Героят на времето

1.

Фатрен примижа към скритото зад вечната завеса от тъмна мараня червеникаво слънце. Черна пепел се стелеше безшумно от небето, както ставаше доста често напоследък. Саждите се сипеха като стена, въздухът бе застоял и горещ, без намек или надежда за полъх, който да разведри поне малко настроението му. Той въздъхна, облегна се на стената на насипа и погледна към Ветитан. Неговият град.

— Колко още? — попита.

Дръфел се почеса по носа. Лицето му бе омацано със сажди. Напоследък бе престанал да полага грижи за себе си. Съвсем естествено, като се имаше предвид напрежението от последните месеци — Фатрен си даваше сметка, че самият той също не изглежда по-добре.

— Около час, предполагам — отвърна Дръфел и се изплю върху насипа.

Фатрен въздъхна, загледан в сипещата се пепел.

— Дръфел, мислиш ли, че е вярно? Това, което говорят хората?

— Кое? — попита Дръфел. — Че иде краят на света?

Фатрен кимна.

— Не знам — каза Дръфел. — И не ме е грижа.

— Как може да говориш така?

Дръфел повдигна рамене и пак се почеса по носа.

— Дойдат ли колосите, с мен е свършено. Така че поне за мен това ще е краят на света.

Фатрен не каза нищо. Не обичаше да споделя измъчващите го съмнения; от него се очакваше да е по-силният. Когато господарите напуснаха града — неголямо селище, възникнало неотдавна в близост до една северна плантация, — тъкмо Фатрен бе този, който убеди скаа да продължат да се занимават със земеделие. И пак той настоя да прогонят със сила върлуващите банди. Във време, когато повечето околни селища бяха изгубили мъжете си, наети в една или друга армия, Ветитан все още разполагаше с достатъчно работна ръка. Налагаше се да заделят известна част от продукцията за подкупи, но Фатрен бе успял да опази хората си невредими.

Повече или по-малко.

— Днес мъглите се задържаха до пладне — каза той тихо. — Напоследък се вдигат все по-късно. Виждаш какво става с посевите, Дръф. Не се развиват добре — сигурно защото не им достига слънчева светлина. Тази зима няма да има какво да ядем.

— Няма да изкараме до зимата — възрази Дръфел. — И до нощес може да не изкараме.

Най-тъжното от всичко бе, че навремето Дръфел беше оптимист. Фатрен не бе чувал брат си да се смее от месеци насам. А смехът му бе любимият му звук.

„Дори мелниците на лорд Владетеля не успяха да прогонят смеха на Дръф. Но тези последни две години го промениха“.

— Фати! — извика някой. — Ей, Фати!

По насипа се катереше едно момче. Почти бяха привършили с укреплението — започнаха го по идея на Дръфел, в дните преди да се прекърши съвсем. Населението на града наброяваше около седем хиляди души, което го правеше сравнително голям. Доста време им отне да изкопаят около него ров и да вдигнат защитен насип.

Фатрен разполагаше с не повече от хиляда обучени войници — не беше никак лесно да си осигури дори толкова при такова малобройно население — и още около хиляда старци и неопитни младежи. Нямаше представа колко голяма е армията на колосите, но със сигурност щеше да е повече от неговите две хиляди души. Насипът също едва ли щеше да ги спре.

Момчето — Сев — спря запъхтяно пред тях и повтори:

— Фати! Някой иде!

— Вече? — попита Фатрен. — Според Дръф колосите са още далече!

— Не са колосите, Фати — отвърна момчето. — Човек е. Ела да видиш!

Фатрен се обърна към Дръф, който само си избърса носа и повдигна рамене. Последваха Сев от вътрешната страна на насипа, към градската порта. Пепел и прах се стелеха по земята и се струпваха на купчини по ъглите. Напоследък не им оставаше време да метат. Жените трябваше да работят на полето, докато мъжете се готвеха да война.

Подготовка за война. Фатрен се самозалъгваше, че разполага с армия от две хиляди „войници“, но всъщност това си бяха скаа — селяци с мечове. Обучаваха се от две години, ала нямаха никакъв истински опит.

До портата вече се бяха струпали мъже, неколцина се бяха покатерили на насипа. „Дали не похарчихме твърде много от запасите си, докато ги обучавахме? — чудеше се Фатрен. — Ако вместо това работеха в мините, поне щяхме да натрупаме руда за подкупи“.

Само че колосите не вземаха подкупи. Те просто убиваха. Фатрен си спомни за Гартова гора и потрепери. Градчето бе по-голямо от тяхното, но от него във Ветитан дойдоха само стотина бежанци. Това беше преди три месеца. Оттогава хранеше напразната надежда, че след като са разрушили Гартова гора, колосите ще се успокоят.

Не биваше да се поддава на илюзиите си. Колосите никога не се усмиряваха.

Качи се на насипа и се взря през сипещите се сажди към тъмното поле, което изглеждаше така, сякаш е покрито с дълбок черен сняг.

Самотен ездач се приближаваше към тях, със спусната качулка.

— Какво мислиш, Фати? — попита един войник. — Колоски съгледвач?

— Колосите не пращат съгледвачи, още по-малко хора — изсумтя Фатрен.

— Той е на кон — отбеляза намръщено Дръфел. — Животното ще ни е от полза. — Имаха само пет в целия град. Всичките страдаха от недохранване.

— Търговец? — подхвърли друг войник.

— Не виждам стоката — възрази Фатрен. — А и трябва да е доста храбър, за да дойде съвсем самичък тъдява.

— Не съм виждал бежанец на кон — рече трети и понечи да вдигне лъка си, но Фатрен го спря.

Странникът се приближаваше, без да бърза. Спря коня си точно пред градската порта. Фатрен много се гордееше с нея. Истинска дървена порта, здрава. Бяха взели дървото и камъните за зида от близкото имение.

Лицето под покритата със сажди качулка на плътното черно наметало почти не се виждаше. Саждите се сипеха безшумно.

Пътникът скочи от коня…

… и излетя право нагоре, сякаш тласкан от невидима сила. Наметалото му изпърха като криле на птица и отдолу се видя снежнобяла униформа.

Фатрен изруга. Този човек беше аломант. Благородник. Фатрен се бе надявал, че хора като него ще си останат на север и ще оставят съгражданите му на спокойствие.

Или поне ще ги оставят да умрат в мир.

Новодошлият стъпи на дървената порта и се извъртя към тях. Имаше къса брада и късо подстригана черна коса.

— Здравейте! — Крепеше се върху портата с изумително чувство за равновесие. — Нямаме много време. Да се захващаме за работа. — Прехвърли се от портата върху насипа и Дръфел инстинктивно измъкна меча си.

Мечът обаче изскочи от ръката му, дръпнат от невидима сила. Странникът го улови, докато профучаваше над главата му, завъртя го умело и го огледа.

— Добра стомана — рече и кимна. — Впечатлен съм. Колко войници с такива оръжия имате? — Подхвърли меча във въздуха, улови го за острието и го подаде на Дръфел.

— Кой си ти? — попита Фатрен с повече смелост, отколкото имаше. Не знаеше много за аломантията, но бе почти сигурен, че този човек е Мъглороден. Вероятно можеше да избие само със силата на мисълта си всички на насипа.

Мъжът пренебрегна въпроса, обърна се и огледа града. После попита:

— Насипът целия град ли обгражда?

— Амче… да, милорд — рече един войник.

— Колко порти имате?

— Само тази, милорд.

— Отворете я и вкарайте коня ми — нареди новодошлият. — Имате конюшня, нали?

— Да, милорд — потвърди войникът.

„Е — помисли си Фатрен, — този човек очевидно знае как да командва“. Войниците дори не се замислиха, че изпълняват без разрешение нареждане на непознат. Дори бяха поизправили рамене и не изглеждаха толкова уморени. Новодошлият се обръщаше към тях, сякаш очакваше да му се подчинят, и те отвръщаха подобаващо. Не беше като онези благородници, които Фатрен помнеше от времето си на прислужник в имението. Този човек бе различен.

Непознатият продължаваше да оглежда града. Върху хубавата му бяла униформа се сипеше пепел и Фатрен си помисли, че ще е жалко да се съсипе подобна дреха. Новодошлият кимна замислено и се спусна по насипа.

— Почакай — спря го Фатрен. — Кой си ти?

Новодошлият се извърна и втренчи поглед в него.

— Елънд Венчър. — Вашият император.

И се обърна и продължи да върви покрай насипа. Войниците му направиха път, после повечето го последваха.

Фатрен погледна към брат си.

— Император? — промърмори Дръфел, после се изплю.

Фатрен поклати глава. Какво да прави? Никога не се бе изправял срещу аломант и не знаеше как да постъпи. „Императорът“ бе обезоръжил Дръфел с лекота.

— Организирайте хората — продължи непознатият — Елънд Венчър, без да спира. — Колосите ще дойдат от север — няма да щурмуват вратата, а направо ще се изкатерят по насипа. Искам да съберете жените и децата в южната част на града. Приберете ги в няколко къщи, ако е възможно.

— Каква полза от това? — попита Фатрен, който подтичваше зад „императора“ — не виждаше друга възможност.

— Колосите са най-опасни, когато се разбеснеят — обясни Венчър. — Щом завладеят града, ще тръгнат да търсят жителите. Докато се щурат напред-назад, яростта им ще утихне и ще се заемат с плячкосване. Това е моментът, в който можете да се измъкнете без опасност да ви преследват. — Спря и погледна Фатрен в очите. Лицето му бе мрачно. — Надеждата е малка. Но все пак е нещо. — И отново закрачи към централната улица.

Фатрен чуваше зад гърба си шепота на войниците. Името Елънд Венчър не им бе непознато. Това беше човекът, възкачил се на власт преди две години, след смъртта на лорд Владетеля. Идващите от север новини за това събитие бяха оскъдни и несигурни, но в повечето се споменаваше Венчър. Той бе победил всички свои съперници за трона и дори бе убил собствения си баща. Беше скрил от другите, че е Мъглороден, и освен това се бе оженил за жената, причинила смъртта на лорд Владетеля. Фатрен се съмняваше, че толкова важен човек — по-скоро легенда, отколкото действителна личност — би дошъл чак в тяхното градче в Южната област, при това без придружители. Дори мините наблизо вече не струваха нищо. Непознатият вероятно лъжеше.

Но… несъмнено беше аломант…

Ускори крачка, за да го стигне. Венчър — или който да беше този човек — спря на площада пред някогашната канцелария на Стоманеното министерство. Фатрен бе наредил да заковат вратите и прозорците с дъски.

— Намерихте ли вътре оръжия? — попита Венчър.

Фатрен се поколеба. После поклати глава.

— Взехме ги от имението на господаря.

— Той е оставил там оръжията? — попита изненадано Венчър.

— Вероятно е възнамерявал да се върне за тях — обясни Фатрен. — Войниците, които заряза в града, се присъединиха към преминаваща армия и взеха със себе си, колкото могат да носят. Останалото прибрахме ние.

Венчър оглеждаше сградата на Министерството. Беше висока и зловеща въпреки факта, че бе изоставена — или може би тъкмо заради това.

— Хората ти изглеждат добре обучени. Не го очаквах. Някои от тях имат ли боен опит?

Дръфел изсумтя, сякаш за да подскаже на непознатия, че това не е негова работа.

— Имат достатъчен опит, за да са опасни — отвърна Фатрен. — Няколко банди се опитаха да завладеят града. Мислеха, че сме слаби и лесно ще ни сплашат.

Дори да бе доловил скритата заплаха в думите му, непознатият не го показа с нищо.

— А има ли сред вас хора, които са се били срещу колоси?

Братята се спогледаха и Фатрен рече.

— Мъжете, които излизат срещу колоси, не оцеляват, страннико.

— Ако е така, трябваше да съм умрял поне десет пъти — заяви непознатият, обърна се и огледа растящата тълпа войници и граждани. — Ще ви науча как да се биете с колосите, но нямаме много време. Искам до десет минути при градската порта да се съберат капитаните и десетниците. Войниците да се подредят покрай насипа — ще предам на офицерите някои правила, с които да запознаят хората си.

Някои от войниците се раздвижиха, но повечето останаха по местата си. Новодошлият не изглеждаше обиден от неподчинението. Стоеше мълчалив, загледан в армията пред него. Не беше изплашен, нито ядосан. Имаше… царствен вид.

— Милорд — обади се накрая един от капитаните. — А водите ли армия, която да ни помогне?

— Всъщност водя дори две — отвърна Венчър. — Но нямаме време да ги чакаме. — Обърна се към Фатрен. — Ти ми писа и помоли за помощ. Отзовах се като твой пълновластен господар. Все още ли я искаш?

Фатрен се намръщи. Никога не бе молил този благородник за помощ. Отвори уста, за да възрази, ала се сепна. „Той иска да създам впечатлението, че съм го повикал. Да се държа така, сякаш всичко това е планирано отдавна. Мога да му предам властта, без да изглежда, че съм неспособен да се справя. И без това всички ще умрем. Макар че, като гледам очите на този човек, почти ми се струва, че има надежда…“

— Милорд, аз… не очаквах да дойдете сам — промълви той колебливо. — Изненадах се, като ви видях.

Венчър кимна.

— Напълно разбираемо. Ела да обсъдим стратегията, докато войниците се строят.

— Добре. — Фатрен пристъпи напред, но Дръфел го улови за ръката и попита навъсено:

— Какво правиш? Ти ли повика този човек? Не мога да повярвам.

— Дръф, събирай войниците.

Дръфел го изгледа сърдито, изруга и се отдалечи. Май нямаше да изпълни заповедта, така че Фатрен махна и на двама от капитаните си и след като даде нужните разпореждания, двамата с Венчър се отдалечиха, за да разговарят насаме.

— Кой си ти? — попита тихо Фатрен.

— Този, който казах.

— Не ти вярвам.

— Но си готов да ми се довериш.

— Ни най-малко. Просто не искам да влизам в спор с аломант.

— Засега и това ми стига — отвърна Венчър. — Виж, приятелю, към града ти се приближават десет хиляди колоса. Имаш нужда от всяка възможна помощ.

„Десет хиляди!“ — помисли стъписано Фатрен.

— Предполагам, че ти управляваш този град, нали? — продължи Венчър.

Фатрен едва успя да се отърси от вцепенението си.

— Да. Казвам се Фатрен.

— Е, добре, лорд Фатрен, сега ние с теб…

— Не съм лорд — прекъсна го Фатрен.

— Току-що стана. По-късно ще си избереш фамилия. А сега, преди да продължим, ще те запозная с условията, срещу които ще ти помогна.

— Какви условия?

— Те не подлежат на обсъждане — заяви Венчър. — Ако победим, ще ми се закълнеш във вярност.

Фатрен се намръщи и спря насред улицата. Върху раменете му се сипеха сажди.

— Това ли било? Появяваш се преди битка, твърдиш, че си някакъв император, и искаш да се възползваш от нашата победа? И защо да се кълна във вярност на човек, с когото съм се запознал преди няколко минути?

— Защото ако не го направиш — тихо отвърна Венчър, — аз пак ще взема властта. — И продължи напред.

Фатрен остана няколко секунди на място, после забърза след него.

— Тъй значи?! Дори да оцелеем след битката, пак ще бъдем управлявани от тиран?

— Да.

Фатрен се намръщи. Не очакваше непознатият да е толкова прям.

Венчър поклати глава.

— Навремето мислех, че може да стане и по друг начин. И се надявам някога наистина да мога да го направя. Но в момента нямам избор. Трябват ми твоите войници и твоят град.

— Моят град? — повтори Фатрен. — Защо?

Венчър вдигна пръст.

— Най-важното е да оцелеем в тази битка. После ще мислим за останалото.

Фатрен изведнъж осъзна, че вече е готов да му вярва. Не можеше да обясни кога точно бе променил мнението си. Непознатият очевидно бе човек, роден, за да бъде следван от другите — водач, какъвто Фатрен бе мечтал да бъде.

Венчър не почака Фатрен да се съгласи с „условията“. Това не беше предложение, а ултиматум. Фатрен отново ускори крачка и го настигна на един малък площад. Наоколо подтичваха войници. Никой не носеше униформа — единственият начин да се отличи офицер от обикновен войник бе червената превръзка на ръката. Венчър не им бе дал много време да се съберат, но от друга страна, колосите всеки момент можеше да атакуват.

— Времето ни е малко — почна той високо. — Мога да ви науча само на някои неща, но и те ще помогнат. Колосите са на височина от пет до дванайсет стъпки. Но дори дребните са по-силни от човек. Бъдете готови за това. За щастие тези същества се бият поотделно, без да координират действията си. Ако другарят на някой колос е изложен на опасност, няма да получи подкрепа. Атакуват директно, без лукавство, и се опитват да надделеят с груба сила. Не им позволявайте! Старайте се да се скупчвате около противника си — по двама срещу по-дребните, по трима-четирима срещу големите. Няма да можем да създадем широк фронт, но важното е да оцелеем колкото се може по-дълго. Не се тревожете, че противникът може да заобиколи по фланговете и да проникне в града — ще скрием населението в другия край, а щом някои от колосите почнат да плячкосват, другарите им срещу нас ще станат по-малко. Точно това ни трябва! Не ги преследвайте навътре в града. Вашите семейства ще са на сигурно място. Ако се биете с особено голям екземпляр, удряйте го в краката и го повалете, преди да го убиете. Ако е дребен, гледайте оръжията ви да не се закачат за диплите на кожата. Имайте предвид едно — колосите не са глупави, те са само недоразвити. Напълно предсказуеми. Тръгват право към вас и атакуват директно. Това, което трябва да запомните на всяка цена, е, че те могат да бъдат побеждавани. И ще го направим днес. Не позволявайте да надделее страхът! Бийте се организирано, запазете хладнокръвие и ви обещавам, че ще оцелеете!

Офицерите не сваляха очи от Венчър. Не подкрепяха речта му с възгласи, но изглеждаха малко по-уверени. Бързо тръгнаха да разнасят инструкциите му.

Фатрен доближи покорно императора.

— Ако сте ги преброили вярно, те ни превъзхождат пет към едно.

Венчър кимна, без да го поглежда.

— И са по-едри, по-силни и по-добре подготвени от нас.

Венчър пак само кимна.

— Значи сме обречени.

Венчър го изгледа навъсено.

— Не сте обречени. Имате нещо, което те нямат — нещо много важно.

— Какво е то?

Венчър го погледна в очите.

— Имате мен.

— Милорд император! — обади се един глас откъм насипа. — Видях колоси!

„Вече докладват първо на него“ — помисли Фатрен. Не беше сигурен дали да се обижда, или да се възхищава.

Венчър изхвърча към насипа, използвайки аломантията. Повечето войници бяха приклекнали или залегнали зад укреплението. Но Венчър се изправи с бялата си униформа, засенчи очи, примижа към хоризонта и каза доволно:

— Спират на лагер. Добре. Лорд Фатрен, подгответе хората си за атака.

— За атака? — попита невярващо Фатрен, който току-що се бе изкатерил до Венчър.

Императорът кимна.

— Да. Колосите са изморени от прехода и вниманието им е съсредоточено върху лагера. Няма да имаме по-сгоден случай.

— Но нали щяхме да се отбраняваме!?

Венчър поклати глава.

— Ако чакаме, те ще започнат да беснеят и когато се разгневят достатъчно, ще ни нападнат. По-добре да ги изпреварим, вместо да ни избият.

— Да изоставим насипа?

— Насипа ви си го бива, лорд Фатрен, но е напълно безполезен. Нямате достатъчно хора, за да покриете целия периметър, а колосите са по-едри и по-силни от вас. Ще ви изтикат от насипа и ще превземат града.

— Но…

Венчър го стрелна с поглед. Лицето му беше спокойно, но погледът му бе твърд и непоколебим. Посланието беше недвусмислено. „Сега аз командвам“. Нямаше място за спорове.

— Да, милорд. — И Фатрен извика на вестоносците да разнесат заповедта.

Венчър наблюдаваше как хората реагират на съобщението. Настъпи объркване — никой не бе очаквал да подхванат атака. Все повече лица се извръщаха към изправения на насипа Венчър.

„Той наистина изглежда като император“ — помисли Фатрен.

Заповедта продължи да се предава от уста на уста и след малко цялата армия застина в готовност. Венчър извади меча си и го вдигна високо към забуленото от сажди небе. После се извиси над насипа в нечовешки скок и се понесе към лагера на колосите.

Първите няколко секунди беше сам. Изведнъж, за своя изненада, Фатрен установи, че го следва, стиснал зъби.

Множеството върху насипа се раздвижи, войниците нададоха общ вик и се втурнаха през полето с извадени оръжия.

2.

Както винаги денят на ТенСуун започна по тъмно. Причина за това донякъде бе, че той нямаше очи. Би могъл да си направи — той беше Трето поколение, сиреч доста стар дори за кандра. Беше поглъщал достатъчно трупове, за да се научи да създава сетива по интуитивен път, без модел, който да копира.

Но в този случай едва ли щеше да има голяма полза от очите. Той нямаше череп, а беше открил, че някои органи не функционират добре без напълно развито тяло и скелет, който да го поддържа. Очите му щяха да бъдат смазани от собствената му маса, ако се опиташе да се придвижи в някаква посока, и щеше да е много трудно да ги извръща, за да може да вижда.

Не че имаше какво да се гледа. ТенСуун бавно премести туловището си в затворническата килия. Тялото му представляваше прозрачна маса от мускули — като купчина слепени плужеци или голяма мида. При желание можеше да разтвори всеки от тези мускули и да го превърне в нещо друго. Но всичко щеше да е безсмислено при отсъствието на скелет.

Той отново промени позата си. Кожата му бе тъй чувствителна, че сякаш разполагаше със собствени вкусови рецептори. В момента усещаше миризмата на изпражненията си, но въпреки това не посмя да изключи сетивата си. Те бяха единствената връзка с обкръжаващия го свят.

Всъщност „килията“ не беше нищо повече от покрита с решетка каменна шахта, която едва побираше тялото му. Тъмничарите му хвърляха храна отгоре, после го заливаха с вода, за да получи живителна влага и да отмият изпражненията през тесния канал на пода. Както този отвор, така и разстоянията между решетките бяха твърде малки, за да може да се промуши през тях — тялото на кандрата бе гъвкаво, но дори то не можеше да се свива до безкрайност.

Мнозина биха се побъркали от пребиваването в подобно затворено пространство толкова дълго време. Всъщност той не знаеше дори откога е тук. От месеци? Но за негово щастие ТенСуун познаваше Благодатта на Съзнанието. Умът му не се поддаваше лесно на натиск отвън.

Понякога той проклинаше Благодатта, задето го опазваше от лелеяното облекчение на лудостта.

„Съсредоточи се“ — рече си той. Въпреки че нямаше мозък, или поне нямаше такъв, какъвто имаха хората, той можеше да мисли. Не разбираше как. Не беше сигурен дали въобще някоя кандра знае отговора на този въпрос. Може би кандрите от Първото поколение притежаваха повече познания по въпроса, но дори да бе така, не бяха предали знанията си нататък.

„Не могат да те държат тук вечно — рече си той. — В Първия договор се казва…“

Ала от известно време го глождеха съмнения относно Първия договор — най-вече дали Първото поколение все още го тачи. Как би могъл да ги вини? ТенСуун бе Нарушител на Договора. Той сам бе признал, че се е обърнал срещу волята на своя господар и вместо на него е помогнал на друг. Измяна, довела до смъртта на неговия господар.

Ала този позорен акт бе най-малкото от престъпленията му. Наказанието за Нарушаване на Договора бе смърт и ако ТенСуун бе спрял дотук, отдавна да са го пратили на оня свят. За нещастие залогът бе далеч по-голям. Признанието на ТенСуун — направено при проведения от Второто поколение разпит — бе разкрило много по-опасна и значима простъпка.

ТенСуун бе издал тайната на своя народ.

„Не могат да ме екзекутират — мислеше си той, не толкова от страх, колкото за да запази ясна мисълта си. — Не и докато не разберат на кого съм казал“.

Тайната. Тази съкровена, безценна тайна.

„Аз обрекох всички ни. Целия ми народ. Отново ще станем роби. Не, ние вече сме роби. Ще се превърнем в нещо друго — в машини, с умове, командвани от други. Пленници, неспособни да контролират телата си“.

Това бе неговата вина — че бе задействал ужасна сила. Това бе причината, заради която заслужаваше затвор и смърт. Но въпреки това той жадуваше да живее. Би трябвало да се презира. Ала по някаква причина смяташе, че е постъпил правилно.

Намести се, разтвори мускулите в средата на тялото си и там се образува малка вдлъбнатина. Трябваше да улови всичката храна, която му хвърлят — и без това дажбата бе съвсем оскъдна. Но от решетката не падна нищо. Той чакаше търпеливо. Най-сетне ключалката горе изщрака. Макар че нямаше уши, той долавяше ясно скърцането на пантите и изтракването, когато решетката се удари в пода.

„Какво става?“

Спуснаха куките. Те се забиха в плътта му, закотвиха се в мускулите и го измъкнаха горе. Болеше. Не само от остриетата, а и от внезапно разлялото се на широкия под тяло. ТенСуун усети вкуса на прах и камък. Мускулите му трепереха, отвикнали да са извън тясната шахта. Той се напрегна, изопна туловището си по начин, който допреди секунди бе невъзможен.

Сетне се появи то. Усещаше го. Киселина, гъста и задушлива, вероятно носена в позлатена кофа, донесена от тъмничарите. Значи най-накрая щяха да го убият.

„Но те не могат! — помисли той. — Първият договор, законът на нашия народ…“

Нещо падна върху него. Не беше киселина, нещо твърдо. Той го докосна нетърпеливо, раздвижи несръчно мускули, за да долови вкуса му. Беше овално, с отвори и няколко остри ръба… череп.

