Героят на времето

34.

Марш влезе с уверена крачка в малкото градче. Пазачите на портата — която изглеждаше достатъчно паянтова да рухне от по-енергично потропване — замръзнаха. Метачите на сажди зад нея толкова се уплашиха, че дори не посмяха да побягнат.

Марш не им обърна внимание. Земята се тресеше под краката му в красива песен — трусовете бяха чести по тези места, в сенките на връх Тириан. Това бе най-близкият саждив кратер до Лутадел. Марш вървеше по земя, завладяна и управлявана от Елънд Венчър. Но, разбира се, императорът я бе изоставил. За Марш, както и за онзи, който го командваше, това изглеждаше почти като покана. Всъщност двамата вече бяха едно. Марш се усмихна.

Една малка частица от него все още беше свободна. Но той я бе оставил да дреме. Нека Гибелта смята, че се е предал. Това беше важно. Предишният Марш се бе свил в това ъгълче и не оказваше никаква съпротива. Любуваше се на замреженото от сажди небе, сякаш бе неописуемо красиво, и гледаше на агонизиращия свят като на благословено място.

Не бързаше. Чакаше.

Градчето изглеждаше прекрасно. Хората очевидно гладуваха, макар да се намираха в пределите на Централната област: „защитената“ зона на Елънд Венчър. Лицата им носеха чудесния измъчен вид на хора, изгубили всякаква надежда. Улиците бяха зле поддържани, домовете — някога населявани от благородници, а сега обитавани от изгладнели скаа — бяха покрити с пепел, градините бяха изпотъпкани и изсъхнали.

Чудесната гледка накара Марш да се усмихне доволно. Зад гърба му хората най-сетне се раздвижиха, разбягаха се, чу се хлопане на врати. В градчето вероятно живееха шест-седем хиляди души. Но това не бе грижа на Марш. Поне засега.

Интересуваше го една определена сграда. Беше доста по-различна от останалите — заможна къща на улица с подобни къщи. Навремето градчето бе станало популярно селище за аристократи, пожелали да се обзаведат с втори дом, и няколко благороднически семейства се бяха настанили тук за постоянно.

Къщата, която му трябваше, изглеждаше малко по-добре поддържана. Градината, разбира се, беше буренясала, а външните стени на постройката не бяха почиствани от години. Но дървената й конструкция бе запазена от похищения, а на входната врата имаше пост.

Марш уби стражника с една от острите като бръснач метални звезди, използвани навремето при церемониите на лорд Владетеля — Тласна звездата навътре в гърдите на пазача и нещастникът рухна безпомощно в прахоляка. Всички, които станаха свидетели на случката, явно бяха достатъчно благоразумни да не реагират.

Като си тананикаше, Марш тръгна към входа на къщата, загледан в накацалите по стрехата гарвани. Зад вратата имаше каменна пътека, която се извиваше из запустялата градина. Навремето вероятно е била използвана за приятни разходки, но сега бе само проход сред гъстите храсталаци. Мъжът, който държеше къщата, очевидно не можеше да си позволи повече от самотния пазач на входа и никой не вдигна тревога при появата на Марш. Той се усмихна доволно, застана пред входната врата и почука.

Отвори му прислужница и щом видя стоманените му очи и тъмното расо, ахна и замръзна. След това започна да трепери.

Марш протегна ръка, с обърната напред длан, върху която бе сложил още една звезда. Тласна я право в лицето на жената. Остриетата се забиха с хрущене в черепа и жената падна. Той я прекрачи и влезе в къщата.

Отвътре къщата изглеждаше много по-приятна, отколкото можеше да се съди по външния й вид. Марш повдигна вежди, докато оглеждаше стаята със стоманените си очи. Заради начина, по който функционираше зрителната му система, той не можеше да различава цветове, но познаваше достатъчно добре способностите си и не се съмняваше, че стига да поиска, би могъл да види и тях. Аломантичните линии от металните предмети в къщата бяха наистина зрелищна гледка.

За Марш тази къща бе девствена белота и сияйни сфери от ярки цветове. Той разпали пютриум, за да подсили физическите си способности, и закрачи с лекота, каквато иначе не би могъл да постигне. Уби още двама прислужници, докато оглеждаше първия етаж, и след това се отправи към горния.

Намери мъжа, когото търсеше, в една от стаите. Гологлав, със скъп костюм. С кръгло лице и малки мустачки. Хъркаше, а в краката му имаше празна бутилка от алкохол. Марш го изгледа с неудоволствие.

— Изминах толкова път, за да те намеря. А когато най-сетне те открих, ти си се напил до припадък!

Мъжът, разбира се, никога не бе виждал Марш. Това обаче не попречи на Марш да се подразни, че няма да може да зърне на лицето му ужаса, когато разбере, че в къщата му е влязъл инквизитор. Щеше да му липсва страхът, очакването на смъртта. За миг се изкуши да почака, докато мъжът изтрезнее, за да може да извърши убийството подобаващо.

Но Гибелта не би му позволила. Марш въздъхна от тази очевидна несправедливост, повали похъркващия мъж на земята и заби в сърцето му бронзов клин. Не беше голям като инквизиторските клинове, но това не му пречеше да убива. Марш го извади с рязко дръпване от сърцето на някогашния благородник и кръвта му бликна по пода.

Благородникът — Марш дори не му знаеше името — бе използвал наскоро аломантия. Бе Задимител — Мъглив, който умее да създава медни облаци — и тъкмо с това бе привлякъл вниманието на Гибелта. За нея той бе само поредният източник на важен ресурс.

Ето защо бе дошъл Марш — за да извлече силата на мъжа и да я съхрани в бронзовия клин. Операция, която при други обстоятелства би оценил като прахосничество. Хемалургията — особено аломантичното насищане — бе много по-ефективна, когато забиваш клин през сърцето на жертвата право в намиращия се под или зад нея приемник. По такъв начин се губеха съвсем малко аломантични ресурси. А когато действаше по този начин — убиваше аломант, за да зареди клина, а после го отнасяше другаде, — крайният приемник щеше да получи много по-малко сила.

Както и да е, той нямаше право на мнение. Поклати глава, докато прекрачваше трупа на убитата прислужница на вратата, после тръгна през занемарената градина. Никой не го спря, никой дори не го погледна и той с изненада забеляза, че няколко скаа дори са коленичили на земята.

— Моля ви, ваша чест — извика един, докато Марш го подминаваше. — Моля ви, пратете отново принудителите при нас. Обещаваме този път да им служим по-добре.

— Изгубихте тази възможност — отвърна Марш, загледан към мъжете иззад шиповете си.

— Ние вярваме в лорд Владетеля — продължи мъжът. — Той ни хранеше. Моля ви. Семействата ни гладуват.

— Какво пък — отвърна Марш. — Няма да се наложи още дълго да се безпокоите за това.

Мъжете останаха приведени, объркани от думите му. Той не ги уби, макар че част от него го искаше. За съжаление Гибелта държеше да свърши това лично.

Марш излезе от града и тръгна през полето. След около час спря, обърна се и погледна към градчето и саждивия кратер зад него.

В този момент левият склон на планината изригна облаци прах, сажди и скали. Земята се разтърси и звуковата вълна едва не събори Марш. От зейналия отвор бликна кипяща лава и се застича към малкото езеро и градчето на брега.

Марш поклати глава. Да. Храната съвсем не беше най-важният проблем на това градче. Тези хора трябваше сериозно да помислят за приоритетите си.

35.

— Ще се справиш ли? — попита Дух.

Бриз извърна глава от озарената фасада на кръчмата и повдигна вежди. Дух го бе довел — заедно с неколцина от войниците на Горадел, облечени с цивилни дрехи — при едно от най-големите и известни увеселителни заведения. Отвътре се чуваха гласове.

— Да, всичко е наред — отвърна Бриз и пак огледа кръчмата. — Скаа да излизат на нощен живот? Никога не съм си мислил, че ще го видя. Изглежда, светът наистина върви към края си…

— Отивам в един от бедняшките квартали — рече тихо Дух. — Трябва да проверя някои неща.

— Бедняшки квартал значи — повтори Бриз замислено. — Може би трябва да те придружа. Забелязал съм, че колкото са по-бедни хората, толкова по-лесно си развързват езиците.

Дух повдигна вежди.

— Бриз, не се сърди, но ми се струва, че там ще се набиваш на очи.

— Какво? — ококори се Бриз и кимна към кафявите си работнически дрехи — доста различни от типичния за него сюртук и жилетка. — Нали затова навлякох тези ужасни дрипи?

— Дрехите не са всичко, Бриз. Имаш характерна… осанка. А и не си поръсен с достатъчно пепел.

— Смесвал съм се с плебеите много преди да си се родил, момче — рече Бриз и го посочи с пръст.

— Хубаво де — склони Дух, наведе се към земята и гребна шепа сажди. — Тогава да натъркаме малко мръсотия по лицето и дрехите ти…

Бриз се намръщи, после каза:

— Ще се срещнем в скривалището.

Дух се засмя, изсипа саждите на улицата и изчезна в мъглите.

— Никога не съм го харесвал — прошепна Келсайър.

Дух забързано тръгна към Грапата. От време на време подскачаше и прелиташе по двайсетина крачки. Наметалото се развяваше зад него. Без пютриум със сигурност щеше да си счупи някоя кост, но ето че сега се движеше със същата сръчност, за която някога бе завиждал на Вин и Келсайър. Докато гореше пютриум, никога не усещаше умора — дори и съвсем лека. Даже обикновени действия, като разхождане по улицата, го караха да се чувства изпълнен с грация и сила.

Стигна Грапата и навлезе в тесните проходи между къщите. Движеше се уверено към мястото, където беше сигурен, че ще открие жертвата си. Дюрн бе един от главатарите на подземния свят в Ортьо. Донякъде информатор, в повечето случаи просяшки крал, неуспелият музикант бе станал нещо като непровъзгласен губернатор на Грапата. Мъже като него винаги се появяват там, където хората се нуждаят от известни услуги и могат да платят за тях.

Дух помнеше много добре онази първа вечер, когато се пробуди от двуседмичната треска; вечерта, в която отиде в кръчмата и чу хората да говорят за него. През следващите няколко дни навести и други кръчми и неведнъж чу да го обсъждат. Пристигането на Сейзед и Бриз му бе попречило да потърси сметка от Дюрн — който бе очевидният източник на слуховете. Време беше да поправи този пропуск.

Ускори крачка, прескочи купчина изгнили дъски, заобиколи малък хълм пепел и приближи дупката, която Дюрн наричаше свой дом. Намираше се в стената на канала, изкопана навътре като пещера. Макар че дървеното черчеве на външната врата изглеждаше паянтово и изгнило като всичко останало в Грапата, Дух знаеше, че отвътре е подсилено с дебела дъбова греда.

На пост отвън седяха двама яки мъжаги. Те втренчиха погледи в Дух, докато доближаваше вратата с развято от бързината наметало. Беше същото, с което бе облечен, когато го хвърлиха в огъня, и по него все още имаше черни обгорели дупки.

— В момента шефът не приема, хлапе — изръмжа единият пазач, без да се надига от мястото си. — Ела по-късно.

Дух изрита вратата. Резето отвътре се строши, вратата се изкърти от пантите и рухна на земята.

Дух чак се изненада. Все още нямаше достатъчен опит в използването на пютриума. Но ако той бе слисан, пазачите бяха направо сащисани. Седяха, втренчили невярващо очи в избитата врата.

— Може би трябва да ги убиеш — прошепна Келсайър.

„Не — възрази Дух. — Но ще трябва да се движа много бързо“. Хлътна в тъмния отвор — нямаше нужда от факла или фенер, за да вижда. Докато приближаваше вратата в дъното на прохода, извади от джоба си очилата и превръзката и си ги сложи. Отзад долетяха виковете на пазачите.

Този път Дух натисна по-внимателно и вратата отскочи, без да се строши. Той влезе в осветената стая, където четирима мъже играеха карти. Дюрн очевидно печелеше.

Дух спря насред помещението и огледа присъстващите.

— Вие тримата. Вън. С Дюрн трябва да си поговорим.

На лицето на Дюрн се четеше искрена изненада. Пазачите най-сетне дотичаха и Дух се извъртя, приклекна и извади бастунчето си.

— Всичко е наред — успокои ги Дюрн и се изправи. — Оставете ни сами.

Пазачите се поколебаха, очевидно ядосани, че Дух ги бе преодолял с такава лекота, но после си тръгнаха заедно с партньорите по игра на Дюрн. Вратата се затвори.

— Много впечатляващо нахлуване — отбеляза Дюрн и седна.

— Чувам, че разправяш разни неща за мен, Дюрн — почна Дух. — Хората споменават името ми в кръчмите и го свързват с твоето. Разпространяваш слухове за смъртта ми, казваш, че съм бил приближен на Оцелелия. Откъде знаеш кой съм и защо използваш името ми?

— О, я стига — озъби се Дюрн. — Да не мислиш, че можеш да запазиш анонимност тук? Ти си приятел на Оцелелия, прекарал си половината от живота си в двореца на императора.

— Лутадел е много далече оттук.

— Не чак толкова, за да не достигат новини — възрази Дюрн. — В града пристига Калаено око, слухти и харчи безогледно. Не беше много трудно да се сетим кой си. А и очите ти…

— Какво очите ми?

Грозноватият мъж повдигна рамене.

— Всички знаят какви странни неща се случват с другарите на Оцелелия.

Дух не знаеше как да изтълкува тези думи. Пристъпи напред, взе една карта от масата и плъзна пръст по повърхността й. Подсилените му сетива му помогнаха да усети мъничките издатини на гърба.

— Белязани карти, а?

— Разбира се — отвърна Дюрн. — Проверявах дали хората ми са способни да надушват, когато ги мамят.

Дух хвърли картата на масата.

— Все още не си ми казал защо пускаш слухове за мен.

— Не се обиждай, хлапе — рече Дюрн. — Но, хъм… ти трябваше да си мъртъв.

— Ако вярваш в това, защо въобще разговаряш с мен?

— А ти как мислиш? Хората обичат Оцелелия — и всичко свързано с него. Тъкмо по тази причина Куелион използва името му толкова често. Но ако успея да докажа, че Куелион е убил един от приближените на Келсайър… в града има много хора, на които това няма да се понрави.

— Сиреч просто се опитваш да ми помогнеш — рече хладно Дух. — От безкрайна добрина и нищо повече.

— Ти не си единственият, който смята, че Куелион убива този град. Ако наистина си бил приближен на Оцелелия, би трябвало да знаеш, че понякога хората се борят.

— Дюрн, някак си ми е трудно да си те представя в ролята на алтруист.

— И аз теб.

— Ние не знаехме с какво се захващаме — рече Дух. — Келсайър ни обещаваше богатства. А ти какво ще спечелиш от това?

— Гражданина не е човек, с когото да правиш бизнес — изсумтя Дюрн. — Отлежалото червено вино на Венчърови да се продава за жълти клипсове! Контрабандата замря, защото хората се боят да купуват стоките ни. При лорд Владетеля нещата никога не са били толкова зле. — Той се наведе над масата. — Ако твоите приятелчета, дето се настаниха в старата сграда на Министерството, смятат, че могат да се справят с този безумец, кажи им, че имат подкрепата ми. В града няма кой знае какво нелегално движение, но Куелион ще се изненада какво можем да постигнем при добра организация.

Дух се замисли.

— Има един мъж, който подслушва разговорите в кръчмата на улица Западен поток. Прати някой да се свърже с него. Той е Усмирител — най-добрият, когото си срещал, — но със сигурност си личи сред тълпата. Направи му това предложение.

Дюрн кимна. Дух се обърна да си върви, после го погледна през рамо.

— И не споменавай пред него името ми, нито какво се е случило с мен.

Излезе, мина покрай чакащите отвън пазачи и изгонени картоиграчи и веднага щом се озова на озарената от звездната светлина улица, побърза да свали превръзката.

Докато крачеше по тесните улички на Грапата, отново се върна към току-що проведения разговор. Всъщност Дюрн не бе разкрил нищо чак толкова важно за него. Но въпреки това Дух имаше усещането, че наоколо се случват странни неща — неща които не бе планирал и не можеше да разгадае. Беше свикнал с гласа на Келсайър и с употребата на пютриум, но все още не бе сигурен, че ще оцелее в положението, в което се намираше.

— Ако не се справиш скоро с Куелион — рече Келсайър, — той ще открие приятелите ти. Вече подготвя убийци.

— Няма да ги прати — побърза да възрази Дух. — Особено ако е чул слуховете, които Дюрн пуска за мен. Всички знаят, че Сейзед и Бриз бяха от нашата група. Куелион не би ги премахнал, освен ако не се окажат пряка заплаха за поста му.

— Куелион е неуравновесен човек — възрази Келсайър. — Не чакай твърде дълго. Не ти трябва да разбираш от личен опит на какво е способен.

Дух потъна в мълчание. Изведнъж чу стъпки, приближаваха се бързо. Обърна се рязко, бръкна под наметалото си и посегна към оръжието.

— Не си в опасност — тихо каза Келсайър.

Дух се отпусна, загледан в тъмния силует, който се приближаваше. Оказа се, че е един от картоиграчите при Дюрн. Пуфтеше и лицето му бе зачервено от бързане и възбуда.

— Милорд! — рече той.

— Не съм лорд — отвърна Дух. — Какво е станало? Да не би Дюрн да е в опасност?

— Не, господарю — отвърна мъжът. — Аз само… аз…

Дух повдигна въпросително вежди.

— Имам нужда от помощ — изпухтя задъхано мъжът. — Докато разберем кой сте, вече си бяхте тръгнали. Аз само…

— Помощ за какво? — прекъсна го раздразнено Дух.

— За сестра ми, господарю — рече мъжът. — Гражданина я прибра. Нашият баща беше… благородник. Дюрн ме скри, но Майли беше предадена от жената, при която живееше. Господарю, тя е само на седем. Той ще я изгори след няколко дни!

Дух се намръщи. „Какво всъщност очаква от мен?“ Отвори уста да зададе въпроса, но спря. Спомни си, че не е предишният безпомощен Дух. Че може да направи нещо.

Какво би направил Келсайър?

— Можеш ли да ми намериш десет мъже? — попита Дух. — Твои приятели, готови за нощна работа?

— Разбира се. Искам да кажа — почти сигурно. Това има ли нещо общо с Майли?

— Не — отвърна Дух. — Но има общо с дълга ти за спасяването на Майли. Намери ми тези хора и ще видя какво мога да направя за спасяването на сестра ти.

Мъжът кимна ентусиазирано.

— Действай веднага — подкани го Дух. — Започваме тази вечер.

36.

— Не биваше да ходиш там — каза Сет с привидно равнодушие.

Елънд повдигна вежди и смуши леко жребеца, с който яздеше из лагера. Тиндуил го бе научила да се показва пред хората, особено там, където от него се очаква да командва. Урок, който му допадна още тогава, и сега той бе яхнал коня си, — бе с черно наметало, за да скрие петната от сажди по дрехите си, и кръстосваше лагера така, че войниците да го виждат. Сет яздеше до него, завързан за специално изработеното седло.

— Нима смяташ, че с влизането си в града съм се изложил на прекомерна опасност? — попита Елънд и кимна на група войници, които бяха преустановили работата си, за да му отдадат чест.

— Не — отвърна Сет. — И двамата знаем, че не давам пукната пара за живота ти, момче. Освен това ти си Мъглороден. Щеше да се измъкнеш, ако положението стане напечено.

— Какво тогава? Защо според теб това да е грешка?

— Защото — рече Сет — си се срещнал с хората от града. Разговарял си с тях, танцувал си сред тях. По дяволите, момче. Не разбираш ли, че това е проблем? Когато удари часът за атака, ще се тревожиш да не би някой от тях да пострада.

Известно време Елънд яздеше мълчаливо. Вече беше свикнал с утринните мъгли. Те обгръщаха лагера и скриваха мащабите му. Дори с подсиленото му от калай зрение далечните палатки бяха само силуети. Сякаш яздеше през някакъв мистичен свят, място на неясни сенки и далечни звуци.

Беше ли грешка, че бе отишъл в града? Може би. Елънд добре разбираше какво има предвид Сет — знаеше колко е важно за един пълководец да гледа на враговете си не като на отделни хора, а като на множество. Пречка пред постигане на целта.

— Аз пък съм доволен, че го направих — заяви той.

— Зная. — Сет кимна и се почеса по гъстата брада. — И точно това ме ядосва, ако трябва да съм откровен. Ти си състрадателен човек. Това е слабост, но не е истинският ти проблем. Това, което ме безпокои, е неспособността ти да овладяваш това състрадание.

