Франкенщайн (Или новият Прометей)

ГЛАВА XXII

Пътуването ни по море беше към своя край. Слязохме на брега и потеглихме към Париж. Скоро ми стана ясно, че съм надценил силите си и преди да продължим, се наложи да отдъхна. Баща ми проявяваше неуморни грижи и внимание; но не му беше ясен коренът на моите терзания и затова се насочваше към погрешни начини да ме лекува от неизлечимата болест. Искаше му се да се развличам в общество. А на мен ми бяха противни човешките лица. О не, не противни! Те бяха мои братя, хора като мен и даже най-неприятният от тях ме привличаше като създание с ангелски характер и божествено устройство. Но имах чувството, че не е редно да споделям компанията им. Бях пуснал сред тях един изверг, който намираше радост в това да пролива кръвта им и да се наслаждава на стенанията им. Как ли биха ме възненавидели всички до един и биха ме прогонили от този свят, ако знаеха за нечестивите ми занимания и за злодеянията, чийто източник бях аз.

Баща ми най-сетне отстъпи на нежеланието ми да бъда сред общество и опита други начини да прогони мъката ми. Понякога му се струваше, че изживявам болезнено унижението от обвинението в убийство И се опитваше да ми докаже колко излишно е себелюбието.

— Уви, татко — отговарях му аз. — Колко малко ме познаваш. Хората, техните чувства и страсти действително биха били унизени, ако негодник като мен се осмеляваше да изпитва гордост. Жюстин, горката нещастна Жюстин, бе също толкова невинна и я осъдиха за същото. Тя загина, а причината за нейната смърт съм аз — аз я убих! Уилям, Жюстин и Анри — те всички паднаха от моята ръка.

По време на пребиваването ми в затвора баща ми често ме бе чувал да твърдя същото; когато се самообвинявах по този начин, очевидно понякога му се искаше да получи пояснение, а друг път, изглежда, смяташе, че всичко е в резултат на треската и че по време на болестта във въображението ми се е промъкнала подобна мисъл и споменът за нея се е съхранил след оздравяването. Избягвах всякакви обяснения и винаги си мълчах за създаденото от мен чудовище. Бях убеден, че ще ме сметнат за безумец, и това само по себе си можеше завинаги да ми затвори устата. Освен това не можех да разкрия тайна, която би вцепенила моя слушател и би вселила в душата му страх и нечовешки ужас. Затова обуздавах неутолимата си жажда за съчувствие и мълчах, а бих дал живота си да можех да доверя на някого съдбоносната тайна. И все пак от мен неволно се отронваха от време на време подобни думи. Не можех да ги обясня, но правдата в тях донякъде ме облекчаваше за несподелената скръб.

Този път баща ми каза с безкрайно учудване:

— Скъпи Виктор, какви са тези мании? Ще те помоля, синко, никога да не повтаряш това твърдение.

— Аз не съм луд! — решително извиках аз. — Слънцето и небето, на които са известни моите дела, могат да свидетелствуват за истинността на тези думи. Аз съм убиецът на тези невинни жертви, те загинаха в резултат на моите деяния. Хиляди пъти бих пролял собствената си кръв, капка по капка, за да спася техния живот, но не можех, татко, повярвай ми, не можех да пожертвувам целия човешки род.

Краят на тази реч убеди баща ми, че разумът ми е помрачен и той незабавно промени темата на разговора, като се опита да даде друга насока на мислите ми. Искаше му се, доколкото е възможно, да зачеркне от паметта ми събитията, разиграли се в Ирландия, и никога не ги споменаваше и не ми позволяваше да говоря за несгодите си.

Времето минаваше и аз се успокоявах; мъката се бе заселила трайно в сърцето ми, но вече не говорех несвързано за престъпленията си — достатъчно ми беше, че ги осъзнавах. С неимоверно усилие на волята обуздавах властния глас на скръбта, която от време на време се опитваше да оповести за себе си на целия свят; а и държането ми стана по-спокойно и сдържано от когато и да било след пътуването ми до леденото море.

