Франкенщайн (Или новият Прометей)

ГЛАВА XX

Една вечер седях в лабораторията си; слънцето бе залязло, а луната току-що се бе подала над морето; светлината бе недостатъчна и затова седях, без нищо да правя. Чудех се дали да продължа чак на сутринта, или да ускоря завършването чрез неотлъчна работа. Както седях така, изведнъж се замислих за възможните последствия от това, което вършех. Преди три години в резултат на същата тази работа бях създал демон, чиято безпримерна жестокост опустоши душата ми и я изпълни завинаги с най-горчиви угризения. А ето, че всеки момент щях да сътворя друго същество, за чиито склонности нищо не ми беше известно — тази жена можеше да се окаже хиляди пъти по-зла от другаря си и да черпи удоволствие от самоцелни убийства и злосторства. Той се закле да напусне населените места и да се скрие в пустините, но тя не е давала такава клетва; тя, която вероятно ще се окаже мислещо и разумно същество, може да не се съгласи да изпълни договор, сключен преди появата й на бял свят. Може даже да се възненавидят един друг; живият демон вече мразеше собственото си уродство — нямаше ли да се задуши от още по-голямо отвращение, когато се види в женски образ? Тя също може да се отвърне с омерзение от него, след като съзре красотата на човека — може да го напусне и той пак да остане сам, разтреперан от новото оскърбление, че е изоставен от себеподобно същество.

Дори да заминат от Европа и да заживеят в пустините на Новия свят, първият жадуван от демона резултат от тази близост ще бъде създаването на потомство и на земята ще се разплоди цяла раса от изроди, които ще поставят в опасност и ще изпълнят с ужас съществуването на човека. Имах ли право заради собствените си интереси да навлека това проклятие върху идните поколения? Бях се трогнал от софизмите на създаденото от мен същество, бях изгубил ума и дума от неговите зверски заплахи и едва сега си представих цялата безнравственост на даденото обещание; изтръпнах при мисълта, че бъдещите поколения ще ме прокълнат като свой унищожител, който от егоизъм не се е поколебал да си откупи спокойствието с цената на вероятната гибел на цялото човечество.

Разтреперах се и усетих как сърцето ми спира да бие; а като вдигнах очи, съзрях на лунната светлина демона да наднича през прозорчето. Устните му се кривяха в отвратителна усмивка, като ме наблюдаваше как седя и се трудя над поставената от него задача. Да, той ме бе следвал навсякъде, бе пребродил горите, бе се крил из пещери или из безкрайните пустинни степи, а сега бе тук, за да проследи докъде съм напреднал и да изиска изпълнението на поетото задължение.

Лицето му в този момент изразяваше крайна степен на злоба и коварство. Аз усещах, че полудявам при мисълта за обещанието да създам още едно такова същество, и обзет от силни страсти, разкъсах това, над което се трудех. Извергът видя, че разрушавам създанието, с което той свързваше всичките си надежди за бъдещо щастие, и с писък на нечовешко отчаяние и омраза изчезна.

Излязох от стаята, заключих вратата и се заклех тържествено пред самия себе си никога да не възобновявам работата, след което с несигурна стъпка тръгнах към спалнята си. Бях сам, нямаше кой да разпръсне мрака, обвил душата ми, и да ме освободи от непоносимата тежест на кошмарните мисли.

Изминаха няколко часа, а аз продължавах да седя до прозореца, загледан в морето; то беше почти неподвижно, тъй като вятърът бе утихнал, и цялата природа си почиваше, огряна от спокойната луна. Само няколко лодки плаваха из водата и от време на време лекият полъх донасяше до слуха ми човешки гласове, когато рибарите се викаха един друг. Чувствувах тишината, макар че едва ли съзнавах колко безкрайно е дълбока, докато до слуха ми внезапно достигна Плясъкът на гребла и някой слезе от лодка недалеч от моя дом.

След няколко минути вратата изскърца, сякаш тихо се опитваха да я отворят. Разтреперах се от главата до петите, предчувствието ми подсказа кой идва и изпитах желание да разбудя селянина, който живееше в съседната къщурка; но бях смазан от чувство за безпомощност, което така често спохожда нашите кошмари — когато напразно се опитваш да избягаш от надвисналата опасност, а си прикован към земята.

В следващия миг чух стъпки в коридора, вратата се отвори и на прага се появи този, от когото така се страхувах. Той затвори след себе си вратата, приближи се до мен и каза задъхан:

— Ти унищожи започнатата работа, какво означава това? Нима ще нарушиш обещанието си? Аз преминах през такива лишения и болка — напуснах Швейцария след теб, пълзях покрай бреговете на Рейн, край обраслите му с върби островчета, през планинските върхове. Месеци наред живях из голите равнини, на Англия, сред пустошта на Шотландия. Търпях умора, студ и глад — нима ще се осмелиш да разбиеш надеждите ми?