Елънд го погледна учудено.

— Не бива да се привързваш към противника си, Елънд — продължи Сет. — Трябва на всяка цена да избегнеш това положение! Дявол го взел, момче, всеки водач си има слабо място — победители стават тези, които се учат да надмогват недостатъците си, а не да ги подхранват! — Елънд не отговори и Сет въздъхна. — Добре, да говорим за обсадата. Инженерите отклониха няколко потока, водещи към града, но не мислят, че това е основният им източник на питейна вода.

— Така е — потвърди Елънд. — Вин откри в пределите на града шест големи кладенеца.

— Трябва да ги отровим.

Елънд не отговори. Двете половини в него продължаваха да воюват. Мъжът, който беше преди, искаше да защити колкото се може повече хора. Човекът, в който се превръщаше обаче, бе много по-голям реалист. Той знаеше, че ще дойде време, в което ще трябва да убива — или най-малкото да сплаши, за да спасява хора.

— Хубаво де — рече той. — Ще накарам Вин да свърши тази работа довечера — но ще остави бележки на кладенците, за да се знае, че сме го направили ние.

— Защо? — намръщи се Сет.

— Не искам да убивам хора, Сет — отвърна Елънд. — Само да ги изплаша. Те ще идат при Йомен за вода. Целият град ще поиска от него да предприеме нещо и тогава запасите му ще привършат бързо.

Сет изсумтя. Но изглеждаше доволен, че Елънд е приел предложението му.

— А околните селища?

— Оставям на теб да се занимаваш с тях — рече Елънд. — Вземи десет хиляди войници и ги обиколи — стресни хората, но не убивай. Нека шпионите на Йомен го засипят с послания, че кралството му е на път да рухне.

— Половинчата игра подхващаш, момко — намръщи се Сет. — Но все някога ще трябва да вземеш решение. Ако Йомен откаже да се предаде, ще се наложи да атакуваш града.

Стигнаха щабната шатра и Елънд дръпна юздите на коня и каза тихо:

— Зная.

Сет само изсумтя.

Отвътре излязоха слуги, за да го свалят от седлото. Почти в същия миг земята се разтресе и Елънд изруга и дръпна юздите да овладее коня си, който подскочи изплашено. Трусът бе толкова силен, че събори рейките на околните шатри и те рухнаха. Чуваше се дрънчене на падащи метални съдове и оръжия.

Постепенно земетресението утихна и Елънд се обърна да провери как е Сет. Някогашният крал бе успял да овладее животното, но се бе килнал на една страна и всеки миг щеше да падне. Прислугата притича да му помогне.

— Проклетите трусове стават все по-чести — изръмжа Сет.

Из целия лагер се чуваха викове и ругатни. Напоследък трусовете наистина бяха зачестили, предишният бе едва преди две седмици. Земетресенията по принцип не бяха често явление в Последната империя — на млади години Елънд не помнеше да е преживял и едно подобно в Централната област.

Въздъхна, скочи от коня и последва слугите, които внасяха Сет в шатрата.

— Този глупак Хам съобщи ли ти новините от Лутадел? — попита Сет, щом останаха сами.

— Съобщи ми, че няма никакви новини — отвърна Елънд. И наистина, от столицата нямаше нито вест, нито следа от поръчаните от Елънд припаси.

— Не разполагаме с много време, Елънд. Не повече от два-три месеца. Ще стигнат колкото да отслабим защитата на Йомен, и може би да измъчим хората му до степен да решат, че е по-добре да ги нападнем.

Елънд го погледна. Сет седеше в креслото, втренчил нахален поглед в него. Позата му бе достатъчно красноречива — Сет бе парализиран и не можеше да сплашва хората с физическата си сила. Ето защо намираше други начини да изглежда страховит.

Сет знаеше как да удари там, където боли най-много. Намираше слабите места на хората и ги използваше по начин, на който не бяха способни дори Усмирителите. И същевременно Елънд подозираше, че в душата си е много по-добродушен, отколкото е склонен да признае.

Днес изглеждаше особено изнервен. Сякаш беше разтревожен от нещо. Нещо важно — нещо, което може би е бил принуден да изостави?

— Сет, с Алриане всичко ще е наред — каза Елънд. — Нищо няма да й се случи, докато е със Сейзед и Бриз.

Сет изсумтя и махна небрежно с ръка — макар че отмести поглед.

— По-добре ми е, когато тази малка глупачка не е наблизо. Нека онзи Усмирител се забавлява с нея! Както и да е, не говорехме за мен, а за теб и обсадата.

— Казах ти, Сет — отвърна Елънд. — Ще нападнем, ако преценя, че е неизбежно. — Докато говореше, чергилото на шатрата се повдигна и влезе Хам, придружаван от спътник, когото Елънд не бе виждал на крака от седмици.

— Демоа! — възкликна Елънд. — Вече си станал? Много се радвам.

— Другите се оправиха преди доста време, Демоа — подметна Сет. — А повечето изобщо не се разболяха.

„Освен онези, които умряха“ — помисли Елънд. Погледна Демоа и видя, че младият генерал се е изчервил от притеснение.

— Какво има, Демоа?

— Нищо, ваше величество.

— Демоа, в моя лагер няма такъв отговор — скастри го Елънд. — За какво става въпрос?

Хам въздъхна и дръпна един стол, яхна го наопаки и опря мускулестите си ръце на облегалката.

— Ел, из лагера се носи слух…

— Ама и тия войници! — изпръхтя Сет. — Суеверни са като бабички.

— Та значи разправят — продължи Хам, — че тези, които се разболяват от мъглите, всъщност са наказани.

— Наказани? — повтори Елънд. — За какво?

— За липсата на вяра, ваше величество — докладва Демоа.

— Глупости — рече Елънд. — Всички знаем, че мъглите избират жертвите си случайно.

Но се замисли. „Не. Всъщност има някаква закономерност. Числата го доказват“.

— Както и да е — въздъхна той, решен да смени темата. — Какви са докладите днес?

Хам отговаряше за бойния дух и подготовката, Демоа за снабдяването и устройството на лагера, Сет — за стратегията и патрулите. Елънд ги слушаше с половин ухо, сключил ръце зад гърба си. Съобщенията не се различаваха почти по нищо от предидущите, но Елънд се радваше, че Демоа се връща към задълженията си.

Мислите му постепенно се отнесоха в друга посока. Обсадата се развиваше доста добре, макар че тази игра на изчакване започваше да го дразни. Може би наистина щеше да е по-добре да нападне града незабавно — както го съветваше и Сет. Разполагаше с колоси, а и всички доклади потвърждаваха, че войниците му са по-добре подготвени от тези в гарнизона на Фадрекс. Скалните тераси подсилваха отбранителната мощ на града, но и Елънд не беше в съвсем неизгодно положение.

Само дето подобно решение щеше да му коства твърде много жертви.

Стъпка, която се колебаеше да предприеме — защото щеше да се превърне от защитник в агресор. От бранител в завоевател. Ядосваше се на собственото си колебание.

Имаше още една причина, която го спираше да нападне града. Отначало бе смятал Йомен за зъл тиран, покварен принудител, верен на лорд Владетеля. Но за съжаление се оказа, че Йомен е уравновесен и разумен човек. При това защитаваше позицията си със солидни аргументи. В известен смисъл обвиненията му спрямо Елънд бяха верни. Елънд наистина бе лицемер. Говореше за демокрация, а бе взел трона със сила.

Той вярваше, че хората са очаквали тъкмо това от него. Но в този факт се коренеше и лицемерието му. По същата логика би могъл да прати Вин да убие Йомен. Но можеше ли да издаде смъртна присъда на човек, който не бе направил нищо нередно, освен че бе следвал принципите си?

Убийството на принудителя изглеждаше почти толкова непочтено, колкото и пращането на колосите в града. „Сет е прав — помисли Елънд. — Опитвам се да мисля и за двете страни“. За един кратък миг, докато разговаряше с Телдън на бала, бе почувствал увереност в себе си. Наистина все още вярваше в собствените си твърдения. Смяташе, че е различен от лорд Владетеля. Че предоставя на народа си свобода и му осигурява справедливост.

Ала имаше чувството, че тъкмо тази обсада може да прекатури баланса между това, което е — и което би могъл да стане. Би ли могъл да оправдае завземането на Фадрекс със сила, избиването на армията и плячкосването на провизиите и всичко това уж за благото на народа на своята империя? А щеше ли да посмее да направи обратното — да отстъпи от Фадрекс и да забрави за тайните на скривалището — тайни, които може би щяха да спасят империята? Да ги остави в ръцете на човек, смятащ, че спасява съгражданите си в името не на друг, а на лорд Владетеля?

Все още не беше готов за решение. За момента предпочиташе да изчака, дори да потърси друга възможност. Каквато и да е, само да не се налага да щурмува града. Дори продължителната обсада му се струваше по-благоприятна. През това време можеше да прати Вин, за да се опита да проникне в скривалището. Според доклада й сградата бе строго охранявана. Не беше сигурна, че ще успее да влезе от първия опит. Но може би по време на бала охраната щеше да е по-небрежна. Чудесен момент да надзърне вътре и да провери какво се крие там.

„Ако Йомен не е наредил да изнесат плочата с надписа на лорд Владетеля — мислеше си Елънд. — Или ако там е имало нещо друго“.

И все пак това бе възможност. Досегашните записки на лорд Владетеля целяха единствено да помогнат за оцеляването на хората. Ако Елънд успееше да намери начин да получи неговите съвети, без да се налага да щурмува града и да избива хиляди, бе готов да го направи.

Мъжете привършиха с докладите и Елънд ги освободи. Хам излезе забързан за сутрешните упражнения с войниците. Сет го последва след малко, отнесен от неизменните слуги. Но Демоа се задържа. Не беше никак лесно за Елънд да си припомни, че генералът е само с няколко години по-голям от него. Голият скалп и множеството рани го караха да изглежда остарял, също и изтощението от прекараната болест.

Демоа, изглежда, бе разколебан от нещо. Елънд чакаше търпеливо и накрая генералът сведе засрамено очи.

— Ваше величество… струва ми се, че трябва да ме освободите от поста ми.

— И защо смяташ така?

— Не мисля, че съм достоен за тази служба.

Елънд се намръщи.

— Милорд, само човек, който има доверието на Оцелелия, може да заема подобен пост — побърза да вметне младият генерал.

— Сигурен съм, че ти си точно такъв човек, Демоа.

Генералът поклати глава.

— Тогава защо той позволи да се разболея? Защо избра точно мен?

— Демоа, казах ти, това става случайно.

— Милорд, не бих искал да споря с вас, но и двамата знаем, че това не е вярно. Нали вие сам казахте, че тези, които се разболяват, страдат по волята на Келсайър?

— Така ли? — учуди се Елънд.

— Да. Когато изложихме армията на мъглите. Тогава извикахте на хората да не забравят, че Келсайър е Господар на мъглите и че следователно болестта ни спохожда по негова воля. Мисля, че бяхте прав. Оцелелия наистина е Господар на мъглите. Той сам се провъзгласи за такъв, в нощта преди да загине. Милорд, той причинява болестта. Зная, че е така. Открива тези, които нямат вяра, и ги наказва.

— Нямах предвид това, Демоа — рече Елънд. — Говорех, че Келсайър иска да преживеем това страдание, а не че избира конкретни хора.

— Както и да е, милорд, вие казахте тези думи.

Елънд махна с ръка, за да покаже, че разговорът е приключен.

— Милорд, а как ще обясните странното съотношение? — попита Демоа.

— Не съм сигурен — призна Елънд. — Вярно е, че точният брой на разболелите се е необичаен от статистическа гледна точка, но това няма връзка с твоя случай.

— Не говорех за тази бройка, милорд — рече Демоа, все така свел поглед. — А за тези, които остават болни, докато другите се възстановяват.

— Чакай малко. — Елънд го погледна. — Това пък какво значи?

— Не сте ли чули, милорд? — попита тихо Демоа. — Писарите го обсъждаха и постепенно слухът плъзна из армията. Повечето хора не разбират от цифри, но знаят, че става нещо странно.

— Какви цифри? — попита Елънд.

— Милорд, разболелите се са пет хиляди.

„Точно шестнайсет процента от армията“ — помисли Елънд.

— От тях умряха петстотин — продължи Демоа. — От останалите почти всички се възстановиха в един и същи ден.

— Но не и някои — рече Елънд. — Като теб.

— Като мен — повтори приглушено Демоа. — Триста двайсет и седем души продължихме да боледуваме, докато другите вече бяха на крака.

— Е, и? — попита Елънд.

— Това е точно една шестнайсета от разболелите се, милорд — обясни Демоа. — И ние продължихме да боледуваме точно шестнайсет дни. До последния час.

Чергилото изплющя от внезапен повей. Елънд не можа да потисне споходилата го тръпка.

— Съвпадение — рече накрая. — Когато се ровиш в статистиката, винаги се натъкваш на подобни неща, трудно обясними статистически аномалии.

— Не ми изглежда като обикновена аномалия, милорд — възрази Демоа. — Това число се появява отново и отново. Шестнайсет.

Елънд поклати глава.

— Дори и да е така, Демоа, това не означава нищо. Просто едно число.

— Точно толкова месеци е прекарал Оцелелия в Хатсинските ями — промълви Демоа.

— Съвпадение.

— На толкова години е била лейди Вин, когато станала Мъглородна.

— Пак съвпадение — упорстваше Елънд.

— Твърде много станаха съвпаденията, милорд.

Елънд се намръщи и скръсти ръце. Демоа, разбира се, беше прав. „Безсмислено е да отричам. Трябва да зная какво мислят хората, не да им противореча“.

— Добре, Демоа — рече той. — Да кажем, че нито едно от тези неща не е съвпадение. Изглежда, имаш някаква теория за тях.

— Тази, която ви казах одеве, милорд — оживи се Демоа. — Мъглите са дело на Оцелелия. Избират определени хора и ги убиват, други от нас се разболяват и винаги се спазва числото шестнайсет, за да ни докажат, че той стои зад тези събития. Тези които прекарват болестта най-тежко, са същите, които са ни навлекли гнева му.

— Е, като изключим умрелите, разбира се — рече Елънд.

— Вярно — потвърди Демоа и вдигна глава. — Така че… може би има надежда за мен.

— Не целях да те успокоявам, Демоа. Все още не приемам тази идея. Може би има странности, но интерпретацията се основава на предположения. Защо Оцелелия ще ти е ядосан? Ти си един от най-верните му последователи.

— Аз сам избрах този пост, милорд — обясни Демоа. — Той не ме е посочвал. Просто… започнах да проповядвам, а хората ме слушаха. Вероятно това го е разгневило. Ако го е желаел, щеше да ми го подскаже, докато беше още жив.

„Едва ли Оцелелия е мислел точно за това, докато е бил жив — рече си Елънд. — По-важно е било да разбуни духовете на скаа, да ги вдигне на бунт“.

— Демоа — заговори той, — знаеш, че приживе Оцелелия не е създавал подобна религия. Беше измислена от хора като теб чак след като той напусна този свят.

— Истина е — потвърди Демоа. — Но той се е явявал пред някои хора след смъртта си. И аз не съм един от тях.

— Не се е явявал пред никого — рече Елънд. — Това беше кандрата ОреСюр, с неговото тяло. И това също ти е добре известно.

— Да — рече Демоа. — Но кандрата действаше по заповед на Оцелелия. А аз не бях в списъка на навестените.

Елънд сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. Знаеше, че Демоа не е малодушен. Беше го виждал да се изправя дръзко пред дваж по-висок от него колос.

— Демоа — каза той, — искам да ме разбереш правилно. Самосъжалението ти започва сериозно да ти вреди. Щом мъглите поразиха точно теб, какво по-добро доказателство, че действат на случаен принцип, който няма нищо общо с настроенията на Келсайър? Сега едва ли е най-добрият момент да се поддаваш на съмнения. И двамата знаем колко много си посветил на тази армия.

Демоа се изчерви.

— Помисли за това — добави Елънд и прибави към думите си едва доловим окуражаващ аломантичен Тласък. — Ти си недвусмислено доказателство, че вярата на един човек няма нищо общо с избора на мъглите. Така че, вместо да се поддаваш на униние, по-добре да открием истинската причина за поведението на мъглите.

Демоа помълча няколко секунди, после кимна.

— Вероятно сте прав, милорд. Навярно съм се заблуждавал.

Елънд се усмихна. После изведнъж си припомни собствените си думи: „Това е недвусмислено доказателство, че вярата на един човек няма нищо общо с избора на мъглите“.

Не беше съвсем вярно. Демоа бе сред най-фанатично вярващите в лагера. Ами другите, които бяха лежали болни колкото него? Дали и те бяха хора, отдадени на вярата?

И тъкмо да зададе този въпрос, отекнаха виковете.

37.

От далечината долетяха писъци и Вин се надигна стреснато в каютата. Не беше заспала, но почти дремеше. Поредната нощ на скитосвания из Фадрекс я бе изтощила.

Но забрави умората веднага щом от север долетяха шумове от битка. „Най-сетне!“ — помисли си, отметна завивките и излетя от каютата. Беше облечена както обичайно с панталони и риза и заредена с неизменния запас стъкленици. Гаврътна една.

— Лейди Вин! — извика един от лодкарите. — Нападнаха лагера!

— И тъкмо навреме — отвърна Вин, Тласна се от кнехта на ладията изскочи във въздуха и се стрелна през утринната мъгла, оставяйки след себе си белезникави вихри, като птица, преминаваща през облак.

С разпален калай скоро откри къде се води битката. Няколко групи конници бяха нахлули в северната част на лагера и изглежда, се опитваха да си пробият път към товарните ладии, закотвени в широката извивка на канала. Аломантите на Елънд бяха в средата на отбранителната линия на брега, с Главорезите отпред и Монетомети на втора линия, за да обстрелват нападателите. Фланговете се пазеха от обикновени войници, които се биеха добре, а и конниците бяха забавени от барикадите.

„Елънд беше прав — помисли си с гордост Вин, докато се снижаваше от небето. — Ако не бяхме изложили хората ни на въздействието на мъглите, сега щяхме да имаме сериозни проблеми“.

Стратегическият ход на краля бе спасил припасите им и бе довел до примамването на един щурмови отряд на Йомен. Конниците вероятно бяха очаквали да прекосят лагера с лекота — тоест да заварят войниците неподготвени в мъглите — и да подпалят без затруднение ладиите с провизии. Но съгледвачите на Елънд ги бяха разкрили своевременно и вражеската кавалерия срещаше достоен отпор.

Конници на Йомен атакуваха лагера и от южната страна. Макар че войниците на Елънд се сражаваха храбро, противникът им притежаваше предимството на конник срещу пешак. Вин се стрелна нататък, разпали пютирум, за да подсили тялото си, хвърли една монета, Тласна се от нея, за да забави спускането си, и стъпи на земята, вдигайки облак прах. Конниците от южната страна бяха проникнали на около една трета в лагера и Вин се приземи точно сред тях.

„Без подкови са — осъзна тя в мига, когато се обърнаха към нея. — Копията им са с каменни върхове и не носят мечове. Йомен се е подготвил добре“.

Това само разпали интереса й и тя се усмихна, усетила приятния прилив на адреналин в кръвта си. След броени мигове към нея препускаха трийсетина ездачи.

Вин ги изгледа спокойно. После скочи. Не й трябваше стомана, за да набере височина — подсилените й от пютриум мускули свършиха същата работа. Преметна се над копието на най-предния конник и усети как върхът му цепи въздуха под нея. Изрита войника с крак в лицето и той изхвърча от седлото. Вин скочи до търкалящото се тяло, пусна една монета и се Тласна настрани от галопиращите войници. Събореният ездач изкрещя под копитата на конете.

Тласъкът на Вин я отнесе през разтвореното чергило на една голяма спална шатра. Тя стъпи на земята, Тласна се от металните клинове и ги изтръгна.

Стените на шатрата се разтърсиха, чу се пукот на скъсани въжета, шатрата излетя във въздуха и се разтвори като птичи криле, клиновете изпънаха въжетата. От резкия повей се вдигна облак пепел и войниците от двете страни на бойната линия се извърнаха към нея. Тя изчака платнището да се снижи и Тласна отново. Клиновете се откъснаха от въжетата и полетяха право към конниците.

