Героят на времето

14.

Дух гореше калай.

От доста време не го гасеше и той бушуваше в него като горски пожар. Калаят бе един от най-бавно горящите метали и не беше труден за набавяне в аломантични разтвори.

Крачеше бавно по притихналата улица. Дори след прословутите твърдения на Келсайър, че скаа не бива да се страхуват от мъглите, хората не смееха да излизат нощем. Защото нощно време се спускаха мъглите. Вездесъщи и загадъчни, тъмни и всеобхватни, мъглите бяха една от неизменните величини на Последната империя. Спускаха се всяка нощ. По-плътни от обикновена мъгла, те се кълбяха в неясни форми, сякаш отделните им части бяха живи създания. Изглеждаха почти палави. И загадъчни.

За Дух обаче мъглите бяха само досадна пречка. Открай време го учеха да не прекалява с употребата на калай, тъй като може да стане зависим от него. Казваха му, че металът е опасен за здравето. И бяха прави. Вече цяла година гореше непрестанно калай — без да го спира и за миг, поддържайки тялото си в състояние на крайно изострена чувствителност — и това водеше до неизбежни промени. Безпокоеше се, че тези промени може да са и опасни.

Но нямаше как да ги избегне, защото жителите на Ортьо имаха нужда от него.

Звезди блещукаха в небето над него като милиони мънички слънца. Сияеха през мъглите, които през последната година бяха станали прозрачни. Отначало Дух си бе помислил, че светът се променя. После си даде сметка, че промените са само в неговите сетива. По някакъв начин чрез постоянното горене на калай той бе усилил сетивата си до степен, далеч надхвърляща възможностите на другите аломанти.

Всичко започна след смъртта на Клъбс. Все още се чувстваше виновен за решението си да избяга от Лутадел и да остави чичо си да умре. През първите няколко седмици след фаталната случка Дух разпалваше металите почти като наказание — искаше да усеща всичко около себе си, да го възприема до краен предел, въпреки болката. Или може би тъкмо защото го болеше.

Но после започна да се променя и това го изплаши. Спомни си опасенията на членовете на групата за това как Вин прекалява с металите. Тя почти не спеше, използваше пютриума, за да е постоянно будна и бодра. Дух не знаеше как действа пютриумът — той не беше Мъглороден и можеше да гори само калай, — но си даде сметка, че употребата дори само на този метал може да му осигури предимство. Някакво предимство, каквото и да е. Защото идваше време, в което и най-малкото предимство щеше да е от полза.

Звездната светлина за него бе съвсем като дневната. Денем се налагаше да връзва очите си с кърпа, за да ги предпазва, и дори тогава се чувстваше полузаслепен. Кожата му бе станала толкова чувствителна, че всяко камъче на земята, всяка песъчинка дори, бяха като остриета на ножове, забиващи се през подметките в ходилата му. Студеният въздух го обливаше като ледена вода, въпреки че бе загърнат в плътно наметало.

Но той смяташе, че всички тези неудобства са нищо в сравнение с възможността да стане… това, което се надяваше да стане. Докато крачеше по улицата, чуваше как хората се въртят и наместват в леглата си зад дебелите стени на къщите. Можеше да долови стъпки през няколко преки. Виждаше в тъмното както никой друг.

Вероятно щеше да намери начин да бъде полезен на хората. Допреди време се смяташе за най-маловажния член на групата. Момче за поръчки, или за охрана, докато останалите обсъждат нови планове. Не им се сърдеше за това — те имаха право да му възлагат такива прости задачи. Разбираха го трудно, заради уличния жаргон, а и докато останалите членове на групата бяха подбирани лично от Келсайър, Дух се бе присъединил като племенник на Клъбс.

Въздъхна и бръкна в джобовете на панталоните си. Усещаше всеки конец, от плата на дрехите си.

Опасни неща се случваха — вече нямаше съмнение в това. Мъглите се задържаха денем, земята се разтърсваше, сякаш е заспал човек, стряскан от мъчителни кошмари. Преди година чичо му бе загинал, след като Дух избяга от града. Дух бе побягнал от страх, но и със съзнанието за собственото си безсилие. Знаеше, че няма откъде да намери помощ за обсадените.

Не искаше отново да се озове в същото положение. Мечтаеше да разчитат на него. Нямаше да избяга втори път, особено сега, когато светът наближаваше своя край. Елънд и Вин го бяха пратили в Ортьо, за да събере информация за Гражданина и неговото управление тук, и Дух бе твърдо решен да даде най-доброто от себе си. Дори ако това означаваше да изцеди възможностите на тялото си до капка.

Приближи едно кръстовище и погледна наляво и надясно — виждаше съвсем ясно, сякаш бе посред бял ден. „Може да не съм Мъглороден, нито пък император — помисли си Дух. — Но и аз съм нещо. Нещо ново. Нещо, с което Келсайър би се гордял. Може би този път ще мога да помогна“.

Не забеляза никакво движение в двете посоки и продължи напред, на север. Понякога му се струваше странно да се промъква по тези празни и същевременно ярко озарени улици. Но си даваше сметка, че за другите те си остават тъмни и че звездите са скрити от плътните мъгли. Калаят помагаше на аломантите да виждат в мъглата, а очите на Дух бяха станали още по-чувствителни поради постоянната му употреба. Той вървеше през мъглите почти без да ги забелязва.

Чу стъпките на среднощния патрул далеч преди да го забележи. И как да не чуеш звънтенето на броня и трополенето на ботуши по калдъръма? Той опря гръб в една пръстена стена и впери поглед в далечината.

Носеха факла — малко слънце за подсиленото зрение на Дух. Пламъкът осветяваше тези глупаци. Светлината нямаше да им помогне — напротив. Тя се отразяваше в мъглите и обгръщаше стражите в сияеща сфера, лишаваше очите им от възможността да привикнат с тъмнината.

Дух стоеше неподвижно. Патрулът се приближаваше с подрънкване на оръжие и тътрузене на крака. Минаха само на няколко крачки от него, без да го забележат. Имаше нещо… пленително във възможността да следиш другите и същевременно да останеш невидим за тях. От друга страна, Дух се чудеше защо градската управа е организирала нощни патрули. Но пък беше съвсем естествено тукашните скаа големци да нямат никакъв опит с мъглите.

Щом патрулът се скри зад ъгъла, Дух се върна към задачата си. Тази нощ Гражданина бе определил среща на своите помощници, стига плановете му да не бяха претърпели промяна. Дух възнамеряваше да подслуша разговора им. Продължи безшумно по улицата.

Нито един град не можеше да се мери по мащаби с Лутадел, но Ортьо полагаше забележителни усилия. Като наследствена територия на рода Венчър навремето той бе играл много по-важна роля и бе по-добре поддържан, отколкото през последните години. Упадъкът бе започнал още преди смъртта на лорд Владетеля. Най-очевидният признак бе пътят, по който вървеше Дух. Някога градът бил кръстосан от мрежа от канали, които се използвали като плавателни улици. Но с годините каналите бяха пресъхнали и се бяха превърнали в лабиринт от прашни корита, които се разкалваха при всеки дъжд. Вместо да се помъчат да ги напълнят с вода, хората просто бяха започнали да се придвижват по дъната им.

Улицата, по която вървеше Дух, бе дъното на широк канал за тежкотонажни ладии. Стените й бяха над десет стъпки високи, а над тях се извисяваха сгради, вдигнати по самия ръб на някогашния канал. Никой не бе в състояние да обясни на Дух защо каналите са пресъхнали — едни обвиняваха земетресенията, други сушите. Оставаше фактът, че през стоте години, откакто каналите бяха изсъхнали, никой не бе открил евтин способ да ги напълни отново.

И така, Дух продължаваше да крачи по тази „улица“, чувствайки се като в дълбока канавка. Множество стълби и отделни платформи водеха към постройките от двете страни, но на тях рядко се виждаха хора. Улеите, както хората често наричаха изсъхналите канали, бяха станали част от градския пейзаж.

Долови мирис на дим и след малко стигна до празнина в стената от сгради покрай канала. Съвсем наскоро, къщата на това място бе изгоряла до основи. Къща на благородник. Миризмата на дим, както и всички останали миризми в ноздрите му, бе необичайно силна. Нищо чудно пожарът да не беше толкова скорошен, а още от времето на първите градски размирици след смъртта на Страф Венчър. Но Дух се съмняваше.

Ускори крачка. Ортьо бавно умираше, разлагаше се и мнозина обвиняваха за това неговия настоящ управник, наричан от всички Гражданина. В нощта, когато бе убит лорд Владетеля, нощта на вдигнатото от Келсайър въстание, Елънд бе произнесъл реч пред жителите на Лутадел. Беше говорил за омразата, размириците и опасностите, свързани с тях. Беше предупредил, че ако хората изградят своето ново управление върху ненавист и кръвопролития, то ще им отвърне със страх, недоверие и хаос.

Сега Дух разбираше, че Елънд е бил прав. Жителите на Ортьо бяха отхвърлили своите управници аристократи и в известен смисъл Дух се гордееше с тях. Изпитваше нарастваща привързаност към този град, донякъде заради това колко стриктно се придържаха тукашните скаа към това, на което ги бе учил Оцелелия. Но въстанието не бе приключило с прогонването на благородниците. Както бе предсказал Елънд, градът бе скован от страх и смърт.

Въпросът не беше защо това се е случило, а как да го спрат.

Но това не беше задачата на Дух. От него се искаше само да събере информация. Ако не друго, поне бе започнал да се ориентира по-добре из пресъхналите канали. В началото ги избягваше и се промъкваше из тесните странични улички. Ала това се оказа труден и бавен процес, а и от време на време се налагаше да пресича и каналите. Скоро Дух си даде сметка, че само си губи времето и че движението в каналите е много по-удобно.

Освен ако не си Мъглороден, разбира се. За нещастие Дух не можеше да скача от сграда на сграда върху невидимите линии на аломантичните сили. Оставаха му каналите и той се стараеше да ги използва максимално.

Избра една дървена стълбичка и се закатери по нея. Макар че носеше кожени ръкавици, усещаше през тях неравностите по дървените пречки. Стълбичката излизаше на тесен тротоар, следващ стената на канала. Малко по-нататък се отбиваше уличка, водеща към няколко скупчени една до друга къщурки. Неговата цел бе последната къща от улицата, но той не се отправи натам. Вместо това зачака търпеливо, озърташе се за знаци, които знаеше, че ще види. И наистина, почти веднага забеляза леко движение в един прозорец на странична къща. Ушите му доловиха стъпки зад стените на друга. Улицата пред него бе под наблюдение.

Дух се огледа. Пазачите бдително следяха улицата, но бяха оставили без наблюдение сградите, в които се спотайваха. Той се запромъква надясно, усещаше с ходилата си всяко камъче на настилката. Изостреният му слух долавяше дори дишането на притаилите се съгледвачи. Той заобиколи къщата, влезе в една задънена улица и допря длан до стената на къщата.

Веднага долови трептения в стаята от другата страна — там имаше някой. Продължи нататък и чу шепот зад стената на следващото помещение. Едва третата стая бе празна. Нито трептения, нито звук. Не усещаше дори приглушените удари на сърце — долавяше ги понякога, когато въздухът бе съвсем неподвижен. Пое си дълбоко дъх, отвори безшумно прозореца и се шмугна вътре. Озова се в спално помещение, празно, както предполагаше. Досега не бе влизал в къщата оттук. Спусна завесите и безшумно пристъпи по пода. Въпреки пълния мрак виждаше съвсем ясно.

Излезе от спалнята в познатия му вече коридор. Промъкна се безшумно покрай двете заети от съгледвачи помещения, където мъжете следяха улицата отвън. Имаше съвсем осезаема тръпка в тези прониквания. Дух се намираше в една от къщите на охраната на Гражданина, на няколко крачки от цял отряд въоръжени до зъби войници. Би трябвало да разположат часовоите си по-добре.

Качи се по стълбите в една малка и рядко използвана стаичка на третия етаж, пълна с прашни одеяла и униформи. Отиде до прозореца и надникна навън. Сигурен беше, че никой няма да го забележи.

Къщата на Гражданина бе само на няколко метра. Куелион не обичаше показността и бе избрал за своя резиденция скромна по размери сграда, вероятно някога принадлежала на дребен благородник, тъй като разполагаше с малко дворче, което Дух виждаше ясно от наблюдателния си пост. От прозорците на сградата бликаше ярка светлина, сякаш къщата бе изпълнена с някаква невероятна сила, готова всеки миг да изригне.

Но причината за ярките светлини бе разпаленият от Дух калай.

Прозорецът нямаше нито завеса, нито стъкло, което потвърждаваше, че стаята се използва рядко и шансът да го заварят тук е нищожен. Помещението вече бе изпълнено с мъгла, която бе само прозирна пелена в очите на Дух.

Известно време не се случи нищо. Къщата отсреща, дворът и улицата тънеха в тишина.

А после се появи тя.

Дух се напрегна, взрян в младата жена, която излезе в градината. Носеше светлокафява рокля на скаа, която въпреки семплата кройка й стоеше изящно. Косата й бе по-тъмна от роклята, но не много. Освен това бе старателно вчесана и почистена от сажди и прах.

Всички в града бяха чували за Белдре, сестрата на Гражданина, но малцина я бяха виждали. Говореше се, че е много красива — и в този случай слуховете се оказаха верни. Но никой не споменаваше колко е тъжна. С разпален докрай калай Дух имаше усещането, че стои съвсем близо до нея. Виждаше ясно дълбоките й печални очи, отразяващи светлините от къщата.

Белдре седна на пейката до единствения храст — всички останали бяха изсъхнали или изскубнати и от земята стърчаха само разкривени коренища. Гражданина бе заявил, че декоративните градини са прищявка на благородниците и че били създадени с труда и кървавата пот на скаа — още един начин благородниците да си осигурят разкош за сметка на усилията и страданията на своите слуги.

Така че след като заличиха градските стенописи и разбиха цветните витражи, жителите на Ортьо изтръгнаха градинските растения.

Белдре седеше на пейката, отпуснала унило ръце в скута си и отправила тъжен взор към самотния храст. Дух се опитваше да си внуши, че не тя е причината да се промъква тук и да подслушва нощните съвещания на Гражданина. Все пак това бе една отлична възможност за събиране на важна информация. Да вижда и Белдре бе само приятна добавка. Не че го интересуваше чак толкова. Той въобще не я познаваше.

Ала докато я гледаше как седи тъжна на пейката, му се дощя да слезе при нея и да я заговори.

Моментът очевидно не бе подходящ. Това, че Белдре бе сама в градината, подсказваше, че съвещанието ще започне всеки момент. Гражданина се стараеше да държи сестра си до себе си, но я изпращаше навън, когато имаше опасност да научи важни държавни тайни. За късмет на Дух прозорците на стаята за съвещания бяха обърнати към него. Нито един обикновен човек — нито дори Калаено око или Мъглороден — не би могъл да чуе това, което се говореше вътре. Но това не важеше за Дух, който отдавна бе надхвърлил определението обикновен.

„Ето че вече и аз съм полезен“ — помисли си той, докато слушаше внимателно думите на участниците в съвещанието. Гласовете им минаваха през стената, прелитаха краткото разстояние и достигаха до него съвсем ясно.

— Е добре, Олид — рече един глас. — Да чуем новините. — Гласът бе познат на Дух. Куелион, Гражданина на Ортьо.

— Елънд Венчър е завладял още един град — отвърна друг глас, вероятно на Олид, министъра на външните работи.

— Къде? — попита Куелион. — Кой град?

— Не е от важните. На юг. Няма и пет хиляди жители.

— В това няма никаква логика — заговори трети глас. — Той веднага изоставя градовете и отвежда населението със себе си.

— Но по някакъв начин си е осигурил армия от колоси — посочи Олид.

„Добре“ — помисли Дух. Значи бяха отворили и четвъртото скривалище. Лутадел имаше прехрана поне за още известно време. Оставаха още две скривалища — това в Ортьо и последното, където и да бе то.

— Тиранът не се нуждае от логика за действията си — заяви Куелион. Беше доста млад, но не бе глупак. Говореше като други хора, които Дух бе познавал. Умни хора. Разликата бе в това, че стигаше до крайности.

Или времето бе такова?

— Тиранът завладява градовете заради желанието да управлява — продължи Куелион. — Венчър не може да се задоволи с областите, които вече е завзел. Той непрестанно продължава напред. Докато не се изправи срещу нас.

Дух настръхна.

— Говори се, че бил пратил посланик при нас — рече третият глас. — Член на групата на Оцелелия.

Куелион изсумтя презрително.

— Още един лъжец? Ще дойде тук?

— За да ни предложи мир, според слуховете.

— Е, и? — попита Куелион. — Олид, защо въобще го споменаваш? Нима вярваш, че бих сключил примирие с един тиран?

— Не можем да се бием с него, Куелион.

— Оцелелия не можеше да се бие с лорд Владетеля — посочи Куелион. — Но въпреки това се изправи срещу него. Макар че загина, в края на краищата победи и вдъхна на скаа смелост да свалят омразните благородници от власт.

— Докато онзи негодник Венчър не се възкачи на престола — обади се третият глас.

В стаята се възцари тишина.

— Не можем да се предадем на Венчър — заяви накрая Куелион. — Няма да поднеса този град на един благородник след всичко, което стори за нас Оцелелия. В цялата Последна империя само Ортьо осъществи мечтата на Келсайър за управлявана от скаа нация. Само ние изгорихме домовете на аристократите. Само ние прочистихме града от тях и стъпкахме обществото им. Оцелелия ще бди над нас.

Дух неволно потрепери. Беше странно да чува подобни думи за Келсайър от човек, който никога не го бе познавал. Дух бе живял редом с Келсайър, беше се учил от него. Какво право имаха тези хора да говорят за него?

Разговорът постепенно се прехвърли към ежедневни проблеми. Обсъждаха нови закони, с които да забранят определено облекло, фаворизирано от благородниците, после решиха да отпуснат допълнителни средства на комисията за генеалогични проучвания. Бяха твърдо решени да изкоренят всички благороднически родове от града. Дух си водеше бележки, от които по-късно да състави доклад. Но очите му неволно се стрелкаха към седналата на пейката млада жена.

„Защо е толкова тъжна?“ — чудеше се той. Частица от него гореше от желание да скочи долу — както би действал Келсайър, — да се появи пред нея и да я попита.

Но макар и уникален, за какъвто с право се смяташе, той не беше Мъглороден. Задачата му изискваше да е безшумен и незабележим.

Ето защо остана в стаята. Достатъчно му беше, че може да я гледа. Имаше чувството, че въпреки разстоянието и факта, че тя не знае за него, започва да разбира мъката в погледа й.

15.

Мъглите горяха: ярки, ослепителни, озарени от червеникавата слънчева светлина, те приличаха на пожар, който я обгръща.

Мъгли през деня бяха нещо неестествено. Но за Вин дори нощните мъгли сякаш бяха различни. Струваха й се съвсем чужди. Някога те я криеха и защитаваха. Когато използваше аломантия, имаше усещането, че те леко се отдръпват от нея — като диво животно от ярката светлина на огъня.

Стоеше съвсем сама в покрайнините на лагера, който бе смълчан, макар че слънцето бе изгряло. Елънд все още пазеше армията си и нареждаше на войниците да останат в шатрите, докато мъглите не се разсеят. Вин знаеше, че рано или късно ще трябва да ги изведат навън, тъй като това бе единственият начин да бъдат имунизирани.

„Защо? — запита се тя, загледана в сияещите мъгли. — Защо се променихте? Какво е различното?“ Мъглите танцуваха около нея, следвайки обичайното си поведение на движещи се потоци и вихри. Трептяха. Вибрираха.

Слънцето най-сетне насъбра топлина и мъглите започнаха да изчезват, като изпаряваща се от тиган вода. Блъсна я вълна от ярка светлина и Вин се обърна, за да изпрати с поглед отстъпващите мъгли. За миг й се стори, че издават беззвучен писък.

„Те не са природно явление“ — помисли си тя.

В лагера вече отекваха виковете на пазачите и войниците започнаха да излизат от шатрите.

Беше разпитала Сейзед и Елънд за тяхното мнение за мъглите — дали ги смятат за естествено явление, или за нещо друго. И двамата, като истински учени, я бяха запознали с теориите за и против това мнение. Сейзед бе единственият, който смяташе твърдо, Че мъглите са с естествен произход.

„Дори това, че нападат и задушават хора, може да бъде обяснено, лейди Вин — бе казал той. — В края на краищата насекомите също жилят хора и убиват някои от тях, докато други почти не ги усещат“.

Вин не се интересуваше от теории и аргументи. През целия си живот бе смятала мъглите за неотменна част от природата. Рийн и другите крадци бяха тези, които говореха за мъглите със страхопочитание, сякаш са някакво вездесъщо и всесилно чудовище. Когато стана аломант, Вин постепенно опозна мъглите. Усещаше близостта им, нещо, което се подсили, след като се докосна до силата в Кладенеца на Възнесението.

Те изчезваха твърде бързо. Дали се изпаряваха от топлината на слънцето, или бягаха, като човек, търсещ убежище? Като някой, изхабил силата си в боя, който бърза да отстъпи? Освен това мъглите рядко влизаха в затворени помещения. Дори обикновена шатра бе достатъчна, за да опази хората от тях. Сякаш по някакъв начин мъглите разбираха, че не са желани, че са изолирани.

Вин погледна към слънцето, което сияеше, обгърнато в кехлибарена мараня. Дощя й се сега тук да е ТенСуун, за да сподели с него тревогите си. Кандрата й липсваше — не бе предполагала, че ще е така. Неговата прямота, простичкият възглед за света някак й пасваха. Все още не знаеше какво се е случило с него, след като замина при своите. Беше се опитала да открие друга кандра, която да му отнесе послание от нея, но тези същества напоследък не се срещаха често.

Въздъхна и бавно тръгна към центъра на лагера.

Впечатли я бързината, с която армията се приготвяше за марш. Цяла сутрин войниците бяха останали в шатрите, за да почистят и приготвят оръжието и багажа си, и дори готвачите не смееха да излязат и да запалят огньове. Но Вин бе изминала съвсем кратко разстояние и огньовете вече горяха, войниците сгъваха шатрите и работеха трескаво по подготовката за поредния преход.

Някои от войниците й козируваха. Други скланяха почтително глави. Но имаше и такива, които само отвръщаха смутено погледи. Вин не ги винеше. Дори тя самата не знаеше какво точно е мястото й в армията. Като съпруга на Елънд тя беше тяхна императрица, макар да не носеше царствени одежди. За мнозина беше религиозна фигура, Наследницата на Оцелелия. Не желаеше нито една от тези две титли.

Откри Елънд и Хам да разговарят близо до императорската шатра, която бе в ранен стадий на събиране. Бяха се отдръпнали настрани от работниците — очевидно не искаха разговорът им да бъде подслушан. Вин разпали калай и се заслуша в думите им още много преди да ги приближи.

— Хам — тихо каза Елънд, — знаеш, че съм прав. Не можем да продължаваме така. Колкото по-навътре навлизаме в Западната област, толкова по-малко дневна светлина ще имаме.

Хам поклати глава.

— Ел, нима си готов да стоиш безпомощно и да гледаш как войниците ти умират?

Лицето на Елънд стана сурово. В този миг Вин застана до тях.

— Не можем всяка сутрин да стоим вътре и да чакаме да се вдигнат мъглите.

— Дори ако така спасяваме живота на хората? — попита Хам.

— Забавянето също ще коства много жертви — възрази Елънд. — Мъглите доближават Централната област все повече. Хам, не забравяй, че ни предстои обсада — а това означава, че трябва час по-скоро да стигнем до Фадрекс.

Хам погледна Вин, сякаш търсеше в нея подкрепа. Тя поклати глава.

— Съжалявам, Хам. Елънд е прав. Невъзможно е цяла армия да зависи от прищевките на мъглите. Ако някой ни нападне призори, ние сме напълно беззащитни, хората ни ще трябва да излязат и тогава част от тях ще бъдат повалени от мъглите.

Хам се намръщи, но не отговори; след миг мълчание се извини и се отдалечи към група войници, които скатаваха шатрите си. Вин остана до Елънд.

— Келсайър не беше прав за него.

— За кого? — попита Елънд. — За Хам?

— Да. След като загина — говоря за Келсайър, — намерихме писмо от него. Там се казваше, че е избрал членовете на групата за водачи в неговото ново правителство. Бриз трябваше да е посланик, Доксон — чиновник, а Хам — генерал. Другите двама напълно отговарят на постовете си, но Хам…

— Мисля, че влага твърде много чувства — заяви Елънд. — Държи на всяка цена да познава лично всички хора под свое командване. А когато ги опознае прекалено добре, се привързва.

Вин кимна, загледана към Хам, който се смееше заедно с войниците.

— Чуй ни само — продължи Елънд. — Говорим най-безсърдечно за съдбите на хората, които ни следват. Може би е по-добре да се привържем като Хам? Тогава няма да пращам хората на смърт с такава лекота.

Вин го погледна, доловила мъката в гласа му, и за да смени темата, той подметна:

— Трябва да направиш нещо с този твой колос. Непрестанно снове из лагера и плаши хората.

Вин се намръщи. Веднага щом се сети за чудовището, осъзна къде се е запиляло — беше близо до края на лагера. Намираше се под неин постоянен контрол, но изпълняваше заповедите й само когато тя се съсредоточаваше върху това. През останалото време се придържаше към най-общите указания — да се навърта из района и да не убива никого.

— Ще ида да проверя дали ладиите са готови за отплаване — каза Елънд и я погледна очаквателно, но тя премълча, затова се наведе, целуна я и тръгна.

Повечето шатри вече бяха свалени и сгънати и войниците бързаха да се нахранят. Вин отиде при Човек, който се бе изправил неподвижно под сипещите се сажди и наблюдаваше лагера с червените си очи. На лицето му се бе образувала нова червеникава цепнатина.

— Човек — повика го тя и скръсти ръце.

Той я погледна и се отърси от саждите. Отдолу се показа синьото му мускулесто тяло. Дори след като бе избила стотици от тези чудовища и знаеше, че може да ги контролира, Вин неволно изпита страх от близостта си до огромния колос.

— Защо дойде в лагера?

— Аз съм човек — произнесе той бавно.

— Ти си колос. И го знаеш.

— Трябва да имам къща — отвърна Човек. — Като тези.

— Това не са къщи, а шатри. Не бива да обикаляш лагера. Трябваше да останеш при другите колоси.

Човек се обърна и погледна на юг, където, отделена от хората, се намираше армията на колосите. Бяха към двайсет хиляди, всички под контрола на Елънд. Той бе поел тази задача тъй като що се отнася до грубата сила, бе много помощен аломант от Вин.

Човек пак се обърна към Вин.

— Защо?

— Защо трябва да останеш при другите ли? Защото плашиш хората в лагера.

— Тогава нека ме нападнат — отвърна Човек.

— Ето защо не си човек — заяви Вин. — Ние не нападаме хора само защото ни изнервят.

— Да — потвърди той. — Карате нас да ги избиваме.

Вин се сепна и завъртя учудено глава. Но Човек продължаваше да разглежда лагера. Лицето му, насечено от кървави резки, беше непроницаемо, но на Вин й се стори, че долавя в него някаква… тъга?

— Ти си една от нас — заяви той.

— Аз ли? — Вин се ококори.

— Ти си като нас — повтори той. — Не си като тях.

— Защо го казваш?

Човек сведе очи към нея.

— Заради мъглата.

По гърба й пробягаха ледени тръпки.

— Какво искаш да кажеш?

Човек не отговори.

— Човек — каза тя, решила да смени тактиката. — Какво мислиш за мъглите?

— Те идват нощем.

Вин кимна.

— Да, но какво мислиш за тях? Твоите сънародници боят ли се от мъглите? Те убиват ли някои от тях?

— Убиват мечовете — отвърна Човек. — Дъждът не убива. Саждите не убиват. Мъглите не убиват.

„Здрава логика — помисли Вин. — Преди година бих се съгласила с нея“. Тя се готвеше да смени темата, но Човек продължи.

— Мразя ги — заяви той.

Вин го погледна.

— Мразя ги, защото те ме мразят — рече Човек. — Ти го чувстваш.

— Да — отвърна Вин, изненадана от себе си. — Така е.

Човек я гледаше. По бузата му се стичаше капка кръв.

Търкулна се надолу и се смеси със саждите по синкавата кожа. Той кимна, сякаш одобряваше прямия й отговор.

Вин потрепери. „Мъглите не са живи. Не може да ме мразят. Въобразявам си“.

Но… веднъж бе почерпила сила от мъглите. Когато се би с лорд Владетеля — тогава по някакъв начин успя да го надвие. Сякаш не металите, а мъглите подхраниха аломантичните й сили. Единствено благодарение на тях бе успяла да победи могъщия си противник.

Но това беше отдавна и тя така и не бе успяла да повтори опита си. Беше се опитвала многократно и безуспешно и напоследък все по-често си мислеше, че вероятно греши. Още повече че в последно време мъглите се държаха враждебно. Опитваше се да си внуши, че в тях няма нищо свръхестествено, но знаеше, че не е вярно. Как иначе би обяснила мъгливия призрак, който се бе опитал да убие Елънд — и след това го бе спасил, като й бе показал как да го превърне в аломант? Той беше съвсем реален, макар да не го бе виждала оттогава.

Как би обяснила и колебанията, които изпитваше към мъглите, или начина, по който те се отдръпваха от нея? Фактът, че не влизаха на закрито и че убиваха навън? Всичко това потвърждаваше думите на Човек. Мъглите я мразеха — Дълбината я мразеше. Длъжна бе да признае нещо, на което се бе съпротивлявала толкова дълго.

Мъглите бяха неин враг.

16.

Дух се събуди в мрак.

Напоследък това му се случваше все по-рядко. Усещаше кърпата, пристягаща очите и ушите му. Тя се впиваше в свръхчувствителната му кожа, но така беше по-добре, отколкото без нея. Звездната светлина в очите му бе също толкова ярка, колкото и слънчевата, а стъпките в коридора отекваха като гръмотевичен тътен. Дори зад плътната превръзка и със затъкнатия в ушите восък, дори със спуснати завеси, понякога бе почти невъзможно да заспи.

Предпазните мерки бяха нож с две остриета. Караха го да се чувства уязвим, незащитен. Но от друга страна недостигът на сън бе също толкова опасен. Може би начинът, по който експлоатираше тялото си, като гореше постоянно калай, накрая щеше да го погуби. Ала колкото по-дълго живееше сред гражданите на Ортьо, толкова повече се изпълваше с увереността, че имат нужда от него. А толкова силно се нуждаеше от това. Не знаеше дали е взел правилно решение, но поне бе някакво решение. Смяташе да продължава в същата посока, тъй като надеждата бе по-важна от всичко друго.

Изстена мъчително, надигна се, свали превръзката и извади восъка от ушите си. В стаята цареше мрак, но дори бледата светлина, която се процеждаше през пердетата, бе достатъчна, за да вижда съвсем ясно.

Калаят тлееше с приятна топлина в стомаха му. Резервът почти бе изчерпан, изгорял през изминалата нощ. Тялото му използваше метала също така инстинктивно, както дишаше или премигваше. Беше чувал, че Главорезите горят пютриум, за да лекуват телата си, дори когато са в безсъзнание от раните. Тялото знаеше от какво се нуждае.

Бръкна в малкото ведро до леглото и извади шепа калаен прах. Беше донесъл голямо количество от Лутадел и попълваше запасите си при всяка възможност. За щастие калаят бе относително евтин. Дух изсипа калая в чашата на шкафчето и отиде до вратата. Стаята бе малка и тясна, но поне не я делеше с друг. Истински лукс според представите на скаа.

Зажумя и отвори вратата. Блъсна го ярка слънчева светлина. Стиснал зъби, за да не застене от болка, той се наведе и напипа каната с прясна вода — напълнена от кладенеца от един слуга, — след това се дръпна вътре и бързо затвори вратата.

Премигна мъчително и се върна при чашата. Изсипа калая в гърлото си и го погълна с вода. Щеше да му стигне за цял ден. За всеки случай загреба още една шепа и я изсипа в кесията на пояса си.

След броени минути бе облечен и готов. Поседя още малко на леглото със затворени очи, готвейки се за предстоящия ден. Ако можеше да се вярва на съгледвачите на Гражданина, още няколко помощници на Елънд се бяха отправили към Ортьо. Вероятно имаха заповеди да открият и подсигурят скривалището и да потушат бунта. Дух трябваше да събере колкото се може повече сведения, преди да са дошли.

Прегледа плановете си още веднъж. Усещаше постоянните сътресения от тропота на хората в съседните стаи — като че се намираше в гигантски оживен кошер. Отвън долитаха гласове: ехтяха, сякаш притежателите им се деряха с цяло гърло. В далечината зазвъняха камбани. Беше още рано, малко преди пладне, но мъглите вероятно се бяха разсеяли — Ортьо имаше около шест-седем часа лишена от мъгли дневна светлина и земеделските култури все още вирееха в полята.

Обикновено Дух проспиваше целия ден. Но днес имаше важни задачи. Отвори очи, пресегна се към шкафчето и взе очилата. Бяха изработени по негова поръчка, със стъкла, които не коригираха зрението. Постави ги и завърза кърпата върху тях. Дори с подсилени сетива не можеше да вижда през клепачите си. Но благодарение на стъклата можеше да отваря очи и да гледа през кърпата. Отиде до прозореца и вдигна завесите.

Окъпа го гореща — почти пареща — слънчева светлина. Кърпата се впиваше болезнено в кожата му. Но можеше да вижда. Платът филтрираше достатъчно светлина, за да му позволява да се ориентира спокойно. Все едно се движеше сред мъглите.

Дух кимна доволно, взе фехтоваческото бастунче и излезе.

— Зная, че си спокоен човек — рече Дюрн, без да спира да почуква по земята с пръчките, които държеше. — Но дори ти трябва да признаеш, че така се живее по-добре, отколкото при господарите.

Дух седеше в една ниша на каменната стена на канала, килнал леко глава. Пазарният ров бе най-широкият от всички пресъхнали канали в Ортьо. Навремето бил толкова широк, че три ладии акостирали една до друга и пак оставало достатъчно място за речно плаване. Сега това бе централният градски булевард, място, където търговци излагаха стоката си, свърталище на просяци.

Просяци като Дух и Дюрн.

Просяците бяха насядали от двете страни на канала, в сенките на издигащите се нагоре като градски стени високи постройки. Малцина минувачи обръщаха внимание на парцаливите мъже. Никой не забелязваше, че един от просяците наблюдава внимателно тълпата, въпреки черната превръзка на очите си, а онзи до него говори твърде образовано, за да е израсъл в канала.

Дух не отговори на въпроса на Дюрн. До съвсем скоро говорът му, странният и неразбираем уличен жаргон, често привличаше вниманието на хората, или напротив, отблъскваше ги заради невъзможността да го разберат. Дори сега той не умееше добре да подрежда мислите си и да се изказва гладко като Келсайър. Тъкмо по тази причина се стараеше да говори колкото се може по-рядко и да е лаконичен. Смяташе, че така възможността да си навлече неприятности е много по-малка. Странно, но откакто премина към тази тактика, хората сякаш го забелязваха повече.

Дюрн продължаваше да потропва с пръчките по втвърдената кал на дъното на канала, сякаш беше някакъв уличен музикант. Звукът обаче бе твърде слаб, приглушен от пръстта и навярно го чуваше само Дух.

Ритъмът на Дюрн беше съвършен. Всеки менестрел би му завидял.

— Ето, погледни например пазара — продължаваше Дюрн. — По времето на лорд Владетеля малцина скаа дръзваха да се занимават открито с търговия. А сега промяната е толкова приятна. Скаа, които управляват други скаа. Ние сме щастливи!

Дух извърна очи към пазара. Струваше му се, че ако хората наистина са щастливи, на лицата им ще трептят усмивки, вместо да свеждат непрестанно глави. Щяха да пазаруват спокойно и да разговарят помежду си, вместо да притичват изплашено между сергиите, както правеха някога. Освен това ако градът бе щастливата утопия, за която се представяше, едва ли щеше да има войници, които да следят зорко тълпата. Дух поклати глава. Всички носеха почти еднакви дрехи — начинът на обличане се диктуваше от Гражданина. Дори просията бе стриктно регулирана. От време на време към Дух се приближаваха цивилни служители, проверяваха колко е спечелил и заделяха солидна такса за Гражданина.

— Погледни — говореше Дюрн, — да виждаш да пребиват или убиват някого на улицата? Несъмнено това си заслужава някои ограничения.

— Убийствата сега стават на тъмните улички — отвърна тихо Дух. — При лорд Владетеля поне убиваха открито.

Дюрн се намръщи и бавно се облегна назад, без да спира потропването. Ритъмът бе доста сложен. Дух усещаше вибрациите по земята и ги намираше за доста успокояващи. Имаха ли представа минувачите покрай какъв талант минават? От Дюрн би могъл да излезе прочут музикант. За нещастие по времето на лорд Владетеля скаа не свиреха музика. А при Гражданина… най-добре беше да не привличаш внимание към себе си.

— Ето — заяви неочаквано Дюрн. — Както казах.

Дух вдигна глава. В шумната тълпа, сред пъстрите цветове и неприятната миризма на отпадъци, човешки тела и стоки забеляза група затворници, охранявани от войници с кафяви униформи. Цветовете, шумът и миризмата се стоварваха върху сетивата му като неудържим порой, готов да го помете. Навремето тъкмо Дух бе обяснил на Вин, че когато гориш калай, въпросът е не какво усещаш, а какво успяваш да игнорираш. И се бе научил да се съсредоточава върху онези дразнители, които наистина го интересуваха, и да отхвърля всичко останало.

Минувачите се отдръпваха, за да направят път на войниците и затворниците, и ги наблюдаваха навъсено.

— Все още ли държиш да ги последваш? — попита Дюрн.

Дух се изправи.

Дюрн кимна, стана и го улови за лакътя. Знаеше, че Дух може да вижда — беше достатъчно наблюдателен, за да не се съмнява в това. Но и двамата се придържаха към ролите си. Просяците често се преструваха на недъгави, за да предизвикат съжалението на минувачите и да изкопчат по-голяма милостиня. Самият Дюрн пристъпваше с чудесно отиграно накуцване и бе изтръгнал няколко кичура от косата си, а отдолу се показваше бледа болнава кожа. В разрез с опърпания му вид Дух долавяше от него полъх на сапун и на доста добро вино. Дюрн беше господар на крадците, малцина в града можеха да се мерят с него. Но бе достатъчно хитър, за да играе умело образа на дрипав бедняк.

