Екстаз

Неосветена вода

Случи се за една накъсана частица от секундата:

Роланд нападна мис София, събаряйки я на земята. Но закъсня с половин миг.

Пет сребърни звездни стрели се издигнаха плавно и безшумно през празното пространство на параклиса. Снопът се разхлаби, докато летяха, и за момент сякаш остана да виси във въздуха, на път към Лус и Даниел.

Даниел.

Лус се притисна отново към гърдите на Даниел. Неговият инстинкт му подсказа обратното. Ръцете му я дръпнаха здраво и я свлякоха със сила към пода.

Два чифта големи криле прекосиха пространството пред Лус, избухвайки отляво и отдясно. Единият бе в сияещо меднозлатисто, другият – в най–чистото сребристобяло. Те запълниха въздуха пред нея и Даниел като огромни паравани от пера – а после изчезнаха в един миг.

Нещо изсвистя покрай лявото й ухо. Обърна се и видя как една звездна стрела рикошира от сивата каменна стена и издрънча на пода. Другите звездни стрели бяха изчезнали.

Ситен дъгоцветен прах се разстла около Лус.

Примижавайки през мъглата от прах, тя обхвана с поглед стаята: Даниел, присвит до нея. Дий, възбудено бореща се върху гърчещата се мис София. Анабел, застанала над другите Старейшини, които лежаха безжизнени на пода. Ариана, държаща празно въже и швейцарското джобно ножче в треперещите си ръце. Кам, все още завързан за олтара, зашеметен.

Габ и Моли, които Ариана току–що беше освободила от олтарите им...

Изчезнали.

И телата на Лус и Даниел, покрити с тънък слой прах.

Не.

– Габ... Моли... – Лус се надигна на колене. Протегна длани, оглеждайки ги така, сякаш никога преди не беше виждала ръце. Отблясъци от светлината на свещите играеха по кожата й, придавайки на прахта мек, проблясващ златист оттенък, после – ярък и блещукащо сребрист, когато Лус завъртя ръце, за да се взре в дланите си. – Не, не, не, не, не, не, не, не...

Погледна назад, приковавайки очи в тези на Даниел. Лицето му беше пепеляво, очите му горяха с такъв концентриран виолетов нюанс, че й беше трудно да издържи на погледа им.

Стана още по–трудно, когато зрението й се замъгли от сълзи.

– Защо...?

За миг цареше пълна тишина.

После животински рев процепи стаята.

Кам освободи със сила десния си крак от въжетата, които го пристягаха, и докато го правеше, разрани глезена си до кръв. Напрегна се да освободи китките си, изрева, когато разкъса въжетата и измъкна дясната си ръка, раздробявайки крилото, което бе приковано към железния стълб, и изкълчвайки рамото си. Ръката му се залюля от рамото, ужасяващо разтеглена, сякаш беше почти изтръгната.

Той скочи от олтара върху София, избутвайки Дий настрани. Силата събори на земята и тримата. Кам се приземи върху София, приковавайки я на една страна, в опит да я смачка с тежестта си. Тя нададе измъчен вой и немощно придърпа ръце пред лицето си, когато ръцете на Кам посегнаха към врата й.

– Удушаването е най–интимният начин да убиеш някого – каза Кам, сякаш преподаваше основните правила на насилието. – Нека видим сега колко красива ще е смъртта ти.

Но борбата на мис София беше грозна. Гъргорене и сумтене излизаха от гърлото й. Пръстите на Кам се затегнаха, заблъскаха главата й с жестоки тъпи звуци в пода, отново и отново, и отново. От устата на старицата потече струйка кръв, по–тъмна от червилото й.

Ръката на Даниел докосна брадичката на Лус и я обърна с лице към него. Хвана я здраво за раменете. Отново сключиха погледи, търсейки начин да изолират от ума си сълзливите стенания на София.

– Габ и Моли знаеха какво правят – прошепна Даниел.

– Знаели са, че ще загинат? – попита Лус.

Зад тях София хленчеше: звучеше почти така, сякаш беше приела, че ще умре именно по този начин.

– Знаеха, че спирането на Луцифер е по–важно от един отделен живот – каза Даниел. – Нека това, повече от всичко случило се, те убеди колко неотложна е задачата ни тук.

Тишината около тях бе оглушителна. Откъм мис София вече не се чуваха кървави прокашляния. Не се налагаше Лус да поглежда, за да знае какво означаваше това.

Една ръка обгърна талията й. Позната гъста и буйна черна коса се отпусна на рамото й.

– Хайде – каза Ариана, – да почистим вас двамата.

Даниел предаде Лус на Ариана и Анабел:

– Вие, момичета, вървете.

Лус последва вцепенено ангелите. Те я отведоха до дъното на параклиса, отваряйки няколко килера, докато откриха каквото търсеха: малка черна лакирана врата, която се отваряше към кръгла стая без прозорци.