Мъже и животни западаха едновременно с крясъци и цвилене. Шатрата изплющя на земята до нея. Вин се усмихна и прескочи раздраното платнище. Конниците полагаха отчаяни усилия да реорганизират атаката си, но тя не им даде време. Войниците на Елънд вече бяха отстъпили от бойното поле, за да може Вин да атакува, без да се бои, че ще нарани свои хора.

Вин се втурна между конниците, които се опитваха да й препречат пътя с туловищата на своите животни, Придърпа отново, изтръгна още клинове от земята и ги използва като метални стрели. Още десетина конници изпопадаха.

Чу зад гърба си тропот на копита, обърна се и видя, че един от капитаните е организирал нова атака. Десетина конници се носеха към нея, едни вдигнали копия, други опънали тетивите на лъкове.

Вин не обичаше да убива. Но пък харесваше аломантията — предизвикателството на умението, силата и тръпката на Тласъците и Тегленето, усещането за мощ, изпълващо тялото, и когато мъже като тези й осигуряваха извинението да прибягва до насилие, не се колебаеше.

Стрелите нямаха никакъв шанс да я достигнат. Пютриумът й придаваше сила и баланс и тя с лекота ги избягваше, като се Теглеше от метални предмети зад гърба си. Скочи във въздуха и под нея профуча още една изтръгната от земята палатка. Вин се приземи и я Тласна пред себе си. Тя се разтвори като тръсната носна кърпа и помете препускащите коне.

Вин надигна втора стъкленица, за да попълни запасите си от стомана, Придърпа и вдигна още една шатра във въздуха. Но конниците вече бяха започнали да отстъпват. Тя понечи да ги последва, но спря. Някой я следеше — виждаше сянката му в мъглата. Разпали бронз.

От фигурата се излъчваха ритмични пулсации. Аломант. Мъглороден. Беше твърде нисък, за да е Елънд. Вин не можеше да различи повече подробности заради мъглата и пепелта.

Не беше време за колебания. Вин хвърли една монета и литна към непознатия.

Той отскочи назад и се Тласна във въздуха. Вин го последва и скоро лагерът остана зад тях. Мъжът се насочи към града, придвижваше се с огромни подскоци над покритата със сажди земя. Прехвърча над скалните тераси и Вин го последва.

В поведението на неизвестния я нямаше онази игривост, с каквато бе характерен Зейн. Този човек наистина се опитваше да й избяга.

Вече се носеха над покривите на сградите. Вин скръцна със зъби, подразнена от неспособността си да го настигне.

Да, той беше добър. Принуждаваше я да полага огромни усилия. „Чудесно!“ — помисли си тя и подготви дуралуминий. Беше се приближила достатъчно, за да се увери, че фигурата не е само сянка в мъглата, че е реална и телесна, а не някакъв призрак. Беше почти сигурна, че това е човекът, който я бе следил при първото й проникване във Фадрекс. Йомен имаше свой Мъглороден.

Но за да се сражава с този човек, първо трябваше да го настигне. Тя изчака подходящия момент, тъкмо когато достигаше най-високата точка на поредния си скок, изгаси всички метали и разпали дуралуминий. И Тласна.

Зад гърба й долетя трясък — от неестествено силния й Тласък вратата, която бе използвала за котва, бе излетяла от пантите. Вин се изстреля напред с главоломно ускорение и профуча като пусната от тетивата стрела. Приближаваше противника си с неимоверна скорост.

Но той бе изчезнал. Вин изруга и отново разпали калай. Не можеше да го остави да гори по време на дуралуминиевия изблик — тогава запасът й от калай щеше да свърши в едно мълниеносно изригване, което можеше да я заслепи. Притегли надолу и кацна на един покрив. Приклекна и се огледа.

„Къде изчезна?“ — запита се и разпали бронз, доверявайки се на инстинктивната си и същевременно необяснима — способност да прозира през медните облаци на противниците си. Нито един аломант не можеше да се скрие от нея, освен ако не изгаси напълно всичките си метали. Което, изглежда, бе направил този. Отново. За втори път й се измъкваше.

Всичко това намекваше за една обезпокоителна възможност. Вин бе положила максимални усилия да опази в тайна способността си да прониква през медни облаци, но бяха изминали близо четири години, откакто я бе открила. Зейн знаеше за нея и не беше изключено да са се досетили и други.

Постоя още малко на покрива, макар да знаеше, че няма да открие нищо повече. Противникът й бе достатъчно хитър да й избяга в точния момент, когато бе изгасила калая, и вероятно щеше да остане скрит, докато тя си тръгне. Нещо повече, тя се зачуди защо въобще й бе позволил да го забележи…

Стана рязко, погълна съдържанието на още една стъкленица, Тласна се от покрива и полетя с яростна тревога назад към лагера.

Войниците вече разчистваха мястото на битката. Елънд крачеше сред тях, издаваше нареждания, поздравяваше отличилите се и въобще беше на показ. Щом видя белия му мундир, Вин изпита облекчение.

Приземи се до него и попита:

— Елънд, нападнаха ли те?

Той я погледна.

— Какво? Мен? Не, с мен всичко е наред.

„Значи аломантът не е бил пратен, за да ме отвлече, та да нападнат Елънд“ — помисли си тя и се намръщи озадачено. Тъкмо тази мисъл й бе хрумнала. Но…

— Вин, с мен всичко е наред, но… — продължи Елънд.

— Какво е станало? — попита Вин разтревожено.

— Колосите. Половината са избити.

Половината колоси лежаха избити в подножието на стръмното плато. Двайсетте хиляди чудовища бяха намалели до десет хиляди за съвсем кратко време, след като умело поставената клопка бе посяла смърт и разруха сред чудовищата, докато войниците на Елънд отбиваха привидната атака. Мъгли бяха попречили на хората да видят какво става, преди да е станало твърде късно. Самият Елънд бе почувствал повея на смъртта откъм колосите, но погрешно го бе приел за типичната за тях жажда да убиват.

— Има пещери в задната част на тези скали — каза Хам. — Йомен сигурно е прибрал катапултите си в тях, когато е разбрал за приближаването ни, макар че най-вероятно ги е построил с идеята да нападне Лутадел. Както и да е, това плато е идеално място за позиция за обстрел. Според мен Йомен е разположил тук катапултите с намерението да атакува нашата армия, но когато е забелязал, че колосите се настаняват в подножието на платото…

Елънд все още чуваше писъците в главата си — колосите, изпълнени с жажда да убиват и същевременно неспособни да атакуват своя противник, който се е намирал високо над тях. Хвърлените с катапултите камъни бяха довели до жестоки поражения и малко след това чудовищата се бяха освободили от контрола му. Гневът им бе толкова мощен, че той не бе успял да им попречи да се нахвърлят едни срещу други. Основната част от жертвите бяха дадени след това, докато колосите се бяха млатили помежду си. Почти всеки втори колос бе загинал от ръката на свой другар.

„Изгубих контрол над тях“ — помисли си той. Беше станало съвсем за кратко и само защото колосите не бяха имали възможност да се доберат до нападателите си. Но това се бе оказало напълно достатъчно.

— Щателно подготвена операция, Ел — продължи Хам. — Йомен е забелязал, че патрулите ни в сутрешните часове са подсилени, и съвсем правилно е предположил, че очакваме атака по това време. И игра според очакванията ни — удари ни, но само за да удари и тук.

— Което му струва доста — отвърна Елънд. — Наложи му се да изгори собствената си обсадна техника, за да не попадне в ръцете ни, и да се раздели с няколкостотин от най-добрите си войници — плюс конете им — при атаката на лагера.

— Така е — потвърди Хам. — Но си струва да размениш катапултите и дори петстотин конници срещу десет хиляди колоса, нали? А и Йомен сигурно отдавна изпитва затруднения с храната за животните — само Оцелелия знае откъде се сдобива със зоб. По-добре да ги използва сега, преди да са започнали да измират от глад.

Елънд кимна замислено. „Това доста затруднява положението. С десет хиляди колоса по-малко…“ Изведнъж силите им изглеждаха доста по-съпоставими. Елънд можеше да поддържа обсадата, но щурмът на града вече беше рискован.

Той въздъхна.

— Не биваше да разполагаме колосите толкова далече от главния лагер. Ще трябва да ги преместим.

На Хам това очевидно изобщо не му се понрави.

— Те не са опасни — добави Елънд. — С Вин можем да ги контролираме.

„В повечето случаи“.

Хам сви рамене и тръгна към лагера, а Елънд се приближи до Вин, която стоеше на самия ръб на платото. Беше му някак неспокойно на тази височина. Ала тя като че ли дори не забелязваше стръмнината.

— Трябваше да ти помогна да си върнеш контрола над тях — каза Вин тихо, зареяла поглед в далечината. — Но Йомен ми отвлече вниманието.

— Той измами всички ни — отвърна Елънд. — Усещах, че нещо става с колосите, но не си давах ясна сметка. Възвърнах контрол над тях, докато ти се прибра, но по това време половината бяха мъртви.

— Йомен има Мъглороден.

— Сигурна ли си?

Вин кимна.

„Още един проблем“. Елънд се постара да сдържи яда си. Войниците имаха нужда от уверен водач.

— Ще ти дам хиляда колоса — рече. — Трябваше да си ги разделим по-рано.

— Ти си по-силният — заяви Вин.

— Очевидно не съм достатъчно силен.

Вин въздъхна, после кимна.

— Ще сляза долу.

— А аз ще ти освободя хиляда. Бъди готова да ги поемеш веднага.

„Трябваше да усетя, че съм позволила да ме завладее възбудата на битката“ — мислеше си Вин, докато се спускаше в плавен полет надолу. Сега вече всичко й изглеждаше съвсем ясно. Но за съжаление резултатът от атаката само подклаждаше предишното й безпокойство.

Хвърли една монета и се приземи. Дори скок от няколкостотин стъпки височина вече не я плашеше. Спомни си първия път, когато се изправи на стената на Лутадел — как я беше страх да използва аломантията и да скочи въпреки окуражаването на Келсайър. Сега можеше да пристъпи от ръба на някоя скала и да полети надолу, унесена в собствените си мисли.

Закрачи по покритата със сажди земя. Слоят пепел вече стигаше до глезените й и ако не гореше пютриум, щеше да я затруднява при ходене. Саждопадите ставаха все по-гъсти.

Човек се приближи почти веднага и тръгна до нея. Вин не знаеше дали между двамата съществува някаква особена връзка, или чудовището просто е заинтригувано от появата й. Имаше нова рана на ръката, вероятно получена по време на битката.

Както обикновено емоционалният фон в лагера на колосите бе едва доловим. Допреди съвсем малко те се бяха налагали и убивали яростно под дъжд от сипещи се отгоре камъни. Сега просто седяха, събираха се на малки групи и не обръщаха никакво внимание на раните си. Щяха да запалят огньове, ако имаше дървета. Неколцина ровеха земята и поглъщаха шепи пръст.

— Човек, твоите другари никога ли не изпитват тъга? — попита Вин.

Едрият колос сведе към нея нацепеното си кървящо лице.

— Тъга?

— Толкова много от вас загинаха. — Тя погледна към въргалящите се наоколо трупове. Повечето бяха одрани — това бе обичайният ритуал при колосите, когато погребваха мъртвите.

— Ние ще се погрижим за тях — рече Човек.

— Така е — потвърди Вин. — Като им смъкнете кожата. Всъщност защо го правите?

— Те са мъртви — отвърна Човек, сякаш това обяснение бе достатъчно.

Недалеч от тях една група, командвана от безшумните заповеди на Елънд, бавно се отдалечи от лагера. След малко колосите спряха и се заоглеждаха, но вече не се движеха като един.

Вин реагира незабавно: изгаси металите, разпали дуралуминий, добави и цинк в масивно Теглене, разпалвайки чувствата на колосите, и те незабавно преминаха под неин контрол.

Управлението на толкова много чудовища не беше лесна работа, но все пак бе в пределите на възможностите й. Вин им нареди да се успокоят и да не убиват повече, после им позволи да се върнат в лагера. Отсега нататък те щяха да са частица от ума й, но нямаше да се налага да използва повече аломантия, за да ги управлява. Можеше да не им обръща внимание, поне докато чувствата им са уравновесени.

Човек погледна към тях и каза:

— Ние сме… по-малко.

Вин го погледна учудено.

— Да. Как разбра?

— Аз… — Човек млъкна, втренчил изцъклените си очи в лагера. — Ние се бихме. Загивахме. Трябват ни още. Имаме твърде много мечове. — И посочи към голяма купчина тежки клиновидни мечове, които вече нямаха собственици.

„Можеш да контролираш броя на колосите чрез техните мечове — й бе казал веднъж Елънд. — С растежа си те се бият за по-тежки мечове. Свободните оръжия отиват при дребните, млади колоси. Но никой не знае откъде се вземат те“.

— Ще ви трябват още колоси за тези мечове — подхвърли Вин.

Човек кимна.

— Което означава — продължи Вин, — че имате нужда от още деца.

— Деца?

— Да, още деца. Още колоси.

— Ти трябва да ни ги дадеш.

— Аз?

— Ти се би — каза той и посочи ризата й. По нея имаше кръв, но не нейната собствена.

— Така е — съгласи се Вин.

— Дай ни още.

— Не те разбирам. Моля те, покажи ми.

— Не мога — отвърна Човек и поклати глава. — Не е редно.

— Почакай — спря го Вин. — Не е редно? — За първи път чуваше подобен абстрактен израз от колос.

Човек я погледна и тя видя усилието, изписано на лицето му. Тласна го съвсем леко с емоционална аломантия. Не знаеше какво да го пита, а и така контролът й над него отслабна. Но въпреки това го подкани да разсъждава — предполагаше, че точно в този момент умът му се бори със собствените му инстинкти.

Той изкрещя.

Вин отстъпи назад изплашена, но Човек не се нахвърли върху нея, а се затича към лагера, като вдигаше облаци сажди. Другите се отдръпнаха от пътя му — не от страх, защото лицата им оставаха безстрастни. Просто имаха достатъчно здрав разум да се отстранят.

Вин го последва предпазливо. Човек се приближи към един от все още неодраните трупове, вдигна го, метна го на рамо, после се затича към лагера на Елънд.

„Олеле“ — помисли Вин, хвърли една монета и излетя във въздуха. Понесе се зад Човек, като внимаваше да не го изпреварва. Поколеба се дали да не му нареди да се върне, но се отказа. Вярно, че поведението му беше странно, но може би щеше да извлече полза от това. Колосите по правило не вършеха нищо необичайно, дори бяха твърде предсказуеми.

Тя се приземи при външния пост на лагера и махна на часовите да се отдръпнат. Човек мина покрай тях и продължи навътре. Вин отново заподскача зад него, като махаше на всички да му правят път.

Човек спря в средата на лагера. Изглежда, възбудата му се бе уталожила. Вин го сръчка отново, той се огледа и тръгна към мястото на битката.

Вин продължи да го следва с нарастващо любопитство. Човек не бе извадил меча си. Освен това не изглеждаше разгневен, а по-скоро… напрегнат. Пак спря, огледа се и тръгна право към палатката, в която бяха прибрали ранените.

Вин го изпревари и застана пред него тъкмо преди да влезе при тях.

— Човек — повика го тя. — Какво правиш?

Без да отговори, той стовари мъртвия колос на земята, наведе се и започна да го дере. Кожата се отделяше лесно — екземплярът беше дребен и тя висеше на големи гънки, твърде широка за тялото.

Войниците наоколо се развикаха отвратено. Вин следеше внимателно действията му, въпреки че стомахът й инстинктивно се бе свил. Предчувстваше, че е на прага да разбере нещо много важно.

Човек бръкна в трупа и извади нещо.

— Почакай — спря го Вин и пристъпи напред. — Какво е това?

Човек все едно не я чу. Пак извади нещо и този път Вин мярна блясъка на окървавен метал. Взря се и успя да разгледа предмета, преди той да се скрие в ръката на чудовището.

Беше клин. Малък метален прът, забит в хълбока на мъртвия колос. На главата на клина висеше парче синкава кожа, сякаш…

„Сякаш клиновете задържат кожата на място — помисли си Вин. — Като пирони, прикрепящи плат на стена“.

Клинове. Клинове като…

Човек извади още един клин и още един, изправи се и влезе в палатката. Лекарите и войниците се развикаха, но никой не посмя да се опита да го спре. Колосът бавно заоглежда ранените. После спря до един лежащ в безсъзнание войник.

„Спри!“ — нареди му мислено Вин.

Човек замръзна. Едва тогава тя осъзна с ужас какво става.

— В името на лорд Владетеля — прошепна. — Щеше да го превърнеш в колос, нали? Ето откъде се вземате. Ето защо нямате деца.

— Аз съм човек — натърти чудовището.

38.

Понякога Дух преставаше да забелязва дори мъглите. Бяха се превърнали в бледа прозрачна завеса. Почти невидима. Звездите в небето сияеха като милиони дребни светлинки, хвърлящи ярка светлина. Красота, видима единствено за него.

Стоеше до изгорелите останки на сградата. Скаа работници сновяха предпазливо из овъглените основи. Дух често забравяше, че за разлика от него те не виждат добре в мрака. Трябваше да ги държи близо едни до други, тъй като те работеха по-скоро пипнешком.

Миризмата, разбира се, беше нетърпима. Но горящият пютриум му помагаше да я преодолее. Може би силата на пютриума го улесняваше да избягва нежелани реакции като гадене и кашляне.

Неведнъж се бе чудил какво ли би станало, ако се комбинират калай и пютриум. Повечето аломантични свойства бяха противоположни — стоманеният Тласък на металите и желязното Придърпване например. Медта прикриваше аломанти, бронзът помагаше да бъдат засечени. Цинкът подсилваше чувствата, месингът ги потискаше. Ала калаят и пютриумът не изглеждаха антиподи — единият подсилваше тялото, другият — сетивата.

Но въпреки това бяха противоположни. Калаят изостряше до такава степен усета в ходилата, че доскоро всяка стъпка бе за него истинско мъчение. Пютриумът укрепваше тялото и го правеше издръжливо на болка, така че докато крачеше из развалините, той не усещаше нищо. По същия начин докато преди светлината го заслепяваше, сега благодарение на пютриума дори не се налагаше да носи превръзка.

Двата метала бяха противоположни и същевременно се допълваха — също както и други аломантични чифтове. Дух подсъзнателно усещаше, че е правилно да ги използва едновременно. Как бе оцелял досега без пютирум? Бил е човек едва с половината от своите възможности. А сега бе завършен.

Но въпреки това често се питаше какво ли е да притежава и останалите аломантични способности. Келсайър му бе дарил пютриума. Дали не би могъл да ощастливи Дух със стоманата и желязото?

Един от работниците надзираваше действията на останалите. Казваше се Франсон — същият, който бе помолил Дух да спаси сестра му. До екзекуцията оставаше само един ден. Скоро детето щеше да бъде изгорено в някоя подпалена къща, но Дух търсеше начин да предотврати това. Засега обаче не можеше да направи нищо. А междувременно Франсон и хората му копаеха.

Дух бе споделил събраните сведения за Гражданина и неговите помощници със Сейзед и Бриз и те, изглежда, бяха доволни от постигнатото. Но при засилените мерки за сигурност около дома на Гражданина решиха, че ще е глупаво да продължават да го следят, докато не решат какво да правят с града. Дух прие предложението им, макар че той самият чувстваше нарастващо нетърпение. Жадуваше да се срещне отново с Белдре, момичето с тъжните очи.

Истината бе, че не знаеше нищо за нея. Самозалъгваше се за противното. И все пак при първата им неочаквана среща тя не извика, нито го предаде. Изглежда, по някакъв начин бе събудил интереса й. Това бе добър знак, нали?

„Глупак — рече си той. — Тя е сестра на Гражданина! За малко да загинеш при срещата с нея. Съсредоточи се върху конкретните задачи“.

Отново се загледа към работниците. След малко към него се приближи Франсон — целият покрит с мръсотия.

— Милорд, преровихме тази част четири пъти. Мъжете изнесоха всички останки от мазето и изринаха пепелта. Ако имаше нещо ценно, щяхме да го открием.

Франсон вероятно бе прав. Дух извади от джоба си кесия и му я подаде. Едрият скаа повдигна вежди.

— Възнаграждението — обясни Дух. — За останалите. Работиха три поредни нощи.

— Те са мои приятели, милорд — рече Франсон. — Просто искат да помогнат за спасението на сестра ми.

— Въпреки това им плати — нареди Дух. — И ги посъветвай да похарчат парите за храна и припаси — преди Куелион да е забранил парите.