Двамата не бяха единствените, които тръгнаха след войниците и затворниците. Облечени в одобрените от Гражданина сиви дрехи скаа също забързаха след тях — тъмна маса под сипещите се сажди. Войниците изведоха затворниците от канала по една рампа и ги подкараха към по-спокоен квартал, където няколко канала бяха запълнени догоре с пръст и дори павирани.

Скоро от двете страни на улицата се появиха обезлюдени парцели. Изгорели останки на богаташки къщи. За Дух миризмата на дим бе почти задушаваща и той задиша през устата.

Не се наложи да вървят дълго, преди да стигнат крайната цел. Там ги очакваше самият Гражданин. Не яздеше кон — бяха пратили всички животни да работят във фермите. Но пък беше облечен в червено.

— Какви са тези дрехи? — прошепна Дух, докато Дюрн го водеше през тълпата. Гражданина и сподвижниците му стояха на стълбите на една от най-големите къщи, а скаа се бяха скупчили пред тях. Дюрн отведе Дух отпред при група яки мъжаги, които явно го познаваха, защото ги пропуснаха без никакви възражения.

— Защо питаш? — отвърна с въпрос Дюрн. — Гражданина както винаги носи панталони и работническа риза на скаа.

— Но са червени — прошепна Дух. — Този цвят не се одобрява.

— От днес вече се. Могат да го носят всички правителствени служители. По такъв начин ще се отличават в тълпата и хората лесно ще ги разпознават. Поне такова е официалното обяснение.

Дух се намръщи. Изведнъж нещо друго привлече вниманието му.

Тя беше тук.

Напълно естествено, разбира се, една сестра да придружава брат си навсякъде. Гражданина се безпокоеше за нея и държеше да е близо до него. Лицето й бе тъжно, както винаги, обрамчено с къдрите на кестенявата й коса.

— Каква тъжна група имаме днес — подхвърли Дюрн и в първия миг Дух си помисли, че говори за Белдре. Но Дюрн кимаше към групичката на затворниците. Бяха облечени в сиво, като всички граждани на площада, лицата им бяха омацани със сажди, раменете — отпуснати. Гражданина пристъпи напред и си пое дъх.

— Една от първите прокламации на това правителство — заяви той — бе за солидарност. Ние сме скаа. В продължение на десет века бяхме потискани от „благородниците“, избрани от лорд Владетеля. Ето защо решихме, че Ортьо ще се превърне в място, където цари свобода. Място, за каквото мечтаеше Оцелелия.

— Преброи ли ги? — попита шепнешком Дюрн.

— Десет — рече Дух, загледан в затворниците. — Толкова, колкото казаха. Няма да спечелиш, Дюрн.

— Гледай.

— Тези хора — рече Гражданина, голото му теме лъщеше на слънцето — не обърнаха внимание на нашето предупреждение. Те знаеха, както знаете всички вие, че всеки благородник, който остане в нашия град, ще се раздели с живота си! Такава е нашата воля! Но както всички от тяхната каста, те са твърде арогантни, за да се вслушват в предупреждения. Те се смятат за същества, по-висши от нас. Винаги са мислели така. И това си личи. — Той направи кратка пауза, сетне продължи: — И по тази причина ще направим това, което трябва да направим.

Махна на войниците и те изблъскаха затворниците на стълбите, отвориха вратата на къщата и отвътре лъхна на масло за горене. Войниците натикаха затворниците в къщата, затвориха и залостиха вратите и отстъпиха назад. Запалиха факли и ги хвърлиха към къщата. Не беше нужно човек да притежава свръхестествена сетивност, за да долови топлината на пламъците, и тълпата се люшна назад — изплашена и отвратена, но същевременно сякаш хипнотизирана от случващото се.

Прозорците бяха заковани с дъски. Дух виждаше пръсти, които се опитваха да се пъхнат през цепнатините, чуваше писъците на хората вътре. По затворената врата отекваха удари, виковете се усилваха.

Дух изгаряше от желание да направи нещо. Но дори с разпален калай не би могъл да се опълчи на всички тези войници. Елънд и Вин го бяха пратили да събира информация, не да се намесва в събитията. Ала кой знае защо един глас му нашепваше, че е страхливец.

— Това не биваше да става — прошепна той.

— Те бяха благородници — възрази Дюрн.

— Не, не бяха. Може би родителите им са били, но тези хора бяха скаа. Обикновени хора, Дюрн.

— Но в жилите им течеше благородническа кръв.

— Както и на всички нас, ако погледнем достатъчно далече назад.

Дюрн поклати глава.

— Така трябва да бъде. Още Оцелелия…

— Не споменавай името му, когато коментираме това варварство — прекъсна го ядно Дух.

Дюрн замълча. Единственият звук, който се чуваше, беше пукотът на пожара.

— Зная, че не е лесно да се разбере, а и Гражданина вероятно е твърде краен в действията си — каза след малко Дюрн. — Но аз… веднъж го чух да говори. Имам предвид Оцелелия. Той ни учеше тъкмо на това. Смърт на благородниците, власт за скаа. Ако го беше чул и ти, щеше да разбереш. Понякога трябва да разрушиш една нещо, за да построиш друго, по-добро.

Дух затвори очи. Горещината от пожара сякаш изгаряше кожата му. Беше чувал неведнъж Келсайър да говори пред тълпи скаа. И наистина бе казвал думите, които сега повтаряше Дюрн. Но тогава Оцелелия бе глас на надеждата, на промяната. Повторени сега и по този начин, думите му сякаш проповядваха омраза и разрушение. Дух усети, че му призлява.

— Пак ще ти кажа, Дюрн. Не ти плащам, за да ме засипваш с пропаганда, заучена от вашия Гражданин. Кажи ми защо съм тук, иначе няма да видиш и един боксинг от мене.

Просякът се обърна и погледна кърпата на Дух, сякаш виждаше очите му през нея.

— Преброй черепите — каза тихо, обърна се и безшумно потъна в тълпата.

Дух не го последва. Миризмата на пушек и изгорели човешки тела бе твърде силна за него. Той разбута тълпата и забърза назад, към чистия въздух. Препъна се в едно стъпало и си пое рязко и шумно дъх. Имаше чувството, че сипещите се върху него сажди идват от пожара отзад, късчета от мъртъвците, понесени от вятъра.

Чу гласове. Обърна се и забеляза, че Гражданина и хората му са се отдалечили от пожара. Куелион говореше на тълпата, подканяше всички да са бдителни. Дух слуша известно време, после тълпата започна да се разотива и той тръгна назад, към пазара.

„Първо идва наказанието, после и благосклонността“. Често, особено след екзекуции, Гражданина се разхождаше сред хората на пазара, здрависваше се с тях, окуражаваше ги.

Дух се спусна по една странична уличка, излезе от богаташкия квартал и доближи канала. Избра едно място, където рухнала стена оформяше мост към дъното, и се спусна долу. Повдигна качулката на наметалото си и тръгна по оживената улица със сръчността на човек, израсъл в градски условия. Въпреки че мина по заобиколен път, стигна Пазарния ров преди Гражданина и неговата свита. Спря и загледа как мъжът в червено се спуска по рампата, следван от стотици свои почитатели.

„Искаш да си като него, нали? — помисли Дух. — Келсайър умря, за да дари тези хора с надежда, а ти искаш да откраднеш наследството му“.

Този човек не беше Келсайър. Нямаше право дори да произнася името на Оцелелия.

Гражданина крачеше с царствена осанка. Потупваше хората по раменете, здрависваше се с тях и се усмихваше доброжелателно. „Оцелелия би се гордял с вас“ — чу го Дух да казва високо. „Саждите, които се сипят, са знак от него — те олицетворяват падането на империята, това е пепелта на тиранията. От тази пепел ние ще съградим една нова нация! Страна, управлявана от скаа!“

Дух придърпа качулката напред и запристъпва с протегнати напред ръце, сякаш беше слепец. Беше прибрал фехтоваческото бастунче в парцаливия вързоп на гърба си. Имаше богат опит в прокрадването в тълпа. Докато Вин обикновено се опитваше да се скрие, да остане незабележима, Дух постигаше същото, без да полага усилия. Напротив, понякога правеше точно обратното. Мечтаеше да е като Келсайър — за когото бе слушал разкази още преди да се запознае с него. Най-великият скаа крадец на своето време — човекът, който бе имал дързостта да ограби самия лорд Владетел.

Но колкото и да се опитваше, Дух не бе успял да се отличи. Оставаше си хлапето с изцапано със сажди лице и неразбираем уличен жаргон. Едва когато се запозна с Келсайър, реши да изостави жаргона и да се помъчи да говори правилно. По това време бе започнал да се убеждава, че думите също таят в себе си сила.

Придвижи се ловко към предната част на тълпата, без да сваля поглед от Гражданина. Бутаха го и го сръчкваха, но никой не му обръщаше внимание. Попаднал в тълпа слепец е нещо, което лесно се пренебрегва — и така Дух можеше да постигне замисленото. Скоро се озова най-отпред, само на една ръка разстояние от Гражданина.

От мъжа в червено полъхваше миризмата на дим.

— Разбирам, добра жено — говореше той на една възрастна женица, уловил я за ръце. — Но твоят внук трябваше да отиде на работа в полето. Без такива като него всички ние скоро ще започнем да гладуваме! Народ, управляван от скаа, трябва да бъде и изхранван от скаа!

— Но… не може ли да се прибере поне за малко? — попита женицата.

— Когато му дойде времето, добра жено — обеща Гражданина. — Когато му дойде времето. — Алената му униформа бе единственото ярко петно на улицата и Дух усети, че погледът му неволно е прикован в нея. Откъсна с мъка очи и продължи да си пробива път, тъй като не Гражданина бе неговата цел.

Белдре, както винаги, стоеше до брат си. Гледаше, без да се намесва. Гражданина бе толкова динамичен, че сестра му неизменно оставаше в сянка. Дух се остави на един войник да го изтика встрани и по този начин се озова точно до девойката. Тялото й ухаеше леко на парфюм.

„Мислех, че е забранено“.

Какво би направил Келсайър? Вероятно би нападнал, би убил Гражданина. А може би щеше да постъпи по друг начин? Във всеки случай не би допуснал да се случат такива ужасни неща.

Дали пък не би опитал да се сближи с някой от доверените хора на Гражданина?

Сърцето на Дух се разтупка. Тълпата отново се раздвижи и той се остави да го тласне към Белдре. Стражите не му обърнаха внимание — те охраняваха зорко Гражданина.

— Брат ти… — прошепна Дух в ухото й. — Одобряваш ли убийствата, които нарежда?

Тя се извърна към него и той видя, че очите й са зелени. Дух стоеше сред тълпата, която го блъскаше, и чакаше отговор. Но множеството постепенно я отнасяше настрани от него. Той отново се запромушва към нея, като си проправяше път с лакти.

— Мислиш ли, че е по-различно от това, което правеше лорд Владетеля? — попита отново. — Веднъж го видях да изкарва случайни хора за екзекуция на площада в Лутадел.

Този път тя втренчи поглед в него. Той я наблюдаваше иззад превръзката. Тълпата постепенно я избутваше.

Устните й помръднаха. Само някой с изострени от калай сетива можеше да види достатъчно добре, за да прочете думите по устните й.

— Кой си ти?

Той почти се притисна в нея. Гражданина очевидно се готвеше да държи реч пред събралата се огромна тълпа. Хората се трупаха около платформата в средата на пазара и ставаше все по-трудно да се придвижваш между тях.

Дух усети, че тълпата го дърпа настрани. Протегна ръка между двама души и улови Белдре за китката, мъчеше се да удържа напора на околните. Тя трепна, но не извика. Тълпата ги заобиколи и тя втренчи поглед в превръзката на очите му.

— Кой си ти? — попита отново Белдре. Макар че беше достатъчно близо, за да й чуе гласа, от устните й не излезе никакъв звук. Тя само оформи думите. Зад гърба й, на платформата, брат й вече бе започнал речта си.

— Аз съм човекът, който ще убие брат ти — отвърна тихо Дух.

Очакваше някаква реакция — вик, опит да се освободи. Обвинения. Ако го направеше, осъзна той, това най-вероятно щеше да е краят му.

Но тя мълчеше. Върху двамата се сипеха сажди.

— И други биха казали същото — произнесе беззвучно.

— Аз не съм като тях.

— И кой си ти? — попита тя за трети път.

— Приятел на бога. Човек, който може да вижда шепота и да усеща писъците.

— И който смята, че знае какво е по-добро за тези хора по-добре от избрания от тях водач? Винаги има недоволни, които се хвалят, че ще се справят по-добре.

Той продължаваше да я държи за ръката. Стискаше я здраво и я теглеше към себе си. Тълпата обкръжи платформата и двамата останаха в периферията, като изхвърлени на брега черупки.

— Аз познавах Оцелелия, Белдре — прошепна той ядосано. — Той ми даде името, наричаше ме свой приятел. Това, което направихте с този град, би го ужасило — и не смятам да позволя на брат ти да продължава да опорочава заветите на Келсайър. Ако искаш, предупреди го. Кажи на Куелион, че съм дошъл да го спра.

Гражданина бе привършил с речта и бавно оглеждаше множеството. Погледът му се спря на Дух и Белдре, застанали малко встрани от останалите, и той извика:

— Ей, ти там! Какво правиш със сестра ми?

Дух пусна ръката на момичето и понечи да побегне. Но едно от големите неудобства на пресъхналите канали си оставаха техните стръмни скосени стени. Имаше само няколко достъпа до пазара и те се охраняваха от войници на Куелион. Чули вика на Гражданина, неколцина войници напуснаха постовете и се втурнаха към тълпата.

„Чудесно“ — помисли си огорчено Дух и се насочи към най-близката група войници. Ако успееше да мине през тях и да се изкатери по рампата, може би щеше да им се изплъзне в тесните улички.

Мечове застъргаха в ножниците. Зад гърба му долетяха изплашени викове. Той изви ръка към парцаливия вързоп на гърба си и измъкна фехтоваческото бастунче.

Миг по-късно вече беше сред тях.

Дух не беше истински войник. Беше се упражнявал с Хам — Клъбс настояваше племенникът му да може да се защитава. Но истинските воини в групата винаги бяха Мъглородните, Вин и Келсайър, с Хам като Пютриумен юмрук.

Все пак Дух бе прекарал немалко време в обучение и бе открил нещо интересно. Той притежаваше предимство, с което Вин и Келсайър не можеха да се похвалят — богата гама от сензорни възприятия, на които тялото му се уповаваше инстинктивно. Можеше да долови леки движения във въздуха, вибрации по земята, да почувства дори туптенето на сърцето на някой, който го приближава.

Макар да не беше Мъглороден, Дух бе много опасен. Усети топъл полъх и мигновено разбра, че към него свисти сабя. Наведе рязко глава. Долови стъпки по земята и предугади, че някой ще го нападне отстрани. Незабавно отскочи. Беше почти сякаш гори атиум.

От челото му се стичаше пот. Дух се завъртя рязко, стовари бастунчето върху главата на трети войник и той падна. За да се подсигури, Дух нанесе втори удар в слепоочието му.

Чу нечие сумтене наблизо — съвсем тихо, но издайническо, замахна бързо и стовари бастунчето върху ръката на един войник. Изхрущяха строшени кости, войникът нададе болезнен вик и изпусна оръжието си. Дух го удари по главата, завъртя се и вдигна бастунчето, за да отрази нов удар. Стомана срещна дърво и този път металът победи — оръжието на Дух се счупи. Все пак успя да забави меча достатъчно, за да може Дух да се отдръпне и да вземе оръжието на поваления войник. Беше различно от мечовете, с които се бе упражнявал — мъжете от Ортьо предпочитаха дългите тънки остриета. Но пък сега на пътя му стоеше само един войник — ако успееше да го повали, можеше и да се измъкне.

Противникът на Дух, изглежда, си даваше сметка, че има известно предимство. Ако Дух побегнеше, щеше да изложи гърба си за атака. Ако се забавеше, щеше да бъде обкръжен. Така че войникът се отдръпна и зае отбранителна позиция, за да печели време.

Дух, естествено, атакува, без да се замисли — надяваше се, че свръхизострените му сетива ще компенсират недостатъчния опит. Войникът вдигна оръжието си, за да парира удара му…

Мечът на Дух спря във въздуха.

Дух напрегна всичките си сили, за да довърши удара, но мечът не помръдваше — сякаш се бе забил в невидимо, но твърдо дърво. Сякаш…

Някой Тласкаше срещу него. Аломантия. Дух изплашено се огледа и веднага откри източника на силата. Човекът, който Тласкаше, би трябвало да е точно срещу него.

И беше. Куелион, наричан още Гражданина, стоеше до сестра си. Беше я прегърнал през раменете, но Дух виждаше изписаното на лицето му усилие. Очевидно използваше теглото й за опора, докато Тласкаше меча на Дух. Беше се намесил в битката незабелязано, както го бе направил преди години в една пещера Келсайър.

Дух пусна меча и се хвърли на земята — беше доловил лекия полъх на оръжието на противника си. И наистина, острието профуча на косъм над него. Неговият меч издрънча на земята и звукът бе като камбанен тътен в ушите му.

Нямаше време дори да си поеме дъх, трябваше да отскочи, преди войникът да е нанесъл втори удар. За щастие не носеше по себе си метал, който Куелион би могъл да Тласка или Придърпва.

Единствената възможност беше да бяга. Не можеше да се бие, не и когато се бе намесил аломант. Обърна се и видя, че войникът до него се готви за нова атака. Шмугна се под вдигнатата му ръка, с надеждата, че неочакваният ход ще го обърка.

Нещо го улови за крака.

Дух се извърна. В първия миг си помисли, че Куелион по някакъв начин го Тегли. После видя, че поваленият войник го е стиснал за глезена.

„Ударих го два пъти по главата! — помисли Дух ядосано. — Би трябвало да е в безсъзнание!“

Мъжът го стискаше и дърпаше назад с нечовешка сила. Човек с подобна мощ можеше да е само Главорез — горящ пютриум Мъглив като Хам.

Дух бе загазил здравата.

Изрита с всичка сила, успя да се освободи и залитна. Спря. Щом противникът му гореше пютриум, щеше да тича бързо — много по-бързо и по-надалече от него.

„Двама аломанти — помисли Дух. — Някой не е тъй пречистен от благородническа кръв, както твърди“.

Дух изкрещя отчаяно, хвърли се към Главореза, вкопчи се в него и успя да го извърти като щит срещу връхлитащия меч на другия войник.

Куелион обичаше да говори за дълг и жертвоготовност. Изглежда, тази философия се простираше и върху войниците му, защото мъжът с меча го заби в гърба на своя другар, прониза го през сърцето и го насочи право към гърдите на Дух. Удар по силите само на човек с мощта на Главорез.

„Трима аломанти“, — въздъхна мислено Дух, докато мъжът се опитваше да издърпа забития в две тела меч. Тежестта на убития прекърши острието.

„Как въобще оцелях толкова дълго? Сигурно защото са внимавали да не разкриват способностите си“. Странно, но не усещаше болка. Изострените му сетива би трябвало да превръщат болката от удара в нещо…

И тя изведнъж се стовари върху него. Пред очите му се спусна черна пелена.

17.

Елънд излезе пред строената си армия на прекрасен бял жребец, изчеткан старателно от саждите, и огледа редиците неспокойни войници. Виждаше ужаса по лицата им. Бяха чували разни слухове, а предния ден слуховете бяха потвърдени от самия Елънд. Днес предстоеше армията да бъде изпитана в мъглите.

Елънд подкара покрай строя, следван от генерал Демоа. И двамата яздеха едри животни, избрани за да впечатляват със силата си. Иначе през по-голямата част от пътуването Елънд и офицерите щяха да се придвижват с ладии.

Елънд не се измъчваше от взетото решение да прекара войниците през мъглите — поне за момента. Беше научил нещо много важно за себе си — че е честен. Може би прекалено честен. Когато изпитваше неувереност, му личеше. Войниците щяха да доловят колебанието му. Затова се стараеше да прикрива безпокойството и тревогите си, освен когато бе сред най-близки хора. Вин бе най-близката му и върху нея падаше най-голямата тежест. Но така поне намираше сили да се държи уверено, когато го очакваха от него.

Тропотът от копитата отекна надалече. От време на време Елънд чуваше окуражаващите викове на капитаните, но виждаше и страха в очите на хората. Нима можеше да ги вини за това? Днес хората му щяха да се изправят срещу противник, с който не можеха да се сражават, нито да удържат. След час седемстотин от тях щяха да лежат мъртви на земята. Приблизително един на всеки петдесет. Недотам лошо съотношение, ако не ставаше въпрос за хора.

Но мъжете стояха, изпънати в стойка мирно, и Елънд беше горд от поведението им. Беше им дал възможност да избират и които от тях пожелаят, да се върнат в Лутадел. Все още имаше нужда от войници в града и той не желаеше да кара хората си насила да остават в мъглите. Почти никой не се отказа. Напротив, повечето войници сами се строиха в дълги редици, облечени с униформи, брони и със смазани блестящи оръжия. Елънд предполагаше, че са го направили, за да се почувстват, сякаш влизат в бой — и донякъде бе точно така.

Хората му му вярваха. Знаеха, че мъглите настъпват към Лутадел, и разбираха колко е важно да бъдат завзети градовете, в които има припаси. Вярваха в способностите на Елънд да спаси семействата им.

Вярата им го караше да е още по-твърд и решителен. Той се върна пред средата на строя, дръпна юздите и обърна коня към редиците. Беше разпалил пютриум, та да изглежда по-силен и енергичен. Сега Тласна чувствата на войниците, за да им вдъхне кураж, и извика:

— Бъдете силни!

Гласът му ечеше толкова силно, че се наложи да потуши разпаления калай.

— Мъглите ще повалят някои от вас. Но повечето ще оцелеят, а и от падналите мнозина ще се възстановят! И след това няма да се плашат от мъглите. Не можем да застанем пред стените на Фадрекс, без да сме се изпитали в мъглите! Ако не го направим, рискуваме да ни нападнат призори, докато още сме в шатрите. Тогава противникът ще ни принуди да излезем в мъглите и ще Трябва да се сражаваме, докато всеки шести от нас се гърчи в агония! — Подкара бавно коня пред строя. Демоа го последва. — Не зная защо мъглите убиват. Но вярвам на Оцелелия! Той се провъзгласи за Господар на мъглите. Ако някои от нас умрат, такава е била волята му. Бъдете силни!

Думите му, изглежда, имаха ефект. Войниците видимо се поизправиха и се извърнаха на запад, където залязваше слънцето.

— Държат се добре, милорд — рече тихо Демоа малко зад рамото му. — Речта ви беше много ободряваща.

Елънд кимна.

— Милорд… — поколеба се Демоа. — Наистина ли мислите това, което казахте за Оцелелия?

— Разбира се, че го мисля.

— Съжалявам, милорд. Не исках да подлагам на съмнение вярата ви, само че… не е необходимо да се преструвате на вярващ, ако не сте убеден.

— Демоа, аз дадох дума. — Елънд го погледна навъсено. — Винаги изпълнявам обещанията си.

— Вярвам ви, милорд — отвърна Демоа. — Вие сте благороден човек.

— Но?

Демоа направи пауза.

— Но… Ако не вярвате в Оцелелия, струва ми се, че той не би искал да споменавате името му.

Елънд понечи да отговори, но спря. Демоа се бе обърнал към него, подтикван от честни подбуди. Такава постъпка не подлежеше на укори и наказания.

Освен това може би генералът имаше право.

— Демоа, не зная в какво вярвам — рече накрая Елънд, загледан в строените войници. — Но със сигурност не и в лорд Владетеля. Религиите на Сейзед са мъртви от векове и дори той престана да говори за тях. Изглежда, Църквата на Оцелелия е единствената ми възможност.

— Милорд, при цялото ми уважение… това не е достатъчно силен аргумент, за да се присъедините към нея.

— Демоа, напоследък имам проблем с вярата — призна Елънд, загледан в сипещите се сажди. — Последният ми бог бе убит от една млада жена, за която после се ожених — жена, която вие почитате като религиозен символ, но която отрича вашата привързаност.

Демоа кимна замислено.

— Разбери — продължи Елънд, — аз не отричам вашия бог. И наистина вярвам, че изборът на Келсайър е по-добър от всички други възможности. Като се има предвид какво ни очаква през следващите месеци, бих предпочел да вярвам в нещо — в каквото и да било.

Известно време двамата мълчаха.

— Милорд — заговори Демоа, — зная, че лейди Наследницата е против това да издигаме Оцелелия в култ. Тя го познаваше, също както и аз. Това, което не разбира, е, че Оцелелия се превърна в нещо много повече от човека на име Келсайър.

Елънд смръщи вежди.

— Демоа, говориш така, сякаш нарочно сте го издигнали в божество — че вярвате единствено в символа, който той олицетворява.

Демоа поклати глава.

— Не. Ние вярваме, че Келсайър е простосмъртен — но че е човек, постигнал нещо, с което се докосва до вечността, до безсмъртието. Когато умря, той не беше просто Келсайър, водач на банда. Не ви ли се струва странно, че не е бил Мъглороден, преди да го пратят в Ямите?

— Демоа, така стоят нещата с аломантията — отвърна Елънд. — Не можеш да притежаваш подобна сила, докато не се Преобразиш, докато не се изправиш срещу огромни и страшни изпитания, докато не погледнеш смъртта в очите.

— Нима смятате, че Келсайър не е преживявал подобни неща преди Ямите? — попита Демоа. — Милорд, той е бил крадец, ограбвал е принудители и благородници. Водил е много опасен живот. Да не мислите, че не са го залавяли, измъчвали, пребивали?

Елънд се замисли.

— Той е придобил силата си в Ямите — рече след малко. — Защото там го е споходило нещо друго. Обичал е да повтаря пред хората си, че се е върнал променен. Имал е цел — бил е твърдо решен да постигне нещо, което другите са смятали за невъзможно.

Демоа поклати глава.

— Не, милорд. Човекът Келсайър е издъхнал в Ямите и на негово място се родил Келсайър Оцелелия. Той се сдобил с огромна сила, с неизчерпаема мъдрост, с могъщество, каквото не притежавал никой друг. Затова успя да постигне замисъла си. Затова и ние го почитаме. Все още е притежавал някои типично човешки недостатъци, но мечтите му са били божествени.

Елънд извърна глава. Рационалната, книжовна страна на ума му разбираше добре какво става. Келсайър постепенно се обожествяваше и за тези, които не го бяха познавали, животът му придобиваше митичен оттенък. Келсайър трябваше да бъде надарен с божествена сила, защото една църква не можеше да се прекланя пред обикновен човек.

Но от друга страна, всичко това само правеше историята по-достоверна. В края на краищата Демоа беше прав. Как бе живял този човек на улицата преди Преобразяването?

Някой извика.

Елънд вдигна глава и плъзна поглед по редиците. Мъжете пристъпваха неспокойно, забелязали приближаващите се мъгли — приличаха на огромни разцъфнали растения. Все още не виждаше някой да е паднал. Последваха още викове.

Червеникава пелена забули слънцето. Конят на Елънд изпръхтя нервно. Капитаните подканяха подчинените си да запазят спокойствие, но Елънд забеляза известно раздвижване. В строя пред него се появиха празнини от рухналите на земята войници. Бяха като марионетки с прерязани конци. Останалите се отдръпваха ужасени от тях. Мъглите бавно ги обкръжаваха, поглъщаха ги…

„Те имат нужда от мен“ — помисли Елънд и сграбчи юздите. Щеше да се опита да вдъхне кураж на хората си.

— Демоа, последвай ме.

Но Демоа не отговори. Императорът извърна глава.

— Демоа? Какво…

Гласът му секна. Демоа се бе прегърбил на седлото и се тресеше от конвулсии. После бавно се килна на една страна и тупна в дълбоката до глезени пепел.

— Демоа! — извика Елънд и скочи от седлото. Чувстваше се като глупак. Нито за миг не бе помислил, че Демоа също може да пострада. Някак си вътрешно бе приел, че той, както Вин и останалите, ще е неподатлив на мъглите.

Коленичи до генерала, заслушан във виковете на капитаните и писъците на поразените. Приятелят му се тресеше и стенеше от болка.

А саждите продължаваха да се сипят.

18.

Сейзед шибна коня си с камшика, за да го прогони, и животното побягна. Копитата му вдигаха огромни облаци сажди. Козината му, някога бяла, сега бе тъмносива. Ребрата му се брояха — от хроничното недохранване скоро нямаше да може да носи на гърба си ездач.

— Ама че тъжна гледка — отбеляза Бриз, застанал на покрития с пепел път до Сейзед. Един войник ги пазеше от саждите с чадър.

Отрядът от двеста души изпроводи с мрачни погледи отдалечаващото се животно. Сейзед осъзнаваше, че освобождаването на последния кон е почти символично.

— Как мислиш, дали ще оцелее? — попита Бриз.

— Ако се научи да разравя саждите и да търси храна — отвърна Сейзед. — Но няма да му е лесно.

— Напоследък животът не е лесен за никого — изсумтя Бриз. — Дано се справи животинчето. Ще се качиш ли в каретата при мен и Алриане?

Сейзед погледна през рамо към каретата. Бяха свалили вратичките и вместо тях бяха окачили завеси, за да я олекотят, и сега я теглеха на смени. Щеше да му е удобно вътре, но… У него се пробудиха старите прислужнически инстинкти.

— Не. Предпочитам да повървя. Благодаря все пак.

Бриз кимна и тръгна към каретата. Войникът с чадъра забърза до него.

Останал на открито, Сейзед придърпа качулката си и се обърна към Капитан Горадел.

— Да тръгваме.

Не беше никак лесно да се крачи в дълбоката пепел — тя се местеше и поддаваше под краката като подвижни пясъци. Въпреки трудностите Сейзед не можеше да се отърве от тревожните си мисли. Беше се надявал, че когато се присъедини към армията — и се срещне с Елънд и Вин, — ще забрави неволите си. Двамата бяха негови приятели, нещо повече, той бе човекът, който бе изпълнил техния брачен ритуал.

Но противно на очакванията му тази среща пробуди нови неприятни мисли. „Вин остави Елънд да умре — повтаряше си той. — И го направи заради нещата, които й бях казал“.

Носеше рисунката на цветето в джоба на ръкава си. Спомни си разговора с Вин. Как бе станало така, че хората бяха започнали да споделят с него проблемите си? Не виждаха ли, че той е най-обикновен лицемер? Човек, неспособен да даде добър съвет. Човек, който просто търси начин да ги утеши. Беше толкова объркан. Имаше чувството, че носи на плещите си непосилна тежест.

С каква лекота говореше Елънд за надежда и радост, сякаш бе достатъчно да вземеш решение, за да си щастлив. Навремето Сейзед би се съгласил с него. Но сега непрестанно го измъчваха съмнения.

„Затова съществува религията — разсъждаваше той, докато крачеше начело на колоната с раница на гърба. — Да помага на хората в смутни времена като тези сега“.

Погледна към папката с документи. Отвори я и прелисти страниците, без да забавя крачка. Стотици религии и нито една, способна да му даде отговора, който търсеше. Може би ги познаваше прекалено добре. Останалите членове на групата не обожествяваха Келсайър най-вече защото бяха живели заедно с него. Знаеха всички негови недостатъци и слабости. Познаваха го като човек, а не като бог. Вероятно същото бе със Сейзед и религиите. Беше ги изучил достатъчно добре, за да вижда несъответствията в тях.

Не можеше да презира хората, които бяха вярвали в тях, но за него самите религии бяха изтъкани от лицемерие и фалш. От божеството се очакваше да е перфектно. То не би позволило последователите му да бъдат изтребвани, нито светът да бъде разрушен от някой, който всъщност е имал добри намерения.

Все в някоя от оставащите религии щеше да открие отговора. Да намери истината, която така страстно диреше. Да разсее мрачния песимизъм, който сякаш го задушаваше. Отпори поредния документ и го зачете, без да забавя крачка. От време на време махваше машинално с ръка, за да го почисти от сипещите се сажди.

И този път не откри желания отговор. Не смееше да си помисли какво ще последва, ако така и не го намери.

Най-сетне навлязоха в Централната област, в земи, където хората полагаха отчаяни усилия да оцелеят. Бриз и Алриане се возеха в каретата, но Сейзед нямаше нищо против да върви, макар това да затрудняваше изследванията ма религиите.

Не знаеше какво ще стане с нивите. Напоследък често вървяха покрай ниви — Елънд бе накарал жителите на граничните области да се преместят към Централната и да трупат храна за следващата зима. Дори тези скаа, които бяха привикнали с градския живот, бяха изведени да работят на полето. Сейзед не знаеше дали хората си дават сметка за тежестта на положението, или са доволни, че някой ги води.

От двете страни на пътя имаше купчини пепел. Всеки ден скаа работници излизаха да изринат натрупалите се през нощта сажди. Неблагодарна задача, чийто край не се виждаше. Тежка, като тази да се пренася вода за поливане на разчистените и засети ниви.

Важното бе, че засега растенията покълваха. Войниците на Сейзед маршируваха покрай ниви, покрити с кафеникави листа. Гледка, която би трябвало да пробужда надежди, но по-скоро предизвикваше в душата му отчаяние. Растенията изглеждаха толкова жалки и крехки до огромните купчини сажди. Дори да оставеха мъглите настрана, как смяташе Елънд да се справи с тези тежки условия? Не разбираше ли, че един ден саждите ще са твърде много, за да бъдат изринати? Приведени в полето скаа — това бе гледка, която напомняше за времето на лорд Владетеля. Какво всъщност се бе променило за тях?

— Погледнете ги само — рече един глас. Сейзед се обърна и видя, че до него крачи капитан Горадел. Гологлав, със сурово лице, той бе винаги в добро разположение на духа.

— Виждам ги — рече Сейзед.

— Въпреки саждите и мъглата, като ги гледам, се изпълвам с надежда.

— Наистина? — Сейзед го изгледа учудено.

— Ами да — отвърна Горадел. — Аз съм от семейство на земеделци, господарю терисец. Живеехме в Лутадел, но работехме на нивите.

— Но сте били войник — посочи Сейзед. — Нали вие сте пуснали лейди Вин в нощта, когато бе убит лорд Владетеля?

— Всъщност пуснах лорд Елънд, за да спаси лейди Вин, макар че тя, изглежда, не се нуждаеше особено от помощта ни. Както и да е, прав сте. Бях войник в двореца на лорд Владетеля — родителите ми се отрекоха от мен, когато постъпих на служба. Не можех да си представя, че цял живот ще превивам гръб на полето.

— Това е изтощителна работа.

— Не само — отвърна Горадел. — Не ме измъчваше работата, а… безнадеждността. Не можех да понасям мисълта, че ще се бъхтя цял ден заради благоденствието на някой друг. Ето защо реших да стана войник. Но сега, като гледам тези хора, надеждата отново се пробужда в мен.

И кимна към нивите. Някои от работниците вдигаха глави и махаха, щом видеха знамето на императора.

— Тези хора — продължи Горадел — работят, защото го искат.

— Работят, защото не искат да гладуват.

— Така е — потвърди Горадел. — Тук сте прав. Но никой не ги принуждава, нито ги смила от бой. Те се трудят, за да не умрат от глад семействата им. Това е разликата. Личи си по израженията им.

Сейзед смръщи замислено вежди, но не отговори.

— Както и да е, господарю терисец — продължи Горадел. — Дойдох да ви предложа да се отбием за припаси в Лутадел.

— Да. Това ще е добре. Но аз ще трябва да ви напусна за няколко дни. Лорд Бриз ще поеме командването. Ще се срещнем на северния път.

Горадел само кимна. Не го попита защо ще напусне групата, нито къде отива.

След няколко дни Сейзед — сам — доближи Хатсинските ями. Районът не се отличаваше особено от околностите, след като всичко бе покрито с пепел. Сейзед изкачи склона и погледна в долината, където се намираха Ямите — мястото, където бе убита жената на Келсайър. Мястото, където се бе появил Оцелелия.

Сега това бе домът на терисците.

Бяха останали малцина. Броят им открай време не бе многочислен, а настъпването на мъглите бе допринесло за смаляването им. И повечето мъже бяха евнуси, като Сейзед.

Заслиза по склона. Мястото беше удобно за заселване. През годините на управление на лорд Владетеля тук бяха работили стотици роби, пазени от стотици и повече войници. Това приключи след като Келсайър се върна в Ямите и разруши зародишите на атиума. Но пътищата и постройките бяха останали. Имаше достатъчно прясна вода и заслони. Терисците бяха направили известни подобрения, имаше нови постройки, превърнали някогашния лагер на ужасите в уютно селце.

Сейзед видя група свои сънародници да почистват храсталаците от сажди. Храсталаците бяха преобладаващата растителност в Централната област, добре приспособени към саждопадите и със занижени нужди от вода в сравнение със земеделските култури. Това означаваше, че терисците полагат по-малко усилия от другите, за да оцелеят. Те бяха потомствени пастири още от времето преди Възнесението на лорд Владетеля. Яки късокраки овци вървяха кротко по склоновете и дъвчеха жилавите клони на шубраците.

„В какъв странен свят живеем — помисли си Сейзед. — Терисците се справят по-добре от другите“.

Бързо забелязаха приближаването му. Деца изтичаха при родителите си, от колибите се подадоха глави. Около Сейзед се събраха овце, сякаш се надяваха да им подхвърли някаква храна.

Двама възрастни мъже забързаха насреща му, пристъпваха несигурно върху кривите си крака. И те като Сейзед носеха стюардски униформи. Също като неговата и техните бяха почистени от сажди, за да се вижда добре клиновидният знак на гърдите. Герб, който показваше на коя Къща са служели.

— Господарю Сейзед! — провикна се радостно единият.

— Ваше величество! — добави другият.

— Умолявам ви. — Сейзед вдигна ръце. — Не ме наричайте така.

Двамата стари стюарди се спогледаха.

— Моля ви, господарю Пазител. Позволете да ви предложим топла храна.

19.

— Ставай!

Цареше непрогледен мрак.

— Ставай!!!

Дух отвори очи. Всичко изглеждаше мътно, безцветно. Светът бе скрит зад синкава пелена. Тялото му сякаш бе парализирано. Мъртво. Защо не чувстваше нищо?

— Дух, трябва да станеш!

