Изобретяването на любовта


Летенето беше като плуването, а Лус беше добра и в двете.

Краката й се повдигнаха от земята. Не й трябваше мисъл или подготовка. Крилете й се размахаха с внезапно интуитивно движение. Вятърът жужеше във фибрите на крилете й, носейки я в прозрачно розовото небе. Във въздуха тя почувства тежестта на тялото си, особено на краката си, но по–силна от нея беше една нова, невъобразима жизненост. Плъзгаше се над ниски слоеве облаци, раздвижвайки ги съвсем леко, като бриз, който преминава през мелодичен звън.

Взираше се от едното връхче на крило към другото, оглеждайки сребристо–перления им блясък, изпълнена с благоговение при вида на всички промени в себе си. Сякаш сега останалата част от тялото й се подчиняваше на крилете. Те реагираха при първия намек за желание с елегантни движения, които пораждаха огромна скорост. Заемаха хоризонтално положение и ставаха гладки, за да се плъзгат само по силата на инерцията, после се изтегляха назад в сърцевидна форма зад раменете й, щом тя се устремеше право във въздуха.

Първият й полет.

Само дето... не беше. Това, което Лус знаеше сега, със същата проницателност, с която крилете й знаеха как да летят, беше, че е имало едно монументално преди. Преди Лусинда Прайс, преди още душата й изобщо да беше видяла облата Земя. Въпреки всичките си животи на Земята, които бе видяла във Вестителите, всички тела, които беше обитавала, Лус бе добила само съвсем повърхностна представа коя е, коя е била. Имаше история, по–стара от миналото, през което беше размахвала тези криле.

Можеше да види как другите я наблюдават от земята. Лицето на Даниел блестеше от сълзи. Той беше знаел това през цялото време. Беше я чакал. Искаше й се да го докосне, искаше той да се издигне и да полети с нея – но после, внезапно, не можеше да го вижда повече.

Светлината отстъпи място на пълна тъмнина...

На друг нахлуващ спомен.

Тя затвори очи и му се предаде, оставяйки го да я отнесе назад. Някак знаеше, че това беше най–ранният спомен, мигът в най–далечните кътчета на душата й. Лусинда бе там от началото на самото начало.

Библията беше изпуснала тази част:

Преди да има светлина, беше имало ангели. В един миг – тъмнина; в следващия – топлото чувство как нежна, величествена ръка ги примамва да излязат от небитието.

Бог създал Небесното ангелско войнство – всичките триста и осемнайсет милиона – в един–единствен, блестящ миг. Лусинда беше там, а също Даниел, и Роланд, и Анабел и Кам – и още милиони, всички – съвършени, всички – сияйни, всички – създадени да обожават своя Творец.

Телата им бяха направени от същата материя, която изграждаше облачната твърд. Не бяха от плът и кръв, а от ангелска материя, материята, която изграждаше самата светлина – силна, неразрушима, прекрасна за гледане. Раменете, ръцете и краката им се появиха с проблясване, предвещавайки формите, които простосмъртните щяха да заемат при собственото си създаване. Всички ангели откриха крилете си едновременно, всеки чифт – леко различен, отразяващ душата на притежателя си.

Ранни като зараждането на ангелите, крилете на Лусинда бяха в ярък сребрист цвят, който отразяваше светлината; с цвят на звездна светлина. Сияеха в неповторимия си блясък още от първите лъчи на зората на времето.

Сътворението се случваше с бързината на Божията воля, но се разкриваше в паметта на Лус като история – поредното от най–ранните Божи творения, страничен продукт на времето. В един момент нямаше нищо: после Небесата се изпълниха с ангели. В онези дни небесата бяха безгранични, покрити с облачна твърд – мека бяла субстанция като мъгливи облаци, която покриваше краката и върховете на крилете на ангелите, когато вървяха по повърхността.

В небесата имаше безкрайни слоеве: всяко ниво гъмжеше от ниши и криволичещи пътеки, разклоняващи се във всички посоки под небе с цвят на мед. Въздухът беше наситен с уханието на нектар, който набъбваше в нежни бели цветя, израстващи в прекрасни туфи. Кръглите им цветчета осейваха всички кътчета на небесата, приличащи на нещо като предци на белите божури.

Овощни градини от сребърни дървета раждаха най–вкусните плодове, съществували някога. Ангелите пируваха и въздаваха благодарност за своя първи и единствен дом. Гласовете им се сливаха във възхвала на техния Създател, оформяйки съзвучие, което по–късно в човешките гърла щеше да бъде познато като хармония.

