Героят на времето

Пролог

Марш полагаше отчаяни усилия да се самоубие.

Ръката му трепереше, докато се опитваше да събере сили, за да я вдигне, да измъкне стоманения клин от гърба си и да сложи край на ужасния си живот. Беше се отказал да търси свободата. Три години. Три години като инквизитор, три години пленник на собствените си мисли. Тези години го бяха убедили, че няма бягство. Дори сега умът му бе замъглен.

А после то пое контрол. Светът около него сякаш се разтресе, сетне изведнъж зрението му се проясни. Защо му трябваше да се съпротивлява? Защо се безпокоеше? Всичко беше такова, каквото трябваше да бъде.

Пристъпи напред. Макар че отдавна вече не можеше да вижда както нормалните хора — в края на краищата в очите му бяха забити стоманени клинове, — усещаше помещението около себе си. Клиновете се подаваха от тила му — достатъчно бе да протегне ръка и щеше да докосне острите им върхове. Нямаше и следа от кръв.

Стоманените клинове му даваха сила. Всичко наоколо бе очертано в синкави аломантични линии, контури на обкръжаващия го свят. Помещението не бе голямо и освен него вътре имаше още неколцина — Марш виждаше аломантичните линии в кръвта им. Те също имаха стоманени шипове в главите.

Всички — с изключение на завързания за масата мъж. Марш се усмихна, взе един клин от близката масичка и го претегли в ръка. Затворникът не беше със запушена уста, за да може да пищи.

— Моля ви — зашепна той. Трепереше. Дори териски стюард можеше да се пречупи пред собствената си ужасяваща кончина. Правеше вяли опити да се освободи. Беше в неудобно положение, завързан за масата върху друг човек. Масата бе специално конструирана за тази цел — имаше вдлъбнатина в средата.

— Какво искате от мен? — попита терисецът. — Нищо повече не мога да ви кажа за Синода!

Марш опипа върха на клина. Чакаше го работа, но той спря, наслаждаваше се на ужаса и болката в гласа на пленника. Спря и се поколеба…

Овладя мислите си. Миризмата в помещението престана да е сладникаво примамлива и вместо това се изпълни със смрадта на кръв и смърт. Радостта му се превърна в ужас. Пленникът беше териски Пазител — човек, отдал целия си живот за доброто на другите. Убийството му щеше да е не само престъпление, но и голяма трагедия. Марш се помъчи да си възвърне самоконтрола, да вдигне ръка и да изтръгне стоманения клин от гърба си — с което щеше да сложи край на съществуването си.

Но то беше толкова силно. То искаше още. Още сила. По някакъв начин то владееше напълно Марш — и имаше нужда той и останалите инквизитори да са негови ръце. То беше свободно — Марш все още долавяше радостта му от този факт, — но нещо му пречеше да упражни пълната си власт върху света. Някакво противодействие. Сила, която се простираше над земята като щит.

То все още не бе напълно завършено. Нуждаеше се от нещо повече. От нещо друго… нещо скрито. И Марш щеше да открие това нещо и да го отнесе на своя господар. На господаря, когото Вин бе освободила. На съществото, което доскоро бе затворено в Кладенеца на Възнесението.

То наричаше себе си Гибел.

Марш се усмихна на плача на пленника, после пристъпи напред и вдигна острия клин. Нагласи върха му върху потрепващите гърди на мъжа. Клинът трябваше да пробие тялото на пленника напълно — като мине през сърцето — и да се забие в гърдите на завързания отдолу инквизитор. Хемалургията беше кърваво изкуство.

Тъкмо затова бе и толкова приятно. Марш взе чука и започна да нанася равномерни удари.