведе поглед.

— Няма да има наводнение, Дух. Стражите, които оставихте… аз ги повалих с монети.

Дух изтръпна от ужас.

— Мъртви ли са?

— Не зная. Не погледнах…

— Но пък водата още я няма — каза Сейзед. — А вече трябваше да…

— Ами тогава ние ще я пуснем! — ядоса се Дух, извърна се към Куелион и го посочи с пръст. — Ти! Нали искаше да си крал на този град? Тогава поведи хората си. Накарай ги да се организират и да изгасят пожарите.

— Не мога — промълви Куелион. — Ще ме убият за това, което направих.

Дух усети, че му се вие свят. Пламъците на града бяха толкова силни, че заради разпаления калай с мъка се ориентираше. Но не смееше да изгаси метала — само оглушителният шум и болката го поддържаха в съзнание.

— Ще отидеш при тях, Куелион — каза той. — Не давам пукната пара дали ще те разкъсат. Трябва да се опиташ да спасиш града. Ако не го направиш, аз лично ще те убия. Чу ли ме?

Гражданина мълчеше и го гледаше. После кимна.

— Сейзед — продължи Дух. — Отведи го при Бриз и Алриане. Аз се връщам в подземието. Ще пренасоча водата към каналите — по един или друг начин. Бриз и останалите да съберат противопожарни команди веднага щом водата потече.

— Планът е добър. Но с Гражданина ще иде Горадел. А аз ще дойда с вас.

Дух кимна уморено. После — докато Сейзед разговаряше с Горадел в другия край на платформата — скочи от ръба и затича към подземието.

Не след дълго усети, че някой го настига. Вероятно беше Сейзед. Дух си помисли, че така е по-добре — в края на краищата механизмът за пренасочване на водите бе дело на терисеца. Той щеше да натисне ръчката. От Дух нямаше нужда. Обърна се да му го каже, но видя, че е Белдре.

— Аз те предадох — каза тя запъхтяно и затича до него. — Но нямах избор. Не можех да ти позволя да го убиеш. Аз…

— Разбирам те — отвърна Дух. — Виновно е онова… нещо. Белдре, то държеше брат ти във властта си. А също и мен. Не зная… Хайде по-бързо! Вече сме близо.

Ала Дух вече се досещаше какво ще види.

Сградата на Министерството, както и повечето къщи в града, гореше. Сейзед — беше ги изпреварил — стоеше пред нея, засенчил лицето си с ръце. За Дух яркото сияние и топлината бяха направо нетърпими. Имаше чувството, че се е изправил на сантиметри от самото слънце.

— Не може да се издържа на топлината! — извика Сейзед. — Трябва ни вода, или може би пясък. Да изгасим пожара, преди да се спуснем долу.

— Късно е — отвърна Дух. — Ще ни отнеме твърде много време.

Над покривите се виеха пушеци, сплитаха се в черен облак и пресрещаха сипещите се сажди.

Младежът стисна зъби и пристъпи към пламъците.

— Дух! — извика Белдре.

Огънят бе нетърпимо горещ. Дух спря. Подсилените му сетива правеха приближаването до пламъците още по-трудно.

— Не можем да влезем — каза Сейзед. — Трябва да съберем още хора и да изгасим пожара.

— Аз се провалих — прошепна Дух.

— Всички се провалихме — отвърна Сейзед. — Всъщност вината е моя. Императорът възложи тази задача на мен.

— От нас се искаше да въведем ред в града — рече Дух. — А не да предизвикаме разрушения. Аз трябваше да спра пожарите. Но не мога да надвия болката.

Сейзед поклати глава.

— Ах, лорд Дух. Вие не сте бог, за да заповядвате на огъня. Вие сте човек, като всички нас. Ние сме само… хора.

Дух му позволи да го задърпа назад. Сейзед беше прав, разбира се. Той бе само човек. Само Дух. Келсайър бе подбрал хората си внимателно. Беше им оставил писмо, преди да умре. В него се споменаваха всички останали — Вин, Бриз, Доксон, Клъбс и Хам. Келсайър бе написал по няколко думи за всеки от тях, тъй като те бяха неговите хора.

Но не и Дух. Той единствен не бе част от групата.

„Аз ти дадох името, Дух. Ти беше мой приятел. Това не е ли достатъчно?“

Дух спря и издърпа ръката си от ръката на Сейзед. Огледа се в нощта. Нощ, която бе твърде ярка. Пламъците бушуваха. Стелеше се задушлив дим.

— Не — прошепна Дух, обзет от просветление за първи път, откакто бяха избухнали безредиците.

И затича обратно към горящата сграда.

— Дух! — извикаха едновременно два гласа зад гърба му.

Дух доближи пламъците. Дишаше все по-трудно, усещаше по кожата си нетърпимата им горещина. Хвърли се право в тях. После, миг преди болката да премине всякакви граници, изгаси калая.

И тялото му изтръпна.

Стана точно както предния път, когато се бе озовал в онази сграда без метални запаси. Горящият калай бе подсилвал сетивата му толкова дълго, че без него те изведнъж онемяха. Тялото му сякаш умря, лишено от връзка с околния свят.

Той се втурна в ревящия пожар.

Тялото му гореше. Но той не усещаше пламъците и болката не можеше да го спре, да го върне назад. Огънят бе толкова ярък, че дори отслабените му очи виждаха ясно.

„Оцелелия от Пламъците“.

Знаеше, че огънят го убива. Но въпреки това продължи напред, макар че болката отдавна трябваше да го е повалила в безсъзнание. Стигна стаята в дъното, скочи в отвора и се свлече надолу по стълбата.

В подземието цареше мрак. Той тръгна със залитане през него, опипваше стената с ръка. Знаеше, че не му остава много време, и това подсилваше отчаянието му. Тялото му вече почти не му се подчиняваше — бе го подложил на твърде голямо изпитание, а вече не гореше пютриум.

Мракът бе благодат. Когато най-сетне стигна до машината на Сейзед, Дух си помисли, че ще се ужаси, ако може да види обгорените си ръце.

Изстена и улови ръчката с вцепенените си пръсти. Дори не успя да ги стисне и затова просто се стовари с цялата си тежест върху ръчката.

Сетне се свлече на земята, заобиколен от студ и мрак.