Плавно се появи ливада, която раздели овощната градина на две. А когато всичко друго в Рая беше завършено, Бог постави зашеметяващ Трон в началото на ливадата. Той пулсираше от божествена светлина.

– Елате пред мен – нареди Бог, настанявайки се в дълбоката седалка със заслужено задоволство. – Оттук нататък ще ме познавате като Трона.

Ангелите се събраха в небесната низина и с радост се приближиха към Трона. Плавно и естествено се подредиха в единична редица, определяйки ранговете си мигновено и завинаги. Когато стигнаха до ръба на ливадата, Лусинда си спомни, че не можеше да вижда ясно Трона. Той блестеше толкова ярко, че очите на ангелите не можеха да го понесат. Спомни си също и че някога е била третият ангел в редицата – третият най–близък ангел до Бог.

Едно, две, три.

Крилете й се протегнаха и се наежиха от тази чест.

Във въздуха над Трона, осем олтара, изработени от вълнисто сребро, висяха в арка, като балдахин, предпазващ Трона. Бог повика първите осем ангела в редицата да запълнят тези места и да се превърнат в Архангелите на Трона. Лусинда зае мястото си на третия олтар отляво. Той пасваше точно с тялото й, създаден точно за нея. Там й беше мястото. Обожанието се изля от душата й, изсипвайки се върху Бог.

Беше съвършено.

Не продължи дълго.

Бог имаше още планове за Вселената. Друг спомен изпълни Лусинда, карайки я да потръпне.

Бог напусна ангелите.

На Ливадата цареше радост и ликуване, а после Тронът се опразни. Бог мина покрай небесните прагове, замина да създаде звездите, и Земята, и луната.

Мъжът и жената кръжаха близо до ръба на съществуването.

Небето помрачня, когато Бог го напусна. Лусинда се почувства изстинала и безполезна. Спомни си, че точно тогава ангелите започнаха да се виждат един друг различно, да забелязват разновидностите на цветовете сред крилете си. Някои започнаха да пускат слухове, че Бог се е уморил от тях и хармоничните им хвалебствени песнопения. Някои казваха, че човеците скоро ще заемат мястото на ангелите.

Лусинда си спомни как се бе облегнала в сребърния си стол до Трона. Спомни си как забеляза колко прост и обикновен изглеждаше той без съживяващото Божие присъствие. Опитваше се да обожава своя Създател от разстояние, но не можеше да замести самотата си. Обожанието на Божието присъствие бе онова, за което беше създадена, и сега усещаше единствено празнота. Какво можеше да направи?

Погледна надолу от стола си и видя ангел, който се луташе из облачната твърд. Изглеждаше унесен, обзет от меланхолия. Изглежда почувства погледа й върху себе си и погледна нагоре. Когато очите им се срещнаха, той се усмихна. Тя си спомни колко красив беше той, преди Бог да си отиде...

Без да мислят, те посегнаха един към друг. Душите им се преплетоха.

Даниел, помисли си Лус. Но не можеше да е сигурна. Ливадата беше мъждиво осветена, а паметта й беше замъглена...

Това ли бе мигът на първото им свързване?

Проблясък.

Ливадата отново бе блестящо бяла. Беше минало известно време; Бог се беше завърнал. Тронът пламтеше във великолепен блясък. Лусинда вече не седеше на надипления си сребърен стол до Трона. Беше натикана на Ливадата с цялото ангелско войнство и от тях се искаше да изберат нещо.

Извикването на имената. Лусинда също беше присъствала там. Разбира се, че беше. Почувства горещина и нервност, без да знае защо. Тялото й се обля в горещи вълни, както в миговете, когато се намираше в някое свое минало превъплъщение и всеки миг щеше да умре. Не можеше да укроти треперещите си криле.

Беше избрала...

Стомахът й се присви. Въздухът й се стори разреден. Тя... пропадаше. Лус примигна, видя слънцето да докосва планините, и разбра, че беше обратно в настоящето, обратно в Троя. И падаше от небето, двайсет фута... четирийсет. Ръцете й се размахаха, сякаш беше отново обикновено момиче, сякаш не можеше да лети.

Разпери криле, но беше твърде късно.

Приземи се с меко тупване в обятията на Даниел. Приятелите й я заобиколиха в тревистата равнина. Всичко беше точно както преди: кедри с плоски корони около кална, неразорана ферма; изоставена колиба насред голата шир; пурпурни хълмове; пеперуди. Лица на паднали ангели, бдящи над нея, изпълнени със загриженост.

– Добре ли си? – попита Даниел.