Няколко дни преди да тръгнем от Париж за Швейцария, получих от Елизабет следното писмо:

Това писмо оживи в паметта ми нещо, което бях успял да забравя — заканата на демона: „Ще бъда с теб през брачната ти нощ!“ Такава бе присъдата ми и през тази нощ той ще положи всички усилия да ме унищожи и да ме лиши от всяка надежда за щастие, което можеше донякъде да облекчи страданията ми. През тази нощ той бе решил да завърши престъпленията си с моята смърт. Е, нека бъде така; със сигурност ще има смъртна схватка и ако той излезе победител, аз ще си почина в мир и ще се сложи край на властта му над мен. Ако ли го победя, то отново ще бъда свободен. Уви! За каква свобода говоря? Същата, на която се радва селянинът, когато пред очите му са изклали цялото му семейство, изгорили са къщата му, опустошили са земите му и са го пуснали да си върви бездомен, доведен до просяшка тояга, самотен, а уж свободен. Такава ще бъде и моята свобода, ала поне в лицето на Елизабет ще спечеля едно съкровище. Обаче угризенията на съвестта и мъчителното чувство за вина ще тежат на другото блюдо на везните и ще ме преследват до самата ми смърт.

Мила, любима Елизабет! Четях и препрочитах писмото й; в сърцето ми се промъкна нежност и се опита да нашепва блажени мисли за райска любов и радост, но ябълката е вече изядена и ръката на ангела ми отказва всякаква надежда. А бих дал живота си, само и само да я направя щастлива. Смъртта е неизбежна, ако чудовището изпълни заканата си, но аз си задавах въпроса: ще ускори ли женитбата ми моята съдба? Гибелта ми можеше да настъпи наистина няколко месеца по-рано, но ако мъчителят ми заподозре, че отлагам сватбата заради заплахите му, той ще намери друг и може би дори по-жесток начин да си отмъсти. Той се закле да бъде с мен през брачната ми нощ, но не смята, че тази заплаха го задължава междувременно да живее в мир. За да ми докаже, че още не се е наситил на кръв, той уби Клервал веднага след като произнесе заканите си. Затова реших, че ако незабавната ми женитба с братовчедка ми ще дари на нея или на баща ми щастие, то аз нямам право да я отлагам нито час, независимо от кроежите на врага ми срещу моя живот.

В такова състояние на духа писах на Елизабет. Писмото ми беше спокойно и нежно. „Страхувам се, любимо мое момиче — писах аз, — че ни е останало малко щастие на този свят; но всичко, на което съм в състояние да се радвам, е съсредоточено в теб. Прогони напразните си съмнения — единствено на теб посвещавам живота си и стремежите си към щастие. Имам една тайна, Елизабет, страшна тайна, и когато ти я разкрия, кръвта ти ще замръзне от ужас в жилите и тогава няма вече да се учудваш на моята мрачност, а на това, че още съм жив след всичко, което ми е минало през главата. Ще ти поверя тази злощастна и ужасна тайна в деня след нашата сватба, защото, мила братовчедке, между нас трябва да съществува пълно доверие. Но дотогава, заклевам те, не ми напомняй за това. Моля те най-сериозно и знам, че ще се съгласиш.“

След около седмица от получаването на писмото от Елизабет ние се завърнахме в Женева. Милото момиче ме посрещна с топлота и нежност, но при вида на измършавялото ми лице и зачервените от треската бузи в очите й се появиха сълзи. Тя също се бе променила. Бе отслабнала и бе изгубила до голяма степен онази възхитителна живост, която така ме очароваше по-рано; ала кротостта й, състрадателните, изпълнени с мекота погледи я правеха още по-подходяща другарка за един свършен, злочест човек като мен.

Спокойствието ми не се оказа дълготрайно. Спомените ме подлудяваха; когато си мислех за изминалите събития, обземаше ме истинско безумие. Понякога горях от ярост и гняв, друг път потъвах в дълбоко униние. Нито разговарях, нито поглеждах някого, а седях неподвижен, затъпял от множеството струпали се отгоре ми нещастия.

