Франкенщайн (Или новият Прометей)

ГЛАВА XXI

Не след дълго ме въведоха при съдията — стар, добродушен човечец със спокойни и благи обноски. Той обаче ме погледна доста сурово, обърна се към придружвачите ми и попита кои са свидетелите по делото.

Около половин дузина хора пристъпиха напред; съдията посочи един и той разказа как предната нощ ловял риба в морето със сина си и зет си, Даниъл Нюджънт, когато около десет часа излязъл силен северен вятър и те решили да се приберат. Нощта била много тъмна, тъй като луната все още не била изгряла, и те не акостирали в пристанището, а както обикновено в едно заливче на две мили разстояние. Той вървял отпред и носел част от риболовните принадлежности, а другите двама го следвали на известно разстояние. Както стъпвал по пясъка, изведнъж се препънал в нещо и се проснал по очи на земята. Спътниците му се притичали на помощ и на светлината на фенера видели, че това, в което се препънал рибарят, бил трупът на млад мъж. Предположили, че е удавник, изхвърлен на брега от вълните, но като го разгледали, забелязали, че дрехите му не били мокри, а и тялото не било още изстинало. Веднага го отнесли в колибата на една старица недалеч от това място и напразно се опитвали да го съживят. Бил красив младеж на около двадесет и пет години. По всичко личало, че е удушен; нямало други следи от насилие освен тъмни отпечатъци от пръсти върху шията му.

Първата част от показанията изобщо не ме заинтересува, но когато споменаха за отпечатъци от пръсти, аз си спомних за убийството на брат ми и силно се развълнувах — крайниците ми се разтрепераха, а пред очите ми заплува мъгла и това ме принуди да се облегна на един стол, за да не падна. Съдията ме наблюдаваше с проницателен поглед и, разбира се, поведението ми го накара да си направи неблагоприятен за мен извод.

Синът потвърди показанията на баща си, а когато разпитаха Даниъл Нюджънт, той се закле, че точно преди зет му да падне, забелязал лодка с човек в нея недалеч от брега и доколкото можел да различи на лунната светлина, това била същата лодка, с която аз съм пристигнал.

Една жена даде показания, че живеела близо до брега и стояла на прага на къщата си, очаквайки завръщането на рибарите, приблизително час преди да бъде открит трупът, когато забелязала лодка само с един човек, която отплувала от мястото, където по-късно било намерено тялото.

Друга жена потвърди разказа на рибарите, занесли трупа в къщата й — още не бил изстинал. Сложили го на леглото и започнали да го разтриват, а Даниъл изтичал до града за лекар, но животът вече бил напуснал тялото.

Разпитаха още няколко души за моята поява и те всички бяха на мнение, че при силния северен вятър, излязъл предишната нощ, съществува голяма вероятност да съм се борел със стихията в течение на много часове и накрая да съм бил принуден да се върна обратно там, откъдето съм потеглил. Освен това смятаха, че съм пренесъл трупа от друго място и е много вероятно поради непознаване на брега да съм влязъл в пристанището, без да имам представа за разстоянието между град … и мястото, където съм оставил тялото.

Мистър Къруин, след като изслуша всички показания, пожела да ме заведат в стаята, където лежеше покойникът, приготвен за погребение, за да видят какво впечатление ще ми направи неговият вид. Вероятно тази идея бе подсказана от силното ми вълнение при описанието на начина, по който е било извършено убийството. Така че съдията и още няколко души ме заведоха в странноприемницата. Не можех да не се развълнувам от странните съвпадения през изминалата напрегната нощ, но знаейки, че приблизително по същото време, когато е бил открит трупът, аз разговарях с няколко души на острова, бях съвършено спокоен за изхода на делото.