Поне гласът беше ясен. За разлика от всичко останало. Той премига и изстена. Какво му ставаше? Очилата и кърпата бяха изчезнали, но дори и без тях не можеше да прозре в мрака.

Беше му свършил калаят.

Нямаше нищо, което да разпали в стомаха си. Познатият пламък, успокояващата свещичка вътре в него бе изчезнала. Верен и неизменен спътник от близо година. Често се страхуваше от това, което прави със себе си, но никога не се отказваше. А сега пламъка го нямаше.

Значи затова всичко му изглеждаше безцветно. Така ли живееха другите? Така ли бе живял и той? Ясните трепкащи цветове и точните контури, с които бе свикнал, бяха изчезнали. Всичко бе мътно и блудкаво.

Ушите му сякаш бяха запушени. Носът му… не можеше да подуши дъските под себе си, да различи от какво дърво са. Не можеше да усети миризмата на човешки тела. Не долавяше и топуркането на крака в съседните стаи.

Защото… той бе в някакво помещение. Разтърси глава и се помъчи да се съсредоточи. Веднага го проряза остра болка в рамото. Раната не беше превързана. Спомни си острието на меча, което се заби там. Това не беше рана, която зараства бързо — и наистина, лявата ръка почти не му се подчиняваше.

— Загубил си доста кръв — продължи гласът. — Скоро ще умреш, ако не те погълнат пламъците. Не си прави труда да търсиш кесията с калаен прах — няма я.

— Пламъците? — повтори Дух и премига отново. Как оцеляваха хората в толкова мрачен свят?

— Усещаш ли ги, Дух? Те са наблизо.

Имаше светлина, откъм коридора. „Това е някаква къща. При това хубава. Благородническа…

Само че са я запалили“.

Това най-сетне му даде сили да стане, но тялото му бе толкова немощно, че той отново рухна.

— Не се опитвай да ходиш — посъветва го гласът. Къде ли го бе чувал? Струваше му се, че може да му се довери. — Пълзи.

Дух направи както му казаха и запълзя напред.

— Не към пламъците! Трябва да излезеш навън и да накажеш тези, които ти направиха това! Мисли, Дух!

— Прозорецът — изграчи той и смени посоката.

— Закован е с дъски — обясни гласът. — Виждал си го и преди, само че отвън. Има само един начин да оцелееш. Слушай сега хубаво.

Дух кимаше тъпо.

— Излез през другата врата. Пропълзи до стълбите, които водят към втория етаж.

Дух запълзя нататък, полагаше неимоверни усилия при всяко движение. Ръцете му едва издържаха тежестта на раменете. Беше горил толкова дълго калай, че нормалните му сетива сякаш бяха отказали напълно. Намери пипнешком стълбата. Разкашля се от дима. Добре, че поне пълзеше.

Докато се катереше, усети топлината. Пламъците сякаш го преследваха, изпълваха стаята зад него. Стигна втория етаж, но се подхлъзна на собствената си кръв и падна до стената.

— Ставай! — нареди гласът.

„Къде ли съм го чувал? — помисли отново той. — Защо правя каквото ми казва?“ Беше съвсем близо. Ако умът му не бе така замъглен, щеше да го разпознае. Продължи да изпълнява, каквото му казваше гласът, и бавно се надигна.

— Втората стая отляво — заповяда гласът.

Дух запълзя натам, без да мисли. Пламъците се издигаха по стълбите, облизваха стените.

— Спри. Стигна. Сега наляво.

Дух се извърна наляво и пропълзя в помещението. Оказа се богато обзаведен кабинет. Гражданина бе забранил да се отмъкват и продават скъпи мебели от къщите на благородниците и крадците не бяха влизали тук. Никой не искаше да притежава луксозни вещи от страх да не бъде обвинен в принадлежност към аристокрацията и изгорен.

— Дух!

Той бе чувал за тези екзекуции. И беше видял една. Беше платил на Дюрн да го предупреди, когато обявят за някоя. Срещу парите трябваше не само да бъде известен, но и да му осигурят удобно място за наблюдение. Освен това Дюрн обеща една добавка, нещо, което щеше да си заслужава още малко пари.

„Преброй черепите“.

— Дух!

Той отвори очи. Беше паднал на пода и бе започнал да се унася. Пламъците вече достигаха тавана. Сградата скоро щеше да рухне. Нямаше никакъв начин да се измъкне.

— Иди при писалището! — нареди гласът.

— Аз съм мъртъв — прошепна Дух.

— Не, не си. Иди при бюрото.

Дух обърна глава, погледна към пламъците и видя сред тях нечий тъмен силует. Тапетите и картините по стените горяха и почерняваха. Но сянката сякаш не забелязваше огъня. Стори му се позната. Висока. Властна.

— Ти? — прошепна Дух.

— Иди при бюрото!

Дух запълзя, опирайки се на безпомощните си ръце.

— Дясното чекмедже.

Дух го издърпа. Вътре имаше нещо.

Стъкленици!

Бяха от типа, който използваха аломантите за разтворите си. С треперещи пръсти Дух взе една, но тя се изплъзна и се счупи на пода. Той се взря в течността, която се изля на дъските — алкохолен разтвор, предпазващ метала от корозиране и улесняващ поглъщането.

— Дух! — обади се гласът.

Дух взе друга стъкленица. Успя да махне капачката със зъби. Пламъците го доближаваха. Отсрещната стена почти бе изчезнала. Пожарът пълзеше към него.

Изпи съдържанието на стъкленицата и потърси в себе си калай. Нямаше. Дух извика отчаяно и захвърли стъкленицата. В разтвора нямаше и прашинка калай. А и да имаше, как би му помогнал да се спаси? Само щеше да почувства по-силно пламъците и нетърпимата болка в раната.

— Дух! — извика властно гласът. — Разпали го!

— Ама няма калай! — изхленчи Дух.

— Няма, естествено! Мъжът, чиято е била тази къща, не е бил Калаено око!

Дух действаше почти машинално — пресегна се вътре в себе си и откри нещо напълно неочаквано. Нещо, което никога не си бе и помислял, че ще види, нещо, което не би трябвало да съществува.

Запаси от нов метал. Той го разпали.

Тялото му се изпълни със сила. Треперещите му ръце се успокоиха. Световъртежът изчезна. Той почувства напрежение и сила, мускулите му се изпълниха с мощ.

— Изправи се!

Дух рязко повдигна глава. Скочи на крака и се огледа с прояснен поглед. Само един метал можеше да променя по такъв начин тялото, да го прави силно, да притъпява болката и да потиска ефекта от кръвозагубата.

Дух гореше пютриум.

Фигурата стоеше сред пламъците, тъмна, забулена в дим.

— Дух, дарих те със способността да гориш пютриум — каза гласът. — Използвай го, за да избягаш от къщата. Можеш да разбиеш дъските на прозореца в дъното, да се покатериш на покрива и да се прехвърлиш на съседната сграда. Войниците няма да те видят — те внимават да не угасне пожарът.

Дух кимна. Топлината вече не го измъчваше.

— Благодаря ти.

Фигурата пристъпи напред и се превърна в нещо повече от силует. Пламъците хвърляха отблясъци върху решителното лице на мъжа и подозренията на Дух се потвърдиха. Имаше причина да се доверява на този глас, причина да направи това, което му казваше.

Да изпълни заповедта му.

— Дух, не ти подарих пютриума само за да оцелееш — каза Келсайър и посочи. — Дадох ти го, за да можеш да отмъстиш. А сега, тръгвай!

20.

ТенСуун седеше в клетката.

Сама по себе си клетката бе оскърбление. Кандра не бяха като хората — дори да не беше затворен, ТенСуун не би се опитал да избяга. Щеше да се примири с участта си.

Но въпреки това го бяха затворили. Нямаше представа откъде са взели клетката — тя не беше от предметите, необходими за кандра. Вероятно я бяха открили Вторите и я бяха поставили в една от големите кухини на Родината. Беше изработена от железни плочи и яки стоманени решетки, покрити с мрежа, за да му попречи да издължи тялото си и да пропълзи между пречките. Още една обида.

ТенСуун седеше гол на студения железен под. Беше ли постигнал нещо повече от собственото си осъждане? Дали думите му, произнесени в Палатата на Завета, имаха въобще някаква стойност?

Зад клетката стените на пещерата сияеха със светлината на култивиран мъх и кандра изпълняваха ежедневните си дейности. Някои спираха да го погледнат. Тъкмо това бе целта на забавянето между процеса и произнасянето на присъдата. Второто поколение не се нуждаеше от седмици, за да измисли как да постъпи с него. Но ТенСуун ги бе принудил да му позволят да говори открито и Вторите щяха да се погрижат да получи съответстващо наказание. Бяха го изложили на показ, както хората излагат стоките си на пазар. В цялата история на кандра никой друг не бе изтърпявал подобно унижение. Името му щеше да е синоним за срам векове наред.

„Но ние няма да просъществуваме векове — помисли си гневно той. — Тъкмо това им казах в речта си“.

Изглежда обаче не се бе справил добре. Как да обясни на сънародниците си какво чувства? Как да ги убеди, че е време за драстична промяна на традициите, време да преосмислят начина си на живот?

„Какво ли е станало горе? Дали Вин е отишла в Кладенеца на Възнесението?“ Ами Гибелта, Съхранението? Боговете на кандра отново воюваха, а тези, които го знаеха, се преструваха, че не се е случило нищо.

Извън клетката му кандра продължаваха да живеят както преди. Едни обучаваха членовете на новото поколение — от време на време мярваше Единайсетици, като малки топки със сияещи кости. Трансформацията от мъглив дух в кандра не бе лесна. След като получеше Благодатта, мъгливият дух губеше повечето си инстинкти и придобиваше интелект, за да се научи да оформя мускулите и тялото си. Процесът отнемаше дълги години.

Други възрастни кандра приготвяха храна — варяха смес от водорасли и гъби в каменни шахти, но не като тази, в която ТенСуун щеше да прекара вечността. Въпреки някогашната си омраза към човечеството ТенСуун винаги се бе наслаждавал на тяхната храна, особено на месото — то бе истинско изкушение и тъкмо то го караше с радост да заминава за изпълнение на поредния Договор.

Но сега почти нямаше какво да пие, камо ли да яде. Въздъхна и огледа голямата кухина извън решетките. Пещерите на Родината бяха просторни, твърде големи, за да бъдат запълнени от кандра. Но тъкмо това се харесваше на повечето негови сънародници. След години прекарани в служба на някой господар, в изпълнение на прищевките му, това бе възможност да се откъснат от света, да се порадват на усамотение.

„Усамотение — помисли огорчено ТенСуун. — Скоро ще имам предостатъчно усамотение“. Мисълта, че го очаква вечен затвор, потисна гнева му към онези, които идваха да го зяпат. И без това те щяха да са последните живи същества, които вижда. Познаваше повечето от тях. Четвъртите и Петите идваха да плюят на земята пред него, за да покажат предаността си към Вторите. Шестите и Седмите — които съставляваха основната част от изпълнителите на Договори — се приближаваха, за да изразят съжаление за един пропаднал другар. Осмите и Деветите идваха от любопитство, учудени, че една толкова възрастна кандра може да бъде низвергната.

А после видя познато лице и се извърна засрамен, защото се приближаваше МеЛаан и в големите й очи се четеше болка.

— ТенСуун? — прошепна тя.

— Върви си, МеЛаан — отвърна тихо той, извърнат с гръб към нея, с което се озова лице в лице с друга група кандри.

— ТенСуун… — повтори тя.

— МеЛаан, не бива да ме виждаш така.

— А те не би трябвало да постъпват по този начин с теб — отвърна тя и той долови в гласа й гняв. — Ти си почти толкова възрастен, колкото са те, и много по-мъдър.

— Те са от Второто поколение — посочи ТенСуун. — Избраници на Първите. Те са наши водачи.

— Не е нужно да ни водят.

— МеЛаан! — каза той и най-сетне се обърна. Повечето зяпачи стояха на известно разстояние, сякаш престъплението на ТенСуун беше заразно. МеЛаан бе приклекнала до клетката и тънките дървени кости на Истинското й тяло я караха да изглежда невероятно слаба.

— Защо не протестираш срещу тях? — попита тя тихо.

— Ти за какви ни мислиш? За хора, с техните въстания и недоволство? Ние сме кандра. Ние принадлежим към Съхранението. Ние следваме установения ред.

— Все още ли се прекланяш пред тях? — изсъска тя гневно и притисна лице в решетките. — След това, което каза — за случващото се горе?

— Горе? — попита смутено ТенСуун.

— Ти беше прав, ТенСуун — рече тя. — Саждите покриват земята с черна мантия. Мъглите се спускат денем и убиват хората и посевите. Назрява нова война между човеците. Гибелта се завърна.

ТенСуун затвори очи и прошепна:

— Те ще направят нещо. Първото поколение.

— Те са стари — възрази МеЛаан. — Стари, разсеяни, неспособни.

ТенСуун отвори очи.

— Толкова си се променила.

Тя се усмихна.

— Не биваше да позволяват на Третите да отглеждат децата от новото поколение. Има много от нас, по-младите, които искат да се бият. Вторите не могат да управляват вечно. Какво да направим, ТенСуун? Как да ти помогнем?

„О, дете мое — помисли той. — Да не мислиш, че те не знаят за вас?“

Второто поколение не бяха глупаци. Може да бяха лениви, но бяха опитни и изобретателни — ТенСуун си даваше ясна сметка за това, защото ги познаваше твърде добре. Те знаеха как да накарат кандра да се вслушват в думите им и със сигурност слухтяха за разговори около неговата клетка. Една кандра от Петото или Шестото поколение, дарена с Благодатта на Съзнанието, можеше да е далеч и пак да чува какво се говори край клетката.

ТенСуун беше кандра. Беше се върнал, за да изтърпи наказанието си, защото го смяташе за редно. Въпрос по-скоро на чест, отколкото на Договора. Просто това бе част от него.

И все пак в думите на МеЛаан имаше истина…

„Гибелта се завърна…“

— Как можеш просто да седиш тук? — попита тя. — ТенСуун, ти си по-силен от тях.

ТенСуун поклати глава.

— МеЛаан, аз наруших Договора.

— В името на по-голямо добро.

„Поне нея съм убедил“.

— Така ли е, ТенСуун? — попита тя съвсем тихо.

— Какво?

— ОреСюр. Той притежаваше Благодатта на Силата. Сигурно си я наследил от него, когато го уби. Какво направи с нея? Мога ли да ти я донеса? Да я взема и да ти я предам, за да можеш да се биеш?

— МеЛаан, няма да се бия със сънародниците си. Аз съм кандра.

— Някой трябва да ни поведе! — изсъска тя.

И това също беше вярно. Но според ТенСуун не беше правилно. Или, по-точно, беше правилно за Второто и Първото поколение. За този, който ги бе създал. Който бе мъртъв. Само дето друг бе заел мястото му.

МеЛаан мълчеше, коленичила до клетката му. Може би го чакаше да я подкрепи, да се преобрази във водача, когото търсеше. Но той също мълчеше.

— Значи си се върнал, за Да умреш — заключи тя.

— Не. За да разкажа какво открих. Да обясня какво чувствам.

— И после какво? Дойде тук, донесе страшни новини и ще ни оставиш сами да решаваме проблемите?

— МеЛаан, това не е честно. Дойдох, защото така повелява дългът ми на кандра.

— Тогава се бори!

Той поклати глава.

— Значи е истина — въздъхна тя. — Другите от моето поколение… те казват, че си се пречупил през последните години, когато си бил при твоя нов господар.

— Не ме е пречупил — заяви ТенСуун.

— Така ли? И защо тогава се върна в Родината с тялото, което използваше?

— Кучешкият скелет ли? Не ми го даде Зейн, а Вин.

— Тогава значи тя те е пречупила.

ТенСуун въздъхна уморено. Как да й обясни? От една страна, имаше някаква странна ирония във факта че МеЛаан — която преднамерено носеше Истинско тяло, за да се отличава от човешките — намираше неговото кучешко тяло за проява на безвкусица. Но, от друга, можеше да я разбере. Беше му отнело доста време да осъзнае предимството на кучешкото тяло.

Замисли се.

Не. Не беше дошъл тук, за да вдига въстание. Беше се върнал, за да обясни, да служи на интересите на своя народ. И щеше да го направи, като приеме наказанието, както би постъпила една истинска кандра.

Но все пак…

Съществуваше една възможност. Почти нищожна. Не беше сигурен дали иска да избяга, но ако наистина успееше…

— Скелетът, за който говориш — каза той неочаквано дори за себе си. — Знаеш ли къде е?

МеЛаан се намръщи.

— Не. Защо ти трябва?

ТенСуун поклати глава.

— Не ми трябва. — Произнасяше думите внимателно. — Той е отвратителен! Трябваше да го нося близо година, в унизителната роля на куче. Бих се отървал от него, но не разполагах с труп, който да погълна, и затова се върнах тук в подобно тяло.

— ТенСуун, струва ми се, че избягваш темата.

— Няма никаква тема, МеЛаан — рече той и й обърна гръб. Независимо дали планът му щеше да проработи, или не, не би искал Вторите да заподозрат нещо и да я накажат. — Не смятам да въставам срещу своя народ. Моля те, ако наистина искаш да ми помогнеш, остави ме на мира.

Чу я да се надига. Чу гласа й.

— Ти беше един от най-великите сред нас.

ТенСуун въздъхна. „Не, МеЛаан, никога не съм бил велик. До съвсем скоро бях най-посредственият от моето поколение, консерватор, известен с омразата си към хората. А сега станах най-прочутият престъпник на своя народ, но и това е почти случайно.

Това не е величие. По-скоро е глупост“.

21.

Демоа оцеля.

Беше един от по-голямата група, петнайсетте процента, които се разболяха, но не умряха.

Вин седеше на покрива на каютата на ладията, опряла една ръка на дървения перваз, докато с другата машинално опипваше обецата, останала за спомен от майка й. По пътя покрай канала подтичваха колоси — теглеха ладиите с дебели въжета. Повечето ладии караха припаси, но в трюмовете на няколко бяха настанени ранените.

Вин се надигна и погледна към носа на ладията. Елънд, както винаги, стоеше там и гледаше напред. Имаше царствена осанка, с изправен гръб и уверен поглед. Беше толкова различен от младия мъж, с когото се бе запознала някога, с тази гъста брада, дългата коса и шити по поръчка униформи. Макар и чисти обаче, дрехите му бяха захабени. Просто вече не бяха нови. Униформи на човек, водещ неспирна война от близо две години.

Вин го познаваше достатъчно, за да усети, че не се чувства добре. Но освен това знаеше, че в момента не е готов да говори за това.

Тя се изправи, като несъзнателно разпали пютриум, за да подобри равновесието си. Слезе на палубата, седна на пейката до парапета и взе книгата, която бе оставила там. Елънд щеше да сподели с нея какво го измъчва, когато му дойде времето. Междувременно тя трябваше да свърши нещо друго.

Отвори книгата на мястото, където бе поставила отбелязка, и препрочете подчертания текст.

„Дълбината трябва да бъде разрушена — пишеше там. — Аз я видях и я почувствах. Струва ми се, че названието, което й дадохме, е твърде слабо. Да, тя е дълбока и необхватна, но също така е ужасна. Мнозина не си дават сметка, че тя е разумна, но аз съм се докосвал до съзнанието й в няколкото случая, когато се изправях срещу нея“.

Седеше на пейката и не откъсваше поглед от страницата. Покрай бордовете на ладията се плъзгаха канални води, покрити с коричка от сажди.

Четеше дневника на Аленди. Написан преди хиляда години от човек, който бе смятал себе си за Героя на времето. Аленди не бе завършил пътешествието си — беше убит от своя слуга Рашек. Същият, който по-късно бе взел силата от Кладенеца на Възнесението и бе станал лорд Владетеля.

Историята на Аленди застрашително напомняше тази на Вин. Тя също бе решила, че ще стане Герой на времето. Беше открила Кладенеца и бе предадена. За разлика от Аленди обаче измяната не бе дело на нейни слуги — а на силата, пленена в самия Кладенец. Сила, за която се предполагаше, че е свързана с пророчествата за Героя на времето.

„Защо непрестанно се връщам на този откъс?“ — зачуди се тя. Дали не беше заради вчерашните думи на Човек — че мъглите я мразели? Беше чувствала неведнъж тази омраза — а се оказваше, че Аленди също я е усетил.

Но можеше ли да вярва на думите от дневника? Силата, която наричаха Гибелта, бе доказала, че е в състояние да променя много неща в този свят. Дребни неща и същевременно важни. Като текст в книга — причина, поради която сега Елънд караше всички свои офицери да запомнят нарежданията му или пък те да бъдат изписвани върху метални плочи.

И все пак, ако съществуваха някакви важни сведения относно Гибелта в този дневник, тя би трябвало да ги е премахнала. Вин имаше подозрението, че от поне две години невидимата сила я води. Тя си бе мислила, че прави невероятни разкрития, а в действителност се оказваше, че е правела това, което иска Гибелта.

„Което не значи, че Гибелта е всесилна — помисли Вин. — Ако беше така, нямаше да има борба. Нямаше да се налага да ме измами, за да я освободя… Освен това не може да чете мислите ми…“

Дори тези заключения не й действаха успокоително. Какъв смисъл от всичко това? Навремето обсъждаше подобни проблеми с ТенСуун, Сейзед и Елънд. Това не беше задача по нейните сили, липсваше й солидната подготовка на книжник. Но Сейзед бе твърде погълнат от собствените си проучвания, ТенСуун се бе завърнал при своя народ, а Елънд бе затрупан с прекалено много проблеми, за да се занимава с нещо друго освен с армията и политиката. Вин трябваше да се справи сама. А все още намираше четенето за досадно занимание.

Ако не друго, поне се бе примирила с идеята, че това, с което се занимава, е важно, макар да го намираше за скучно. Животът й вече не й принадлежеше. Тя бе важна част от Новата империя. Беше нейното острие, а сега бе дошло време да опита и тази нова роля.

„Трябва да го направя. Тук има някаква загадка, която трябва да разкрия. Какво казваше Келсайър? Винаги има някаква тайна“.

В съзнанието й изникна образът на Келсайър. Стоеше решително пред малка група крадци и заявяваше, че възнамерява да свали лорд Владетеля и да освободи империята. „Ние сме крадци — казваше той. — При това невероятно добри. Можем да оберем необираемото и да измамим неизмамимото. Знаем как да превърнем някоя неописуемо сложна задача в поредица от по-прости и лесни за решаване и да ги преодолеем една по една“.

В онзи ден, докато той изписваше предстоящите задачи върху дъската, Вин бе изумена как невъзможното може да се превърне в постижимо. И тогава за първи път поне малко повярва, че Келсайър е в състояние да събори Последната империя.

„Добре де — рече си сега. — Ще започна като Келсайър, като опиша нещата, които зная със сигурност“.

В Кладенеца на Възнесението наистина имаше сила, поне тази част от легендите се оказа вярна. Имаше и нещо живо — затворено в Кладенеца или близо до него. То бе подмамило Вин да използва силата, за да го освободи от оковите. Може би би могла да използва тази сила, за да победи Гибелта, но тя се бе отказала.

Седеше замислено и почукваше с пръст по корицата на дневника. Добре си спомняше как се бе почувствала в миговете, когато се докосна до силата. Нещо повече, докато я държеше в себе си, всичко й се струваше напълно естествено. Устройството на света, животът на хората… сякаш силата не беше само неосъществена възможност. Тя бе и начин да разбере.

Ето я допирната точка. Трябваше й опорна точка, преди да започне да обмисля предстоящите си действия. Силата бе реална, също както и Гибелта. Последната притежаваше известни способности да променя света, докато е затворена — Сейзед бе потвърдил, че текстовете му са променени така, че да съответстват на целите й. Сега Гибелта бе свободна и Вин предполагаше, че тъкмо тя стои зад масовите убийства и сипещите се сажди.

„Макар че — напомни си Вин, — не мога да съм сигурна дори в тези неща“. Какво всъщност знаеше за Гибелта? Беше я докосвала, бе я почувствала — и в този момент я бе освободила. Гибелта копнееше да разрушава, ала същевременно не бе сила, олицетворяваща хаоса. Изглежда, не бе в състояние сама да постигне това, което искаше. Сякаш следваше някакви строго определени правила…

Вин вдигна глава и извика тихо:

— Елънд?

Императорът я погледна от носа на ладията.

— Кое е първото правило на аломантията? — попита Вин. — Първото, на което те научих?

— Последствие — рече Елънд. — Всяко действие има последствие. Когато Тласкаш нещо тежко, то ще те тласне назад. Ако Тласкаш нещо леко, то ще отлети напред.

Това бе първият урок, който Вин бе получила от Келсайър — и навярно първият, който той бе получил от своя учител.

— Много добро правило — продължи Елънд и отново се загледа в хоризонта. — Важи за всички неща в живота. Ако хвърлиш нещо нагоре, то ще падне надолу. Когато влезеш с армия в кралството на някой, той ще ти отвърне…

„Последствие — замисли се тя, смръщила вежди. — Като нещата, които падат, когато ги хвърлиш нагоре. Такива ми се струваха и действията на Гибелта“. Може би това бе неуловима следа от докосването на силата, или обяснение, което й подаваше подсъзнанието. Но тя долавяше някаква логика в действията на Гибелта. Логика, която не разбираше, но бе в състояние да усети.

Елънд отново се обърна към нея.

— Точно затова харесвам аломантията. Или поне теорията за нея. Скаа говорят за нея с изплашен шепот, наричат я магия, но всъщност тя е съвсем рационална. Знаеш какви са последствията от аломантичния Тласък, също както знаеш какво ще стане, когато пуснеш камък във водата. За всеки Тласък има и Дърпане. Без изключения. Проста и неоспорима логика — не като действията на хората, които са изпълнени с противоречия, безпорядък и скрити замисли. Аломантията е природна сила.

„Природна сила.

За всеки Тласък има и Дърпане. Следствие“.

— Това е важно — прошепна Вин.

— Кое?

„Следствието“.

Онова, което бе почувствала в Кладенеца на Възнесението, бе склонно към разрушение, точно както го описваше и Аленди в дневника си. Но то не беше създание, не приличаше на човек. Беше сила — мислеща сила, но въпреки това сила. А силите се подчиняват на правила. Аломантията, времето, дори притеглянето на земята. Светът се гради върху определени принципи. В него царува логиката. На всяко Тласкане отговаря Дърпане. Всяка сила има противосила.

Ето че беше открила законите, свързани с онова, с което воюваше. А те можеха да й помогнат да намери начин как да го победи.

— Вин? — повика я Елънд, втренчил поглед в лицето й.

— Няма нищо, Елънд. Или по-точно нищо, за което да мога да говоря.

Той продължи да я гледа втренчено още известно време. „Сигурно си мисли, че готвиш заговор срещу него“ — прошепна в нея Рийн. За щастие дните, в които се вслушваше в думите му, бяха отминали отдавна. Тя погледна Елънд и видя, че той кима, че е приел обяснението й. После й обърна гръб и се върна към собствените си нерадостни мисли.

Вин се изправи, отиде при него и положи ръка на рамото му. Той въздъхна, извърна се и я прегърна. Ръката му, някога вялата, отпусната ръка на книжник, сега бе мускулеста и здрава — ръка на воин.

— За какво си мислиш? — попита тя.

— Знаеш.

— Беше неизбежно, Елънд. Рано или късно войниците трябваше да бъдат изложени на мъглите.

— Да — съгласи се той. — Но има и друго, Вин. Страхувам се, че започвам да приличам на него.

— На кого?

— На лорд Владетеля.

Вин изсумтя под нос и се сгуши в него.

— Тъкмо той би постъпил по този начин — продължи Елънд. — Да пожертва хората си в името на стратегическото преимущество.

— Обясни го на Хам — отвърна Вин. — Не можем да си позволим да губим време.

— И все пак това е твърде сурово решение — въздъхна Елънд. — Проблемът не е само в това, че мнозина ще загинат, а и че го правят по мое нареждане. Вин, аз съм… жесток човек. Докъде ще стигна, за да осъществя целите си? Тръгнал съм с армията си да отнема кралството на друг човек.

— В името на общото благо.

— Вероятно това е било извинението на всички тирани открай време. Сигурен съм. Да, аз продължавам напред. Но тъкмо заради тези неща не исках да ставам император. Заради това оставих на Пенрод трона по време на обсадата. Не исках да съм предводител, който прави подобни неща. Исках да защитавам, не да обсаждам и да убивам! Ала има ли друг начин? Всичко, което правя, изглежда неизбежно. Като да повеждам хората си към мъглите. И като този поход срещу Фадрекс. Трябва да се доберем до онзи склад — това е единствената възможност да разберем какво се изисква да направим! Всичко изглежда напълно логично. Безскрупулна, жестока логика.

„Жестокостта е най-прагматичното от всички чувства…“ — прошепна в главата й Рийн. Тя не му обърна внимание.

— Твърде дълго си слушал какво говори Сет.

— Може би — съгласи се Елънд. — Но ми е трудно да отхвърлям подобна логика. Вин, израснах като идеалист — и двамата знаем, че е така. Сет ми осигурява необходимия баланс. Това, което казва, често напомня думите на Тиндуил. — Замисли се и поклати глава. — Съвсем наскоро разговарях със Сет за аломантичното Преобразяване. Имаш ли представа какво правеха благородниците, за да открият аломанти сред наследниците си?

— Нареждали са да ги пребиват от бой — прошепна Вин.

Аломантичните заложби винаги дремеха в латентно състояние и се пробуждаха при силна травма. Човек трябваше да бъде докаран до ръба на оцеляването, на прага на смъртта, и едва тогава силата се пробуждаше. Процес, известен като Преобразяване.

Елънд кимна.

— Да. Една от най-великите и най-мръсни тайни в живота на благородниците. Нерядко тези деца са загивали — боят трябва да е наистина жесток, за да пробуди аломантични способности. Всяка Къща има различен начин на действие, но по правило са прибягвали до тези методи във възрастта преди пубертета. Щом момче или момиче достигне тази възраст, го отвеждали някъде и го пребивали почти до смърт.

Вин потрепери.

— Помня добре какво се случи с мен — продължи Елънд. — Баща ми не участва лично в побоя, но беше там и гледаше. Най-тъжното нещо, свързано с тези побоища, е, че в повечето случаи са безполезни. Едва шепа деца стават аломанти. Аз не станах. Биха ме напразно.

— Елънд, ти сложи край на тези мъчения — каза меко Вин. Малко след като се възкачи на престола, Елънд бе издал разпореждане: наследник на знатна къща можеше сам да избере дали да бъде подложен на изтезания, но само ако е навършил пълнолетие.

— И сгреших — отвърна тихо той.

Вин го погледна.

— Вин, аломантията е най-могъщият ни ресурс — продължи Елънд. — Сет изгуби кралството си и едва не загина, защото не можа да събере достатъчно аломанти. А аз забраних със закон да се търсят аломанти сред населението.

— Елънд, ти забрани да се пребиват деца.

— Но ако тези побоища могат да спасят живота на мнозина други? Както излагането на мъглите спасява живота на войниците? А какво ще кажеш за Келсайър? Той се е сдобил с аломантична сила едва след като се е Преобразил в Хатсинските ями. Какво би станало, ако са го били изтезавали още като малък? Щял е да бъде завършен Мъглороден. И да спаси жена си.

— Но щеше ли да има смелостта и волята да свали Последната империя?

— По-добро ли е сегашното положение? — отвърна с въпрос Елънд. — Вин, колкото по-дълго седя на трона, толкова по-ясно си давам сметка, че онова, което е правил лорд Владетеля, не е било зло, а по-скоро необходимо. Справедливо или не, но той е поддържал реда във владенията си.

— Елънд, не ми харесва, когато говориш такива неща.

Той извърна очи към черните води на канала.

— Това не значи, че ги одобрявам, Вин. Просто започвам да го разбирам — и това разбиране ме безпокои. — Погледна я и тя видя в погледа му въпрос, но също и решимост. — Държа този трон само защото знам, че в един момент ще се откажа от него в името на правдата. Ако някога се отклоня от този път, Вин, моля те, кажи ми. Разбрахме ли се?

Тя кимна.

Елънд отново извърна очи към хоризонта. „Какво ли се надява да види там?“ — зачуди се тя.

— Вин, трябва да има решение — продължи той. — И все някога ще го открием. Правилен избор между това кои искаме да бъдем и какви трябва да бъдем. — Въздъхна. — Но засега трябва да се задоволим само с това кои сме.

И кимна към една лодка, която се приближаваше към ладията им. На носа й стоеше мъж с кафяво расо. Носеше големи очила, за да прикрие сложните татуировки, спомен от службата му в Министерството, а на лицето му грееше широка усмивка.

Вин неволно се засмя. Допреди година-две би си помислила, че щастливият принудител е лош знак. Но това беше преди да се запознае с Ноорден. Дори по времето на лорд Владетеля този отдаден на изследванията си книжник вероятно бе живял затворен в своя малък свят. Ноорден бе странно доказателство, че даже в редовете на най-зловещата организация в някогашната империя е имало добри хора.

— Ваше величество — почна Ноорден още докато се качваше на ладията. Следваха го неколцина помощници и писари, натоварени с книжа.

— Здравей, Ноорден — каза Елънд. — Приключи ли с изчисленията, за които те помолих?

— Да, ваше величество — отвърна Ноорден. Един от помощниците му вече разтваряше пред него голяма оръфана книга. — Ще призная, че задачата беше трудна, но…

— Но си бил старателен както винаги, сигурен съм — прекъсна го Елънд и се наведе над книгата. Изглежда, бързо се ориентира в написаното, докато Вин виждаше само колони от числа.

— Какво пише тук? — попита тя.

— Това е статистика на заболелите и умрелите — обясни Елънд. — От трийсет и осем хиляди войници близо шест хиляди се разболяха. Изгубихме сто петдесет и петима.

— Включително един от моите писари — добави Ноорден и поклати глава.

Вин се намръщи. Не заради чутото, а от нещо друго, което проблесна в главата й.

— Умрелите са по-малко, отколкото очаквахме — продължи Елънд, като си подръпваше замислено брадата.

— Да, ваше величество — потвърди Ноорден. — Предполагам защото войниците са по-издръжливи от цивилното население. Болестта също не ги повали толкова силно.

— Откъде знаете? — попита Вин ядосано. — Как можете да предполагате колко ще умрат?

— От предишния ни опит, милейди — отвърна Ноорден. — Следим внимателно броя на жертвите. Тъй като болестта е нова, се опитваме да определим какво точно я предизвиква. Може би това ще ни помогне да намерим лечение. Накарах моите писари да преровят всички архиви и да потърсят полезна информация. Прилича малко на люшкаща треска, но тя се причинява от…

— Ноорден — прекъсна го смръщено Вин. — Това са точните бройки, нали?

— Да, милейди. Негово величество ме помоли…

— Колко точно са се разболели?

— Нека да погледна… — Ноорден се наведе над книгата. — Пет хиляди двеста четиридесет и трима.

— Какъв процент от войниците е това?

Ноорден взе перото и направи бързи изчисления в долната част на листа.

— Около тринайсет и половина процента — докладва накрая, като си нагласи очилата.

Вин поклати озадачено глава.

— Включваш ли и хората, които умряха?

— Всъщност не — отвърна Ноорден.

— А коя сума използваш? — продължи Вин. — Общият брой на хората в армията или броя на тези, които преди не са се сблъсквали с мъглите?

— Общият брой.

— Разполагаш ли с бройката на вторите? — попита Вин.

— Да, милейди — отвърна Ноорден.

— Използвай тази цифра — каза Вин.

Елънд я погледна заинтригувано и докато Ноорден и хората му смятаха, я попита:

— Вин, защо е това?

— Ами… не съм съвсем сигурна — призна тя.

— Бройката е важна, за да се направят заключения — рече Елънд. — Но не виждам как… — И млъкна, понеже Ноорден заклати глава и замърмори нещо.

— Какво има? — попита го Вин.

— Ами… милейди — почна Ноорден. — Малко съм изненадан. Но резултатът е точен — разболели са се шестнайсет процента от войниците. До човек.

— Сигурно е просто случайност, Ноорден — каза Елънд. — Какво толкова, като е точен процент.

— Сигурно сте прав, ваше величество — отвърна Ноорден малко замислено. — Просто случайност.

— Провери в архивите — каза Вин. — Виж какъв е процентът при други групи, които са се разболявали.

— Вин — каза Елънд. — Не съм статистик, но много пъти съм работил с числа при моите изследвания. Понякога естествени феномени водят до на пръв поглед странни резултати, но хаосът на статистиката обикновено приключва с разумни обяснения. Може да ти се стори странно, че процентите понякога са точни, но просто така действа статистиката.

— Шестнайсет — обади се Ноорден и вдигна глава. — Пак същият резултат.

Елънд се намръщи и се наведе над книгата.

— Третият резултат не е съвсем достоверен — продължи Ноорден. — Но това е само защото изходното число не е кратно на двайсет и пет. Не е възможно да се разболее част от човек. Но заболеваемостта в тази група тук е точно шестнайсет процента.

Вин надзърна над рамото на Елънд и плъзна поглед по цифрите.

— Няма никаква връзка с възрастта на засегнатите — продължи Ноорден. — Нито с това къде са живели. При всички групи процентът на заболяване е точно шестнайсет.

— Как не сме го забелязали досега? — попита Вин.

— Е, имахме известна представа — възрази Ноорден. — Знаехме, че приблизително четирима на всеки двайсет и пет се разболяват. Но не си давах сметка колко точно е съотношението. Наистина е странно, ваше величество. Не познавам друга болест, която да поразява населението по този начин. Вижте, ето тука има доклад за сто съгледвачи, пратени в мъглите, и точно шестнайсет от тях са се разболели!

— Нещо не е наред — въздъхна Елънд. — Никак не е наред.

— Да. Невъзможно е да получаваме такива статистически резултати — съгласи се Ноорден. — Населението просто не може да бъде поразявано с подобна точност, независимо каква е болестта. Трябва да има крива на вероятността и по-малките групи да не реагират с такава точност.

— Ако не друго — добави Елънд, — би трябвало болестта да засяга повече възрастните.

— Има нещо подобно — рече Ноорден, като плъзна пръст по редовете числа. — Поне що се отнася до смъртността. Но броят на заболелите неизменно е шестнайсет процента! Твърде много се занимавахме с умрелите и не забелязахме колко неестествено точен е този процент.

Елънд се изправи.