Киселата миризма се усили. Да не би да я разбъркваха? ТенСуун се раздвижи забързано, обви се около черепа, започна да го изпълва. Беше запазил малко разтворена плът в една торбичка в тялото си. Извади я, полепи я върху черепа и се зае да създава кожа. Той остави очите неоформени, работейки върху белите дробове, формирайки език, пренебрегвайки устни за момента. Работеше с усещането за наближаваща гибел, тъй като киселият мирис непрестанно се усилваше. А после…

То го удари. Разкъса мускулите от едната страна на тялото му, проникна във вътрешността и почна да я разяжда. Изглежда, Второто поколение се бе отказало от идеята си да измъкне тайната от него. Но преди да го убият, трябваше да върнат способността му да говори. Така повеляваше Първият договор — оттам и черепът. И същевременно вероятно тъмничарите бяха получили заповед да го довършат, преди да успее да каже нещо в своя защита. Те следваха буквата на закона и същевременно смятаха да игнорират съдържанието му.

Не си даваха сметка обаче за бързината, с която можеше да действа ТенСуун. Малцина кандри бяха прекарали толкова дълго време в изпълнение на Договори — почти всички представители на Второто поколение и голяма част от тези от Третото отдавна бяха напуснали служба и водеха безгрижен живот тук, в Родната земя.

А безгрижният живот не може да те научи на важни неща.

На повечето кандри им бяха нужни часове, за да оформят телата си — някои от по-младите се бавеха дори с дни. Но след броени секунди ТенСуун вече притежаваше рудиментарен език. И докато киселината заливаше тялото му, той се напрегна да оформи трахея, разду дробове и изграка една-единствена дума.

— Правосъдие!

Заливането спря. Тялото му продължаваше да гори. Въпреки болката той не спираше да работи, оформяше примитивни слухови органи вътре в черепната кухина.

— Глупак — прошепна един глас наблизо.

— Правосъдие! — повтори ТенСуун.

— Приеми смъртта — рече тихият глас. — Не се поставяй в положение да причиниш нови неволи на нашия народ. Първото поколение те възнагради с възможността да умреш заради дългите ти години служба!

ТенСуун се сепна. Един процес щеше да бъде публичен. Досега само неколцина бяха осведомените за неговата измяна. Можеше да умре, проклет като Нарушител на Договора, но все пак с известно уважение към предишната му кариера. Някъде — вероятно в други шахти в същото това помещение — имаше още нещастници, обречени на безкраен затвор, изтезание, което в края на краищата щеше да надделее дори над Благодатта на Съзнанието.

Искаше ли да е един от тях? С разкриване на постъпката си пред един обществен форум можеше да си осигури единствено вечно страдание. Безсмислено беше да се надява на промяна. С признанието си сам си бе определил присъдата.

Но ако проговореше, нямаше да е за да се защити. Причината щеше да е съвсем различна.

— Правосъдие — потрети той с едва доловим шепот.

3.

Елънд Венчър, втори император на Последната империя, не беше възпитаван да бъде войник. Беше се родил в благородническо семейство — което, в епохата на лорд Владетеля, означаваше, че ще бъде по-скоро типичен представител на висшето общество. В младостта си се бе забавлявал с безгрижни игри, устройвани от Големите къщи, и бе живял под похлупака, спуснат върху имперския елит.

Не беше толкова странно, че после бе станал политик. Винаги се бе интересувал от политически теории и макар да предпочиташе разсъжденията пред действията, си даваше сметка, че някой ден ще трябва да управлява своята Къща. От друга страна, началната му кариера като крал не се оказа особено успешна. Тогава все още не разбираше, че е по-важно да владееш изкуството да управляваш, отколкото да имаш добри намерения и да си честен.

„Съмнявам се, че някога ще бъдеш такъв властник, който би могъл да поведе хората си в атака срещу врага“. Думи на Тиндуил, жената, която го бе обучавала в приложна политика. Елънд си ги спомни миг преди той и армията му да се стоварят върху лагера на колосите.

Разпали пютриум. Приятно усещане за топлина — вече му бе добре познато — се разгоря в гърдите му и мускулите му се напрегнаха от прилива на сила и енергия. Беше погълнал металния разтвор, за да черпи от него сили по време на битката. Елънд Венчър беше аломант. Понякога все още се стряскаше от тази мисъл.

Както беше предвидил, колосите се изненадаха от нападението. В началото замръзнаха неподвижно, смаяни от приближаващата се армия. Колосите възприемаха малко трудно неочакваните събития. Не можеха да си представят как тази жалка група слаби човеци дръзва да се нахвърли върху тях. Беше нужно време, за да възприемат тази мисъл.

Армията на Елънд успя да се възползва добре от предимството си. Елънд удари пръв и посече най-близкия колос с подсилени от пютриум мускули. Чудовището беше от дребните екземпляри. Като всички останали от своя вид то имаше приблизително човекоподобна форма, но синкавата му кожа се спускаше на едри гънки и на места висеше от крайниците му. В кървясалите му червеникави очи за миг, докато умираше, блесна изненада. Елънд измъкна меча от гърдите му и извика:

— Не се бавете! Убийте колкото се може повече, преди да се разбеснеят!

Войниците — ужасени, но изпълнени с твърда решимост — го заобиколиха в плътна маса и повалиха първата редица колоси. „Лагерът“ не беше нищо повече от изпотъпкана от чудовищата поляна, с изкопани в земята огнища. Елънд забеляза, че хората му действат с нарастваща увереност, и ги окуражи, като Притегли чувствата им с аломантия и подсили храбростта им. Чувстваше се по способен с този вид аломантия — все още не беше способен да подскача насам-натам с метали като Вин. Но с чувствата се оправяше добре.

Фатрен, водачът на армията, се придържаше близо до Елънд и той го наблюдаваше скришом. Фатрен бе управникът на този малък град и смъртта му би нанесла сериозен удар върху бойния дух на останалите. Заедно с още няколко войници те се нахвърлиха върху все още изненаданите колоси. Най-едрото чудовище надвишаваше единайсет стъпки и като на всички останали колоси с едри тела, кожата му бе изпъната и покрита с цепнатини. Колосите никога не преставаха да растат, но кожата им запазваше размера си. При по-младите висеше отпусната. При големите се изпъваше и цепеше.

Елънд разпали стомана, хвърли няколко монети пред себе си, Тласна ги, подсилвайки Тласъка с тежестта на тялото си, и ги запрати срещу колосите. Чудовищата бяха твърде силни, за да бъдат повалени от монети, но металните кръгчета щяха да ги наранят и отслабят.

Докато монетите хвърчаха напред, Елънд се хвърли срещу големия колос. Чудовището измъкна иззад гърба си огромен меч. Изглеждаше доволно от предстоящия двубой.

Колосът замахна пръв. Обсегът му бе огромен и Елънд бе принуден да отскочи назад — благодарение на пютриума се справи с невероятна бързина. Колосите бяха въоръжени с огромни мечове — толкова дебели и тежки, че приличаха на боздугани. Елънд не би могъл да отбие такъв удар дори с разпален пютриум: В добавка към това мечът — и колосът зад него — тежаха толкова много, че Елънд не би успял да избие оръжието дори с аломантичен Тласък. При Тласкането на стомана се изискваше баланс между тегло и сила. Ако Тласнеше някой по-тежък от себе си, самият Елънд щеше да бъде отхвърлен назад.

Ето защо Елънд трябваше да разчита на допълнителната бързина и гъвкавост, осигурявани от пютриума. Той отскочи встрани, приклекна и зачака подходяща възможност. Чудовището спря и го огледа мълчаливо, но не нападна. Все още не бе завладяно от характерната за колосите ярост в боя. „Как се озовах тук? — помисли Елънд за кой ли път. — Аз съм учен, а не воин“. Често му се случваше да се колебае в способността си да води другите.

Но също толкова често си казваше, че мисли твърде много. Скочи напред и замахна. Колосът, изглежда, очакваше точно това, защото се опита да стовари тежкото си оръжие върху главата му. Младият император се пресегна и Притегли меча на друг колос — с което почти го повали и това помогна на двама войници да го убият, и се размина на косъм с острието на огромния колос. Завъртя се, разпали пютриум и го нападна отстрани.

Мечът му разсече кожата над коляното на колоса, потъна в мускулите и го събори на земята. Вин често повтаряше, че аломантичната сила на Елънд е необичайно голяма. Елънд не знаеше дали е права — нямаше почти никакъв опит с аломантията, — но от мощния замах се олюля. Успя да се задържи на крака и с втори удар отсече главата на чудовището.

Близките войници го гледаха облещени. Бялата му униформа бе опръскана с ярка колоска кръв. Не за първи път. Елънд си пое дълбоко дъх и в същия миг от другия край на лагера долетяха нечовешки крясъци. Колосите се бяха разярили.

— Строй се! — извика Елънд. — Стойте плътно един до друг и се подгответе за атаката им!

Войниците се подчиниха неохотно. Не бяха толкова дисциплинирани, колкото професионалните воини, с които си беше имал работа, но въпреки това се справяха изненадващо добре. Елънд се огледа. Бяха успели да избият няколкостотин колоса — неочаквано постижение.

Но с това лесната част бе приключила.

— Стегнете се! — извика Елънд, докато войниците оформяха предната линия. — И продължавайте да се биете! Трябва да намалим броя им колкото се може по-бързо! Сега всичко зависи от това. Покажете им на какво сте способни!

Разпали месинг и Тласна чувствата им, за да прогони страха. Аломантът не можеше да контролира умовете на другите — не и човешките умове, — но можеше да окуражава чувства или да направи обратното. Също по мнение на Вин Елънд бе изключително умел в това, макар да бе придобил силата си наскоро, от място, за което подозираха, че е източникът на аломантията.

Под негово въздействие войниците видимо се съвзеха и уважението на Елънд към тези прости хорица се засили. Той подсилваше храбростта им и отнемаше от страха, но решимостта им си бе изцяло тяхна. Това бяха добри хора.

Ако имаха късмет, може би щеше да успее да ги спаси.

Колосите тръгнаха в атака. Както се надяваше, от тях се откъсна голяма група и се насочи към града. Някои войници се развикаха изплашено, но не посмяха да напуснат строя. Застанал в самия център на отбранителната линия, Елънд опита да Размири чувствата на най-близките колоси.

Нищо не последва. Чудовищата бяха невъзприемчиви към емоционална аломантия, особено ако вече бяха манипулирани от някой друг. Но Елънд знаеше, че успее ли да пробие тази невидима защита, ще се сдобие с пълен контрол над тях. Това обаче изискваше време, късмет и продължителна, неуморна борба.

И той я започна. Стоеше рамо до рамо с хората си, колосите косяха редицата им и настъпваха крачка по крачка, газеха труповете на убитите. Постепенно строят се огъна. Все повече разярени колоси се нахвърляха върху защитниците на града и бързо променяха баланса на силите. И оставаха невъзприемчиви към емоционалната аломантия на Елънд…

— Свършено е с нас! — извика Фатрен.

Елънд се обърна, изненадан, че градският управник все още е жив и до него. Бяха минали само петнайсет минути, откакто колосите се бяха разбеснели, но редицата вече показваше признаци, че ще се разпадне.

В небето се появи точка.

— Ти ни поведе на смърт! — продължаваше да вика Фатрен. Беше опръскан с кръв. — Защо?

Елънд вдигна ръка и посочи точката, която бързо се увеличаваше.

— Какво е това? — попита Фатрен насред хаоса на битката.

Елънд се усмихна.

— Първата от двете армии, които ви обещах.

Вин се спусна от небето сред въртележка от конски подкови, приземи се в самия център на армията и без да се забави нито миг, Тласна чифт конски подкови към извръщащия се към нея колос. Едната го удари в челото и го отметна назад, другата прелетя над главата му и уцели втори колос. Вин се завъртя, хвърли още две подкови и уцели един доста едър екземпляр и дребосъка зад него.

Разпали желязо, Придърпа подковата и я надяна на китката на едрия. Силата я Дръпна рязко към него, но и го събори. Огромният меч на чудовището тупна на земята в мига, когато Вин се приземи върху него. Тя се Тласна от падналия меч и се преметна във въздуха тъкмо когато друг колос замахваше към нея.

Извиси се на петнайсетина стъпки нагоре. Мечът я пропусна, но посече главата на стоящия наблизо колос. Чудовището, което го размахваше, изобщо не изглеждаше потресено от това, че е убило свой другар. Само вдигна глава и я изгледа с кървясалите си очи.

Вин Притегли падналия меч и той полетя към нея, като същевременно я Дръпна обратно. Тя го улови във въздуха — мечът бе дълъг почти колкото нея, но с разпален пютриум не беше никак трудно да го върти — и отсече ръката на атакуващия я колос.

С втори удар го посече през краката и се насочи към следващия противник. Както винаги колосите изглеждаха стъписани — и донякъде разярени — от странното й поведение. Те обвързваха опасността с размера на противника и не можеха да си представят, че една крехка жена като Вин — почти момиче и не по-висока от пет стъпки — може да представлява заплаха. И всеки път, когато убиваше някого от тях, се стичаха към нея.

Вин нямаше нищо против заблудата им.

Атакува с пронизителен вик, който отекна над инак странно притихналото бойно поле. Колосите обикновено се биеха мълчаливо, особено когато ги завладяваше бяс, сякаш се съсредоточаваха върху убийствата. Тя хвърли шепа монети, Тласна ги към групата зад себе си, скочи напред и Притегли един меч.

Колосът пред нея се олюля. Тя скочи на гърба му и атакува следващото чудовище. Покоси го с бърз удар, после заби острието на меча в гърба на колоса под себе си. Тласна се встрани и Притегли меча на умиращия колос. Улови го, посече трето чудовище, хвърли го във въздуха и го Тласна като огромно копие към четвърти противник. Със същия Тласък отхвърча назад, за да избегне неговата атака. Сграбчи дръжката на забития в гърба на първото чудовище меч, изтръгна го с хрущящ звук и го стовари върху ключицата и гърдите на петото чудовище.

Стъпи на земята. Около нея лежаха избити колоси.

Не изпитваше гняв. Не усещаше в себе си и капчица страх или ужас. Беше надраснала тези неща. Беше видяла Елънд да умира — дори го бе държала в този момент в обятията си и бе знаела, че случилото се е по нейна вина. Че е преднамерено.

Но въпреки всичко той бе жив. Всеки негов дъх бе неочакван, дори може би незаслужен. Някога тя се бе страхувала, че не е за него. Но по някакъв начин бе открила покой въпреки мисълта, че не е в състояние винаги да го пази. Че не би искала непрестанно да е негова закрилница.

Ето защо в нея вече не се разпалваше страхът за човека, когото обичаше. Когато се биеше, го правеше с ясно съзнание. Тя беше нож — ножът на Елънд, ножът на Последната империя. Не се биеше, за да опази само един човек, а за да защити начина на живот, създаден от него и хората, които полагаха огромни усилия да го запазят.

Тази мисъл й даваше сила.

Около нея умираха колоси и във въздуха хвърчаха пръски алена кръв. Имаше поне десет хиляди в тази армия — твърде много, за да ги избие до крак.

Но не беше необходимо да изтребва цялата им армия.

Достатъчно бе да ги изплаши.

Защото, въпреки някогашните й предположения, колосите изпитваха страх. Виждаше го как се надига в чудовищата около нея, прикрит под гнева и свирепата ярост. Един колос я нападна и тя отскочи встрани с пютриумна бързина. Отби пътьом оръжието му, завъртя се и видя, че към нея се приближава друго чудовище.

„Идеално“. Беше огромен — може би най-едрият екземпляр, когото бе виждала. Сигурно минаваше тринайсет стъпки. Съвсем скоро сърцето му щеше да откаже да работи, кожата му щеше да се нацепи и да увисне на парцали.

Колосът изрева и ревът отекна над притихналото бойно поле. Вин се усмихна, разпали дуралуминий и горящият в нея пютриум избухна в мощен прилив на сила. Използван заедно с друг метал, дуралуминият подсилваше действието му невероятно, макар и за съвсем кратко.

Вин разпали стомана и Тласна във всички посоки. Подсиленият от дуралуминий Тласък се понесе като вълна през мечовете на чудовищата и те изхвърчаха от ръцете им, а много от самите колоси изпопадаха. Подхранваният от дуралуминий пютриум запази тялото й да не бъде смазано от мощния Тласък.

Стоманата и пютриумът изгоряха за секунди. Вин извади малка стъкленица и гаврътна разтвора в нея, за да възстанови запасите си от метали. Разпали отново пютриум и изхвърча над масата от съборени тела към едрия екземпляр, когото бе забелязала по-рано. Един по-дребен колос се опита да я спре, но тя го улови за китката и с рязко движение я счупи. Грабна меча му и с един замах повали три други колоса.

Като използва инерцията на удара, Вин заби острието на меча в земята. Както предполагаше, едрият колос я нападна след секунда — размахваше оръжието си и продължаваше да реве оглушително. Вин бе забола меча си тъкмо навреме. Защото дори с пютриум не би успяла да парира могъщия удар на гиганта. Но сега мечът й бе забоден здраво. Металът затрепери от свирепия удар и пръстите й изтръпнаха от мощните трептения, но тя успя да го задържи.

А после скочи. Не Тласна — не се налагаше, — а стъпи върху кръстачката на меча и скочи нагоре. За миг видя как на лицето на колоса се изписва изумление, когато я видя да излита на тринайсет стъпки над земята, с отметнат назад за удар крак и развята пелерина.

Вин го изрита в слепоочието. Черепът му изпука. Колосът бе нечовешки здрав, но не и срещу подсилен от пютриум удар. Очите му се изцъклиха и той рухна назад. Вин се Тласна леко от меча, за да се задържи още малко във въздуха, та да я видят хубаво, после се приземи върху гърдите на поваления гигант.

Колосите наоколо застинаха. Дори изпълнени с ярост, те не можеха да не се изненадат от лекотата, с която бе повалила толкова могъщо създание. Може би умовете им бяха твърде бавни, за да осъзнаят това, на което бяха станали свидетели. Или пък освен страха притежаваха и известна доза предпазливост. Вин не ги познаваше достатъчно, за да знае точния отговор. Знаеше обаче, че след онова, което бе направила, би трябвало най-сетне да изпитат уважение към нея.

Ала не и когато бяха контролирани от външна сила. Вин погледна към малката отчаяна армия на Елънд. Хората му все още се държаха. Това вероятно също озадачаваше чудовищата — как е възможно една толкова малка сила да издържа срещу тях. Те не виждаха отчаянието по лицата на хората, нито смаляващия им се брой — виждаха само, че групата устоява и се бие.

Колосите бавно се приближаваха към нея. Все още не се бяха отказали. Това бе едно от странните им качества. Колосите никога не отстъпваха. Дори когато изпитваха страх, те не се вслушваха в него. Но все пак по някакъв начин страхът ги отслабваше. Тя го виждаше в движенията им, в начина, по който я следяха. Всеки момент щяха да се прекършат.

Разпали месинг и Тласна чувствата на един по-дребен екземпляр. Отначало той се възпротиви. Тя натисна по-силно. Чудовището изведнъж поддаде и тялото му стана нейно. Този, който го бе контролирал доскоро, се намираше твърде далеч и се бе съсредоточил едновременно върху прекалено много колоси. А това същество — с ум, объркан от страх и ярост — сега бе изцяло под нейната власт.

Вин веднага нареди на колоса да нападне другарите си. Те го посякоха бързо, но не и преди да убие двама от тях. Междувременно Вин овладя втори колос, сетне и трети. Удряше напосоки и същевременно размахваше меча, за да привлича вниманието на останалите. Скоро разполагаше с малък отряд колоси на своя страна. Всеки път, когато поваляха някого от тях, завладяваше двама нови.

Докато се сражаваше, поглеждаше към групата на Елънд. Скоро с облекчение забеляза, че там също част от колосите са преминали на страната на хората. Елънд крачеше сред тях и вече не се биеше, съсредоточен върху усилието да си осигурява нови съюзници. Вин все още не беше сигурна дали одобрява постъпката му с внезапната поява в града. Радваше се, че беше пристигнала навреме.

Взе си поука от действията му и също престана да се сражава и вместо това бързо почна да попълва малката си армия от колоси с нови сили. Скоро вече командваше стотина чудовища.

„Няма да продължи дълго“ — помисли си. Така и беше — не след дълго зърна в небето точица, която летеше към нея. Точката се увеличи и се превърна във фигура с черно расо, която се носеше над армията, като се Тласкаше от мечовете на колосите. Висок мъж с татуирано лице и гола глава. Въпреки саждопада Вин успя да види стоманените клинове, забити през очите му. Непознатият извъртя невиждащия си взор към Вин и за миг тя почувства надигаща се паника. В паметта й се пробудиха отдавна забравени спомени. Тъмна дъждовна нощ, забулена в сенки. Кули и островърхи покриви. Рязка болка в хълбока. Дълга нощ, прекарана в килия в двореца на лорд Владетеля.

Келсайър, Оцелелия от Хатсин — как издъхва на улицата.

Разпали електрум. Металът създаде около нея облак от изображения, сенки на възможни действия, които би могла да извърши. Електрумът бе аломантичният двойник на златото. Елънд го наричаше „бедняшки атиум“. Нямаше особена полза в битката, освен че я правеше неподатлива на атиум, в случай че инквизиторът имаше такъв.

Вин стисна зъби и се хвърли напред, забелязала, че малката й армия се топи. Скочи, Тласна се леко от един захвърлен меч и остави на инерцията да я отнесе към инквизитора. Той вдигна секира и замахна, но в последния миг Вин се Придърпа встрани, изтръгна с Теглене меча от ръката на един изненадан колос, улови го във въздуха и го Тласна към инквизитора.

Новодошлият Оттласна оръжието дори без да го поглежда. Келсайър бе успял да победи инквизитор, но с невероятни усилия, и самият той бе издъхнал малко след това, повален от лорд Владетеля.

„Стига с тези спомени! — рече си ядосано Вин. — Съсредоточи се върху настоящето“.

Понесе се сред сипещата се пепел, Тласкана от меча. Приземи се, подхлъзна се в локва колоска кръв и се хвърли към инквизитора. Съвсем преднамерено го бе подмамила да се покаже, като бе убила и взела колосите му под контрол. Сега оставаше само да се разправи с него.

Извади стъклен кинжал — инквизиторът с лекота би Оттласнал меча на колоса — и разпали пютриум. Тялото й се изпълни с бързина, сила и издръжливост. За съжаление инквизиторът също ползваше пютриум, което означаваше, че в това отношение силите им са равни.

С изключение на една подробност. Слабост, която притежаваха всички инквизитори. Вин отскочи от цепещата въздуха секира, като се придърпа към един меч, за да се отстрани по-бързо, после се Тласна от същото оръжие, хвърли се напред и замахна към шията на инквизитора. Той отби удара й с ръка. Но с другата си ръка Вин го улови за расото.

След това разпали желязо, Притегли зад себе си и измъкна едновременно десетина меча. Внезапното Дърпане я запокити назад. Стоманените тласъци и Железните придърпвания бяха груби действия, отличаващи се по-скоро със сила, отколкото с точност. С разпален пютриум Вин увисна на расото; инквизиторът, изглежда, се държеше, като Дърпаше оръжията на колосите пред него.

Расото поддаде, разпра се и гърбът на Инквизитора се оголи. Вин очакваше да види между плешките му края на стоманен клин — като забитите в очите му. Но прътът беше скрит от метален щит, който прикриваше целия гръб на инквизитора, спускаше се покрай ребрата му и се стягаше отпред. Наподобяваше черупката на костенурка.

Инквизиторът се обърна, злобно ухилен, и Вин изруга. Гръбният клин беше слабото място на инквизиторите. Изваждането му щеше да убие съществото и несъмнено тъкмо това бе причината да носи броня — каквато, подозираше Вин, му е било забранено да използва във времето на лорд Владетеля, който бе държал служителите му да имат слаби места, за да може по-лесно да ги контролира.

Вин нямаше време за колебание, тъй като в същия миг върху нея се нахвърли поредният синкав колос. Вин скочи, преметна се над размахания му меч и се Тласна от него, за да набере височина.

Инквизиторът я последва във вихъра сажди над бойното поле. Вин беше в безизходица. Единственият друг начин, който знаеше за убийството на инквизитор, бе да го обезглави — но как, след като той също бе подсилен от пютриум?

Тя се приземи на един склон извън бойното поле. След миг инквизиторът стъпи на покритата със сажди земя само на няколко крачки от нея. С две секири в ръце. Вин избягна първия удар, но втората секира я закачи по ръката, преди да успее да отбие удара с кинжала.

Топла кръв рукна надолу към пръстите й. Кръв с цвета на залязващо слънце. Вин изръмжа, втренчила поглед в нечовешкия си противник. Усмивката на инквизитора малко я плашеше. Вин се хвърли напред и замахна отново.

Нещо блесна във въздуха.

Синкави линии, които се местеха бързо — аломантичен знак, че се приближават малки късчета метал.

Металният дъжд удари изненадващо инквизитора отзад; монетите се забиха на десетки места в тялото му.

Съществото изкрещя от болка и се обърна рязко, разхвърчаха се капки кръв. На няколко крачки от него Елънд също се приземи на хълма. Яркобялата му униформа бе изцапана с кръв и сажди, но лицето му бе чисто, а очите му сияеха. В едната си ръка държеше бастунче, с другата се подпря на земята, за да омекоти приземяването си след мощния Стоманен тласък.

Да, той беше Мъглороден, също като Вин. А сега инквизиторът бе ранен. Към склона се стичаха колоси, катереха се тромаво нагоре, но Елънд и Вин все още имаха малко време. Тя се хвърли напред, Елънд също. Инквизиторът се опитваше да следи едновременно и двамата. Усмивката му бе помръкнала. Той се приготви да отскочи, но Елънд хвърли една монета във въздуха и тя се завъртя сред сипещите се сажди. Инквизиторът се усмихна: очевидно предполагаше, че Елънд ще го Тласне. Знаеше, че тежестта му ще се предаде през монетата върху тялото на Елънд. Двама аломанти с почти еднакво тегло, Тласкащи един срещу друг. Щяха да бъдат отхвърлени назад — и тогава инквизиторът щеше да нападне Вин, а Елънд да се озове сред колосите.

Само че инквизиторът не бе взел предвид аломантичната сила на Елънд. А и как би могъл? Елънд дори не се олюля, а инквизиторът отлетя назад, понесен от внезапния мощен Тласък.