Сърцето й още биеше бясно. Защо не можеше да си спомни какво беше станало по време на извикването на имената? Може би това нямаше да им помогне да спрат Луцифер, но Лус отчаяно искаше да узнае.

– Стигнах толкова близо – каза тя. – Почти разбрах какво се е случило.

Даниел я остави внимателно на земята и я целуна.

– Ще узнаеш, Лус. Знам, че ще успееш.

Беше по здрач на осмия ден от пътуването им. Когато слънцето се плъзна през Дарданелите, хвърляйки златна светлина по наклонените угари, Лус си пожела да има как да го издърпа назад.

Ами ако един ден не беше достатъчно време?

Лус ту прегърбваше рамене, ту ги изправяше пак. Не беше свикнала с тежестта на крилете си, леки като розови листенца в небето, но тежки като оловни завеси, когато краката й бяха на земята.

Когато се разпериха най–напред, крилете й бяха разкъсали тениската и войнишкото яке в цвят „каки“. Дрехите лежаха на земята на парцали – като странно доказателство. Анабел бързо се беше появила от къщичката с резервна тениска. Беше електриково синя с покрито с коприна изображение на Марлене Дитрих на гърдите, с фини прорези за крилете на гърба.

– Вместо да мислиш за всичко, което все още не си спомняш – каза Франческа, – оцени това, което си узнала.

– Ами. – Лус закрачи из ливадата, усещайки новото чувство от крилете, полюшващи се зад нея. – Знам, че проклятието ми е попречило да позная истинската си природа като ангел, ставало е причина да умирам винаги, когато започна да се приближавам към спомен за миналото си. Затова никой от вас не можеше да ми каже коя съм.

– Трябваше сама да извървиш тази самотна долина – каза Кам.

– А причината, поради която трябваше да стигнеш чак до този живот, също беше част от проклятието ти – каза Даниел.

– Този път израснах без определена религия, без единствен набор от правила, определящи съдбата ми, което ми позволява да – Лус направи пауза, спомняйки си извикването на имената, – да избера сама.

– Не всеки разполага с този лукс. – Фил се обади от редицата Прокуденици.

– Затова ли ме искат Прокудениците? – попита тя, внезапно разбирайки, че е вярно. – Но не съм ли избрала вече Даниел? Не можех да си спомня преди, но когато Дий ми даде своя дар на познанието, изглеждаше сякаш – тя посегна към Даниел – изборът винаги вече е бил вътре в мен.

– Сега знаеш коя си, Лус – каза Даниел. – Знаеш какво е важно за теб. Нищо не би трябвало да е недостижимо за теб.

Думите на Даниел попиха в съзнанието й. Ето какво беше тя сега – такава, каквато е била винаги.

Погледът й се премести към Прокудениците, застанали на разстояние от групата. Лус не знаеше колко може да са видели от преобразяванията й, дали слепите им очи можеха да възприемат метаморфозата на една душа. Следеше за знак от Олиана, Прокуденицата, която я беше пазила на покрива във Виена. Но когато се вгледа в нея, осъзна, че Олиана също се беше... променила.

– Помня те – каза Лус, като се приближи до слабото русо момиче с хлътналите бели очи. Познаваше я, от Небесата. – Олиана, ти беше една от Дванайсетте ангели на Зодиака. Доминираше над Лъв.

Олиана си пое дълбок разтърсващ дъх и кимна:

– Да.

– И ти, Фрезия. Ти беше Светило. – Лус затвори очи, спомняйки си – Не беше ли една от Четирите, които се излъчваха от Божествената Воля? Помня крилете ти. Бяха – тя се поколеба, чувствайки как изражението й потъмня при вида на опърпаните кафяви криле, които момичето носеше сега – изключителни.

Фрезия изправи прегърбените си рамене и повдигна бледото си изпито лице:

– Никой не ме е виждал истински от векове.

Винсънт, най–младоликият от Прокудениците, пристъпи напред:

– А мен, Лусинда Прайс? Помниш ли мен?

Лус протегна ръка и докосна рамото на момчето, спомняйки си колко смъртно болен беше изглеждал, след като Съдниците го бяха изтезавали. После си спомни нещо по–дълбоко:

– Ти си Винсънт, ангел на Северния вятър.

Слепите очи на Винсънт се замъглиха, сякаш душата му искаше да заплаче, но тялото му отказваше.

– Фил – каза Лус, взирайки се накрая в Прокуденика, от когото се беше бояла толкова много, когато той дойде за нея в задния двор на родителите й. Устните му бяха изопнати и бели, нервни. – Не беше ли един от Понеделнишките Ангели? Надарен със Силите на Луната.