— Да, милорд. — Франсон погледна настрани, към обгорените останки на една колона. В подножието й работниците бяха подредили това, което им бяха заръчали да търсят: девет човешки черепа. Те хвърляха зловещи сенки на звездната светлина. Зловещо ухилени, овъглени, почернели.

— Милорд — рече Франсон. — Може ли да попитам защо го правим?

— Бях наблизо, когато тази къща изгоря. Видях как натикват вътре хорицата и ги заключват. И не можах да направя нищо.

— Аз… съжалявам, милорд.

Дух поклати глава.

— Каквото било — било. Но смъртта им може да ни научи на нещо.

— Милорд?

Дух не сваляше поглед от черепите. В деня, когато Дух бе гледал как изгаря тази къща — първия път, в който бе присъствал на екзекуция на Гражданина, — Дюрн му бе казал нещо. Дух бе поискал от него сведения за недостатъците на Гражданина, нещо, което да му помогне да го победи. В отговор Дюрн бе произнесъл странни думи. Беше го посъветвал да… преброи черепите.

Дух така и не бе имал време да помисли върху този съвет. Знаеше, че Дюрн вероятно би му обяснил какво има предвид, ако е достатъчно настоятелен, но идеята бе друга. Дух трябваше сам да прозре истината. Да разбере какво прави Гражданина.

И вече знаеше.

— Десет души бяха вкарани да умрат в тази къща, Франсон — рече Дух. — Десет. А черепите са девет.

Мъжът се намръщи.

— И какво означава това?

— Означава, че имам начин да спасим сестра ти.

— Не зная как да го тълкувам, господарю Бриз — рече Сейзед.

Седяха в една ортьойска кръчма. Алкохолът се лееше като река и скаа работниците прииждаха въпреки късния час и мъглите.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бриз. На тази маса седяха само двамата; Горадел и трима негови помощници се бяха настанили на съседната.

— Много странно нещо — рече Сейзед. — Хайде, мога да приема, че вече има кръчми само за скаа. Но да излизат нощем по улиците?

Бриз повдигна рамене.

— Може би страхът им от нощта е бил продукт по-скоро на пропагандата на лорд Владетеля, отколкото на самите мъгли. Когато по улиците нощем обикалят въоръжени патрули, нещастният скаа предпочита да си остане у дома.

Сейзед поклати глава.

— Занимавал съм се с този въпрос, господарю Бриз. Страхът на скаа от мъглите бе дълбоко вкоренен — той бе неизменна част от техния живот. Но само за една година Куелион е успял да го разсее.

— Според мен тази работа са я свършили бирата и виното — възрази Бриз. — Ще останеш изненадан от това какви усилия е готов да положи човек, за да се напие до забрава.

Сейзед погледна чашата на Бриз — събеседникът му очевидно харесваше кръчмите на скаа и дори се примиряваше с това, че за да влезе в тях, трябва да носи семпли дрехи. Разбира се, последната предпазна мярка вероятно беше излишна. Ако слуховете тук се разпространяваха със същата скорост, с каквато навсякъде другаде, хората вече щяха да са свързали Бриз с делегацията, посетила Куелион преди няколко дена. И сега, когато Сейзед се бе появил в кръчмата, подозренията им щяха да са се потвърдили. Защото нямаше начин да се скрие самоличността на Сейзед. Принадлежността му към терисците бе очевидна. Беше висок, гологлав, с издължено лице и провиснали от многобройните обеци ушни миди.

Времето за анонимност бе отминало, но пък Бриз го бе използвал добре. През първите няколко дни, когато никой не знаеше кои са, той бе установил връзки с тукашния подземен свят. Сега двамата със Сейзед можеха да седят и да се наслаждават на питиетата си, без да привличат ненужно внимание. Бриз, разбира се, поддържаше около себе си постоянен успокояващ фон, но въпреки това Сейзед бе впечатлен от действията му. За човек, привързан към живота във висшето общество, Бриз се справяше забележително при контактите си с обикновените хорица.

Седналите на една близка маса мъже се разсмяха гръмогласно и Бриз стана, за да се присъедини към тях. Сейзед остана на мястото си, загледан в недокоснатата си чаша вино. Според него имаше съвсем очевидна причина, поради която скаа вече не се бояха от мъглите. Суеверието им бе надвито от нещо по-силно — от Келсайър. От човека, когото сега наричаха Господаря на мъглите.

Църквата на Оцелелия бе завоювала много по-обширни територии, отколкото Сейзед бе предполагал. В Ортьо тя не беше организирана по същия начин като в Лутадел и целите й изглеждаха малко по-различни, но преклонението пред Келсайър оставаше неоспорим факт. Нещо повече, тъкмо разликите правеха този феномен толкова невероятен.

„Какво пропуснах? — зачуди се Сейзед. — Каква връзка може да има?“

Мъглите убиваха. Но въпреки това тези хора излизаха навън. Не се ли страхуваха от смъртта?

„Това не е мой проблем. Трябва да се съсредоточа върху нашите задачи. Напоследък занемарих изследването на религиите“. Беше съвсем близо до края и тъкмо това го тревожеше. Досега всяка религия се бе оказала изпълнена с несъответствия, противоречия и логически пропуски. Страхуваше се, че сред нито една от всичките религии, съхранени в неговите металоеми, не ще открие истината.

Бриз му махна с ръка и Сейзед се надигна и като се стараеше внезапно завладялото го отчаяние да не му проличи, отиде до съседната маса. Мъжете му направиха място.

— Благодаря — рече Сейзед и седна.

— Забрави си чашата, приятелю терисец — рече един от мъжете.

— Извинявам се — отвърна любезно Сейзед. — Никога не съм си падал по упойващи напитки. Моля ви, не го приемайте като оскърбление. Благодаря ви, че ми обърнахте внимание.

— Тоя винаги ли приказва така? — обърна се мъжът към Бриз.

— Май не си срещал досега терисец, а? — подметна друг.

Сейзед се изчерви, а Бриз се разсмя и положи ръка на рамото му.

— Добре, господа. Доведох ви терисеца, както помолихте. Хайде, питайте, каквото искахте.

На масата седяха шестима — все местни миньори, доколкото Сейзед бе в състояние да прецени. Един от мъжете се наведе напред и отпусна покритите си с белези ръце на масата.

— Бриз туканка ни разказа разни неща — поде той с нисък глас. — Но хора като него са лесни на обещания. Куелион също наприказва множко преди година, когато поемаше властта, след като Страф Венчър замина.

— Да — отвърна Сейзед. — Разбирам скептицизма ви.

— Но! — Мъжът вдигна ръка. — Терисците никога не лъжат. Всички го знаят — били те господари, скаа, крадци или принудители.

— Та искахме да те питаме — намеси се друг мъж. — Е, може да си различен и да ни излъжеш. Но по-добре да го чуем от терисец, отколкото от Усмирител.

Бриз премигна и едва скри изненадата си. Очевидно не знаеше, че са разкрили способностите му.

— Задайте въпросите си — подкани ги Сейзед.

— Защо дойдохте в нашия град? — попита един от мъжете.

— За да поемем властта над него — отвърна Сейзед.

— Но защо ви е това? За какво му е притрябвал на сина на Венчър Ортьо?

— По две причини — рече Сейзед. — Първо, заради ресурсите, които предлага. Не искам да изпадам в подробности, но е достатъчно да кажа, че градът ви е привлекателен от чисто икономически аспект. Втората причина обаче е също толкова важна. Лорд Елънд Венчър е един от най-добрите хора, които някога съм познавал. И той вярва, че може да направи повече за гражданите на Ортьо от настоящото правителство.

— Това няма да е никак трудно — изръмжа един от присъстващите. Но друг поклати глава.

— Какво? Искате да предадем града отново на Венчърови? Нима само за една година забравихте какви ги вършеше тук Страф?

— Елънд Венчър не е като баща си — посочи Сейзед. — Той е човек, заслужаващ да бъде следван.

— А терисците? — попита един скаа. — Те следват ли го?

— В известен смисъл — отвърна Сейзед. — Някога моят народ се е опитвал да се управлява сам, както сега вие. Но скоро са осъзнали преимуществото на съюзниците. Сега сънародниците ми се преместиха в Централната област и приеха закрилата на Елънд Венчър. „Разбира се — помисли си Сейзед, — те биха предпочели аз да ги управлявам. Да съм техен крал“.

На масата се възцари мълчание.

— Уф, не зная — въздъхна първият мъж. — Защо въобще трябваше да го обсъждаме? В края на краищата Куелион държи здраво властта, а тези хора дори нямат армия, за да му вземат трона. Какъв смисъл?

— Лорд Владетеля бе свален от нас въпреки че също нямахме армия — побърза да вметне Бриз. — А и самият Куелион взе властта от благородниците. Светът се променя.

— Не се опитваме да създадем бунтовническа армия — обясни Сейзед. — Искаме само да ви накараме… да се замислите. Разговаряйте с приятелите си. Вие очевидно сте хора с влияние. Може би, когато Куелион чуе, че сред сънародниците му расте недоволство, ще смени методите си.

— Може би — рече един от мъжете.

— Не ни трябват тези чужденци — обади се друг мъж. — Оцелелия от Пламъците е дошъл, за да се справи с Куелион.

Сейзед премигна учудено. Оцелелия от Пламъците? Зърна лека усмивка на устните на Бриз — Усмирителят, изглежда, бе чувал това име и преди и сега следеше реакцията на Сейзед.

— Оцелелия няма нищо общо с обсъждания въпрос — подхвърли един от присъстващите. — Не мога да повярвам, че въобще говорим за бунт. Светът е в хаос, ако сте чули какво става зад пределите на града! Не трябва ли да сме доволни от малкото, което имаме?

„Оцелелия? — помисли си Сейзед. — Келсайър? Изглежда, са му дали ново име. Оцелелия от Пламъците?“

— Сейзед, виждам, че нещо те мъчи — прошепна Бриз. — Защо не попиташ, а? Няма нищо лошо да задаваш въпроси.

Разбира се, че нямаше.

— Оцелелия… от Пламъците? — повтори Сейзед. — Защо наричате Келсайър по този начин?

— Не Келсайър — рече един от мъжете. — За друг човек говорим. Новият.

— Оцелелия от Хатсин дойде да свали лорд Владетеля — рече първият мъж. — Така че нищо чудно Оцелелия от Пламъците да е тук със същата цел по отношение на Куелион. Може би трябва да се вслушваме в тези хора.

— Ако Оцелелия е тук, за да свали Куелион — рече един мъж, — няма да се нуждае от помощта на онези типове. Те искат града само за себе си.

— Извинете — намеси се Сейзед, — но не може ли да ме запознаете с този нов… Оцелял?

Мъжете се спогледаха.

— Моля ви — подкани ги Сейзед. — Аз съм приятел на Оцелелия от Хатсин. Много бих искал да се запозная с човека, когото, изглежда, смятате за също толкова важен.

— Утре — рече първият мъж. — Куелион се мъчи да държи назначените дати в тайна, но се разчува. Ще има екзекуция на Пазарния ров. Елате там.

39.

ТенСуун бе изпълнен с ужас.

Пепел се сипеше на едри парцали от черното небе, сякаш самият въздух бе покрит с петната на неизлечима болест. Дори на мястото, където клечеше, на върха на един ветровит хълм, слоят пепел бе достатъчно дебел, че да покрие всичката растителност. Клоните на някои дръвчета се бяха скършили под тежестта на саждите.

„Как може да са тъй слепи? — помисли си той. — Как може да се крият в своята дупка, наричана гордо Родината, докато животът горе умира?“

Но ТенСуун бе живял стотици години и разбираше донякъде умората и примирението на Първите и Вторите. Понякога той изпитваше същите чувства. Желание да остави нещата да се развиват от само себе си. Да прекара живота си в мирното спокойствие на подземния свят. Той познаваше външния свят — беше го пропътувал надлъж и нашир, познаваше го много по-добре от много хора и колоси. Какъв смисъл да трупа още опит?

За Вторите навярно неуморимото му желание да служи на Договори бе изглеждало странно. Второто поколение никога не го бе разбирало. ТенСуун не излизаше горе от желанието да бъде послушен. Правеше го от страх — страх, че ще стане примирен и апатичен като тях и ще започне да мисли, че външният свят няма никакво значение за кандра.

Поклати глава, изправи се и се спусна по склона, като вдигаше облачета прах. Колкото и да бе страшен пейзажът, той бе щастлив, че е на свобода. Чувстваше се отлично в тялото на овчарка — в него се криеше толкова много сила и пъргавина. Не можеше и дума да става за сравнение с човешко тяло. И сякаш бе създадено по поръчка за него. Каква по-добра форма за една кандра с неувяхваща страст към пътуване? Кандра, напускала Родината много повече пъти от всеки свой сънародник, за да служи на омразните човешки господари, и всичко това само защото се страхува да не попадне в плен на собственото си самодоволство?

Затича към близката горичка, с надеждата, че тук пепелявият слой ще е по-тънък. Саждопадите бяха явление, предсказвано в най-старите легенди на кандра. Каква полза от Първия договор, от чакането, от съхранението на Завета? За повечето кандра, изглежда, тези неща се бяха превърнали в неоспорими стойности.

Но истината бе, че тези неща значеха нещо. Те имаха свой произход. ТенСуун бе роден много след като бяха възникнали, но познаваше кандри от Първото поколение и бе възпитан от Вторите. Беше израсъл във време, когато Първият договор — Заветът, Развръзката — бяха нещо повече от думи. Първият договор бе списък с инструкции. Действия, които да бъдат предприети, когато светът наближи своя край. Не беше празна церемония, нито метафора. Той знаеше, че съдържащото се в него плаши много кандри. За тях щеше да е по-добре, ако Първият договор си остане философско, абстрактно понятие — защото ако все още бе реален и неоспорим, би изисквал от тях големи жертви.

ТенСуун — беше затънал в черни сажди до коленете на кучешките си крака — търсеше мястото, където се бе скрил преди година, след като се разбунтува срещу своя господар Зейн и напусна Лутадел, за да се прибере в Родината.

Спусна се в една падина, изкатери една скала и заобиколи следващата, като разбутваше купчините сажди. И ето, че го откри — отвора в скалата, дупката, където се бе подслонил преди година. Помнеше я, въпреки че саждите бяха променили околния пейзаж. Отново му помогна Благодатта на Съзнанието. Как ли щеше да се справи без нея?

„Ами без нея въобще нямаше да съм разумен“. Тъкмо предаването на тази Благодат събуждаше един мъглив дух за съзнателен и пълноценен живот. Всяка кандра притежаваше някоя от четирите: Присъствие, Сила, Стабилност и Съзнание. Нямаше значение коя от тях е получила — всяка осигуряваше разум, превръщаше мъгливия дух в напълно осъзната кандра.

Но в добавка към разума всяка Благодат добавяше и нещо друго. Мощ. Говореше се, че имало кандри, които притежавали повече от една Благодат, като ги вземали от други.

ТенСуун пъхна лапа в отвора и почна да копае слегналите се сажди, за да извади нещата, които бе скрил тук преди година. Скоро ги измъкна навън — на скалната площадка. Два малки гладки метални клина. За всяка Благодат бяха нужни два клина. ТенСуун не знаеше защо. Просто така бе устроен светът.

Легна на земята и нареди на кожата на рамото си да се разтвори, за да погълне клиновете. Придвижи ги навътре, между сухожилия и мускули — разтвори на пътя им няколко органа, после ги оформи наново така, че клиновете да ги пронизват.

И веднага почувства как Силата го изпълва. Тялото му заякна. Не беше от уголемяване на мускулите — това можеше да направи и сам. Не, сега всеки от мускулите му бе придобил нова, вътрешна сила, можеше да функционира по-добре, да понася много по-големи натоварвания.

Благодатта на Силата. Беше откраднал тези два клина от тялото на ОреСюр. Без тях никога нямаше да може да следва Вин, когато действаха заедно преди година. Те удвояваха силата и издръжливостта на мускулите му. Не би могъл да регулира или променя нивото на добавена сила — това не беше ферохимия или аломантия, а нещо различно. Хемалургия.

Създаването на всеки клин костваше нечия смърт. ТенСуун се опитваше да не мисли за това, също както се стараеше да забрави, че се бе сдобил с тази Благодат благодарение на това, че бе убил сънародник от своето поколение. Клиновете бяха изработвани от самия лорд Владетел, определен брой всеки век, за да подпомогнат кандра в създаването на следващо поколение.

Сега вече разполагаше с четири клина, сиреч две Благодати, и беше един от най-могъщите живи кандра. Скочи уверено от скалната площадка на цели двайсет стъпки по-долу. Затича — много по-бързо отпреди. Благодатта на Силата наподобяваше аломантичното горене на пютриум, но не беше същото. Тя нямаше да подпомага безкрайно дълго мускулните усилия на ТенСуун, а и за целта не се използваше външен източник на енергия. Но от друга страна, той не се нуждаеше от метали, за да прибягва до нея.

Тичаше на изток. Първият договор бе изричен. Когато Гибелта се завърне, кандра трябваше да идат при своя Отец, за да му служат. За съжаление техният Отец бе мъртъв. Първият договор обаче не допускаше тази възможност. Ето защо — лишен от изгледи да намери Отеца — ТенСуун избра следващата възможност. Тръгна да търси Вин.

40.

— Никой не знае как точно се създават инквизиторите — говореше Елънд от предния край на шатрата на малката група, включваща Хам, Сет, писаря Ноорден и почти възстановения Демоа. Вин седеше най-отзад и мислеше за последното си откритие. Че Човек… всички колоси… някога са били хора.

— Но има доста теории по въпроса — продължи Елънд. — След падането на лорд Владетеля двамата със Сейзед направихме някои проучвания и научихме интересни факти от принудителите, които разпитахме. Първо, за създаване на инквизиторите се използват обикновени хора — те помнят кои и какви са били, но придобиват нови аломантични способности.

— Опитът ни с Марш го доказа — обади се Хам. — Той помнеше кой е дори след като бяха забили всички метални пръти в тялото му. Когато стана инквизитор, силата му бе като при Мъглороден.

— Простете — рече Сет, — но някой ще ми обясни ли какво общо, мътните го взели, има този разговор с обсадата на града? Там няма инквизитори.

Елънд скръсти ръце.

— Въпросът е важен, Сет, защото не воюваме само с Йомен. Има нещо, което не разбираме и което е много по-важно от войниците зад стените на Фадрекс.

— Все още ли вярваш в тези приказки за края на света и боговете? — изсумтя Сет.

— Ноорден — рече Елънд и погледна към писаря. — Бъди така добър да съобщиш на лорд Сет това, което ми каза тази сутрин.

Бившият принудител кимна.

— И тъй, милорд, става дума за следното. Броят на хората, които се разболяват и умират от мъглите, е повтарящо се число. Природата винаги е действала под формата на организиран хаос — но тези числа са прекалено точни, за да възникват на случаен принцип. Не мога да повярвам, че която и да било естествена сила е в състояние да създаде подобни резултати.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сет.

— Какво ли, милорд? Представете си, че чуете почукване зад стените на вашата шатра. Ако то се повтаря от време на време, без точен модел или ритъм, ще решите, че вятърът вдига чергилото и го удря в някоя рейка. Но ако повторението му е равномерно, ще решите, че някой отвън удря с някакъв предмет по рейката. При това ще направите тази преценка веднага, защото макар да знаете, че природата може да се повтаря, знаете и че никога не е тъй точна в повторенията си. Същото може да се каже и за тези резултати, милорд. Те са твърде организирани, направо прецизни, за да са естествени. Би трябвало да са дело на някого.

— Искаш да кажеш, че някой разболява хората ни? — попита Сет.

— Някой… в смисъл на човек? Не, не мисля — отвърна Ноорден. — Но причина за тях със сигурност е нещо разумно. Нещо със собствена програма, нещо, което се старае да е последователно.

Възцари се тишина.

— И това има някаква връзка с инквизиторите? — попита предпазливо Демоа.

— Има — потвърди Елънд. — Или поне ако мислите като мен — което не може да се каже за мнозина.

— За добро или за лошо… — добави усмихнато Хам.

— Ноорден, какво знаеш за процеса на създаване на инквизиторите? — попита Елънд.

Писарят го погледна сконфузено.

— Бях в Ортодоксалния отдел, както сигурно знаете, не в Инквизиторския.

— Но сигурно си чувал слухове — упорстваше Елънд.

— Разбира се — отвърна Ноорден. — И не само слухове. Висшите принудители непрестанно се мъчеха да разберат откъде инквизиторите черпят силата си. Съществуваше съперничество между отделите и… всъщност това може би не ви интересува. Както и да е, наистина дочувахме слухове.