„Той е толкова силен!“ — помисли Вин, докато гледаше как изненаданият инквизитор пада. Елънд не беше обикновен аломант — може би все още не умееше да се контролира добре, но когато разпалваше метали и Тласкаше, ефектът бе невероятен.

Вин атакува инквизитора, който все още изглеждаше замаян, но той успя да улови ранената й ръка, преди да го промуши, и стисна силно. Вин извика от болка, преметна се през него и полетя към земята.

Блъсна се с рамо, претърколи се и скочи на крака. Светът се завъртя, но тя успя да види, че Елънд стоварва бастунчето си върху инквизитора. Съществото блокира удара с вдигната ръка, дървото се строши, а той се приведе рязко и удари Елънд с лакът в гърдите. Императорът изпъшка и залитна.

Вин се Тласна от колосите, които бяха само на няколко крачки зад нея, и полетя право към инквизитора. Беше изпуснала кинжала, но противникът й също бе изпуснал двете секири. Видя го, че скача към тях, но не му остави време да ги вземе — подкоси го и се опита да го повали по гръб. За нещастие той бе много по-едър — и много по-силен. Преметна я през себе си и тя падна тежко на земята.

Колосите вече бяха почти до тях. Елънд успя да вдигне едната секира и нападна инквизитора. Той обаче внезапно се задвижи с невероятна бързина. Очертанията на тялото му сякаш се размазаха и секирата разцепи празния въздух. Елънд се обърна и с изненада установи, че инквизиторът се изправя срещу него вече с оръжие в ръка. Държеше не секира, а метален прът, като забитите в тялото му клинове, но по-дълъг и тънък. Съществото вдигна пръта; движеше се с нечовешка бързина — по-бързо дори от аломант.

„Това не е пютриум — помисли Вин. — Дори не е дуралуминий“. Надигна се, без да сваля поглед от инквизитора. Скоростта му видимо намаляваше, но той все още бе в състояние да нападне Елънд, без той да успее да му противодейства. Вин бе твърде далеч, за да му помогне.

Но не и колосите. Те бяха само на няколко крачки от противника на Елънд. Завладяна от отчаяние, Вин разпали месинг и се опита да преодолее емоционалната бариера на колоса най-близо до инквизитора. Чудовището за секунда застина, после замахна и заби меча си право в лицето на инквизитора миг преди той да завърши неочакваната си атака.

Не успя да му отсече главата. Само я смаза до неузнаваемост. Но, изглежда, и това бе достатъчно, защото инквизиторът рухна безжизнено.

По армията колоси сякаш премина вълна.

— Елънд! — викна Вин. — Сега!

Императорът обърна гръб на поваления инквизитор. Лицето му беше намръщено и съсредоточено. Някога Вин бе видяла как лорд Владетеля въздейства емоционално върху цял площад хора. Той беше по-силен от нея, по-силен дори от Келсайър.

Не виждаше дали Елънд разпалва дуралуминий и месинг, но усещаше, че го прави. Усети Силата му, когато излъчи мощна вълна на успокоение върху цялата армия. Изведнъж битката приключи. В далечината Вин забеляза последните останки от градския гарнизон, заобиколени от купчина трупове. Саждопадът се усили. Напоследък почти не спираше.

Колосите свалиха оръжия. Елънд беше победител.

4.

Сейзед, главен посланик на Новата империя, изучаваше листчето пред себе си. „Принципи на народа цанзи — пишеше там. — За красотата на моралността, за това колко е важна смъртта, за жизнената функция на човешкото тяло като участник в божественото цяло“.

Думи, изписани със собствената му ръка, извлечени от един от ферохимичните металоеми — където се съхраняваха хиляди писания. Кратко описание на основните вярвания на цанзи и на тяхната религия.

Сейзед се облегна в креслото, вдигна листчето и отново прегледа бележките. От няколко дни изучаваше старателно тази религия и сега бе дошло време да вземе решение. Още преди да се заеме с това той знаеше доста неща за цанзийските религиозни възгледи — както и за някои други религии от епохата преди Възнесението. Религиите бяха негова страст, крайъгълният камък на научните му изследвания.

А после дойде денят, в който осъзна, че всички негови познания са безполезни.

„Цанзийската религия сама си противоречи — заключи той и го отбеляза в полето. — Тя твърди, че всички същества са част от «божественото цяло», и загатва, че тялото е произведение на изкуството, създадено от духа, решил да живее на този свят. Но в друг постулат се заявява, че лошите същества се наказват с тела, които не могат да функционират правилно“. Отблъскваща доктрина според Сейзед. Създанията, родени с душевни и физически недъзи, заслужаваха състрадание, може би дори съжаление, но не и презрение. Освен това кои от идеалите на тази доктрина бяха верни? Че духът избира и създава тялото си по своя воля, или че е наказан чрез тялото си заради недостатъците си? И какво тогава става с наследствеността и кръвното родство? С характера?

Кимна замислено и нанесе нова бележка, този път в долния край на листа. „Логическо несъответствие. Очевидно невярно твърдение“.

— С какво се занимаваш? — попита Бриз.

Сейзед вдигна глава. Бриз седеше до една малка масичка, посръбваше вино и ядеше грозде. Беше се облякъл като благородник — тъмен сюртук, червена жилетка и фехтоваческо бастунче, с което жестикулираше, докато говореше. След приключването на обсадата видимо бе напълнял и отново можеше да бъде описан като „закръглен“.

Сейзед събра документите пред себе си, прибра ги внимателно в дебелата папка, затвори я и завърза връзките.

— Нищо, което да ви се стори интересно, лорд Бриз.

Бриз отново надигна чашата.

— Нищо, което да ми се стори интересно? Непрестанно прелистваш разни хартийки. Винаги, когато имаш свободно време, се заравяш в бумагите.

Сейзед се замисли. Как да му обясни? Във всеки от документите се описваха различни религии, опознати от Пазителите. Религии, които вече бяха отмрели, потъпкани по време на управлението на лорд Владетеля, в продължение на хиляда години.

Преди една година жената, която Сейзед бе обикнал, бе напуснала този свят. И сега той искаше да намери… не, трябваше да намери сред тези религии отговорите на измъчващите го въпроси. Той щеше да открие истината, или да отхвърли всяка една религия.

Бриз не сваляше поглед от него.

— Предпочитам да не говорим за това, лорд Бриз — рече Сейзед.

— Както желаеш — отвърна Бриз, без да оставя чашата. — А дали не би могъл да използваш ферохимичните си способности, за да подслушаш разговора в съседната стая?

— Не мисля, че е възпитано…

Бриз се усмихна.

— Скъпи ми терисецо, само ти би могъл да пристигнеш с идеята да завладееш цял град, а сетне да се притесняваш, че няма да е „възпитано“ да подслушваш диктатора, с когото си имаш работа.

Сейзед сконфузено сведе поглед. Но не можеше да отхвърли напълно обвинението на Бриз. Макар че не бяха дошли в Лекал начело на армия, те наистина бяха завоеватели. Само дето възнамеряваха да го покорят не с меч, а с къс хартия.

Всичко зависеше от това, което ставаше в съседната стая. Дали кралят щеше да подпише споразумението? Бриз и Сейзед можеха само да чакат. Сейзед гореше от желание отново да се зарови в записките си. Сега, след като бе приключил с цанзийската религия и бе взел решение относно нейната значимост, искаше да продължи нататък. За около една година бе прегледал две трети от познатите му религии. Оставаха по-малко от стотина, макар че числото щеше да клони към двеста, ако трябваше да брои и отделните секти и течения.

Краят беше близо. Само още няколко месеца. Държеше да направи строга и справедлива преценка за всяка религия. Надяваше се, че в някоя от оставащите ще открие истината, която търсеше. Ще разбере какво се е случило с духа на Тиндуил, без обяснението да си противоречи по поне няколко пункта.

Но сега трябваше да се върне към настоящето. Да седи и да чака търпеливо.

Помещението, в което се намираха, бе украсено в стила на старата имперска аристокрация. Сейзед отдавна бе отвикнал от подобен разкош. Елънд бе продал почти всички мебели и украшения — хората му се нуждаеха от храна и топлина през зимата. Крал Лекал не бе постъпил така, най-вече защото на юг зимите бяха много по-меки.

Сейзед извърна глава към прозореца. Град Лекал не разполагаше с истински дворец — допреди две години той бе само неголямо селище около имението. Но от господарската къща се откриваше чудесна гледка към растящото селище — по-скоро множащи се бордеи, отколкото истински град.

По-важното обаче бе, че оттук се управляваше част от територия във владенията на Елънд. Имаха нужда от подкрепата и съюзничеството на крал Лекал. Тъкмо с тази цел ги бе пратил Елънд. Кралят се бе оттеглил в съседното помещение и заедно с помощниците си обсъждаше дали да приеме съюза с Елънд Венчър.

„Главен посланик на Новата империя…“

Сейзед не си падаше по титлите, особено след като от тях излизаше, че е поданик на империята. Сънародниците му се бяха заклели, че никога няма да служат на друг господар. Бяха живели хиляда години в потисничество, превърнати в покорни перфектни слуги. Едва след падането на Последната империя Терис можеше да се управлява сам.

Но засега неговите сънародници не се справяха особено добре с тази задача. Роля за това изигра и фактът, че Стоманените инквизитори бяха избили целия управителен съвет на Терис и терисците бяха останали без водачи.

„В известен смисъл отново се проявяваме като лицемери — помисли си той. — Лорд Владетеля бе терисец, макар това да се пазеше в тайна. Този, който ни стори всички злини, бе един от нас. Какво право имаме тогава да отхвърляме чужди господари? Не чужденец преследваше народа ни, не чужденец унищожи религията и културата ни“.

Сега Сейзед се бе озовал на поста главен посланик на Елънд Венчър. Елънд беше приятел и човек, когото Сейзед уважаваше. Според него дори Оцелелия не притежаваше толкова силен характер, колкото новият император. Елънд Венчър не се бе опитвал да постави под властта си народа на Терис дори след като бе приел бежанци от тази страна. Сейзед не беше сигурен дали сънародниците му са свободни, или не, но те дължаха много на Елънд. И Сейзед бе готов да му служи с радост.

Въпреки че имаше и други неща, които би искал да прави. Като например да стане водач на своя народ.

„Не — помисли Сейзед и погледна към папката. — Не бива да ги води човек без вяра. Трябва да открия истината за себе си. Ако въобще съществува подобно нещо“.

— Доста време им отне — подхвърли Бриз. — Човек би си помислил, че на подобен етап решението трябва да дойде бързо.

Сейзед погледна към резбованата врата. Какво ли щеше да реши крал Лекал? Наистина ли имаше избор?

— Лорд Бриз, как смятате, правилно ли постъпваме с пристигането си тук? — попита той неволно.

— Не става въпрос дали нещо е „правилно“ — изсумтя Бриз. — Ако не бяхме ние, някой друг щеше да притисне крал Лекал. Въпросът опира до стратегия и нищо повече. Или до най-обикновена пресметливост.

Сейзед погледна закръгления си другар. Бриз беше Усмирител — най-добрият Усмирител, когото Сейзед познаваше. Повечето Усмирители използваха дарбата си тайно и неусетно и само в необходимите моменти. Бриз обаче си играеше непрестанно с чувствата на всички. Дори в този момент Сейзед усещаше докосването му, но само защото знаеше какво да търси.

— Ако ми позволите една забележка, лорд Бриз — рече той. — Не можете да ме измамите толкова лесно, колкото ви се струва.

Бриз повдигна вежди.

— Зная, че сте добър човек — продължи Сейзед. — Полагате големи усилия, за да го скриете. Непрестанно се стараете да изглеждате твърд и егоистичен. Но сте прозрачен за всеки, който следи делата, а не думите ви.

Бриз се намръщи и за миг Сейзед изпита удоволствие, че е успял да го изненада. Бриз очевидно не бе очаквал от него да говори толкова открито.

— Скъпи ми човече — рече той, след като сръбна от виното. — Разочарован съм от вас. Не споменахте ли одеве, че човек трябва да бъде възпитан? Едва ли е възпитано да разкривате тъмните тайни на един непоправим песимист.

— Тъмните тайни? — повтори Сейзед. — Че сте човек с добро сърце?

— И да е така, доста упорито работя над изкореняването на това мое качество — заяви безгрижно Бриз. — За съжаление, оказах се твърде слаб. А сега, за да се откъснем напълно от тази тема — която намирам за доста неудобна, — ще се върна към предишния ви въпрос. Питахте дали сме постъпили правилно. Нали това беше? Като принуждаваме крал Лекал да стане васал на Елънд?

Сейзед кимна.

— Добре — продължи Бриз. — Ще отговоря: да, правилно постъпихме. Съюзът с Лекал ще осигури подкрепа за нашата армия.

— На цената на неговата свобода.

— Ба! — възкликна Бриз и махна с ръка. — И двамата знаем, че Елънд е много по-добър управник, отколкото Лекал може да се надява да стане някога. Хората му живеят в колиби, в името на лорд Владетеля!

— Но трябва да признаете, че го изнудваме.

Бриз се намръщи.

— Ами, това е неразделна част от всяка политика. Сейзед, племенникът на този човек водеше армия колоси, за да разруши Лутадел! Така че кралят дори има късмет, че Елънд не дойде да унищожи страната му в знак на отмъщение! Разполагаме с по-голяма армия, повече ресурси и по-добри аломанти. Тези хора ще живеят много по-добре, след като Лекал подпише договора. Какво ти става, драги? Само преди два дни обсъждахме всички тези въпроси и ти беше съгласен.

— Простете, лорд Бриз — рече Сейзед. — Напоследък често меня мнението си.

Бриз помисли малко, после попита:

— Още боли, нали?

„Този човек разбира невероятно добре чувствата на другите“ — помисли Сейзед. И неохотно прошепна:

— Да.

— Ще ти мине — успокои го Бриз. — С времето.

„Дали?“ — зачуди се Сейзед. Имаше чувството, че светът никога вече няма да е както преди. Понякога се питаше дали увлечението му по религията не е само начин да избяга от болката.

Ако беше така, не бе избрал подходящото занимание, защото болката неизменно оставаше в него. Беше се провалил. Не, вярата го бе провалила. Сега в душата му нямаше нищо.

— Виж — заговори Бриз, — очевидно докато седим тук и чакаме, ни налягат мрачни мисли. Защо не поговорим за нещо друго? Защо например не ми разкажеш за религиите, които си изучавал? От месеци не си се опитвал да ме посветиш в някоя нова!

— От близо година не нося своите медноеми, господарю.

— Но сигурно помниш доста — рече Бриз. — Защо не ми предложиш някоя религия? Нали разбираш, както правехме някога.

— Нямам желание, лорд Бриз.

Струваше му се, че извършва предателство. Като Пазител — териски ферохимик — той умееше да съхранява информация в късчета мед и по-късно да я извлича. По времето на Последната империя другарите на Сейзед се бяха подлагали на неописуеми страдания, за да събират и съхраняват информация — не само за религии. Трупаха всичко, което можеха да открият за епохата преди лорд Владетеля. Запомняха го, предаваха го на други и се осланяха на ферохимията, за да бъдат пределно точни.

Но така и не успяха да намерят това, което търсеха най-трескаво — териската религия. Беше унищожена напълно от лорд Владетеля през първия век на неговото управление.

Толкова много хора бяха загинали, за да може тези безценни сведения да бъдат опазени. А сега той ги беше извлякъл. Беше ги пренесъл върху листовете, които държеше в папката.

Имаше чувството, че вече не са толкова важни. Всъщност често вече нищо нямаше предишното значение. Опитваше се да не обръща внимание на подобни мисли, но те владееха ума му. Струваше му се, че е изчерпан, безполезен. Доколкото му бе известно, той бе последният жив ферохимик. Нито един друг Пазител не бе успял да се добере до Лутадел. Като всички териски стюарди, Сейзед бе кастриран като малък. Наследствената дарба на ферохимиците, изглежда, щеше да отмре с него. Дългогодишната програма за изтребление на терисците, провеждана от лорд Владетеля и неговите верни служители, най-сетне щеше да бъде осъществена.

Той носеше металоемите в багажа си, но от много време не ги бе използвал. Съмняваше се, че някога пак ще извлича каквото и да било от тях.

— Е? — обади се Бриз, стана, дойде при него и надзърна през прозореца. — Няма ли да ми разкажеш за някоя религия? Коя ще е този път? Какво ще кажеш за онези хорица, които се увличали по картографиране? И дето почитали растенията? А сигурно има и някоя, включваща преклонение пред виното. Може да ми се понрави.

— Моля ви, лорд Бриз — рече Сейзед и също погледна навън. От небето се сипеха сажди. Напоследък саждопадите бяха все по-чести. — Не искам да говоря за тези неща.

— Какво?! — възкликна Бриз. — Ти?! Невъзможно!

— Ако имаше бог, господарю — рече Сейзед, — смятате ли, че щеше да позволи на лорд Владетеля да изтреби толкова много хора? Мислите ли, че щеше да остави света в това състояние? Не мога да ви уча на религия, неспособна да отговори на моите въпроси. Никога вече.

Бриз си замълча.

Сейзед притисна корема си с ръка. Въпросите на Бриз бяха пробудили болката. Мислите му неволно се върнаха към онзи ужасен момент преди година, когато бе изгубил Тиндуил. Когато се би с Марш при Кладенеца на Възнесението и едва не загина. Дори през дрехите усещаше белезите по корема си, където Марш го бе ударил със собствените му пръстени.

Тъкмо от тези пръстени бе почерпил ферохимична сила, беше заздравил тялото си. След като всичко приключи, отново със съхранено здраве, Сейзед помоли един хирург да ги отстрани. Тогава Вин възрази, каза, че ако ги задържи в тялото си, ще разполага със скрито преимущество, но Сейзед се страхуваше от досега им до плътта му. Искаше да ги извадят.

Бриз обърна гръб на прозореца.

— Сейзед, винаги си бил най-добрият сред нас. Защото вярваше в нещо.

— Съжалявам, лорд Бриз — отвърна Сейзед. — Не исках да ви разочаровам.

— О, не си ме разочаровал. Защото не вярвам в това, което казваш. Сейзед, ти не си създаден за атеист. Имам усещането, че рано или късно ще се съвземеш. Ще станеш такъв, какъвто беше преди.

Сейзед погледна към прозореца. Нямаше желание да подхваща нов спор.

— Така и не ти благодарих — добави Бриз.

— За какво, лорд Бриз?

— Задето ми помогна да си стъпя на краката. Да се изправя и да продължа напред. Ако не беше ти, не знам как щях да преодолея… онова, което се случи.

Сейзед кимна. Но горчилката вътре в него оставаше. „Да, приятелю, ти видя разрушения и смърт. Но жената, която обичаш, е още жива. Аз също щях да си стъпя на краката, ако не я бях изгубил. Да се възстановя, като теб“.

Вратата се отвори.

Сейзед и Бриз се обърнаха едновременно. Влезе един от съветниците на краля. Носеше голям лист пергамент. Крал Лекал бе подписал договора. Подписът му бе дребен, едва забележим на оставеното широко място. Кралят осъзнаваше, че е победен.

Съветникът сложи листа на масата и излезе.

5.

Елънд коленичи до поваления инквизитор. Стараеше се да не гледа размазаната му глава. Вин се приближи и той видя кръвта по ръката й. Както винаги, тя не обръщаше внимание на раните си.

Колосите стояха мълчаливо около тях. Елънд все още изпитваше известна тревога при мисълта, че сега той командва тези същества. Чувстваше се… покварен дори само защото бе свързан с тях. Ала това бе единственият начин.

— Елънд, нещо не е наред — каза Вин.

— Какво? Да не смяташ, че има и друг наблизо?

Тя поклати глава.

— Не това. Накрая… Той се движеше ужасно бързо.

— Вероятно е използвал дуралуминий — каза Елънд. Известно време дуралуминият бе тяхна тайна и предимство спрямо инквизиторите, които не го познаваха. Но според някои доклади сега го бяха открили и други.

За щастие все още разполагаха с електрум. Факт, за който трябваше да са благодарни на лорд Владетеля. Атиумът на бедняка. Когато гореше атиум, аломантът ставаше практически неуязвим — само друг аломант, разпалил същия метал, можеше да се бие с него. Освен, разбира се, ако нямаше електрум. Електрумът не осигуряваше същата неуязвимост като атиума, който позволяваше на аломанта да надзърта в близкото бъдеще, но го правеше неподатлив на ефектите му.

— Елънд — каза Вин и клекна до него. — Не беше дуралуминий. Инквизиторът се движеше още по-бързо. Невероятно бързо.

Елънд смръщи вежди. В разгара на схватката това не му беше направило впечатление. А пък и Вин често проявяваше параноични склонности.

Разбира се, също толкова често се оказваше и права.

Тя хвана предницата на расото, дръпна и я скъса.

— Вин! Имай уважение към мъртвите!

— Не и към тези същества — възрази тя. — Видя как това чудовище се опита да използва един от собствените си пръти, за да те убие, нали? Това наистина е странно. Сигурно защото разбра, че няма да може да стигне до секирите. Виж.

Елънд сведе поглед. Инквизиторът разполагаше със стандартния набор клинове — три забити в ребрата. Но имаше и четвърти — Елънд не бе виждал такъв при друг убит инквизитор, — забоден в средата на гърдите.

„В името на лорд Владетеля! Този трябва да е минал право през сърцето. Как не го е убил?“ Разбира се, можеше да си зададе същия въпрос за клиновете в мозъка.

Вин посегна, измъкна заострения прът — Елънд неволно потрепери, — огледа го намръщено и отсече:

— Пютриум.

— Наистина?

— Да. Това прави десет клина. Два в очите, един между лопатките — и трите от стомана. Шест в гърдите — два стоманени и четири бронзови. А сега и този от пютриум — да не говорим и за другия, от стомана, с който се опита да те нападне.

В аломантията и ферохимията различните метали вършеха различни неща — Елънд можеше само да предполага, че при инквизиторите е същото.

— Може би те не използват аломантия, а някаква… друга сила?

— Може би — съгласи се Вин. — Ще се наложи да му отворим стомаха, за да проверим дали е горил атиум.

— Да, може най-накрая да открием малко от него.

Те винаги използваха електрум като предпазно средство, в случай че противникът им наистина притежава атиум.

Вин поклати глава.

— Нещо пропускаме, Елънд. Ние сме като деца, които играят игрите на родителите си, без да разбират правилата. Играем игра, измислена от нашия противник.

Елънд прекрачи трупа и застана до нея.

— Вин, ние дори не знаем дали е някъде там. Говоря за съществото, което видяхме преди година при Кладенеца… може вече да е изчезнало. Да е заминало нанякъде, след като вече е свободно. Може би това е всичко, което е искало.

По очите й виждаше, че не вярва да е станало така. Вероятно същото бе изписано и на неговото лице.

— То е там, Елънд — прошепна тя. — Направлява инквизиторите, знае какво правим ние. Точно затова колосите се озовават при градовете, към които се насочваме и ние. То властва над този свят — може да променя написани текстове, да всява смут и объркване. То знае плановете ни.

Елънд сложи ръка на рамото й.

— Но днес ние го победихме — и получихме нова армия колоси.

— А колко души загинаха, за да спечелим тази армия?

Елънд не отговори. Твърде много. Хората се топяха. Мъглите — Дълбината — ставаше все по-могъща, отнемаше живота на случайни жертви и унищожаваше посевите. Далечните области бяха превърнати в безжизнена пустош, само тези в близост до Лутадел все още получаваха достатъчно дневна светлина, за да разчитат на земеделието. Но дори тези относително годни за живот райони бързо се смаляваха.

„Надежда — помисли Елънд. — Това иска тя от мен. Винаги го е искала“. Стисна я за рамото, обърна я към себе си и я прегърна.

— Ще се справим, Вин. Ще намерим изход.

Тя не възрази, но очевидно не беше убедена. Все пак остана в обятията му, затворила очи и положила глава на гърдите му.

Бойното поле бе осеяно със сразени врагове, но въпреки това Елънд не се чувстваше победител. Не и след като светът около него се рушеше.

„Надежда! — повтори си той. — Вече принадлежа към Църквата на Оцелелия. Това трябва да е първостепенната ми задача. Да оцелеем“.

— Дай ми един от колосите — помоли Вин и се откъсна от прегръдката му.

Елънд освободи от контрол едно средно на ръст чудовище и Вин го пое. Той все още не разбираше как точно го правят. Поставеше ли някой колос под свое командване, можеше да го контролира без никакви усилия — независимо дали спи, или е буден, дали гори метали, или не. Имаше много неща, свързани с аломантията, които не разбираше. Владееше тази сила едва от година, а същевременно трябваше да управлява цяла империя, да осигурява прехрана на народа си, да води войни. Не му оставаше много време да я практикува.

„Разбира се, Вин е имала още по-малко време, когато се е сразила сама с лорд Владетеля“. Но Вин беше особен случай. Тя прилагаше аломантията с лекотата, с която хората дишат, за нея това бе по-скоро продължение на естественото й аз, отколкото умение. Елънд навярно бе по-силен от нея — както тя често твърдеше, — но истинският майстор си оставаше Вин.

Колосът вдигна на ръце убития инквизитор и клина и тръгна заедно с Елънд и Вин към човешката армия.

— Защо спряха? — попита Фатрен, щом се приближиха.

— Обещах ти втора армия, лорд Фатрен — отвърна Елънд. — Ето я.

— Колосите?

— Да.

— Но тази армия дойде да ни унищожи!

— А сега е ваша — рече Елънд. — Хората ти се справиха отлично. Постарай се да им внушиш, че победата е тяхна. Трябваше да принудим инквизитора да се покаже и единственият начин бе като обърнем собствената му армия срещу него. Колосите се плашат само тогава, когато видят как някой по-дребен побеждава по-едър. Войниците ти се сражаваха храбро и благодарение на тях сега тези колоси са ваши.

Фатрен се почеса по брадичката.

— Излиза, че са преминали на наша страна, защото се изплашиха от нас?

— Нещо подобно — каза Елънд, огледа войниците и изпрати мислена заповед на колосите да пристъпят напред. — Тези същества ще се подчиняват на вашите заповеди. Накарай ги да отнесат ранените в града. И гледай хората ти да не ги нападат. Те са ваши слуги, разбираш ли?