– Благодаря ти, Лусинда Прайс. – Филип се поклони неуверено, но вежливо. – Прокудениците признават, че сгрешихме, като те откъснахме от твоята сродна душа и задълженията ти. Но знаехме, както ти току–що доказа, че единствено ти можеш да ни видиш каквито бяхме някога. И че единствено ти можеш да ни върнеш славата и блясъка.

– Да – каза тя. – Мога да ви виждам.

– Прокудениците също могат да те виждат – каза Фил. – Ти сияеш.

– Да, така е.

Даниел.

Тя се обърна към него. Русата му коса и виолетовите очи, силното очертание на раменете, пълните устни, които я бяха връщали към живот хиляда пъти. Бяха се обичали дори от по–отдавна, отколкото Лус бе осъзнавала. Бяха се обичали силно още от ранните дни на Рая. Връзката им обхващаше цялата история на съществуването. Знаеше къде беше срещнала Даниел за пръв път на Земята – точно тук, в осаждените поля на Троя, докато ангелите падаха, – но съществуваше по–ранна история. Различно начало на любовта им.

Кога? Как се беше случило?

Тя затърси отговора в очите му – но знаеше, че няма да го намери там. Трябваше да погледне назад в собствената си душа. Тя затвори очи.

Сега спомените идваха по–лесно, сякаш нейните разперващи се криле бяха изпратили мрежа от пукнатини, пробиващи стената между момичето Лусинда и ангела, какъвто е била преди. Това, което я отделяше от миналото й, сега беше крехко, тънко и чупливо като яйчена черупка.

Проблясък.

Обратно на Ливадата, седнала на сребърния си олтар, болезнено копнееща Бог да се върне. Лус гледаше надолу към светлокосия ангел, онзи, към когото вече си беше спомнила как протяга ръка. Спомни си бавните му, тъжни стъпки по облачната твърд. Темето му, преди да вдигне поглед. После небето утихна. Лус и ангелът бяха сами за един рядък миг, далече от хармонията на останалите.

Той се обърна да вдигне поглед към Лусинда. Имаше квадратно лице, вълниста коса с цвят на кехлибар, и сини очи с цвят на лед. Около тях се появиха бръчици, когато й се усмихна. Тя не го позна.

Не, не беше това – разпозна го, познаваше го. Отдавна, Лусинда беше обичала този ангел.

Но той не беше Даниел.

Без да знае защо, Лус изпита желание да се отдръпне от този спомен, да се престори, че не го е видяла, да примигне отново и да бъде с Даниел в скалистите низини на Троя. Но душата й беше споена с тази сцена. Не можеше да се извърне от този ангел, който не беше Даниел.

Той посегна към нея. Крилете им се преплетоха. Той прошепна в ухото й:

– Нашата любов е безкрайна. Не може да има нищо друго.

Не.

Най–сетне тя се изтръгна рязко от спомена. Обратно в Троя. Останала без дъх. Очите й сигурно я бяха издали. Чувстваше се обезумяла и обзета от паника.

– Какво видя? – прошепна Анабел.

Устата на Лус се отвори, но от нея не излязоха думи.

Предадох го. Който и да беше. Преди Даниел имаше някой, и аз...

– Още не е свършило. – Най–накрая тя успя да проговори. – Проклятието. Макар да зная коя съм и да зная, че избирам Даниел, има нещо друго, нали? Някой друг. Той е онзи, който ме е проклел.

Даниел прокара много леко пръсти по блестящите краища на крилете й. Тя потръпна, защото всеки допир до крилете й я изгаряше със страстта на пламенна целувка и възпламеняваше нещо дълбоко вътре в нея. Най–сетне позна насладата, която му носеше, когато оставеше ръцете си да се плъзнат по неговите.

– Ти стигна толкова далече, Лусинда. Но все още имаш да извървиш много път. Претърси миналото си. Вече знаеш какво търсиш. Открий го.

Тя затвори очи, претърсвайки отново хилядолетия от тежки спомени.

Земята се отдръпна под краката й. Около нея се появи лабиринт от размазани цветове, а сърцето й заблъска като чук в гърдите и всичко побеля.

Отново Раят.

Той сияеше от завръщането на Бог на Трона. Небето блестеше с цвета на опал. Този ден облачната твърд беше плътна, бели туфи, които стигаха почти до кръста на ангелите. Онези извисяващи се бели шпилове отдясно бяха дървета в Гората на Живота; от сребристите напълно разцъфнали цветчета отляво скоро щяха да се родят плодовете на Градината на Познанието. Сега дърветата бяха по–високи. Бяха имали време да пораснат след последния спомен на Лус.