— И? — подкани го Елънд.

— Говореше се, че… — Ноорден се поколеба. — Че инквизиторът е смес от много различни хора. За създаването на един инквизитор Отделът събирал цяла група аломанти и комбинирал способностите им в него.

Отново се възцари тишина. Вин се намръщи. Не обичаше, когато се говори за инквизитори.

— В името на лорд Владетеля! — възкликна Хам. — Това е! Ето защо инквизиторите преследваха така ревностно Мъгливите скаа! Не разбирате ли? Не е било само защото лорд Владетеля е наредил да изтребват нечистокръвните. По такъв начин инквизиторите са поддържали бройката си! Нуждаели са се от аломанти, които са убивали, за да създадат нови инквизитори!

— Тези клинове по някакъв начин прехвърлят аломантичните способности — каза Елънд. — Убиваш осем Мъгливи и събираш силата им в един човек, като Марш. Сейзед веднъж ми каза, че Марш не обичал да говори за деня, в който го направили инквизитор, но споменал, че процесът е… кървав.

Хам кимна.

— И когато Келсайър и Вин откриха помещението, където го бяха отвели, намериха там труп — каза Хам. — Само че тогава сметнаха, че е на самия Марш!

— По-късно Марш каза, че на онова място били загинали много хора — рече тихо Вин. — Само дето от тях не бе останало нищо… за да разберем.

— Пак питам — обади се Сет. — Какъв е смисълът на всичко това?

— Важното е, че разговорът ни те дразни — подхвърли засмяно Хам. — А каква по-важна причина от тази?

Елънд изгледа строго и двамата.

— Смисълът, Сет, е, че Вин в началото на тази седмица откри нещо важно.

Всички се извърнаха към нея.

— Колосите — каза Вин. — Те се създават от хора.

— Какво? — Сет я погледна намръщено. — Това е абсурдно!

— Не — отсече Вин. — Сигурна съм в това. Прегледах няколко от живите. В телата им има забити метални клинове. По-малки са от прътите на инквизиторите и са направени от различен метал, но всички колоси ги имат.

— Никой досега не знаеше откъде се вземат новите колоси — обади се Елънд. — Лорд Владетеля е пазел тази тайна като зеницата на окото си и тя бе една от големите загадки на нашето време. Колосите, изглежда, започват да се изтребват помежду си, когато никой не ги контролира. Но въпреки това винаги са били твърде много. Как?

— Защото непрестанно попълват бройката си — рече Хам, като кимаше замислено. — От селата, които плячкосват.

— Питали ли сте се някога — заговори Елънд, — по време на обсадата на Лутадел, защо армията на Джастис нападна едно с нищо незабележимо градче, преди да дойде при нас? Трябвали са им попълнения.

— Те винаги се местят — заговори Вин, — носят дрехи и разправят, че ще се превърнат в хора. Но не могат да си припомнят какви са били. Умовете им са увредени.

— Преди два дни Вин успя да накара един от тях да покаже как се създава колос — каза Елънд. — От това, което се е опитал да направи, и от думите му е ясно, че е смятал да събере двама души в един. Това ще доведе до създаването на същество със силата на двамата, но без ума на дори единия.

— Това е трето изкуство — заяви Хам развълнувано. — Трети начин да се използват метали. Съществува аломантия, която черпи от силата на самите метали. Има ферохимия, която използва металите, за да извлича сила от човешкото тяло, а сега и…

— Марш го наричаше хемалургия — рече тихо Вин.

— Хемалургия… — повтори Хам. — Използване на метал, за да се черпи сила от нечие чуждо тяло.

— Невероятно — рече Сет. — Но какъв е смисълът?

— Лорд Владетеля е създавал слуги, които да му бъдат верни — рече Елънд. — Използвал е това изкуство… тази хемалургия… за да си набавя войници, които ние наричаме колоси. Създавал е шпиони, известни като кандра. И е сътворявал свещенослужители, познати като инквизиторите. И на всички тях е залагал слабо място, за да може да ги контролира.

— Благодарение на ТенСуун открих как се контролират колосите — призна Вин. — Той ми издаде тайната съвсем съзнателно. Спомена, че кандра и колосите са роднини, и тогава се сетих, че мога да използвам един и същи метод, за да ги контролирам.

— Все още не разбирам накъде ни води това — обади се Демоа.

— Демоа, инквизиторите също трябва да имат слабо място — отвърна Елънд. — Тази хемалургия определено уврежда ума. Тя позволява на някой аломант да проникне в мислите и да получи контрол. Благородниците непрестанно се чудеха защо инквизиторите са тъй фанатично предани на лорд Владетеля. Те не бяха като редовите принудители — подчинението им стигаше до крайност. Бяха усърдни до самозабрава.

— Това се случи и с Марш — прошепна Вин. — Първия път, когато го срещнах, след като стана инквизитор. Изглеждаше толкова различен. А после продължи още да се променя, докато накрая се обърна срещу Сейзед и се опита да го убие.

— Всичко това — заговори отново Елънд — ни навежда на мисълта, че има нещо, което контролира инквизиторите и колосите. Нещо, което използва слабото място, заложено от лорд Владетеля в тези същества, и ги контролира като пешки. Нещастията, които ни сполетяха, хаосът, последвал Рухването — това не са случайни събития. Не повече от точните бройки на разболелите се и умрели от мъглите. Зная, че може да ви се стори съвсем очевидно, но важното е, че вече сме разкрили метода. Разбираме защо могат да бъдат контролирани и как става това. И колкото повече мисля за откритието на Вин, толкова повече вярвам, че всичко това е свързано. Колосите, кандра и инквизиторите не са три отделни явления, а част от един общ феномен. Сега, когато изплува и познанието за това трето изкуство… за тази хемалургия… на пръв поглед не ни се струва нищо особено. Не смятаме да я прилагаме, за да създаваме още колоси, така че каква полза от нея?

Сет кимна, сякаш Елънд бе прочел мислите му. Но Елънд изобщо не му обърна внимание, а отиде при входа и се загледа навън. Думите му нямаха нищо общо с притесненията на Сет. Беше споделил собствените си грижи, следвайки логиката на разсъжденията.

— Войната, която водим — продължи той, — не е само заради войниците. Не е заради колосите, нито за да завземем Фадрекс. Става дума за поредица събития, която стартирахме неволно в момента на събарянето на лорд Владетеля. Хемалургията — произходът на колосите — е част от някакъв невидим модел на действие. Същото може да се каже и за точния процент на пострадалите от мъглите. Колкото по-малко обръщаме внимание на хаоса и колкото повече разкриваме от модела, толкова по-добре ще разберем това, срещу което се бием — и как да го победим.

Обърна се към групата.

— Ноорден, искам да смениш насоката на изследванията си. Досега предполагахме, че придвижването на колосите е случайно. Но вече не мисля, че е така. Прегледай старите доклади от съгледвачите. Направи схема на техните походи. Обърни специално внимание на онези групи колоси, за които знаем със сигурност, че не са били под контрола на някой инквизитор. Искам да разберем защо са посещавали едно или друго място.

— Ще бъде направено, милорд — каза Ноорден.

— Останалите бъдете бдителни — продължи Елънд. — Не желая да се повтарят грешки като тези от изминалата седмица. Не можем да си позволим загубата на още войници и колоси.

С това срещата приключи. Войниците отнесоха Сет, Ноорден отиде да продължи проучванията си, а Хам — да потърси нещо за ядене. Но Демоа остана. Вин се приближи до Елънд, улови го за ръката и погледна въпросително младия генерал.

— Милорд… — рече Демоа малко засрамено. — Предполагам, че генерал Хамънд е разговарял с вас?

„За какво става въпрос?“ — помисли Вин и неволно настръхна.

— Да, Демоа — отвърна с въздишка Елънд. — Но наистина не мисля, че това е нещо, за което трябва да се тревожим.

— Кое? — попита Вин.

— Милейди, в лагера съществуват известни настроения на… — почна Демоа и спря. — Искам да кажа, че тези от нас, които боледуваха две седмици, а не само няколко дни, са обект на подозрения.

— Подозрения, които вече не поддържаш, нали, Демоа? — попита Елънд и го изгледа строго.

— Да, милорд. Въпросът е, че… не можеш да командваш хора, които не ти вярват. А за другите като мен е много по-трудно. Те трябва да живеят заедно с останалите, да се хранят заедно, да спят заедно. А сега са отделно. Това само подсилва разделението.

— И как да ги обединим? — попита Елънд. — Със заповед?

— Зависи милорд.

— От какво?

— От няколко фактора — отвърна Демоа. — Ако възнамерявате да атакувате скоро, заповедите са лоша идея — не искам хората ми да се бият рамо до рамо с войници, на които нямат вяра. Но ако обсадата продължи още известно време, тогава има смисъл да ги накараме да преглътнат скрупулите си. Хората трябва да приемат обратно мъгловергнатите си другари.

„Мъгловергнати — помисли Вин. — Интересно название“.

Елънд я погледна и тя се досети какво мисли. Балът в сградата на Отдела по снабдяване бе само след няколко дни. Ако планът на Елънд успееше, може би нямаше да се налага да атакуват Фадрекс.

Но Вин не се надяваше особено на това. А и без снабдяване от Лутадел едва ли щяха да издържат дълго.

— Организирай нов отряд — нареди Елънд на Демоа. — От мъгловергнати. Ще мислим как да се справим със суеверията, след като превземем Фадрекс.

— Да, милорд. Според мен трябва да…

Вин чу приближаващи се гласове отвън. Вероятно не бяха нищо особено, но въпреки това тя се премести така, че да заеме позиция между идващите и Елънд, и провери металните си запаси. След миг вече имаше представа кой говори. Единият беше Хам. Тя се отпусна и в този миг чергилото се повдигна. На прага стоеше Хам, с неизменния елек и панталони, а зад него — войник с прошарена червеникава коса.

— Конрад? — възкликна изненадано Демоа.

— Познаваш ли този човек? — попита Елънд.

— Да, милорд — отвърна Демоа. — Той един от офицерите, които оставих в Лутадел при крал Пенрод. Лейтенант Конрад.

Конрад отдаде чест, макар че очевидно бе изтощен до смърт, и каза:

— Милорд, нося вести от столицата.

— Най-сетне! — възкликна Елънд. — Новини от лорд Пенрод? Къде са баржите с припаси, които поисках?

— Баржи с припаси, милорд? — попита Конрад. — Господарю, лорд Пенрод ме прати да ви моля за припаси. В града има размирици и част от складовете с храни бяха разбити и разграбени. Крал Пенрод ми заръча да ви помоля за войници, с чиято помощ да възстанови реда.

— Войници? — Елънд повдигна вежди. — А какво стана с гарнизона, който му оставих? Би трябвало да разполага с достатъчно хора.

— Не стигат, милорд — отвърна Конрад. — Не зная защо. Мога само да ви предам съобщението, с което бях пратен.

Елънд изруга и блъсна с юмрук по масата.

— Пенрод не може ли да свърши едно нещо, за което го помоля? От него се искаше просто да задържи земите, които завладяхме!

Конрад го гледаше уплашено. Елънд обаче успя да се овладее, пое си дълбоко дъх и каза вече по-спокойно:

— Идете да си отдъхнете, лейтенант Конрад, и да ви нахранят. После ще пратя да ви повикат.

Късно вечерта Вин откри Елънд застанал в покрайнините на лагера и загледан към огньовете на Фадрекс. Сложи ръка на рамото му и фактът, че не трепна изненадано, й подсказа, че я е усетил да се приближава. Все още й беше малко странно, че Елънд, когото помнеше като замечтан и унесен момък, сега е зрял и умел Мъглороден, долавящ с помощта на калай и най-тихите стъпки.

— Разговаря ли с Конрад? — попита тя, след като той я прегърна през кръста, все така загледан към нощното небе. От небето се сипеха сажди. Наблизо мина патрул от две Калаени очи, без фенери — обикаляха безшумно границите на лагера. Самата Вин тъкмо се връщаше от подобен обход, но на Фадрекс. Всяка вечер правеше по няколко обиколки, търсеше из града необичайна активност.

— Да — отвърна Елънд. — Разпитах го обстойно, след като си почина.

— Лоши новини?

— Все от рода на това, което каза в началото. Пенрод, изглежда, не е получил заповедите ми да прати припаси и подкрепления. Конрад е един от четиримата вестоносци, които ни е пратил. Не знаем какво е станало с другите трима. Самият Конрад е бил преследван от група колоси и се е измъкнал, като им е оставил за примамка коня си — побягнал в друга посока, докато те разкъсвали и изяждали нещастното животно.

— Храбър мъж.

— И късметлия в добавка — рече Елънд. — Както и да е, изглежда малко вероятно да получим помощ от Пенрод. В Лутадел има още складове с припаси, но ако вестите за размириците отговарят на истината, Пенрод няма да може да отдели войници, които да охраняват конвоя на път до нас.

— И какво ще правим?

Елънд я погледна и тя остана изненадана от решителността в очите му, след като очакваше да види там отчаяние.

— Поне научихме нещо…

— Какво?

— Врагът ни се разкрива, Вин. Напада вестоносците ни открито, чрез групи върлуващи колоси. Опитва се да подкопае снабдителната ни база в Лутадел. — Елънд поклати глава. — Нашият противник се старае всичко това да изглежда като низ от случайни събития, но аз прозирам план. Твърде добре прикрит и последователен, за да е съвпадение. Той се опитва да ни отвлече настрани от Фадрекс.

Вин усети, че я побиват тръпки. Елънд сигурно щеше да каже и още, но тя се пресегна и положи ръка на устните му. Той я погледна объркано, сетне, изглежда, я разбра, защото кимна. „Каквото и да си кажем, Гибелта може да го чуе — помисли Вин. — Не бива да издаваме мислите си“.

Ала и двамата вече знаеха, че трябва да останат тук и да открият какво има в подземието. Тъкмо защото противникът им полагаше сериозни усилия да им попречи. Дали зад хаоса в Лутадел действително стоеше Гибелта? План за примамване войските на Елънд надалече от Фадрекс и преустановяване на обсадата?

Това беше само предположение, но засега не разполагаха с нищо повече. Вин кимна на Елънд, за да му покаже, че е съгласна с решението му да останат. Но от това безпокойствието й не намаляваше. Лутадел трябваше да е тяхната непоклатима крепост — тяхната сигурна позиция. Ако той се разпаднеше, какво им оставаше?

Вин все по-ясно си даваше сметка, че не може да има отстъпление. Не можеха да спрат, да потърсят нови възможности. Светът се рушеше и Елънд бе твърдо решен да превземе Фадрекс. Ако се провалеше тук, нямаше къде другаде да иде.

Той я стисна лекичко за рамото, после се отдалечи в мъглите, за да провери останалите постове. Вин остана сама, загледана в трепкащите огньове. Тревогата й от неизбежните събития нарастваше. Припомни си какво си бе мислила, когато бяха в четвъртия подземен склад. Войните, обсадите на градовете и политическите игри не бяха достатъчни. Тези неща нямаше да им помогнат, защото умираше самият свят.

Но какво друго можеха да направят? Едничката им надежда бе да превземат Фадрекс и да се надяват, че лорд Владетеля им е оставил там нещо, което да им помогне. Тя все още хранеше надежди, че ще намерят атиум. Но защо бе толкова сигурна, че той може да им помогне?

Затвори очи, за да не вижда мъглите, които — както винаги — се отдръпваха от нея и оставяха около тялото й няколко сантиметра прозрачен въздух. Веднъж бе почерпила сила от тях, в онзи далечен миг, когато се би с лорд Владетеля. Защо бе успяла да подсили аломантията си от мъглите само тогава?

Пресегна се към тях и се опита — за кой ли път — да го направи отново. Призова ги, помоли ги мислено, помъчи се да открие път към силата им. Стори й се, че би могла. В мъглите наистина се спотайваше сила. Сякаш беше пленена от тях. Но не се поддаваше на призивите й. Като че ли нещо ги задържаше — или пък спираше нея? А може би бе само тяхна прищявка?

— Защо? — прошепна тя със затворени очи. — Защо ми помогнахте веднъж и никога повече? Въобразявам ли си, или наистина ми дадохте сила, когато се нуждаех от нея?

Но нощта не отговори. Тя въздъхна, обърна се и тръгна към шатрата.

41.

— Не разбираш ли, Бриз? — попита разпалено Сейзед. — Това е типичен пример за самозаблуждение — легенда, подражаваща на реалния живот. Хората вярват в Оцелелия от Хатсин и затова си създават друг „оцелял“, който да им помага във време на изпитания.

Бриз повдигна вежди. Стояха в задния край на тълпата, която се събираше на пазарния площад, и чакаха да се появи Гражданина.

— Невероятно — продължи Сейзед. — Не съм и предполагал, че легендата за Оцелелия може да придобие подобно развитие. Давах си сметка, че ще започнат да го обожествяват, дори го смятах за неизбежно. Но тъй като Келсайър някога беше „обикновен“ човек, тези, които го почитат, изглежда, смятат, че и други техни съвременници могат да се издигнат до подобно положение.

Бриз кимна замислено. Алриане стоеше намръщена до него, недоволна от това, че я бяха накарали да облече дрехи на скаа.

Сейзед дори не забелязваше липсата на интерес у събеседниците си.

— Питам се как ли ще завърши тази история. Може би тези хора се нуждаят от поредица Оцелели. Това може да е началото на изключително интересна и жизнена религия, способна да се самовъзражда според нуждите на населението. Разбира се, новите Оцелели означават и нови водачи — всеки с различни възгледи. И вместо сменящи се светци, проповядващи единно учение, всеки от тези Оцелели ще се опитва да се отличи от тези, които го предхождат. Това може да доведе до раздробяване на масата почитатели и създаване на отделни течения, дори секти.

— Сейзед — рече Бриз. — Нали се беше отказал да се занимаваш с религии?

Сейзед се сепна.

— Аз наистина вече не събирам религии. Просто теоретизирам върху една възможност.

Бриз повдигна вежди.

— Освен това — продължи Сейзед — това може да допринесе за текущата ни мисия. Ако този нов Оцелял е действително съществуващ човек, той би могъл да ни помогне да свалим Куелион.

— Или — подхвърли Алриане — да заеме мястото му, след като Куелион падне.

— Вярно е — призна Сейзед. — Но и в двата случая не виждам защо се оплакваш, Бриз. Да не би да искаш отново да се захвана с религиите?

— Това беше преди да ни проглушиш ушите с твоите разсъждения — изсумтя Бриз. — Но защо се бави този Куелион? Ако пропусна обяда заради неговите екзекуции, наистина ще се ядосам.

Екзекуции. В разпалеността си Сейзед бе забравил за какво са дошли. Вълнението му изчезна и той си даде сметка защо Бриз е толкова намръщен. Изглеждаше привидно спокоен, но със сигурност бе потиснат от мисълта, че Гражданина обрича невинни хора на ужасяваща смърт сред пламъците.

— Ето го — посочи Алриане и те се обърнаха. Беше Гражданина, облечен с яркосин костюм. Това бе новият „одобрен“ цвят — такъв, какъвто можеше да носи само той. Съветниците му бяха облечени в червено.

— Най-после — рече Бриз и последва тълпата, която се люшна нататък.

Сейзед се намръщи. Почти беше готов да повика войниците си и да им нареди да спрат това безумие. Разбира се, даваше си сметка, че постъпката му ще е глупава. Ако изиграеше козовете си сега, за да спаси неколцина, можеше да изгуби целия град. Той въздъхна и последва Бриз и Алриане. Знаеше, че това, което предстои да види, ще му припомни още веднъж за неотложността на задачите му в Ортьо. Теологичните изследвания можеха да почакат.

— Ще трябва да ги убиеш — каза Келсайър.

Дух бе приклекнал неподвижно върху един покрив в богаташката част на Ортьо. Отдолу се приближаваше свитата на Гражданина — Дух я наблюдаваше иззад превръзката на очите си. Наложи се да похарчи доста пари — почти всички, които бе взел от Лутадел, — за да узнае предварително мястото на поредната екзекуция и да заеме подходяща позиция.

Вече различаваше ясно нещастниците, които Куелион бе обрекъл на смърт. Мнозина от тях бяха като сестрата на Франсон — хора, чието благородническо потекло е било разкрито. Други обаче може би дори не бяха издънки на благородници. За един от тях Дух със сигурност знаеше, че се е изказвал на висок глас срещу Куелион. Принадлежността му към аристокрацията бе повече от съмнителна. Всъщност навремето бил занаятчия, обслужващ благородници.