Фатрен кимна.

— Да вървим — каза Вин. Гласът й бе изпълнен с нетърпение.

— Лорд Фатрен, с нас ли ще дойдеш, или ще останеш да наглеждаш хората си? — попита Елънд.

Фатрен присви очи.

— Какво смятате да правите?

— Трябва да вземем нещо от твоя град.

Фатрен се поколеба.

— В такъв случай ще дойда. — И тръгна да даде нареждания на хората си.

Вин чакаше нетърпеливо. Елънд й се усмихна успокояващо. Накрая Фатрен дойде при тях и тримата тръгнаха към града.

— Лорд Фатрен — заговори Елънд, докато вървяха, — отсега нататък се постарай да се обръщаш към мен с „милорд“.

Фатрен току поглеждаше с видимо безпокойство крачещите зад тях колоси.

— Чу ли ме? — попита Елънд и го изгледа строго.

— Ъъъ… да, милорд.

Елънд кимна и Фатрен изостана, за да върви на крачка зад него и Вин. Доста бързо се бе примирил с новото си положение, навярно защото все още не вярваше, че е останал жив. Може би след време щеше да се разбунтува срещу владичеството на Елънд, но засега не можеше да направи нищо. Хората му щяха да предпочетат да са част от една империя, в която има закони и ред, а примерът с покоряването на армията на колосите щеше да е достатъчен, за да ги държи в подчинение. Фатрен никога вече нямаше да управлява този град.

„Колко лесно заповядвам сега — помисли Елънд. — А само преди две години допусках повече грешки дори от този човек. Той поне е успял да запази града във време на изпитания. А аз изгубих трона и трябваше Вин да ми го върне“.

— Малко се безпокоя за теб — каза тя. — Трябваше ли да започваш битката без мен?

Елънд я погледна. В гласа й нямаше укор. Само загриженост.

— Не знаех кога — и дали въобще — ще дойдеш. А и не исках да изпускам удобния случай. Колосите бяха вървели през целия ден. Предположих, че ще избием поне петстотин, преди другите да се организират за контраатака.

— Ами инквизиторът? — попита Вин. — Наистина ли си мислеше, че ще можеш да го победиш сам?

— А ти? — отвърна с въпрос Елънд. — Би се цели пет минути, преди да успея да ти помогна.

Вин не възрази с очевидния аргумент — че е много по-опитна от него. Все още се страхуваше за Елънд, макар че вече не се опитваше да го опази от всички възможни опасности. Но страховете и безпокойствата й отдавна бяха неразделна част от обичта й към него и двамата го знаеха много добре.

През изтеклата година полагаха усилия да са заедно колкото се може повече, но това не винаги бе осъществимо — както например сега, когато Елънд разбра, че армия колоси се приближава към беззащитен град, а Вин трябваше да отнесе заповеди за Пенрод в Лутадел. Елънд се бе надявал, че ще се върне навреме, за да му помогне, но нямаше възможност да я чака. Не и когато на карта беше заложен животът на хиляди хора.

Хиляди хора… и нещо повече.

Останалите в града защитници се бяха струпали върху насипа. Две-три хиляди колоса бяха заобиколили армията на Фатрен и бяха атакували града. Сега те всички стояха неподвижно — изпълняваха беззвучната команда на Елънд.

Войниците отвориха портата и пуснаха Вин, Елънд, Фатрен и нарамилия трупа на инквизитора колос да влязат. Оглеждаха чудовището с видимо недоверие. Вин му нареди да сложи мъртвия инквизитор на земята и да ги последва. Знаеше, че колкото повече хора видят как крачи покорно след нея, толкова по-бързо ще привикнат с чудовищата. И при следващата битка с охота щяха да приемат до себе си новите си съюзници.

Скоро приближиха сградата на Министерството, която Елънд бе огледал при влизането си в града. Колосът на Вин ги изпревари и започна да кърти дъските от вратата.

— Канцеларията на Министерството? — учуди се Фатрен. — За какво ви е притрябвала? Ние вече я претърсихме.

Елънд го изгледа.

— Милорд — побърза да добави Фатрен.

— Стоманеното министерство бе пряко свързано с лорд Владетеля — обясни Елънд. — Принудителите бяха неговите очи из цялата империя и чрез тях той контролираше благородничеството, следеше търговията и поддържаше властта си.

Колосът дръпна вратата и я изтръгна от пантите. Елънд пристъпи вътре и разпали калай, за да може да вижда по-добре в мъждивата светлина. Вин очевидно бе направила същото, защото се ориентираше с лекота сред разхвърляните мебели и отломки. Хората на Фатрен не само бяха „претърсили“ сградата, но и я бяха плячкосали.

— Да, зная за принудителите — обади се Фатрен, докато палеше един фенер. — Но тук нямаме от тях, милорд. Тръгнаха си с благородниците.

— Фатрен, принудителите се грижеха за няколко много важни операции — продължи с обясненията Елънд. — Търсеха нови аломантични метали, следяха как се развива селекцията на терисците. Един от проектите им е от особен интерес за нас.

— Тук — каза Вин и посочи един капак на пода. — Долу в избата.

Слязоха в избата и започнаха да оглеждат стените. Фатрен светеше с фенера.

— Ето го — каза Вин след малко и почука с ръка по каменната стена. Елънд се приближи до нея. И наистина, между камъните имаше едва забележима цепнатина. Веднага щом разпали стомана, Елънд видя две синкави линии, сочещи към металните пластини зад камъните. Други две, по-дебели, се проточваха зад него към метална плоча на отсрещната стена, застопорена с няколко яки клина.

— Готов ли си? — попита Вин.

Елънд кимна, разпали желязо и двамата заедно Придърпаха скритата зад камъните пластина, закотвени за плочата на отсрещната стена.

Не за първи път Елънд беше впечатлен от предвидливостта на Министерството. Как биха могли да знаят, че някой ден градът ще падне в ръцете на тълпа скаа? Но въпреки това тази врата беше не само скрита — тя бе направена така, че да може да се отваря само чрез аломантия. Елънд продължаваше да Тегли едновременно в две посоки. Имаше усещането, че тялото му сякаш се разкъсва между два коня. За щастие гореше пютриум, който го пазеше от последствията. До него Вин пъшкаше от напрежение. Лека-полека част от стената пред тях се приплъзна напред. Никакви други средства не биха могли да отместят тази плоча — нито физическа сила, нито уменията на каменоделци. Но за всеки аломант това бе въпрос на броени минути.

Спряха Тегленето. Вин въздъхна уморено, а Елънд едва сега усети какво усилие им е коствало това. Понякога се съмняваше в твърденията й, че мощта му е по-голяма от нейната — в края на краищата той бе аломант от много по-скоро.

Вин взе фенера от Фатрен и се доближиха до отвора в стената. Както и предишните две помещения, които бе посещавал Елънд, това също бе просторно. Светлината на фенера озаряваше само началната част, далечината се губеше в мрак. Фатрен застана до тях и възкликна от изненада. Помещението бе пълно с рафтове. Стотици. Хиляди.

— Какво е това? — попита Фатрен.

— Храна — отвърна Елънд. — Лекарства, дрехи, вода.

— Толкова много!? — удиви се Фатрен. — Тук… през цялото време…

— Иди да доведеш още хора — нареди Елънд. — Войници. Трябва да охраняват входа, инак гражданите ще нахлуят и ще плячкосат всичко.

Лицето на Фатрен стана сурово.

— Тези запаси принадлежат на моите сънародници.

— На моите поданици, Фатрен — поправи го Елънд, докато Вин бавно пристъпваше към центъра на помещението. — Сега този град е мой. Както и всичко, което е в него.

— Дошли сте да ни ограбите значи — обвини го Фатрен. — Също като бандитите, които вече опитваха неведнъж.

— Не — отвърна Елънд. — Дойдох да ви завладея. Има разлика.

— Не я виждам.

Елънд стисна зъби, за да не му изкрещи — умората си казваше своето. „Не бива — напомни си той. — Хора като Фатрен нямат нужда от нов тиран. Те се нуждаят от някой, който да се грижи за тях“.

Пристъпи към своя събеседник, като внимаваше неволно да не му въздейства с емоционална аломантия. Усмиряването бе подходящо за много подобни случаи, но ефектът му преминаваше бързо. Това не беше най-добрият метод да се печелят дълговременни съюзници.

— Лорд Фатрен — заговори той. — Искам да помислиш внимателно, преди да продължиш спора. Какво ще стане, ако аз ви напусна? С толкова много храна, с такива богатства тук долу? Можеш ли да повярваш, че хората ти няма да нахлуят, няма да се опитат да продадат част от плячката на други градове? И какво ще последва, когато тайната за хранителните ви запаси излезе на бял свят? Ще посрещнете ли с отворени обятия хилядите бежанци, които ще се отправят насам? Кой ще ги пази, кой ще охранява този склад от набезите на бандитите?

Фатрен мълчеше.

Елънд положи ръка на рамото му.

— Все още държа на това, което казах преди малко, лорд Фатрен. Твоите хора се биха добре — впечатлен съм от тях. Днес те оцеляха само благодарение на теб — на твоята предвидливост, на обучението, което си им дал. Допреди няколко часа бяха сигурни, че колосите ще ги изтребят до крак. Сега не само са в безопасност, но и са охранявани от по-голяма и силна армия. Не се съпротивлявай. Бихте се добре, но е време да потърсите съюзници. Няма да те лъжа — възнамерявам да се възползвам от находката в тази пещера, независимо дали си съгласен, или не. Но в замяна на това ще ти осигуря защитата на моята армия, ще ти оставя достатъчно храна и правото да ме заместваш при управлението на моите поданици тук. Трябва да работим заедно, лорд Фатрен. Това е единственият начин да оцелеем през следващите няколко години.

— Прав сте, разбира се — съгласи се Фатрен. — Отивам да доведа хората, които поискахте, милорд.

— Благодаря ти — отвърна Елънд. — Прати ми неколцина, които могат да пишат. Трябва да опишем всичко, което открихме тук.

Фатрен кимна и излезе.

— Навремето не те биваше в тези неща — подсмихна се Вин.

— Кои неща?

— Да командваш хората. Да им отнемаш властта. Щеше да им предложиш да гласуват дали да встъпят в новата ти империя.

Елънд не бързаше да отговори. Не беше приложил емоционална аломантия, но въпреки това имаше чувството, че е оказал натиск върху този човек.

— Вин, понякога си мисля, че не съм на правилния път. Сигурно има и други начини.

— Не и в тези времена — възрази тя, пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. — Те имат нужда от теб, Елънд. Знаеш, че е така.

Той кимна.

— Зная. Само дето непрестанно си мисля, че друг на мое място би се справил по-добре. Би ги накарал да го следват с желание.

— Ти го направи. Твоят парламентарен Събор продължава да действа в Лутадел и кралете, които вземаш под своя власт, запазват правата си, както и привилегиите за своите скаа.

— Компромиси — тросна се Елънд. — Могат да правят каквото си искат, стига да не противоречи на волята ми.

— И това е достатъчно. Бъди реалист, Елънд.

— Навремето, докато говорехме за тези неща с моите приятели, имах мечти, исках да извърша велики дела. Аз бях най-големият идеалист сред тях.

— Императорите не могат да си позволят подобен лукс.

Елънд я погледна и въздъхна.

Вин се ядосваше, когато го измъчваха подобни угризения. В известен смисъл настоящите му проблеми бяха много по-сериозни от съмненията, с които трябваше да се бори преди. Смяташе, че се е провалил, въпреки всичко, което бе постигнал.

И същевременно не си позволяваше да се поддаде на отчаянието. Продължаваше напред, вървеше, без да се оглежда. Изглежда, бе станал по-твърд, отколкото бе в началото, когато се запознаха. И в това нямаше нищо лошо. Старият Елънд бе младеж, към когото другите често се отнасяха пренебрежително — идеалист без никакви водачески качества. Ала Вин бе длъжна да признае, че в предишния Елънд имаше и неща, които сега й липсваха. Идеализмът например. Елънд продължаваше да е оптимист и книжник, но тези качества сякаш бяха изтикани на заден план от неотложните проблеми.

Тя го гледаше как крачи покрай рафтовете. Беше възмъжал, а упоритите занимания с аломантия и фехтовка през изтеклата година бяха направили тялото му мускулесто и пъргаво, така че дори се наложи да му прекрояват униформите. Тази, която носеше сега, бе покрита с петна от различни битки.

— Невероятно местенце, а? — подхвърли той.

Вин огледа просторното подземие.

— Има нещо такова.

— Той е знаел, Вин — продължи Елънд. — Лорд Владетеля. Подозирал е, че ще дойде този ден — денят, в който мъглите ще се върнат и храната ще бъде оскъдна. Тъкмо затова е подготвил тези складове.

От предишните складове знаеха, че храната в консервите е напълно запазена и годна за ядене. Натрупаните тук запаси стигаха за изхранването на цял град за една година. За съжаление Вин и Елънд трябваше да се погрижат за повече от един град.

— Представи си само какви усилия им е коствало — разсъждаваше на глас Елънд. — Трябвало е да подменя консервите всяка година, векове наред, при това без никой да научи.

Вин повдигна рамене.

— Не е трудно да пазиш нещо в тайна, когато си богоравен император и имаш фанатични жреци.

— Да, но мащабите на цялата операция… — Елънд млъкна и я погледна. — Знаеш ли какво означава това?

— Какво?

— Лорд Владетеля се е досещал, че може да бъде победен. От Дълбината, от съществото, което освободихме. Подозирал е, че накрая то ще го срази.

Вин изсумтя.

— Едва ли означава точно това, Елънд.

— Тогава защо е трябвало да го прави? Сигурно е мислел, че има смисъл да се борим.

— Елънд, хората не се предават лесно. Дори умиращо животно се съпротивлява докрай, прави всичко за да остане живо.

— Но трябва да признаеш, че тези пещери са добър знак.

— Добър знак? — Вин го погледна учудено. — Елънд, зная, че си непоправим оптимист, но трябва да престанеш да виждаш „добри знаци“ навсякъде. Не можеш да отречеш, че слънцето потъмнява. Става по-червеникаво. Тук, на юг, е дори по-лошо.

— Всъщност — възрази той, — лично аз не смятам, че слънцето се е променило. Изглежда така заради саждите и пушеците.

— Които също са сериозен проблем. Напоследък саждопадите са почти неспирни. Хората се движат трудно дори по улиците. Саждите засенчват светлината и спомагат да се сгъстява мракът. Дори мъглите да не унищожат посевите за следващата година, ще го направят саждите. Преди две зими — когато се бихме с колосите при Лутадел — за пръв път видях сняг в Централната област. А последната зима беше още по-зле. Това не са неща, с които можем да се бием. Колкото и голяма да е армията ни!

— Вин, какво очакваш да направя? Колосите се събират в пограничните райони. Ако не създадем солидна защита, хората ни няма да доживеят дори до гладуването.

Вин поклати глава.

— Армиите са краткотрайно решение. Това също. — Тя кимна към рафтовете с припаси. — Какво правим тук?

— Оцеляваме. Келсайър казваше…

— Елънд, Келсайър е мъртъв! — прекъсна го ядосано Вин. — Само аз ли си давам сметка за това? Наричахме го Оцелелия, но той бе единственият, който не оцеля! Той позволи да го превърнат в мъченик. Това е равносилно на самоубийство, Елънд! Ще ми възразиш ли?

Гледаше го втренчено и дишаше тежко. Той се обърна към нея, изненадан от избухването й.

„Какво правя? — помисли Вин. — Нали преди малко си мислех колко се възхищавам на оптимизма му. Защо се нахвърлих върху него?“

И двамата бяха прекалено уморени и изнервени.

— Вин, не зная отговорите на тези въпроси — каза Елънд. — Не разбирам дори как можем да се бием срещу нещо като мъглите. Разбирам от армии. Или поне се уча бързо.

— Извинявай — въздъхна Вин. — Не исках да се караме. Но всичко е толкова трудно…

— Важното е, че напредваме — успокои я той. — Вин, обещавам ти, ще открием начин. Ще се справим.

— Наистина ли вярваш в това? — попита тя и го погледна в очите.

— Да.

И тя му повярва. Както винаги, надеждата в него не угасваше. Това бе едно от нещата, заради които го обичаше.

Тръгнаха към дъното на пещерата. Имаше повече от една причина да са тук. Храната и припасите несъмнено бяха важни. Но имаше още нещо.

В дъното на кухината, върху стената, бе поставена голяма метална плоча. Вин прочете на глас изписаните върху нея думи:

— „Това е последният метал, за който ще ви разкажа — отекна гласът й. — Все още не мога да преценя какво е предназначението му. По някакъв начин той помага да се надзърне в миналото. Показва какъв е бил човек и какъв е можел да стане при други обстоятелства. Почти като златото, но с известна разлика.“„По това време мъглите вероятно вече са се върнали. Омразно, противно явление. Ненавиждам ги. Не излизам сред тях. Те искат да ни унищожат всички. Ако възникнат проблеми, хубаво е да се знае, че колосите и кандрите могат да бъдат контролирани когато няколко човека Тласкат емоциите им едновременно. Аз заложих в тях тази слабост. Строго пазете тази тайна“.

Отдолу имаше описание на аломантична сплав, която Вин познаваше добре. Това беше сплав на атиум, наричана малатиум — Единайсетият метал на Келсайър. Излизаше, че лорд Владетеля е знаел за него. Просто е бил заблуден за предназначението му, както и всички останали.

Плочата бе изписана от самия лорд Владетел. Или по негово нареждане. Във всеки от предишните складове също имаше записана върху плочи информация. В Ортьо например научиха за електрума. В пещерата далече на изток се разказваше за алуминия — метал, който също вече познаваха.

— Нищо ново — рече разочаровано Елънд. — Вече знаем за малатиума и как се контролират колосите. Макар че досега не ми беше хрумвало да използвам едновременно няколко Усмирителни Тласъка. Това може да се окаже полезно. — Преди това смятаха да използват дуралуминий за подсилване на Тласъците, с които контролираха колосите.

— Няма значение — каза Вин и посочи другата страна на плочата. — Имаме това.

Втората половина съдържаше карта, инкрустирана върху стоманата, досущ като картите в предишните три кухини. Тя изобразяваше Последната империя, разделена на области. Лутадел беше квадрат в центъра. С X бе отбелязано това, заради което бяха дошли — последната пещера на запад.

Трябваше да са общо пет. Първата откриха под Лутадел, близо до Кладенеца на Възнесението. В нея научиха за втората, на изток. Третата беше в Ортьо — Вин бе успяла да я отвори, но все още не бяха изнесли храната оттам. В Ортьо получиха сведения за тази на юг.

Всяка карта бе обозначена с петица и едно по-ниско число. Лутадел бе номер едно. Тази бе номер четири.

— Това е — рече Вин, прокарвайки пръст по издълбаните рисунки. — В Западната област, както ти предполагаше. Някъде близо до Чардис?

— Град Фадрекс — кимна Елънд.

— Там не е ли домът на Сет?

— Именно. — Познанията му по география бяха по-добри от нейните.

— Това е значи. Там ще го намерим.

Елънд я погледна в очите и тя знаеше, че я е разбрал. Скривалищата ставаха все по-големи и по-добре заредени. Всяко от тях бе специализирано в някоя област — в първото освен храна и припаси имаше оръжие, във второто — голямо количество дървен материал. Нямаха търпение да разберат какво ще намерят в последното. Може би дори онова.

Атиумните запаси на лорд Владетеля.

Най-безценното съкровище в Последната империя. След години търсене все още не го бяха, открили. Някои вече твърдяха, че не съществува. Вин бе сигурна, че грешат. През хилядолетието на своето управление лорд Владетеля бе отделял за свободна търговия съвсем оскъдни количества от този метал. Никой не знаеше какво е правил с останалото.

— Само не се вълнувай — предупреди я Елънд. — Нямаме никакви доказателства, че атиумът е складиран в последната пещера.

— Трябва да е там — възрази Вин. — Логично е. Къде другаде ще го държи лорд Владетеля?

— Ако знаех отговора, досега да сме го открили.

Вин поклати глава.

— Държал го е на сигурно място — но някъде, където да може да бъде намерен. Всички тези карти и знаци са за неговите последователи, ако той загине. Не е искал врагът, който плени първата пещера, да го открие незабавно.

Ето как чрез поредица напътствия бяха стигнали до последната пещера. Най-важната. Трябваше да е така. Изглеждаше напълно логично. Но не и за Елънд. Той се почеса замислено по брадата.

— Дори и да го открием, не виждам с какво може да ни помогне. За какво са ни всички тези пари?

— Въпросът не е само в парите. А в силата. Това е оръжие, което можем да използваме.

— За да се бием с мъглите?

Вин помълча, после каза:

— Може би не. С колосите и другите армии. Атиумът ще подсигури твоята империя. Той е част от всичко това, Елънд. Ценен е единствено заради аломантията — а аломантията не е съществувала преди Възнесението.

— Още един въпрос без отговор — рече Елънд. — Защо това късче метал, което погълнах, ме направи Мъглороден? Откъде се взе? Кой го е поставил в Кладенеца на Възнесението и с каква цел? Защо беше единствено и какво може да е станало с другите?

— Може би ще открием отговорите на тези въпроси във Фадрекс.

Елънд кимна. За него атиумът не бе чак толкова важен. Вин не беше на същото мнение. Не можеше да обясни защо — просто го знаеше. Ако не друго, поне отчаянието й се разсея, след като видя картата. Трябваше да отидат във Фадрекс.

Там щяха да намерят отговорите.

— Превземането на Фадрекс няма да е никак лесно — отбеляза Елънд. — Враговете на Сет са се окопали здраво там. Чух, че в града се разпореждал един принудител от Министерството.

— Атиумът си заслужава усилията.

— Ако е там — рече Елънд.

Тя го изгледа навъсено.

Той вдигна ръка.

— Вин, просто се опитвам да следвам съветите ти — да бъда реалист. Съгласен съм, че Фадрекс си заслужава усилието. Дори да не открием там атиум, ще намерим още припаси. Нуждаем се от всичко, което ни е оставил лорд Владетеля.

Вин кимна. Самата тя отдавна вече нямаше и зрънце атиум. Беше изгорила последния преди година и половина и оттогава се мъчеше да свикне с относителната си беззащитност. Електрумът донякъде разсейваше страховете й, но не напълно.

Откъм входа на пещерата долетяха гласове.

— Ще ида да говоря с тях — рече Елънд. — Трябва да организираме нещата тук колкото се може по-бързо.

— Каза ли им, че ще трябва да се преселят в Лутадел?

Елънд поклати глава.

— Няма да им хареса никак. Свикнали са с независимостта си, както всъщност следва да се очаква.

— Неизбежно е, Елънд. Този град е далеч извън нашия отбранителен периметър. Пък и едва ли разполагат с повече от няколко часа дневна светлина, заради мъглите. Посевите им вече са обречени.

Елънд въздъхна.

— Дойдох, завладях града и им отнех богатствата, а сега ще ги накарам да изоставят домовете си. И ще отида да направя същото и във Фадрекс.

— Елънд…

Той вдигна ръка.

— Зная, Вин. Трябва да се направи. — Обърна се и тръгна към входа. Докато вървеше, изправи рамене и на лицето му се изписа решителност.

Вин препрочете думите на лорд Владетеля. На друга подобна плоча Сейзед се бе натъкнал на писанията на Куаан, отдавна умрял терисец, който бе променил света с твърдението си, че е открил Героя на времето. Куаан бе оставил послание, за да признае грешката си — предупреждение, че съществува сила, която променя историята и религиите на човечеството. Беше разкрил, че същата тази сила е въздействала върху териската религия, за да подмами „Героя“ да тръгне на север и да я освободи.

Точно това, което бе направила Вин. Тя сама се бе убедила, че е Героят, и бе освободила съществото — беше смятала, че жертва собствения си интерес заради доброто на света.

Прокара пръсти по плочата.

„Не бива само да воюваме! — помисли си разгневено, обръщайки се неволно към лорд Владетеля. — Щом си знаел толкова много, защо си ни оставил само това? Няколко карти и складове с припаси. Кратки напътствия как и за какво да се използват металите. Какъв смисъл от пълен с храна склад, когато трябва да изхраним цяла империя?!“

Сепна се. Пръстите й — по-чувствителни от разпаления калай, бяха докоснали нещо, което не бе видяла преди малко. Дребен надпис в долния край. Тя коленичи и се взря в него.

„Внимавай какво говориш — бе изписано там. — То може да те чува навсякъде. Може да прочете написаното от теб. Само мислите ти са в безопасност“.

Вин потрепери.

„Само мислите ти са в безопасност“.

Какво ли бе узнал лорд Владетеля в миговете си на прозрение? Какви ли неща бе запазил в себе си, без да ги изписва, от страх да не разкрие познанията си, докато е чакал силата да се появи отново? Дали е възнамерявал да използва тази сила, за да унищожи съществото, което Вин бе освободила?

„Ако ме убиете, ще се обречете…“ Последните думи на лорд Владетеля, произнесени миг преди Вин да забие копието в сърцето му. Той беше знаел. Дори тогава — преди мъглите да започнат да се спускат през деня, преди тя да започне да чува странните вибрации, отвели я при Кладенеца на Възнесението.

„Внимавай какво говориш… само мислите ти са в безопасност… Трябва да разбера какво значи това. Да намеря връзка между нещата, които научихме, да открия начин да победя — или да надхитря — съществото, което освободих. И не бива да говоря за това с никого, инак то ще узнае плановете ми“.

6.

„Прекалено съм слаб“ — мислеше си Марш.

Съзнанието му се проясни внезапно, както ставаше винаги, когато Гибелта не го следеше внимателно. Все едно се пробуждаше от кошмар, давайки си сметка, че всичко е било само сън, и същевременно объркан от преживяното.

Крачеше из лагера на колосите. Гибелта все още го контролираше, както правеше винаги. Но все пак, когато не присъстваше настоятелно в ума му — когато не бе съсредоточена върху него, — понякога мислите му се връщаха.