Тя беше обратно на Ливадата, в центъра на голямо, потрепващо множество светлини. Ангелите в Рая се бяха събрали пред Трона, който отново блестеше толкова ярко, че Лус присвиваше очи от гледката.

Сребърният олтар, който някога беше принадлежал на Луцифер, сега беше преместен до далечния край на Ливадата. Тронът го беше смъкнал обидно ниско. Между Луцифер и Трона останалите ангели бяха сплотени в единствено множество – но скоро, осъзна Лусинда, щяха да бъдат разделени на едната или другата страна.

Отново беше на Извикването на имената. Този път щеше да се застави да си спомни как е минало.

От всеки син и дъщеря на Небето щеше да бъде поискано да избере страна. Бог или Луцифер. Добро или... не, той не беше зъл.

Злото още не съществуваше.

Струпани така заедно, всеки ангел беше зашеметяващ, различен, но някак неразличим от останалите. Ето го Даниел, в центъра, най–чистото сияние, което тя щеше да познава някога. В спомена си Лусинда се движеше към него.

Откъде се движеше?

Гласът на Даниел изпълни ушите й: Претърси миналото си.

Още не беше погледнала Луцифер. Не искаше.

Погледни натам, накъдето не искаш да гледаш.

Когато се обърна към края на Ливадата, видя светлината около Луцифер. Беше великолепна и крещящо ярка, сякаш той искаше да надмине всичко на Ливадата – Градината, Райското песнопение, самия Трон. Лусинда трябваше да се съсредоточи упорито, за да го види ясно.

Той беше... прекрасен. Кехлибарени коси се разпиляваха в блестящи вълни по раменете му. Тялото му изглеждаше по–великолепно, очертано от мускули, каквито никой простосмъртен не би могъл да постигне. Студените му сини очи бяха хипнотични.

Лусинда не можеше да откъсне очи от него. После, между нотите на Небесното тананикане, тя го чу. Макар да не помнеше да е учила песента, тя знаеше думите и щеше винаги да ги знае така, както простосмъртните помнеха детски стихчета през целия си живот.


От всички двойки, дето Бог благослови,

Не се намери друга тъй сияйно да блести,

Тъй както Луцифер – Предутринна звезда

И Лусинда – неговата Вечерна Светлина.


Редовете отекнаха в главата й, привличайки паметта към тях, спомени, посипващи се като дъжд с всяка дума.


Лусинда, неговата Вечерна Светлина.


Душата на Лусинда се промъкваше, отвратена, към едно осъзнаване. Луцифер беше написал тази песен. Тя беше част от замисъла му.

Тя беше... нима е била възлюбена на Луцифер?

В мига, в който се запита дали този ужас беше възможен, Лус разбра, че това беше най–старата, най–безмилостна истина. Беше сгрешила за всичко. Първата й любов беше Луцифер, а тя – негова. Дори имената им си пасваха. Някога са били сродни души. Почувства се покварена, чужда на себе си, сякаш при събуждането си бе осъзнала, че в съня си е убила някого.

От другата страна на Ливадата, Лусинда и Луцифер сключиха погледи по време на Извикването на имената. Нейните се разшириха невярващо, докато неговите се присвиха в загадъчна усмивка.

Проблясък.

Спомен в друг спомен. Лус се промъкна още по–нататък през тъмнината, към мястото, където й беше най–омразно да отиде.

Луцифер я прегръщаше, крилете му галеха нейните, създавайки неизказана наслада, открито, там, на сребърния й олтар зад празния Трон.

Нашата любов е безкрайна. Не може да има нищо друго.

Когато той я целуна, Лусинда и Луцифер станаха първите същества, направили опит за привързаност отвъд Бог. Целувките бяха странни и прекрасни и Лусинда беше искала още, но се боеше какво ще си помислят другите ангели за целувките на Луцифер по лицето й. Тревожеше се, че неговата целувка ще изглежда като клеймо върху устните й. Най–вече се опасяваше, че Бог щеше да разбере, когато се върнеше и заемеше отново Трона.

– Кажи, че ме обожаваш – изрече умолително Луцифер.

– Обожанието е за Бог – отвърна Лусинда.

– Не трябва да бъде – прошепна Луцифер. – Представи си колко силни ще бъдем, ако можем открито да заявим любовта си пред Трона, ти – обожаваща мен, аз – обожаващ теб. Тронът е само един – обединени в любовта, ние можем да бъдем по–велики.

– Каква е разликата между любовта и обожанието? – попита Лусинда.