— Ноорден, искам да провериш резултатите още веднъж. Разпитай хората, увери се, че данните ви са верни, и опитай да разбереш какво означава това. Не можем да си вадим заключения на базата на четири-пет примера. Трябва ни по-голям брой.

— Да, ваше величество. — Ноорден изглеждаше наистина озадачен. — Ами… ако не е просто съвпадение? Какво може да означава?

— Не зная — отвърна Елънд.

„Че е следствие — помисли Вин. — Че има някакъв закон, макар и да не го разбираме. Шестнайсет. Защо точно шестнайсет процента?“

22.

Сейзед седеше в една сравнително запазена постройка на Хатсинските ями — някогашното караулно — и държеше чаша горещ чай. Териските старейшини седяха пред него, протегнали ръце към топлината на малката печка.

Сейзед възнамеряваше да тръгне на следващия ден, за да настигне Горадел и Бриз, които вече би трябвало да са се отправили към Ортьо.

Слънчевата светлина отслабваше. Мъглите вече бяха излезли и се плъзнаха зад стъкления прозорец, така че Сейзед едва успяваше да различи цепнатините в земята отвън, въпреки че терисците ги бяха оградили с мрежи, за да се виждат. Само че допреди три години — преди Келсайър да разруши атиумните кристали — тук бяха принуждавали каторжници да слизат под земята и да търсят атиумни залежи.

Нормата беше един геод на седмица и който не я изпълнеше, трябваше да умре. Под земята навярно имаше стотици, може би дори хиляди трупове, мъртъвци, които никой не познаваше, нито жалеше.

„Какво ужасно място“ — помисли Сейзед. На масата пред него имаше разтворен дневник, в който тукашните обитатели прилежно отбелязваха наличните припаси, разходите и текущите нужди.

— Посъветвах ви да изписвате тези данни върху метал — каза Сейзед.

— Да, господарю Пазител — каза един от възрастните стюарди. — Всяка вечер прехвърляме най-важните данни върху метален лист, а в края на седмицата ги сравняваме с тези, изписани в дневника, за да проверим дали има промени.

— Възможно е да пристигнат бежанци — продължи Сейзед. — Трябва да сте готови да приемете още гладни гърла, в случай че възникне подобна необходимост. Но, моля ви. Това са само съвети, а не заповеди. Нямам никаква власт над вас.

Стюардите се спогледаха. Откакто пристигна тук, Сейзед бе погълнат от работа, но така поне бе забравил тъжните мисли. Бе се погрижил да бъдат осигурени достатъчно припаси, да се създаде постоянна връзка с Пенрод в Лутадел и да се организират регулярни съвещания за обсъждане на текущите проблеми.

— Господарю Пазител — каза друг старейшина. — Колко дълго ще останете?

— За жалост трябва да тръгна утре сутринта — отвърна Сейзед. — Дойдох само да проверя от какво се нуждаете. Времената са трудни и лесно можете да бъдете забравени от властниците в Лутадел.

— Ние сме добре, господарю Пазител — рече трети старейшина. Беше най-младият, само с няколко години по-млад от самия Сейзед. Повечето други бяха много по-възрастни — и по-мъдри — от Сейзед. Не би трябвало да се обръщат към него за съвет.

— Господарю Пазител, не смятате ли, че е редно да останете при нас? — попита друг старейшина. — С храната се оправяме добре. Но имаме нужда от водач.

— Терисците достатъчно дълго са живели под чуждо иго — отвърна Сейзед. — Не ви трябва нов тиран.

— Вие не сте тиран — възрази старейшината. — Вие сте един от нас.

— Лорд Владетеля също беше един от нас — промълви едва чуто Сейзед.

Старейшините сведоха глави. Лорд Владетеля се бе превърнал в синоним на позор за всички терисци.

— Трябва ни някой, който Да ни напътства — опита се да смени тактиката друг старейшина. — Дори по времето на своята власт лорд Владетеля не беше наш водач. Тогава се осланяхме на Пазителския Синод.

Синодът на Пазителите — тайните водачи на сектата на Сейзед. Те бяха водили терисците векове наред, бяха се погрижили да бъде запазено ферохимичното изкуство въпреки старанията на лорд Владетеля да го унищожи чрез специални разплодителни програми.

— Господарю Пазител — обади се майстор Ведльо, най-старшият сред старейшините.

— Да, господарю Ведльо?

— Виждам, че не носите медноемите си.

Сейзед сведе глава. Не си бе дал сметка, че се забелязва, въпреки дългите ръкави на расото.

— В раницата ми са.

— И все пак ми се струва странно — отбеляза Ведльо, — защото по времето на лорд Владетеля никога не се разделяхте с тях, въпреки рисковете. А сега, когато сте свободен, ги държите в раницата си.

Сейзед поклати глава.

— Не мога да съм човекът, който очаквате от мен. Не и точно сега.

— Вие сте Пазител.

— Бях на най-ниското стъпало — рече Сейзед. — Бунтовник и отстъпник. Те ме прокудиха от редиците си. Когато за последен път напусках Татингдуен, бях низвергнат. Мнозина ме проклинаха зад стените на домовете си.

— А сега ви благославят, господарю Сейзед — рече един от старейшините.

— Не заслужавам тази благословия.

— Заслужавате или не, вие сте единственият, който ни остана.

— В такъв случай положението ни е окайващо.

Възцари се тишина.

— Има и друга причина, поради която дойдох тук, майстор Ведльо — рече Сейзед и вдигна глава. — Кажете ми, някой от хората ви умирал ли е наскоро… при странни обстоятелства?

— За какво говорите?

— За смъртни инциденти в мъглите — каза Сейзед. — Хора, загинали сред тях посред бял ден.

— Това са приказки за скаа — подхвърли презрително един старейшина. — Мъглите не са опасни.

— Вярно е — съгласи се предпазливо Сейзед. — Пращате ли хората си да работят сред тях дневно време, преди да са се вдигнали?

— Разбира се — обади се най-младият от старейшините. — Защо да пропускаме часовете дневна светлина?

Сейзед с усилие прикри, че е заинтригуван от този странен факт. Оказваше се, че мъглите не засягат терисците.

Каква можеше да е причината?

Опита се да се съсредоточи върху тази задача, но не можеше да надвие апатията. Единственото, което искаше, бе да се скрие някъде, където никой да не може да го открие. Където няма да се налага да решава проблемите на света, нито да си блъска главата над смисъла на различните религии.

И би го направил. Но една мъничка частица от него — искра от миналото — не му позволяваше. Така че той щеше да продължи с изследванията си и същевременно да върши онова, което очакваха от него Елънд и Вин. Ала подобна дейност едва ли би задоволила очакванията на терисците, които седяха пред него сега и имаха други представи.

Поне за момента Сейзед не бе в състояние да им предложи нещо повече. Да остане в Ямите би било равносилно на предателство. Трябваше да продължава напред, да продължи и с работата си.

— Съжалявам — рече на хората, насядали около масата. — Но нямам избор.

23.

В източните земи, близо до една пустиня от пясък и чакъл, малко момче тупна на пода в колиба на скаа. Това се случи много години преди Рухването, когато лорд Владетеля все още бе жив. Не че момчето знаеше за тези неща. Бе мръсно парцаливо хлапе — като повечето деца в Последната империя. Твърде малко, за да бъде пратено да работи в мините, то прекарваше дните си далече от грижите на майка си, по прашните улици, с останалите мръсни дрипави деца.

Десет години бяха изминали от времето, когато Дух бе това малко момче. Донякъде той си даваше сметка, че бълнува — че треската от раната го подмята на вълните си, че умът му е под влияние на спомени от миналото. Остави ги да го завладеят. Опитите да се съсредоточи върху настоящето поглъщаха твърде много енергия.

Та така си припомни онова злополучно събитие. Над него се беше надвесил някакъв огромен мъж — в онези години всички мъже му се струваха огромни. Мъж с почернялата кожа и почервенелите очи на миньор. Мъжът се изплю на мръсния под до Дух и се обърна към останалите скаа в помещението. Бяха много. Някои плачеха и сълзите оставяха бледи дири по калните им бузи.

— И така — обяви едрият мъжага. — Спипах го. Сега какво?

Хората се спогледаха. Някой тихо затвори външната врата и червеникавата светлина откъм улицата изчезна.

— Има само едно нещо, което можем да направим — обади се друг. — Да го предадем.

Дух вдигна глава и срещна погледа на разплакана жена. Тя отмести очи.

— Бешело където на кой е? — попита той.

Едрият мъж се изплю отново, натисна шията на Дух с подметка и го прикова към грубия дъсчен под.

— Не биваше да го оставяш да търчи с онези улични хулигани, Маргел. Нищо не му се разбира сега на проклетото хлапе.

— И какво ще стане, ако го предадем? — попита един от мъжете. — Ами ако решат, че и ние сме като него? Може да ни екзекутират до един! Виждал съм го това. Предадеш им някого, а онези… твари идват да търсят всички, които са го познавали.

— Такива кат него го имат от семейството — потвърди друг мъж.

Възцари се тишина. Всички знаеха за семейството на Дух.

— Ще ни избият — повтори изплашеният мъж. — Знаете, че ще го направят! Виждал съм ги онези, с шиповете в очите! Казват, че са духове на смъртта.

— Не можем да го оставим да търчи наоколо — подхвърли някой. — Ще разберат какъв е.

— Само едно нещо може да се направи — заяви едрият мъж и натисна още по-силно с крак шията на Дух.

Присъстващите — поне тези, които Дух можеше да види — кимнаха мрачно. Не можеха да го предадат. Не можеха и да го пуснат. Но никой не би се поинтересувал за изчезнало улично хлапе. Нито един инквизитор или принудител не би разпитвал за мъртво дете, намерено на улицата. Скаа умираха непрестанно.

Такъв бе животът в Последната империя.

— Татко… — прошепна Дух.

Натискът на подметката се усили.

— Ти не си ми син! Синът ми отиде в мъглите и не се върна! Ти трябва да си мъглив дух.

Момчето понечи да възрази, но почти не можеше да говори. Едва си поемаше въздух. В стаята стана още по-тъмно. Но въпреки това слухът му — неестествено чувствителен, подсилен от нещо, което не разбираше — долови тих звън.

Монети.

Натискът върху шията му отслабна. Вече си поемаше свободно дъх и зрението му се върна. А на земята пред него бяха изсипани красиви медни монети. Скаа не получаваха заплащане за работата си — вместо това даваха на миньорите храна, колкото да не умрат от глад. Но Дух бе виждал понякога монети да преминават от ръцете на един благородник в друг. Като малък веднъж дори намери медна паричка, изгубена в прахоляка на улицата.

Едно по-яко момче едва не го преби до смърт заради нея Сетне някакъв благородник преби момчето, когато се опита да я похарчи. И разбра, че скаа не биваше да държат в себе си пари — бяха твърде ценни и опасни. Но ето че сега всички очи в помещението бяха втренчени в това невероятно съкровище — изсипаната кесия.

— Кесията в замяна на момчето — каза един глас. Идеше откъм масата в дъното и хората там се отдръпнаха встрани.

Мъжът не гледаше Дух. Седеше и кротко похапваше каша. Лицето му бе разкривено и съсухрено, като от кожа, останала твърде дълго на слънце.

— Е? — попита той и гребна поредната лъжица.

— Откъде имаш толкова много пари? — попита навъсено бащата на Дух.

— Не е твоя работа.

— Не можем да пуснем момчето да си върви! — обади се някой. — То ще ни предаде! Заловят ли го, ще им каже всичко, което знае!

— Няма да го заловят — заяви съсухреният мъж и отново гребна от кашата. — Ще дойде с мен в Лутадел. Но ако не ми го дадете, аз ще ида да ви издам на принудителите. — И огледа присъстващите с присвити очи. — Освен ако не убиете и мен.

Бащата на Дух вдигна обувка от шията му и пристъпи към съсухрения мъж. Но майка му го улови за ръката и го спря.

— Недей, Джедал — помоли го тихо. Но Дух все пак я чу. — Той ще те убие.

— Той е предател — заяви гневно бащата на Дух. — Служи в армията на лорд Владетеля.

— Той ни дава пари. По-добре да ги вземем, отколкото да затрием момчето.

Бащата на Дух я погледна гневно.

— Ти го направи! Ти прати да го повикат! Знаеше, че ще поиска да отведе момчето!

Майката на Дух сведе глава.

Съсухреният мъж най-сетне остави лъжицата и се изправи. Хората край него се отдръпнаха изплашено. Докато мъжът пресичаше помещението, Дух забеляза, че куца.

— Хайде, момче — рече мъжът, без да го поглежда, и отвори вратата.

Дух скочи. Погледна майка си, после баща си и бавно отстъпи към вратата. Джедал се наведе и почна да събира монетите. Маргел срещна за миг погледа му и извърна лице. „Това е всичко, което мога да ти дам“ — говореха очите й. Дух се обърна, почеса се по врата и изтича навън, при червеникавата светлина и непознатия. Мъжът куцукаше по улицата. Спря и погледна Дух.

— Как се казваш, момче?

Дух отвори уста, но не отговори. Изглежда, досегашното му име вече нямаше значение.

— Лестибърнс — изломоти той.

Възрастният мъж дори не трепна. След време Келсайър реши, че Лестибърнс е твърде сложно за произнасяне име, и го нарече с кратичкото „Дух“. Дух така и не разбра дали Клъбс владее уличния жаргон на Изтока. И да беше така, с нищо не показа, че е схванал връзката.

Лестибърнс. На местния жаргон — Изтърсака.

24.

Изминаха дни, а думите на МеЛаан продължаваха да отекват в съзнанието на ТенСуун.

„Дойде тук, донесе ужасни новини и ще ни оставиш сами да решаваме проблемите?“

Всичко изглеждаше толкова просто през годината, в която го държаха затворен. Щеше да каже каквото имаше да казва и после да приеме наказанието, което си е заслужил.

Но сега, колкото и да бе странно, вечният затвор му се струваше твърде лесен изход. С какво щеше да е по-добър от Първото поколение, ако позволеше да го отстранят по такъв начин? Ако обърнеше гръб на назрелите проблеми, ако престанеше да се интересува от това, което става във външния свят?

„Глупак — мислеше си той. — Ще бъдеш затворен завинаги — или поне докато кандра не бъдат унищожени и не умреш от глад. Това не е лесен изход! Но като приемаш наказанието си, ти постъпваш по единствения почтен начин“.

Само дето с това оставяше МеЛаан и другите да бъдат унищожени, тъй като водачите им отказваха да вземат каквито и да било мерки. Нещо повече, щеше да остави Вин без информацията, от която тя се нуждаеше. Дори дълбоко в недрата на Родината долавяше от време на време мощни трусове. Земетресенията бяха все още далечни и останалите просто не им обръщаха внимание. Но ТенСуун не можеше да остане безразличен.

Краят сигурно наближаваше. Ако наистина беше така, Вин трябваше да узнае истината за кандра. За техния произход, за вярванията им. Може би дори щеше да успее да се възползва от Завета. Но колкото повече разкриеше пред Вин, толкова по-голямо щеше да е предателството към собствения му народ. Ако знаеха за тревогите му, хората вероятно биха сметнали за нелепо да се колебае точно сега. Но пък до този момент греховете му бяха по-скоро резултат от импулсивни действия — едва по-късно си бе дал сметка какво е направил. Друго щеше да е, ако си пробие път към свободата със сила. Ако го направи преднамерено, по собствена воля.

Затвори очи. Усещаше хладината, която полъхваше от стените. Все още се намираше в голямата пещера, празна в часовете за отдих. Какъв смисъл? Дори с Благодатта на Съзнанието — която му позволяваше да се съсредоточи въпреки неудобството на клетката — пак не можеше да измисли начин да се измъкне от своя затвор и да надвие стражите от Пето поколение, които притежаваха Благодатта на Силата. Беше в капан.

И в известен смисъл това му действаше успокояващо. Бягството не беше възможност, на която би се спрял — кандра просто не постъпваха така. ТенСуун беше нарушил Договора и заслужаваше наказание. Беше въпрос на чест да приемеш последствията от постъпките си.

Нали?

ТенСуун се намести. За разлика от кожата на хората, неговата не се жулеше или търкаше от постоянен натиск или триене, тъй като той можеше да преустройва тялото си и да премахва раните. Виж, нищо не можеше да се направи за терзаещите го чувства, които се пораждаха от принудата да пребивава безкрайно дълго в толкова тясно пространство.

Долови някакво движение и с изненада установи, че към него се приближават ВарСел и още няколко едри Пети — телата им от кварцови камъни поразяваха с размерите и разцветката си.

„Нима вече е време?“ — помисли си ТенСуун. С Благодатта на Съзнанието можеше да извиква в спомените си всеки ден, прекаран зад решетките. В никакъв случай не бе изтекъл отреденият срок. Намръщи се, като видя, че един от Петите носи голяма торба. За момент го завладя паника — представи си как го отнасят някъде в тази торба.

Но пък тя вече беше пълна.

Да смее ли да се надява? Бяха минали дни от разговора му с МеЛаан и макар че тя бе идвала няколко пъти да го поглежда, не бяха разменили нито думичка повече. Почти бе забравил за онова, което й бе казал, думи, произнесени с надеждата да бъдат чути от някои от ласкателите на Второ то поколение.

ВарСел отвори клетката и хвърли торбата вътре. Тя изтрака с познат звук. Кости.

— Ще носиш тези на процеса — заяви ВарСел, приведе се и доближи сияещото си лице до лицето на ТенСуун. — Разпореждания на Второто поколение.

— Какво не им е наред на костите, които нося сега? — попита предпазливо ТенСуун, докато отваряше торбата. Не знаеше дали да се чувства засрамен, или развълнуван.

— Смятат да ти строшат костите — като част от наказанието — заяви с усмивка ВарСел. — Нещо като публична екзекуция — при която обаче осъденият оцелява. Пошла история, знам, но е необходим назидателен пример… нека младите се учат.

Стомахът на ТенСуун се сви. Вярно, че кандра можеха да преустройват телата си, но усещаха болка също толкова мъчително и остро, колкото хората. Щяха да са нужни свирепи удари, за да му начупят костите, а с Благодатта на Съзнанието нямаше никакъв шанс да разчита, че ще припадне.

— Все още не разбирам смисъла от ново тяло — заяви той, докато вадеше костите.

— Защо трябва да разваляме един чудесен комплект човешки кости, Трети? — попита ВарСел и затръшна вратата на килията. — След няколко часа ще дойда за сегашния ти скелет.

Бедрената кост, която извади ТенСуун, не беше човешка, а кучешка. На голяма овчарка. Това бе тялото, което бе носил, когато се върна в Родината преди година. Той стисна гладката кост и стисна и очи.

Преди седмица бе обяснявал на висок глас колко ненавистно му е било това кучешко тяло, надявайки се шпионите на Вторите да отнесат новината на своите господари. Второто поколение бе много по-привързано към традициите от МеЛаан, а дори тя бе сметнала идеята да се превъплъщаваш в куче за отвратителна. За Вторите да го принудят да се върне в животинско тяло сигурно бе ужасно наказание.

Точно на това бе разчитал ТенСуун.

— Ще изглеждаш добре с това тяло — подсмихна се ВарСел, преди да си тръгне. — А когато дойде часът за наказание, всички ще видят какво представляваш всъщност. Нито една кандра не бива да нарушава своя Договор.

ТенСуун потърка с пръст гладката кост, заслушан в смеха на ВарСел. Петият изобщо нямаше представа, че току-що му е осигурил средството за бягство.

25.

— Фадрекс — каза Елънд.

Стоеше на обичайното си място на носа и гледаше напред. Пред тях започваше Кормчийският канал — основният воден път на запад, — който изчезваше в далечината, извивайки бавно на северозапад. Вляво от Елънд брегът се издигаше в неравен склон към подножията на стръмни скали. Върховете им, все по-високи, чезнеха в облаците.

Близо до канала, в самия център на седловината, бе разположен голям град. Червеникавооранжевите скали бяха изронени от вятъра и дъждовете и приличаха на нащърбени кули.

Фадрекс нямаше градски стени, разбира се — само Лутадел можеше да си ги позволи, — но стръмните скали около града създаваха естествени терасовидни укрепления.

Елънд бе идвал тук — баща му се бе погрижил да го разведе из всички културни центрове на Последната империя. Фадрекс едва ли бе един от тях, но беше на пътя за Тремредаре, известен някога като столицата на Запада. При основаването на кралството си Сет бе пренебрегнал Тремредаре и бе избрал за столица Фадрекс. Хитър ход според Елънд — Фадрекс беше по-малък, по-удобен за отбрана и беше важен кръстопътен възел между канали и друмища.

— Изглежда ми променен от последния път, когато бях тук — добави Елънд.

— Дърветата — каза Хам, който стоеше до него. — Изсекли са дърветата покрай бреговете и сигурно и по платата около целия град, за да разчистят терена за по-добра отбрана.

— Прав си — каза Елънд. — А по канала не можем да влезем със сила заради Портите.

Портите на Фадрекс — така се наричаше укрепената теснина в скалите пред тях. Нямаше друг път по вода към града.

— Хм — рече Хам. — Радвам се, че поне не са пресушили канала.

С придвижването им на запад местността се издигаше и това наложи на няколко пъти да влизат в шлюзове, за да поддържат равнището. Последните четири шлюза обаче се оказаха преднамерено повредени и им трябваха дълги часове упорита работа, за да ги поправят.

— Явно си дават сметка, че зависят изцяло от каналите за снабдяването — отбеляза Елънд. — Надяват се, ако издържат на обсадата, да попълнят чрез тях припасите си. Ако има откъде да ги вземат, разбира се.

Хам се обърна и погледна към канала зад тях.

— Ел. Не мисля, че някой друг ще може да плава по този канал. Ладиите едва стигнаха дотук — дъното е затлачено от сажди. Ако се върнем у дома, ще е на крак.

— Ако се върнем?

Хам повдигна рамене. Въпреки мразовитото време все още бе облечен само с елек. Сега, когато и Елънд бе аломант, най-сетне можеше да разбере този негов навик. Докато гореше пютриум, Елънд почти не усещаше студ, макар че повечето войници се оплакваха от него, най-често сутрин.

— Не зная, Ел — рече Хам. — Просто всичко това ми прилича на зла прокоба. Каналът се затваря зад нас и ние плаваме по него последни. Сякаш самата съдба се опитва да ни залости в този край.

— На теб всичко ти изглежда като зла прокоба. Ще видиш, че ще се справим.

Хам сви рамене и не каза нищо.

— Готви войниците — рече Елънд и посочи с ръка. — Разтовари ги на завоя на канала и да вдигнат лагера на платото над него.

Хам кимна. Но продължи да гледа назад. Към Лутадел.

„Те не се страхуват от мъглите“ — помисли Елънд, загледан към скалите пред Фадрекс. Над Портите пламтяха огньове и озаряваха нощта. По принцип такива огньове бяха безсмислени — само заслепяваха пазачите и разкриваха страха им от мъглите. Но тези бяха различни. Приличаха по-скоро на предупреждение — дръзка декларация за самоувереност. Сияеха ярко и огнените им езици се извиваха нависоко.

Елънд се обърна и влезе в осветената шатра, където го очакваше малка групичка. Хам, Сет и Вин. Демоа отсъстваше — все още се възстановяваше от мъгливата треска.

„Съвсем оредяхме — помисли Елънд. — Дух и Бриз са на север, Пенрод остана в Лутадел, Фелт е при складовете на изток…“

— И така — почна той, — личи, че са готови за отбрана.

— Това потвърждават и докладите на съгледвачите, Ел — каза Хам. — По наши сведения защитниците наброяват двайсет и пет хиляди души.

— Очаквах да са повече — отбеляза Елънд.

— Тоя копелдак Йомен е трябвало да задържи контрола и върху останалата част от кралството ми — изръмжа Сет. — Ако изтегли всички войници в столицата, другите градове ще го отхвърлят.

— Какво? — попита изненадано Вин. — Мислиш, че ще се разбунтуват и ще преминат обратно на твоя страна?

— А, не. — Сет поклати глава. — Ще се разбунтуват и ще си направят кралства. Така стават нещата. Сега, когато лорд Владетеля го няма, всеки дребен лорд или жалък принудител с жажда за власт си мисли, че може да управлява кралство. Аз опитах — и вие също.

— Ние успяхме — посочи Хам.

— И лорд Йомен също — отбеляза Елънд и скръсти ръце. — Държи кралството, откакто Сет дойде пред Лутадел.

— Той и без това щеше да ме свали — призна Сет. — Накара всички благородници да се обърнат срещу мен още преди да нападна Лутадел. Казах, че го оставям да ме замества, но и двамата знаехме каква е истината. Той е хитрец — достатъчно е умен, за да знае как да задържи града срещу по-голяма сила и да издържи на обсада, докато ни свършат провизиите.

— За съжаление Сет е прав — рече Хам. — Според някои сведения армията на Йомен наброява осемдесет хиляди души. Ще е пълен глупак, ако не е разположил части някъде наблизо, готови да ударят лагера ни. Трябва да внимаваме за внезапни нападения.

— Удвоете постовете и утроете съгледваческите патрули — нареди Елънд. — Особено в ранните часове на деня, когато мъглите закриват видимостта, а слънцето е още слабо.

Хам кимна.

— Освен това — продължи замислено Елънд — наредете на хората да остават в шатрите, докато има мъгли, но да са готови за атака. Ако Йомен смята, че се боим да излезем сред мъглите, може да ги примамим да организират „изненадваща“ атака.

— Хитро — съгласи се Хам.

— Само че това няма да ни помогне да преодолеем скалите и да влезем в града — въздъхна Елънд. — Сет, какво ще кажеш?

— Задръжте канала — каза Сет. — Поставете часови на високите места, за да не допуснете Йомен да продължи да се снабдява по тайни пътища. А след това продължаваме нататък.

— Какво? — попита Хам изненадано.

— Да нападнем другите градове? — попита Елънд. — Да обсадим Фадрекс с част от армията и да превземем останалата част от територията на кралството?

— Повечето от околните градове дори не са укрепени — обясни Сет. — Ще се предадат без бой.

— Добро предложение — рече Елънд. — Но няма да го направим.

— Защо? — попита Сет.

— Защото, Сет, не става въпрос само да завладеем кралството ти — поясни Елънд. — Основната причина да дойдем тук са складовете. Искам тях, а не да плячкосвам околностите.

— И какво си мислиш, че ще откриете в тия складове? — изсумтя Сет. — Някакъв вълшебен начин да спрете саждите? Дори атиумът не може да го постигне.

— Там има нещо — замислено каза Елънд. — И това е единствената ни надежда.

Сет поклати глава.

— Елънд, вече почти цяла година търчиш подир една гатанка, която ти е оставил лорд Владетеля. Не ти ли е хрумвало, че този човек е бил садист? Няма никаква тайна. Никакъв магичен начин да се спасим. Ако искаме да оцелеем през следващите няколко години, трябва да се справим сами — а това означава да си върнем Западната област. Платата тук са от най-високите в цялата империя — а височината означава и близост до слънцето. Щом ще отглеждате растения, които виреят въпреки мъглите, трябва да го направите тук.

Това бяха добри аргументи. „Но аз не мога да се откажа — помисли Елънд. — Не и сега“. Бе прегледал докладите за снабдяването на Лутадел и виждаше накъде вървят нещата. Саждите убиваха посевите със същата бързина, с която и мъглите. Новите територии нямаше да спасят хората му — трябваше им нещо друго. Нещо, което, надяваше се, им е оставил лорд Владетеля.

„Лорд Владетеля не е мразел народа си и не би искал всички да измрат. Оставил е храна, вода, припаси. И ако е знаел някакви тайни, скрил ги е в подземията. Там ще намерим това, което търсим.

Трябва да го намерим“.

— Скривалището остава нашата главна цел — заяви Елънд. С крайчеца на окото си забеляза, че Вин се усмихва.

— Хубаво де — въздъхна Сет. — Значи знаеш какво трябва да се прави. Тази обсада ще ни забави доста.

— Да, знам. Хам, прати инженерите, когато се спуснат мъглите. Да потърсят начин войската ни да влезе във Фадрекс. Съгледвачите да проверят дали няма потоци, които да влизат в града — Сет също би могъл да ни помогне с това. А когато прехвърлим шпиони зад стените, да проверят какви са хранителните запаси и ако могат, да ги саботират.

— Добро е като за начало — каза Сет. — Разбира се, има и по-лесен начин да се посее хаос в града и да ги накараме да се предадат.

— Предпочитам да не убиваме крал Йомен. — Елънд се намръщи.

— Защо не? — отвърна с въпрос Сет. — Разполагаме с двама Мъглородни. Няма да е никак трудно да лишим Фадрекс от водачите му.

— Ние не действаме по този начин — намръщено каза Хам.

— Брей, тъй ли? — Сет го изгледа. — Това май не спря Вин да пробие дупка в отбраната ми и да ме нападне — преди да станем съюзници имам предвид.

— Тогава беше различно — изсумтя Хам.

— Не — прекъсна го Елънд. — Не беше. Сет, причината, поради която ще пощадим живота на Йомен, е, че първо искам да опитам с дипломатически подход.

— Дипломация? — Сет повдигна вежди. — Че ние току-що докарахме четирийсетхилядна армия пред града му. На това ако му казваш дипломация.

— Вярно е — кимна Елънд. — Но все още не сме нападнали. Ще се опитаме да преговаряме, преди да извадим оръжията. По-добре ще е ако принудим лорд Йомен да сключи с нас съюз.

— Но ако сключим съюз с него — почна Сет и се приведе напред в стола си, — няма да си върна града.

— Зная — рече Елънд.

Сет се намръщи.

— Сет, струва ми се, че се забравяш — продължи Елънд. — Престани с това множествено число. С теб не сме ставали съюзници. Ти коленичи пред мен и даде клетва за вярност и в замяна на това аз ти пощадих живота. Ще бъдеш възнаграден за службата си и вероятно ще получиш кралство, което да управляваш като мой васал. Но не ти ще избереш това кралство, нито момента, когато ще го получиш от мен.

Сет замръзна, положил ръце върху парализираните си крака. Мина доста време, преди да се усмихне.

— Проклет да си, момче. Доста си се променил от времето, когато се запознахме.

— Напоследък стана модерно да ми го казват — отвърна Елънд. — Вин? Смяташ ли, че ще можеш да проникнеш в града?

Тя повдигна вежди.

— Надявам се, че въпросът ти беше риторичен.

— По-скоро проява на вежливост — отвърна Елънд. — Искам да проучиш обстановката. Не знаем почти нищо за тази област — съсредоточихме твърде много усилия върху Ортьо и Юга.

Вин сви рамене.

— Мога да поразпитам вътре. Но не разбирам какво очакваш да открия.

— Сет — каза Елънд. — Трябват ми имена. Информатори, може би благородници, които все още са ти верни.

— Благородници? — отвърна учудено Сет. — Които да са ми верни?

Елънд завъртя очи.

— Какво ще кажеш за някой, когото да подкупим в замяна на известна информация?

— Готово — рече Сет. — Ще ви напиша имена и адреси. Стига все още да са в града. И стига, разбира се, да са живи. В наши дни не може да се разчита много на това.

— Добре, дай имената и адресите. Няма да предприемаме никакви действия, преди да съберем нужната информация. Хам, погрижи се войниците да се окопаят добре — използвайте и полевите укрепления, за които знаят от Демоа. Сет, разположи постове и предупреди нашите Калаени очи да са постоянно нащрек. Вин ще проникне в града и ще се опита да открие скривалището и да влезе в него, както направи в Ортьо. Ако знаем какво има вътре, ще можем по-добре да преценим дали да нападаме града, или не.

Членовете на групата закимаха, осъзнали, че това е краят на съвещанието. Елънд ги последва навън и се загледа към далечните огньове по скалистите хълмове.

Тиха като дъх Вин застана до него и проследи погледа му. После погледна настрани, към групата войници, които отнасяха Сет със стола му. Очите й блеснаха от неудоволствие.

— Зная — тихо каза Елънд, сетил се какво си мисли — че позволява на Сет да му влияе.

— Ти не отрече, че можем да опитаме и чрез убийство — тихо каза тя.

— Надявам се да не се стига дотам.

— А ако се стигне?

— Тогава ще вземем решение, което да е в полза на империята.

Вин потъна в мълчание, загледана в огньовете.

— Мога да дойда с теб — подхвърли Елънд.

Тя се усмихна и го целуна.

— Съжалявам. Но си твърде шумен.

— Стига де. Не съм чак толкова непохватен.

— Напротив. И освен това миришеш.

— Така ли? — Той се засмя. — И на какво мириша?

— На император. Всяко Калаено око ще те подуши веднага.

Елънд повдигна вежди.

— Разбирам. Че ти не миришеш ли също на император?

— Разбира се, че понамирисвам — рече Вин и смръщи носле. — Но зная как да се отърва от това. Както и да е, Елънд, не те бива за мой партньор. Съжалявам.

Елънд се усмихна. „Милата пряма Вин“.

Приближи се един войник и подаде на Елънд списъка с благородници и информатори, съставен от Сет. Елънд го подаде на Вин и каза:

— Забавлявай се тогава.

Тя пусна една монета между двамата, целуна го отново и излетя в нощта.

26.

Дух беше в своето малко, състоящо се само от една стая скривалище, което, разбира се, беше нелегално. Гражданина забраняваше подобни места, където хората можеха да живеят, без да бъдат наблюдавани и проследявани. За щастие забраната не бе достатъчна, за да бъдат премахнати.

Само ги правеше по-скъпи.

Дух имаше късмет. Смътно си спомняше как се бе измъкнал от горящата сграда, стиснал шест аломантични стъкленици, кашлящ от дима и окървавен. Не помнеше целия обратен път до леговището. Вероятно трябваше отдавна да е мъртъв. Дори след като бе оцелял в пожара, собственикът на тайната му квартира можеше да го предаде при първото съмнение. Още повече, че такива деяния се поощряваха с награда.

Все пак най-важното бе, че е жив. Може би останалите крадци в скривалището хранеха някакви подозрения към него. Или просто не ги интересуваше. Както и да е, по-важното сега бе, че можеше да се изправи пред малкото огледало на стената и да огледа пораженията.

„Жив съм… — рече си. — И се чувствам доста добре“.

Протегна се и усети как пукат костите му. Раната го болеше по-малко, отколкото би трябвало. На мъждивата светлина виждаше, че ръбовете й са се затворили. В стомаха му гореше пютриум — чудесна добавка към познатия пламък на калай.

Дух бе нещо, което не би трябвало да съществува. В аломантията хората притежаваха или само една от осемте основни способности, или всичките четиринайсет. Една или всичките. Никога две. А ето, че Дух гореше без проблеми цели два метала. По някакъв начин се бе сдобил със способността да използва пютриум. Но по-изумително бе другото чудо.

Беше видял духа на Келсайър. Оцелелия се бе върнал и се бе показал пред Дух.

Нямаше представа как да реагира на подобно събитие. Дух не беше особено религиозен, но… все пак ставаше въпрос за отдавна умрял човек. За човек, когото смятаха за бог и който бе дошъл да му спаси живота. Страхуваше се да не би да е станал жертва на халюцинация. Но ако беше така, откъде дарбата да гори пютриум?

Поклати глава и посегна към превръзката, но забеляза нещо да проблясва в огледалото и спря. Приведе се напред, разчитайки, както винаги, на разсеяната звездна светлина, идеща от прозорчето. С подсилено от калай зрение не беше особено трудно да види късчето метал, стърчащо от кожата на рамото му, макар да се показваше съвсем мъничко.

„Това е върхът на меча на онзи тип — осъзна Дух. — Който ме промуши. Мечът се счупи — и острието е останало забито в мен“. Стисна зъби и понечи да го извади.

— Не — произнесе Келсайър. — Остави го. Това острие, също като раната, която имаш, е знак за твоето оцеляване.

Дух се облещи. Огледа се, но този път не видя призрак. Само гласът. Беше сигурен, че го е чул.

— Келсайър? — попита колебливо той.

Не последва отговор.

„Да не би да полудявам? Или… какво учи Църквата на Оцелелия?“ Възможно ли бе Келсайър да се е превърнал в нещо по-всемогъщо — нещо, което бди над своите последователи? Ако е така, винаги ли е бдял над него? Защото това бе малко… обезпокоително. Всъщност кой би се оплаквал, когато са му дарили способността да гори пютриум?

Дух тръсна глава, после нахлузи ризата. Трябваше му още информация. Колко време е бил в безсъзнание? Какво прави Куелион? Дали другите от групата са пристигнали в града?

Забравил за странната случка, той се измъкна безшумно от стаята и закрачи по тъмната улица. Скривалището му не беше особено впечатляващо — стая с тайна врата в тясна сенчеста уличка. Но беше по-добре, отколкото да живее в някой пренаселен бордей, край каквито минаваше, докато се спускаше към покрития с мъгла град.

Гражданина обичаше да повтаря, че всичко в неговата малка утопия е идеално, но Дух не се изненадваше, че и тук, както в много други градчета, има бедняшки квартали. В Ортьо имаше много хора, които по едни или други причини предпочитаха да живеят далече от бдителния поглед на Гражданина. Повечето се бяха заселили в едно кварталче край затлачения канал Грапата, далече от централните улици.

Грапата бе задръстен от мрежа гниещи клонаци, парцали и трупове. Къщурките от двете страни стърчаха или се подпираха една върху друга на оскъдни късчета земя покрай извитите черни стени на канала. Тук-там се виждаха бродяги, които спяха на улицата, под открито небе, сгушени в засъхнали наносни купчини — забравили напълно хилядолетния страх от мъглите в името на ежедневието.

Дух се плъзна покрай пренаселения канал. Някои къщурки бяха така нагъсто, че между тях имаше само тесни проходи, в които с мъка се процеждаше сивкава светлина, твърде слаба за очите на всички освен на Дух.

Може би тъкмо този хаос бе причината Гражданина да избягва Грапата. Или пък очакваше мига, когато ще нареди да разрушат кварталчето, за да може да контролира по-добре тази част от своето кралство. Във всеки случай неговото строго управление, добавено към глада, който неизменно предизвиква тиранията, пораждаше любопитен нощен живот. Лорд Владетеля бе наредил нощем войници да патрулират по улиците. Гражданина обаче проповядваше, че мъглите са Келсайър — и следователно не можеше да забранява на хората да излизат сред тях. Ортьо бе първото място в живота на Дух, където човек можеше да излезе нощем и да открие отворена кръчма. И сега той се шмугна в една плътно загърнат в наметалото. Нямаше тезгях, само групичка мръсни посетители, които клечаха около разпаленото огнище. Други седяха на столчета в ъглите. Дух седна на пръстения под и се облегна на стената.