„Не мога да се боря с нея“ — помисли той. Гибелта не можеше да чете мислите му, поне в това бе сигурен. Но въпреки това Марш не знаеше как да й се съпротивлява. Всеки път, когато правеше подобни опити, Гибелта бързо възвръщаше контрол над него. Беше го изпробвал десетки пъти.

Понякога успяваше да помръдне пръст, дори да измине крачка, но това бе всичко.

И тази ужасна, непреодолима депресия. Ала Марш винаги се бе смятал за прагматичен човек и затова си наложи да приеме действителността такава, каквато е. Никога вече нямаше да възстанови достатъчен самоконтрол, за да успее да сложи край на живота си.

Над лагера се сипеше пепел. Напоследък саждопадите сякаш въобще не спираха. За момент си помисли, че може би е по-добре, че Гибелта контролира изцяло ума му. Защото в редките мигове на просветление виждаше само страдание и разруха. Но когато над него властваше Гибелта, саждопадите се превръщаха в необичайно красиво явление, червеникавото слънце сияеше триумфално, а светът бе място на сладка предсмъртна забрава.

„Лудост — помисли си Марш, докато наближаваше центъра на лагера. — Сигурно губя разсъдък. По-добре, тъкмо няма да се безпокоя повече за тези неща“.

И други инквизитори се присъединиха към него в центъра на лагера, с развявани от вятъра раса. Никой не проговори. Какъв разговор можеше да има, когато Гибелта ги контролираше всичките? Побратимите на Марш носеха познатите забити през очите стоманени шипове. Но той виждаше и изпъкналите краища на новите клинове — подаваха се от гърдите и гърбовете им. Самият Марш бе забил немалко от тях, убивайки в процеса пленени и отвлечени терисци.

Марш също имаше няколко нови клина — едни забити между ребрата, други стърчащи от гърдите. Бяха красиви. Не разбираше защо, но го караха да се вълнува. Поставянето им бе свързано със смъртта на човешки същества, но имаше и нещо повече. По някакъв необясним начин той се досещаше, че инквизиторите не са били съвършени — лорд Владетеля им бе отнел някои способности, за да ги принуди да зависят от него. За да е сигурен, че няма да го заплашват с нищо. А сега най-сетне им бе върнато това, което той бе взел.

„Светът е красиво място“ — помисли си Марш, загледан в сипещите се сажди, които нежно докосваха кожата му.

7.

Дадоха му кости.

ТенСуун ги обгърна, като разтвори мускулите и преустрои органите, кожата и съединителната тъкан. Изгради около костите тяло, въз основа на уменията, натрупани през вековете, през които бе изяждал и асимилирал човешки тела. Само мъртви, разбира се — никога не бе убивал човек. Договорът го забраняваше.

След близо година, прекарана в каменната шахта на затвора, имаше чувството, че е забравил как се използва тялото. Какво ли щеше да е да докосне света с пръсти, вместо да се разплисква в онзи каменен ковчег? Да усеща и вкусва със сетива и език, да чува с уши, вместо да долавя вибрации с кожата си. Какво ли ще е да…

Да вижда. Отвори очи и пое дълбоко въздух с новите си реконструирани гърди. Светът бе чудно място на красота и… светлина. Беше го забравил през месеците, преживени на границата на разсъдъка. Надигна се на колене и огледа ръцете си. Вдигна ги и опипа лицето си с пръсти.

Тялото му не притежаваше конкретни черти — нуждаеше се от модел, за да изработи копие. Беше се опитал да покрие костите с мускули и кожа, доколкото е възможно. Разполагаше с достатъчен опит, за да изработи приблизително подобие на човешко същество. Лицето нямаше да е красиво, напротив, щеше да е по-скоро гротескно. Но за момента това напълно го удовлетворяваше. По-важното бе, че отново се чувстваше… истински.

Все така на колене той повдигна глава към тъмничарите. Пещерата бе озарена само от светлината на пламтящ камък — масивен къс пореста скала, поставен върху колона в средата на помещението. Синкавите гъби, с които бе обрасъл камъкът, осигуряваха достатъчно мъждива светлина, за да може да вижда — особено с очи, зрящи еднакво добре и при слабо осветление.

ТенСуун познаваше тъмничаря си. Познаваше повечето кандри, най-вече от Шесто и Седмо поколение. Името на този тук бе ВарСел. В родината си ВарСел не носеше костите на животно или човек, вместо тях използваше Истинско тяло — фалшив скелет с човешка форма, изработен от кандрийски занаятчия. Истинското тяло на ВарСел беше от кварц и кожата му бе прозрачна, озарена от светлината на каменните гъби.

„А моето тяло е непрозрачно — помисли ТенСуун. — Като човешките, с кожа, която да скрива мускулите отдолу“. Защо дори не се бе замислил за това? Някога бе проклинал времето, което трябваше да прекарва сред хората, да използва костите им вместо своето Истинско тяло. Може би бе постъпил така, защото тъмничарите не му бяха върнали Истинското тяло. Човешки кости. Още един начин да го оскърбят.

ТенСуун се изправи, втренчи се във ВарСел и попита:

— Какво има?

— Взех случаен наръч кости от хранилището — отвърна ВарСел. — Какво съвпадение, ако се окаже, че са ни били оставени от теб.

ТенСуун се намръщи. „Това пък какво значи?“

После се сети. Тялото, което бе създал около тези кости, вероятно изглеждаше достатъчно убедително — сякаш е оригиналът, на който са принадлежали костите. ВарСел бе предположил, че е постигнал такова сходство благодарение на факта, че някога той е изял трупа и че следователно е знаел какво иска да направи.

ТенСуун се усмихна.

— Никога досега не съм носил тези кости.

ВарСел като че ли се стресна. Беше от Пето поколение — с две столетия по-млад от ТенСуун. Но пък дори сред Трето поколение малцина можеха да се похвалят с опит от външния свят, какъвто имаше ТенСуун.

— Ясно — рече накрая.

ТенСуун огледа малката пещера. Още три кандри от Пето поколение стояха до вратата и го разглеждаха. Също като ВарСел и те не носеха дрехи. В Родината кандрите избягваха облеклото, тъй като така можеха да показват Истинските си тела, и само някои обличаха отворени отпред туники.

ТенСуун забеляза сияещите метални пръчки, стърчащи от мускулите на раменете на кандрите при вратата — и тримата притежаваха Благодатта на Силата. Присъствието им бе предупреждение да не прави опит да бяга, но всъщност си бе поредното оскърбление — ТенСуун доброволно бе избрал съдбата си.

— Е? — рече той на ВарСел. — Ще вървим ли?

— Предполагахме, че ще ти е нужно повече време, за да оформиш тялото си.

— Второто поколение няма достатъчно опит — отвърна ТенСуун. — Пресметнали са, че ще ми трябва толкова време, колкото отнема на тях.

— Те са твои старейшини — посочи ВарСел. — Трябва да се отнасяш към тях с уважение.

— Второто поколение се е изолирало от векове в тези пещери — отвърна ТенСуун. — Пратиха нас да изпълняваме Договорите, а те се отдадоха на леност. Отдавна ги надминах в уменията.

ВарСел изсъска и за момент ТенСуун си помисли, че по-младата кандра ще го удари. Но ВарСел се сдържа, макар и с усилие — за голямо забавление на ТенСуун. В края на краищата, като член на Трето поколение, ТенСуун беше старши по чин спрямо ВарСел — също както Вторите бяха негови старейшини.

Но Третите бяха особен случай. Тъкмо по тази причина Вторите ги бяха оставили толкова дълго да изпълняват Договори — по-добре, отколкото да се навъртат край тях и да развалят перфектната кандрийска утопия.

— Да вървим тогава — съгласи се най-сетне ВарСел и кимна на двамата пазачи да ги водят. Третият мина зад ТенСуун. Също като на ВарСел, и техните Истински тела бяха изработени от камък. Популярен материал сред Петото поколение, които разполагаха с достатъчно време, за да могат да се насладят на Истинските си тела. Петите бяха любимци на Вторите и като такива прекарваха повече време от другите в Родината.

Не му бяха дали дрехи. Ето защо, докато вървяха, той прибра гениталиите си и оформи гладки слабини, каквито обикновено имаха кандра. Опита се да крачи гордо и уверено, но знаеше, че тялото му не изглежда застрашително. Беше измършавял — от загубата на телесна маса по време на затворничеството и от киселината, която бе прояла голяма част от мускулите му.

През вековете поколенията кандри бяха шлифовали стените на тунелите със смилателните си сокове. Сега обаче не се виждаха други кандри. ВарСел се придържаше към страничните коридори — очевидно някой не искаше да придава публичност на случая.

„Доста време отсъствах — мислеше ТенСуун. — Вероятно вече са избрали Единайсетото поколение. Все още не познавам повечето от Осмо, та какво остава за Девето и Десето“.

Подозираше, че няма да се стигне до Дванайсето поколение. А дори и да се стигнеше, нещата не можеха да продължат по същия начин. Техният Отец бе мъртъв. Къде поставяше това Първия договор? Десет века сънародниците му робуваха на човечеството, изпълнявайки Договора, за да запазят съществуванието си. Повечето кандри ненавиждаха хората за положението, в което ги поставяха. Доскоро и ТенСуун бе един от тях.

„Каква ирония — помисли той. — Дори когато носим Истински тела, пак ги оформяме по човешки модел. Две ръце, два крака, даже лицата са като техните“.

Понякога се чудеше дали неродените — съществата, които хората наричаха мъгливи духове — не са по-искрени от братята си кандра. Мъгливите духове оформяха телата си както им скимне, свързваха хаотично кости и сухожилия в причудлива, артистична смесица от човешки черти и животински кости. Кандрите, за разлика от тях, се придържаха към човешката форма — макар да ненавиждаха хората, които ги бяха поробили.

Какъв странен народ бяха. Но бяха неговият народ. Дори след като ги бе предал.

„А сега трябва да убедя Първото поколение, че съм бил прав в измяната си. Не за мен. Заради тях. За всички нас“.

Най-сетне стигнаха една част от Родината, която му бе добре позната — приближаваха се към Палатата на Завета. ТенСуун щеше да пледира в своя защита на най-свещеното място на своя народ. Би трябвало да се досети и сам.

Една година мъчително затворничество му бе извоювала съд пред Първото поколение. Цяла година, през която можеше да обмисли словото си. Ако се провалеше, щеше да разполага с цялата вечност, за да открие къде е сбъркал.

8.

През първия ден от напускането на Ветитан Вин и Елънд убиха стотина от жителите му. Или поне така се чувстваше Вин.

Седеше на един пън в средата на лагера, гледаше спускащото се към хоризонта слънце и знаеше какво предстои. Саждите се сипеха безшумно около нея. Мъглите вече излизаха.

Някога — всъщност не много отдавна — мъглите се появяваха само нощем. Но в годината след смъртта на лорд Владетеля това се промени. Сякаш хилядолетието, прекарано в принудителна изолация, бе направило мъглите неспокойни.

И така, те започнаха да излизат и денем. Понякога прииждаха на огромни люшкащи се вълни, появяваха се от нищото и изчезваха също толкова неочаквано. По-често обаче изникваха насред въздуха като хиляди привидения, които се извиваха и бързо нарастваха. Мъгливи пипала, като гигантски лиани, се протягаха към небето. Всеки ден мъглите се задържаха малко повече сутрин и излизаха малко по-рано вечер. Скоро — вероятно още преди края на годината — щяха да завладеят напълно страната. Но проблемът бе не само в това, а и в неоспоримия факт, че мъглите убиваха.

Преди две години Елънд не бе повярвал на разказите на Сейзед, когато терисецът се върна в Лутадел с доклад за ужасените селяни и мъглите, които ги задушавали. Вин също смяташе, че Сейзед греши. Една разбита илюзия, осъзна тя, докато наблюдаваше скупчените насред полето жители на града, заобиколени от войници и колоси.

Смъртта идваше със спускането на мъглите. Повечето оставаха невредими — жертвите сякаш се избираха случайно, за да всеят ужас сред останалите. Поразените рухваха с гърчове на земята, а другарите и роднините им се отдръпваха, вцепенени от ужас.

Ужасът бе и нейната обичайна реакция. Както и отчаянието. Келсайър й бе обещал, че мъглите ще са техни съюзници — че ще я защитават и ще й дават сила. В началото му вярваше, но напоследък ги чувстваше все по-чужди, скривалище за призраци, безформена, жадуваща да убива твар.

— Мразя ви — прошепна тя, докато мъглите продължаваха безпощадната си сеч. Беше като да гледаш как някой твой близък избира сред тълпата невинни жертви и им прерязва гърлата. При това бе напълно безпомощна. Помощниците на Елънд бяха опитали всичко — като се почне от качулки, да излизат чак след като се установят мъглите, да вкарват хората на закрито веднага след като почнеха да се тресат, но нищо не помагаше. По някаква причина животните бяха неподатливи на въздействието на мъглите, но всеки човек можеше да стане жертва. Достатъчно бе да излезе навън и рискуваше да умре — нищо не можеше да го предпази.

Всичко свършваше бързо. Един на всеки шестима получаваше конвулсии, но не всички от поразените умираха. Жертвите се излагаха на смъртоносната опасност само веднъж — тези, които оцеляваха, вече не бяха заплашени. Повечето заболели също се възстановяваха. Но това едва ли можеше да утеши семействата на убитите.

Вин гледаше озарените от лъчите на залязващото слънце мъгли. Колкото и да бе странно, в здрача виждаше по-зле, отколкото в пълен мрак. Не биваше да разпалва твърде много калай, защото слънчевата светлина щеше да я заслепи, но без него не можеше да гледа през мъглата.

Резултатът беше сцена напомняща й защо се беше страхувала от мъглите преди. Полезрението й се ограничи до десетина крачки, отвъд които различаваше само сенки. Неясни фигури, които се местеха наляво и надясно и току изкрещяваха. Силуети, коленичили или прави, вцепенени от ужас. Звукът мамеше, сякаш призрачни гърла надаваха зловещи писъци.

Вин седеше, свела глава, а по лицето й, като сълзи, се плъзгаха сажди.

— Лорд Фатрен! — чу тя гласа на Елънд и вдигна глава.

Навремето в гласа му не се долавяше такава властност.

Но това сякаш бе много отдавна. Той изникна от мъглата, облечен с неизменната си бяла униформа. Лицето му изглеждаше сурово, но това бе заради преживяното. Докато я приближаваше, тя усети аломантичното му докосване върху хората около тях — опитваше се с Усмиряване да облекчи болката им, но избягваше да Тласка с пълна сила. Бяха обсъждали този въпрос и Елънд й призна, че не смята за правилно да отнема напълно мъката на хората от загубата на близките им.

— Милорд! — отвърна Фатрен и се приближи. — Това е истинско бедствие!

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност, лорд Фатрен — отвърна Елънд. — Както вече ви обясних, голяма част от разболелите се ще оздравеят.

Фатрен спря до дънера на Вин и се взря в мъглите, откъдето долитаха виковете на неговите съграждани.

— Не мога да повярвам, че сме тук. Не мога да повярвам, че ме убедихте… да ги изкарам в мъглите.

— Фатрен, хората ти трябва да бъдат имунизирани — заяви Елънд.

Това бе вярно. Не разполагаха с достатъчно шатри за всички жители на града и следователно им оставаха две възможности. Да ги оставят в обреченото градче или да ги отведат принудително на север — да ги изкарат в мъглите, за да видят кои ще умрат. Ужасяващо, безжалостно решение, но рано или късно щеше да се случи. Ала въпреки неумолимата логика Вин се чувстваше ужасно, че е част от всичко това.

— Що за чудовища сме ние?! — възкликна тихо Фатрен.

— Такива, каквито ни налага животът — отвърна Елънд. — Иди да преброиш жертвите. Провери колко са умрелите. Успокой оцелелите и им обясни, че мъглите вече не могат да им сторят нищо.

— Да, милорд — отвърна Фатрен и тръгна.

Вин го изпрати с поглед, после прошепна:

— Елънд, ние ги убихме. Обещахме им, че всичко ще е наред. Накарахме ги да напуснат града и ги доведохме тук, за да измрат.

— И наистина всичко ще е наред — потвърди той и сложи ръка на рамото й. — По-добре така, отколкото бавна смърт в градчето.

— Можехме да им дадем възможност да избират.

Елънд поклати глава.

— Нямат избор. След няколко месеца градът им щеше да е погълнат напълно от мъглите. Те щяха да останат в домовете си и да умрат от глад, или да излязат в мъглите. По-добре да ги отведем в Централната област, където все още има достатъчно светлина за посевите.

— От истината не ми става по-леко.

Елънд стоеше сред мъглите, а по раменете му се сипеше пепел.

— Така е — потвърди той. — Права си. Ще ида да повикам колосите, за да погребат мъртвите.

— А ранените? — Тези, които мъглата нападаше, но не убиваше, се разболяваха тежко за няколко дни, дори по-дълго. Ако съотношението се запазеше, почти хиляда души щяха да попаднат в тази категория.

— Когато утре потеглим на път, ще наредя на колосите да ги носят. А като стигнем канала, ще ги натоварим на ладии.

Вин не обичаше да се чувства незащитена и на открито. През цялото си детство се бе крила по ъглите, а по-късно, когато стана убийца, предпочиташе да действа нощем. Така че сега, когато се придвижваше заедно с пет хиляди изтощени жители на изоставеното градче по едни от най-оживените пътища на Южната област, й беше страшно трудно.

Вървеше малко встрани от основната група — никога не яздеше — и се опитваше да не мисли за смъртоносната коситба от предната вечер. За съжаление Елънд яздеше заедно с Фатрен и другите градски първенци, с които имаше да обсъжда множество важни въпроси. Така че не й оставаше друго, освен да е сама.

Ако не се броеше нейният колос.

Огромното чудовище стъпваше тежко зад нея. Държеше го близо до себе си най-вече за да й осигури свободно пространство — гражданите избягваха огромните създания, а макар да търсеше някаква утеха, Вин се съмняваше, че ще я намери в изплашените, обезверени погледи на тези хорица. Не и сега.

Никой не разбираше колосите, най-малко Вин. Беше открила начин да ги контролира чрез един скрит аломантичен „механизъм“. Но през хилядата години на своето управление лорд Владетеля бе държал своите колоси далеч от хората, за да не може никой да научи повече за чудовищната им природа.

Дори в този момент Вин усещаше как колосът се съпротивлява, опитва се да се освободи от контрола й. Не обичаше да го командват — при първа възможност би я нападнал. Но за щастие не можеше — тя го контролираше постоянно, независимо дали е будна, или спи, дали гори метали, или не. Той беше неин — освен ако някой не й го отнемеше.

Въпреки невидимата връзка Вин не разбираше тези странни създания. Обърна се и видя, че колосът я гледа с кървясалите си очи. Кожата на лицето му бе изпъната, носът му бе съвсем сплескан. Имаше кървава цепнатина в края на едното око и друга, спускаща се надолу към устата, под която се показваха червеникави мускули и големи зъби.

— Не ме гледай — избоботи с типичния за колосите завален глас чудовището. Фъфлеше най-вече заради силно изпънатите устни.

— Какво? — попита Вин.

— Ти не ме мислиш за човек — продължи колосът. Говореше бавно, сякаш обмисля всяка дума.

— Ти не си човек — рече тя. — Ти си нещо друго.

— Аз ще бъда човек — заяви колосът. — Ние ще ви избием. Ще вземем градовете ви. После ще станем хора.

Вин потрепери. Беше чувала същото и от други колоси. Имаше нещо смразяващо в спокойния, дори безчувствен начин, по който колосите обясняваха как ще избият цялото човечество.

„Те са създания на лорд Владетеля — помисли тя. — Нормално е да са извратени. Също като него“.

— Как се казваш? — попита тя.

Едрото му туловище се поклащаше на всяка крачка.

— Човек — отвърна след известно време.

— Зная, че искаш да станеш човек. Как се казваш? Как е името ти?

— Това ми е името. Човек. Наричай ме Човек.

Вин се намръщи. „Това прозвуча почти… разумно“. Досега не бе имала възможност да разговаря с колос. Смяташе ги за ограничени същества — почти животни, само дето бяха създадени от човек.

— Е, добре, Човек — рече тя. — Колко си голям?

Той мълча толкова дълго, че Вин реши, че е забравил въпроса. Накрая отговори с въпрос:

— Не виждаш ли?

— Нямам предвид това. Питам от колко време живееш.

Човек все едно не я чу.

— Всички ли растете еднакво бързо? — продължи Вин.

Той не отговори. Вин поклати глава. Може би въпросът й бе твърде абстрактен за него?

— Аз съм по-голям от други — избоботи неочаквано Човек. — По-малък от някои, но не много. Това означава, че живея от много време.

„Още една проява на разум“ — помисли тя и вдигна учудено вежди. Логиката на Човек изглеждаше безупречна.

— Мразя те — заяви той неочаквано. — Искам да те убия. Но не мога.

— Така е — потвърди Вин. — Няма да ти позволя.

— Ти си голяма отвътре. Много-много голяма.

— Да — съгласи се Вин. — Човек, къде са вашите жени?

— Жени? — попита колосът след известно време.

— Като мен — обясни Вин.

— Ние не сме като теб — рече той. — Ние сме големи само отвън.

— Не — възрази Вин. — Не говоря за размерите. Аз… — Как да му обясни какво е пол? Не се сещаше за друг начин, освен да се съблече. Затова реши да смени тактиката. — Има ли колоси бебета?

— Бебета?

— Съвсем малки.

Колосът вдигна ръка към маршируващата армия чудовища.

— Ето малки. — Пръстът му посочи някои от най-дребните колоси.

— По-малки — каза Вин.

— Няма по-малки.

Възпроизводството на колосите си оставаше загадка, която никой не бе успял да разкрие. От близо година Вин бе в допир с тях, а така и не знаеше откъде се вземат малките. Всеки път, когато колоската армия намаляваше, Елънд и Вин отмъкваха нови групи от инквизиторите.

Беше нелепо да се предполага, че колосите не се размножават. Вин беше виждала колоски лагери, които не се контролират от аломанти — тогава чудовищата се избиваха помежду си. С такова темпо би трябвало да изчезнат като вид само за няколко години. А бяха просъществували десет века.

Това предполагаше бърз преход от детство към младежка възраст, или поне така смятаха Сейзед и Елънд. Досега не бяха имали възможност да подкрепят теориите си и тя знаеше, че Елънд се дразни от този факт — особено след като задълженията му на император не му оставяха свободно време за научни занимания.

— Щом няма по-малки — попита тя, — тогава откъде се вземат колосите?

— От нас — отвърна след неизменната пауза Човек.

— От вас? — Вин го изгледа озадачено. — Това не ми говори много.

Човек мълчеше. Изглежда, бе изгубил охота за разговори.

„От нас — помисли Вин. — Да не растат един от друг?“ Беше чувала, че има животни, които, ако бъдат разрязани по правилен начин, продължават да съществуват като два нови екземпляра. Но едва ли това можеше да се приложи и при колосите — беше виждала бойно поле, осеяно с трупове и ранени, и нито веднъж от тях не се надигна нов колос. Но освен това не бе срещала и женски колоси. Повечето колоси носеха примитивни препаски и доколкото можеше да се определи, всички бяха мъжки.

Мислите й бяха прекъснати от ново събитие — колоната отпред внезапно бе спряла. Завладяна от любопитство, Вин извади една монета, хвърли я и излетя нататък, като остави Човек зад себе си.

Мъглите се бяха вдигнали преди часове и макар че наближаваше залез, небето все още бе светло. Веднага щом се издигна над равнината, Вин забеляза канала, който пресичаше полето в неестествено права линия. Елънд казваше, че несекващите саждопади скоро ще затлачат каналната система. Без работници, които редовно да почистват каналите, те щяха да се запълнят с наноси и да престанат да са плавателни.

Вин достигна най-високата точка на полета си и се заспуска към големия лагер на брега. Хиляди огньове вдигаха димни колони към следобедното небе, около шатрите сновяха хора. Близо петдесет хиляди войници лагеруваха тук, използвайки канала за снабдителна връзка с Лутадел.

Вин пусна втора монета и се извиси пак. Почти веднага забеляза малката група конници, които се бяха отделили от челото на колоната. Тя се приземи — като хвърли нова монета и се Тласна от нея, за да забави снижаването си — при тях.

Елънд тъкмо бе дръпнал юздите и гледаше усмихнато лагера. Напоследък рядко му се случваше да се засмее и Вин го погледна зарадвано. Очакваха ги неколцина мъже — съгледвачите отдавна бяха забелязали приближаващата се колона.

— Лорд Елънд! — провикна се един от мъжете. — Връщате се по-рано!

— Предположих, че ще сте готов, генерале — отвърна Елънд и слезе от коня.

— Разбира се, нали ме познавате — отвърна Демоа и се приближи. Носеше лека кожена броня, през лицето му минаваше разкривен белег и половината от скалпа липсваше — на мястото, където го бе остъргало острието на колос. Демоа се поклони на Елънд, който в отговор го потупа приятелски по рамото.

Усмивката на Вин постепенно угасна. „Сякаш бе вчера, когато Демоа бе съвсем млад офицер и го заварихме изплашен в тунелите“. Демоа не бе много по-голям от нея, макар суровото му лице да създаваше друго впечатление.

— Укрепихме лагера, милорд — докладва той, докато Фатрен и останалите слизаха от конете. — Не че има срещу кого. Поне хората ни се упражняваха в подготовка за отбрана.

И действително, лагерът бе обграден от насип със заострени колове — значително постижение за армия с подобни размери.

— Справил си се отлично, Демоа — отвърна Елънд и кимна към Фатрен и хората му. — Нашата мисия също завърши успешно.

— Виждам, милорд — отговори усмихнато Демоа. — Водите доста голяма група колоси. Надявам се, че инквизиторът, който ги е командвал, се е разделил с мъка с тях.

— Не мога да твърдя, че знам как се е чувствал — рече Елънд. — Защото беше мъртъв, когато ги поехме. Открихме още един склад.

— Слава на Оцелелия! — провикна се Демоа.

Вин се намръщи. Демоа носеше на верижка на шията си малко сребърно копие — придобиващия все по-голяма популярност символ на Църквата на Оцелелия. Струваше й се странно, че за почетен символ е избрано оръжието, с което бе убит нейният идол.