Влязох в стаята, където лежеше убитият, и ме накараха да се приближа до ковчега. С какви думи да опиша чувствата, които ме обзеха при вида му? И досега устните ми пресъхват от ужас и не мога да не си спомня за онзи момент без тръпка на болка. Разпитът, присъствието на съдията и на свидетелите — всичко изчезна като сън, щом съзрях безжизненото тяло на Анри Клервал. Въздухът не ми достигаше и като се хвърлих върху трупа, възкликнах:

— Нима престъпните ми ръце те лишиха и теб, скъпи Анри, от живот? Двама вече погубих, други жертви чакат реда си, но ти, Клервал, приятелю мой, благодетелю…

Човек не е в състояние да изтърпи мъки като моите и ме изнесоха от стаята в силни конвулсии.

След тях последва треска. Два месеца бях на границата между живота и смъртта: бълнуването ми, както научих по-късно, навявало ужас в околните: наричал съм себе си убиец на Уилям, на Жюстин и на Клервал. Понякога съм молел присъствуващите да ми помогнат да разкъсам демона, който ме терзае, а друг път съм усещал пръстите му на шията си и съм пищял от болка и ужас. За щастие, тъй като съм говорел на родния си език, само мистър Къруин ме разбирал, но ръкомахането и отчаяните вопли били достатъчни, за да наплашат околните.

Защо не умрях? По-нещастен от който и да било смъртен, защо не изпаднах в забрава и покой? Смъртта отнася толкова цветущи дечица — единствено упование на любещи родители, а колко невести и млади възлюбени са днес в разцвета на силите и надеждите си, а утре са плячка на червеите и се разлагат в гробовете. От какво съм направен, че устоях на толкова удари, които непрекъснато възобновяваха мъките като въртящо се колело?

Но съдено ми било да живея и след два месеца се събудих като от сън, изтегнат върху жалка постеля, заобиколен от надзиратели, ключалки, резета и всички мрачни атрибути на затвора. Спомням си, че беше утро, когато съзнанието се завърна в мен: бях забравил подробностите около случилото се, само знаех, че някакво голямо нещастие ме е сполетяло внезапно, ала като се огледах и видях решетките по прозореца и мръсната килия, всичко оживя в паметта ми и аз горчиво изстенах.

Стоновете ми събудиха старицата, дремеща на един стол до леглото ми. Тя се оказа жена на един от надзирателите, наета да ме гледа по време на болестта, и видът й отразяваше всички отрицателни качества, характерни за този тип хора. Чертите на лицето й бяха груби и неприветливи, черти на човек, привикнал да гледа без състрадание чуждите неволи. Гласът й изразяваше крайно равнодушие и аз го познах, когато тя се обърна към мен на английски, защото неведнъж го бях чувал по време на боледуването.

— По-добре ли сте, господине? Отговорих с немощен глас на същия език:

— Струва ми се, да. Но ако всичко е истина, а не сън, то съжалявам, че съм още жив и усещам мъка и ужас.

— Така е, ако имате пред вид джентълмена, когото сте убили, по-добре да бяхте умрели, защото лошо ви се пише. Но това не е моя работа — наеха ме да се грижа за вас и да ви изправя на крака. Работата си върша съвестно — де да можеше всеки така да си върши своята.

Извърнах се с отвращение от тази жена, способна да отправи такива безчувствени слова към човек, който е още на ръба на смъртта. Но бях слаб и не можех да мисля за случилото се. Целият ми живот ми се струваше сън. Понякога се съмнявах дали всичко това е било, защото липсваше осезаемостта на реалната действителност.

Образите, мяркащи се пред погледа ми, станаха по-отчетливи, мен ме втресе, причерня ми пред очите и нямаше кой да ме утеши с ласкав глас, нямаше любима ръка да ме крепи. Дойде лекарят, предписа лекарства, а старицата ги приготви, но на неговото лице бе изписано пълно безразличие, а нейният израз бе белязан с жестокост. Кой се интересува от съдбата на убиеца освен палача, чакащ да прибере възнаграждението си?