Затвори очи и се заслуша в разговорите, като отсяваше нужната от ненужната информация. Можеше да ги следи всичките — дори със запушени уши. Проблемът при Калаеното око бе не какво може да чува, а какво успява да отсее.

Чу стъпки и отвори очи. Мъж с панталони с множество катарамки и верижки спря пред него и постави на пода бутилка.

— Всички пият. Трябва да плащам, за да държа заведението топло. Никой не седи безплатно.

— Какво предлагаш? — попита Дух.

Съдържателят побутна бутилката с крак.

— Специална реколта на Къща Венчър. Петдесетгодишно. Навремето вървеше по шестстотин боксинга бутилката.

Дух се засмя и извади един пек — монета, сечена по нареждане на Гражданина, която струваше по-малко от меден клипс. Икономическият срив и неодобрението на Гражданина към лукса бе създало странната ситуация, в която шише скъпо вино сега се продаваше на безценица.

— Три за една бутилка — рече съдържателят и подложи шепа.

Дух пусна в нея още две монети и вдигна бутилката. Кръчмарят чакаше дали ще му поиска тирбушон или чаша — и за двете щеше да му иска още пари. За щастие тапата се подаваше достатъчно от гърлото. Дух я огледа.

„Чудя се дали…“

Беше разпалил съвсем леко пютриум — не както постоянно горящия калай, а само колкото да надмогва умората и болката. Всъщност дори това бе напълно достатъчно да забрави за раната, докато вървеше към кръчмата. Сега подсили пламтежа на пютриума и болката изчезна напълно. След това хвана тапата с пръсти и дръпна. Коркът се измъкна без почти никакво съпротивление.

Дух метна тапата встрани. „Май това започва да ми харесва…“ — помисли си с усмивка.

Отпи направо от бутилката, заслушан в разговорите. Бяха го пратили в Ортьо да събира информация и нямаше да е от полза за Елънд и останалите, ако продължава да се въргаля в постелята. В стаята се чуваха приглушени гласове, повечето от тях изразяваха в една или друга степен недоволство. Тук не беше място, където да срещнеш хора, верни на управлението — тъкмо затова Дух бе избрал Грапата.

— Казват, че щял да премахне парите — шепнеше един мъж при огнището. — Да ги прибере всичките и да ги държи в хазната.

— Това е глупаво — отвърна друг. — Нали изкова свои пари — защо ще ги прибира?

— Вярно е — упорстваше първият. — Чух го от самия него. Разправяше, че народът не трябвало да зависи от парите — че трябвало да правим всичко заедно, а не да купуваме и продаваме.

— Лорд Владетеля също не позволяваше на скаа да ползват пари — обади се нов глас. — Изглежда, колкото по-дълго се задържа на власт Куелион, толкова повече заприличва на стария плъх, дето Оцелелия го уби.

Дух повдигна вежди и пак отпи от бутилката. Вин бе убила лорд Владетеля, не Келсайър. Но Ортьо бе на доста голямо разстояние от Лутадел. Сигурно дори за падането на лорд Владетеля бяха узнали седмици по-късно. Дух се съсредоточи върху други разговори, търсеше тези, които се водят с потаен шепот. Откри това, което го интересуваше, при групичката мъже, които си подаваха бутилка вино в отсрещния ъгъл.

— Вече е описал почти всички — шепнеше един. — Но още не е привършил. Събрал е голяма група писари генеалози. Те задават всякакви въпроси, разпитват съседи и приятели, проследяват родословието на всеки до пет поколения назад, търсят благородническа кръв.

— Но нали убива само тези, които имат благородни предци до второ коляно.

— Ще има разделение — зашепна първият глас. — Всеки с чисто родословие пет поколения назад ще може да служи в управлението. На останалите ще бъде забранено. Идва време, когато може да се спечелят добри парици, ако помогнеш някому да скрие произхода си.

„Хъм — рече си Дух и пак отпи. Странно, но изглежда не го хващаше. — Заради пютриума е — осъзна той. — Нали подсилва тялото и го прави издръжливо на всякакви влияния. Вероятно помага да се преодолее и алкохолът“.

Усмихна се. Възможността да пие, без да се напива, му се стори още една полезна добавка от употребата на пютриум. Сигурно имаше начин да се използва това умение.

Насочи вниманието си към останалите присъстващи, търсеше някоя гореща клюка. В друг разговор ставаше въпрос за работата в мините и Дух настръхна от неприятни спомени. Хората говореха за въглищна, а не за златна мина, но оплакванията бяха същите. Галерии. Опасен газ. Недостиг на въздух и зли надзиратели.

„И аз щях да живея така — осъзна той. — Ако не ме беше взел Клъбс“.

До ден днешен не можеше да си обясни защо Клъбс бе пропътувал целия този път — навестявайки далечни роднини в източната част, — за да спаси един племенник, когото никога не бе виждал. Сигурно и в Лутадел бе имало млади аломанти, заслужавали неговата защита.

Клъбс бе похарчил цяло състояние и бе пропътувал половината империя във време, когато на скаа им бе забранено да напускат домовете си. Беше рискувал да бъде предаден. И срещу това бе спечелил верността на едно улично хлапе, което преди да го срещне не бе признавало за свой господар никого.

„Какво ли щеше да бъде? — мислеше си Дух. — Ако Клъбс не бе дошъл за мен, никога нямаше да се присъединя към групата на Келсайър. Навярно щях да потисна аломантията си и да отказвам да я прилагам. Най-вероятно щях да отида в мините и да живея като другите скаа“.

Мъжете обсъждаха смъртта на неколцина миньори, затрупани при поредното срутване. От тяхна гледна точка малко се беше променило от времето на лорд Владетеля. Дух предполагаше, че животът му щеше да е като техните. Щеше да живее в колиба нейде отвън в пущинаците и да работи от сутрин до мрак в някоя галерия.

Имаше чувството, че досегашният му живот е бил като прашинка, тласкана от прищевките на вятъра. Отиваше там, където го пращаха, и вършеше каквото му наредят. Дори като аломант той все още си оставаше никой. Другите обираха славата. Келсайър бе организирал една невъзможна революция. Вин бе убила самия лорд Владетел. Клъбс бе повел армията на въстаниците и бе станал пълководец при Елънд. Сейзед беше Пазител и носеше в себе си познания, събирани с векове. Бриз, като могъщ Усмирител, въздействаше на огромни хорски групи, а Хам бе прочут воин. Само Дух се занимаваше със слухтене и сякаш не вършеше нищо сериозно.

До деня, когато избяга и остави Клъбс да умре.

Въздъхна и прошепна.

— Да можех само да помогна по някакъв начин…

— Можеш — отвърна гласът на Келсайър. — Можеш да си велик. Какъвто бях аз.

Дух се стресна и се озърна. Изглежда, никой друг не бе чул гласа. Дух се присви смутено. Все пак в думите имаше логика. Защо винаги се подценяваше? Вярно, Келсайър не го бе избрал за групата си, но сега Оцелелия му се бе явил и го бе дарил със способността да гори пютриум.

„Бих могъл да помогна на хората от този град — помисли си той. — Както Келсайър помогна на Лутадел. Да направя нещо важно — да върна Ортьо в империята на Елънд, да му осигуря достъп до скривалището и верността на местните жители. Веднъж вече избягах. Никога повече няма да го допусна. Никога вече!“

Във въздуха се носеше миризма на вино, човешки тела и мухъл. Въпреки дрехите Дух усещаше всяка грапавина на пода, долавяше движението на хората и чуваше ясно шумоленето на дрехите им. И освен това в него постоянно гореше пютриум. Той го разпали толкова ярко, колкото и калая. Бутилката изпука в ръката му — неволно я бе стиснал твърде силно — и той побърза да разтвори пръсти. Тя литна надолу, но Дух я улови с другата си ръка, преди да се е счупила на пода.

Премигна, изненадан от бързината на рефлексите си. След това се засмя.

„Ще ми трябва още пютриум“.

— Този там.

Дух замръзна. Повечето разговори в помещението бяха замлъкнали и привикнал с постоянния шум, той почувства нарастваща тревога от зловещата тишина. Огледа се. Мъжете, които разговаряха за живота в мините, сега гледаха към него и си шепнеха, убедени, че няма начин да ги чуе.

— Казвам ти, видях го да бяга през войниците. Всички си помислиха, че ще му видят сметката — дори още преди да го изгорят.

„Лоша работа“ — рече си Дух. Не беше предполагал, че може да го запомнят на улицата. Но от друга страна, нали бе нападнал войниците на един от най-оживените градски пазари.

— Дюрн разправяше за него — продължи мъжът. — Казваше, че бил от приближените на Оцелелия…

„Дюрн — помисли Дух. — Значи е знаел кой съм. Защо е издал тайната ми? Смятах, че ще е по-дискретен“.

Надигна се нехайно, излезе и потъна в нощта.

27.

Вин се носеше през тъмния нощен въздух. Мъглите се вихреха около нея, разтваряха се и се събираха отзад в микроскопични въртопи от белезникави повлекла. Доближаваха се до тялото й — сякаш изпитваха боязън да го направят, — сетне отскачаха, отместени от невидим въздушен поток. Навремето мъглите докосваха кожата й и нищо не ги отхвърляше назад. Промяната бе настъпила постепенно, трябваше да изминат месеци, за да я забележи.

Не носеше мъглопелерина. Беше й странно да лети сред мъглите без привичната дреха, но пък така се придвижваше по-тихо. Някога пелерината караше стражите и крадците да се дърпат от пътя й. Но както епохата на приятелски настроени мъгли, така и това време бе отминало. Ето защо сега обличаше черни панталони и риза, плътно прилепнали по тялото й, за да намалят шума. Както винаги нямаше в себе си никакви метални предмети — освен монетите в кесията и запасната стъкленица на пояса. Извади една монета — обвита в късче плат — и я хвърли зад себе си. Тласъкът запокити монетата към скалите долу, а платът погълна звънтенето от падането. Използваше Тласъци, за да забави падането си, и така леко подскачаше във въздуха.

Приземи се внимателно на една скална тераса и Притегли монетата в ръката си. Заслиза по скалата, като пристъпваше безшумно в дебелия слой сажди. Малко по-нататък групичка войници седяха в мрака и разговаряха тихо, загледани към лагера на Елънд, който бе само неясно сияние от огньове в мъглата. Разговаряха за пролетния студ и колко по-студена е тази година от предишните. Макар че беше боса, Вин почти не усещаше студа. Благодарение на пютриума.

Разпали бронз и не долови пулсации. Никой от мъжете не гореше метали. Една от причините Сет да дойде в Лутадел бе, че не бе успял да набере достатъчно Мъглородни, за да се предпазва от убийци. Без съмнение лорд Йомен бе изпитал същите затруднения при набирането на аломанти и едва ли би пратил малкото, с които разполага, да мръзнат навън само за да следят какво става във вражеския лагер.

Вин се прокрадна покрай постовете. Не се нуждаеше от аломантия, за да се движи безшумно — навремето с брат й Рийн се бяха прехранвали като крадци, промъкващи се в къщите на богаташите. Разполагаше с богат опит от уличния живот, за който Елънд нямаше и представа. Той можеше да се упражнява колкото иска с пютриума — и наистина ставаше все по-добър, — но никога не би могъл да си набави уменията, придобити от най-ранно детство.

Щом подмина постовете, Вин отново скочи в мъглите, като използваше обвитите в плат монети за котви. Заобиколи отдалече ярките огньове при градската порта и се отправи към задната част на града. Повечето патрули бяха разположени отпред, тъй като противоположният край бе защитен от високите скали. Разбира се, те не бяха пречка за Вин и малко по-късно тя се снижи на няколкостотин стъпки над скалите и се приземи на една уличка.

Издигна се над покривите и започна да прескача над улиците с широки аломантични подскоци. Беше впечатлена от мащабите на Фадрекс. Елънд бе нарекъл града „провинциален“ и Вин бе очаквала, че ще е малко по-голям от някое селце. А след като го наближиха, предположи, че е добре устроен военен лагер. Но Фадрекс беше много различен от представите й.

Би трябвало да си даде сметка, че Елънд — който бе отрасъл в оживената столица — има различни от нейните представи за голям град. А Фадрекс бе доста голям. Вин преброи няколко бордеи на скаа, квартал с високи благороднически къщи и дори две цитадели в лутаделски стил. Високите каменни постройки имаха витражни прозорци и увенчани с назъбени бойници стени и без съмнение бяха домове на най-влиятелните аристократи в града.

Тя се приземи на покрива на близката цитадела. Повечето околни постройки бяха двуетажни, което бе доста различно от високите сгради на Лутадел. Между тях имаше широки пространства, а покривите им бяха плоски вместо островърхи. В сравнение с тях цитаделата естествено изглеждаше величествена. Беше правоъгълна, със заострени кули на всеки ъгъл. Стените бяха украсени с каменни барелефи.

Прозорците, естествено, сияеха в пъстри цветове. Вин приклекна на ръба на покрива и погледна към озарената от ярките цветове кълбяща се мъгла. За един кратък миг се върна във времето, когато ходеше на балове в подобни цитадели, като участничка в плана на Келсайър за свалянето на Последната империя. В онези дни бе неуверено срамежливо девойче, изплашено от новия свят на красиви празненства, срещу който всъщност се бореше. Свят, който в края на краищата си бе отишъл безвъзвратно. И тя бе помогнала да бъде разрушен.

Но въпреки това през онези месеци се чувстваше доволна. Повече отколкото през целия си живот. Обичаше Елънд и бе щастлива, че животът й поднесе възможността да го нарича свой съпруг, но имаше някаква неуловима невинност в дните, когато бе съжителствала с останалите членове на групата. В танците, по време на които често седеше на една маса с Елънд, макар че той се преструваше, че не я забелязва. В нощите, прекарани в усъвършенстване на аломантията. Във вечерите в работилницата на Клъбс, когато всички заедно се смееха. Тогава пред тях се изправяше предизвикателство, несравнимо с каквото и да било — свалянето на цяла една империя, — но затова пък не бяха натоварени с бремето на отговорността за съдбините на света.

Някак неусетно между падането на империята и смяната на управлението тя бе станала жена. В началото тази промяна я изплаши. Сетне я завладя ужас да не изгуби Елънд. Сега страховете й бяха много по-неопределени — тревоги за това какво ще стане, когато си отиде от този свят, за хората и империята, за тайните, които се опитва да разкрие.

Тласна се от металното скеле на един комин и отново полетя в нощта. Бляскавите балове в Лутадел я бяха променили, бяха оставили в душата й следи, които така и не бе успяла да заличи. Имаше някаква частица в нея, която продължаваше да жадува за онези времена. Не можеше да разбере как това желание се погажда с всичко останало в живота й. Дали Валет Реноа — момичето, за което се представяше на тези балове — наистина бе част от нея, или беше само измислица, създадена да заеме своето място в плана на Келсайър?

Вин се рееше над града и оглеждаше укрепленията и разположението на войските. Хам и Демоа вероятно щяха да вкарат свои шпиони зад стените, но с радост биха получили всякаква предварителна информация от Вин. Тя не пропусна да отбележи и какви са условията на живот в града. Елънд се надяваше, че населението изпитва несгоди — фактор, който би подобрил шансовете му за победа при една продължителна обсада, принуждавайки лорд Йомен да капитулира.

Не забеляза обаче видими признаци за гладуване или отчаяние — макар че нощно време не можеше да се види кой знае какво. Ала улиците бяха пометени от саждите и значителен брой благороднически домове, изглежда, бяха обитаеми. Би очаквала благородниците да са първите, които ще побягнат при вестта за наближаващата армия.

Намръщи се, описа още един кръг и се приземи на площада, посочен й от Сет. Тук къщите бяха разделени от големи дворове с култивирани дръвчета. Тя закрачи по тротоара, като мислено ги броеше. Когато стигна четвъртата, прескочи портата.

Не знаеше какво да очаква — в края на краищата Сет бе отсъствал близо две години. Но й бе посочил обитателя на тази къща като най-вероятния информатор. Терасата от задната страна бе озарена от светлина — точно както бе написал Сет. Вин зачака търпеливо в мрака, като се озърташе подозрително — макар и враждебно настроена, мъглата поне й осигуряваше известно прикритие. Не вярваше на Сет — безпокоеше се, че все още й е сърдит за нападението срещу него в Лутадел. Пусна лекичко монета и се извиси във въздуха.

На терасата седеше възрастен мъж, почти старец — пак точно както пишеше Сет. Пишеше и че прозвището на информатора е Бавнобързеца. Старецът четеше на светлината на лампа. Вин — точно според инструкциите — се приземи на перилата на терасата, непосредствено до предназначената за по-обикновени посетители стълба.

Старецът не откъсна поглед от книгата. Пуфкаше си спокойно лулата, коленете му бяха загърнати с меко одеяло. Вин не беше сигурна дали това е човекът, когото търси. Покашля се леко.

— Да, да — обади се със спокоен глас старецът. — След миг ще ви обърна внимание.

Вин завъртя озадачено глава, загледана в странния мъж с бухнали вежди и посребрели коси. Носеше костюм на благородник, шалче и късо палто с кожена яка. И сякаш не забелязваше приклекналата на перилата Мъглородна. Най-сетне затвори книгата и бавно се извърна към нея.

— Обичате ли интересни истории, млада госпожице?

— Какви истории?

— Най-хубавите, разбира се — отвърна Бавнобързеца и почука с пръст по корицата на книгата. — Тези за чудовища и митове. Някои ги наричат приказки или балади — истории, които си разказват около огъня скаа, докато шепнат за мъгливи създания, зли духове, гоблини и прочее.

— Нямам време да чета такива книги — отвърна Вин.

— Изглежда, в наши дни все по-малко хора имат време за тях. — Навесът на терасата спираше саждопада, но старецът, изглежда, не се безпокоеше от мъглите. — Питам се какво толкова привлекателно намират в заобикалящия ни свят, че забравят за тях. От известно време животът едва ли може да се нарече хубав.

Вин направи бърза проверка с бронз, но мъжът не гореше нищо. Как ли му беше истинското име?

— Казаха ми, че ще ми предадете информация — произнесе тя предпазливо.

— И това наистина е така — потвърди мъжът. После се усмихна и я погледна. — Разполагам с купища информация, макар че понякога я намирам за доста безполезна.

— Готова съм да изслушам някоя история, ако това е цената.

Мъжът се засмя.

— Няма по-сигурен начин да унищожиш една интересна история от това да я превърнеш в „цена“, млада госпожице. Как се казвате и кой ви праща?

— Вин Венчър — отвърна тя. — Сет ми каза да се обърна към вас.

— А — въздъхна мъжът. — Още ли е жива тази стара лисица?

— Да.

— Е, предполагам, че мога да си побъбря с човек, пратен от някогашния ми другар по перо. Слезте от перилата, че започва да ми се вие свят.

Вин скочи на терасата и се огледа бдително.

— Другар по перо?

— Сет е един от най-добрите поети, които съм чел, дете мое — каза Бавнобързеца и й посочи креслото до себе си. — Близо десетилетие си обменяхме творби, докато не го увлече политиката. Той също не обичаше „приказките“. За него всичко трябваше да е грубо и „реално“, дори поезията му. Но предполагам, че вие ще сте на същото мнение.

Вин сви рамене и се настани в креслото.

— Вероятно.

— Намирам в това ирония, която едва ли ще разберете — рече усмихнато старецът. — А сега, какво всъщност искате от мен?

— Да науча повече неща за Йомен, бившия принудител, а сега крал.

— Той е добър човек.

Вин се намръщи.

— А — възкликна Бавнобързеца. — Май не го очаквахте? Всички ваши врагове ли трябва да са зли?

— Не — отвърна Вин, замислила се за дните на падането на Последната империя. — Аз например се омъжих за човек, когото някои от приятелите ми биха нарекли враг.

— Аха. Е, в такъв случай Йомен е чудесен човек и свестен крал. Много по-добър, отколкото беше Сет, ако ми позволите да заявя. Моят стар приятел често прекаляваше и понякога ставаше брутален. Той не притежава финия подход на истинския водач.

— И какво толкова добро е направил този ваш Йомен? — попита Вин.

— Запази града от разпадане — отвърна Бавнобързеца и изпуфтя с лулата. Димът се смеси с вихрещите се мъгли. — Освен това осигури на благородниците и скаа това, което искаха.

— Което е?

— Стабилност, мило дете. Доста време светът бе обхванат от хаос и нито скаа, нито благородниците осъзнаваха своето място в него. Обществото се рушеше, а хората гладуваха. Сет не направи почти нищо, за да спре този процес — непрестанно воюваше, за да съхрани това, което бе спечелил. А сетне мястото му зае Йомен. Хората виждаха в него олицетворение на истинската власт. Преди Рухването ни управляваше Министерството на лорд Владетеля и народът бе готов да приеме един принудител за свой водач. Йомен незабавно пое контрол над плантациите и осигури храна на хората, отвори отново Фадрексите мини и върна на благородниците усещането за ред.

Вин мълчеше. До съвсем скоро би й се сторило странно, дори непонятно, че хората сами биха се върнали към предишния робски живот. Но и в Лутадел се бе случило нещо подобно. Хората прокудиха Елънд, който им бе дал големи свободи, и поставиха на престола Пенрод — само защото им обеща да върне това, което бяха изгубили.

— Йомен е принудител — заяви тя.

— Хората обичат познатото, мило дете.

— Те са потиснати.

— Някой трябва да води — посочи старецът спокойно. — И някой трябва да следва. Така е устроен животът. Йомен даде на хората нещо, за което жадуват още от Рухването — самоопределение. Скаа работят, бият ги и ги поробват, но си знаят мястото. Благородниците се забавляват с балове — но винаги е било така.

— Балове? — попита Вин. — Светът е пред своя край, а Йомен устройва балове?

— Разбира се — отвърна Бавнобързеца и смукна от лулата. — Йомен управлява, като поддържа добре статуквото. Дава на хората това, което са имали преди — а баловете бяха част от живота преди Рухването, дори в малки градчета като Фадрекс. Ето например тази вечер ще има празненство в Цитаделата Ориеле.

— В деня, когато чужда армия обсади града ви?

— Нали сама току-що казахте, че светът е на прага на катастрофа — рече старецът и я посочи с лулата. — От тази гледна точка армията не е кой знае каква заплаха. Освен това Йомен прави нещо, което лорд Владетеля пропускаше — той винаги лично посещава баловете, устройвани от неговите поданици. И по този начин ги успокоява, вдъхва им увереност. Ето защо ден като този, с поява на армия пред стените, е идеален за бал.

Вин го гледаше объркана и смутена. От всичко, което очакваше, баловете бяха на последно място в списъка. Всъщност дори ги нямаше в него.

— Добре де — рече тя. — Кое е слабото място на Йомен? Има ли нещо в миналото, което бихме могли да използваме? Нещо, което да го прави уязвим? Къде да го ударим?

Бавнобързеца замислено издуха клъбце дим. Лек повей обгърна фигурата му мъгливи повлекла.

— Е? — подкани го Вин.

Старецът въздъхна.

— Мило дете, преди малко ви казах, че харесвам този човек. Защо да ви давам информация, която да използвате срещу него?

— Защото сте информатор — посочи Вин. — Това правите — продавате информация.

— Аз съм разказвач — поправи я Бавнобързеца. — Но историите ми не са предназначени за всички. Защо да предавам информация на хора, които възнамеряват да нападнат моя град и да свалят законния ми господар?

— След като завземем града, ще ви осигурим важен управленски пост.

— Ако наистина вярвате, че подобно предложение може да ме заинтересува, значи Сет ви е разказал твърде малко за моята скромна личност.

— Можем да ви платим добре.

— Аз продавам информация, мило дете. Не душата си.

— Досега не ми оказахте почти никакво съдействие.

— Кажете ми, мило дете, защо трябва да ме е грижа за това?

Вин се намръщи. „Този тип несъмнено е най-странният информатор, с когото съм си имала работа“.

Бавнобързеца изпуфка с лулата. Изглежда, смяташе разговора за приключен.

„Той е благородник — сети се тя. — Харесва света такъв, какъвто е бил някога. Уютният някогашен свят. Дори скаа се боят от промените“.

Тя се изправи.

— Ще ви кажа защо мен ме е грижа, уважаеми. Защото пепелта покрива всичко и скоро ще затрупа хубавичкия ви град. Мъглите убиват. Земетресения раздират земята, а саждивите кратери са по-активни от всякога. Назряват промени. Все някога Йомен ще трябва да ги забележи. Вие мразите промените. Аз също ги мразя. Но нещата не могат да останат такива, каквито са били — и това е добре, защото когато престане да се променя, светът е обречен да умре. — И се обърна да си тръгне.

— Говорят, че вие ще спрете саждопадите — тихо каза старецът зад нея. — Че слънцето пак ще стане жълто. Наричат ви Наследницата на Оцелелия. Героя на времето.

Вин се обърна и го погледна през мъгливите повлекла.

— Да — отвърна лаконично.

— Май носите на плещите си доста голямо бреме.

— Или това, или трябва да се откажа.

Бавнобързеца помълча, после въздъхна.

— Седнете. — И отново посочи креслото.

Вин седна.

— Йомен е добър човек — повтори Бавнобързеца, — но е посредствен предводител. Той е чиновник, работеше в Отдела по снабдяване. Знае как да организира нещата — да осигурява провизии, да подготвя нови строежи. Това би трябвало да го направи и добър водач. Но на практика…

— Не и когато светът е пред своя край — довърши тихо Вин.

— Именно. Ако това, което чух, е вярно, съпругът ви е човек с визия, човек на действието. И тъй като нашият малък град също има право да оцелее, се нуждаем от това, което той може да ни предложи.

— И какво ще направим тогава?

— Йомен има няколко недостатъка — отвърна Бавнобързеца. — Той е спокоен човек, човек на дълга. Но вярва фанатично в лорд Владетеля и неговата система.

— Дори сега? — попита Вин. — След като лорд Владетеля е мъртъв?

— Да, защо не? — отвърна с въпрос Бавнобързеца. — Оцелелия също е мъртъв, нали? Но това не попречи на неговата революция.

— Добър аргумент.

— Йомен е вярващ човек — продължи старецът. — И това е както слабо звено, така и силно. Вярващите нерядко се опитват да постигнат невъзможното и разчитат на провидението да им помогне. — Спря и я погледна в очите. — Подобно поведение може да се окаже недостатък, ако това, в което вярват, бъде опорочено.

Вин мълчеше. Вярата в лорд Владетеля вече бе опорочена. Ако той наистина беше бог, не би трябвало да може да бъде убит. Какъв по-солиден аргумент от този?

— А ако Йомен има и друг недостатък — продължи Бавнобързеца, — това е неговото богатство.

— Какъв недостатък е това?

— Може да бъде, когато се запитате за източника. Той е скътал някъде парици — при това доста повече, отколкото би трябвало да има среден чиновник от Министерството. Никой не знае откъде са се взели.

„Скривалището — помисли Вин. — Намерил е атиума!“

— Виждам, че последната информация ви стресна — каза Бавнобързеца и издуха облаче дим. — Трябва да внимавате да не се издавате, когато разговаряте с информатори.

Вин се изчерви.

— Както и да е — рече старецът и се наведе над книгата. — Ако това е всичко, бих искал да се върна към четенето. Предайте моите поздрави на Ашуедър.

Вин кимна, надигна се и приближи перилата. И тъкмо да скочи, Бавнобързеца се покашля многозначително и каза:

— Обикновено… Хм, получавам известна компенсация за дадените сведения.

Вин повдигна вежди.

— Но нали преди малко казахте, че историите не трябва да имат цена?

— Казах — поправи я той, — че историите не могат да бъдат цена. А това е много по-различно, отколкото когато за тях се плаща. Вярно, че някои ще намерят дадена история за безполезна, докато други биха я оценили високо.

— Склонна съм да се съглася — рече Вин с усмивка и му хвърли кесията с боксинги — без онези няколко, които бяха обвити в плат. — Имперско злато. Все още върви тук, предполагам?

— Върви все още — потвърди старецът и прибра кесията. — Все още върви…

Вин излетя в нощта, профуча над близките къщи и разпали бронз, за да провери за аломантични пулсации наблизо. От малка бе свикнала да изпитва подозрителност към хора, които се преструват на слаби. Дълго време бе смятала, че Сет е скрит аломант, само защото бе парализиран. Тъкмо по тази причина провери и Бавнобързеца. Стар навик, с който не смяташе да се разделя.

Но зад гърба й нямаше пулсации и тя се отправи към друг от информаторите на Сет. Сведенията на Бавнобързеца изглеждаха достоверни, но тя бе длъжна да ги потвърди. Спря се на информатор от другия край на веригата — просяка Хойд, който според Сет можел да бъде открит на един определен площад в точен час на нощта.

Няколко бързи скока я отведоха до площада. Тя се приземи на един покрив и огледа района. Тук улиците бяха засипани с пепел, а до стените се гушеха бродяги. Просяци без дом и работа. Някога Вин също бе живяла така, бе спала на улицата, беше се задъхвала от сажди и се бе молила да не завали. Присви очи и скоро забеляза един човек, който не спеше, а седеше неподвижно под сипещите се сажди. Ушите й доловиха слаб звук. Мъжът си тананикаше, както се твърдеше в дадените й инструкции.

Вин се поколеба.

Не знаеше точно каква е причината, но нещо тук не й се нравеше. Тя се обърна и без да се подвоуми, литна назад. Ето това бе разликата между нея и Елънд — Вин невинаги се нуждаеше от конкретна причина. Осланяше се на усета си, докато Елънд винаги искаше да провери нещата, да открие защо, да намери логична връзка. Качество, което не можеше да не харесва в него. Но ако я беше видял сега, как се отдръпва безпричинно, сигурно щеше да се ядоса.

Може би нямаше да се случи нищо лошо, ако беше слязла на площада. А може би напротив. Никога нямаше да разбере, а и не държеше да разбере. Както безброй много пъти в живота си тя просто се осланяше на инстинктите си.

Отиде на една улица, която бе посочил Сет, и завладяна от неочаквано любопитство, не потърси информатора, а се запрехвърля от една котва към друга в гъстата мъгла и след малко стигна до голяма сграда със светещи прозорци.

Според написаното от Сет Отделът по снабдяване се бе намирал в най-голямата от всички постройки на Стоманеното министерство в града. Фадрекс бе изпълнявал функцията на транспортен възел между Лутадел и няколко важни града на запад. Разположен близо до канала и добре укрепен срещу бандитски нападения, той бе идеално място за регионален щаб на Отдела по снабдяване. От друга страна, не бе достатъчно ключов, за да привлече вниманието на Ортодоксалния и Инквизиторския отдел — традиционно най-силните ведомства в Министерството.

Това означаваше, че като главен принудител на Отдела по снабдяване Йомен е бил и най-важният управник в областта. От думите на Бавнобързеца Вин бе заключила, че Йомен е типичен министерски чиновник — сух, скучен, но достатъчно ефикасен. Беше съвсем естествено да избере сградата на Отдела за свой дворец. Така бе предположил Сет и сега Вин потвърди догадката му. Въпреки късния час в сградата кипеше живот и входовете й се охраняваха от войници. Йомен вероятно се бе спрял на тази сграда, за да припомня на всички откъде произлиза авторитетът му.

За нещастие тъкмо тук вероятно бе разположено и скривалището на лорд Владетеля. Вин въздъхна и откъсна поглед от сияещата сграда. Нямаше търпение да се промъкне вътре и да потърси вход към подземието. Но дори Келсайър не би се опитал да влезе в сграда, за която не знае нищо. В Ортьо бе съвсем различно — там сградата се оказа изоставена. Тя реши да обсъди събраната информация с Елънд, да изчака няколко дни и чак тогава да се опита да се промъкне вътре.

Разпали калай и прочете името на последния информатор. Беше благородник, в което нямаше нищо странно, като се имаше предвид общественото положение на самия Сет. Трябваше да поговори и с него. Но докато се носеше над града, нещо привлече вниманието й.

Някой я следеше.

Успя да го зърне само за миг в кълбящите се мъгли. Незабавно разпали бронз и бе възнаградена с познатото, макар и слабо туптене — идваше някъде отзад. Прикрити аломантични вибрации. Обикновено когато някой аломант гореше мед — както този зад нея сега, — подсилените от бронз сетива на друг не можеха да го усетят. Но по причина, която Вин така и не успяваше да си обясни, тя можеше да прониква през тази завеса. Същото го умееше и лорд Владетеля, както и неговите инквизитори.

Вин продължи напред. Аломантът я следваше, сигурен, че тя не може да го усети. Движеше се бързо, с леки подскоци, на безопасно разстояние. Очевидно беше Мъглороден, тъй като само Мъглородните можеха да горят едновременно мед и стомана.

Вин не беше изненадана. Очакваше в града да има Мъглороден и си даваше сметка, че докато се придвижва, може да привлече вниманието му. Въпреки това беше оставила открити аломантичните си пулсации за всеки — Мъглороден или Търсач, — който би могъл да дебне. По-добре бе да накара врага да се разкрие, отколкото да го остави да я следи незабелязан.

Ускори ход, но не чак толкова, че да предизвика подозрения и преследвачът й също трябваше да увеличи темпото. Вин се насочи към градската порта, сякаш възнамеряваше да напусне Фадрекс, и когато я наближи, аломантичните й сетива очертаха синкави линии, сочещи към тежките железни панти, придържащи портите за скалите.

Можеше да ги използва като солидни котви! Вин разпали пютриум, за да подсили издръжливостта на тялото си, Тласна се от пантите и полетя рязко назад.

В същия миг аломантичните пулсации зад гърба й изчезнаха.

Вин профуча през пепел и мъгли, бързо се Притегли към един покрив, приклекна върху него и се заозърта напрегнато. Другият аломант вероятно бе изгасил всичките си метали. Но защо? Знаеше ли, че тя може да прониква през медни облаци? Тогава защо я бе проследил тъй необмислено?

Побиха я тръпки. Имаше още нещо, което излъчваше аломантични пулсации нощем. Мъгливият призрак. Не го беше виждала повече от година. При последната им среща той едва не бе погубил Елънд — само за да го върне като Мъглороден.

Все още не знаеше каква е ролята на мъгливия призрак в тази история. Той със сигурност не беше Гибелта — Вин я бе почувствала, когато я освободи от Кладенеца на Възнесението. Усещането бе различно.

„Всъщност защо да е призрак?“ — помисли тя. Ала пулсациите бяха секнали така внезапно…

Объркана и малко изплашена, тя се Тласна, прелетя над градските стени и се насочи към лагера на Елънд.

28.

— Сигурна ли си, че е бил мъгливият призрак? — попита Елънд и вдигна намръщено лице от недописаното писмо — пишеше го с твърд писец върху метален лист. Предпочиташе да спи в каютата на ладията вместо в палатката. Тук не само бе по-удобно, но и се чувстваше по-сигурен.

Вин въздъхна, качи се на леглото и подпря брадичка на коленете си.

— Не зная. Уплаших се и побягнах.

— Добре си направила. — Елънд потрепери, като си спомни срещата си с призрака.

— Сейзед е убеден, че мъгливият призрак не е зъл — каза Вин.

— Аз също — отвърна Елънд. — Ако си спомняш, аз бях този, който тръгна право към него, понеже твърдях, че се държи приятелски. След което той ме прободе.

— Опитваше се да ми попречи да освободя Гибелта. Смятал е, че ако умреш, ще задържа силата в себе си и ще те излекувам, вместо да я пускам на воля.

— Вин, няма как да знаеш със сигурност какви са били намеренията му. Нищо чудно да свързваш случайни събития.

— Може би. Но тъкмо призракът е помогнал на Сейзед да открие, че Гибелта променя текстове.

Последното беше истина — естествено, ако можеше да се вярва на твърденията на Сейзед. А терисецът бе малко… объркан след смъртта на Тиндуил. „Не — рече си Елънд, внезапно обзет от чувство за вина. — Може да се бори с тежката си участ, но е два пъти по-благонадежден от всички нас“.

— О, Елънд — въздъхна Вин. — Толкова много неща не знаем! Напоследък имам усещането, че животът ми е като книга, написана на непознат за мен език. Мъгливият призрак е замесен във всичко това, но нямам представа по какъв начин.

— Вероятно е на наша страна — рече Елънд, макар че не можеше да прогони спомена за това как го бе пробол и как животът изтичаше от него. И как умираше със съзнанието какво ще причини това на Вин.

Опита да се съсредоточи върху разговора.

— Ти смяташ, че мъгливият призрак се е опитал да ти попречи да освободиш Гибелта, а Сейзед твърди, че му е дал ценна информация. Това го прави враг на нашия враг.

— За момента — съгласи се Вин. — Но мъгливият призрак е много по-слаб от Гибелта. Усещала съм присъствието и на двамата. Гибелта е… необятна. Могъща. Тя може да чува думите ни — може да наблюдава едновременно много места. Мъгливият призрак е много по-слаб. По-скоро е като спомен, отколкото като реална сила или мощ.

— Все още ли смяташ, че те мрази?

Вин сви рамене.

— Не съм го виждала повече от година. Но съм сигурна, че не е от явленията, които търпят промени, а винаги съм долавяла от него омраза и враждебност. — Млъкна и се намръщи. — От нощта, когато го видях за първи път, престанах да се чувствам уютно сред мъглите.

— Сигурна ли си, че тъкмо призракът не е причина за убийствата и заболяванията на хората?

Вин кимна.

— Да, сигурна съм.

Беше твърдо убедена в това, макар че според Елънд просто избързваше с преценката. Призрак или привидение, което се скита из мъглите? Напълно възможно бе да е свързан с внезапната смърт на хората, попаднали в същите тези мъгли.

Разбира се, хората, които умираха в мъглите, нямаха рани от пробождане, а хващаха мъгливата треска. Елънд въздъхна и потърка уморено очи. Реши да се върне към недовършеното писмо до лорд Йомен на заранта.

— Елънд — каза Вин. — Тази вечер казах на един човек, че ще спра саждопадите и ще върна жълтия цвят на слънцето.

Елънд повдигна вежди.

— На някой от информаторите ли?

Вин кимна. В каютата настъпи тишина.

— И как можа да го кажеш? — попита той след малко.

— Аз съм Героят на времето, нали? Дори Сейзед го твърдеше, преди да започне да страни от нас. Това е съдбата ми.