Всъщност съществуваше и друга възможност. Може би това бе оръжието, с което тя бе победила лорд Владетеля. Все още не бе посмяла да разпита Демоа по въпроса. Църквата набираше сили вече от три години, ала Вин изпитваше известни смущения във връзка със собствената си роля в учението й.

— Слава на Оцелелия — повтори Елънд. — Как върви нашият план?

— Почистването на южната дъга на канала ли? Чудесно — докато ви чакахме, нямахме почти никакви други занимания. Вече можем да докараме ладиите дотук.

— Много добре. Сформирай две работни групи по петстотин човека. Прати едната с ладиите до Ветитан да натоварят припасите, които оставихме в пещерата. Да ги откарат право в Лутадел.

— Да, милорд.

— Втората да откара бежанците в Лутадел — продължи Елънд и кимна към Фатрен. — Това е лорд Фатрен. Той командва тези хора. Войниците ти да изпълняват заповедите му, стига да са целесъобразни. Представи го на лорд Пенрод.

Съвсем доскоро Фатрен вероятно би възразил, че го предават от ръка на ръка. Но Елънд бе успял да го промени и сега той само попита:

— Вие няма ли да дойдете с нас, милорд?

Елънд поклати глава.

— Чака ме друга работа, а твоите хора трябва да отидат в Лутадел, където ще се заемат със земеделие. Но ако някои от тях искат да постъпят в армията ми, са добре дошли. Винаги ми трябват обучени войници, а ти си подготвил своите добре, въпреки ограничените възможности.

— Милорд, защо просто не им заповядате? Простете, но нали точно това правихте досега?

— И да имаше принуда, тя беше заради собствената ви безопасност, Фатрен — отвърна Елънд. — Понякога дори давещият се може да се съпротивлява, на този, който го спасява, и трябва да бъде принуден. Но в моята армия нещата не стоят по този начин. Не можеш да разчиташ в битката на хора, които не желаят да воюват, и не бих приел в армията си такива. Ти самият трябва да отидеш в Лутадел — хората ти се нуждаят от теб, — но ще те помоля да позволиш на войниците, които пожелаят да встъпят в армията ми, да го направят.

Фатрен кимна.

— Добре. И… благодаря ви, милорд.

— Няма защо. — Обърна се към Демоа. — Генерале, Сейзед и Бриз върнаха ли се?

— Би трябвало да се появят по някое време тази вечер, милорд. Един от хората им е избързал напред и ни предупреди.

— Добре. Предполагам, че шатрата ми е готова?

— Да, милорд.

Вин едва сега забеляза колко изморен вид има Елънд.

— Милорд? — обърна се към него Демоа и в гласа му се долови вълнение. — Намерихте ли другото? Местоположението на последното скривалище?

Елънд кимна.

— Да. В град Фадрекс.

— Родният град на Сет? — Демоа се разсмя. — Той ще се радва да го чуе. Все се оплаква, че не сме направили нищо, за да освободим града му.

Елънд също се засмя.

— Имам странното чувство, че направим ли го, Сет ще реши, че повече няма нужда от нас.

— Той ще остане, милорд — рече Демоа. — След като лейди Вин така го изплаши миналата година…

Демоа погледна Вин и се усмихна малко насила, но тя прочете друго в очите му. Уважение, дори малко страх. Той не се шегуваше с нея по начина, по който го правеше с Елънд. Вин все още не можеше да повярва, че Елънд се е присъединил към тази глупава религия. Подбудите на императора бяха политически — с приобщаване към вярата на скаа Елънд бе изковал връзка с обикновените хора. Но въпреки това мисълта за принадлежността му към Църквата не й даваше покой.

Но след година брак тя се бе научила, че има въпроси, които трябва да се подминават без коментар. Можеше да обича Елънд дори когато смяташе, че той не постъпва правилно.

— Демоа, свикай съвещание тази вечер — нареди Елънд. — Имаме много неща за обсъждане. И ми докладвай, когато пристигне Сейзед.

— Милорд, какво да предам на лорд Хамънд и останалите за темата на съвещанието?

Елънд се замисли, загледан в пепелявото небе.

— Завладяването на света, Демоа. Или поне на това, което е останало от него.

9.

ТенСуун бе идвал и преди в Палатата на Завета — в края на краищата той бе кандра от Трето поколение. Беше се родил преди седем века, когато кандрите бяха все още млад народ — макар че по онова време Първото поколение вече бе отдало отглеждането на своите наследници на Второто поколение.

Вторите не се бяха справили особено добре — или поне сега това бе всеобщото мнение, което те самите подкрепяха. Бяха искали да оформят общество от отделни личности, спазващи строги правила на уважение и старшинство. „Идеални“ личности, които ще живеят само за да служат на Договора — и, разбира се, на членовете на Второто поколение.

Допреди завръщането си ТенСуун се смяташе за един от най-послушните членове на Третите. Беше известен с това, че не се интересува от политиката в Родината, че служи на своя Договор и се старае да стои колкото може по-далече от Вторите и техните машинации. Толкова по-странно бе, че му предстоеше да бъде съден за най-страшното престъпление срещу народа на кандра.

Пазачите го отведоха в самия център на Палатата на Завета — на платформата. ТенСуун не знаеше дали това е почетен знак на уважение, или поредното оскърбление. Дори като член на Третото поколение той не бе допускан често до Палатата на Завета.

Помещението беше голямо, овално, с метални стени. Платформата представляваше масивен стоманен диск, разположен върху скалния под. Не беше висока — вероятно не повече от една стъпка — и с диаметър десет. ТенСуун почувства как през новооформените му крайници прониква студ и за пореден път си припомни, че е съвсем гол. Не му бяха завързали ръцете — щеше да е прекалено обидно дори за него. Кандра спазваха буквите на Договора — дори тези от Трето поколение. Не можеше да избяга, нито би нападнал някой от своите. Не беше паднал чак дотам.

Вместо от пламтящ камък помещението бе озарено от лампи, изработени от синкаво стъкло. Масло за лампи се набавяше трудно — по съвсем разбираеми причини Второто поколение не искаше да се обвързва с доставки от хората. Всъщност никой от някогашните човешки поданици на Отеца не знаеше, че кандрите имат централизирано управление. Така беше по-добре.

В синкавата светлина ТенСуун без усилие различаваше членовете на Второто поколение — и двайсетимата, изправени зад своите аналои в единия край на залата. Бяха достатъчно близо, за да ги вижда и да разговаря с тях — и достатъчно далече, та ТенСуун да се чувства изолиран. Краката му бяха леденостудени. Той погледна надолу и видя малка черта пред пръстите си. Прорязваше стоманения диск на платформата.

„Заветът“ — помисли си. Намираше се точно под него.

— ТенСуун от Трето поколение — прокънтя един глас.

ТенСуун вдигна глава. Беше КанПаар, разбира се. Доста висок за кандра — по-точно, предпочиташе да използва високо Истинско тяло. Като на всички Втори, скелетът му бе изработен от най-чист кристал. Неговият имаше тъмночервеникав оттенък. Тяло, непрактично в много отношения. Костите му не биха издържали големи натоварвания. Но за един чиновник, прекарал живота си в Родината, по-важен бе външният вид и най-вече зашеметяващата им красота.

— Тук съм — отвърна ТенСуун.

— Настояваш ли да бъдеш съден? — попита КанПаар с подчертана надменност. Тъй като не бе живял сред хора, говорът му не бе повлиян от техните диалекти. Предполагаше се, че акцентът на Вторите е като този на Отеца.

— Да — рече ТенСуун.

КанПаар въздъхна силно и се поклони бавно, загледан към тавана на помещението. Първото поколение ги наблюдаваше отгоре. Седяха в отделни ниши, издълбани в стените и озарени от мъждукащи фенери. Не говореха. Приказките бяха оставени за Вторите.

Вратата зад ТенСуун се отвори и той чу тихи гласове и стъпки. Обърна се, макар да знаеше какво ще види. Кандри с различни размери и на различна възраст. На най-младите не беше позволено да присъстват на толкова важно събитие, но възрастните — повечето от Девето поколение — имаха право да влязат. Това беше негова победа, може би единствената за целия процес. Ако го осъдеха на безкрайно затворничество, нека поне другите да знаят истината. И по-важното, нека присъстват на процеса и да чуят това, което иска да им каже. Не би могъл да убеди Второто поколение, а никой не знаеше какво си мислят Първите в своите ниши. Но младите кандра… може би те щяха да се вслушат в думите му. И да направят нещо, когато той си отиде.

Гледаше ги как пристъпват и се подреждат на каменните банки. Бяха стотици. Старшите поколения — Първите, Вторите, Третите — бяха малобройни, тъй като мнозина от тях бяха убити в ранните дни, когато хората се бояха от тях. Но последните поколения бяха много повече — в Десетото поколение имаше над сто кандри. Палатата на Завета бе конструирана така, че да побере цялото население, а ето че сега банките се изпълниха само от тези, които не бяха на работа или не изпълняваха Договори.

Надяваше се МеЛаан да не е тук. Но тя бе една от първите, които пристъпиха прага. За един кратък миг той си помисли, че ще се втурне към него — и ще стъпи на платформата, на която се допускаха само най-благословените и най-прокълнатите. Но тя замръзна на мястото си и се наложи идващите отзад да я избутат раздразнено.

Не би трябвало да може да я познае. Имаше ново Истинско тяло — доста ексцентрично, със скелет от дърво. Костите й бяха тънки и фини, дори прекалено — неестествено крехки; дървеният й череп бе с издължена брадичка, от темето й, подобно на коса, стърчаха парчета усукано платно. Младите поколения отдавна бяха въстанали срещу наложените от Вторите принципи. Навремето ТенСуун вероятно би се съгласил с тях — дори сега той си оставаше в известна степен традиционалист. Но точно днес това бунтовническо тяло го накара да се усмихне.

Усмивката му, изглежда, я успокои, защото тя се обърна и намери място близо до предния край, при група членове на Седмото поколение. Те всички имаха деформирани Истински тела — като кубчета, от които стърчаха тънки ръчички.

— ТенСуун от Трето поколение — каза КанПаар с официален тон, докато плъзгаше поглед по тълпата. — Ти упорито настояваш за процес в присъствието на Първо поколение. По силата на Първия договор не можем да те осъдим, без да ти позволим да пледираш пред Първите. Ако те преценят, че наказанието ти е несправедливо, ще бъдеш освободен. В противен случай ще трябва да приемеш съдбата, която ти отреди Съветът на Вторите.

— Разбирам — отвърна ТенСуун.

— В такъв случай да започнем.

„Изглежда съвсем спокоен — осъзна ТенСуун. — Дори сякаш се забавлява. И защо не? След като от векове проповядва, че Третото поколение е свърталище на негодници. През цялото това време се опитваха да оправдават всички свои грешки с нас — като например, че ни дали прекалено голяма свобода и ни позволили да мислим, че сме равни на тях по качества. Ако докаже че аз — «най-уравновесеният» сред Третите — представлявам заплаха, КанПаар ще спечели борбата, която води през целия си живот“.

ТенСуун винаги се бе учудвал на страха, който Второто поколение изпитваше от Третото. Трябваше да измине цяло едно поколение, за да забележи грешките им — Четвъртите бяха почти толкова лоялни, колкото Петите, с няколко редки изключения.

Но от друга страна, някои членове на младите поколения — като например МеЛаан и приятелите й — се държаха така, сякаш Вторите имаха право да се чувстват заплашени. Ето защо ТенСуун щеше да е тяхната жертва. Способът да възстановят предишния ред.

Със сигурност ги очакваше неприятна изненада.

10.

Ларстаизмът бе доста трудна за оценка религия. На пръв поглед изглеждаше съвсем невинна. Имаха достатъчно обширни сведения за нея — през четвърти век един Пазител бе успял да намери и съхрани огромно количество писмени свидетелства, мемоари и бележки, принадлежали на висш последовател на тази религия.

Но от друга страна, Сейзед не я намираше за особено… религиозна. Беше съсредоточена върху изкуството, но не в търсене на свещеното в него — пожертвованията, които се събираха, бяха за издръжка на монаси, отдали живота си на поезия, рисуване и ваятелство. На всичко отгоре Сейзед не беше в състояние да открие каквито и да било сериозни противоречия в тази доктрина. Нямаше нищо, което да поражда или да подхранва конфликти.

Вдигна листа пред себе си, поклати глава и го прочете отново. Беше прикрепен за папката, за да не го издуха вятърът, а на седлото бе монтиран чадър, който го пазеше от саждите. Така Сейзед можеше да чете, докато язди, за голямо учудване на Вин.

Не се налагаше да прелиства страници. Прочиташе думите по няколко пъти и сетне ги обмисляше внимателно. Опитваше се да прецени дали в тях се съдържа истина. Още повече че ларстаизмът бе вярата на Мейр, жената на Келсайър. Една от малцината, които бяха избрали древна религия.

„Ларста вярвали, че смисълът на живота е в търсене на божественото — четеше той. — Проповядвали, че изкуството ни доближава до разбирането на божествената природа. Тъй като не всички хора можели да отдават живота си на изкуството, обществото трябвало да поддържа определена група творци, които да създадат величествени произведения и да постигнат познание на света“.

Всичко това беше добре според Сейзед, но какво ставаше с въпросите за живота и смъртта? С човешкия дух? Какво е божественото и как може да се случват толкова ужасни неща в свят, в който то уж съществува?

— Знаеш ли — обади се Бриз, който яздеше до него, — в това има нещо изумително.

Думите му извадиха Сейзед от съсредоточените разсъждения, той въздъхна и откъсна поглед от листа.

— Кое е изумителното, лорд Бриз?

— Саждите — отвърна Бриз. — Погледни ги само. Покриват всичко, боядисват пейзажа в черно. Невероятно е колко зловещ е сега светът. По времето на лорд Владетеля всичко беше кафяво, а растенията, които живееха на открито, изглеждаха сякаш всеки момент ще повехнат. Тогава го намирах за ужасно депресиращо. Но пепел, която се сипе непрестанно, която затрупва земята… — Усмирителят поклати глава и се усмихна. — Не бих повярвал, че след лорд Владетеля светът може да изглежда по-зле. Но погледни само какъв ужас! Та ние унищожихме света! Това едва ли може да се сметне за голямо постижение, нали? Не виждам с какво можем да се гордеем.

Сейзед смръщи вежди. През последните два месеца саждопадът беше лек, макар и постоянен. Конете им пристъпваха в дълбока близо половин стъпка пепел, докато се движеха на юг, следвани от стотина войници. Колко време им оставаше, преди пътищата да станат непроходими? На места навяванията вече достигаха няколко стъпки.

Всичко беше черно — хълмовете, пътят, полята. Дърветата се превиваха под тежестта на листата и клоните. Приземните растения изглеждаха мъртви, конете нямаше какво да пасат и се превръщаха в пречка за пътуването. Войниците бяха принудени да носят храна за животните.

— Освен това трябва да подчертая — продължи разсъжденията си Бриз и намести чадъра над главата си, — че тези сажди са крайно невдъхновяващи.

— Невдъхновяващи?

— Ами да. Макар да харесвам черното като цвят за костюм, го намирам за лишено от вдъхновение.

— И какъв цвят според вас трябва да са саждите?

Бриз повдигна рамене.

— Вин разправя, че били предизвикани от някакви зли сили. Нали така? Е, ще ти призная, че ако аз бях такава сила, способна да унищожи света, със сигурност не бих използвал могъществото си само за да покрия земята в черно. Това е истинско доказателство за липсата на какъвто и да било вкус. Червено. Виж, това вече е интересен цвят. Помисли си какви възможности разкрива — ако саждите са червени, реките ще изглеждат така, сякаш в тях тече кръв. Черното е монотонно, но червеното никога няма да ти позволи да мислиш за нещо друго. Ще си казваш: „Брей, този хълм е червен. Злата сила, която се опитва да ми види сметката, наистина има стил“.

— Не съм сигурен, че съществува каквато и да било зла сила, която си е поставила за цел да унищожи света — отвърна Сейзед.

— Така ли?

— Да. Саждивите кратери винаги са бълвали пепел. Кой може да твърди дали сега са по-активни, отколкото преди? Може би това е резултат от естествен процес.

— Ами мъглите?

— Промени във времето, лорд Бриз — отвърна Сейзед. — Вероятно преди е било твърде топло денем, за да могат да излизат. А сега, когато саждивите кратери са се активизирали, е логично да застудява и това да улеснява задържането на мъглите.

— Интересно. Но ако това е обяснението, драги, тогава защо мъглите не оставаха денем през зимите? Тогава е по-студено от лете, но мъглите винаги си тръгваха с настъпването на деня.

Сейзед нямаше какво да отговори на това. Бриз беше прав. Докато бе преглеждал религиите от списъка, Сейзед се беше замислял дали просто не са приписали „зло съзнание“ на „силата“, която Вин твърдеше, че усеща. Информацията, с която разполагаха, бе съвсем оскъдна. Сейзед не вярваше Вин да си е измислила всичко това. Но след като сам бе забелязал несъответствия в религиите, какво пречеше да приемат, че светът приближава своя край просто защото така му е отредено?

— Зелено — промърмори Бриз.

Сейзед го погледна.

— Ето това е стилен цвят — продължи Бриз. — Нещо различно. Зеленото не се забравя лесно — не е като черното или кафявото. Келсайър не говореше ли непрестанно за зелени растения? Преди Възнесението на лорд Владетеля, преди Дълбината да се спусне над земята?

— Така се разказва в много истории.

Бриз кимна замислено и повтори:

— Стилен цвят. Ще е доста красиво всъщност.

— Така ли? — попита Сейзед с искрена изненада. — Повечето хора, с които съм разговарял по въпроса, смятат идеята за зелени растения най-малкото за странна.

— И аз бях на това мнение, преди да видя целия свят в черно… Малко разнообразие ще ни дойде добре. Зелени поля… с точици от други цветове… как ги наричаше Келсайър?

— Цветя — каза Сейзед. Ларста бяха писали поеми за тях.

— Да — рече Бриз. — Ще е наистина приятно, когато се завърнат.

— Да се завърнат?

Бриз повдигна рамене.

— Нали Църквата на Оцелелия учи, че някой ден Вин ще изчисти небето от саждите и мъглите. Мисля си, след като ще се заеме с тая работа, защо да не върне растенията и цветята? По някаква причина това ми се струва задача, подходяща за жена.

Сейзед въздъхна и поклати глава.

— Лорд Бриз. Предполагам, че се опитвате да ми вдъхнете увереност. Но имам сериозни съмнения по въпроса дали вие самият приемате Църквата на Оцелелия.

Бриз се поколеба, после се засмя.

— Май попрекалих малко, а?

— Съвсем малко.

— Не е никак лесно да го усетиш, когато става дума за теб, драги. Ти си толкова чувствителен, че трябва да използвам съвсем слаби тласъци и дори с тях напоследък е все по-трудно. — В гласа на Бриз се долови завист. — Все пак бих се радвал да видя тези зелени растения, за които говореше Келсайър. След шест месеца нескончаеми саждопади… на човек му се иска да вярва в нещо. Може би това е достатъчно за стар лицемер като мен.

Сейзед едва се сдържа да не отговори почти ядосано, че не е достатъчно само да вярваш. При него вярата не бе довела до нищо добро. Има ли значение какъв е цветът на растенията, когато светът умира?

Да, не си заслужаваше да се борят.

Помъчи се да прогони тези мрачни мисли, но не беше лесно. Започваше да се безпокои от тези постоянни пристъпи на меланхолия. Понякога бе толкова обезверен, че дори песимизмът му се струваше твърде силно чувство.

„Спомни си за ларста — рече си той. — Съсредоточи се върху религията. Трябва да вземеш решение“.

Но разсъжденията на Бриз го бяха накарали да се замисли. Ларста също се прекланяха пред красотата и изкуството и твърдяха, че са с „божествен характер“. Е, ако божественото по някакъв начин бе свързано с изкуството, в такъв случай бог по никакъв начин не можеше да бъде обвиняван за това, което ставаше сега със света. Саждите, унинието, потискащият пейзаж — това беше повече от „невдъхновяващо“, както го бе определил Бриз. Беше съвсем безвкусно. Скучно. Монотонно.

„Още една лъжовна религия — написа Сейзед в долния край на листа. — Тезата, което проповядва, напълно противоречи на наблюдаваните процеси“.

Развърза връзките на папката и прибра поредния лист — поредната стъпка към завършването на проекта. Забеляза, че Бриз го наблюдава скришом — Усмирителят обичаше всякакви тайни. Сейзед си помисли, че сигурно ще се разочарова, ако разбере за какво става въпрос.

„Не трябваше да го скастрям“ — помисли си. Знаеше, че Усмирителят всъщност се опитва по някакъв начин да му помогне. Бриз се бе променил от времето, когато се срещнаха за първи път. В началото наистина бе надутият егоистичен манипулатор, за какъвто се представяше и сега. Сейзед подозираше, че Бриз се е присъединил към групата на Келсайър не от желание да помага на скаа, а заради предизвикателството на неговия грандиозен план — както и заради обещаното богато възнаграждение, разбира се.

Но наградата — легендарните запаси от атиум на лорд Владетеля — се бе оказала мит. Вместо нея обаче Бриз бе открил други награди.

Сейзед забеляза в далечината пред тях някакво движение. Облечена в черно фигура, различима на фона на саждите благодарение на по-светлото лице. Оказа се, че е един от техните съгледвачи. Капитан Горадел нареди на колоната да спре и прати напред един конник да го пресрещне. Сейзед и Бриз чакаха търпеливо.

— Доклад от съгледвача, господарю посланик — докладва след малко капитан Горадел. — Армията на императора е на няколко мили отвъд тези хълмове. На не повече от час път.

— Чудесно — рече Сейзед.

— Очевидно са ни забелязали — продължи Горадел. — Някой вече се приближава. Ето там…

— Виждам — прекъсна го Сейзед и посочи близкия хълм. На билото се забелязваше самотен ездач. Не само че препускаше бясно към тях, но и май бе облечен в розово.

— Олеле, майчице — въздъхна Бриз.

Подскачащият конник се превърна в млада жена със златисти къдрици, облечена в яркорозова рокля — благодарение на нея изглеждаше почти като момиче. Алриане си падаше по дантелите и воланчетата и винаги избираше цветове, с които да бие на очи отдалече. Сейзед не пропусна да забележи обаче, че язди като опитен ездач въпреки фриволната дреха и се държи на седлото съвсем сигурно.

Младата жена дръпна юздите на коня си и се завъртя във вихър от буйни коси и подскачащи дантели. Понечи да скочи на земята, но се сепна и втренчи недоволен поглед в саждите.

— Алриане? — каза Бриз в настъпилата тишина.

— Млъкни малко — отвърна тя. — Трябва да реша дали си заслужава да си изцапам роклята, за да изтичам при теб и да те прегърна.

— Можем да почакаме, докато стигнем лагера…

— Не мога да си позволя да те прегръщам там пред толкова много твои войници.

— Те не са мои, мила моя. Познаваш Сейзед, нали?

Алриане едва сега погледна терисеца.

— Милорд главен посланик — каза тя със сладка усмивка и Сейзед неочаквано изпита силна привързаност и симпатия към тази млада жена. Тя го Размиряваше. Ако имаше някой по-невъздържан от Бриз в употребата на емоционална аломантия, това несъмнено бе Алриане.

— Принцесо. — Сейзед сведе глава в подобие на поклон.

Алриане най-сетне взе решение и внимателно се смъкна от коня. Повдигна полите на роклята си в доста неблагоприличен жест. Оказа се обаче, че отдолу има поне няколко слоя дантелени фусти.

Капитан Горадел се престраши, взе я на ръце и я сложи на седлото пред Бриз. Двамата не бяха женени, може би защото Бриз се срамуваше от връзката си с толкова по-млада от него жена. Когато го подкачаха за това, обясняваше, че не искал да я остави вдовица, след като напусне този свят — говореше така, сякаш това предстои да се случи съвсем скоро, макар да бе само малко над четирийсет.

„Ако нещата вървят по този начин, в близко бъдеще всички ще умрем — помисли Сейзед. — И тогава какво значение на каква възраст сме?“

Може би тъкмо по тази причина накрая Бриз бе приел връзката с Алриане. Но от начина, по който я гледаше, личеше, че я обича дълбоко и истински.

„Социалната ни система се разпада — помисли Сейзед, когато колоната потегли отново. — Навремето бракът бе нещо почти задължително, особено когато се касае за жена с нейното положение“.

Но какъв смисъл да спазват повече законите? Принудителите отдавна ги нямаше. Правителството на Елънд и Вин бе военновременна необходимост — съюз на заплашени от една и съща съдба градове. Всички живееха с предчувствието за наближаващия край на света.

Защо да се женят, когато светът може да свърши, преди да изтече годината?

Сейзед поклати глава. Тъкмо в подобно време хората се нуждаеха от организация — от идея, в която да вярват. И той трябваше да им я даде. Църквата на Оцелелия полагаше усилия, но бе твърде млада, а свещениците й — прекалено неопитни. Непрестанно избухваха спорове, касаещи доктрината и методологията, и в различните градове се появяваха нови и нови секти.

В миналото Сейзед бе проповядвал различни религии без чувството, че би трябвало да вярва в която и да било от тях. Приемаше всяка такава, каквато е, и ги предлагаше на хората, както келнерът предлага ястие, което той самият може и да не обича.

Сега всичко това му се струваше невероятно лицемерно. Ако тези хора се нуждаеха от вяра, не той бе човекът, който имаше право да им я осигури. Повече нямаше да проповядва лъжи — никога вече.

Наплиска лицето си със студена вода от походната мивка, избърса се с чиста кърпа, после извади бръснач и огледало, за да си обръсне главата както подобава.

— Защо го правиш? — стресна го неочакван глас.

Допреди миг бе сам в шатрата. Но сега някой стоеше зад него. Сейзед се усмихна.

— Лейди Вин.