– Любов е да вземеш обожанието, което изпитваш към Бог, и да го дариш на някой, който наистина е тук.

– Но аз не искам да бъда по–велика от Бог.

При думите й лицето на Луцифер потъмня. Той се извърна и се дръпна от нея, яростта се засели в душата му. Лусинда долови странна промяна вътре в него, но тя беше толкова чужда, че не я разпозна. Започна да се страхува от него. Той сякаш не се боеше от нищо, освен че тя някога ще го изостави. Научи я на песента за величието на техния съюз. Караше я да я пее постоянно, докато Лусинда не видя себе си като Вечерната Светлина на Луцифер. Той каза на Лусинда, че това е любов.

Лус се сгърчи от болката на спомена. С Луцифер вечно продължаваше така. С всяко съприкосновение, с всяка ласка на крилете на Лусинда, Луцифер ставаше по–собственически настроен, все по–ревнив заради обожанието на Лусинда към Трона, казвайки й, че ако настина го обича, него, Луцифер, той ще й бъде достатъчен.

Помнеше един ден през този мрачен период. Плачеше на Ливадата, потънала до шия в облачната твърд, искаше й се да потъне далече от всичко. Над нея закръжи сянката на ангел.

– Остави ме на мира! – беше изплакала тя.

Но крилото, което се раздипли над нейното, направи обратното. Ангелът сякаш знаеше по–добре от самата нея от какво се нуждаеше тя. Бавно, Лусинда повдигна глава. Очите на ангела бяха виолетови.

– Даниел. – Познаваше го като шестия архангел, чиято задача беше да бди над изгубените души. – Защо си дошъл при мен?

– Защото те наблюдавах. – Даниел се взираше в нея и Лус разбра, че преди този миг никой досега не беше виждал ангел да плаче. Сълзите на Лусинда бяха първите. – Какво става с теб?

Дълго време тя търсеше думите.

– Имам чувството, че губя светлината си.

Разказът се изля от нея и Даниел я остави да говори. Никой не беше изслушвал Лусинда от много дълго време.

Когато тя свърши, очите на Даниел бяха мокри от сълзи.

– Това, което наричаш любов, не звучи много красиво – каза той бавно. – Помисли си за начина, по който обожаваме Трона. Това обожание ни превръща в най–добрата версия на самите себе си. Чувстваме се насърчени да продължим с инстинктите си, а не да се променяме заради любовта. Ако аз бях твой, а ти беше моя, щях да искам да бъдеш точно каквато си. Никога не бих те засенчвал с желанията си.

Лусинда пое топлата, силна ръка на Даниел. Може би Луцифер беше открил любовта, но този ангел изглежда разбираше как да я превърне в нещо прекрасно.

Изведнъж, Лус целуваше Даниел, показвайки му как се прави, изпитвайки за първи път нужда да отдаде душата си изцяло на друг. Прегръщаха се, душите на Даниел и Лусинда сияеха заедно, две половини, станали по–добри като едно цяло.

Проблясък.

Разбира се, Луцифер се върна при нея. Яростта вътре в него бе набъбнала толкова много, че беше два пъти по–висок от нея. Някога бяха еднакво високи.

– Не мога вече да понасям това иго. Ще застанеш ли пред Трона с мен и ще обявиш ли, че си вярна единствено на нашата любов?

– Луцифер, чакай... – Лусинда искаше да му каже за Даниел, но той и без друго нямаше да я чуе.

– За мен е лъжа да се преструвам на обожаващ ангел, когато имам теб и не ми е нужно нищо повече. Нека направим планове, Лусинда, ти и аз. Нека намислим как да се сдобием със слава.

– Как може това да е любов? – бе изплакала тя. – Ти обожаваш мечтите си, амбицията си. Ти ме научи да обичам, но не мога да обичам душа, толкова тъмна, че поглъща светлината на другите.

Той не й повярва, или се престори, че не я чува, защото скоро отправи предизвикателство към Трона да събере всички души на Ливадата за Извикването на имената. Когато отправяше предизвикателството, бе държал Лусинда здраво в хватката си, но когато заговори, се разсея и тя успя да се изплъзне. Тя излезе на Ливадата, тръгна бавно сред ярките души. Видя онази, която бе търсила през цялото време.


* * *


Луцифер изрева към ангелите:

– Граничната бразда е прокарана в облачната твърд на Ливадата. Сега всички сте свободни да избирате. Предлагам ви равенство, съществуване без рангове, произволно наложени от някаква власт.