— Същата „съдба“, която твърдеше, че ще вземеш силата от Кладенеца на Възнесението и ще я освободиш в името на всеобщото добро на човечеството?

Вин кимна.

— Вин — рече с усмивка Елънд. — Наистина не смятам, че точно сега е моментът да се тревожим за понятия като „съдба“. Искам да кажа, след като разполагаме с доказателство, че пророчествата са били променени от Гибелта, за да подмамят някого да я освободи.

— Все някой трябва да мисли и за саждите — отвърна Вин.

Нямаше какво да отговори на това. Логично устроеният му ум го подтикваше да спори, да посочи, че трябва да се съсредоточат върху непосредствените проблеми — да изградят стабилно управление, да разкрият оставените от лорд Владетеля тайни, да подсигурят провизии от скривалищата, Ала несекващите саждопади се превръщаха в назряващо бедствие. Ако продължаваха така, съвсем скоро небето щеше да се превърне в плътна черна буря от пепел.

Но беше невероятно трудно да си помисли, че Вин — неговата жена — може да направи нещо, с което да върне цвета на слънцето и да спре саждопадите. „Демоа е прав — рече си той, докато почукваше с пръст по металното писмо до Йомен. — От мен не става добър последовател на Църквата на Оцелелия“.

Погледна я. Вин седеше с унесено изражение и мислеше за неща, които не би трябвало да са нейна грижа. Дори след като цяла нощ бе обикаляла из вражеския град, след като дни наред бе пътувала, а лицето й бе изцапано със сажди, пак бе хубава. Не — прекрасна.

И в този момент Елънд осъзна нещо. Вин не се нуждаеше от човек, който да се прекланя пред нея. Нямаше нужда от ревностен последовател като Демоа, най-малко в лицето на Елънд. От него не се искаше да е член на Църквата на Оцелелия. По-важното бе да е добър съпруг.

— Хубаво де — рече той. — Да го направим.

— Кое? — попита Вин.

— Ами да спасим света — отвърна Елънд. — Да спрем саждопадите.

Вин изсумтя раздразнено.

— Казваш го, сякаш е шега.

— Не, говоря сериозно — каза той и стана. — Ако наистина смяташ, че трябва да го направим — ако чувстваш, че си призвана за това, — да се захващаме. Ще ти помогна с каквото мога.

— А какво ще кажеш за по-раншните си думи? — попита Вин. — В скривалището — когато говореше за разделение на труда. Аз да се занимавам с мъглите, а ти с обединението на империята.

— Сгреших.

Вин се усмихна и Елънд изведнъж се почувства, сякаш светът поне малко се е оправил.

— Добре де — рече той и седна до нея. — Какво предлагаш? Някакви идеи?

Вин помисли малко.

— Да. Но не мога да ти ги кажа.

Елънд се намръщи.

— Не защото не ти вярвам — обясни тя. — А заради Гибелта. Заради онзи надпис в скривалището: че всичко, което кажа — или напиша, — ще й стане известно. Така че ако говорим прекалено много, тя ще узнае плановете ни.

— Още един проблем, с който трябва да се справяме.

Вин стисна ръцете му.

— Елънд, знаеш ли защо в края на краищата се съгласих да се омъжа за теб?

— Не, разбира се — засмя се той.

— Защото осъзнах, че ми вярваш. Вярваш ми, както никой досега. В онази нощ, когато се бих със Зейн, реших да ти се доверя напълно. Силата, която разрушава света… ние притежаваме нещо, което тя никога няма да може да разбере. Искам да кажа, че не ми трябва толкова помощта ти, колкото вярата ти в мен. Надеждата. Това е нещо, което никога не съм имала и за което съм разчитала на други.

Елънд бавно кимна.

— Имаш я.

— Благодаря ти.

— Знаеш ли — добави Елънд, — през онези дни, когато отказваше да се омъжиш за мен, непрестанно си мислех колко си странна.

Тя повдигна вежди.

— Хъм, това е доста романтично.

Елънд се усмихна.

— О, стига. Вин, трябва да признаеш, че си необикновена жена. Ти си като някаква причудлива смес от улично хлапе, благородна дама и котка. Като прибавим и това, че успя — за трите кратки години, през които сме заедно — да убиеш не само единствения ми бог, но и баща ми, брат ми и годеницата ми. Доста зловеща подправка към нашата връзка. Няма да възразиш, че това е странна основа за брачен живот, нали?

Вин само завъртя очи.

— Почти се радвам, че нямам и други близки роднини — продължи Елънд. И добави: — Освен теб, разбира се.

— Не смятам да мра, ако намекваш нещо подобно.

— Не — рече Елънд. — Съжалявам. Аз просто… добре де, ти знаеш. Както и да е, опитвам се да обясня нещо. В края на краищата престанах да се притеснявам от твоите странности. Осъзнах, че няма значение дали те разбирам, след като и без това ти вярвам. Глупаво, нали? Та искам да ти кажа, че съм съгласен напълно. Не зная какво правиш и нямам представа как смяташ да го постигнеш. Но вярвам, че ще успееш.

Вин се притисна в него.

— Ще ми се само да можех да ти помогна с нещо — допълни той.

— Заеми се със съвпаденията на числата — каза Вин. Макар че тъкмо тя бе забелязала странната и необяснима закономерност със засегнатите от мъглите, не обичаше да борави с числа. Нямаше нито нужната подготовка, нито опит да се справи с проблема.

— Сигурна ли си, че това може да има нещо общо?

— Нали тъкмо ти каза, че резултатите са странни.

— Да де. Добре, ще поработя по въпроса.

— Само не ми казвай, ако откриеш нещо.

— Това пък с какво ще ни помогне?

— С доверието — отвърна Вин. — Ще ми кажеш какво да правя, но не и защо. Може би така ще успеем да се задържим на крачка пред врага.

„Да се задържим на крачка пред врага? — помисли Елънд. — Това нещо притежава силата да затрупа цялата империя със сажди и очевидно може да чуе всяка произнесена дума. Как ще се «задържим» пред нещо такова?“ Но пък току-що бе обещал да има пълно доверие на Вин.

Тя кимна към бюрото.

— Това писмото ти до Йомен ли е?

— Да. Надявам се да се съгласи да разговаря с мен, след като вече съм тук.

— Бавнобързеца, изглежда, го смята за добър човек. Може би Йомен ще се вслуша в думите ти.

— Не зная защо, но се съмнявам. — Елънд замълча за миг, прехапал устна. — Снощи казах, че първо ще опитам по дипломатически път, но знаем, че Йомен ще отхвърли предложението ми. Затова доведох армията — можех да пратя само теб, както направих в Ортьо. Но в този случай промъкването няма да ни свърши работа, трябва да влезем в града, ако искаме да получим припасите в скривалището. Този град ни трябва, Вин. Щях да дойда тук, дори под Фадрекс да нямаше скривалище, защото Йомен е твърде голяма заплаха за моята империя. А и не бива да пренебрегваме възможността лорд Владетеля да е оставил в скривалището важна информация. В този склад има зърно, но Йомен сто на сто не може да го засее заради недостига на слънчева светлина. Така че вероятно ще го даде за храна на хората — истинско прахосничество, след като можем да го засеем в Централната област. С две думи, градът трябва да е наш, нямаме друг избор. Въпросът е какво да предприема, ако Йомен откаже да преговаря. Да пратя армията да нападне околните селища? Да отровя хранителните запаси и водата? Ако си права и той е намерил скривалището, ще разполага с предостатъчно храна, за да издържи на обсадата ни. Но ако я унищожим, хората му ще гладуват… — Елънд поклати глава. — Помниш ли когато екзекутирах Джастис?

— Постъпи правилно — побърза да го увери Вин.

— Знам — каза Елънд. — Убих го, защото доведе армия от колоси, а после ги остави да вилнеят из околностите. А аз правя същото тук. Водя двайсет хиляди чудовища.

— Но можеш да ги контролираш.

— Джастис също смяташе, че ги контролира — възрази Елънд. — Вин, не искам да пускам тези чудовища на свобода. Но какво ще стане, ако обсадата се провали и трябва да вляза във Фадрекс със сила? Без помощта на колосите няма да се справя. — Той поклати глава. — Да можех само да поговоря с Йомен. Може би ще го накарам да се вразуми, или поне ще се уверя, че не остава друга възможност освен да го сваля със сила.

Вин се поколеба.

— Това… би могло да се уреди.

Елънд я погледна, после подметна:

— В града продължават да устройват балове — обясни тя. — И крал Йомен присъства на всички тях.

Елънд премигна. В първия момент си помисли, че не я е разбрал правилно. Но когато надзърна в очите й — и видя там почти налудничава решимост, — се увери в обратното. В нея имаше нещо от Оцелелия, или по-точно от Келсайър такъв, какъвто го описваха легендите. Дързост до степен на безразсъдство. Келсайър бе повлиял на Вин повече, отколкото бе склонна да признае.

— Вин — почна той, като се стараеше да е спокоен, — да не би да ми предлагаш да отидем на бал в град, който сме обсадили?

Вин повдигна рамене.

— Ами да. Защо не? И двамата сме Мъглородни — можем да се промъкнем в града без особени проблеми.

— Да, но… — И млъкна.

„Ще съм в едно помещение с благородниците, които смятам да сплаша — да не говорим, че ще имам достъп до човека, който отказва да се срещне с мен и същевременно не може да избяга, защото ще излезе, че е страхливец“.

— Виждам, че идеята ти харесва. — Вин се усмихваше дяволито.

— Идеята е безумна — отвърна Елънд. — Аз съм император — не би трябвало да се промъквам в града на своя противник и да ходя по забави. — Вин го гледаше с присвити очи. — Но не мога да отрека, че в нея има известен чар.

— Йомен няма да дойде на среща с нас — каза тя, — така че ние ще му идем на крака на бала.

— От доста време не съм ходил на балове. Ще трябва да си подбера книги, както правех едно време.

Вин изведнъж пребледня и Елънд се втренчи изплашено в нея. Какво ставаше? Не беше от това, което бе казал — нещо друго беше. „Какво? Убийци? Мъгливи призраци? Колоси?“

— Току-що се сетих — рече тя, — че не мога да ида на бал. Нямам рокля!

29.

Като на повечето градове в Последната империя, на Ортьо не бе разрешено да вдигне градски стени. В младежките години на Сейзед, преди да се разбунтува, фактът, че градовете не можеха да се укрепяват със защитни съоръжения, бе скрито доказателство за уязвимостта на лорд Владетеля. В края на краищата, щом се страхуваше от въстания в градовете, лорд Владетеля вероятно знаеше нещо, което не бе известно на другите: че може да бъде победен.

Подобни разсъждения бяха отвели Сейзед при Мейр, а след това и при Келсайър. А сега го бяха довели в Ортьо — град, който в края на краищата се бе разбунтувал срещу властта на благородниците. За нещастие в тази категория бе попаднал и самият Елънд Венчър.

— Това никак не ми се нрави, почитаеми Пазителю — рече капитан Горадел, който крачеше до каретата — в името на своя авторитет Сейзед се бе съгласил се качи при Бриз и Алриане.

— Опасявам се, че обстановката в града е крайно усложнена — продължи Горадел. — Не мисля, че ще сте в безопасност.

— Аз пък не мисля, че е чак толкова зле, колкото твърдиш — възрази Сейзед.

— Ами ако ви пленят? — попита Горадел.

— Драги ми капитане — рече Бриз и се приведе, за да погледне Горадел през прозорчето. — Тъкмо затова кралете пращат посланици — тях може ги заловят и да ги убият, но величията ще си запазят главите. Ние, приятелю, за разлика от Елънд, можем да бъдем жертвани.

Горадел се намръщи.

— Не ми се ще да ме жертват.

Сейзед надзърна от прозорчето към града. Беше голям, един от най-старите градове в империята. С интерес забеляза, че пътят се спуска надолу към един пресъхнал канал.

— Какво е това? — попита Алриане, която бе подала русата си главица от другия прозорец на каретата. — Защо са издълбали пътищата си в земята?

— Това са канали, мила — обясни й Бриз. — Минавали са през целия град. Обаче са пресъхнали — от земетресение или нещо друго.

— Изглежда зловещо — рече Алриане и прибра глава. — Сградите изглеждат два пъти по-високи.

Щом влязоха в града, ги спря отряд войници с кафяви униформи. Сейзед, разбира се, бе пратил вест за пристигането им и кралят — Гражданина, както го наричаха тук — му бе разрешил да влезе в града с малка група придружители.

— Казват, че техният крал иска да се срещне незабавно с вас, господарю терисец — рече Горадел, след като попита войниците защо ги спират.

— Не си губи времето, а? — подметна Бриз.

— Ами да не се бавим тогава — каза Сейзед.

— Не сте желани тук.

Куелион, Гражданина, имаше късо подстригана коса, сипаничава кожа и военна стойка. Сейзед се зачуди откъде този човек — преди Рухването очевидно фермер — е придобил управнически умения.

— Много добре разбирам, че не желаете да виждате чужди войници в града — отвърна кротко Сейзед. — Но трябва да ви уверя, че не идваме тук със завоевателски намерения. Двеста души едва ли могат да се нарекат армия.

Куелион стоеше до бюрото си с ръце зад гърба. Носеше типични за скаа панталони и риза, наскоро боядисани в яркочервено. Неговата „зала за аудиенции“ бе всъщност заседателна зала в благороднически дом. Стените бяха белосани, а свещниците — свалени и отнесени. Без мебели и украса стаята приличаше на кутийка.

Сейзед, Бриз и Алриане седяха на прости дървени столове — единственото удобство, което им бе предложил Гражданина. Горадел стоеше до едната стена заедно с десетима от хората си. До другата се бяха подредили двайсетината помощници на Куелион — Сейзед предполагаше, че са членове на правителството. И те носеха червени дрехи като Куелион, макар и не в толкова ярък цвят.

— Не става дума за войниците, терисецо — отвърна Куелион. — А за човека, който ви изпраща.

— Император Венчър е добър и разумен монарх — отвърна Сейзед.

— Елънд Венчър — презрително заяви Куелион — е лъжец и тиран.

— Това не е вярно.

— Така ли? — попита Куелион. — А как получи трона? Като победи във война Страф Венчър и Ашуедър Сет, нали?

— Войната беше…

— Войната често е извинение за тирана, терисецо — прекъсна го Куелион. — От докладите зная, че неговата Мъглородна е накарала кралете да коленичат и да му се закълнат във вярност под заплахата да бъдат убити от колосите. Това прилича ли ви на действия на „добър и разумен“ монарх?

Сейзед не отговори.

— Знаеш ли как постъпваме с благородниците в нашия град, терисецо?

— Убивате ги, доколкото знам — отвърна тихо Сейзед.

— Както ни е наредил Оцелелия — заяви Куелион. — Твърдиш, че си бил негов съратник, преди Рухването. Но сега служиш на един от благородниците, срещу които той се бореше. Това не ти ли се струва непоследователно, терисецо?

— Лорд Келсайър постигна своята цел със смъртта на лорд Владетеля — отвърна Сейзед. — А след като успя, мирът…

— Мир? — прекъсна го отново Куелион. — Кажи ми, терисецо. Чувал ли си Оцелелия да говори за мир?

Сейзед се поколеба, после призна:

— Не.

Куелион се засмя.

— Поне си откровен. Единствената причина, поради която разговарям с теб, е, че Венчър е бил достатъчно хитър да прати терисец. Ако ми беше изпратил благородник, щях да го убия веднага и да му върна опърлената му глава вместо отговор.

Възцари се мълчание. Куелион бавно изгледа спътниците на Сейзед и после се обърна към хората си:

— Усещате ли? — попита ги. — Чувствате ли се вече засрамени? Надзърнете в душите си — не виждате ли там симпатия към тези слуги на един лъжец? — Впери поглед в Бриз. — Предупреждавах ви за аломантията, този черен инструмент на аристокрацията. Сега вече можете да го почувствате сами. Този човек, който седи до почитаемия терисец, е известен с името Бриз. Той е един от най-опасните хора на света. Усмирител със забележителни умения. — Пристъпи към Бриз. — Кажи ми, Усмирителю. Колцина приятели си си докарал с тази твоя магия? Колцина врагове си принудил да сложат край на живота си? Това хубавичко момиче до теб — използваш ли уменията си, за да го вкараш в леглото си?

— Ще призная, че ме спипа, драги — отвърна Бриз. — Но вместо да те поздравявам, задето усети докосването ми, може би трябва да се запиташ защо те подтикнах да кажеш това, което току-що каза?

Куелион се подвоуми — макар че Бриз очевидно блъфираше.

Сейзед въздъхна. Точно сега не биваше да предизвикват нежелателни реакции — но Бриз винаги действаше по този начин. Сега Гражданина щеше да се чуди дали не е под постоянното му въздействие.

— Господарю Куелион — заговори Сейзед, — живеем в опасни времена. Не се съмнявам, че сте го забелязали.

— Ние можем да се грижим сами за себе си — заяви Куелион.

— Не говоря за армии и бандити, Гражданино. Говоря за мъглите и саждопадите. Не сте ли забелязали, че мъглите се задържат все повече дневно време? Че правят странни неща с поданиците ви, че причиняват смъртта на някои от тези, които излизат сред тях?

Куелион не възрази, нито го обвини, че говори глупости. Това бе достатъчно потвърждение за Сейзед. И в този град хората умираха.

— Саждите вече валят непрестанно, Гражданино — продължи той. — Мъглите убиват, а колосите се скитат на свобода. Подходящо време за военни съюзи. В Централната област можем да отглеждаме растения, тъй като разполагаме с повече слънчева светлина. Император Венчър е открил метод за контрол над колосите. Каквото и да ни чака идната година, по-разумно е да си приятел на император Венчър.

Куелион поклати намусено глава и отново се обърна към помощниците си.

— Виждате ли — точно както ви казах. Първо заявява, че е дошъл с мир, после иде ред на заплахите. Венчър контролирал колосите. Венчър държал хранителните запаси. След малко ще каже, че Венчър командва и мъглите! — Извърна се към Сейзед. — Не сме свикнали да ни заплашват, терисецо. Ние не се безпокоим за бъдещето си.

Сейзед повдигна вежди.

— И защо така?

— Защото следваме Оцелелия — рече Куелион.

Сейзед се надигна.

— Бих искал да остана в града и при възможност да се срещна отново с вас.

— Няма да има нова среща.

— Моля ви. — Сейзед се поклони. — Бих искал да остана. Имате думата ми, че моите хора няма да ви създават проблеми. Ще получа ли разрешение? — И склони почтително глава.

Куелион промърмори нещо под нос, после махна с ръка.

— Добре. Понеже ако ти забраня, пак ще се промъкнеш в града. Остани, щом искаш, терисецо — но спазвай законите ни и не се бъркай, където не ти е работа.

Сейзед се поклони още по-дълбоко и излезе заедно с хората си.

— И тъй — рече Бриз, докато се настаняваше в каретата, — революционери убийци, всички носят еднакви сиви дрехи, улиците са пресъхнали канали и всяка десета къща е изгорена до основи. Елънд направо не можеше да ни избере по-хубаво местенце за посещение — припомнете ми да му го кажа, когато се върнем.

Сейзед се усмихна, макар че не му беше до смях.

— Не се тревожи, старче — продължи Бриз, когато потеглиха. — Нещо ми подсказва, че този Куелион не е и наполовина толкова страшен, колкото изглежда. Следващия път ще го убедим.

— Не съм сигурен, лорд Бриз. Този град е… различен е от другите градове. Водачите не изглеждат отчаяни, а хората са по-покорни. Няма да ни е леко тук, сигурен съм.

Алриане сръчка Бриз.

— Бриз, виж там!

Бриз примижа срещу светлината, а Сейзед се приведе напред и погледна през прозорчето. Десетина души се бяха скупчили около огън в един двор.

— Прилича ми на…

— Гоблени — обади се крачещият до прозорчето войник. — И мебели. Според Гражданина луксозните вещи са знак за принадлежност към благородничеството. Кладата сигурно е запалена във ваша чест. Куелион сто на сто се е запасил с достатъчно подобни вещи, за да ги изгаря с показна цел при необходимост.

Сейзед се намръщи. Войникът бе прекалено добре осведомен. Огледа го с нескрито подозрение. Също като останалите войници и той бе вдигнал качулката си срещу саждопада. А под качулката — плътна превръзка през очите. Сляп ли беше? Сляп войник?! Но тогава как…

— Дух, момчето ми! — възкликна Бриз. — Знаех си, че все ще изникнеш отнякъде. Но защо носиш превръзка?

Дух не отговори на въпроса. Вместо това се обърна и погледна към разпалената клада. В позата му се усещаше… напрежение.

„Превръзката сигурно е достатъчно тънка, за да вижда през нея“ — помисли си Сейзед. Това бе единственото обяснение. Но пък платът изглеждаше дебел…

Дух се обърна към Сейзед и каза:

— Ще ви трябва база за операциите в града. Избрахте ли вече?

— Смятаме да отседнем в някой хан — каза Бриз.

— В този град няма ханове — обясни Дух. — Според Куелион хората трябва да си помагат и да приемат чужденците в къщите си.

— Тъй ли? — Бриз се намръщи. — Тогава май ще трябва да излезем на лагер извън града.

— Не — каза Дух. — Елате с мен.

— Сградата на Стоманеното министерство? — попита Сейзед, докато слизаше от каретата, и се намръщи.

— Куелион не е посегнал на нито едно от министерските учреждения — каза Дух, който вече бе слязъл и стоеше на широките стъпала пред вратата. — Претърсени са, но не са плячкосани. Мисля, че го е страх от инквизиторите.

— Напълно здравословен и рационален страх, момчето ми — каза Бриз, който не бързаше да слиза от каретата. Алриане също.

— Бриз, инквизиторите няма да ни безпокоят повече — увери го Дух. — Твърде са заети в опитите си да убият Вин. Хайде, елате.

Сейзед го последва по стъпалата. Зад тях Бриз въздъхна с нескрита досада и нареди на Горадел да му донесат чадър.

Сградата беше импозантна като всички седалища на Министерството. По време на управлението на лорд Владетеля тези сгради трябваше да олицетворяват имперската мощ във всички градове на Последната империя. Хората, които работеха в тях, бяха всъщност чиновници и писари, но тъкмо те съставляваха истинската сила на Последната империя. Те осъществяваха контрола над средствата за производство и управлението на работната ръка.

Като повечето сгради в Ортьо, и тази бе дървена, а не от камък. Без да дочака Сейзед, Бриз и Алриане, Дух почна да кърти дъските, с които бе закована вратата, и подхвърли през рамо:

— Сейзед, не знаеш колко се радвам, че си тук.

Сейзед хвана една дъска и я дръпна с всичка сила, но изглежда, бе попаднал на най-здраво закованата, защото докато дъските в ръцете на Дух се къртеха лесно, неговата не поддаваше.

— И защо се радвате че съм тук, лорд Дух? — изпъшка Сейзед.

— Не съм никакъв лорд, Сейз — изсумтя Дух. — Нито съм искал Елънд да ми дава тази титла.

— Той каза, че така сте щели да правите впечатление на жените — подкачи го Сейзед.

— Да бе — засмя се Дух и откърти поредната дъска. — То каква ли друга полза от титлите? Както и да е, наричай ме само Дух. Харесва ми това име.

— Добре.

Дух се пресегна и с едно леко дръпване откърти дъската, с която се бореше Сейзед. Терисецът го погледна изумено. Вярно, че Дух вече ставаше мъж, но чак пък такава сила…

— Радвам се, че си тук, защото трябва да обсъдя с теб някои неща — каза Дух. — Въпроси, с които другите не са наясно.

Сейзед се намръщи.

— Какви по-точно?

Дух се усмихна, бутна вратата с рамо и тя отскочи навътре. Пред тях се ширна голямо тъмно помещение.

— Въпроси за богове и хора, Сейзед. Ела.

И изчезна в тъмнината. Сейзед изчака малко, после подвикна:

— Дух? Не виждам нищо. Носиш ли фенер?

— Ох — възкликна Дух в тъмното. — Забравих. — Миг по-късно блесна искра и помещението се озари от светлината на фенер.

Бриз пристъпваше от крак на крак до Сейзед, хванал Алриане за ръка.

— Сейзед, я ми кажи — рече той, — само на мен ли ми се струва така, или момчето се е променило от последния път, когато го видяхме?

— Станал е по-самоуверен — отвърна Сейзед. — Но това си идва с времето, все пак вече е мъж. Защо обаче според вас носи тази превръзка на очите?

Бриз повдигна рамене.

— Винаги е бил малко странен. Може би смята, че така се прикрива и никой няма да го познае като бивш член на групата на Келсайър.

Сейзед нареди на капитан Горадел да охранява района отвън и влязоха в сградата. По всичко личеше, че е била използвана от Инквизиторския отдел — най-прословутото учреждение на Министерството. Не беше от местата, които Сейзед копнееше да посети. Последното място от подобен род бе Серанската конвента и обстановката там наистина бе зловеща. Но тази сграда, оказа се, нямаше нищо общо с Конвентата — отвътре бе най-обикновено чиновническо учреждение. Беше мебелирана малко по-оскъдно от повечето министерски сгради, но гоблените все още висяха по стените и подът бе застлан с меки червени килими.

Докато вървяха по коридорите, Сейзед се опитваше да си представи как е изглеждало всичко това по времето на лорд Владетеля. Нямаше да има и прашинка и въздухът щеше да е кристално чист. Зад бюрата щяха да седят чиновници, събиращи и съхраняващи сведения за благородническите Къщи, бунтовниците скаа и дори другите отдели на Министерството. Между Ортодоксалния отдел, който управляваше империята на лорд Владетеля, и Инквизиторския, който поддържаше реда, бе съществувало непрестанно съперничество.

Това не бе царство на страха, а на счетоводните книги и папките. Инквизиторите вероятно рядко се бяха отбивали тук.

Дух ги преведе през няколко разхвърляни помещения и влязоха в малка каменна крипта в дъното. Сейзед видя следи в прахта по пода и попита:

— Идвал ли си вече тук?

— Да — каза Дух. — И Вин също. Не помниш ли доклада? — Наведе се, опипа пода, хвана скритата дръжка и повдигна капака.

Сейзед надзърна в мрака на подземната кухина.

— Какво? — прошепна Алриане на Бриз. — Вин е била тук?

— Нали я пратихме да разузнае, мила — обясни Бриз. — Да намери…

— Скривалището — довърши Сейзед, докато Дух слизаше по стълбата. Беше оставил фенера при тях. — Складовете с припаси, оставени от лорд Владетеля. Те са тук.

— Добре де — каза Алриане. — Щом вече ги намерихме, защо трябва да се занимаваме с Гражданина и неговите побъркани селяндури?

— Защото няма как да изнесем припасите от града, докато Гражданина го държи под контрол — отекна гласът на Дух под тях.

— Освен това, мила — продължи Бриз, — Елънд не ни прати само за припасите — той очаква от нас да потушим бунта. Не можем да си позволим един от големите ни градове да въстане, защото размириците може бързо да се разпространят. Ще ти призная, малко ми е странно да съм от тази страна на барикадата: да потушавам бунт, вместо да го подклаждам.

— Бриз, изглежда, ще се наложи да организираме бунт срещу бунта — обади се Дух отдолу. — Ако това те успокоява де. Както и да е, вие тримата ще слезете ли, или не?

Сейзед и Бриз се спогледаха. После Бриз кимна към тъмнеещия отвор.

— След теб.

Сейзед вдигна фенера и заслиза по стълбите. След малко се озова на каменна площадка над огромна пещера. Бриз се спусна след него, като подаде ръка на Алриане, и възкликна изумено:

— В името на лорд Владетеля! Ама тя е огромна!

— Лорд Владетеля е направил тези скривалища за извънредни случаи — чу се гласът на Дух малко встрани от тях. — За ситуации като тази, в която се намираме. Каква полза, ако не са с подобни грандиозни размери?

„Грандиозни“ бе наистина точна дума. Сейзед се взираше с удивление в безбройните редици рафтове под тях.

— Сейзед, според мен трябва да се установим тук — каза Дух. — Това е единственото наистина добре защитено място в града. Ако слезем долу и оставим войниците на тази площадка, ще можем да използваме припасите и ще има накъде да отстъпим, ако ни нападнат.

Сейзед се обърна и огледа входа на пещерата. Беше тесен колкото да премине един човек — което означаваше, че ще е лесен за отбрана. А вероятно имаше начин и да го затворят.

— И на мен ми харесва тук — каза Бриз. — Ще ида да доведа войниците.

И тръгна нагоре, а Дух заслиза към дъното на пещерата. Сейзед остана с Алриане, заслушан в мрака. След малко попита:

— Това плисък на вода ли е?

Гласът на Дух отново долетя приглушено от тъмнината долу:

— Знаеш, че всяко скривалище е специализирано в нещо. Да, вода е. Огромно езеро.

— Аха! — възкликна Бриз зад гърба на Сейзед, тъкмо се връщаше с Горадел и войниците. — Ясно къде е отишла водата от каналите.

30.

— Няма ли да се опитате да ме разубедите? — попита учудено Елънд.

Хам и Сет се спогледаха.

— И защо да го правим, Ел? — попита Хам.

Стояха на носа на ладията. Слънцето залязваше и мъглите вече бяха започнали да се събират. Една седмица бе изминала, откакто Вин бе ходила на разузнаване във Фадрекс, без да успее да се промъкне в скривалището.

Тази вечер бе поредният бал и Елънд и Вин възнамеряваха да го посетят.

— Защото аз мога да измисля цял куп възражения — продължи Елънд. — Първо, излагам се на риска да бъда пленен. Второ, с появата си на празненството ще разкрия, че съм Мъглороден, и ще потвърдя слуховете, които вероятно са стигнали до Йомен. Трето, и двамата Мъглородни на армията ще са на едно място, където лесно могат да бъдат нападнати, а това не е никак разумно. И накрая, да не пропускаме факта, че да се ходи на бал по време на война е чиста лудост.

Хам сви рамене.

— Не е по-различно от онзи случай, когато отиде в лагера на баща ти пред стените на обсадения Лутадел. Само дето тогава не беше нито Мъглороден, нито император. Йомен не би рискувал да предприеме нещо срещу теб — той си дава сметка, че докато си наблизо, се намира в смъртна опасност.

— Той ще избяга — подхвърли Сет. — Балът ще свърши в момента, в който се появите.

— Не — възрази Елънд. — Не мисля така. — Обърна се и погледна към каютата. Вин все още се приготвяше — беше помолила армейските шивачи да прекроят роклята на една от готвачките. Елънд изпита неясна тревога. Колкото и умело да се справеха шивачите, роклята щеше да е твърде скромна сред разкошните тоалети на бала.

Обърна се към Сет и Хам.

— Не мисля, че Йомен ще избяга. Сигурно си дава сметка че ако Вин иска да го убие, би нападнала двореца тайно. Полага твърде големи усилия, за да покаже, че след убийството на лорд Владетеля нищо не се е променило. А когато се появим на бала, ще изглежда сякаш ние играем същата игра. Той ще остане, за да види дали може да спечели нещо от това, че спазваме неговите правила.

— Йомен е глупак — заяви Сет. — Не мога да повярвам, че се опитва да върне нещата такива, каквито са били.

— Поне се старае да осигури на поданиците си това, което искат. Там ти е грешката, Сет. Изгубил си кралството си в момента, в който си заминал, защото не ти е пукало какво мислят другите.

— Кралят не бива да се съобразява с мнението на поданиците си — тросна се Сет. — На негова страна е армията — а това означава, че другите трябва да се съобразяват с него.

— Ще ми позволиш да не се съглася — обади се Хам и се почеса замислено по брадичката. — Теорията ти куца. В крайна сметка и кралят трябва да се съобразява с някого — ако например държи поданиците му да изпълняват заповедите му, ще трябва да се съобразява с армията. Но пък ако армията е доволна, понеже разчитат на нея, тогава е възможно да възникне друг проблем и…

Млъкна и се замисли, а Сет се намръщи.

— Трябва ли навсякъде да търсиш логика, за да се забавляваш?

Хам продължаваше да се чеше по брадичката.

Елънд се усмихна и отново погледна към каютата. Беше му приятно да чуе стария Хам. Възраженията на Сет напомняха тези на Бриз в предишните им спорове. Значи затова Хам напоследък се беше отказал от логическите си главоблъсканици. Защото нямаше кой да му възразява.

— Та значи, Елънд — продължи Сет, — ако умреш, аз поемам властта, нали?

— Ако нещо се случи с мен, ще ме замести Вин — отвърна Елънд. — Знаеш го.

— Така де — кимна Сет. — Но ако умрете и двамата?

— Сейзед е следващият, Сет. Вече го обсъждахме.

— Да, но кой ще командва армията? — попита Сет. — Сейзед замина за Ортьо. Кой ще води тези хора, докато него го няма?

Елънд въздъхна.

— Сет, ако по някакъв начин Йомен успее да убие и двама ни, моят съвет е да избягаш. Защото в такъв случай ти ще си най-старшият тук и Мъглородният, дето ни е видял сметката, ще дойде да види и твоята.

Сет се усмихна доволно, а Хам се намръщи.

— Хам, ти никога не си ламтял за титли — каза Елънд. — И се дразниш от всеки пост, който ти давам.

— Разбира се, че ще се дразня — отвърна Хам. — Но какво ще кажеш за Демоа?

— Сет има по-голям опит — отвърна Елънд. — И повече качества, отколкото изглежда на пръв поглед. Аз ти вярвам и това би трябвало да ти стига. Сет, ако нещата се объркат, заповядвам ти да се върнеш в Лутадел, да намериш Сейзед и да му предадеш, че той ще е новият император. А сега…

Млъкна, защото чу вратата на каютата да се отваря. Обърна се, готов за неискрени комплименти, и замръзна.

Вин стоеше на прага, облечена с изумителна черна рокля със сребриста бродерия, ушита по последна дума на модата. Лъскавата й черна коса, която често сплиташе на плитка, беше спусната върху раменете, внимателно подравнена и леко накъдрена. Единственото украшение, което носеше, бе семплата обеца, която й бе останала от майка й.

Винаги я бе смятал за красива. Но сега… от колко време не я бе виждал с рокля, прическа и грим? Опита се да каже нещо, да й направи комплимент, но гласът му изневери.

Тя пристъпи лекичко към него и го целуна по бузата.

— Ще го приема за знак, че съм се справила добре. Забравих каква досада е да носиш рокля. И грим! Честно, Елънд, няма да ти позволя повече да се оплакваш от костюмите.

Хам се изкиска и Вин го погледна.

— Какво има?

— Ах, Вин — рече Хам, скръстил мускулестите си ръце, — кога порасна, без да разбера? Сякаш едва преди седмица се криеше в ъглите, подстригваше се като момче и се озърташе като изплашено мишле.

Вин се усмихна.

— Помниш ли кога се срещнахме за пръв път? Не знаеше риба ли съм, или рак.

Хам кимна.

— Бриз едва не припадна, когато установи, че през цялото време сме разговаряли с Мъглородна! Честно казано, Вин, понякога не мога да повярвам, че си онова изплашено девойче, дето Келсайър го доведе при нас.

— От тогава минаха пет години, Хам. Вече съм на двайсет и една.

— Зная — отвърна с въздишка Хам. — Ти си като децата ми: докато се усетя, взеха, че пораснаха. Навярно познавам теб и Ел по-добре от тях…

— Скоро ще се върнеш при тях, Хам — каза Вин и сложи ръка на рамото му. — Когато всичко това свърши.

— О, зная — отвърна той и се засмя с неувяхващия си оптимизъм. — Но никога не можеш да върнеш пропуснатото. Надявам си накрая поне да се окаже, че си е заслужавало.

Елънд поклати глава, най-сетне възвърнал гласа си.

— Мога да кажа само едно. Ако готвачките ни носят такива рокли, значи им плащам твърде много.

Вин се засмя.

— Говоря сериозно, Вин — продължи Елънд. — Армейските шивачи са добри, но няма начин тази рокля да е ушита от материали, с които разполагаме в лагера. Откъде я взе?

— Това е тайна — отвърна Вин, присви очи и се разсмя. — Ние, Мъглородните, сме невероятно загадъчни.

Елънд я погледна.

— Хъм… Вин, аз също съм Мъглороден. Не мога да разбера…

— Не е необходимо — отвърна Вин. — Такива сме си по природа. Ела — слънцето вече залязва. Трябва да тръгваме.

— Приятни танци с противника — подхвърли Хам, докато Вин скочи от ладията на брега и сетне се Тласна към мъглите. Елънд му махна с ръка и също излетя във въздуха. Докато се отдалечаваше с изострен от калая слух, чу Хам да се обръща към Сет:

— Значи навсякъде трябва да те носят, така ли?

Сет изсумтя недоволно.

— Чудесно — продължи Хам. — Защото съм пълен с философски загадки, с които ще те забавлявам…

Аломантичните подскоци с бална рокля не бяха лесна работа. Всеки път, когато Вин започваше да се снижава, полите й се издуваха и започваха да шляпат като ято изплашени птици.

Вин не се безпокоеше особено, че някой може да надзърне под роклята й. Не само защото беше тъмно, но и понеже отдолу бе с панталони. Неприятното бе, че разветите поли затрудняваха движението във въздуха. Освен това вдигаха твърде много шум. Зачуди се какво ли ще си помислят часовоите, докато прелита над скалните тераси, изпълняващи функцията на градски стени. Шумът, който издаваше, приличаше на плющене на флагове при силен вятър.

Най-сетне забави полет и се насочи към един старателно пометен от саждите покрив. Приземи се с лек подскок и спря да изчака Елънд. Той я последва, но не тъй умело — залитна и за малко да падне. Не че не го биваше в Тласкането и Тегленето, просто нямаше нейния опит. Вин си помисли, че навярно и тя е била същата през първата година като аломант.

„Е, може би не съвсем като него — помисли си, докато Елънд отърсваше дрехите си. — Но съм сигурна, че повечето аломанти могат да достигнат уменията му само след година тренировки“.

— Страхотна серия подскоци, Вин — отбеляза Елънд, загледан към скалите и разпалените на терасите огньове. Беше с изчеткана бяла униформа, а брадата му бе грижливо подравнена.

— Не можехме да се приземим по-рано — обясни Вин. — За да не изцапаш беличкия си костюм. Ела — време е да влизаме.

— Я ми кажи за тази рокля все пак. Да не си платила на някой шивач в града да ти я ушие?