Тя скръсти ръце и повдигна вежди. Както винаги бе влязла съвършено безшумно и това не преставаше да го изумява. Носеше обичайната си риза и панталони, почти мъжко облекло, само дето през тази година бе пуснала черната си коса до раменете. Навремето обичаше да се спотайва в ъглите, да остава незабележима и избягваше да гледа хората в очите. Но това също се бе променило. И сега не изпъкваше особено, заради дребничката си фигура, но винаги се втренчваше в очите на другия.

И това променяше всичко.

— Лейди Вин, генерал Демоа ми каза, че си почивате.

— Демоа трябваше да ме събуди още щом пристигна.

Сейзед се усмихна и я покани с жест да седне.

— Бръсни си се — каза тя. — Не ми пречиш.

— Както желаете — рече той.

Вин въздъхна и се отпусна на стола.

— Сейзед, ти така и не отговори на моя въпрос. Защо продължаваш да носиш стюардската униформа? Защо си бръснеш главата като териски слуга? И защо се притесняваш да се бръснеш пред мен? Вече не си слуга.

Той въздъхна и се отпусна на стола срещу нея.

— Не съм сигурен какво съм точно, лейди Вин.

Чергилото на шатрата зашляпа от внезапния полъх на вятъра. Вин се намръщи.

— Ти си Сейзед.

— Главен посланик на император Венчър.

— Не — възрази Вин. — Това ти е работата, не си ти.

— И какво съм аз тогава?

— Сейзед — повтори тя. — Териски Пазител.

— Пазител, който вече не носи металоемите си?

Вин погледна към ъгъла, към сандъка, в който ги държеше. Те съхраняваха религии, истории, разкази и легенди за отдавна умрели хора. Всичко бе подредено, каталогизирано, в очакване да бъде предадено на хората.

— Лейди Вин, страхувам се, че се превърнах в голям егоист.

— Това е глупаво — възрази Вин. — През целия си живот си служил на другите. Съмнявам се в теб да има и капчица егоизъм.

— Благодаря — отвърна той. — Но ще си позволя да не се съглася. Лейди Вин, ние не сме хора, които да не знаят какво е мъка. И вие като мен сте преживели не малко трудности в Последната империя. Всеки от нас е губил скъпи на сърцето му хора. Но изглежда, че аз няма да мога да преживея своята загуба. Чувствам се като дете. Да, Тиндуил е мъртва. За съжаление не можах да прекарам много време с нея, преди да я изгубя. Не мога да си обясня защо се чувствам така. Но ще ви призная, че няма сутрин, в която да се събудя без усещането за безвъзвратна загуба. Когато поставям металоемите на ръката си, си спомням само времето, прекарано с нея. Животът ми е лишен от каквато и да било надежда. Би трябвало да продължавам напред, но не мога. Сигурно защото съм твърде слаб.

— Това не е вярно, Сейзед.

— Отново ще изразя несъгласие с вас.

— Така ли? — попита Вин. — Щом си тъй лишен от воля, как намираш сили да ми се противиш?

Сейзед стисна устни, после се засмя.

— Кога станахте толкова добра в логиката?

— Не забравяй, че живея с Елънд — отвърна тя с въздишка. — Правило първо: не се жени за книжник, ако не можеш да търпиш безкрайните спорове.

„Аз почти го направих“. Мисълта се яви неканена в главата му и стопи усмивката му. Вин вероятно го забеляза, защото едва забележимо се присви.

— Извинявай. — И отмести поглед.

— Няма нищо, лейди Вин — успокои я Сейзед. — Само дето се чувствам толкова… слаб. Не мога да бъда този, който искам. Аз вероятно съм последният от Пазителите. Измина година, откакто инквизиторите нападнаха моята родина и избиха всички ферохимици — дори децата. Няма никакви сведения за други оцелели. Със сигурност е имало и такива, които са били извън града по онова време, но или са ги намерили инквизиторите, или им се е случило нещо друго. Напоследък животът стана толкова тежък…

Вин седеше, отпуснала ръце в скута си. Изглеждаше толкова бледа и измъчена на мъждивата светлина, че Сейзед се разтревожи.

— Лейди Вин…

— Прощавай — сепна се тя. — Но нали разбираш, Сейзед, винаги ти си бил този, който ми е давал съвет. А сега аз трябва да измисля как да ти помогна.

— Не виждам с какво можете да ми помогнете.

Известно време седяха мълчаливо.

— Открихме още запаси — каза Вин. — В предпоследното скривалище. Направих копие на надписа, точно както ме научи.

— Благодаря ви.

— Няма ли да го погледнеш?

Сейзед помисли малко, после поклати глава.

— Не зная.

— Не мога да се справя сама с това, Сейзед — прошепна Вин. — Не мога да се боря без помощ. Трябваш ми.

Отново се възцари тишина.

— Аз… правя каквото мога, лейди Вин — тихо каза Сейзед. — Доколкото ми е по силите. Трябва сам да открия отговорите, преди да ги предоставя на другите. Но да, разбира се, че ще прочета копието на надписа.

Тя кимна и се надигна.

— Довечера Елънд свиква съвещание. Иска и ти да си там. — Тръгна да излиза, но спря до него и го лъхна ухание на парфюм. — Знаеш ли, имаше един момент, след като взех силата от Кладенеца на Възнесението, когато си мислех, че Елънд ще умре.

— Но той не умря — отвърна Сейзед.

— Няма значение. Аз знаех, че умира — нали държах в себе си силата, Сейзед. Сила, каквато не можеш да си представиш. Каквато никога не би могъл да си представиш. Сила да разрушавам светове и да ги изграждам наново. Сила да виждам и да разбирам. И когато го погледнах, видях, че умира. И осъзнах, че разполагам със сила, която може да го спаси.

Сейзед я гледаше невярващо.

— Ала не го направих — продължи Вин. — Оставих го да му изтече кръвта и освободих силата. Обрекох го на смърт.

— Но как? Как сте могли да направите такова нещо?

— Защото надзърнах в очите му — отвърна Вин — и разбрах, че иска да направя точно това. Научих го от теб, Сейзед. Ти ме научи да го обичам толкова силно, че да му позволя да умре.

И излезе от шатрата.

След няколко минути Сейзед взе бръснача и се върна при мивката, за да продължи с бръсненето. На масичката до мивката видя нещо. Малко измачкано листче.

Избеляла рисунка на странно растение. Рисунката, някога принадлежала на Мейр. Келсайър я бе получил от нея и я бе оставил на Вин.

А тя я беше оставила на него. Защо?

11.

КанПаар се подпря на аналоя си. Червеникавите кристални кости на скелета му хвърляха отблясъци на светлината на лампите.

— И така, ТенСуун, предателю на народа на кандра, ти настоя за този процес. Да чуем какво има да кажеш.

ТенСуун си пое дълбоко дъх — беше толкова приятно, че може да го прави отново — и отвори уста, за да заговори.

— Да, говори — продължи с ехидна усмивка КанПаар. — Обясни на всички защо уби един от своите. Защо уби кандра.

ТенСуун замръзна. В Палатата на Завета цареше пълна тишина — младите кандра бяха твърде добре възпитани, за да вдигат шум като човешка тълпа. Седяха — с дървени, каменни и дори метални скелети — и чакаха ТенСуун да отговори.

Въпросът на КанПаар съвсем не бе този, който ТенСуун очакваше.

— Да, аз убих кандра — каза той, изправен върху студената платформа. — Това не е забранено.

— Трябва ли да бъде забранено? — попита КанПаар и го посочи обвиняващо с пръст. — Хората се избиват помежду си. Колосите също. Но и едните, и другите са от Гибелта. Ние сме от Съхранението, избраници на самия Отец. Ние не се избиваме помежду си!

ТенСуун се намръщи. Странна насока на разпита. „Защо ме попита точно това? — зачуди се той. — Предателството на целия народ със сигурност е по-тежко от убийството на един от нас“.

— Бях принуден от Договора — отвърна чистосърдечно ТенСуун. — Би трябвало да го разбираш, КанПаар. Ти беше този, който ми връчи назначение за Страф Венчър. Всички знаем що за човек беше той.

— Не по-различен от всеки друг — подхвърли с презрение един Втори.

И отново ТенСуун бе принуден да се съгласи. Ала знаеше, че има хора, които наистина са различни. Той беше предал Вин, но тя не го намрази за това. Разбра го и му прости. Макар между тях да нямаше истинска дружба, макар той да не я уважаваше, този миг го бе накарал да се преизпълни с вярност към нея.

Тя бе разчитала на него, без дори да го осъзнава. ТенСуун се поизправи, погледна КанПаар в очите и заговори:

— Бях назначен с платен Договор при човека Страф Венчър. А той ме прехвърли на своя извратен син Зейн. Тъкмо Зейн ми нареди да убия кандрата ОреСюр и да заема мястото му, за да мога да шпионирам жената на име Вин.

Щом произнесе името й, из залата се понесе шепот. „Да, чували сте за нея. Тази, която уби нашия Отец“.

— И значи ти изпълни заповедта на Зейн — каза гръмогласно КанПаар. — И уби друга кандра. Уби представител на нашия народ!

— Да не мислиш, че ми беше приятно? — отвърна с въпрос ТенСуун. — ОреСюр бе мой брат, от моето поколение — кандра, която познавах от няколкостотин години! Но… изискванията на Договора…

— Забраняват да се убива — довърши вместо него КанПаар.

— Забраняват да се убиват хора.

— Нима животът на кандра струва по-малко от човешкия?

— В Договора е указано съвсем точно, КанПаар — тросна се ТенСуун. — Зная, защото помагах при написването му. И двамата присъствахме, когато бе взето решението Първият договор да стане модел за всички останали. В тях се забранява убийството на хора, но не и да се избиваме помежду си.

КанПаар се наведе напред.

— Не се ли опита да възразиш на Зейн? Да му внушиш сам да извърши убийството? Не се ли опита да се измъкнеш от тази ситуация?

— Аз не споря с моите господари — заяви спокойно ТенСуун. — И със сигурност не бих искал да науча Зейн как да убие кандра. Той беше наистина неуравновесен.

— Значи не си спорил — подчерта КанПаар. — Просто си убил ОреСюр. И после зае мястото му, престори се на него.

— Нали това правим — рече подразнено ТенСуун. — Заемаме местата на други, действаме като шпиони. Такова е предназначението на Договора!

— Правим го с хора — обади се друг Втори. — А това е първият случай, когато една кандра се превъплъщава в друга. Доста обезпокоителен прецедент.

„Идеята беше брилянтна — помисли си ТенСуун. — Мразя Зейн, задето го направи, но не мога да не призная гения му. Дори Вин не ме заподозря. Кой би могъл?“

— Трябваше да откажеш да изпълниш тази заповед — заяви КанПаар. — Да поискаш преразглеждане на Договора. Ако и други започнат да го правят, за няколко години ще се изтребим помежду си!

— С прибързаността си ти ни предаде всички! — извика някой от реда на Вторите.

„Аха — помисли си ТенСуун. — Това значи бил планът. Първо ме обвиняват в предателство, за да лишат от стойност всичките ми доводи“. Усмихна се. В края на краищата беше от Третото поколение — време беше да започне да се държи като такъв.

— Предал съм ви с прибързаността си? — попита. — А какво ще кажете за себе си, величави Втори? Кой бе този, който позволи да бъде сключен Договор с Келсайър? Дадохте кандра на човека, който подготвяше убийството на нашия Отец!

КанПаар замръзна, сякаш го бяха зашлевили. Прозрачното му лице засия гневно, отразявайки синкавата светлина на лампата.

— Не си тук, за да отправяш обвинения, Трети!

— Тогава защо съм тук? — отвърна ТенСуун. — Защо сме тук всички, след като нашият Отец е мъртъв? Нямаме право да се оплакваме, защото ние помогнахме това да се случи.

— Как можехме да знаем, че този човек ще успее там, където други вече се провалиха? — попита един Втори. — Той ни плащаше толкова добре…

КанПаар го прекъсна с рязко махване с ръка. Това едва ли бе най-добрият довод на Вторите. Но ХънФоор — кандрата, която бе заговорила — не беше като другите от своето поколение. Той бе малко по-… плътен.

— Не ти е позволено да говориш повече за това, Трети — викна КанПаар на ТенСуун.

— Но как мога да се защитавам, когато ми забранявате…

— Не си тук, за да се защитаваш — отново го прекъсна КанПаар. — Това не е изслушване — ти вече призна вината си. Тук си, за да чуеш присъдата си. Обясни действията си и остави на Първото поколение да реши съдбата ти!

ТенСуун не отговори. Моментът не беше подходящ за атака. Още не.

— И така — продължи КанПаар, — това, което си направил на своя побратим, е достатъчно лошо. Необходимо ли е да продължавам да говоря, или ще приемеш присъдата?

— И двамата знаем, че смъртта на ОреСюр няма почти нищо общо с причината, поради която съм тук — каза спокойно ТенСуун.

— Добре тогава. Да продължим нататък. Защо не обясниш пред Първото поколение причината, поради която — след като толкова стриктно спазваш Договора — в края на краищата го наруши, изменяйки на господаря си, за да служиш на неговия враг?

ТенСуун затвори очи и си припомни онзи ден преди повече от година. Спомни си как лежеше на пода на Цитаделата Венчър и гледаше двубоя между Зейн и Вин.

Не. Не беше двубой. Зейн гореше атиум, което го правеше практически неуязвим. Зейн си играеше с Вин, залъгваше я и й се подиграваше.

Вин не беше господарка на ТенСуун — по заповед на Зейн той бе убил нейната кандра и бе заел мястото й, за да я шпионира. Зейн бе истинският му господар. Той държеше Договора на ТенСуун.

Но въпреки всичко, на което го бяха учили, ТенСуун бе помогнал на Вин. И покрай това й бе разкрил най-голямата тайна на кандра. Тяхната слабост — фактът, че аломантът може да получава пълен контрол над телата им. Кандра служеха на своите Договори тъкмо за да запазят тази тайна — бяха станали слуги, за да не бъдат поробени. ТенСуун отвори очи и огледа смълчаната зала. Това бе моментът, който бе чакал.

— Аз не наруших моя Договор — заяви той.

КанПаар изсумтя презрително.

— Друго твърдеше, когато се върна при нас преди година, Трети!

— Казах ви какво се е случило — отвърна ТенСуун. — И не излъгах. Помогнах на Вин, а не на Зейн. Донякъде благодарение на моите действия моят господар бе убит. Но не съм нарушавал Договора.

— Да не намекваш, че Зейн е искал да помогнеш на убийцата Вин?

— Не — отвърна ТенСуун. — Не съм нарушавал Договора, защото реших да служа на един по-важен документ. На Първия договор!

— Нашият Отец е мъртъв! — извика един Втори. — Как можеш да служиш на Договора ни с него?

— Мъртъв е — потвърди ТенСуун. — Това е така. Но Първият договор не умря с него! Вин, Наследницата на Оцелелия, тази, която уби лорд Владетеля… тя е нашата Майка сега. Първият договор е в сила към нея!

Очакваше викове, възражения, че това е богохулство, но настъпи мъртвешка тишина. КанПаар стоеше неподвижно, стъписан зад каменния аналой. Членовете на Първото поколение мълчаха както обикновено, скрити в сенчестите си ниши.

„Май тази тишина означава, че мога да продължа“ — помисли ТенСуун. И продължи:

— Трябваше да помогна на Вин. Не можех да позволя на Зейн да я убие, защото имах дълг пред нея — дълг, определен в мига, когато тя зае мястото на Отеца.

КанПаар най-сетне си възвърна самообладанието.

— Тя? Наша Майка? Та тя уби лорд Владетеля!

— И зае мястото му — повтори ТенСуун. — В известен смисъл тя е една от нас.

— Глупости! — изсъска КанПаар. — ТенСуун, очаквах да възразяваш, дори да лъжеш. Но тези фантасмагории? Тези богохулства?!

— КанПаар, излизал ли си навън напоследък? — попита ТенСуун. — Напускал ли си въобще Родината през последното столетие? Разбираш ли какво се случва? Нашият Отец е мъртъв! По земята цари хаос. Още докато се връщах преди година в Родината, забелязах промени в мъглите. Те вече не се държат както преди. Не можем да продължаваме постарому. Второто поколение може би не го осъзнава, но Гибелта се завръща! Скоро животът ще замре. Идва времето, за което говореха Светоносците — иде времето за Развръзката!

— Не си на себе си, ТенСуун. Твърде дълго си бил сред хората и…

— КанПаар, защо не признаеш за какво е всичко това? — прекъсна го ТенСуун със силен глас. — Не искаш ли другите да научат за моя истински грях?

— Не упорствай, ТенСуун — отвърна КанПаар. — Простъпката ти е достатъчно сериозна. Не преминавай…

— Аз й казах — прекъсна го за пореден път ТенСуун. — Издадох й нашата Тайна. И тя ме използва. Както старите аломанти. Пое контрол над тялото ми, използва Пролуката и ме накара да се бия със Зейн! Това направих. Предадох всички. Скоро всички те ще знаят как да ни контролират. И знаете ли защо го направих? Не е ли целта на този процес именно да научите мотивите ми? — И продължи да говори, въпреки че КанПаар се опитваше да го прекъсне. — Направих го, защото тя има право да знае Тайната ни. Тя е нашата Майка! Тя наследи всичко, което притежаваше лорд Владетеля. Без нея ние сме нищо. Не можем да създаваме нови Благодати, нито нови кандра! Сега тя е нашият арбитър! Трябва да отидем при нея. Ако това наистина е краят на света, Развръзката ще дойде скоро. И тя…

— Спри! — изрева КанПаар.

В залата се възцари тишина.

ТенСуун стоеше прав. Дишаше тежко. Беше подготвял тази реч цяла година, затворен в шахтата. Хиляда години и десет поколения сънародниците му бяха следвали условията на Първия договор. Заслужаваха да чуят какво е станало с него.

Но от друга страна… бе толкова неправилно да крещи като човек. Дали присъстващите щяха да му повярват? Щеше ли да промени нещо?

— Ти сам призна, че си ни предал — заяви КанПаар. — Ти наруши Договора, уби събрат от твоето поколение и разкри на хората как могат да властват над нас. Ти поиска да бъдеш съден. Дойде време за присъдата.

ТенСуун смирено погледна към нишите, откъдето ги наблюдаваха членовете на Първото поколение.

„Може би… те ще прозрат истината в думите ми. Може би това, което казах, ще ги накара да осъзнаят, че трябва да се предоставим в служба на Вин, вместо да седим в тези пещери и да чакаме края на света“.

Но нищо не се случи. Нямаше движение, нито звук. По някое време ТенСуун се зачуди дали горе въобще има живи същества. От векове не беше разговарял с член на Първото поколение — те ограничаваха връзките си единствено до Вторите.

Дори все още да бяха живи, никой не дари ТенСуун със снизхождението си. КанПаар се засмя.

— Първото поколение не се интересува от оправданията ти, Трети. Ето защо като техни служители, ние, от Второто поколение, ще отсъдим вместо тях. Присъдата ти ще бъде обявена до един месец.

ТенСуун се намръщи.

„Един месец? Защо трябва да отлагат?“

Както и да е, всичко бе приключило. Той наведе глава и въздъхна. Беше казал, каквото имаше да казва. Кандра знаеха, че тайната им е разкрита — Вторите вече не можеха да крият този факт. Може би думите му щяха да вдъхновят другите към действие.

Но вероятно той никога нямаше да разбере това.

12.

— Тревожа се за него, Елънд — каза Вин и седна до него.

— За кого? За Сейзед ли?

Вин кимна. Когато Елънд се събуди, тя вече бе станала, беше се изкъпала и облякла. Понякога Елънд си мислеше, че Вин твърде много се натоварва. Откакто бе станал Мъглороден, си даваше сметка за ограниченията и рисковете от прекомерната употреба на пютриум. Металът подсилваше тялото и отлагаше умората — но на съответна цена. Щом пютриумът свършеше, умората се връщаше и те смазваше.

А Вин продължаваше да упорства с пютриума. Елънд също гореше пютриум и изстискваше силите си, но Вин спеше два пъти по-малко от него. Беше по-твърда от него — по-силна по начин, който той все още не можеше да разбере.

— Сейзед ще се справи с проблемите си — подхвърли Елънд, стана от леглото и започна да се облича. — И преди е губил близки хора.

— Сега е различно — възрази Вин. Беше се облякла по типичния за нея начин. В контраст с това Елънд носеше снежнобяла униформа с позлатени копчета, дървени, за да не могат да бъдат използвани от някой аломант. Дрехите му бяха ушити от специален плат, от който саждите се чистеха по-лесно. Понякога се чудеше има ли смисъл да полага такива усилия, за да си придава царствен вид. Но си даваше сметка, че не става въпрос за суета. В земя, където доминираше черното, облеченият в бяло император беше символ.

— Различно? — попита Елънд, докато се закопчаваше. — Какво е различното в смъртта на Тиндуил? Тя загина при обсадата на Лутадел. Също като Клъбс и Доксон. Ти уби баща ми, а малко преди това аз обезглавих един от най-добрите си приятели. Всеки от нас изгуби близък човек.

— И той каза нещо подобно — съгласи се Вин. — Но не го измъчва само смъртта. Мисля, че в кончината на Тиндуил Сейзед вижда нещо като измяна — все пак той винаги е бил сред нас този, който ни вдъхва вяра. Но със смъртта й по някакъв начин изгуби и вярата.

— Този, който ни вдъхва вяра? — повтори Елънд. — Това пък какво означава?

— Елънд, ти си член на Църквата на Оцелелия. Но не си вярващ. Не и като Сейзед. Той сякаш… знаеше, че накрая всичко ще си дойде на мястото. Вярваше, че има някой, който следи за това.

— Ще се оправи.

— Не става дума само за него, Елънд. Бриз също полага неимоверни усилия.

— Това пък какво значи? — попита учудено Елънд.

— Непрестанно Тласка чувствата на всички — обясни Вин. — Понякога прекалява с опитите си да внушава щастие, а освен това се смее пресилено. Изглежда, се бои от нещо. И се опитва да го прикрие.

Елънд се засмя.

— Ставаш като него — улавяш чувствата на другите и после им го казваш.

— Те са мои приятели, Елънд. Познавам ги. Казвам ти — тези хора се променят. Един по един започват да си мислят, че този път не може да спечелим.

Елънд закопча последното копче и се огледа в огледалото. Понякога се питаше дали този бял костюм наистина му подхожда, дали внушава това, което се иска от него. Видя в отражението строг поглед, тяло и стойка на воин. Надзърна в очите си и потърси в тях владетеля. Както винаги не беше особено впечатлен от това, което видя.

Но не му оставаше друго, освен да продължи. Тиндуил го бе научила на това.

— Добре — каза той. — Сигурно си права. Ще се постарая да направя нещо по въпроса.

В края на краищата това му бе работата. Когато си император, от теб се очаква само едно.

Да промениш всичко към по-добро.

— И тъй — заговори Елънд, застанал пред окачената на стената карта на империята. — Засякохме появата и изчезването на мъглите за известен период и Ноорден направи анализ на данните. Ето примерната схема.

Вин седеше и не помръдваше. Близо до сенките. Близо до изхода. Беше станала по-уверена, но това не я бе направило по-безгрижна. Обичаше да държи под око всички присъстващи — дори когато им вярваше.

Както бе в този случай. С изключение на Сет. Този твърдоглавец седеше и до него както винаги се бе настанил мълчаливият му син. Сет — крал Сет, тъй като той бе един от монарсите, заклели се във вярност към Елънд — имаше буйна брада, застинала в крива усмивка уста и два крака, на които не можеше да разчита. Което не му бе попречило да се опита да завладее Лутадел преди малко повече от година.

— Проклятие! — изруга той. — Нима очаквате от нас да се оправим с това нещо?

Елънд почука картата с пръст. Тя всъщност не беше точно карта, а примитивна схема на империята, наподобяваща тази, която бяха открили в подземията, само че осъвременена. На нея бяха изрисувани няколко големи кръга.

— Най-външният кръг е мястото, където мъглите вече не се отдръпват денем. — Премести пръст върху следващия кръг. — Този кръг преминава през селищата, които посетихме наскоро. Вътре в него дневната светлина продължава около четири часа.

— А последният? — попита Бриз. Седеше до Алриане, колкото се може по-далече от Сет. Крал Сет имаше навика да хвърля разни неща по Бриз — обиди и дори ножове.

Елънд погледна към картата.

— Ако предположим, че мъглите ще се приближават към Лутадел със същата скорост, кръгът съответства на районите, които това лято можем да засеем и засадим.

Възцари се тишина.

„Надеждата е за глупаците“ прошепна гласът на Рийн в главата на Вин и тя въздъхна. Брат й я бе учил как да оцелява на улицата: да не вярва на никого и да бъде мнителна до вманиаченост. В живота й трябваше да се появи Келсайър, за да разбере, че на света има такива понятия като доверие и дружба. Но въпреки това от време на време чуваше призрачния глас на своя отдавна изчезнал брат. Спомен за времето, когато бе живяла в постоянна несигурност.

— Кръгът е доста малък, Ел — рече Хам. Мускулестият мъжага се бе разположил между Сет и Демоа. От другата страна се бе настанил мълчаливият Сейзед.

Бяха сравнително малка група — само деветима, ако се броеше и Гнеорндин, синът на Сет. Участваха всички членове от някогашната група на Келсайър. Липсваше само Дух, който бе на разузнаване на север. Погледите на присъстващите бяха втренчени в картата. Последният кръг наистина бе доста малък — по-малък дори от Централната област, чиято столица бе Лутадел. Ако можеше да се вярва на тази карта, през идната зима деветдесет процента от империята нямаше да могат да разчитат на прехрана от земята.

— Дори този малък кръг догодина ще се смали още — добави Елънд.

Вин следеше лицата на присъстващите — на повечето се четеше ужас. „Съвсем като това, което се казва в дневника на Аленди — помисли тя. — Армиите не могат да преборят Дълбината. Тя унищожава градове и предизвиква бавна, ужасяваща смърт. Те са безпомощни“.

Дълбината. Така се наричаха мъглите в някои архиви, които бяха открили. Може би силата, с която се бореха, се криеше зад мъглите. Нямаше начин да разберат дали е така, защото Дълбината беше способна да променя писмените сведения.