Това бяха първите ми мисли, ала скоро след това научих, че мистър Къруин бе проявил спрямо мен изключителна доброта. Той наредил да ми приготвят най-добрата килия в затвора (тази жалка стаичка действително се оказа най-доброто, с което разполагаха) и именно той се бе погрижил за лекар и болногледачка. Вярно е, че рядко ме навестявал, защото, макар да желаеше горещо да облекчи страданията на всяко човешко същество, не му се искаше да бъде свидетел на болезнените бълнувания на един убиец. Затова от време на време идвал да се убеди, че не са ме изоставили, но тези посещения били кратки и много редки.

Един ден — вече постепенно се възстановявах — седях на стола с полузатворени очи и мъртвешки бледо лице. Смазан от мъка и горест, аз често си мислех дали да не потърся смъртта, вместо да остана в един свят, в който ми е отредено само да страдам. По едно време даже се запитах дали да не се призная за виновен и да изтърпя наказанието, по-невинен дори от клетата Жюстин. Такива мисли се въртяха из главата ми, когато вратата на килията се отвори и влезе мистър Къруин. На лицето му бяха изписани съчувствие и състрадание; той придърпа един стол по-близо до мен и ми заговори на френски:

— Боя се, че ви е зле тук, мога ли да направя нещо, за да облекча вашата участ?

— Благодаря ви, но всичко ми е безразлично — нищо на този свят не е в състояние да ме облекчи.

— Знам, че съчувствието на един чужденец не може да бъде утеха за човек като вас, сразен от тежка беда. Но се надявам, че скоро ще напуснете това мрачно място, защото не се съмнявам, че с лекота можете да намерите доказателства, които да обезсилят обвинението.

— Това е последното нещо, което ме занимава. По стечение на най-невероятни обстоятелства аз станах най-нещастният от всички смъртни. След мъките и страданията, през които минах и на които все още съм подложен, нима смъртта може да ми се струва някакво зло?

— Действително, нищо не може да е по-ужасно и мъчително от странните обстоятелства, на които бяхме неотдавна свидетели. Бяхте изхвърлен по някаква случайност на този бряг, известен със своето гостоприемство, арестуван и обвинен в убийство. Първото нещо, което се представи пред очите ви, бе мъртвото тяло на вашия приятел, убит по необясним начин и подхвърлен, сякаш от самия дявол, на вашия път.

Докато мистър Къруин произнасяше тези думи, въпреки вълнението, което ме обхвана при спомена за изживяното, не можах да не се изненадам до голяма степен от сведенията, с които той разполагаше за мен. Предполагам, че учудването е било изписано на лицето ми, защото той побърза да добави:

— Веднага щом се разболяхте, ми предадоха намерените у вас документи; прегледах ги, за да открия някаква следа, по която да издиря роднините ви и да ги известя за сполетялата ви беда и болест. Намерих няколко писма и измежду тях едно, което, съдейки по обръщението, е от вашия баща. Веднага писах в Женева и оттогава изминаха близо два месеца. Но вие сте болен, ето че треперите и в това състояние не бива да се вълнувате.

— Неизвестността е хиляди пъти по-мъчителна от най-страшното, което може да се случи. Кажете ми, каква нова смъртна драма се е разиграла и кого трябва да оплаквам?

— В семейството ви всичко е благополучно — каза мистър Къруин с много доброта, — а един от близките ви пристигна да ви посети.

Не знам защо, но изведнъж ми хрумна, че убиецът е дошъл да се надсмее над моето нещастие и да използува смъртта на Клервал като нов аргумент, за да ме накара да се съглася с пъклените му искания.

Закрих очите си с ръце и извиках в ужас:

— Махнете го, не искам да го видя. За бога, не го пускайте при мен.

Мистър Къруин ме гледаше объркан. Той неволно изтълкува думите ми като признание за виновност и сурово ме сгълча:

— Предполагах, млади човече, че присъствието на баща ви ще ви зарадва, вместо да предизвика такъв яростен протест.

— Баща ми! — извиках аз и всяко мускулче на лицето ми се отпусна и болката отстъпи място на радостта. — Наистина ли баща ми е пристигнал? Колко мило, колко безкрайно мило от негова страна. Но къде е той, защо не дойде веднага?