— Всъщност платих на един приятел в града, за да ми я направи и да ми намери грим. — Тя скочи и се отправи към Цитаделата Ориеле — която според Бавнобързеца тази вечер приемаше гости за бала. Отново се задържа дълго във въздуха, без да се приземява. Елънд я следваше, като използваше същите монети.

Скоро от мъглата изплуваха разноцветни светлини, наподобяващи северното сияние от разказите на Сейзед, и Вин се насочи надолу. За миг се подвоуми дали да не се приземят на двора — далече от любопитни очи. Но се отказа.

Това не беше вечер за тайно промъкване.

Вместо това скочи право върху застланото с килим парадно стълбище. Секунда по-късно до нея се приземи и Елънд, с развята снежнобяла пелерина. На вратата, на няколко стъпала над тях, двамата прислужници, които посрещаха и въвеждаха пристигналите гости, замръзнаха от изумление.

Елънд подаде ръка на Вин.

— Ще влизаме ли?

Вин пъхна ръка под лакътя му.

— С удоволствие. Преди тези двамата да са повикали стражата.

Изкачиха се по стълбите, съпроводени от изненадани възклицания отзад, където няколко благородници тъкмо слизаха от една карета. Пред тях единият от слугите се изпречи на входа. Елънд внимателно сложи длан на гърдите му и го отблъсна с подсилен от пютриум тласък. Мъжът се люшна и се удари в стената. Вторият слуга изтича за стражите.

В преддверието ги посрещна друга група изненадани благородници. Вин ги чу да се питат дали някой познава новодошлите — мъжа в бяло, жената в черно. Елънд продължи с твърда крачка, повел до себе си Вин, с което накара гостите припряно да се отдръпнат встрани. Двамата бързо прекосиха помещението и Елънд подаде визитка на слугата, обявяващ имената на гостите на входа на балната зала.

Докато чакаха слугата да произнесе имената им, Вин неволно сдържа дъха си. Имаше усещането, че живее в добре познат сън — или това бе само скъп спомен? За миг бе отново момичето отпреди повече от четири години, тревожна и изплашена, че няма да може да изиграе ролята си.

Но сега нямаше и капчица от онази неувереност. Не се безпокоеше дали ще я приемат и ще й повярват. Тя бе убийцата на лорд Владетеля. Съпругата на Елънд Венчър. И — най-забележителното й постижение — по някакъв начин в бъркотията на живота си бе открила коя е. Не придворна дама, макар че харесваше красотата и грацията на баловете. Беше друг човек. Друга жена.

Жена, която харесваше.

Слугата прочете картичката и пребледня. Погледна ги невярващо и Елънд му кимна лекичко, сякаш му казваше: „Да, боя се, че е истина“.

Мъжът прочисти гърлото си с покашляне и Елънд въведе Вин в балната зала.

— Негово величество император Елънд Венчър! — обяви слугата с ясен глас. — И нейно величество императрица Вин Венчър, Наследницата на Оцелелия, Героят на времето!

В залата изведнъж се възцари неестествена и пълна тишина. Вин и Елънд спряха, за да дадат възможност на присъстващите да ги огледат. Оказа се, че също като в Цитаделата Венчър, големият хол на Цитаделата Ориел играе ролята на бална зала. Но за разлика от залата на Венчърови, тази бе по-ниска и не тъй разкошно украсена с барелефи и фрески. Сякаш архитектът бе търсил финес, вместо да впечатлява с разкош и импозантност.

Цялата зала бе облицована с бял мрамор в различни оттенъци. Макар да бе достатъчно просторна, за да побере стотината гости — плюс дансинга и масите, — изглеждаше уютна. Помещението бе разделено от няколко реда мраморни колони и още веднъж от витражни паравани, издигащи се от пода до тавана. Вин беше дълбоко впечатлена — в Лутадел по принцип използваха витражите за външни прозорци, които се осветяваха отвътре. Тук стъклописите бях вътре, насред залата, за да им се любуват и от двете страни.

— В името на лорд Владетеля — прошепна Елънд, докато оглеждаше множеството. — Тези хора наистина ли смятат, че могат да не обръщат внимание на това, което става по света?

Злато, сребро, бронз и месинг блестяха върху ярките бални рокли и строгите благороднически костюми. Почти всички мъже носеха тъмни сюртуци и панталони, а роклите на жените бяха в пъстри цветове.

— Да — прошепна Вин. — Време е да освободим входа. Да се смесим с тълпата, та като дойдат стражите, да не знаят кого да арестуват.

Елънд се усмихна — да бе, няма да знаят. Но тя бе права, че трябва да започнат представлението.

Спуснаха се по мраморните стъпала и се сляха с множеството.

Скаа навярно биха се отдръпнали от толкова опасна двойка, но Вин и Елънд носеха костюми на аристократи. Благородниците в Последната империя обичаха подобни изкусни игри — и когато не знаеха как да се държат, прибягваха до изпитаната тактика — добрите маниери.

Лордове и дами се покланяха любезно и се държаха така, сякаш присъствието на императора и императрицата е напълно в реда на нещата. Вин остави на Елънд да я води, тъй като той бе по-опитният от двамата в придворните игри. Той кимаше на хората, край които минаваха, демонстрирайки нужната самоувереност. Стражите вече бяха дотичали, но спряха на входа, очевидно обезпокоени да не смутят празненството.

— Натам — рече Вин и кимна вляво. Зад един витражен параван бе забелязала фигура, седнала до издигната на подиум маса.

— Да, видях го — отвърна Елънд и я поведе покрай стъклената преграда. Миг по-късно Вин за пръв път видя Арадан Йомен, крал на Западната област.

Беше по-млад, отколкото бе очаквала — може би по-млад дори от Елънд. Имаше закръглено лице със строги очи и обръсната глава като всички принудители. Тъмносивата му тога бе знак, говорещ за положението му, също както и плетеницата от татуировки около очите — ако се съдеше по тях, той бе доста високопоставен член на Отдела по снабдяване.

Щом ги видя, Йомен се изправи. Изглеждаше напълно втрещен. Зад гърбовете им войниците внимателно си пробиваха път през тълпата. Елънд спря на известно разстояние от застланата със снежнобяла покривка и отрупана с кристални съдове маса, погледна Йомен в очите и му кимна леко, все едно се познават от години.

Вин — следеше с крайчеца на окото си стражите — машинално провери металните си запаси. В този момент Йомен вдигна ръка и махна на войниците да си вървят.

Почти веднага из залата се понесе шепот. Йомен седна, все едно не е станало нищо, но не поднови прекъснатата си вечеря. Не ги поглеждаше обаче.

— Е — прошепна Вин. — Изглежда, ни оставиха на мира. Какво ще правим сега?

— Трябва да поговоря с Йомен — отвърна Елънд. — Но ще почакам малко, докато преглътне идеята за появата ни.

— В такъв случай да пообиколим гостите.

— Права си — така ще се срещнем с повече хора. И е по-добре да се разделим.

Вин се поколеба.

— Мога да се грижа за себе си, Вин. Обещавам.

— Добре тогава. — Тя кимна, макар че това не бе единствената причина за колебанията й.

— Разговаряй с колкото се може повече гости — каза Елънд. — Тук сме, за да разбием илюзиите на тези хора, че са в безопасност. В края на краищата току-що показахме, че Йомен не може да ни попречи да влезем във Фадрекс — и че никак не се страхуваме от него, след като сме готови да танцуваме на бал, на който присъства и той. След като се поразтъпчем, за да разбуним още духовете, ще ида да си поприказвам с него и съм сигурен, че всички ще искат да чуят думите ми.

— Оглеждай се за такива, които биха могли да ни подкрепят срещу сегашното управление. Бавнобързеца намекна, че в града има хора, които не одобряват начина, по който управлява Йомен.

Елънд се наведе, целуна я по бузата и се отдалечи. Останала сама, Вин за миг имаше чувството, че е парализирана. Близо две години бе полагала усилия да не попада в ситуации, в които ще се наложи да носи рокли и да общува с благородници. Съвсем тенденциозно се обличаше с панталони и ризи и се стараеше да всява смут в душата на хора, свикнали да демонстрират аристократична самоувереност.

Но сега тъкмо тя бе предложила на Елънд да се появят тук. Защо? Защо трябваше да се връща към тази роля? Не беше неудовлетворена от това коя е в момента — какъв смисъл да доказва нещо, като се издокарва в тази глупава рокля и води празни разговори с тълпа благородници, които дори не познаваше?

А може би беше?

„Сега не е време за колебания“ — напомни си тя, докато оглеждаше тълпата. Балните празненства в Лутадел — а вероятно и тук — бяха събития, предназначени да създадат възможност за запознанства и сближаване и за обмяна на политически гледища. Навремето те бяха основната форма за забавления на аристокрацията, водеща привилегирован живот под властта на лорд Владетеля само защото предците им били негови приятели преди Възнесението му.

Както и следваше да се предполага, тълпата се състоеше от малки групички — едни смесени, други само от мъже или жени. От пристигащите двойки не се очакваше да останат заедно през цялата вечер. Имаше странични стаи, където господата се оттегляха, за да пийнат в компанията на своите съюзници, като оставяха жените да си бъбрят в залата.

Вин взе поднесената й от един слуга чаша вино, отпи и тръгна сред гостите. С разделянето си двамата бяха показали, че са готови да разговарят с други хора. За съжаление бе изминало доста време, откакто Вин бе оставала сама на подобна забава. Беше смутена, не знаеше дали да се присъедини към някоя група, или да чака, докато я заговорят. Чувстваше се като през онази първа вечер, когато се преструваше на благородница в Цитаделата Венчър и Сейзед бе неин придружител.

Тогава тя все още играеше ролята на Валет Реноа. Но не можеше да продължи и сега с нея. Всички знаеха коя е. Някога това би я притеснило, но вече не. И все пак не можеше да постъпи както тогава — да се мотае, докато погледите на всички са втренчени в нея.

Докато крачеше из мраморната зала, чувстваше колко много се отличава черната й рокля от пъстрите тоалети на останалите дами. Заобиколи бавно няколко стъклени паравана, които стигаха чак до тавана. От предишните балове бе научила, че има нещо, на което винаги може да разчита: когато няколко жени се съберат на групичка, една от тях неизменно се мисли за най-важната.

С лекота откри въпросната персона. Жената имаше черна коса и смугла кожа и седеше на една маса, заобиколена от ласкателки. Вин с лекота разпозна арогантния поглед, начина, по който говореше, достатъчно твърдо, за да прозвучи властно, и същевременно тихо, за да накара другите да се вслушват в думите й.

Вин я приближи с уверена крачка. Преди години бе принудена да започне светската си кариера от дъното. Сега обаче нямаше време за това. Не познаваше тукашната политическа обстановка, нито кои са съюзници и кои — съперници. Но имаше едно нещо, в което бе сигурна.

На която и страна да бе тази жена, Вин щеше да е на противоположната.

Няколко жени от антуража вдигнаха глави, забелязали приближаването на Вин, и лицата им пребледняха. Водачката им имаше достатъчно съобразителност да се направи, че не я вижда. „Ще се опита да ме игнорира — помисли Вин. — Но аз няма да й позволя“.

Настани се на масата точно срещу жената, после извърна глава и заговори младите й придружителки:

— Знаете ли, тази дама възнамерява да ви предаде.

Жените се спогледаха.

— Подготвя се да напусне града — продължи Вин. — Когато армията ни ви нападне, тя вече няма да е тук. Ще ви зареже и всички ще умрете. Но ако се съюзите с мен, ще се погрижа за безопасността ви.

— Ако обичате — рече водачката на групата с треперещ от възмущение глас. — Не съм ви канила да сядате тук.

Вин се усмихна. Беше лесно. Силата на един главатар се крие в парите — отнемеш ли му ги, с него е свършено. Силата на жена като тази тук бе в хората, съставляващи антуража й. За да я накараш да реагира, е достатъчно да посегнеш на обкръжението й.

Вин се обърна и я погледна.

— Да, не сте ме канили. Сама се поканих. Някой трябва да предупреди тези жени.

Водачката изпръхтя презрително.

— Вие разпространявате лъжи. Не знаете нищо за плановете ми.

— Така ли? Не ми приличате на човек, който би допуснал хора като Йомен да определят съдбините му. И ако присъстващите се позамислят, ще си дадат сметка, че няма начин да не сте подготвили евакуацията си от Фадрекс. Изненадана съм, че още сте тук.

— Заплахите ви не вървят при мен — заяви знатната дама.

— Все още не съм ви заплашвала — отбеляза Вин, отпи спокойно от виното и Тласна внимателно чувствата на жените от обкръжението, подсилвайки тревогите им. — Но можем да стигнем и до това, ако толкова искате — макар че на практика в момента под моя заплаха е целият град.

Жената присви очи, огледа я и заяви:

— Не я слушайте, дами.

— Да, лейди Патресен — отвърна една от жените припряно. „Патресен — повтори наум Вин, доволна, че някой най-сетне бе произнесъл името й. — Не ми ли е познато?“

— Къща Патресен — подхвърли нехайно тя. — Не сте ли братовчеди на Къща Елариел?

Лейди Патресен не отговори.

— Навремето погубих една Елариел — продължи Вин. — Хубав бой стана. Шан беше хитра жена и опитна Мъглородна. — Приведе се напред. — Може би си мислите, че историите за мен са преувеличени. Сигурно не вярвате, че тъкмо аз убих лорд Владетеля, и смятате, че това е само пропаганда с цел да затвърди управлението на мъжа ми. Мислете каквото си искате, лейди Патресен. Но трябва да разберете едно нещо. Вие не сте моя съперница. Нямам време за хора като вас. Вие сте дребна благородница в провинциално градче, чийто досегашен начин на живот е обречен на изчезване. Не разговарям с вас, защото искам да съм част от плановете ви, дори не можете да си представите колко незначителна сте за мен. Дойдох само за да ви предупредя. Ние ще превземем този град — и когато го направим, в него няма да има място за хора, които са срещу нас.

Патресен леко пребледня, но когато заговори, гласът й остана спокоен:

— Съмнявам се да е точно така. Ако можехте да превземете града толкова лесно, колкото твърдите, вече да сте го превзели.

— Мъжът ми е човек на честта — заяви Вин. — Ето защо реши да разговаря с Йомен преди атаката. Аз обаче не съм толкова уравновесена.

— Е, аз пък смятам, че…

— Не ме разбрахте, нали? — прекъсна я Вин. — Няма значение какво смятате. Вижте, знам, че жена като вас има влиятелни познанства. От тези хора трябва да сте научили приблизителната численост на нашата армия. Четирийсет хиляди души, двайсет хиляди колоса и пълен контингент аломанти. Плюс двама Мъглородни. Мъжът ми и аз не дойдохме на този бал, за да търсим съюзници, нито да си създаваме врагове. Дойдохме, за да отправим предупреждение. Съветвам ви да го приемете.

И подчерта последните си думи с мощен емоционален Тласък. Нека тези жени осъзнаят, че са изцяло под нейната власт. После се изправи и се отдалечи от масата.

Това, което каза на Патресен, не беше толкова важно — по-важното бе, че видяха Вин да се изправя срещу нея. Сигурен начин да влезе в местната политика и да привлече вниманието на боричкащите се групи. Някои от тях вероятно щяха да са на нейна страна…

Зад гърба й се чу тропане на столове. Вин се обърна малко обезпокоена и видя, че жените около масата се надигат чевръсто и се приближават към нея, зарязвайки доскорошната си водачка сама на масата, намръщена и недоволна.

Вин неволно се напрегна.

— Лейди Венчър — рече една от жените. — Ще ни позволите ли… да ви разведем наоколо?

Вин смръщи вежди.

— Моля ви — побърза да добави жената.

Вин премигна изненадано. Очакваше тези жени да се възмутят от нея, не и да се вслушат в думите й. Повечето от заобиколилите я дами изглеждаха толкова изплашени, сякаш бяха готови да се разбягат при първия признак за опасност. Леко объркана от всичко това, Вин кимна и позволи да я поведат към другите гости.

31.

— Предположенията на лорд Бриз са верни — рече Сейзед, изправен пред малката група. — Доколкото успях да определя, отклоняването на водите към подземния резервоар е било съвсем умишлено. Проектът вероятно е отнел десетилетия. Наложило се е да разширят естествените притоци, за да може водата — която преди това е пълнела реката и каналите горе — да се стича в тази пещера.

— Да, но каква е била целта? — попита Бриз. — Защо е трябвало да полагат толкова големи усилия за преместването на една река?

За трите дни, откакто бяха пристигнали в Ортьо, бяха осъществили това, което ги бе посъветвал Дух, и бяха разположили войниците в сградата на Министерството. Гражданина не знаеше за скривалището под земята, в противен случай щеше да го е опустошил. А това означаваше, че Сейзед и хората му разполагат със сериозно преимущество, в случай че нещата в града се объркат.

Бяха свалили част от мебелите от горните етажи в подземието и ги бяха подредили сред рафтовете, като с помощта на прегради и паравани направиха нещо като „стаи“. Нямаше никакво съмнение, че пещерата е най-сигурното място, ако някой реши да ги нападне. Вярно, тук щяха да са в капан, но с достатъчно припаси можеха да издържат, докато съставят план за бягство.

Сейзед, Бриз, Дух и Алриане седяха в едно от тези помещения сред лавиците с хранителни запаси.

— Причината, поради която лорд Владетеля е създал това подземно езеро, според мен е ясна — заговори Сейзед, обърна се и погледна към езерото. — Водата идва тук по подземна река, напълно пречистена от скалните наноси. Чудесна прясна вода, каквато рядко може да се намери в Последната империя. Без сажди и утайки. Целта й е да поддържа достатъчно голяма група от хора в случай, че възникне бедствие. Ако продължаваше да изпълва каналите отгоре, можеше лесно да се замърси и да навреди на здравето на обитателите.

— Лорд Владетеля е гледал в бъдещето — обади се Дух, който все още носеше своята странна превръзка на очите. Беше отхвърлил всички въпроси и питания за това защо я носи, но Сейзед започваше да подозира, че е свързано с горенето на калай.

— Да — каза Сейзед. — Лорд Владетеля не се е интересувал от това, че подобен проект ще причини финансови неуредици за управата на Ортьо. За него по-важно е било да осигури чиста вода.

— Защо въобще обсъждаме всичко това? — попита Алриане. — Нали открихме водата. Не е ли по-важно, че някакъв маниак управлява този град?

Всички впериха очи в Сейзед. „Аз, за зла участ, командвам…“

— Ще говорим и за това — въздъхна той. — Император Венчър ни възложи задачата да му осигурим подкрепата на този град. Тъй като Гражданина отказва повторна среща с нас, ще трябва да обсъдим някои други възможни действия.

— Този човек трябва да се премахне — заяви Дух. — Трябват ни убийци.

— Боя се, че няма да е толкова лесно, момчето ми — възрази Бриз.

— И защо? — попита Дух. — Справихме се с убийството на лорд Владетеля, защо да не се справим и тук?

— Защото — отвърна Бриз и вдигна пръст — лорд Владетеля беше незаменим. Той беше бог и убийството му бе мощен психологически удар върху неговите поданици.

— Докато Гражданина не е природна сила, а обикновен простосмъртен — човек, който може да бъде заменен — добави Алриане. — Убием ли Куелион, някой от съратниците му ще заеме неговото място.

— А нас ще ни обявят за убийци — заключи Бриз.

— Тогава какво? — попита Дух. — Да го оставим да прави каквото си иска ли?

— Разбира се, че не — заяви Бриз. — Ако искаме да завладеем този град, трябва да подкопаем властта на Гражданина и после да го премахнем. Ще докажем, че цялата тази политическа система е една голяма лъжа — че управлението му е недалновидно. Успеем ли, ще спрем не само него, но и всички, които работят за него. Това е единственият начин да превземем Ортьо, без да се налага да докарваме армията.

— И тъй като негово величество любезно ни остави без каквито и да било войници… — поде Алриане.

— Не съм убеден, че трябва да се действа толкова прибързано — прекъсна я Сейзед. — Може би ако отделим малко повече време, ще успеем да се договорим с този човек.

— Да се договорим с него? — възкликна Дух. — Вие сте тук от цели три дена — не ви ли стигнаха да разберете що за стока е Куелион?

— Вече добих представа — потвърди Сейзед. — Но ако трябва да съм честен, не мисля, че мога да оспоря идеите на този човек.

Възцари се тишина.

— Ще бъдеш ли така добър да обясниш какво имаш предвид, драги? — предложи Бриз, след като отпи от виното.

— Нещата, които говори Гражданина, не са лъжи — рече Сейзед. — Не можем да го виним, че учи хората на това, на което ги учеше и Келсайър. Оцелелия говореше, че благородниците трябва да бъдат избивани — и всички знаем, че не се ограничаваше само с приказки. Говореше за революция и че скаа трябва да участват в управлението.

— Говореше за крайни действия в екстремен момент — уточни Бриз. — Така постъпваш, когато трябва да вдъхнеш кураж на хората. Но дори Келсайър не би стигнал толкова далече.

— Може би — отвърна Сейзед. — Но трябва ли да се изненадваме, че хората се опитват да изградят общество според неговите завети? И какво право имаме да им го отнемем? Как мислите, щеше ли да е доволен, ако имаше начин да узнае, че на трона отново седи благородник?

Бриз и Дух се спогледаха, но никой от двамата не се опита да възрази.

— Исках само да кажа, че не е правилно — рече след малко Дух. — Тези хора твърдят, че познават Келсайър, но въобще не е така. Той не е искал народът да бъде потиснат и унил — искаше да сме свободни и щастливи.

— Така е — потвърди Бриз. — Пък и ние сами избрахме да следваме Елънд Венчър и сега изпълняваме неговата заповед. Империята ни се нуждае от припаси и не можем да позволим добре организирана революционна маса да завладее един от най-важните градове. Трябва да опазим скривалището, но и да защитаваме гражданите на Ортьо. Правим всичко това за всеобщото добро!

Алриане кимна и както винаги Сейзед почувства допира й върху чувствата си.

„За всеобщото добро…“ — помисли той. Знаеше, че Дух е прав. Келсайър не би искал да се изгради подобен строй, при това в негово име. Нещо трябваше да се направи.

— Добре де — рече той. — Какво ще предприемем?

— Нищо — отвърна Бриз. — Необходимо ни е време, за да опознаем настроенията в града. Има ли възможност гражданството да въстане срещу Куелион? Има ли активизиране на криминалния контингент? Корумпирани ли са чиновниците в новото управление? Трябва ни известно време, за да отговорим на тези въпроси, и тогава ще решим как да постъпим.

— Пак казвам да направим това, което би направил Келсайър — рече Дух. — Защо просто не свалим от власт Гражданина, както той постъпи с лорд Владетеля?

— Съмнявам се, че ще се получи — подхвърли Бриз и пак отпи от виното.

— Защо не? — попита Дух.

— По една много проста причина, момчето ми — отвърна Бриз. — Келсайър вече не е сред нас.

Сейзед кимна. Това бе истина, макар че той не вярваше, че някога ще се отърват от наследството му. В известен смисъл битката в този град беше неизбежна. Ако Келсайър имаше някакъв недостатък, то той бе необузданата му ненавист към благородничеството. Мания, която го преследваше до самия край, макар че му бе помогнала да постигне невъзможното. Но Сейзед се страхуваше, че тя би унищожила всеки, когото зарази.

— Имаме предостатъчно време, Бриз — рече той. — Кажи ми, когато смяташ, че сме готови да предприемем следващата стъпка.

Бриз кимна и с това срещата приключи. Сейзед се изправи и въздъхна тихо. Бриз му намигна, сякаш се опитваше да каже: „Няма да е и наполовина толкова трудно, колкото си мислиш“. Сейзед му отвърна с усмивка и за миг усети, че Бриз му праща окуражаваща вълна.

Докосването му бе почти неосезаемо. Бриз нямаше представа за конфликта, бушуващ в душата на Сейзед. Конфликт, далеч надхвърлящ проблемите с Келсайър и Ортьо. Радваше се на малката отсрочка, защото все още го чакаше доста работа с религиите в папката.

Напоследък дори тази задача не го привличаше. Пък и ръководенето на групата изискваше усилия и време. Въпреки това мракът, който се бе спуснал в душата му, не показваше никакви белези на разсейване. Даваше си сметка, че е по-опасен за него от всички проблеми на групата, защото го караше да се чувства, сякаш нищо на този свят не го интересува.

„Трябва да продължавам да работя — помисли си той, докато се връщаше при оставената на едно бюро папка. — Да продължавам да търся. Не бива да се отказвам“.

Но беше много по-трудно, отколкото да си го помисли. Преди логиката и мисълта винаги бяха негово убежище. Ала напоследък чувствата му отказваха да се подчиняват на логиката. Нито разсъжденията за това какво трябва да се направи.

Стисна зъби и закрачи из пещерата с надежда движението да разсее напрежението му. Хрумна му мисълта да се качи горе и да се запознае с този нов клон на Църквата на Оцелелия, който съществуваше тук, в Ортьо. Но реши, че това ще е загуба на време. Светът бе пред своя край, какъв смисъл да изучава религии? Вече знаеше, че тази е фалшива — беше отхвърлил Църквата на Оцелелия още в началото на своите изследвания. В нея имаше повече противоречия, отколкото в почти всички останали религии от папката.

И много повече страст.

Всички религии в неговата колекция имаха една обща черта — бяха се провалили. Хората, които ги бяха приели, бяха измрели, а вярванията им бяха потъпкани и забравени. Не беше ли това достатъчно доказателство? Беше се опитвал да ги проповядва — с почти нищожен успех.

Във всичко това нямаше смисъл. Краят беше неизбежен.

„Не! — ядоса се Сейзед. — Трябва да намеря отговорите. Религиите не са изчезнали напълно — Пазителите са се погрижили за това. Все в някоя от тях ще открия отговора. Все някъде“.

Спря пред задната стена, на която бе монтирана стоманената плоча с надписи от лорд Владетеля. Вече бяха преписали текста, разбира се, но Сейзед искаше да го прочете пак на място. Вдигна очи към метала, отразяващ светлината на близкия фенер, и се зачете в думите на човека, унищожил толкова много религии: „Планът — пишеше там — е прост. Когато силата се върне в Кладенеца, ще я взема и ще се постарая да остане под мой контрол.

Но въпреки това се тревожа. Тя се оказа много по-хитра, отколкото предполагах, зарази мислите ми и ме накара да виждам и чувствам неща, които не бих искал. Тя е толкова коварна, подмолна. Не разбирам как би могла да причини смъртта ми, но въпреки това се безпокоя.

Ако умра, тези скривалища ще осигурят известна защита на моя народ. Страхувам се от това, което идва. Което може да се случи. Ако някой чете сега тези думи и аз не съм между живите, значи се боя и за него. Но въпреки всичко ще се опитам да помогна с каквото мога.

Съществуват аломантични метали, за които не съм споделял с никого. Ако си мой жрец, работещ в тази пещера и четящ тези слова, то знай, че ще си навлечеш гнева ми, ако споделиш тези познания с някой друг. Но ако е вярно, че силата се е върнала и аз не съм в състояние да се справя с нея, тогава може би познанията за електрума ще ти бъдат от полза. Моите учени откриха, че при смесването на четирийсет и пет процента злато с петдесет и пет процента сребро се получава нов аломантичен метал. Горенето му не осигурява мощта на атиума, но помага срещу тези, които го използват“.

Това беше всичко. Освен думите имаше и карта, на която бе обозначено местонахождението на следващото скривалище — намиращо се в малкото южняшко миньорско селце, което Вин и Елънд вече бяха разкрили. Сейзед прочете отново текста, но той само подсили отчаянието му. Дори лорд Владетеля, изглежда, се чувстваше безпомощен пред назряващите събития. Беше се надявал, че ще оцелее, беше се подготвил за това, но бе сгрешил. Ала изглежда, се бе досещал, че плановете му могат да се провалят.

Сейзед се обърна и тръгна към брега на подземното езеро. Водата приличаше на черно стъкло, необезпокоявана от вятър и сажди, макар че имаше леки вълнички от течението. Два фенера бяха поставени на брега, за да го осветяват. Недалеч от него войниците си бяха направили лагер — макар че близо две трети бяха останали горе, за да придадат на сградата обитаем вид. Други претърсваха стените на пещерата с надеждата да открият таен изход. Щяха да са много по-спокойни, ако знаеха, че съществува резервен вариант за бягство, в случай че бъдат нападнати.

— Сейзед — обади се Дух зад него.

Сейзед се обърна и кимна. Известно време двамата стояха мълчаливо на брега.

„Момчето си има свои грижи“ — мислеше Сейзед, забелязал напрегнатата стойка на Дух. После младежът неочаквано вдигна ръка и развърза превръзката на очите си. Когато я свали, се оказа, че отдолу носи очила, вероятно за да предпазват отворените му очи от грубия плат. От очите му се стичаха сълзи. Той се наведе към близкия фенер и го изгаси. След това въздъхна и избърса сълзите си.

„Заради калая е значи“ — помисли Сейзед. Едва сега си даде сметка, че момчето носи и ръкавици — сигурно за да предпазва кожата си. А може би си слагаше и тапи в ушите? „Любопитно“.

— Сейзед — повтори Дух. — Искам да споделя нещо с теб.

— Кажете, лорд Дух.

— Аз… — Дух млъкна и го погледна. — Мисля, че Келсайър все още е с нас.

Сейзед се намръщи.

— Не жив, разбира се — побърза да уточни Дух. — Но мисля, че ни гледа. И по някакъв начин ни… пази.

— Много сантиментална мисъл — отвърна внимателно Сейзед.

„И напълно невярна, разбира се“.

— Не става въпрос за сантименталности — отвърна Дух. — Той е тук. Питах се само дали има подобен прецедент в някоя от религиите, които изучаваш.

— Разбира се — отвърна Сейзед. — В много от тях се говори за духове на мъртъвци, които помагат на живите или тегнат като проклятие.

Дух очевидно очакваше да чуе още.

— Добре де. Няма ли да се опиташ да ми проповядваш някоя от тези религии?

— Вече не се занимавам с това.

— Тъй ли? И защо?

Сейзед поклати глава.

— Не мога да проповядвам на други хора нещо, което не ми носи покой. Преглеждам внимателно тези вероучения и търся в тях истини или лъжи. Ако открия в някоя нещо полезно, с радост ще го споделя с теб. Но засега не вярвам в никоя от религиите и затова отказвам да ги проповядвам.

За негова изненада Дух не се опита да спори. Понякога Сейзед се дразнеше от това, че неговите приятели — хора, които в преобладаващата си част бяха твърди атеисти — се обиждат, когато заплашва да се присъедини към тяхното безверие. Но ето, че сега Дух нямаше никакви възражения.

— Съвсем логично — каза младежът. — В тези религии няма капчица истина. В края на краищата не боговете, а Келсайър е този, който бди над нас.

Сейзед затвори очи.

— Как може да го казвате, лорд Дух? Вие сте живели с него, познавате го. И двамата знаем, че Келсайър не е бог.

— Хората в този град смятат, че е.

— И докъде ги е довело това? — попита Сейзед. — Тази вяра им е докарала потисничество и насилие. Какъв смисъл от една религия, ако резултатът е такъв? Град, в който хората възприемат погрешно заповедите на своето божество. Свят на пепел и болка, на смърт и мъка? — Сейзед поклати глава. — Затова вече не нося металоемите си. Религия, която не може да предлага повече от това, не заслужава да бъде проповядвана.

— Напълно обяснимо е да говориш така — рече Дух, коленичи на брега, топна ръка във водата и потрепери. — Предполагам, че е заради нея.

— За кого говорите?

— За жена ти — отвърна Дух. — За другата Пазителка — Тиндуил. Чувал съм я да говори за религиите. Нямаше високо мнение за тях. Предполагам, че по някакъв начин ти е въздействала.

Сейзед усети, че го побиват тръпки.

— Както и да е — продължи Дух и махна с мократа си ръка. — Жителите на този град знаят повече, отколкото предполагаш. Келсайър наистина бди над нас.

След тези думи момчето се отдалечи. Сейзед остана при брега, втренчил поглед във водата.

„… по някакъв начин ти е въздействала…“

Тиндуил наистина смяташе религиите за глупави. Твърдеше, че хората, които се вслушват в древни пророчества или се озъртат за невидими сили, си търсят извинение. През последните седмици от съвместния им живот това бе честа тема на разговорите им — дори причина за неразбирателство, тъй като изследванията им бяха съсредоточени върху пророчествата за Героя на времето.

Изследвания, които, оказа се, са безполезни. В най-добрия случай тези пророчества не бяха нищо повече от напразни надежди на хора, мечтаещи за един по-добър свят. В най-лошия бяха част от коварния план на една зла сила. Тиндуил се опитваше да му помогне. Двамата преровиха металоемите, отсявайки трупаната с векове информация, история и митология, в търсене на сведения за Дълбината, Героя на времето и Кладенеца на Възнесението. Тя бе работила рамо до рамо с него и бе твърдяла, че интересът й е научен, а не религиозен. Сейзед подозираше, че е имала други причини.

Тя искаше да е с него. Беше потиснала отвращението си към религиите, за да му помага за нещо, което той смяташе за важно. А сега, когато беше мъртва, Сейзед бе разбрал, че важната е била самата тя. Специалността на Тиндуил бе политиката и властта. Тя обичаше да чете биографиите на прочути държавници и пълководци. Дали и той несъзнателно не се бе съгласил да стане посланик на Елънд само за да се превърне в тема на професионалните й изследвания?

Не беше сигурен. По онова време смяташе своите проблеми за по-важни. Но фактът, че Дух бе изказал подобно предположение, го караше да се замисли. Много мъдър начин да се погледне върху нещата от живота. Вместо да му противоречи, Дух бе предложил едно възможно обяснение.

Сейзед беше впечатлен. Зареял поглед над водата, той отново се замисли над думите на Дух. Колкото по-скоро намереше рационалното зрънце в тях, толкова по-бързо — надяваше се — щеше да открие и истината.

32.

— Елънд, ти ли си това наистина?

Елънд се обърна изненадано. От известно време се разхождаше сред гостите, разменяше по няколко думи с някои и дори срещна неколцина далечни братовчеди. Но гласът зад него бе твърде познат.

— Телдън? — рече той. — Какво правиш тук?

— Аз живея тук, Ел — отвърна Телдън и му подаде ръце. Елънд го гледаше слисано. Не го беше виждал, откакто Къщата му напусна Лутадел, в неспокойните дни след смъртта на лорд Владетеля. Навремето той бе един от най-добрите му приятели.

Далечните братовчеди побързаха да се отдръпнат.

— Смятах, че си в БасМардин, Тел — каза Елънд.

— Не — отвърна Телдън. — Там се настани семейството ми, но аз реших, че е твърде опасно, заради върлуващите колоси. Веднага щом Йомен дойде на власт, се преместих във Фадрекс. Той бързо придоби репутацията на човек, осигуряващ стабилно управление.

Елънд се усмихна. Годините бяха променили приятеля му. Навремето Телдън бе любимец на жените, с модерните си прически и добре ушитите костюми. Не че сегашният Телдън се бе занемарил, но очевидно вече не полагаше толкова усилия да е в крак с модата. Беше едър мъж — висок и плещест, но с напълняването вече не беше тъй привлекателен.

— Елънд — рече Телдън и поклати глава. — Много дълго време отказвах да повярвам, че тъкмо ти си взел властта в Лутадел.

— Нали присъства на коронацията ми!

— Ел, тогава смятах, че са те избрали за марионетка — отвърна Телдън и се почеса по брадичката. — Мислех си… съжалявам. Просто нямах голяма вяра в теб.

Елънд се разсмя.

— И си бил прав, приятелю. От мен излезе ужасен крал.

Телдън очевидно не знаеше какво да отговори на това.

— Но после започнах да наваксвам — продължи Елънд. — След като оправих кашата, която бях забъркал сам.

Гостите на бала се държаха така, сякаш не се е случило нищо. Но макар че се преструваха на незаинтересовани, Елънд знаеше, че го зяпат непрестанно. Огледа се и видя, че Вин стои наблизо, заобиколена от няколко жени. Изглежда, се справяше добре — вписваше се в придворния живот много по-бързо, отколкото бе готов да предположи. Беше грациозна, самоуверена и несъмнено бе център на вниманието.

Но също така беше нащрек — Елънд го виждаше по начина, по който винаги заставаше с гръб към стената. Гореше желязо или стомана и следеше за внезапни движения на метал, които щяха да известят за нападение на Монетомет. Елънд също разпали желязо, като поддържаше и месинг, за да успокои чувствата на присъстващите, да разсее гнева и яда им от неканената му поява. Други аломанти — Бриз, дори Вин — щяха да се затруднят да въздействат на цяла зала. За Елънд, с неговата изключителна сила, усилието бе почти минимално.

Елънд се опита да продължи разговора, но нищо не му идваше наум. Бяха минали четири години, откакто Телдън бе напуснал Лутадел. Преди това той бе един от приятелите, с които Елънд обсъждаше политически теории и говореше с идеализма на младостта за деня, в който ще застанат начело на своите Къщи. Но онези младежки дни — с техните наивни теории — бяха отминали отдавна.

— Значи тук ни е било писано да се срещнем, а? — попита Телдън.

Елънд кимна.

— Нали не смяташ… наистина да нападнеш града? Дошъл си само за да сплашиш Йомен.

— Не — отвърна тихо Елънд. — Ако се наложи, ще го завладея със сила.

Телдън се изчерви.

— Елънд, какво е станало с теб? Къде е човекът, който говореше за права и ред?

— Промени го светът, Телдън — рече Елънд. — Не мога да бъда младежът, който помниш.

— И вместо това стана лорд Владетеля?

Елънд се поколеба. Беше отвикнал да се нахвърлят върху него с обвинения. За миг го обзе страх — щом Телдън задаваше подобни въпроси, може би и самият той трябваше да се безпокои за същото. Може би това бе самата истина.

Ала в него се разгоря един по-силен импулс. Импулс, подхранван от Тиндуил и усъвършенстван в годините на борба за възстановяване на останките от Последната империя.

Импулсът да вярва на себе си.

— Не, Телдън — рече той твърдо. — Аз не съм лорд Владетеля. В Лутадел управлява Парламентарен съвет, има и други, в градовете, които присъединих към моята империя. За първи път влизам в град сам, без армията, която оставих зад стените, и това е защото Йомен отне този град от мой съюзник.

— Но ти се провъзгласи за император.