— И тъй — рече Елънд и скръсти ръце. — Искам да чуя мнения. Навремето Келсайър ви е събрал, защото можете да постигате невъзможното. А нашите шансове да оцелеем са почти невъзможни.

— Мен не ме е наемал — изръмжа Сет. — Бях вкаран насила в тази игра на обречени.

— Е, нали не очакваш да ти се извиня? — Елънд го изгледа твърдо. — Хайде, да чуя какво мислите.

— Ами добре, драги — обади се Бриз. — Изглежда, е дошло време да се насочим към Кладенеца на Възнесението. Силата в него вероятно би могла да се справи с мъглите.

— Или да освободи онова, което се крие в тях — изсумтя Сет.

— Това няма значение — рече Вин и всички се обърнаха към нея. — Защото в Кладенеца няма никаква сила. Изчезна. Ако изобщо се върне, ще е след хиляда години, поне така мисля.

— Защо не засадим растения, които се нуждаят от съвсем малко светлина? — предложи Хам. Както винаги беше облечен със захабен панталон и елек. Той беше Главорез и можеше да гори пютриум — което го правеше устойчив на горещина и студ. Дори зиме се разхождаше безгрижно само по елек, с голи гърди и ръце.

Всъщност вече не така безгрижно. Хам не се бе променил за една нощ като Сейзед. Но и той бе изгубил част от обичайната си жизнерадост. Напоследък честичко присядаше с вглъбен вид, сякаш обмисляше много внимателно всяко свое действие — и явно никак не харесваше отговорите, до които стигаше.

— Нима има такива растения? — попита Алриане и го изгледа учудено.

— Имам предвид гъби — обясни Хам.

— Съмнявам се, че можем да изхраним цялата империя с гъби — възрази Елънд. — Макар че идеята е добра.

— Трябва да има и други растения — рече Хам. — Дори когато мъглите се спускат, пак се процежда по малко светлина. На някои растения и това може да им е достатъчно.

— Но едва ли ще можем да ги ядем, драги — посочи Бриз.

— Но пък животните ще могат — отвърна Хам.

Елънд кимна замислено.

— Нямаме много време да се занимаваме с градинарство — рече Сет. — Трябваше да мислим за това още преди години.

— Допреди месеци не знаехме, че ще се озовем в подобна ситуация — отвърна Хам.

— Така е — съгласи се Елънд. — Лорд Владетеля е имал хиляда години, за да се подготви. Затова са и тези подземия с припаси — а все още не знаем какво има в последното.

— Елънд, не бих разчитал на лорд Владетеля — възрази Бриз. — Когато е подготвял тези скривалища, вероятно е предполагал, че когато някой ги отвори, той вече ще е мъртъв. Не е знаел дали въобще някой ще ги използва.

— Този идиот — Усмирителят — има право — обади се Сет. — Ако аз бях лорд Владетеля, щях да натъпча складовете с отровна храна и конска пикня вместо вода. Щом съм мъртъв, какво ме интересува как са другите?

— За щастие, Сет — каза хладно Елънд, — лорд Владетеля се оказа по-добронамерен, отколкото можехме да предполагаме.

— Нещо, което не бих си и помислил — отбеляза Хам.

— Той е бил император — заяви Елънд. — Може да не ни се нрави управлението му, но мисля, че понякога го разбирам. Не е таял омраза — дори не е бил зъл. Правел е каквото му е по силите. И се е съпротивлявал на същата тази сила, с която се борим сега.

— Същата тази сила? — попита Сет. — За мъглите ли говориш?

— Не — отвърна Елънд. — За онова, което беше пленено в Кладенеца на Възнесението.

„Нарича се Гибелта — помисли си Вин. — И ще унищожи всичко“.

— Затова реших, че трябва да отворим и последното скривалище — продължи Елънд. — Лорд Владетеля вече е преживял всичко това — той е знаел как да се подготви. Може би там ще открием растения, които могат да виреят без слънчева светлина. Съдържанието на досегашните складове се повтаряше — но във всеки имаше и по нещо различно. Във Ветитан открихме големи запаси от първите осем аломантични метала. В последния склад може би ще се натъкнем точно на това, което ни е нужно, за да оцелеем.

— Решено значи! — Сет се ухили доволно. — Да потегляме за Фадрекс!

— Основната сила ще поеме за Западната област веднага щом вдигнем лагера — каза Елънд.

— Ха! — викна Сет. — Пенрод и Джанарл ще се пръснат от яд!

Пенрод и Джанарл бяха другите двама крале под властта на Елънд. Пенрод управляваше Лутадел — причината, поради която сега не бе с тях, — а Джанарл отговаряше за Северната област, кралство, включващо и наследствените земи на Къща Венчър.

Но най-големият северен град все още бе в ръцете на противника — отнет от предишния му управник Страф Венчър, бащата на Елънд, докато той обсаждаше Лутадел. Досега Елънд не бе намерил възможност да отдели войски, които да превземат Ортьо от бунтовниците, и Джанарл управляваше в изгнание, като държеше под свой контрол няколко по-малки града.

До този момент Джанарл и Пенрод непрестанно намираха доводи, с които да възпрепятстват завръщането на Сет в неговата родина.

— Тези копелдаци хич няма да са доволни, като чуят за това — повтори Сет.

Елънд го погледна укорително.

— Всичко ли, което кажеш, трябва да съдържа обиди и хули?

Сет сви рамене.

— Какъв смисъл да говориш, ако не можеш да кажеш нещо интересно?

— Ругатните не са интересни.

— Само защото ти смяташ така — ухили се нагло Сет. — Всъщност, императоре, не би трябвало да се оплакваш. Ако наистина смяташ, че приказките ми са просташки, значи си живял твърде дълго в Лутадел. Там, откъдето идвам, хората се червят, когато трябва да използват разни изискани и натруфени думички, защото…

Прекъсна го силен трус. Вин скочи още докато другите се озъртаха изплашено, отметна чергилото и надзърна в мъглите. Междувременно трусът утихна. Изглежда, не бе предизвикал особено безпокойство в лагера. Няколко патрула вече тръгваха да проверят за поражения — такава бе заповедта на Елънд, — но повечето войници си бяха останали в палатките.

Вин се прибра в шатрата.

— Да, напоследък доста зачестиха — тъкмо казваше Хам.

„Можем да се сражаваме с армии и да завземаме градове, но как ще се справим с мъглите и земетръсите? — помисли Вин. — Ами ако целият свят започне да се руши?“

— Та както казвах — продължи Елънд с твърд глас, все едно не е станало нищо, — следващата ни цел е Фадрекс. Не бива да пропускаме нито едно скривалище и това, което се съдържа в него.

„Като атиум например“ — прошепна в главата й Рийн.

— Атиум — произнесе тя неволно.

Сет рязко се обърна към нея.

— Смяташ ли, че е там?

— Според някои теории — каза Елънд, втренчил поглед във Вин. — Но нямаме никакви доказателства.

— Там е. Ще го намерим — заяви тя. „Трябва да го намерим. Не зная защо, но трябва“.

— Надявам се да не е там — рече Сет. — Прекосих с армията си половината империя, за да търся проклетия ви атиум, а сега да се окаже, че е под собствения ми град…

— Ел, струва ми се, че пропускаме нещо важно — обади се Хам. — Нали говорим за завладяването на Фадрекс?

Възцари се тишина. Армиите на Елънд се използваха предимно за отбранителни действия или да атакуват малки гарнизони на колоси и да прогонват въоръжени разбойници. Бяха присъединили няколко големи града чрез принуда, но никога досега не бяха превземали град със сила.

Елънд се обърна и погледна картата. Застаналата отстрани Вин можеше да види очите му — очи на човек, преживял две години в почти несекваща война.

— Главната ни цел ще е да превземем града по дипломатически път — рече той.

— Дипломация? — обади се Сет. — Фадрекс е мой по право. Онзи проклет принудител ми го отмъкна! Няма да оскверниш съвестта си, ако го нападнеш, Елънд.

— Сет, говорим за хора. За твоите войници. Ако нападнем града, много от тях ще загинат.

— Войната е точно затова — да умират хора — подхвърли небрежно Сет. — Дори да се чувстваш зле от този факт, това не умива кръвта от ръцете ти, нали? Тези войници се обърнаха срещу мен — значи заслужават това, което ще получат.

— Не е толкова просто — възрази Хам. — Те не са имали възможност да се възпротивят на узурпатора. Защо тогава да загиват напразно?

— При това за друг узурпатор — добави Елънд.

— Именно — кимна Хам. — Според докладите градът е много добре защитен. Ще е костелив орех, Ел.

Елънд помисли малко, после погледна Сет, който изглеждаше все така самодоволен. Двамата, изглежда, споделяха нещо — някакво неизказано разбирателство. На теория Елънд бе господарят и вероятно бе чел много повече за военното дело. Но пък Сет имаше шесто чувство, когато ставаше дума за стратегия и тактика, и бе заместил Клъбс като главен военен стратег на империята.

— Обсада — каза Сет.

Елънд кимна.

— Ако крал Йомен откаже предложението ни, единственият начин да завземем града, без да избиваме защитниците му, е да го подложим на обсада.

— Имаме ли време за това? — попита Хам и се намръщи.

— Ако изключим Ортьо — заговори Елънд, — Фадрекс и прилежащият му район са единствените области във вътрешността, които разполагат с достатъчно големи сили, за да представляват заплаха. Което, плюс скривалището под града, е достатъчна причина да се отправим нататък.

— Във всеки случай времето е на наша страна — отбеляза Сет и се почеса по брадата. — Хам, град като Фадрекс не се атакува просто така. Той има укрепления и е един от малкото градове освен Лутадел, който може да отблъсне цяла армия. Но тъй като е извън Централната област, вероятно вече изпитва остър недостиг на храна.

— Докато ние разполагаме със запасите от четирите скривалища — добави Елънд. — Ако блокираме пътищата и затворим канала, те ще са принудени да ни предадат града. Дори и да намерят скривалището — в което се съмнявам, — пак можем да издържим повече от тях.

— Според мен… — почна Хам.

— Освен това — продължи Елънд, — ако нещата се влошат, разполагаме с двайсет хиляди колоса, които можем да използваме.

Хам повдигна вежди, но премълча. Намекът беше ясен. „Нима ще използваш колоси срещу хората?“

— Има още един проблем — заговори тихо Сейзед. — Нещо, което все още не сме обсъждали.

Всички се извърнаха към него, сякаш бяха забравили, че е тук.

— Мъглите — продължи Сейзед. — Фадрекс е далеч навътре в мъгливия периметър, император Венчър. Ще подложите ли армията си на изпитание, при което ще изгубите петнайсет процента от хората, преди да я поведете към града?

Елънд не отговори. Досега се бе старал да държи войниците си далече от мъглите. Вин смяташе за несправедливо, че карат селяните да търпят това сурово изпитание, а пазят войниците от него. Армията се придвижваше предимно из райони, където мъглите не оставаха денем, а нощем войниците спяха в шатрите. Мъглите рядко навлизаха в сгради, дори в помещения с платнени стени. Нямаше смисъл да рискуват да излагат войниците на опасност — поне досега.

— Да — отвърна твърдо Елънд. — Не можем вечно да пазим войниците от мъглите. Принудих жителите на Ветитан да се имунизират. Ще трябва да повторя същото с армията.

Вин често си мечтаеше да се върне в онези дни, когато не се налагаше да взема подобни решения — и нещо повече, когато не трябваше и Елънд да ги взема.

— Тръгваме към Фадрекс — заяви Елънд и посочи картата с широк жест. — Щом сме решили да преживеем всичко това — говоря за цялото население на Новата империя, ще трябва да съберем хората в Централната област. Това е единственото място, където може да се отглежда храна лятно време, а ще ни е нужна всичката работна ръка, за да почистим полетата от сажди и да ги обработим. Това означава, че жителите на Фадрекс също ще преминат под наша защита. Но преди това трябва да се справим с размирниците в Ортьо. В този град не само има големи запаси зърно — което ще ни е необходимо за предстоящата сеитба, — но и управниците му набраха сила и разполагат с мощна армия. Ортьо не е много далече от Лутадел, както открихме, когато ни нападна баща ми. Не бих искал това да ни се случи отново.

— Ел, не разполагаме с достатъчни сили, за да нападнем на два фронта — обади се Хам.

— Зная. Ако можех, бих избегнал похода срещу Ортьо. Това е бившето седалище на баща ми, а хората едва ли са го обичали. Демоа, какви сведения имаме за града?

— Докато ваше величество отсъстваше, получихме изписана на стомана дописка от Дух — докладва Демоа. — Според него фракцията, която управлява в града, е съставена от бунтовници скаа.

— Това звучи обещаващо — каза Бриз. — Хора от нашата черга.

— Те обаче са… доста сурови към благородниците, господарю Бриз — допълни Демоа. — А това включва и тези, чиито родители са били благородници.

— Според мен това вече е прекалено — отбеляза Хам.

— Много хора смятаха, че действията на Келсайър също са прекалени — отвърна Бриз. — Сигурен съм, че ще можем да налеем разум в главите на тези хора.

— Добре е, че си сигурен — рече Елънд. — Защото разчитам на теб и Сейзед да ни спечелите града без употреба на сила. Има само пет скривалища и не можем да си позволим да изгубим никое от тях. Не се знае какво ще открием във Фадрекс и не бих се учудил, ако се наложи да се върнем в някое от предишните скривалища и да потърсим там нещо, което сме пропуснали. — Изгледа последователно Бриз и Сейзед. — Не бива просто да превземем Ортьо и да им вземем храната. Ако бунтът се разпространи, може да обхване цялата империя. Трябва да спечелим тези хора на наша страна.

Всички кимнаха, включително и Вин. От личен опит знаеха колко може да е опасна дори малка, но изпълнена с твърда решимост група.

— Обсадата на Фадрекс ще отнеме известно време — продължи Елънд. — Искам преди да е настъпило лятото да си проправите път до скривалището на север и да потушите размириците. Пратете семената в Централната област за сеитбата.

— Не се тревожи — успокои го Бриз. — Виждал съм и други градове, управлявани от скаа. Докато стигнем там, може да рухнат и сами. Навярно дори ще се радват на възможността да се присъединят към Новата империя!

— Бъдете внимателни — предупреди го Елънд. — Докладът на Дух не е подробен, но е ясно, че в града има голямо напрежение. Ще ти дам няколкостотин войници за охрана. — Присви очи към картата. — Пет скривалища в пет града. И по някакъв начин Ортьо е част от всичко това. Не можем да го пропускаме в плановете си.

— Ваше величество — рече Сейзед. — Необходимо ли е да участвам в това пътуване?

Елънд се намръщи.

— По-важна работа ли имаш, Сейзед?

— Работя над едно изследване — отвърна Пазителят.

— Винаги съм уважавал желанията ти. Ако смяташ, че твоите изследвания са по-важни…

— Въпросът е от личен характер, ваше величество.

— Не можеш ли да ги продължиш, докато помагаш на Бриз в Ортьо? — попита Елънд. — Ти си терисец, хората ви се доверяват повече, отколкото на всеки друг. Бриз например не може да се похвали с особено добра репутация.

— За което непрестанно полагам усилия — ухили се Бриз.

— Сейзед, повярвай ми, наистина искам да си част от нашата група — продължи Елънд. — Не мога да си представя по-добър посланик от Светейшия свидетел.

— Добре тогава — въздъхна Сейзед. — Ще направя каквото ми е по силите.

— Чудесно. — Елънд се обърна към останалите. — Остана само още нещо, за което бих искал да ви помоля.

— И какво е то? — попита Сет.

Елънд не бързаше да отговори. Гледаше умислено някъде над главите им.

— Искам да ми разкажете за Оцелелия — рече накрая.

— Той беше господар на мъглите — заяви веднага Демоа.

— Нямам предвид риториката — каза Елънд. — Някой да ми разкаже за човека — за Келсайър. Нали знаете, че никога не сме се срещали. Видях го само веднъж, но това бе малко преди да умре.

— Какъв е смисълът? — обади се Сет. — Всички сме ги чували тия измислици. Ако слушаш скаа, той си е направо бог.

— Просто ми отговорете на въпроса — повтори Елънд.

Известно време в шатрата цареше тишина. Накрая заговори Хам.

— Кел беше… велик. Не беше обикновен човек, бе нещо повече — много повече. Всичко, с което се захващаше, беше с размах — мечтите му, това, за което обичаше да говори, дори начинът, по който разсъждаваше…

— И не беше фалшив — добави Бриз. — Познавам, когато един човек се преструва. Тъкмо затова се хванах на работа при Кел. Сред всичките лицемери и позьори той бе съвсем истински. Всички искат да са най-добри. Келсайър наистина беше най-добрият.

— Той беше човек — тихо каза Вин. — Обикновен човек. Но всеки път успяваше. Караше ни да сме такива, каквито той иска от нас.

— За да може да ни използва — вметна Бриз.

— Да, но след като приключи, ти си оставаш по-добър — обади се Хам.

Елънд кимаше бавно.

— Ще ми се да го познавах. В началото на кариерата ми често ме сравняваха с него. Когато научих за Келсайър, той вече беше легенда. Щеше да е несправедливо да се опитвам да бъда като него, но въпреки това се стараех. Но след като го познавате толкова добре, нека ви попитам нещо. Какво според вас щеше да каже, ако ни види тук сега?

— Щеше да се гордее — заяви Хам, без изобщо да се замисля. — Искам да кажа, след като победихме лорд Владетеля и създадохме правителство на скаа.

— А какво щеше да посъветва нашата група?

В шатрата отново се възцари мълчание. Наруши го този, от когото Вин най-малко го очакваше.

— Щеше да ни посъветва повече да се смеем — прошепна Сейзед.

Бриз се засмя.

— Да! Той беше абсолютно побъркан, ако питате мен. Колкото по-тежко ставаше положението, толкова повече се шегуваше. Помня колко весел беше след деня, в който понесохме най-тежкия удар, когато изгубихме почти цялата армия заради онзи глупак Йеден. Кел влезе с енергична походка и ни засипа с шегички.

— Изглежда ми малко безчувствено — отбеляза Алриане.

Хам поклати глава.

— Не. Той бе твърд човек. Обичаше да повтаря, че смехът е едно от малкото неща, които лорд Владетеля не може да му отнеме. Той планира и организира свалянето на хилядагодишната империя — и го направи донякъде за да отмъсти за смъртта на жена си. Но през цялото време усмивката не слизаше от лицето му. Всяка негова шега бе плесница в лицето на съдбата.

— Имаме нужда от това, което е притежавал — каза Елънд и погледите на всички се втренчиха в него. — Не можем да продължаваме така. Караме се помежду си, мрънкаме, оплакваме се от саждопадите, приехме, че сме обречени.

Бриз се усмихна.

— Не зная дали забеляза и земетресението преди няколко минути, драги. Изглежда, светът наближава своя край. Доста потискащо събитие, няма начин да не го признаеш.

Елънд поклати глава.

— Можем да се справим. Но единственият начин е ако хората ни не се предадат. Те се нуждаят от водачи, които се смеят — такива, които смятат, че тази битка може да бъде спечелена. Та ето какво искам от вас. Не ме интересува дали сте песимисти, или оптимисти — и дали дълбоко в себе си сте убедени, че няма да изкараме и до края на месеца. Искам да се усмихвате. Правете го напук на всичко, което става. Дори краят да е близо, искам членовете на тази група да го посрещнат усмихнати. Както ни е учил Оцелелия.

Те бавно кимнаха — дори Сейзед, въпреки че лицето му остана загрижено.

— Вие сте побъркани — въздъхна Сет. — Чудя се как въобще се забърках с типове като вас.

Бриз се разсмя.

— Не лъжи, Сет. Знаеш много добре защо се присъедини към нас. Заплашихме те, че в противен случай ще те убием!

Елънд гледаше Вин. Тя му кимна. Беше одобрила речта му. Не беше сигурна дали думите му ще променят нещо — едва ли някога щеше да се върне безгрижното време, когато всяка вечер се събираха да се посмеят на масата на Клъбс. Но може би ако не забравяха усмивката на Келсайър, нямаше да забравят и защо продължават да се борят.

— Е, добре — рече Елънд. — Да започваме. Бриз, Сейзед, Алриане — вижте какви припаси ще ви трябват за път. Хам, прати вест до Лутадел и нареди на Пенрод да накара учените да започнат култивирането на растения, които могат да издържат без много светлина. Демоа, съобщи на войниците. Утре поемаме на път.

13.

„Пропускам нещо“ — мислеше Марш.

Седеше неподвижно в лагера на колосите. Не правеше нищо, от часове. Саждите го покриваха, сякаш е статуя. Напоследък вниманието на Гибелта бе насочено някъде другаде и Марш разполагаше с все повече време за себе си.

Все още не се бореше. Съпротивлението би привлякло вниманието на Гибелта.

„Всъщност не искам ли точно това? — помисли си той. — Да съм под нечий контрол?“ Когато Гибелта го караше да вижда с нейните очи, умиращият свят изведнъж ставаше прекрасен. Красотата му бе много по-вълнуваща от страховете, които го преследваха, когато оставаше сам.

„Не, не искам това“. Защото красотата беше фалшива. И както някога се беше борил срещу Гибелта, така сега се бореше срещу завладяващата го увереност в неизбежното.

„Какво пропускам?“ — запита се той, докато се мъчеше да прогони неприятните мисли. Армията на колосите — надхвърляше триста хиляди чудовища — не бе помръдвала от седмици. Членовете й бавно, но неумолимо се изтребваха. Процес, който го поразяваше със своето безсмислие, макар че, ако не друго, това поне подобряваше шансовете на оцелелите да се изхранват с умиращата растителност.

„Едва ли ще изкарат дълго на трева, нали?“ Не знаеше много за колосите, макар че от близо година беше с тях. Изглежда, можеха да се хранят почти с всичко, сякаш най-важното бе да натъпчат търбусите си.

Какво чакаше Гибелта? Защо не повеждаше армията си в атака? Марш познаваше достатъчно добре географията на Последната империя, за да е наясно, че се намират в северните провинции, близо до Терис. Защо не тръгваха на юг, към Лутадел?

В лагера нямаше други инквизитори. Гибелта ги бе пратила с други задачи и бе оставила само Марш. От всички инквизитори Марш бе получил най-голям брой от новите клинове — общо десет метални пръта бяха забити на различни места в тялото му. Това вероятно го правеше най-могъщия сред инквизиторите. Защо тогава го държаха тук?

„Какво значение? — помисли си той. — Краят е близо. Няма никакъв начин да бъде победена Гибелта. Светът скоро ще свърши“.

Тази мисъл пробуди в него чувството за вина. Ако можеше да сведе засрамено очи, щеше да го направи. Беше време, когато командваше бунтовническата армия на скаа. Хиляди очакваха с надежда решенията му. Но след това… плениха Келсайър. А също и Мейр, жената която обичаха и двамата с Кел.

Марш напусна бунтовниците, след като Келсайър и Мейр бяха хвърлени в Ямите. Логиката му беше съвсем проста. Щом лорд Владетеля бе в състояние да залови Келсайър — най-гениалния крадец, — значи рано или късно щеше да залови и него. Не страхът го накара да се откаже, а реалният възглед за нещата. Марш бе практичен човек. Съпротивата беше безполезна. Защо в такъв случай да упорства?

И тогава Келсайър се върна и направи това, което бунтовниците не бяха постигнали за хиляда години несекваща борба — събори империята и подпомогна кончината на самия лорд Владетел.

„Аз трябваше да го направя — мислеше си Марш. — Аз служих на бунтовниците през целия си живот и се отказах малко преди най-сетне да победим“. Истинска трагедия, която предстоеше да се повтори. Защото Марш пак бе готов да се откаже.

„Проклет да си, Келсайър! — ядоса се той. — Дори след смъртта си продължаваш да ме преследваш!“

Но все пак оставаше един мъчителен неоспорим факт. Мейр беше права. Бе избрала Келсайър вместо Марш. А после, когато двамата трябваше да преживеят загубата й, единият се предаде.

Докато другият превърна мечтите й в реалност.

Марш знаеше защо Келсайър бе решил да събори Последната империя. Не ставаше въпрос за пари, слава или — което бе най-логично — за отмъщение. Келсайър познаваше Мейр по-добре от себе си. Знаеше, че тя мечтае за деня, когато растенията ще цъфтят, а небето няма да е червено. Тя винаги носеше рисунката на цвете — копие на копие на нещо, отдавна изгубено на тази земя.

„Но ти не можа да превърнеш мечтата й в реалност, Келсайър — помисли Марш. — Ти се провали. Уби лорд Владетеля, но това не поправи нещата. Напротив, стана по-зле!“

Саждите продължаваха да се сипят. Колосите ръмжаха гневно. Недалеч се чу предсмъртният вик на поредната жертва.

Келсайър беше мъртъв. Но бе умрял за нейната мечта. Мейр бе права, когато избра него, макар че тя също бе напуснала този свят. Остана само Марш. „Аз поне все още мога да се бия — рече си той. — Но как?“ Дори помръдването с пръст привличаше вниманието на Гибелта.

Ето защо от няколко седмици бе преустановил всякаква съпротива. Може би затова Гибелта бе решила да го остави на мира. Създанието — или силата, каквото и да беше — бе всемогъщо. Марш подозираше, че може да се придвижва свободно, да наблюдава света и да следи какво става в различните части. Нищо не можеше да спре погледа му. Изглежда, присъстваше навсякъде.

Освен в умовете на хората.

„Може би… ако спра да се съпротивлявам достатъчно дълго, ще успея да я изненадам, когато реша да ударя внезапно“.

План, не по-лош от всеки друг. И Марш знаеше какво точно ще направи, когато дойде часът. Щеше да премахне най-полезния инструмент на Гибелта. Щеше да извади металния прът от гърба си и така да се самоубие. Не от гняв, нито от отчаяние. Даваше си сметка, че заема важно място в плановете на Гибелта. Ако се извадеше от строя в точния момент, щеше да даде на другите шанса, от който се нуждаеха.

Това бе всичко, което можеше да направи. Но му се струваше достатъчно и той се почувства, сякаш отново заема своето място в света. Келсайър бе дал живота си, за да осигури свобода на скаа. Марш щеше да направи същото — и с това да дари надежда на света да се спаси от разрушението.