Промяната в отношението ми изненада и зарадва съдията; може би отдаде предишните ми възклицания на моментно възвръщане на треската, защото предишната благожелателност отново пролича в държането му. Той стана и излезе от стаята заедно с болногледачката и след минута при мен влезе баща ми.

Нищо в този момент не можеше да ми достави по-голямо удоволствие от неговата поява. Аз протегнах ръка и възкликнах:

— Значи, сте живи — и Елизабет, и Ернест?

Баща ми ме успокои с уверенията си за тяхното благополучие и се опита да повдигне духа ми с подробности около така интересуващата ме тема. Но скоро усети, че затворът не е място за радост.

— В какво жилище се оказа ти, сине мой — каза той и огледа печално решетките по прозореца и жалкия вид на стаята. — Тръгна да търсиш щастието си, но злата съдба явно те преследва. А и горкият Клервал…

Името на нещастния ми убит приятел бе прекалено силна възбуда за отслабналия ми дух и изнемощяло тяло и аз се разплаках.

— Уви, татко, така е. Над мен е простряла криле някаква зла фаталност и аз трябва да живея, за да изпълня предначертаното, иначе щях да умра върху ковчега на Анри.

Прекъснаха разговора ни, тъй като състоянието ми налагаше да се вземат предпазни мерки, за да ми се осигури спокойствие. Господин Къруин влезе в стаята и настоя да не се подлагам на прекалено голямо напрежение. Но пристигането на баща ми бе като поява на ангел-хранител и аз постепенно започнах да оздравявам.

След като се преборих с болестта, бях завладян от мрачна, убийствена меланхолия, която нищо не бе в състояние да разпръсне. Образът на Клервал, мъртъв и зловещ, беше непрестанно пред очите ми. Често вълнението, предизвикано от тези спомени, караше приятелите ми да се страхуват от опасно възвръщане на болестта. Уви, защо се грижеха за нещастния ми живот, омразен на самия мен? Сигурно за да се изпълни моята съдба, която сега е към своя край. Скоро, много скоро смъртта ще угаси тези вълнения и ще ме освободи от смазващата тежест на страданията, която ме тегли към земята; присъдата ще бъде изпълнена и аз ще мога да почина в мир. А тогава смъртта само ми се мяркаше в далечината, макар и непрестанно да беше в мислите ми, и аз седях с часове неподвижен и безмълвен, жадуващ за някаква всеобща катастрофа, която да погребе в развалините си мен и моя погубител.

Наближаваше датата, когато щеше да се гледа делото. Три месеца бях лежал в затвора и въпреки че бях много слаб и под постоянната заплаха от възвръщане иа болестта, наложи се да пропътувам близо сто мили до главния град на графството, където бе съдът. Мистър Къруин се погрижи за присъствието на свидетелите и организира моята защита. Беше ми спестен позорът от публична поява като престъпник, тъй като делото ми не бе предадено в съда, от чието решение зависи животът или смъртта. Съдебните заседатели отхвърлиха обвинението, защото бе доказано, че в часа, когато е било открито тялото на моя приятел, аз съм се намирал на Оркнейските острови, така че две седмици след прехвърлянето ми бях пуснат на свобода.

Баща ми изпадна във възторг, като разбра, че съм освободен от това тежко обвинение и отново мога да дишам волен въздух и да се завърна в родината си. Аз не споделях тези чувства; еднакво омразни ми бяха и стените на затвора, и разкошът на някой дворец. Чашата на живота ми бе отровена завинаги и макар слънцето да светеше над мен по същия начин, както и над най-щастливите хора, аз виждах наоколо само непрогледен и ужасяващ мрак, в който не проникваше никакъв лъч освен блясъка на втренчените две очи. Понякога това бяха изразителните очи на Анри, изпълнени със смъртна болка — черни, полузатворени, с дълги тъмни мигли; а друг път виждах воднистите, мътни очи на чудовището, такива, каквито ги съзрях първия път в стаята си в Инголщат.