— Защото хората имат нужда от това, Телдън — отвърна Елънд. — Те не искат да се връщат към времето на лорд Владетеля, но същевременно не желаят да живеят в хаос. Успехът на Йомен също го доказва. В продължение на хиляда години те имаха божествен император — сега не е време да остават без водач.

— Искаш да кажеш, че ти си само символ? — попита Телдън и скръсти ръце.

— Не съвсем — отвърна Елънд. — Но може би след време ще се превърна в символ. И двамата знаем, че съм книжник, а не властолюбец.

Телдън се намръщи. Очевидно не му вярваше. Но за своя изненада Елънд установи, че този факт не го безпокои. Нещо в този разговор, начинът, по който изказваше тезата си, го накара да повярва в собствените си сили. Телдън не разбираше — той не бе преживял това, през което бе преминал Елънд. Младият Елънд също не би се съгласил с това, което правеше сега. Частица от него продължаваше да възразява с младежкия си глас дълбоко в душата му и той никога не би го оставил да замлъкне. Но беше време да не му позволява да всява колебания.

Елънд сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Всичко е наред, Тел. Отне ми доста години да ви убедя, че лорд Владетеля е ужасен император. Уверен съм, че ще ми трябват поне още толкова, за да ви докажа, че аз съм добър.

Телдън се усмихна.

— Ще ми кажеш, че съм се променил ли? — попита Елънд. — Напоследък го чувам често.

Телдън се разсмя.

— Мисля, че е очевидно. Не е необходимо да ти го казвам.

— Тогава какво?

— Ами… — Телден се поколеба. — Смятах да ти се скарам, че не ме покани на сватбата си. Обиден съм, Ел. Наистина. Докато бяхме приятели, все аз те съветвах за връзките ти с нежния пол, а когато накрая си избра момиче, дори не ми съобщи за сватбата ви!

Елънд се разсмя и проследи погледа на Телдън към Вин. Обзе го гордост. Дори във величавите години на имперска власт не помнеше някоя жена да е привличала толкова много внимание, колкото Вин. И за разлика от Елънд, тя бе дошла на този бал, без да познава никого.

— Чувствам се като горд родител — заговори Телдън и сега той сложи ръка на рамото на Елънд. — Беше време, когато те смятах за безнадежден случай, Ел! Мислех си, че един ден ще влезеш в библиотеката и ще изчезнеш напълно. Че ще те открием след двайсетина години, покрит с прах и заровен в някой философски текст, който препрочиташ за хиляден път. Но ето те тук, женен — при това за такава жена!

— Понякога аз самият не се разбирам — отвърна Елънд. — Нямам никакво логично обяснения защо тя избра точно мен. Просто… се осланям на преценката й.

— Както и да е, уредил си се добре.

Елънд повдигна вежди.

— Май си спомням, че веднъж се опита да ме убеждаваш, че не бива да си губя времето с нея.

Телдън се изчерви.

— Ще трябва да признаеш, че се държеше доста подозрително, когато идваше на онези забави.

— Така е — потвърди Елънд. — Защото е непосредствена, не е като знатните дами… А сега ще те помоля да ме извиниш, трябва да свърша една работа.

— Разбира се, Ел — рече Телдън и се поклони лекичко на Елънд, който се отдалечаваше. Жестът му се стори на Елънд малко странен. Сякаш наистина вече не се познаваха. Макар да споделяха спомени за предишно приятелство.

„Не му казах, че убих Джастис — помисли Елънд, докато прекосяваше помещението, а посетителите се отдръпваха от пътя му. — Дали знае?“

Подсиленият му слух долови развълнувания шепот на присъстващите, които едва сега се досещаха какво възнамерява да направи. Беше предоставил известно време на Йомен да се съвземе от изненадата и сега бе дошъл моментът да се изправи срещу него. Макар че причината за появата му тук донякъде бе да сплаши местните благородници, главната цел бе да разговаря с техния крал.

Йомен наблюдаваше приближаването му от масата на подиума — и за негова чест не проявяваше признаци на уплаха от предстоящата среща. Вечерята му бе останала недокосната. Елънд не почака разрешение да седне на масата, но се забави, докато Йомен махна на неколцина прислужници да разчистят място точно срещу него.

Елънд седна, осланяйки се на Вин да го предупреди за евентуално нападение отзад. Той бе единственият настанен от тази страна на масата и докато сядаше, останалите мъже от страната на краля се надигнаха и се отдалечиха. След миг двамата владетели бяха сами. При друга ситуация сцената навярно щеше да изглежда смешна — двама мъже, седящи един срещу друг на празна и доста широка маса. Бялата покривка и кристалните съдове сияеха ярко, точно както бе прието по времето на лорд Владетеля.

Елънд бе продал всичките си богатства, за да може да нахрани в тежък момент своите поданици.

Йомен сплете пръсти на масата пред себе си — един прислужник отнесе вечерята — и се зае да разглежда Елънд изпод татуираните си вежди. Не носеше корона, а само тънка верижка, пристегната около главата така, че в средата на челото му висеше късче метал.

Атиум.

— В Стоманеното министерство имаше една поговорка — каза накрая той. — „Вечеряй със злото и ще го преглътнеш с храната“.

— Толкова по-добре, че не ядем нищо — подсмихна се Елънд.

Йомен не отвърна на усмивката.

— Йомен — заговори Елънд сериозно. — Тази вечер дойдох при теб не като император, търсещ нови територии за завладяване, а като отчаян крал, нуждаещ се от съюзници. Светът стана опасно място — сякаш самата земя воюва с нас, или най-малкото се разпада под краката ни. Приеми подадената ми в знак на приятелство ръка и нека приключим с тези войни.

Йомен не отговори. Седеше, сплел пръсти, и разглеждаше Елънд.

— Навярно се съмняваш в искреността ми — продължи Елънд. — Не бих могъл да те виня за това, тъй като се появих на прага на твоя град начело на армия. Има ли някакъв начин да те убедя? Готов ли си да участваш в преговори или да сключим примирие?

Отново никакъв отговор. Но този път Елънд зачака търпеливо. В стаята се възцари тишина.

Най-сетне Йомен заговори.

— Ти си напорист и нахален човек, Елънд Венчър.

Елънд настръхна. Дали заради цялостната обстановка, или защото Йомен така небрежно бе игнорирал предложението му. Но забеляза, че реагира на този коментар така, както би го направил преди години, когато все още не беше воюващ владетел.

— Лош навик, от който не мога да се отърва — рече той. — Страхувам се, че годините, през които съм на власт, само го подсилиха. Вярно е, понякога съм твърде суров. Вероятно трябва да виня и възпитанието от детството.

— Ти смяташ това за игра — рече принудителят и очите му блеснаха. — Идваш в моя град, за да избиеш хората ми, после се появи на бала, за да изплашиш благородниците до смърт.

— Не. — Елънд поклати глава. — Не, Йомен, това не е игра. Светът е на ръба на пропастта и аз правя каквото ми е по силите, за да спася хората.

— Това включва ли и завладяването на моя град?

— Не ме бива да лъжа, Йомен. Затова ще бъда откровен с теб. Не искам да убивам никого — както вече казах, предпочитам да сключим мир и да приключим с този въпрос. Дай ми информацията, от която се нуждая, обедини се с мен и няма да те карам да ми предаваш града. Но откажеш ли, ще стане по-трудно.

Йомен мълчеше. Оркестърът свиреше тихо в дъното на залата на фона на ромона на стотиците приглушени разговори.

— Знаеш ли защо не харесвам хора като теб, Венчър? — попита Йомен.

— Заради неустоимия ми чар и духовитост? — попита Елънд. — Съмнявам се, че е заради външния ми вид — макар че лицето ми сигурно е по-хубаво от това на някой принудител.

Йомен го изгледа мрачно.

— Как човек като теб изобщо е станал владетел?

— Обучаван съм от една сърдита Мъглородна, саркастична териска Пазителка и група непочтителни крадци — отвърна Елънд и въздъхна. — Но и преди това бях доста непоносим. Всъщност прощавай, че прекъснах обидите ти. Моля те, продължи.

— Не те харесвам — поде отново Йомен, — защото имаш наглостта да вярваш, че заслужаваш да получиш този град.

— Така е — потвърди Елънд. — Той принадлежеше на Сет, половината от войниците, които водя със себе си, са служили под негово командване и това е неговата родна страна. Дойдохме да я освободим, не да завладяваме.

— Тези хора изглеждат ли, сякаш се нуждаят от освобождаване? — попита Йомен и кимна към танцуващите двойки.

— Всъщност да — отвърна Елънд. — Йомен, тук ти си парвенюто, не аз. Ти нямаш място в този град и го знаеш.

— Имам го с правото, дадено ми от лорд Владетеля.

— Ние пък не приемаме правото на лорд Владетеля да управлява — рече Елънд. — Затова го убихме. Вместо него това право получи народът.

— Така ли било? — попита Йомен, все още сплел пръсти. — Защото, доколкото си спомням, народът на твоя град избра за крал Ферсон Пенрод.

„Виж, това бе добре премерен удар“ — призна мислено Елънд.

Йомен се наведе напред.

— Ето я причината да не те харесвам, Елънд. Ти си лицемер, от най-лошия тип. Преструваш се, че позволяваш на хората да управляват — но когато те прокудят и си изберат друг, пращаш твоята Мъглородна да ти върне града. Управляваш със сила, а не по всеобщо съгласие, така че не ми говори за права.

— Обстоятелствата в Лутадел бяха особени, Йомен. Пенрод работеше за нашите врагове и се възкачи на трона, като манипулира Съвета.

— Което може би е заради грешка на твоята система — упорстваше Йомен. — Система измислена от теб само за да измести предишния ред. Хората искат стабилност в управлението, имат нужда от човек, който да ги води. Водач, комуто да вярват, човек с истински авторитет. Само човек, избран от лорд Владетеля, може да има такъв авторитет.

Елънд втренчи поглед в принудителя. Най-неприятното бе, че почти бе съгласен с него. Йомен казваше неща, които би казал Елънд, макар да бяха изкривени през погледа на един принудител.

— Само човек, избран от лорд Владетеля, има право на такъв авторитет… — повтори той намръщено. Това му звучеше познато. — Цитат от Дюртон, нали? „Призив за вяра“?

Йомен кимна.

— Да.

— Предпочитам Галингскю, когато иде реч за божествено право.

Йомен махна подразнено с ръка.

— Галингскю е еретик.

— Това прави ли теориите му невалидни?

— Не — призна Йомен. — Но показва, че му е липсвала способността да убеждава — в противен случай щяха да го екзекутират. Ето кое нарушава валидността на неговите теории. Освен това у обикновения човек няма божествена искра, за каквато говори той.

— Лорд Владетеля е бил обикновен човек, преди да се възкачи на трона — рече Елънд.

— Така е — призна Йомен. — Но лорд Владетеля се е докоснал до божественото в Кладенеца на Възнесението. Това запечатало Отломъка от Безкрая върху него и му дало Правото на решение.

— Вин, жена ми, се докосна до същата тази божественост.

— Не приемам тази история — рече Йомен. — Както е казано, Отломъкът от Безкрая е единствен, случаен и несътворим.

— Не вкарвай Юрдри в темата — рече Елънд и вдигна пръст. — И двамата знаем, че той е по-скоро поет, отколкото философ — странял е от обсъжданията и никога не е бил признат от останалите. Позволи ми поне да се възползвам от правото на възражение и да цитирам Хардрен. Той може да ни осигури далеч по-добра база.

Йомен отвори уста, но се намръщи и преглътна.

— Всичко това е безсмислено. Философските спорове няма да заличат факта, че си разположил цяла армия пред стените на моя град, нито че ти, Елънд Венчър, си лицемер.

Елънд въздъхна. За един кратък миг си бе помислил, че между двамата може да се породи уважение, като между книжници. Но имаше проблем. Елънд виждаше в погледа на Йомен нескрита ненавист. Подозираше, че за това има някаква по-дълбока причина от споменатото лицемерие. В края на краищата Елънд се бе оженил за жената, убила единствения бог на Йомен.

— Йомен — рече той и се наведе напред. — Давам си сметка, че ние с теб имаме различия. Но едно не може да бъде оспорвано — и двамата милеем за народа на тази империя. И двамата сме изучавали с интерес политически теории и очевидно сме се съсредоточавали върху текстовете, в които се говори за доброто у човека като основна причина да му бъде позволено да управлява. Би трябвало да намерим общ език. Ще ти направя едно предложение. Приеми да си крал под моя власт — ще запазиш поста си, с някои леки промени в управлението. Искам от теб достъп до града и неговите ресурси и ще трябва да обсъдим съставянето на парламентарен съвет. Извън това можеш да продължаваш както желаеш — да устройваш балове и да проповядваш за лорд Владетеля. Ще се доверя на преценката ти.

Йомен не отхвърли предложението, но Елънд виждаше и че не смята да го обмисля. Вероятно бе знаел какво ще му каже Елънд.

— Сгреши в едно нещо, Елънд Венчър — рече той.

— И то е?

— Че мога да бъда сплашен, подкупен или убеден.

— Йомен, ти не си глупак. Понякога просто не си заслужава да се биеш. И двамата знаем, че не можеш да ме победиш.

— Това може да се оспори — заяви Йомен. — Но независимо от всичко, не съм от тези, които се плашат. Може би ако не бе довел армията си пред градската порта, бих могъл да видя в твое лице съюзник.

— Излишно е да казвам, че ако пред портите нямаше армия, ти дори не би ме изслушал — отвърна Елънд. — Нали върна всички мои вестоносци, без да ги изслушаш.

Йомен поклати глава.

— Изглеждаш по-разумен, отколкото те смятах, Елънд Венчър, но това не променя фактите. Вече си имаш своя голяма империя. С идването си тук показа колко си арогантен. Защо ти е притрябвала моята страна? Нямаш ли вече достатъчно?

— Първо на първо — отвърна Елънд, — нека ти напомня, че ти открадна това кралство от един мой съюзник. Все някога щях да дойда тук, дори само защото съм обещал на Сет. Но залогът е много по-голям. — Елънд се поколеба, после реши да рискува. — Трябва да зная какво има в твоите подземни складове.

Бе възнаграден с тръпка на изненада, пробягала по лицето на Йомен, която бе достатъчно потвърждение. Йомен знаеше за пещерата. Вин се оказа права. А като се имаше предвид и мънистото от атиум, окачено на челото му, вероятно тя бе права и за съдържанието на пещерата.

— Виж, Йомен — заговори той малко по-бързо. — Не ме интересува атиумът — той вече едва ли е толкова ценен. Трябва да прочета инструкциите, оставени от лорд Владетеля в пещерата. Какви сведения се съдържат там? И какви припаси, които са необходими за нашето оцеляване?

— Не зная за какво говориш — отвърна Йомен. Не беше особено добър лъжец обаче.

— Ти ме попита защо съм дошъл тук. Йомен, не става дума за завоюване на твоята страна. Зная, че трудно ще ми повярваш, но това е самата истина. Последната империя умира. Не може да не си го забелязал. Човечеството трябва да се сплоти, да събере всички свои средства, а ти държиш тук провизии от жизнено значение. Не ме принуждавай да разбия вратите и да ги взема. Съюзи се с мен.

Йомен поклати глава.

— Ето че пак грешиш, Венчър. Виждаш ли, не ме интересува дали ще ме нападнеш. За хората ми ще е по-добре да воюват и да загинат, отколкото да бъдат управлявани от човека, който свали нашия бог и разруши религията ни.

Елънд виждаше твърдата решимост в погледа му.

— Значи така решаваш? — попита той.

— Да — отвърна Йомен. — Предполагам, че ще бъдем нападнати на сутринта?

— Разбира се, че не — отвърна Елънд и се надигна. — Войниците ти все още не са започнали да гладуват. Ще се върна при вас след няколко месеца.

„Може би тогава ще си готов за преговори“.

Обърна се да си върви, но се поколеба.

— Много хубав бал, между другото — каза и погледна Йомен. — Независимо от това, което си мислиш, смятам, че твоят бог щеше да е доволен от постиженията ти тук. Според мен е време да се отърсиш от предразсъдъците си. Лорд Владетеля със сигурност не би бил мой почитател, нито на Вин, но едва ли би му харесало, когато хората ти започнат да измират.

Кимна с уважение и напусна масата. Чувстваше се малко по-ядосан, отколкото го показваше. Струваше му се, че двамата с Йомен са били съвсем близо до постигането на споразумение, а излезе, че съюзът им е невъзможен. Не и докато принудителят хранеше омраза към Вин и Елънд.

В този момент не можеше да се направи нищо повече — само обсадата можеше да подтикне Йомен да преосмисли позицията си. „Аз съм на бал — помисли си Елънд. — Трябва да се забавлявам, доколкото мога, да се показвам пред обществото, да ги посплаша и да ги накарам да се замислят дали да не преминат на наша страна, вместо да помагат на Йомен…“

Хрумна му друга мисъл. Той погледна към Вин, после махна на един прислужник, който веднага дотича.

— Милорд?

— Искам да ми донесеш нещо — рече Елънд.

Вин беше в центъра на всеобщото внимание. Знатни дами кръжаха около нея, попиваха думите й и я гледаха с обожанието на модел за подражание. Чакаха да чуят новини от Лутадел, да научат за модните течения, политиката и събитията в големия град. Не я отхвърляха, изглежда, дори не я мразеха.

Този радушен прием бе най-странното нещо, преживявано от Вин. Стоеше сред тези жени, с красивите им тоалети и накити, и бе най-първа сред тях. Знаеше, че причината за това се корени в нейната сила — но въпреки това тези жени сякаш жадуваха отчаяно да имат някого, пред когото да се прекланят.

Императрица.

И Вин откри, че новата роля й харесва. Една част от нея винаги бе копнеела за признание, още от първите дни, когато ходеше по балове. Беше търпяла цяла година пренебрежителното отношение на други жени — някои от тях й позволяваха да се присъедини към свитата им, но винаги се отнасяха към нея, сякаш е дребна и незначителна. Вин си даваше сметка, че мнението им няма значение, че всичко това е игра, но понякога и играта й се струваше важна. А имаше и нещо друго. Сега, докато се усмихваше на поредната представена й благородница — племенница на една от жените в обкръжението й, Вин най-после го осъзна.

„Това е част от мен — помисли тя. — Не го исках — може би защото не вярвах, че го заслужавам. Този свят бе твърде различен за мен, прекалено изпълнен с красота и самоувереност. Но ето, че сега и аз съм благородница. Намерих мястото си тук. Брат ми ме отгледа на улицата, Келсайър ми подари този свят“.

През цялата първа година от управлението на Елънд бе полагала усилия да го опази. Беше се съсредоточила върху наследството от уличния живот, върху безкомпромисните уроци, които бе получила там и които, надяваше се, ще й осигурят сили и възможност да опази този, когото обича. Но Келсайър й бе показал и друг начин да е силна. И тази сила се свързваше с аристократите — с техните интриги, с красотата на живота им, с техните хитроумни планове. Вин почти веднага бе свикнала с придворния живот и това я бе изплашило.

„Точно затова — помисли си сега — го намирах за странно и нередно. Не се налагаше да полагам усилия, за да го получа, и затова смятах, че не го заслужавам“.

Беше прекарала шестнайсет години на улицата — този живот й бе станал втора природа. Но й трябваше не повече от месец, за да свикне с живота на благородниците. Струваше й се невъзможно нещо, което е приела тъй лесно, да е толкова важно, колкото годините, прекарани на улицата.

Но беше така.

„Ще трябва да го приема — осъзна тя. — Тиндуил се опита да ме накара да го направя, преди две години, но тогава не бях готова“.

Трябваше да покаже на самата себе си не само че може да живее сред благородниците, но и да е една от тях. Защото с това щеше да докаже нещо много важно — че обичта на Елънд от онези първи месеци не се е дължала на измама.

„Истина е… — каза си. — Аз умея и двете. Защо ми трябваше толкова много време да го осъзная?“

— Извинете ме, дами — каза Елънд зад нея.

Вин се усмихна и се обърна тъкмо когато жените се отдръпваха, за да му направят път. По-младите оглеждаха със замечтан поглед военната му стойка, брадата му и бялата му униформа. Вин потисна надигащото се в нея раздразнение. „Ти го обичаше много преди да се превърне в копнеж за други“.

— Дами — рече Елънд, — както лейди Вин вероятно вече ви е казала, аз не съм човек с безупречни маниери. Но това, само по себе си, е простим грях. За съжаление освен това имам свои представи за собственост. Ето защо смятам да ви открадна моята съпруга и егоистично да монополизирам времето й. Извинявам се, но ние, варварите, често сме доста невъзпитани.

Усмихна й се и й подаде ръка. Вин се засмя, хвана го под ръка и го остави да я отведе настрани.

— Реших, че ти трябва малко почивка — прошепна й той. — Мога да си представя какво е да си под обсадата на цяла армия кокетки.

— Благодаря за навременната спасителна операция — отвърна Вин, макар да не мислеше, че се нуждае от нея. А и как Елънд би могъл да знае, че неочаквано бе открила мястото си сред тези „кокетки“? Това, че носеха красиви рокли и грижливо положен грим, не означаваше, че са опасни — беше го научила още през първите си месеци като аристократка. Тази мисъл отвлече вниманието й и тя не забеляза накъде я води Елънд.

Когато си даде сметка какво е намислил обаче спря и го дръпна назад.

— На дансинга ли отиваме?

— Как позна?

— Но аз не съм танцувала от почти четири години!

— И аз — засмя се той. — Но не мога да пропусна възможността. В края на краищата с теб така и не успяхме да танцуваме.

Това беше вярно. Бунтът в Лутадел избухна, преди да им се удаде възможност да танцуват заедно, а след това просто нямаше време за забавления. Тя знаеше, че Елънд съжалява за неосъществените мигове на близост. Беше я поканил на танц първата вечер, когато се запознаха, и тя му отказа. Все още имаше чувството, че онази вечер е пропуснала някаква уникална възможност.

Така че го остави да я отведе на дансинга. Другите двойки си зашепнаха развълнувано и когато мелодията утихна, напуснаха дансинга и оставиха Елънд и Вин сами — дамата в черно и нейният кавалер в бели дрехи. Елънд сложи ръка на кръста й, завъртя я към себе си и Вин усети, че в нея се надига предателско безпокойство.

„Най-сетне ще танцувам с него!“

И в този миг — когато музиката засвири — Елънд бръкна в джоба на куртката си и извади книга. Вдигна я с една ръка, без да сваля другата от талията й, и зачете.

Вин направо зяпна, шляпна го машинално по ръката и възкликна:

— Какво правиш?!

Той я поведе в първите стъпки на танца, все така стиснал книгата.

— Елънд! За мен това е много важен момент!

Той я погледна с дяволита усмивка.

— Ами… опитвам се да предам на момента автентичност. В края на краищата ти танцуваш с мен.

— За пръв път!

— Значи е много важно да направя нужното впечатление, госпожице Валет!

— О, я стига… ще бъдеш ли така добър да прибереш тази книга?

Елънд се усмихна още по-доволно, но прибра книгата и я поведе във вихъра на танца. Вин се изчерви под погледите на скупчилата се около дансинга тълпа и изсумтя недоволно:

— Ти наистина си варварин!

— Варварин, защото чета книги? — попита Елънд с престорена изненада. — Хам ще се забавлява ужасно, ако научи.

— И все пак — попита тя, — откъде взе тази книга?

— Накарах един от прислужниците на Йомен да ми я донесе — отвърна той. — От библиотеката. Сигурен бях, че я имат — „Процесът над паметника“ е доста популярно четиво.

Вин се намръщи.

— Трябва ли това заглавие да ми е познато?

— Това беше книгата, която четях онази вечер на балкона. Вечерта, когато се срещнахме за пръв път.

— О, Елънд! Колко романтично! Малко прилича на онзи анекдот: „а сега ще накарам жена ми да ме убие“.

— Мислех, че ще ти хареса.

— Тази вечер си в странно настроение. Не съм те виждала такъв от много време.

— Зная — въздъхна той. — Да ти призная, Вин, чувствам се малко гузен. Страхувам се, че се разприказвах твърде много на срещата с Йомен. Той е толкова твърдоглав, че пробуди у мен някои задрямали инстинкти — тези, които ме карат да се подигравам на хора като него.

— Бил си такъв, какъвто си. В това няма нищо лошо.

— От онзи, който бях, не излезе добър крал.

— Елънд, уроците на живота са едно, а личността — съвсем друго. Става въпрос за увереност, решителност. Можеш да се сдобиеш с тези качества и пак да съхраниш предишния Елънд.

Той поклати глава.

— Не съм съвсем сигурен. Вярно обаче, че тази вечер трябваше да съм малко по-делови. Позволих си да бъда фриволен.

— Не, Елънд. Мисля, че се справяш чудесно. Понякога толкова много внимаваш да бъдеш добър крал, че забравяш кой си в действителност. Не бива да позволяваш бремето на отговорността да те погубва.

— Няма да ме погуби — успокои я той усмихнато.

— От време на време се безпокоя за това — рече тя. — Елънд, знаеш ли какво открих — че мога да съм едновременно Мъглородна от улицата и придворна дама. Трябва да изуча тази нова личност, в която неусетно се превръщам. Докато при теб е друго. Ти просто си такъв и няма какво да откриваш. Случва се да правиш недодялани коментари, но това е за да провокираш реакция. Ала в сърцето си си мил и обичлив. Не можеш да изгубиш нито едно от тези качества само защото си император.

Лицето му придоби познатия замислен вид, който предвещаваше началото на спор. Но после той неочаквано се разколеба.

— Трябваше да дойда тук — каза и вдигна поглед към красивите витражи. — За да си припомня как съм прекарал по-голямата част от живота си. Преди да стана крал. Но дори тогава се опитвах да върша всичко по мой начин — ходех на балове, но седях в ъгъла и четях книги. Не исках да се крия, а да покажа несъгласието си с баща ми, който ме караше да водя подобен живот.

— Ти си добър човек, Елънд — рече Вин. — Не беше глупак, какъвто сега сигурно си мислиш, че си бил. Малко объркан, но въпреки това добър водач. Взе властта в Лутадел и не позволи на скаа да превърнат бунта в клане.

— Но след това, провалът с Пенрод…

— Имаше още да учиш — прекъсна го тя. — Както и аз. Но моля те, не се превръщай в друг човек. Можеш да си едновременно Елънд императорът и Елънд човекът.

Той се усмихна и я притисна в обятията си, без да спира танца.

— Благодаря ти — рече и я целуна. Вин чувстваше, че още не е взел решение — все още си мислеше, че трябва да е суров воин, вместо мекушав книжник. Но важното бе, че се съмняваше. Това бе достатъчно засега.

Известно време танцуваха мълчаливо, наслаждавайки се на момента. За Вин преживяването бе почти нереално. Армията им беше зад стените, саждопадите не спираха, а мъглите убиваха хора. Но въпреки това в тази зала от бял мрамор тя танцуваше за първи път с човека, когото обичаше.

Двамата се въртяха с грациозността на опитни аломанти, сякаш пристъпваха върху вятър, движеха се, сякаш са изваяни от мъгла. В залата се възцари пълна тишина, благородниците бяха като театрална публика, наблюдаваща невероятно изпълнение. Вин можеше да им завиди. Повечето Мъглородни не смееха да проявяват подобна грациозност, ако не друго, то за да не издават тайните си способности.

Вин и Елънд не страдаха от подобни задръжки. Танцуваха, сякаш за да наваксат пропуснатото през изминалите четири години, да хвърлят предизвикателно радостта си в лицето на апокалиптичния свят и този враждебен град. Мелодията започна да утихва. Елънд отново я притисна към себе си и тя усети туптенето на сърцето му. Ударите бяха много по-забързани, отколкото ако беше само от танца.

— Радвам се, че го направихме — прошепна той.

— Скоро ще има друг бал — рече тя.

— Зная — рече той. — Доколкото разбрах, щял да се състои в Отдела по снабдяване.

— Да. Организиран от самия Йомен.

— И ако в този град има скривалище, почти сигурно е, че е под сградата на Министерството.

— Значи имаме претекст — и извинение — да го навестим.

— Йомен има атиум — рече Елънд. — Носи едно мънисто на челото си. Макар че това не означава нищо.

— Чудя се, дали е намерил скривалището?

— Намерил го е — отвърна Елънд. — Разбрах по реакцията му, когато го споменах.

— Това също няма да ни спре — усмихна се Вин. — Отиваме на бала, проникваме незабелязано в скривалището, проверяваме какво е оставил там лорд Владетеля, после решаваме как да продължим обсадата.

— Планът ми се струва добър. Стига да накараме Йомен да се вслуша в гласа на разума. Бях толкова близо, Вин. Все още ми се струва, че има малка възможност да го привлечем на наша страна.

— Дано — каза тя.

— Да се надяваме — рече той. — Готова ли си за грандиозното напускане?

Вин се усмихна и кимна. В мига, когато музиката утихна, Елънд се завъртя и я хвърли встрани. Тя се Тласна от металния обков по края на дансинга и излетя над тълпата право към входа. Полите й се развяваха.

Зад гърба й Елънд се обърна към множеството:

— Благодарим ви, че ни позволихте да бъдем част от вашето празненство. Всеки, който иска да напусне града, ще бъде пропуснат през лагера на моята армия.

Вин се приземи и видя, че тълпата се обръща, за да проследи полета на Елънд почти под тавана. Той се присъедини към нея при вратата, двамата минаха спокойно през преддверието и излязоха в нощта.

33.

Хората вероятно щяха да обиждат ТенСуун, може би дори да го замерят с камъни или да го обсипват с проклятия, докато минава покрай тях. Кандра бяха твърде дисциплинирани за подобни прояви, но ТенСуун усещаше презрението им, докато гледаха как го извеждат от клетката и го водят в Палатата на Завета за нова присъда. Стотици очи се впиваха в него, очи върху тела от стомана, стъкло, камък и дърво — за разлика от възрастните, младите кандра се увличаха по екстремните форми.

Погледи, които обвиняваха.

Преди процеса тълпата бе любопитна — може би дори изплашена. Това се бе променило: времето, прекарано от ТенСуун в изложената на показ клетка, бе оказало своето въздействие. Второто поколение бе успяло да популяризира неговото безчестие и дори онези кандра, които преди проявяваха симпатии, сега го гледаха с отвращение. В хилядагодишната история на кандра не бе имало престъпник като ТенСуун.

Той понасяше втренчените погледи и презрението с вдигната глава. Струваше му се странно колко естествено се чувства в кучешкото тяло. Беше прекарал само година в него, но сега, когато отново прие тази форма — след като се освободи от мършавия гол човешки торс, — имаше усещането, че се завръща у дома дори повече, отколкото когато наистина се прибра в Родината преди една година.

И така, това, което трябваше да бъде унижение за него, се превърна в триумф. Надеждата бе малка, но ето, че бе успял да надхитри Второто поколение. В торбата имаше дори козина и нокти — събрани заедно с останалите части от трупа, след като бяха тикнали ТенСуун в затвора преди година.

Добре познатото тяло му вдъхваше чувството за сила. Това бе тялото, което бе получил от Вин. Тя беше Героят на времето. ТенСуун бе сигурен в това.

Защото в противен случай бе на път да направи много голяма грешка.

Стражите го отведоха в Палатата на Завета. Този път имаше твърде много зрители, за да се поберат в залата, и затова Вторите бяха наредили всички по-млади от Седмо поколение да чакат отвън. Докато водеха ТенСуун към леко издигнатия метален диск, всички мълчаха. Широката врата бе оставена отворена, за да могат младите кандра отвън да чуват.

ТенСуун се качи на платформата и вдигна глава. Сенките на Първото поколение помръдваха горе, всяка в отделна ниша, озарени от синкаво сияние.

КанПаар застана зад аналоя. Очевидно беше доволен. Вторите бяха сигурни, че триумфът им е пълен — всички щяха да видят каква е участта на тези, които не изпълняват заповедите на Второто поколение, и никой никога нямаше да го забрави. ТенСуун клекна, а пазачите му, две кандри с проблясваща на раменете им Благодат на Силата, застанаха от двете му страни. Държаха големи чукове.

— ТенСуун от Третото поколение — каза високо КанПаар. — Готов ли си да чуеш присъдата си?

— Няма да има присъда — отвърна ТенСуун. Говореше малко завалено заради кучешката уста, но достатъчно ясно, за да го разберат.

— Няма да има присъда? — повтори учудено КанПаар. — Нима си решил да се отречеш от деянията, заради които беше прокълнат?

— Дойдох да предоставя информация, не да бъда съден.

— Аз…

— Не говоря на теб, КанПаар — продължи ТенСуун и вдигна глава. — Обръщам се към тях.

— Те чуха думите ти, Трети — тросна се КанПаар. — Овладей се! Няма да ти позволя да превърнеш този процес във фарс, както направи преди.

ТенСуун се засмя. Само кандра би нарекла един толкова премерен спор „фарс“. Но ТенСуун не сваляше поглед от нишите на Първите.

— А сега — продължи КанПаар, — ние…

— Ей, вие! — извика ТенСуун, като го прекъсна отново. — Първото поколение! Колко дълго смятате да седите в удобните си ниши и да се преструвате, че светът над нас не съществува? Мислите си, че ако игнорирате проблемите, те няма да ви засегнат? Или пък вече не вярвате в собствените си учения? Дните на мъглите настъпиха! Вече валят нескончаеми саждопади! Земята се тресе и подскача. Можете да ме осъдите, но не можете да се направите, че не съществувам! Светът скоро ще загине! Ако искате хората — във всички техни форми — да оцелеят, трябва да действате! Трябва да сте готови! Защото съвсем скоро ще се наложи да заповядате на своя народ да приеме Развръзката!

Възцари се тишина. Няколко сенки горе помръднаха сякаш от неудобство — макар че кандра по принцип не реагираха по този начин. Бяха твърде дисциплинирани.

Сетне един глас — мек, дрезгав и много уморен — произнесе:

— Продължавай, КанПаар.

Това бе толкова неочаквано, че някои от присъстващите зяпнаха от изненада. Първото поколение никога не се изказваха в присъствието на по-нисшестоящи. ТенСуун обаче не изпитваше страхопочитание пред тях. Беше ги виждал неведнъж, бе разговарял с тях, преди да израснат до върховната си позиция и да разговарят само с Вторите. Не, той не се плашеше от тях. Но беше разочарован.

— Сгреших, като повярвах във вас — каза той по-скоро на себе си. — Не биваше да се връщам.

— ТенСуун от Третото поколение! — провикна се КанПаар и го посочи обвинително: кристалното му Истинско тяло хвърляше отблясъци. — Ти си осъден на ритуално затваряне в ЧанГаар! Преди това ще бъдеш бит, докато бъдат натрошени всичките ти кости, след което ще те зазидат в шахта с един-единствен отвор, от който да отделяш изпражненията си. Ще останеш там десет поколения! След това ще бъдеш екзекутиран чрез гладна смърт! Знай, че най-големият ти грях е твоето непослушание. Ако не беше отхвърлил мъдростта и мнението на този съвет, никога не би сметнал за правилно да престъпиш Първия договор. Заради теб бе изложен на опасност Заветът, както и животът на всички кандри от всички поколения!

КанПаар млъкна, сякаш за да позволи на думите му да достигнат и до най-далечното кътче. Изглежда, очакваше някаква реакция от ТенСуун, но тя не последва. Накрая той даде знак на стражите до ТенСуун, които държаха тежките чукове.

— Знаеш ли, КанПаар — обади се ТенСуун едва сега, — докато носех това тяло преди година, научих някои важни неща.

КанПаар махна отново. Стражите вдигнаха чуковете.

— Ето например едно нещо, което все не намирах време да обмисля — продължи ТенСуун. — Хората не са създадени да развиват висока скорост. Но кучетата са.

Чуковете се стовариха.

ТенСуун скочи напред.

Мощните задни крака го изстреляха внезапно. ТенСуун беше член на Третото поколение. Никой не бе изяждал и асимилирал тела повече от него и той знаеше как да подрежда мускулните групи в тялото си. Освен това бе прекарал цяла година в кожата на овчарка, упражнявайки се заедно със своята Мъглородна господарка. Беше преминал курс на обучение при една от най-талантливите аломантки, които светът бе познавал.

Това, комбинирано с уменията му да изгражда скелетни конструкции, означаваше, че когато скача, ТенСуун скача. Стражите извикаха изненадано, когато пленникът внезапно се озова на десетина крачки от тях. Той се приземи върху четирите си лапи, но не се насочи към вратата, както биха очаквали.

Вместо това се хвърли върху КанПаар. Първенецът на Вторите извика уплашено и размаха безпомощните си ръце, когато тежкото кучешко туловище се стовари върху него и го събори на каменния под. ТенСуун чу остър пукот, когато тънките кости на КанПаар започнаха да се трошат. От устата на обвинителя се изтръгна съвсем неприсъщ за една кандра писък.

„Така му се пада — помисли ТенСуун, докато си пробиваше път през редицата на Вторите и събаряше още тела. — Ама наистина, що за глупак би избрал Истинско тяло от кристал?“

Повечето кандри не знаеха как да реагират. Други — особено по-младите — имаха известен опит от преживяното при изпълнение на Договори в човешко обкръжение и се пръснаха, като оставиха по-възрастните си другари да седят сащисани по пейките. ТенСуун се шмугна между тях и хукна към вратата. Стражите на подиума — тези, които трябваше да му натрошат костите — се втурнаха към КанПаар — вроденото им чувство за дълг надделя над импулса да преследват беглеца. Освен това вероятно бяха видели, че тълпата запречва изхода, и предполагаха, че ТенСуун ще бъде спрян там.

Веднага щом наближи тълпата ТенСуун скочи отново. Вин го бе научила да скача на невероятна височина и той бе упражнявал многократно мускулите си. Скокът му едва ли би впечатлил Мъглородната — ТенСуун отдавна не притежаваше Благодатта на Силата, която бе откраднал от ОреСюр, — но беше достатъчен, за да прелети над главите на кандрите. Отекнаха викове, но той вече се приземяваше от другата страна.

— След него! — чу се вик откъм Палатата на Завета. — Хванете го!

ТенСуун тичаше по коридора. Тичаше бързо — много по-бързо, отколкото би могло да тича двуного същество. Надяваше се, че кучешкото тяло ще му позволи да надбяга дори онези кандра, които носеха Благодатта на Силата.

„Сбогом, мой дом — помисли ТенСуун, докато излизаше от главната пещера. — И сбогом на малкото чест, която ми бе останала“.