— Махни се! Да, аз отказвам да изпълня обещанието си — никога не ще създам друго подобно същество, безобразно и зло като теб.

— Жалък роб, до този момент те убеждавах, но ти се оказа недостоен за снизхождение. Спомни си колко съм силен; ти се мислиш за нещастен, но аз мога така да те съсипя, че ще намразиш и дневната светлина. Ти си моят създател, ала аз съм твоят повелител — покори се!

— Мина времето на моите колебания и краят на твоята власт настъпи. Заплахите ти не са в състояние да ме накарат да извърша нещо недостойно, те само затвърдяват моята решимост да не ти създам съдружник в злодеянията. Как мога най-хладнокръвно да пусна на бял свят един изверг, чието удоволствие е да сее смърт и разруха? Махай се! Аз съм непреклонен и думите ти само ще усилят моята ярост.

Чудовището прочете на лицето ми решителност и заскърца със зъби в безсилна злоба:

— Всеки мъж си има жена, всяко живо същество си има самка, единствено аз съм сам. Изпитвах обич, а в отговор срещнах отвращение и неприязън. Човече! Ти можеш да ме мразиш, но пази се! Дните ти ще бъдат изпълнени със страхове и страдания и скоро върху теб ще се стовари удар, който завинаги ще погуби надеждите ти за щастие. Нима очакваш да бъдеш щастлив, когато аз се гърча в неизразими мъки? Ти можеш да ме лишиш от всички страсти, но отмъщението ще остане и отсега нататък то ще ми е по-скъпо от светлината и храната. Аз може да умра, но преди това ти, моят тиранин и мъчител, ще прокълнеш слънцето, свидетел на твоите неволи. Пази се, аз не познавам страха и това ме прави всевластен! Ще дебна с хитростта на змията и ще изчакам възможността смъртно да те ужиля. Човече! Ти ще се разкаеш за злото, което ми причини.

— Стига, дяволе! Не трови въздуха с тези злобни звуци! Аз ти обявих решението си и не съм страхливец, за да се изплаша от заканите ти. Остави ме — аз съм непреклонен!

— Добре. Тръгвам си, но запомни — ще бъда с теб през брачната ти нощ!

Направих крачка към него и извиках:

— Злодей! Преди да подпишеш смъртната ми присъда, гледай самият ти да бъдеш в безопасност.

Щях да го сграбча, но той се изплъзна и стремително се втурна навън. След малко го видях в лодката, която се стрелна по водата и бързо се изгуби сред вълните.

Отново потънах в мълчание, а думите му отекваха в ушите ми. Изгарях от яростно желание да се впусна подир убиеца на моя покой и да го хвърля в океана. Закрачих бързо и разтревожено напред-назад из стаята си, а въображението ми чертаеше хиляди картини, които ме измъчваха и тормозеха. Защо не го подгоних и не се вкопчих в него на живот и смърт? Позволих му да си отиде и той се отправи към Острова. Изтръпвах при мисълта кой ще бъде поредната жертва на ненаситната му мъст. И тук си спомних думите му: „Ще бъда с теб през брачната ти нощ.“ Значи, това ще бъде смъртният ми час. Тогава ще умра и с това ще заситя и погася злобата му. Тази перспектива не ме изплаши, но като си помислих за моята любима Елизабет, за нейните сълзи и неутешима мъка, когато разбере, че любимият й е изтръгнат злодейски от обятията й, за пръв път от много месеци от очите ми потекоха сълзи и аз реших да не се дам на врага без жестока борба.

Нощта отмина и слънцето се издигна над морето; нервите ми се поуспокоиха, ако изобщо може да се говори за спокойствие, когато неистовата ярост се превръща в бездънно отчаяние. Напуснах къщата, където предишната нощ се разигра страшният двубой, и излязох на брега на морето, което ми се струваше почти като непреодолима преграда между мен и останалите хора; в мен дори се промъкна желанието това действително да е така. Искаше ми се да прекарам остатъка от живота си на тази гола скала, в лишения, но поне далеч от внезапни бури и бедствия. Ако си замина оттук, ще падна жертва на демона или ще видя как загиват от ръката на създаденото от мен чудовище най-обичните ми хора.