Баща ми се опитваше да възроди в мен чувства на обич. Говореше ми за Женева, където ми предстоеше да се завърна, за Елизабет и Ернест — ала тези думи само изтръгваха от мен дълбоки стенания. Понякога наистина в мен все пак се пробуждаше жажда за щастие и аз си мислех с меланхолична нежност за моята братовчедка или копнеех с мъчителна носталгия да видя отново синьото езеро и бързата Рона, тъй скъпи на моето детство — но обичайното ми състояние беше вцепеняваща апатия и тогава ми ставаше безразлично дали съм в затвора или сред най-божествената природна картина; и тези състояния се нарушаваха единствено от пристъпи на болка или отчаяние. В такива моменти често се опитвах да сложа край на омразното си съществуване и бе нужно постоянно бдение и внимание, за да ме възпрат от извършването на някакъв страшен акт на насилие над себе си.

И все пак имах едно задължение, споменът за което в края на крантата удържа победа над егоистичното отчаяние. Трябваше незабавно да се прибера в Женева, за да бдя над живота на онези, които така дълбоко обичах; да дебна за убиеца и ако някаква случайност ми открие неговото убежище или ако се опита отново да се появи пред мен, с нетрепваща ръка да сложа край на съществуването на чудовищния образ, когото бях дарил с подобието на душа, още по-уродлива от тялото. Баща ми все още искаше да отложим заминаването, страхувайки се, че няма да издържа уморителното пътуване, защото представлявах истинска развалина — човешка сянка. Силите ми бяха изчерпани. От мен бе останал само един скелет, а тялото ми продължаваше да се топи от денонощна треска.

Обаче аз с такава тревога и нетърпение настоявах да напуснем Ирландия, че баща ми сметна за благоразумно да отстъпи. Взехме си билети за кораб, пътуващ до Авр-дьо-Грас, опънахме платна при попътен вятър и отплувахме от бреговете на Ирландия. Беше полунощ. Лежах на палубата, загледан в звездите и заслушан в плясъка на вълните. Радвах се на тъмнината, която скриваше Ирландия от погледа ми, а сърцето ми туптеше от радост при мисълта, че скоро ще видя Женева. Миналото ми се представяше в светлината на страшен кошмар, макар че корабът, на който плавахме, вятърът, който ни отнасяше от ненавистния ирландски бряг и морето около мен прекалено ясно ми говореха, че нищо не съм сънувал и че Клервал, моят приятел и скъп другар, загина по моя вина от ръката на създаденото от мен чудовище. Целият ми живот мина пред очите ми — спокойното щастие в Женева сред моето семейство, смъртта на мама, заминаването за Инголщат. Потръпнах при спомена за безумния ентусиазъм, който ме поведе към създаването на мерзкия ми враг, и съживих в паметта си онази нощ, когато му дадох живот. Оттук нататък не бях вече в състояние да следя мислите си, безброй чувства ме налегнаха и аз се разридах горчиво.

Откак се оправих от треската, ми стана навик да вземам всяка нощ известно количество опиат; само с помощта на това лекарствено средство успявах да си осигуря съня, необходим за запазването на живота ми. Подтиснат от спомените за преживените неволи, този път аз погълнах двойна доза и скоро след това съм заспал дълбоко. Но сънят не ми даде да си отдъхна от мъчителните мисли и хилядите образи, които танцуваха пред очите ми, ми внушаваха страшен ужас. На разсъмване ми се присъни кошмар — усетих на шията си ръцете на чудовището и не можех да се освободя от хватката му; в ушите ми звънтяха стонове и писъци. Баща ми, който бдеше до леглото ми, като видял как се мятам, ме събуди. Около нас шумяха вълните, небето бе облачно; демона го нямаше. Чувството за безопасност, усещането за примирие, установено между настоящия момент и неизбежното, страшно бъдеще, ми донесе някаква спокойна забрава, към която е особено податлив по своята природа човешкият разум.