Единствено Елизабет умееше да ме изважда от това състояние; нежният й глас ме успокояваше, когато бях свръхвъзбуден, и събуждаше в мен човешки чувства, когато изпадах в състояние на вцепенение. Плачеше заедно с мен и заради мен. Когато разсъдъкът ми се връщаше, тя ме укоряваше и се опитваше да ми внуши смирение пред съдбата. О! Лесно му е на нещастника да се смири, но за престъпника няма покой. Мъките на гузната съвест отравят насладата, която човек намира понякога и в прекомерната душевна болка.

Скоро след завръщането ми баща ми заговори за незабавната ми женитба с Елизабет. Аз мълчах.

— Да нямаш друга любов?

— Никаква друга в целия свят. Аз обичам Елизабет и с радост очаквам женитбата ни. Затова нека определим деня — от него натам аз ще се посветя, жив или мъртъв, на щастието на братовчедка ми.

— Скъпи Виктор, не говори така. Ние изживяхме тежки удари, но именно поради тази причина трябва да държим още повече на това, което ни е останало, и да пренесем любовта си от онези, които загубихме, върху още живите. Нашият кръг ще бъде тесен, но здраво споен с взаимната ни любов и нещастие. А когато времето смекчи твоето отчаяние, ще се родят нови обекти на любов и грижи, за да заместят онези, от които така жестоко ни лишиха.

Така ме поучаваше моят баща. А аз все още помнех заплахата на демона. Не можете да се учудвате, че при неговото всемогъщество в кървавите дела аз го смятах непобедим и когато произнесе думите: „Ще бъда с теб през брачната ти нощ“, аз се примирих с надвисналата опасност като с непредотвратима съдба. Но за мен смъртта бе по-малко зло в сравнение със загубата на Елизабет; затова се съгласих с баща ми с удовлетворение и даже с радост, че ако братовчедка ми приеме, церемонията ще се състои след десет дни и с това, казах си аз, подписвам присъдата си.

Господи! Ако за миг само бях допуснал какъв е в същност пъкленият кроеж на моя злобен противник, по-скоро щях завинаги да напусна родната страна и да се скитам като изгнаник без приятели по белия свят, отколкото да се съглася на тази злополучна женитба. Ала чудовището, сякаш със силата на някаква магическа способност, ме бе направило сляп спрямо истинските си намерения; и когато мислех, че се готвя само за собствената си смърт, аз съм ускорявал гибелта на същество, далеч по-скъпо ми от самия мен.

С наближаването на датата, определена за сватбата, започнах да усещам как ми се свива сърцето — не знам дали от страх или от някакво предчувствие. Криех обаче опасенията си зад маска на веселие, която предизвикваше щастливите усмивки на баща ми, но едва ли успяваше да измами наблюдателния и по-остър поглед на Елизабет. Тя очакваше сключването на нашия брак с удовлетворение, примесено с известен страх под влияние на преживените от нас беди; това, което сега ни изглеждаше сигурно и осезателно щастие, можеше скоро да се стопи като сън и да не остави друга следа освен дълбоко и непреходно огорчение.

Направени бяха необходимите приготовления за предстоящото събитие; приемахме поздравителни визити и от всички страни сияеха радостни усмивки. Аз затворих колкото можех по-дълбоко в сърцето си стаената тревога и весело и сериозно се включих в плановете на баща ми, макар че те може би щяха само да доведат моята гибел. Благодарение на старанията на баща ми австрийското правителство върна на Елизабет част от наследството й. Сега тя притежаваше малко имение на бреговата на Комо. Разбрахме се веднага след сключването на брака да отпътуваме за вила Лавенца и да прекараме първите си щастливи дни край прекрасното езеро.