Бродех из острова като неспокоен призрак, разделен от тези, които обичах, и нещастен поради раздялата. Когато по пладне слънцето се издигна високо, аз полегнах върху тревата и потънах в непробуден сън. Не бях мигвал предишната нощ, нервите ми бяха опънати, а очите — възпалени от безсъние и мъка. Сънят, който сега ме събори, ме освежи и когато се събудих, отново почувствувах, че принадлежа към човешкия род, и започнах по-спокойно да размишлявам над случилото се; но въпреки това думите на чудовището кънтяха в ушите ми като погребален звън, сякаш насън, но ясни и подтискащи като наяве.

Слънцето се бе спуснало ниско, а аз продължавах да седя на брега, залъгвайки мъчителния глад с овесена питка; в този момент близо до мен доплува рибарска лодка и един от моряците ми донесе пакет; в него имаше писма от Женева и едно от Клервал, който ме молеше да се присъединя към него. Пишеше, че само си пилее времето там, където е, че приятелите, които си спечелил в Лондон, го молели да се върне, за да завършат започнатите преговори във връзка със заминаването му за Индия. Не можел да отлага повече и тъй като било вероятно след пристигането си в Лондон да отпътува по-рано, отколкото се предвиждаше, той ме молеше да прекарам с него по възможност повече време. Поради това настояваше да оставя самотния си остров и да се срещнем в Пърт, за да продължим заедно на юг. Това писмо донякъде ме върна към живота и аз реших след два дни да напусна острова.

Преди да си тръгна обаче, трябваше да свърша една работа, при спомена за която целият потреперах: да опаковам химическите си апарати, като за целта се налагаше да вляза в стаята, където се занимавах с омразния труд, да се докосвам до инструментите, само при вида на които ми призляваше. На другата сутрин при изгрев слънце събрах достатъчно кураж и отключих вратата на лабораторията си. Парчетата от полузавършеното същество лежаха разпръснати на пода и почти имах чувството, че съм разкъсал плътта на жив човек. Спрях се за миг, за да събера сили, и влязох. С треперещи ръце изнесох инструментите, но веднага си помислих, че не е редно да оставя следи от работата си, които щяха да предизвикат ужаса и подозрителността на селяните; затова събрах всичко в една кошница, а отгоре натрупах камъни, като реших още същата вечер да я изхвърля в морето; а междувременно приседнах на брега и започнах да почиствам и подреждам химическите си апарати.

Нищо не можеше да бъде по-внезапно от промяната, настъпила в чувствата ми от нощта, когато се появи демонът. Преди това се отнасях към обещанието си с мрачно отчаяние, като към нещо, което, независимо от последствията, трябва да се изпълни; а сега имах чувството, че пелена е паднала от очите ми и че за пръв път виждам ясно. Идеята да възобновя работата не ми се мярна нито за миг; произнесените заплахи ми тежаха, но не допусках, че съм в състояние съзнателно да направя нещо, за да ги предотвратя. Бях решил, че създаването на втори изрод би било продиктувано от най-долен и жесток егоизъм и прогоних от главата си всякаква мисъл, която можеше да доведе до други изводи.

Между два и три часа сутринта изгря луната; тогава сложих кошницата в една малка лодка и отплувах на около четири мили от брега. Беше безлюдно: няколко лодки се завръщаха на брега, но аз обърнах платната в обратна посока. Имах чувството, че върша страшно престъпление и с ужас избягвах всяка среща с хора. По едно време луната, ясна до този момент, се скри зад тъмен облак и аз се възползувах от мрака, за да хвърля кошницата в морето: прислушах се в бълбукането, след което се отдалечих от това място. Небето се покри с облаци, а въздухът бе чист, макар и хладен от североизточния бриз. Той обаче ме освежи и ме изпълни с такива приятни усещания, че реших да поостана още в морето и като нагласих кормилото в права посока, аз се изтегнах на дъното на лодката. Луната бе забулена в облаци, наоколо бе тъмно, чуваше се само плясъкът на вълните под лодката; този шум ме унесе и не след дълго съм заспал дълбоко.