— Зная, че не искаш да го направиш — продължи Келсайър. — Но не бива точно сега да си изпускаш нервите.

Дух се чувстваше невероятно силен — пютриумът го изпълваше с усещане за неуязвимост, каквото не бе изпитвал досега. През последните шест дни бе спал само няколко часа, но не усещаше никаква умора. Притежаваше чувство за равновесие, на което би му завидяла и най-опитната котка, и сила, каквато не биха могли да му осигурят и мускулите на атлет.

И все пак тази сила не беше всичко. Дланите му се потяха под наметалото и по челото му избиваха капки пот. Той не беше Мъглороден. Не беше Келсайър, нито Вин. Беше само Дух. Какво си мислеше?

— Не мога да го направя — прошепна.

— Можеш — възрази Келсайър. — Гледах те, докато се упражняваше с бастунчето. А и когато се сби с онези войници на площада. Едва не те убиха, но все пак ти си имаше работа с двама Главорези. Справи се много добре, като се има предвид последното.

— Аз…

— Трябва да спасиш тези хора, Дух. Попитай се — какво щях да направя аз?

— Но аз не съм ти.

— Все още не — прошепна Келсайър.

„Все още не?“

Долу на улицата Куелион говореше за хората, които щяха да бъдат екзекутирани. До него стоеше сестра му, Белдре. Дух се наведе напред. Дали наистина на лицето й се четеше симпатия, дали в погледа й, отправен към обречените, не съзря съчувствие? Или виждаше само това, което би искал да види? Огледа осъдените. Сред тях имаше и дете, момиченце, притиснало се уплашено към една от жените, докато ги побутваха към къщата, избрана да се превърне в тяхна клада.

„Келсайър е прав — помисли Дух. — Не бива да позволя това да се случи. Може да не успея, но поне трябва да се опитам“. Слезе от покрива, свърна зад ъгъла и се шмугна в избата.

Благородниците са странни създания. По времето на лорд Владетеля непрестанно се страхуваха за живота си, не по-малко от скаа, защото дворцовите интриги можеха да доведат до затвор, дори смърт. Дух трябваше да се досети още отначало какво е пропуснал. Нито една банда не би си построила леговище без резервен изход за случаи на опасност.

Защо благородниците трябваше да постъпват различно?

Той скочи и прелетя над последните стъпала. Тупна на прашния под и подсиленият му слух долови гласа на Куелион отгоре. Чуваше се ропотът на тълпата. Долу, в сумрачното мазе, Дух намери онази част от стената, в която бе прокопан таен тунел, водещ към съседната къща. В тунела, с гръб към него, стояха неколцина войници.

— Бързо — каза един от тях. — Преди огънят да стигне дотук.

— Моля ви! — проплака нечий глас откъм подпалената къща и звукът отекна в тунела. — Вземете поне детето!

Надигнаха се още викове. Войниците стояха в тунела и пречеха на осъдените да избягат. Бяха пратени от Куелион да спасят един от тях. Навън Куелион продължаваше да заклеймява хората с благородническа кръв. Но аломантите бяха твърде ценни, за да ги избива. Тъкмо по тази причина къщата бе подбрана много внимателно — също като останалите и тя имаше таен подземен изход.

Идеалният начин да се подсилва мистерията и същевременно да се държи в подчинение населението. Но не тази лицемерна постъпка помогна на Дух да се овладее, преди да се хвърли към войниците.

Подтикна го детският плач.

— Убий ги! — изкрещя Келсайър.

Дух замахна с бастунчето. Един от войниците се обърна и на лицето му се изписа изумление.

Той падна пръв.

Дух не си бе давал сметка колко силно може да удря. Вдлъбнатият от удара шлем на войника отлетя навътре в тунела. Другите войници се развикаха изплашено, когато Дух прекрачи падналия им другар и скочи към тях. Бяха въоръжени с мечове, но не можеха да ги размахат в тесния тунел.

За разлика от тях, Дух бе въоръжен с кинжали.

Замахна уверено, подтикван от пютриума и гнева, с изострени докрай сетива. След броени мигове повали двама войници, изблъска телата им настрани и продължи да напредва. В дъното на тунела четирима войници бяха заобиколили нисичък скаа.

В очите им се четеше страх.

После те изведнъж се обърнаха, блъснаха тайната вратичка и се върнаха в мазето на подпалената къща.

Дух наръга в корема най-бавния, остави кинжала в тялото му и извади второто фехтоваческо бастунче. Късата твърда пръчка му придаде увереност и той се втурна през групичката на осъдените да преследва войниците.

— Не им позволявай да избягат — прошепна Келсайър. — Иначе Куелион ще разбере, че тези хора са били спасени. Нека живее в неведение…

В другия край на подземието трепкаше светлина. Отблясъци от пожара. Дух усещаше жежкия полъх на пламъците. Тримата войници пред него вдигнаха бавно оръжията си. През процепите на тавана започна да се процежда дим, стелеше се като черна мъгла. Осъдените се скупчиха в ъгъла.

Дух пристъпи напред и замахна с бастунчето към най-близкия войник. Той отскочи встрани, после се хвърли напред. При обикновен двубой Дух вероятно щеше да бъде прободен.

Спасиха го пютриумът и калаят. С пютриума се движеше с бързината на светкавица, а с калая усети полъха на спускащото се острие и разбра съвършено точно къде ще удари. Сърцето му залумка в гърдите, докато мечът разсичаше дрехата му на косъм от плътта. Бастунчето се стовари върху китката на първия войник и в следващия миг удари втория по главата. Първият извика болезнено, вторият рухна.

Третият войник също вече замахваше. Дух вдигна второто бастунче и кръстоса двете пред себе си. Мечът проряза едното и се заби във второто. Дух отмести меча встрани, приклекна и удари с лакът мъжа в корема.

Докато той падаше, Дух го удари по главата. Звукът от строшена кост отекна рязко в ниското помещение. Войникът се строполи в краката на Дух.

„Справих се! — помисли си Дух. — Аз съм като тях. Като Вин и Келсайър. Повече няма да се крия и да бягам при първия признак за опасност. Мога да се бия!“

Усмихна се доволно, обърна се…

И видя, че раненият войник е опрял собствения му кинжал в гърлото на малкото момиче. Стоеше с гръб към обхванатия от пламъци коридор, втренчил отчаян поглед в тайния тунел към съседната къща. Зад него пламъците облизваха рамката на вратата и вече проникваха в помещението.

— Бягайте! — извика Дух и пристъпи към войника. — Излезте през задната врата на къщата от другата страна на тунела. Там ви чакат хора, които ще ви отведат на сигурно място и после ще ви изведат от града. Бързо!

Осъдените се измъкваха. Войникът не помръдваше. Вероятно вече се бе досетил, че си има работа с аломант — нито един обикновен човек не би се справил толкова бързо с толкова войници. За късмет на Дух Куелион не бе пратил тук аломанти. Вероятно ги държеше около себе си, за да го пазят.

Дух спря, захвърли строшеното бастунче, но задържа другото, стискаше го здраво, за да прикрие треперенето на ръката си. Момичето хлипаше едва чуто.

„Какво щеше да направи Келсайър?“

Зад гърба му последният осъден се измъкваше през прохода.

— Ей, ти! — извика Дух, без да се обръща. — Залости вратата отвън! Бързо!

— Но…

— Залости я! — кресна Дух.

— Не! — изрева ужасено войникът и притисна острието в гърлото на момичето. — Ще я убия!

— Убий я и ще умреш и ти — отвърна Дух. — Знаеш го. Няма да ти позволя да се измъкнеш. Ти си…

Вратата зад гърба му се затръшна.

Войникът извика, пусна момичето и се хвърли към нея, за да я отвори, преди резето да е паднало.

— Това е единственият изход! Да не искаш да…

Дух му счупи колената с един удар с бастунчето. Войникът изпищя и рухна на пода. Вече три от стените бяха обхванати от пламъци. Топлината бе непоносима.

От другата страна на вратата резето изтрака. Дух погледна войника.

— Остави го — рече Келсайър. — Нека изгори.

Дух се поколеба.

— Той щеше да зареже тези нещастници да изгорят — продължи Келсайър. — Нека сам разбере на какво ги е обрекъл — какво е направил вече няколко пъти по заповед на Куелион.

Дух обърна гръб на стенещия мъж, отиде до вратата, приклекна и я удари с рамо.

Тя не поддаде.

Дух изруга и я ритна. Отново безрезултатно.

— Тази врата е поръчана от човек, който се е страхувал от убийци — рече Келсайър. — От човек, познаващ силата на аломантите. Пригодена е да издържа на атаките на всеки Главорез.

Пожарът се разгаряше. Момичето се бе свило на пода и хленчеше. Дух се обърна към пламъците и пристъпи напред. Подсилените му сетива правеха топлината почти непоносима.

Той стисна зъби и вдигна момичето на ръце.

„Нали горя пютриум — помисли си. — Той ще ми помогне. Би трябвало“.

От прозорците на къщата бълваше черен дим. Сейзед стоеше до Бриз и Алриане сред смълчаната тълпа. Притихналите хора гледаха как пламъците поглъщат осъдените. Вероятно подсъзнателно се досещаха за истината.

Че могат съвсем скоро да споделят участта им.

— Колко бързо започнахме да повтаряме историята — прошепна Сейзед. — До съвсем неотдавна тези хора присъстваха на организираните от лорд Владетеля екзекуции. Сега ги правят сами.

Откъм къщата долетяха викове. Писъци на умиращи хора.

— Келсайър грешеше — промърмори Бриз.

Сейзед го погледна намръщено.

— Той обвиняваше благородниците — продължи Бриз. — Смяташе, че ако се отървем от тях, няма да стават такива неща.

Сейзед кимна. Неочаквано из тълпата се понесе тревожен ропот и Сейзед почувства, че настроенията на присъстващите се менят в друга посока. Трябваше да се направи нещо, да се спре тази безумна жестокост. Защо никой не се съпротивляваше? Куелион стоеше спокоен, заобиколен от облечените в червено мъже. Сейзед стисна зъби, усетил нарастващ гняв.

— Алриане, мила — рече Бриз. — Сега не е моментът…

Сейзед погледна към младата жена. По бузите й се стичаха сълзи.

„В името на забравените богове — помисли Сейзед, усетил неуловимото й докосване върху чувствата си, разпалването на гнева към Куелион. — Бива я почти колкото Бриз“.

— Защо не? — попита Алриане. — Той го заслужава. Мога да накарам тази тълпа да го разкъса жив.

— И тогава мястото му ще заеме неговият заместник — рече Бриз. — Който ще нареди да екзекутират тези хора. Не сме готови за това.

— Бриз, ти никога не си готов — тросна се тя.

— Подобни неща изискват…

— Чакайте — спря ги Сейзед и се намръщи, загледан към къщата. Една от капандурите на покрива се разтресе.

— Вижте! — извика Сейзед. — Някой се измъква!

Бриз повдигна вежди.

— Може би Огненият бог възнамерява да ни се появи в целия си блясък? — И се усмихна, доволен от духовитостта си. — Все пак защо дойдохме тук? Едва ли за да…

Една от дъските, с които бе закована капандурата, изхвърча във въздуха, като остави черна диря. Прозорецът я последва. Мъж с димящи дрехи изскочи на покрива. Наметалото му гореше на няколко места. В ръцете си държеше някакъв вързоп. Не — беше дете. Мъжът претича по горящия покрив и скочи, следван, от опашка черен дим.

Стъпи на земята с ловкостта на човек, разпалил пютриум, и дори не се олюля. Наметалото му продължаваше да пуши. Хората отстъпиха изплашено. Куелион го гледаше втрещено.

Мъжът се изправи и качулката му се свлече назад. Едва сега Сейзед го позна.

На светлината от пожара Дух изглеждаше много по-възрастен. А може би Сейзед упорстваше да вижда в него детето? Каквото и да бе, сега Дух стоеше гордо изправен срещу Куелион, с димяща превръзка на очите и сгушено в прегръдките му дете. Не изглеждаше ни най-малко изплашен от двайсетината войници.

— Алриане, май ще трябва да ги Разбуним в края на краищата! — каза Бриз.

И Сейзед изведнъж усети нарастващ натиск в душата си. Бриз разсейваше страничните му чувства — объркването, загрижеността — и оставяше и него, и околните изцяло в плен на разпалвания гняв.

Тълпата изригна внезапно — с името на Оцелелия на уста хората се нахвърлиха върху стражниците. За един кратък момент Сейзед се изплаши, че Дух няма да се възползва от това и да избяга. Въпреки странната превръзка на очите му Сейзед бе сигурен, че младежът гледа право към Куелион — сякаш го предизвикваше.

За щастие миг по-късно Дух се обърна. Тълпата бе отвлякла вниманието на войниците, а той се движеше с невероятна пъргавина. Хукна към една близка уличка, притиснал момичето към гърдите си. Веднага щом се скри от погледите им, Бриз укроти тълпата, преди да е започнало истинско клане. Хората отстъпиха назад и започнаха да се разпръскват. Войниците на Гражданина обаче останаха близо до своя водач. Сейзед долови гняв в гласа му, докато им нареждаше да отстъпят. Не би могъл да отдели повече от неколцина стражници, за да преследват Дух, поради заплахата от нови размирици. Предпочиташе да се оттегли на безопасно място.

— Брей! — рече Бриз. — Това вече беше наистина неочаквано.

42.

На влизане в Лутадел Марш беше много по-бдителен, отколкото в безименното градче в западните покрайнини на областта. Инквизитор, появил се в столицата на империята на Елънд, неминуемо щеше да привлече внимание и нямаше начин властите да не бъдат осведомени. Императорът отсъстваше и бе оставил на други да дърпат конците на управлението. Марш не виждаше смисъл да им разваля удоволствието. Засега.

Така че се придвижваше в нощта със смъкната над лицето качулка. Бе разпалил стомана и се Тласкаше върху монети. Някога самият той бе оглавил бунта на скаа в този град. Изпитваше известна отговорност пред тях и мисълта, че Гибелта ще направи с тях същото, което бе направила с хората от другия град — онзи, над който бе изригнал саждивият кратер…

Близо до Лутадел нямаше саждиви кратери. Но Гибелта можеше да причини и други нещастия на столицата, без да прибягва до природните сили. По пътя си към Лутадел Марш бе спирал в няколко села, тайно бе избивал хората, охраняващи хранителните складове, и после ги бе подпалвал. Знаеше, че и други инквизитори обикалят из страната и вършат подобни жестокости, докато търсят онова, което Гибелта желаеше повече от всичко.

Ала все още не го бяха открили.

Прелетя над една улица и се приземи върху островръх покрив, претича по билото и продължи към североизточния край на града. През годината на неговото отсъствие Лутадел се бе променил съществено. Принудителният труд на скаа, налаган от лорд Владетеля, бе непосилно бреме за нещастниците, но пък улиците бяха чисти от пепел и в пренаселения град се поддържаше известен ред. Сега нямаше и помен от това. Добивът на зърно очевидно бе приоритет и всички останали дейности бяха изоставени.

По улиците имаше огромни купчини сажди и ако преди ги откарваха с колички до реката, сега те задръстваха проходите и се трупаха покрай стените. Марш неволно се усмихна на тази красива картина на занемара, а мъничкото бунтовническо късче в дъното на съзнанието му се притаи.

Не можеше да се съпротивлява. Още не бе дошло времето.

Най-сетне доближи Цитаделата Венчър, седалището на правителството на Елънд. По време на обсадата на Лутадел сградата бе опустошена от колосите и красивите стъклени витражи бяха разбити на парчета. Сега прозорците бяха зарешетени с грубо издялани дъски. Марш се усмихна и се издигна със Стоманен тласък до балкона на втория етаж.

Познаваше добре тази сграда. Преди да попадне под властта на Гибелта, бе прекарал няколко месеца тук, помагайки на император Венчър да управлява града.

Не беше трудно да открие покоите на Пенрод. Те бяха единствените заети помещения и единствените охранявани. Марш се спотаи в един коридор. Озърташе се с нечовешките си очи и обмисляше следващата си стъпка.

Набучването на съпротивляващ се субект с хемалургичен клин бе трудна работа. В този случай размерът на клина нямаше значение. Също както шепа метален прах можеше да подхранва за известно време аломантията или мъничък пръстен да съдържа ферохимичен заряд, така един малък остър клин можеше да изпълни хемалургичната си функция. Клиновете на инквизиторите бяха по-големи, за да сплашват, но в повечето случаи дори игла можеше да е също толкова ефикасна, колкото стоманен прът. Зависеше единствено от това колко дълго ще остане клинът извън тялото, преди да се използва за нечие убийство.

Малкият клин бе много по-подходящ за днешната цел на Марш — той не искаше да прехвърля на Пенрод сила, а само да го прониже. Извади клина, който бе заредил преди няколко дни в обречения град от впиянчения аломант. Беше дълъг седем-осем сантиметра — всъщност дори по-голям, отколкото бе необходимо. Но от Марш се изискваше да забие клина в тялото със сила, което означаваше, че трябва да е достатъчно здрав, за да запази формата си. В човешкото тяло имаше между двеста и триста ключови точки. Марш не ги познаваше всичките, Гибелта щеше да насочи ръката му, когато дойдеше време за удар, и да осигури попадането на острието на правилното място. В този момент вниманието на неговия господар бе насочено някъде другаде и Марш получаваше само най-общи команди за придвижване и подготовка за атака.

Хемалургични клинове. Тайната частица от съзнанието му потрепна, когато си спомни деня, когато неочаквано го бяха превърнали в инквизитор. Беше си помислил, че са го разкрили. Келсайър го бе пратил да шпионира в Стоманеното министерство. Нямаше ни най-малка представа, че са спрели избора си на него не защото е събудил подозренията им, а заради необичайните му способности.

Инквизиторите го нападнаха посред нощ, докато чакаше нетърпеливо за среща с Келсайър, за да предаде последното си съобщение за бунтовниците. Нахлуха през вратата, движеха се невероятно бързо и Марш изобщо не можа да реагира. Не му оставиха никакъв избор. Просто го притиснаха на пода и наместиха върху него една пищяща жена.

А после забиха клин през сърцето й право в окото му.

Болката бе прекомерно силна, за да я помни. От този момент нататък имаше само смътни спомени как инквизиторите повтарят този процес: като убиват нещастни аломанти и прехвърлят с всеки удар на чука силата им — дори душите им, както му се струваше — в тялото му. Когато приключиха, той остана да лежи и да стене на пода; заливащият го поток от усещания буквално заглушаваше мислите му. Около него танцуваха инквизитори и сечаха на парчета с обсидиановите си секири труповете на аломантите, ликуваха за встъпването на новия член в редиците им.

В известен смисъл това бе денят на неговото раждане. Какъв чудесен ден. Пенрод обаче нямаше да изпита подобна радост. Той нямаше да става инквизитор — щеше да получи само един малък клин. Зареден преди няколко дни, той бе останал извън тялото за известно време, с което губеше от силата си.

Марш почака, докато Гибелта се завърне в него с цялата си мощ. Не само че клинът трябваше да е забит на точното място, но и трябваше да остане в тялото на Пенрод достатъчно дълго, за да може Гибелта да въздейства на мислите и чувствата му. Клинът трябваше да докосне кръвта — поне в началото. След като бъдеше забит, кожата щеше да зарасте около метала, но клинът щеше да продължи да действа. И все пак в началото трябваше да има кръв.

Как можеш да накараш някого да забрави, че в тялото му е забит осемсантиметров метален къс? Как да го подтикнеш да не му обръща внимание? На няколко пъти Гибелта се бе опитвала да забие клин в тялото на Елънд Венчър и неизменно се бе проваляла. Всъщност по правило повечето опити бяха обречени на провал. Но малцината, които задържаха метала в тялото си, си заслужаваха усилието.

Гибелта най-сетне се завърна в него и Марш изгуби контрол над тялото си. Тръгна по коридора, без да знае къде отива — следваше заповедите. „Върви нататък. Не нападай стражниците. През онази врата…“

Избута настрани двамата ококорени пазачи, изрита вратата и нахлу в преддверието.

„Надясно. Към спалнята!“

Марш прекоси помещението за един миг. Зад гърба му отекнаха викове.

Пенрод, възрастен мъж с достолепна осанка, беше скочил от леглото и тъкмо посягаше към фехтоваческото бастунче на полицата.

Марш се усмихна. Фехтоваческо бастунче? Срещу инквизитор? Измъкна обсидиановата секира от калъфа на пояса си.