Междувременно взех необходимите предпазни мерки, за да се защитя, в случай че демонът се опита да ме нападне открито. Постоянно носех със себе си пистолети и кама и непрекъснато бях нащрек, за Да предотвратя всякакво вероломство; това до значителна степен ме успокояваше. В същност с наближаването на сватбения ден заплахата започна да ми се струва нереална, незаслужаваща да си нарушавам спокойствието, докато щастието, което се надявах да получа в женитбата, ми изглеждаше все по-осезаемо с приближаването на тържествената дата и с непрекъснатите приказки, които слушах около себе си като за нещо решено, на което никакви случайности не могат да попречат.

Елизабет изглеждаше щастлива; моето спокойствие допринасяше много и за нейното успокоение. Но в деня, когато щяха да се осъществят желанията ми и да се реши моята съдба, тя се натъжи, обладана от някакво злокобно предчувствие; може би също така си мислеше за страшната тайна, която бях обещал да й разкрия на другия ден. Междувременно баща ми не можеше да се нарадва и в суматохата на приготовленията отдаде тъжното настроение на снаха си на обичайната свенливост на младоженките.

След церемонията в къщата на баща ми се събраха много гости; бяхме решили, че двамата с Елизабет ще се отправим на сватбеното си пътешествие по вода, ще пренощуваме в Евиан, а на другия ден ще продължим. Денят бе чудесен, вятърът — попътен и всичко благоприятствуваше за нашето сватбено пътуване.

Това бяха последните мигове в живота ми, когато се насладих на чувството за щастие. Бързо се придвижвахме напред — слънцето печеше, но един навес ни скриваше от лъчите му и ние се наслаждавахме на красивата природа ту на единия бряг на езерото, където се виждаше Мон-Салев, прелестните брегове на Монталегр и в далечината — извисен над всичко — прекрасният Монблан и множеството снежни планини, които напразно се опитват да му съперничат; ту на отсрещните брегове, където могъщата Юра издигаше тъмните си склонове като преграда за честолюбеца, намислил да напусне родината, или като непреодолима бариера за нашественика, който би намислил да я пороби. Взех ръката на Елизабет в своята.

— Ти си тъжна, любов моя. О, ако само знаеше какво съм изстрадал и какво може би ме очаква, би се постарала да ми дариш покой и поне през този ден да забравиш отчаянието.

— Бъди щастлив, мили Виктор — отговори Елизабет. — Надявам се, че не те заплашва беда, и искам да те уверя, че ако на лицето ми не е изписана радост, то сърцето ми поне е доволно. Нещо ми подсказва да не залагам прекалено много на бъдещето, което ни очаква, но аз няма да се вслушам в този злокобен глас. Гледай как бързо се движим и как облаците, които ту скриват, ту откриват купола на Монблан, правят тази красива гледка още по-прекрасна. Погледни също колко много риби плуват в прозрачните води и всяко камъче на дъното ясно се вижда. Какъв божествен ден! Колко щастлива и спокойна изглежда природата!

С тези думи Елизабет се опитваше да отвлече вниманието ми, а и своето, от всякакви тъжни мисли. Но настроението й бързо се менеше — за няколко мига очите й се озаряваха от радост, но тя непрекъснато се сменяше с безпокойство и замисленост.

Слънцето се спускаше все по-ниско; преминахме покрай устието на река Дранс и проследихме с поглед пътя й покрай дефилетата във високите планини и в долините между ниските хълмове. На това място Алпите почти докосват езерото и ние се доближихме до амфитеатъра от планини, които го ограждат откъм изток. Островърхият Евиан блестеше сред обрамчилите го гори и струпалите се върху него планини.

Вятърът, който до този момент ни носеше с поразителна бързина, до залез слънце утихна и се превърна в бриз; нежният му полъх леко бръчкаше водната повърхност и приятно шумолеше в листата на дърветата, а когато наближихме брега, от него ни лъхна най-възхитителният аромат на цветя и сено. Когато слязохме на брега, слънцето тъкмо залезе зад хоризонта и аз усетих как в мен оживяват грижите и страховете, които скоро щяха да ме сграбчат и да ме задържат завинаги в плен.