Лус знаеше: той искаше да каже, че тя е свободна единствено да го последва. Луцифер може и да си беше мислил, че я обича, но това, което обичаше, бе да я контролира с мрачно, разрушително обаяние. Сякаш Луцифер смяташе, че Лусинда е страна от неговия образ.

Тя се сгуши до Даниел на Ливадата, греейки се на топлината на една зараждаща се любов, която беше чиста и поддържаща, когато името на Даниел отекна из ливадата. Беше призован. Той се издигна над хаоса от ангелска светлина и изрече със спокойно самообладание:

– С цялото ми уважение, няма да направя това. Няма да избера страната на Луцифер, нито ще избера страната на Небето.

От огромните тълпи от ангели се надигна рев – от онези, които стояха до Трона, най–вече от Луцифер. Лусинда беше зашеметена.

– Вместо това, избирам любовта – продължи Даниел. – Избирам любовта и ви оставям да водите вашата война. Грешиш, че ни навличаш това – каза Даниел на Луцифер.

После, към Трона:

– Всичко добро на Небето и на Земята е направено от любов. Може би планът ти не е бил такъв, когато си създал Вселената – може би любовта е била просто един аспект на сложен и жесток свят. Но любовта беше най–доброто, което създаде, и се превърна в единственото, което си струва да се съхрани. Тази война не е справедлива. Тази война не е добра. Любовта е единственото, за което си струва да се бориш.

Ливадата утихна след думите на Даниел. Повечето ангели изглеждаха слисани, сякаш не разбираха какво иска да каже той.

Не беше ред на Лусинда. Небесните писари извикваха имената на ангелите според техния ранг, а Лусинда беше една от шепата ангели, по–висши от Даниел. Нямаше значение. Те бяха отбор. Тя се изправи до него на Ливадата.


– Не бива никога да съществува избор между любовта и Теб – заяви Лусинда на Трона. – Може би един ден Ти ще намериш начин да помириш обожанието и истинската любов, на които направи способни всички ни. Но ако съм принудена да избирам, трябва да остана до любовта си. Избирам Даниел и ще го избирам винаги.

После Лус си спомни най–трудното нещо, което някога й се беше налагало да направи. Обърна се към Луцифер, своята първа любов. Ако не бъдеше честна с него, нищо от това нямаше да има значение.

– Ти ми показа силата на любовта и винаги ще бъда признателна за това. Но за теб любовта е едва на трето място, далече зад гордостта и гнева ти. Започнал си битка, която никога не можеш да спечелиш.

– Правя всичко това за теб! – изкрещя Луцифер.

Това беше първата му огромна лъжа, първата огромна лъжа във Вселената.

Хваната под ръка с Даниел в центъра на Ливадата, Лус беше направила единствения възможен избор. Страхът й бледнееше в сравнение с любовта й.

Но никога не би могла да предвиди проклятието. Сега Лус си спомни, че наказанието беше дошло от двете страни. Именно това беше направило проклятието толкова обвързващо: и Тронът, и Луцифер – от ревност, или от злоба, или заради някакво лишено от любов разбиране за справедливост – бяха подпечатали съдбата на Даниел и Лусинда за много хиляди години.

В безмълвната тишина на Ливадата се случи нещо странно: Друг Даниел се извиси до Лусинда и Даниел. Беше Анахронизъм – онзи Даниел, когото беше срещнала в „Шорлайн“, ангелът, когото Лус Прайс познаваше и обичаше.

– Идвам тук да измоля снизхождение – проговори двойникът на Даниел. – Ако трябва да бъдем наказани – а, Повелителю мой, аз не оспорвам твоето решение, – моля те, поне си спомни, че една от важните черти на Твоята власт е милостта Ти, която е тайнствена и огромна, и смирява всички ни.

Навремето Лусинда не беше разбирала това – но в паметта на Лус най–сетне всичко придоби смисъл. Той беше подарил на

Лус „вратичка“ в проклятието, така че някой ден в далечното бъдеще тя да може да освободи любовта им.

Последното, което си спомняше, беше как стиска здраво Даниел, когато облачната твърд закипя в черно. Земята изпадна изпод тях и ангелите започнаха своето отстъпление, своето Падение. Даниел се беше изплъзнал и тя не можеше да го достигне. Тялото й беше застинало неподвижно. Изгуби го. Изгуби всякаква памет. Изгуби себе си.

Досега.

Когато Лус отвори очи, нощта беше паднала. Въздухът беше толкова хладен, че ръцете й трепереха. Другите се бяха сгушили около нея, толкова тихо, че тя чуваше как щурците свирят в тревата. Не искаше да погледне никого.