Не знам колко време съм спал, но когато се събудих, слънцето бе вече доста високо. Вятърът се беше усилил и вълните заплашваха безопасността на малката ми лодка. Духаше откъм североизток и сигурно ме бе отнесъл далеч от брега, от който тръгнах. Опитах се да променя курса, но веднага ми стана ясно, че ако повторя този опит, лодката веднага ще се напълни с вода. При това положение единственият изход беше да се оставя да ме носи вятърът. Признавам, че ме достраша. Не носех компас и бях толкова слабо запознат с географията на тази част от света, че ориентирането по слънцето не би ми помогнало. Можеше да ме отнесе в открития Атлантически океан и там да позная мъките на гладната смърт или да бъда погълнат от огромните вълни, бушуващи около мен. Вече бях дълги часове в морето и изпитвах изгаряща жажда — прелюдия към по-нататъшните ми страдания. Погледнах нагоре към небето, забулено с облаци, които вятърът гонеше и сменяше с други. Погледнах към морето — то щеше да бъде мой гроб. „Дяволе! — извиках аз. — Заплахата ти вече е изпълнена!“ Помислих за Елизабет, за баща ми и за Клервал — оставях ги сами и чудовището можеше да обърне срещу тях безмилостните си кръвожадни страсти. Тази мисъл ме хвърли в отчаяние, тъй безнадеждно и страшно, че дори сега, когато скоро за мен ще свърши всичко земно, потрепервам от спомена за нея.

Така минаха няколко часа; но постепенно, докато слънцето бавно се скланяше към хоризонта, вятърът утихна до лек бриз, а огромните вълни изчезнаха. Но затова пък започна мъртво вълнение: стана ми лошо и едва удържах кормилото, ала в този момент откъм юг забелязах високата линия на брега.

Макар и изтощен от умора и непоносимо напрежение, изпитвано в продължение на часове, неочакваната увереност, че ще се спася, ме заля като топла радостна вълна и от очите ми бликнаха сълзи.

Колко променливи са нашите чувства и колко странна е тази непреодолима любов към живота дори в минути на най-тежки страдания. С част от дрехите си направих нещо като второ платно и жадно започнах да направлявам лодката към брега. Той ми се видя див и каменист, но като се приближих, веднага забелязах, че е обитаем. Близо до брега имаше лодки и почувствувах, че съм се върнал в лоното на цивилизацията. Внимателно огледах бреговата линия и с радост забелязах камбанария, която най-сетне се показа иззад един неголям нос. Тъй като бях крайно изтощен, реших да се отправя направо към града, където беше най-вероятно да си набавя храна. За щастие носех със себе си пари. След като заобиколих носа, пред очите ми израсна малко спретнато градче с добро пристанище, в което влязох с разтуптяно сърце, радостен от неочакваното спасение.

Докато завързвах лодката и спусках платната, около мен се струпаха няколко души. Изглеждаха много изненадани от моята поява, но вместо да ми предложат помощ, започнаха да разговарят помежду си шепнешком, ръкомахайки, което във всякакъв друг момент би събудило в мен някаква тревога. Но засега само си помислих, че говорят на английски и затова се обърнах към тях на този език:

— Приятели, бихте ли ми казали кой е този град и къде се намира?

— Скоро ще разбереш — отговори ми с пресипнал глас един от тях. — Възможно е нашият град да не ти бъде много по вкуса, но за това никой няма да те пита, бъди сигурен.

Стъписах се, като чух такъв неприязнен отговор от непознат човек; но не по-малко ме смутиха намръщените, зли лица на останалите.

— Защо ми отговаряте така грубо? — попитах аз. — Англичаните обикновено са по-гостоприемни към чужденците.

— Не знам какви са англичаните — каза мъжът, — но ирландците ненавиждат престъпниците.

Докато провеждахме този странен диалог, забелязах, че тълпата бързо нараства. Лицата на всички изразяваха смесица от любопитство и гняв, което ме ядоса и донякъде разтревожи. Попитах къде има странноприемница, но никой не ми отговори. Тогава тръгнах напред, а тълпата ме заобиколи и последва с глух ропот; някакъв мъж с неприятен вид се приближи до мен, хвана ме за рамото и каза:

— Елате, господине, с мен при мистър Къруин, там ще дадете сметка за всичко.

— Кой е мистър Къруин? Защо трябва да давам сметка? Това не е ли свободна страна?

— Да, сър, свободна е за честните хора. Мистър Къруин е съдия, а сметка ще трябва да дадете за смъртта на един джентълмен, намерен убит снощи.

Тези думи ме поразиха; но след малко се съвзех. Бях невинен, това лесно можеше да се докаже; така че последвах придружвача си мълчаливо и бях отведен в една от най-хубавите къщи в града. Едва се държах на краката си от умора и глад, но обкръжен от тълпата, счетох за благоразумно да събера силите си, за да не изтълкуват физическата ми слабост като страх или признание за вина. Тогава още не подозирах бедата, която след минути само щеше да ме връхлети и потопи в такъв ужас и отчаяние, че щеше да избледнее страхът от безчестието и смъртта.

Ще спра за малко, защото трябва да призова на помощ цялата сила на духа си, за да си припомня подробностите около страшните събития, за които ще ви разкажа.