„Бий се с него — нареди Гибелта, — но не го убивай. Затрудни го и му внуши, че успява да те удържи“.

Странна заповед, но умът на Марш се подчиняваше без миг колебание. Той се хвърли в атака.

Беше по-трудно, отколкото изглеждаше. Трябваше да удря със секирата по такъв начин, че Пенрод да може да я парира. На няколко пъти се наложи да черпи бързина от клиновете си — които действаха като ферохимични металоеми, — за да пренасочи острието така, че да не обезглави неволно краля на Лутадел.

Но се справи. Успя да нанесе няколко повърхностни рани, като през цялото време стискаше малкия клин в лявата си ръка и се стараеше кралят да си внушава, че се справя успешно. След миг в битката се включиха и стражниците, което позволи на Марш да запази достоверност. Трима обикновени войници не бяха особена пречка за един инквизитор, но все пак по-добре, отколкото само един.

След малко в спалнята нахлуха още неколцина стражници.

„Сега — нареди Гибелта. — Престори се на изплашен и бъди готов да забиеш клина и да избягаш през прозореца“.

Марш почерпи бързина и премина към действие. Гибелта насочваше ръката му съвсем точно, докато замахваше към гърдите на Пенрод. Клинът попадна право в сърцето.

Марш чу Пенрод да крещи, усмихна се доволно и скочи през прозореца.

След време отиде под перваза на същия прозорец, незабелязан от многобройните патрули. Беше твърде опитен и внимателен, за да бъде засечен докато слушаше с подсилен от калай слух. Вътре лекарите се съвещаваха.

— Милорд, когато опитахме да извадим клина, кървенето се усили — обясни един глас.

— Върхът е в опасна близост до сърцето — добави друг.

„Опасна близост? — помисли Марш и на устните му трепна усмивка. — Клинът го прониза“. Но, разбира се, лекарите нямаше как да го знаят. Тъй като Пенрод бе в съзнание, те предполагаха, че клинът е минал съвсем наблизо, но по някакъв начин е пропуснал целта.

— Боим се да го извадим — рече първият лекар. — Как се чувствате, господарю?

— Всъщност доста добре — отвърна Пенрод. — Усещам лека болка и дискомфорт, но имам сили.

— Значи засега ще изчакаме — реши лекарят, макар че в гласа му се долавяше загриженост. Какво друго би могъл да направи? Ако извадеха клина, Пенрод щеше да умре. Много хитър ход от страна на Гибелта.

Щяха да почакат Пенрод да възстанови силите си и едва тогава да извадят острието. Но и в този случай пак щяха да изложат живота му на риск. И тогава щяха да се принудят да го оставят. А след като Гибелта получеше достъп до ума му — не за да го контролира, а само леко да го насочва в правилната посока, — Пенрод бързо щеше да забрави за клина.

И тогава щеше да й е също толкова верен, колкото всеки инквизитор. Марш се усмихна, пусна се от перваза и скочи безшумно на улицата.

43.

Вин се приземи с тихо шумолене на дрехи. Вече бе повдигнала полите на роклята си, за да не ги изцапа от саждивите покриви, докато се озърташе в мъглата.

Елънд се спусна до нея и тя се усмихна — уменията му непрестанно се подобряваха. Той също наблюдаваше мъглите, макар че очевидно не знаеше какво да търси в тях.

— Той ни следва — прошепна Вин.

— Мъглородният на Йомен?

— Да.

— Къде е?

— През три къщи зад нас.

Елънд присви очи и тя почувства как аломантичните му пулсации се ускоряват. Беше разпалил калай.

— Онази сянка отдясно? — попита Елънд.

— Позна.

— Значи…

— Значи знае, че съм го забелязала — прекъсна го Вин. — Затова не се крие. В момента се изучаваме взаимно.

Елънд посегна към колана си и измъкна обсидиановия нож.

— Няма да ни нападне — прошепна Вин.

— Откъде знаеш?

— Защото — обясни Вин, — ако иска да ни убие, няма да опита, когато сме заедно. Или ще ни изчака да заспим.

Това, изглежда, само разтревожи Елънд още повече.

— Затова ли напоследък въобще не си лягаш?

Вин кимна. Да не си ляга с Елънд бе малка жертва срещу цената да го запази жив. „Ти ли си това, Йомен? — зачуди се тя. — В нощта, когато организираш бал?“ Беше малко вероятно, но Вин бе свикнала да подозира всеки, че е Мъглороден. Все още й се струваше неизбежна проява на предвидливост, въпреки че в повечето случаи се оказваше, че греши.

— Хайде — каза тя. — Като стигнем на бала, няма да се тревожим за него.

Елънд кимна и продължиха към сградата на Отдела по снабдяване.

„Планът е прост — бе заявил преди няколко часа Елънд. — Аз ще предизвикам Йомен и хората ще се скупчат около нас, за да чуят разпрата. В този момент ти се измъкваш и проверяваш дали в подземния склад има нещо интересно“.

Планът наистина бе съвсем прост — като всички добри планове. Докато Елънд спореше с Йомен, стражниците щяха да гледат тях и Вин щеше да може да се измъкне незабелязано. Трябваше да се движи бързо и безшумно и вероятно да елиминира неколцина пазачи, но без да вдига тревога. За момента това бе единствената възможност да проникнат в подземието. Не само крепостта на Йомен бе добре охранявана и осветена, но и неговият Мъглороден се оказа много добър. Беше я засичал при всички нейни предишни прониквания в града и я бе следвал на неизменна дистанция, сякаш за да й внуши, че може да вдигне тревога винаги когато поиска.

Единственият им шанс беше балът. Моментът, в който не само стражниците, но и Мъглородният щяха да съсредоточат вниманието си върху своя господар, за да го опазят.

Приземиха се в двора, с което принудиха няколко карети рязко да спрат. Вин погледна през мъгливия мрак към Елънд и каза:

— Искам да ми обещаеш нещо.

Той се намръщи.

— Какво?

— Вероятно рано или късно ще ме забележат — обясни тя. — Ще се старая да се промъквам незабелязано, но едва ли ще можем да се измъкнем без суматоха. Когато се вдигне шумотевицата, искам да се измъкнеш.

— Вин, не мога. Аз трябва да…

— Не — отсече тя. — Елънд, не бива да ми помагаш. Ти не можеш да ми помогнеш. Обичам те, но не си толкова добър, колкото съм аз. Мога да се погрижа за себе си, но искам да съм сигурна, че няма да се налага да се грижа и за теб. Ако нещо се обърка, ако вдигнат преждевременно тревога, искам да се измъкнеш. Ще се срещнем в лагера.

— Ами ако попаднеш в беда?

— Довери ми се.

Той помисли малко и кимна. Беше свикнал да й се доверява — открай време.

Тръгнаха към входа. Беше необичайно да посещават бал в сграда на Министерството. Вин бе свикнала с витражи и украшения, а учрежденията на Министерството обикновено имаха строг и суров вид — и това не беше изключение. Имаше само един етаж, с гладки стени и малки прозорци. Нямаше карбидни фенери, които да озаряват сградата отвън, нито веещи се на вятъра знамена, спуснати от терасите, и единственият признак, че тази вечер е по-различна от другите, бяха пристигащите в двора карети с благородници. Войниците пред входа бяха забелязали Вин и Елънд, но засега не предприемаха никакви действия да ги спрат.

Всички — и войници, и благородници — изглеждаха заинтригувани, но не и изненадани. Вин и Елънд го очакваха. Както бе предположила Вин, никой не им препречи пътя на стълбището. Стражниците при вратата ги следяха подозрително, но ги пропуснаха.

Озоваха се в просторно преддверие, озарено от лампи. Влизащите пред тях завиваха наляво и Вин и Елънд ги последваха по лабиринта от коридори, докато не стигнаха една голяма зала.

— Не бих го определил като най-впечатляващото място, на което сме били, нали? — подхвърли Елънд, докато чакаше да обявят имената им.

Вин кимна. Благородниците в Лутадел предпочитаха балните им зали да разполагат с отделен вход. А помещението пред тях представляваше преустроена стандартна заседателна зала на Министерството. По пода се виждаха грубо запълнените дупки от изтръгнатите пейки, в отсрещния край имаше подиум, от който вероятно принудителите бяха давали инструкции на подчинените си. Тъкмо там бе разположена масата на Йомен.

Помещението бе твърде тясно, за да се използва за балове. Гостите бяха скупчени и не можеха да се разделят на групички, както предпочитаха да правят благородниците.

— Изглежда, има и други помещения — каза Елънд и кимна към коридорите, разклоняващи се от „балната зала“.

— Места, където гостите да си отдъхват от теснотията — добави Вин. — Елънд, няма да е никак лесно да се измъкнеш. Не им позволявай да те притиснат в ъгъла. Май там вляво има изход.

Елънд проследи погледа й. Трепкащи факли озаряваха вътрешен двор или преддверие.

— Ще се навъртам в онзи край — реши Елънд. — И ще избягвам вътрешните стаи.

— Добре.

Вин бе забелязала и още нещо — на два пъти, докато крачеха по коридорите, бе видяла стълбища, водещи надолу. Това говореше за доста обширни подземия, нещо нетипично за Лутадел. „Сградата на Отдела е била строена надолу, а не нагоре“ — помисли си тя. Имаше логика, ако долу наистина бяха разположени складове.

Церемониалмайсторът обяви имената им, без да му подават картичка, и те пристъпиха в залата. Балът не беше така блестящ като този в Цитаделата Ориеле. Имаше леки ястия, но не и вечеря — вероятно защото в помещението нямаше място за маси. Имаше музика и танци, но липсваше луксът на мебелировката. Йомен бе предпочел да остави грубите стени на помещението непокрити.

— Чудя се защо ли въобще си прави труда да организира бал? — прошепна Вин.

— Навярно той пръв е дал пример — отвърна Елънд. — За да подтикне останалите благородници. И сега просто му е дошъл редът. Доста хитър ход всъщност. Така приема важни хора, а после на свой ред им гостува.

Вин кимна и погледна към дансинга.

— Един танц преди да се разделим?

Елънд се поколеба.

— Да ти кажа честно, малко съм нервен за танци.

Вин се усмихна и го целуна лекичко, нарушавайки правилата на етикецията.

— Дай ми поне час, преди да започнем. Искам да се потопя за малко в атмосферата на бала.

Той кимна и се разделиха. Елънд се насочи към група мъже, които Вин не познаваше. Тя пое в обратна посока. Не искаше да се заплита в разговори и затова избягваше жените, които познаваше от Цитаделата Ориеле. Знаеше, че вероятно трябва да укрепи познанствата си, но се наложи да си признае, че се чувства донякъде като Елънд. Не беше дошла тук за да си бъбри. Чакаха я по-важни дела.

Прекоси залата, взе чаша вино, отпи и огледа стражниците. Бяха доста, което вероятно беше добре. Колкото повече охрана имаше в залата, толкова по-малко би трябвало да е отвън. Теоретично.

Вин бавно тръгна сред множеството, кимаше на хората, но се отдръпваше всеки път, когато се опитваха да я заговорят. На мястото на Йомен би възложила на няколко войници да следят само нея. Но изглежда, нито един от стражниците не й обръщаше внимание. Измина почти час и тя ставаше все по-неспокойна. Наистина ли Йомен бе толкова небрежен, че я оставяше — нея, прочута Мъглородна — да обикаля спокойно из къщата му?

Ядосана от тази мисъл, Вин разпали бронз. Може би наблизо имаше аломанти. Едва не подскочи от изненада, когато долови пулсации почти до себе си.

Бяха жени. Две. Придворни кокетки, чиито имена не помнеше, нито се отличаваха с нещо особено. Вероятно това бе съвсем преднамерено. Разговаряха с двама мъже и още една жена само на две-три крачки от Вин. Едната гореше мед, другата калай — Вин никога не би могла да ги засече, ако не умееше да прониква през медни облаци.

Продължи сред гостите. Жените я следваха, местейки се със забележително умение, като навсякъде подхващаха мимолетни разговори. Винаги бяха близо до нея, на разстояние за калаено следене, но достатъчно далеч, за да не може да ги засече, без да прибягва до аломантия.

„Интересно“ — помисли си тя. Поне Йомен не я подценяваше. Но как да се измъкне от жените? Едва ли щяха да се подмамят от сценката, която предстоеше да разиграе Елънд, и със сигурност нямаше да допуснат Вин да напусне помещението незабелязано.

Забеляза позната фигура близо до стената. В едно кресло се бе отпуснал Бавнобързеца, облечен със същия костюм, с който го бе видяла и преди, и пак така пушеше лула. Тя тръгна към него.

— Мислех, че не посещавате подобен род събития — каза му с усмивка. Зад гърба й двете жени спряха достатъчно близо, за да чуват разговора.

— Идвам само на баловете на краля — отвърна Бавнобързеца.

— Разбира се — отвърна Вин и бавно се отдалечи. С крайчеца на окото си забеляза, че Бавнобързеца се мръщи озадачено. Изглежда, бе очаквал разговорът да продължи, но не смееше да рискува и да прояви активност от страх да не бъде разкрит. Поне засега. Преследвачките й прекъснаха престореното си бъбрене, изненадани от бързината, с която Вин смени местоположението си, и я последваха малко припряно. След минутка Вин спря и те също спряха и подхванаха нов разговор.

А тя рязко се обърна и тръгна към Бавнобързеца, все едно току-що си е спомнила нещо. Двете жени се поколебаха как да постъпят. Двоумението им й даде необходимата преднина от няколко крачки.

— Трябват ми двама души — каза тя на Бавнобързеца. — Доверени хора. Да ме чакат някъде встрани, на място, където можем да седнем и да разговаряме.

— Във вътрешния двор — отвърна той. — По левия коридор и после навън.

— Добре — отвърна Вин. — Кажи им да идат там и да изчакат аз да ги заговоря. Освен това прати вест на Елънд. Предупреди го, че ще ми трябва още половин час.

Бавнобързеца кимна, сякаш не беше изненадан от загадъчните разпоредби, и Вин се отдалечи с усмивка, следвана от неканения си антураж.

— Дано скоро се оправите — подхвърли на тръгване.

— Благодаря ви, скъпа — рече Бавнобързеца и се закашля.

Вин отново се смеси с гостите. Вървеше бавно към коридора, за който й беше казал Бавнобързеца, влезе в него и след няколко крачки я обгърна лека мъгла.

Стоеше на входа на озарена от фенери вътрешна градина. Макар че покрай стените бяха подредени маси, тук имаше доста по-малко хора. Прислугата не смееше да излиза в мъглите, а и повечето благородници — макар да не го признаваха — се страхуваха от тях. Вин се приближи с нехайна крачка към една метална балюстрада и се подпря на нея, загледана в небето и мъглите, докато опипваше замислено обецата си.

Малко след това във вътрешния двор излязоха и преследвачките й — обсъждаха високо колко задушно било вътре. Вин ги поглеждаше крадешком, докато двете се настаняваха на кресла недалеч от нея. Скоро се появиха и двама мъже и седнаха на друга маса. Не се държаха толкова уверено, колкото жените, но Вин се надяваше, че не будят подозрение с неумелостта си.

Зачака търпеливо.

Беше се научила на това през годините, когато бе живяла в бандата. Да стои неподвижно, да наблюдава незабелязано, да изчаква подходящия момент. Уличен опит, който така и не бе изгубила. Рееше поглед в небето, сякаш нямаше никакво намерение да си тръгва. И чакаше Елънд да започне.

„Не бива да разчиташ особено на него — прошепна в ума й Рийн. — Той ще се провали. Никога не се осланяй другиму, когато от това зависи животът ти“.

Една от любимите сентенции на Рийн. Напоследък се сещаше все по-рядко за него — както и за предишния си живот. Миналото й бе низ от болка и страдание. Брат, който я биеше, за да я спаси, луда майка, убила безпричинно по-малката й сестра.

Но от този живот бе останало само далечно ехо. Тя се усмихна на тази мисъл, изумена колко далече е стигнала. Рийн сигурно би я нарекъл глупачка, задето се доверява на Елънд — че вярва, че той ще успее, че му поверява живота си. Нещо, което в онези далечни години не би направила никога.

След десетина минути отвътре излезе един мъж, приближи се към двете жени, поговори с тях и се върна в залата. Друг мъж се появи след двайсетина минути и направи същото. Изглежда, жените предаваха сведенията, които Вин искаше — че е останала отвън и вероятно е решила да прекара вечерта на открито, сред мъглите. Не очакваха да се прибере скоро.

Малко след като вторият пратеник се отдалечи, отвътре дотича задъхан мъж, спря при една маса, на която седяха единствените на двора, които, изглежда, не бяха излезли заради Вин, и възкликна:

— Елате да видите! Бързо!

Те станаха и забързаха към коридора. Вин се подсмихна. Елънд бе задействал своята част от плана.

Скочи във въздуха, Тласна се от балюстрадата и се стрелна към другия край на двора.

Жените, на които очевидно им бе доскучало, водеха вял разговор. Отне им няколко секунди да забележат маневрата й и едната скочи и отвори уста да извика.

Вин изгаси всички метали, разпали дуралуминий и месинг и Тласна чувствата на двете жени.

Беше го правила само веднъж преди, със Страф Венчър. Подхранваният от дуралуминий Месингов тласък бе нещо ужасяващо — той смазваше емоционалния фон на жертвата, караше я да се чувства опустошена, потисната. Двете жени изпъшкаха и тази, която бе станала, се олюля и тупна в тревата.

Вин се приземи малко несръчно заради изгасения пютриум — не смееше да го смесва с дуралуминий. Отново го разпали и притича напред. Удари втората жена с лакът в корема, сграбчи я за косата и блъсна лицето й в масата. Другата продължаваше да лежи замаяно в тревата. Вин се намръщи, наведе се, улови я за гърлото и стисна.

Беше малко грубичко, но Вин не разтвори пръсти, докато жената не изгуби съзнание — миг след което угасна и медният й облак.

Вин се обърна. Хората на Бавнобързеца се бяха надигнали и я гледаха разтревожено. Вин им махна да се приближат и нареди:

— Скрийте тези двете в храстите. После си седнете на масата. Ако някой пита за тях, ще кажете, че са се прибрали в залата. Дано това ги обърка.

Мъжете се изчервиха.

— Ние…

— Правете каквото ви казвам или изчезвайте! — тросна се Вин. — Не ми възразявайте. Оставих ги да живеят, но не искам да докладват, че съм им се измъкнала. Ако се размърдат, искам да се погрижите за тях.

Мъжете кимнаха неохотно.

Вин вдигна ръка, разкопча роклята си и я пусна да се свлече на земята. Отдолу носеше плътно прилепнали черни дрехи. Нареди на мъжете да скрият и роклята, изтича в коридора и се спусна по по-близкото стълбище. Елънд вероятно вече бе във вихъра на своята част от плана. Дано да успееше да продължи по-дълго.

— Точно така — заяви Елънд, скръстил ръце на гърдите си и втренчил поглед в Йомен. — Дуел. Защо трябва армиите ни да се бият за този град? Двамата с теб можем да уредим въпроса помежду ни.

Йомен не се изсмя на тази нелепа идея. Седеше на масата, втренчил в събеседника си замислен поглед. Атиумното топче на челото му хвърляше тъмни отблясъци. Присъстващите реагираха точно както предполагаше Елънд. Разговорите утихнаха и хората ги наобиколиха, за да гледат сблъсъка между крал и император.

— Защо смяташ, че ще направя подобно нещо? — попита най-сетне Йомен.

— Защото казват, че си човек на честта.

— Но не и ти, Венчър — отвърна Йомен и посочи Елънд с пръст. — И предложението ти го доказва. Ти си аломант — между двама ни не може да има двубой. Няма да е честно.

Всъщност Елънд не даваше пукната пара. Задачата му бе само да отвлича вниманието на Йомен — колкото се може по-дълго.

— Тогава избери си защитник — предложи той. — Ще се бия с него вместо с теб.

— Само Мъглороден може да ти излезе насреща — отвърна Йомен.

— Ами прати ми някой.

— За съжаление не разполагаме с такъв. Спечелих моето кралство с честност, законност и благоразположението на лорд Владетеля — не чрез заплахи и убийства като теб.

„Нямал си Мъглороден, казваш? — помисли Елънд и се усмихна. — Значи твоите «честност, законност и благоразположение» не изключват лъжата?“

— Наистина ли си готов да оставиш хората ти да загинат? — попита Елънд и посочи с ръка присъстващите. — Заради едничката ти гордост?