– Било е заради мен – каза тя. – През цялото това време си мислех, че наказват теб, Даниел, но наказанието е било за мен. – Тя направи пауза. – Аз ли съм причината Луцифер да се разбунтува?

– Не, Лус. – Кам й отправи тъжна усмивка. – Може би си била вдъхновението, но вдъхновението е оправдание да направиш нещо, което вече искаш да направиш. Луцифер търсеше вход към злото. Щеше да намери друг начин.

– Но аз го предадох.

– Не – каза Даниел. – Той те предаде. Предаде всички ни.

– Без неговия бунт, щяхме ли да се влюбим?

Даниел се усмихна:

– Иска ми се да мисля, че щяхме да намерим начин. Сега, най–накрая, имаме шанс да загърбим всичко това. Имаме шанс да спрем Луцифер, да развалим проклятието и да се обичаме така, както винаги сме искали. Можем да направим така, че всички тези години на страдания да са си стрували.

– Погледнете – каза Стивън, сочейки към небето.

Звездите се бяха показали на рояци. Една, далече нататък, беше особено ярка. Тя потрепна, после сякаш изгасна напълно, преди да се върне още по–ярка от преди.

– Това са те, нали? – каза тя. – Падането?

– Да – каза Франческа. – Това е. Изглежда точно както пише в старите текстове, че ще изглежда.

– Беше само... – Лус сбърчи чело, примижавайки. – Мога да го видя само когато...

– Съсредоточи се – заповяда Кам.

– Какво става с него? – попита Лус.

– Появява се на този свят – каза Даниел. – Не физическият преход от Небето до Земята е отнел девет дни. А преминаването от Небесно царство до Земно такова. Когато се приземихме тук, телата ни бяха... различни. Станахме различни. Това отне известно време.

– Сега времето взема нас – каза Роланд, поглеждайки златния джобен часовник, който Дий сигурно му беше дала, преди да умре.

– Тогава е време да вървим – каза Даниел на Лус.

– Там горе?

– Да, трябва да се издигнем, за да ги посрещнем. Ще отлетим право нагоре до пределите на Падането, а после ти...

– Трябва да го спра?

– Да.

Тя затвори очи, спомни си как я беше гледал Луцифер на Ливадата. Изглеждаше, сякаш искаше да смачка всяка съществуваща частичка нежност.

– Мисля, че зная как.

– Казах ти, че ще каже това! – извика насърчително Ариана.

Даниел я придърпа плътно.

– Сигурна ли си?

Тя го целуна, по–сигурна от всякога:

– Току–що си получих обратно крилете, Даниел. Няма да позволя на Луцифер да ми ги отнеме.

Лус и Даниел се сбогуваха с приятелите си, посегнаха взаимно към ръцете си и излетяха в нощта. Летяха цяла вечност нагоре, към най–тънкия външен слой на атмосферата, през тънка ципа от светлина в края на пространството.

Луната стана огромна, заблестя като обедно слънце. Минаха през мъгливи заоблачени галактики и покрай други луни с други засенчени от кратери лица и странни планети, сияещи от червен газ и ивичести пръстени от светлина.

Колкото и да летеше, Лус не изпитваше умора. Започна да разбира как Даниел можеше да продължава да лети с дни без почивка: не беше гладна или жадна. Не й беше студено в мразовитата нощ.

Най–после, на ръба на нищото, в най–тъмното кътче от вселената, те стигнаха границата. Видяха черната мрежа на Вестителя на Луцифер, поклащащ се между измеренията. Вътре беше Падението.

Даниел закръжи до нея, крилете му докоснаха леко нейните, прехвърляйки й сила.

– Ще трябва да минеш първо през Вестителя. Не се задържай там. Придвижвай се, докато го намериш в Падението.

– Трябва да вляза сама, нали?

– Бих те последвал до пределите на Земята и обратно. Но ти си единствената, която може да направи това – каза Даниел. Взе ръката й и целуна пръстите й, дланта й. Трепереше. – Ще бъда тук.

Устните им се срещнаха за последен път.

– Обичам те, Лус – каза Даниел. – Ще те обичам винаги, независимо дали Луцифер ще успее, или не...

– Не, не казвай това – каза Лус. – Той няма да...

– Но ако успее – продължи Даниел, – искам да знаеш, че бих направил всичко това отново. Ще избирам теб всеки път.

Спокойствие завладя Лус. Нямаше да го провали. Нямаше да провали себе си.

– Няма да се бавя.

Тя стисна ръката му, извърна се и се гмурна през тъмнината във Вестителя на Луцифер.


Загрузка...