— Гордост? — повтори Йомен и се приведе напред. — Нима наричаш „горд“ начина, по който управляваш? Каква гордост има в това да поведеш войските си срещу друго кралство, да плашиш народа с необуздани чудовища?

— Чудовища, създадени да сплашват и убиват тъкмо от твоя любим лорд Владетел — заяви Елънд.

Йомен стисна устни.

— Да, лорд Владетеля е създал колосите. И е било негово право да реши как да ги използва. Но ги държеше далече от цивилизованите градове — докато ти ги докара на прага ни.

— Така е — потвърди Елънд. — Но никого не са нападали. И това е защото ги контролирам не по-зле от лорд Владетеля. Което не ти ли подсказва, че с право съм наследил управлението му?

Йомен се намръщи, вероятно забелязал, че Елънд хвърля аргументите си с лекота — сякаш казваше първото, което му хрумне, само за да поддържа спора.

— Може би не гориш от желание да спасиш този град — заяви Елънд, — но тук има хора, които са по-мъдри от теб. Нали не смяташ, че сме дошли при теб, без да си осигурим съюзници?

Йомен видимо се подвоуми.

— Да — рече Елънд и огледа тълпата. — Ти не се сражаваш само с мен, Йомен. Водиш война срещу собствените си сънародници. Кой от тях ще те предаде, когато удари часът? Доколко можеш да им вярваш?

— Празни заплахи, Венчър — изръмжа Йомен. — За какво е всичко това?

Но Елънд забеляза, че думите му са го обезпокоили. Този човек не вярваше на благородниците. И с право: в противен случай щеше да е глупак.

Елънд се усмихна, готов да изтъкне следващия си аргумент. Можеше да поддържа разговора още доста време. Защото ако имаше нещо, на което се бе научил добре в къщата на баща си, то бе как да ядосва събеседника си.

„Ето че ти осигурих чисто поле за действие, Вин — помисли си той. — Да се надяваме, че благодарение на теб битката за този град ще приключи преди да е започнала“.

44.

Вин се спускаше безшумно по каменните стъпала, следвана от далечни отгласи откъм залата. Не носеше нито факла, нито фенер, а стълбището не бе осветено, но пък имаше достатъчно отражения, за да се ориентира с Калаени очи.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-логична й се струваше идеята за огромните подземия. Това бе Отделът по снабдяване — онзи филиал на Министерството, който отговаряше за изхранването на населението, за поддръжката на каналите и снабдяването на останалите отдели. Вин предполагаше, че навремето тези подземия са били натъпкани с припаси. Ако скривалището наистина бе тук, щеше да е първото, намиращо се под сграда на Отдел по снабдяване. Вин възлагаше големи надежди на този факт. Какво по-добро място да се скрие атиумът и другите важни припаси от учреждението, натоварено с тяхната доставка и транспортиране из цялата империя?

Стълбището бе неизмазано и стръмно. Вин смръщи нос от влажния въздух, дваж по-задушен заради подсиления й с калай нюх. Но пък без Калаените очи не би могла да се ориентира в мрака, нито да чуе слабото дрънчене на оръжия долу, което й подсказваше, че трябва да се придвижва предпазливо.

Стигна последното стъпало и надзърна иззад ъгъла. От площадката започваха три тесни каменни коридора. Шумовете идваха отдясно. Вин се наведе още малко и видя двама пазачи да се подпират лениво на стената недалеч от нея.

„В този коридор има пост — помисли си тя и се отдръпна назад. — Йомен определено пази тук нещо ценно“.

Приклекна на хладния плочник. Пютриумът, стоманата и желязото със сигурност не можеха да са от полза в тази ситуация. Можеше да премахне поста, но беше твърде рисковано, тъй като сигурно щеше да вдигне шум. Не знаеше къде се намира скривалището — и следователно не биваше да избързва с открити действия.

Затвори очи, разпали месинг и цинк, внимателно и предпазливо Усмири чувствата на двамата войници и след малко ги чу как сядат на пода. Вдъхна им допълнителна доза скука и се съсредоточи върху това чувство. Отново надзърна иззад ъгъла и усили емоционалния натиск.

Единият от мъжете се прозяваше. След броени секунди и вторият последва примера му. После и двамата се прозяха едновременно. Вин използва този момент, претича безшумно през тъмната площадка и хлътна в коридора отсреща. Притисна се до стената с разтуптяно сърце и зачака. Никаква реакция, само дето единият от стражниците се оплака, че бил страшно уморен.

Вин се усмихна развълнувано. От доста време не й се бе налагало да се промъква. Излизаше на разузнаване предимно нощем и разчиташе на мъглите и мрака да я крият и защитават. Сега беше различно. Припомняше й дните, когато двамата с Рийн обираха богаташки къщи.

„Какво ли щеше да каже брат ми сега? — зачуди се тя, докато пристъпваше безшумно по плочника. — Сигурно че съм си изгубила ума, да се промъквам в тази сграда не заради пари, а за информация“. За Рийн животът бе постоянна борба за оцеляване — всичко се свеждаше до няколко простички неоспорими правила. Не вярвай никому. Старай се да си полезна за бандата, но внимавай да не застрашаваш някой от членовете й. Бъди безкомпромисна. Пази си главата. И гърба.

Вин не беше забравила тези уроци. Винаги бяха неразделна част от начина й на поведение — бяха й помогнали да остане жива през годините, когато Келсайър я бе взел в групата си. Само дето вече не се придържаше така стриктно към тях. Беше започнала да цени доверието и надеждата.

„Някой ден тази твоя доверчивост ще те убие“ — прошепна в главата й Рийн. Но, разбира се, дори той самият не се бе придържал докрай към правилата. Беше загинал, защитавайки Вин, беше отказал да я предаде на инквизиторите, макар че това би могло да го спаси.

Вин продължи напред. Вече не се съмняваше, че цялото подземие представлява сложна мрежа от коридори, свързващи по-големи помещения. Надникна в едно и установи, че вътре има стотици внимателно подредени чували с брашно.

„Някъде из тези коридори трябва да има товарна рампа. Коридор, който се издига нагоре и излиза при подземен канал под града“.

Даваше си сметка, че времето няма да й стигне да провери всички помещения. Приближи поредното кръстовище на коридори, спря и се огледа намръщено. Сценката, която разиграваше Елънд, не можеше да продължи до безкрай и някой рано или късно щеше да открие двете жени в храсталаците. Трябваше час по-скоро да намери скривалището.

Огледа се. Коридорите бяха слабо осветени от мъждиви фенери. Светлината отляво бе по-силна. Вин тръгна натам и скоро долови гласове. Забави ход, доближавайки поредното кръстовище, и внимателно надникна. Вляво, доста далече, имаше двама войници. Вдясно бяха четирима.

„Значи вдясно“ — каза си тя. Но този път щеше да е по-трудно. Затвори очи и напрегна слух. Чуваше и двете групи войници, но имаше и нещо друго. Още постове зад тях. Вин се съсредоточи върху един от тях и започна да Тегли и Разбунва чувствата на войниците. Емоционалните въздействия не можеха да бъдат блокирани от камък или желязо — в дните на Последната империя лорд Владетеля бе разполагал Усмирители в близост до скаа бордеите, възлагайки им да Усмиряват чувствата на минувачите и да държат в покорство стотици, дори хиляди граждани.

Тя зачака. Нищо не се случваше. Отново се съсредоточи върху раздразнението и гнева на войниците. Дори не знаеше дали Тегли в правилната посока. Освен това Усмиряването и Размиряването не бяха толкова точни, колкото например Стоманеното тласкане. Бриз неведнъж й бе повтарял, че емоционалният фон при всеки човек е сложна плетеница от чувства, инстинкти и мисли. И че аломантът не може да контролира мислите и действията, а само да ги сръчква.

„Освен ако…“

Пое си дълбоко въздух и изгаси всички метали. После разпали едновременно дуралуминий и цинк, Придърпа в посоката, където се намираше далечната група, и удари войниците там с мощен емоционален аломантичен изблик.

Откъм коридора долетяха проклятия. Двама стражници от поста вдясно потънаха в мрака — затичаха към мястото, откъдето се чуваше врявата. Вин погълна още една стъкленица и Разбуни чувствата на другите двама — разпали любопитството им почти до истерия.

Двамата мъже се втурнаха след другарите си и Вин хукна по коридора. Съвсем скоро установи, че интуицията не я е подвела — четиримата мъже охраняваха вратата към един от складовете. Вин си пое въздух, побутна вратата и се шмугна вътре. На пода имаше капак. Тя дръпна резето, повдигна го и скочи в мрака долу.

Докато падаше, пусна една монета под себе си и Тласна, ориентирайки се по звъна й за дълбочината на шахтата. Приземи се на груб плочник, заобиколена от непрогледен мрак — толкова черен, че дори калаят не можеше да й помогне. Тя протегна ръце, опипа наоколо и пръстите й докоснаха стъкленицата на фенер. Извади огниво и скоро разполагаше със светлина.

Ето я и нея — врата в стената, водеща към подземната кухина. Каменната рамка до ключалката беше строшена с нещо тежко, сигурно с чукове. Самата врата си беше цяла и беше открехната съвсем леко, колкото да се промуши човек. Дори това бе струвало на Йомен немалко усилия.

„Знаел е, че е тук — помисли Вин, изправена пред вратата. — Но… защо е трябвало да я разбива? Нали има Мъглороден, който може да отваря врати със Стоманено дърпане“.

Сърцето й затуптя от нетърпеливо очакване и тя се промуши през тесния отвор. Веднага щом се озова вътре, се огледа за плочата с инструкциите на лорд Владетеля. Трябваше само да…

Зад нея се чу стържене на камък в камък.

Вин се обърна, изпълнена с внезапно и зловещо предчувствие.

Каменната врата се затръшна.

— … и тъкмо затова — говореше Елънд — се разпадна политическата система на лорд Владетеля.

Усещаше, че губи вниманието им. Все повече хора се отдръпваха. Проблемът беше, че Йомен продължаваше да демонстрира жив интерес.

— Допускаш грешка, Венчър — отвърна принудителят и почука с вилица по масата. — Разработеният през шести век план за обучение на стюардите въобще не е по идея на лорд Владетеля. Предлага го наскоро учреденият Инквизиторски отдел, за да се постави под контрол популацията на Терис, и лорд Владетеля се съгласява, при това временно.

— Съгласие, с което е узаконено потисничеството на цял един народ — заяви Елънд.

— Потисничеството започва доста по-рано — възрази Йомен. — Терисците упорито са отказвали да се подчиняват на имперското управление и е трябвало да им бъдат дръпнати юздите. Но ще можеш ли да заявиш с ръка на сърцето, че отношението към тях е било лошо? Та те бяха най-почитаните слуги в империята!

— Не бих казал, че загубата на мъжеството може да бъде компенсирана от подобна чест! — рече Елънд, като повдигна вежди и скръсти ръце.

— Има доста документи, в които се доказва противоположното — рече Йомен и махна небрежно с ръка. — Какво ще кажеш например за Трендалан? Той твърди, че след като станал евнух, можел спокойно да се съсредоточи върху логичните разсъждения и душевната хармония, без да бъде отвличан от мисли за сласт.

— Просто не е имал друг избор.

— Не важи ли това за всички нас в този живот? — отвърна Йомен.

— Аз пък предпочитам хората да имат право на избор — рече Елънд. — Сигурно знаеш, че осигурявам на моите скаа свобода и право да участват в градското управление и активния живот.

— Възвишени идеали — въздъхна Йомен. — Отново долавям в думите ти влиянието на Трендалан. Ала дори той се съгласява, че подобна система не може да оцелее дълго.

Елънд се усмихна. От доста време не бе участвал в толкова интересен спор. Хам не обичаше да се задълбочава в темите — предпочиташе философски въпроси, но не и научни дебати, — а Сейзед просто не беше склонен да спори.

„Жалко, че не срещнах Йомен, когато бях по-млад — помисли си Елънд. — Във времето, когато все още се интересувах от философия. Какви дискусии щяхме да водим…“

Разбира се, след подобни дискусии Елънд най-вероятно щеше да се озове в ръцете на Стоманените инквизитори с обвинението, че поддържа революционни възгледи. Но трябваше да признае, че Йомен не е никак глупав. Познаваше отлично историята и политиката — просто имаше погрешни позиции. При друг случай Елънд с радост щеше да го убеди в този факт.

За съжаление спорът очевидно заплашваше да се изчерпи. Елънд не можеше да задържа едновременно вниманието на Йомен и на присъстващите. Всеки път, когато се опитваше да направи нещо, за да привлече вниманието на тълпата, Йомен почваше да го гледа с подозрение. А всеки път, когато Елънд приковаваше с нещо вниманието на краля, тълпата губеше интерес към философския дебат.

Тъкмо по тази причина Елънд изпита известно облекчение, когато най-сетне отекнаха изненадани викове. След секунди в залата дотичаха двама войници. Носеха замаяна и окървавена млада жена с бална рокля.

„В името на лорд Владетеля, Вин! — помисли Елънд. — Необходимо ли беше?“

Погледна през рамо към Йомен и погледите им се срещнаха. Йомен се надигна и попита настойчиво:

— Къде е императрица Венчър?

„Време е да изчезвам“ — помисли Елънд. Нали беше обещал на Вин. Но му хрумна нова мисъл: „Може би друг път няма да ми се удаде възможност да съм толкова близо до Йомен. А и има един сигурен начин да определя дали е аломант.

Като се опитам да го убия“.

Дръзка, вероятно дори глупава идея, но той вече беше почти сигурен, че няма да убеди Йомен да предаде града. Кралят твърдеше, че не е Мъглороден, и беше важно да се разбере дали казва истината. Тъкмо по тази причина, като се доверяваше на интуицията си, Елънд пусна една монета, Тласна се и излетя във въздуха. Гостите се развикаха изплашено. Йомен пребледня и отстъпи. Двама охранители, които се бяха престрували цяла вечер на негови събеседници, скочиха от столовете си и извадиха изпод масата тояги.

— Лъжец! — извика Йомен, когато Елънд скочи върху масата. — Крадец, касапин, тиранин!

Елънд повдигна рамене, изстреля две монети към охранителите и ги повали с лекота. После се нахвърли върху Йомен и го сграбчи за шията.

Не долови внезапен прилив на сила в тялото му. Нямаше аломантични Тласъци и Придърпвания, които да попречат на хватката му. Принудителят почти не оказваше съпротива.

„Или не е аломант — помисли си Елънд, — или е страшно добър актьор“.

Пусна Йомен и го бутна назад. Разтърси глава. Още една загадка, която…

Йомен скочи напред, измъкна стъклен нож и замахна. Елънд се облещи и понечи да отскочи, но острието разсече дрехите му и остави на ръката му дълга червена диря. Проряза го остра болка, подсилена от калая. Елънд изруга.

Йомен замахна отново и Елънд бе принуден да отскочи. Гореше пютриум, а Йомен все още се движеше с непохватността на човек, който не използва аломантия. Но атаката му бе накарала Елънд да смени позицията си, да се отдръпне. Беше сякаш…

Елънд разпали електрум и се обгърна със сфера от лъжливи образи. Йомен спря объркано.

„Той гори атиум — осъзна изумено Елънд. — Значи е Мъглороден!“

Почти бе готов да остане и да се бие, но раната на ръката му, изглежда, бе по-сериозна, отколкото мислеше в началото, и бързо трябваше да се превърже — кръвта му вече капеше по килима. Като се проклинаше за собствената си глупост, той се Тласна във въздуха. Трябваше да послуша Вин — като се прибереше в лагера, тя сигурно щеше да му се скара.

Йомен не скочи след него. Стоеше до масата, стиснал окървавения нож, и го гледаше с разкривено от гняв лице.

Елънд хвърли шепа монети и ги Тласна над главите на гостите — като внимаваше да не уцели някого. Хората се присвиха изплашено, някои се хвърлиха на пода. Веднага щом монетите изпопадаха, Елънд се Тласна от тях и се понесе към изхода, който му бе показала Вин. Миг по-късно се озова в обгърнатия от мъгла вътрешен двор.

Погледна назад, все още ядосан, макар да не знаеше защо. Беше свършил своята част от плана — беше задържал Йомен и гостите повече от час. Вярно, че бе допуснал да го ранят, но пък откри, че Йомен е аломант. Заслужаваше си риска.

Хвърли една монета и се изстреля в небето.

Три часа по-късно Елънд седеше в щабната шатра с Хам. Цареше напрегнато мълчание.

Бяха му превързали раната. От Вин нямаше и следа.

Беше разказал на другите какво е станало. Вин я нямаше.

Хам го накара да хапне нещо. Измина още половин час, през който Елънд крачеше разтревожено напред-назад. Вин не се връщаше.

— Отивам там — заяви Елънд и се надигна.

Хам го погледна.

— Ел, загубил си много кръв. Предполагам, че си още на крака само защото гориш пютриум.

Беше истина. Елънд усещаше лека умора дори под завесата на пютриума.

— Мога да се справя.

— Ще те убият — отвърна спокойно Хам.

— Не ме интересува. Аз… — Елънд млъкна, доловил с подсиления си слух, че някой се приближава. Повдигна нервно чергилото на шатрата и втренчи поглед в идващия.

— Милорд! — извика мъжът. — Послание от града!

Елънд дръпна писмото и разкъса плика.

„Претендент Венчър — пишеше вътре, — държа я в плен, както вече си предположил. Забелязал съм една характерна черта при Мъглородните. Всички до един са твърде самоуверени. Благодаря ти за интересния разговор. Радвам се, че успях да задържа вниманието ти достатъчно дълго.

Крал Йомен“.

Вин седеше кротко в тъмното подземие. Беше опряла гръб на каменния блок — всъщност вратата на нейния затвор. До нея на плочника блещукаше фенерът, който бе взела от голямата зала.

Беше се изморила да Тласка и Тегли, опитвайки се да си пробие път навън. Постепенно си даде сметка, че натрошените камъни, които бе видяла отвън — и бе сметнала, че са резултат от насилствено отваряне, — са там по съвсем друга причина. Йомен очевидно бе накарал да извадят от вратата металните плочи, предназначени да бъдат Тласкани и Теглени от аломанти. Така вратата бе само масивна каменна преграда. Дори сега би трябвало да може да я измести, с подсилен с дуралуминий пютриум. Ала подът бе под наклон спрямо вратата и Вин не можеше да си осигури нужната опора. Освен това, изглежда, бяха заклинили пантите — или може би бяха натрупали още камъни отвън, — защото вратата дори не помръдваше.

Разбираше, че е станала жертва на добре организирана от Йомен клопка. Нима с Елънд бяха толкова лесно предсказуеми? Каквото и да бе обяснението, планът бе брилянтен. Йомен знаеше, че не може да се бие с тях. Ето защо вместо това бе заловил нея. Така бе постигнал същия резултат, но без да поема рискове. А тя бе паднала сама в клопката.

През първия половин час претърси помещението. Не само че нямаше друг изход, но и не откри никакви тайни запаси от атиум. Всъщност не можеше да е напълно сигурна, с тези купища консервирана храна и какви ли не метали, но първоначалното претърсване не доведе до резултат.

— Разбира се, че няма да е тук — промърмори тя. — Йомен не е имал време да пренесе храната, но със сигурност би изнесъл атиума. Каква съм глупачка!

Беше отчаяна, ядосана, изтощена.

„Дано Елънд е направил каквото му казах — помисли си Вин. — Ако пленят и него…“

При тази мисъл ядно удари с глава неравната стена.

В мрака се чу шум.

Вин се стресна, после скочи и приклекна. Машинално провери металните си запаси — за момента разполагаше с предостатъчно.

„Сигурно ми се е…“

Отново го чу. Тихи стъпки. Потрепери. Възможно ли бе някой да се е спотайвал тук през цялото време?

Разпали бронз и изведнъж го почувства. Аломант. Мъглороден. Същият, когото бе засичала и преди — мъжът, когото бе преследвала.

„Това е значи! Йомен е искал неговият Мъглороден да се бие с нас, но е знаел, че първо трябва да ни раздели!“ Усмихна се и бавно се изправи. Не беше в най-изгодното положение, но така поне имаше някакъв шанс. Мъглороден, когото да победи, а после да държи като заложник, докато я освободят.

Изчака го да се доближи — ако се съдеше по аломантичните пулсации, той не знаеше, че го е засякла, — после изрита фенера към него и скочи.

Той вдигна глава към нея, докато тя се извисяваше във въздуха, с извадени кинжали.

И Вин го позна.

Рийн.