Анабел запали един свещник върху маса с мозаечен плот близо до вратата, после запали друг в една каменна ниша. Стаята от червени тухли беше с размера на просторен килер и нямаше мебели, с изключение на издигнат осмоъгълен кръщелен купел. Отвътре купелът беше облицован със синьо–зелена мозайка; отвън беше от мрамор, с издълбан в него фриз с ангели, слизащи на Земята, който го обточваше от всички страни.

Лус се чувстваше нещастна и мъртва отвътре. Дори кръщелният купел сякаш й се подиграваше. Ето я – момичето, чиято прокълната душа беше важна по някакъв начин, на разположение на всеки, който я поискаше, защото така и не бе кръстена като дете – готвеща се да отмие праха на двама мъртви ангели. Дали спасяването на Лус и Даниел си струваше душите им? Как беше възможно? Това „кръщение“ сломи вече разбитото сърце на Лус още малко.

– Не се тревожи – каза Ариана, четейки мислите й. – Това няма да се брои.

Анабел намери мивка в ъгъла на стаята, зад кръщелния купел. Започна да излива едно след друго големи дървени ведра с гореща, вдигаща пара вода в купела. Ариана стоеше до Лус, без да я гледа, само държеше ръката й. Когато купелът беше пълен и от плочките на мозайката по него се пречупваха наситени синьо–зелени лъчи, Анабел и Ариана вдигнаха Лус над повърхността на водата. Тя още беше с пуловера и джинсите си. Не се бяха сетили да я съблекат, но тогава забелязаха ботушите й.

– Опа – каза Анабел меко, като ги разкопча един по един и ги метна настрани. Ариана изхлузи сребърния медальон през главата на Лус и го пъхна в един ботуш. Крилете им изпърхаха, когато се издигнаха от земята, за да положат Лус в топлата вода.

Лус затвори очи, пъхна глава под водата и остана така известно време. Ако пролееше сълза, нямаше да я почувства, ако останеше потопена. Не искаше да чувства. Сякаш Пен беше умряла отново: новата болка изложи на показ старата, която все още се струваше прясна на Лус.

Сякаш след много време тя почувства как нечии ръце се плъзват под мишниците й, за да я издърпат нагоре. Повърхността на водата представляваше тънък слой от сив прах. Вече не блещукаше.

Лус не откъсна очи от нея, докато Анабел задърпа пуловера й през главата. Почувства как той се повдига от нея, последван от тениската, която беше облякла отдолу. Засуети се неумело с копчето на джинсите си. Колко дни беше носила тези дрехи? Беше странно да се освободи от тях, сякаш изхлузваше слой кожа и го гледаше, захвърлен на пода.

Прокара ръка през мократа си коса, за да я отмахне от лицето си. Не беше осъзнала колко е мръсна. После седна на пейката в задната част на купела, облегната на стената му, и затрепери. Анабел добави още гореща вода в басейна, но това не успокои тръпките, които разтърсваха Лус.

– Ако просто бях останала навън в коридора, както ми каза Дий...

– Тогава Кам щеше да е мъртъв – каза Ариана. – Или някой друг. София и нейният клан щяха да извършат убийство по един или друг начин тази вечер. Включвайки се в това, ние, останалите, бяхме наясно с това, но не и ти. – Тя въздъхна. – Така че се изискваше сериозна смелост да се хвърлиш и да се опиташ да спасиш Кам, Лус.

– Но Габ...

– Знаеше какво прави.

– Така каза Даниел. Но защо би се пожертвала, за да спаси...

– Защото залага на това, че Даниел, ти и ние, останалите, ще успеем. – Ариана подпря брадичка върху ръката си на ръба на купела. Прокара пръст във водата, разделяйки прахта. – Но знанието за това не го прави по–лесно. Всички я обичахме много.

– Не може наистина да си е отишла.

– Наистина си отиде. Отиде си от най–високия олтар в мирозданието.

– Какво? – Лус нямаше това предвид. Искаше да каже, че Габ й е приятелка.

Бръчки набраздиха челото на Ариана:

– Габ беше най–висшата от архангелите – не знаеше ли? Душата й струваше... дори не знам на колко други се равняваше. Беше изключително ценна.

Лус никога преди не се беше замисляла какъв ранг заема ли приятелите й в Небесата, но сега се замисли за всички онези пъти, когато Габ беше бдяла над нея, беше се грижила за нея, беше й носила храна или дрехи, или съвети. Тя беше любящата, небесна майка на Лус.

– Какво означава смъртта й?

– Много отдавна Луцифер беше пръв сред всички – каза Анабел. След кратка пауза, тя хвърли поглед към Лус и забеля за шока й. – Той беше там, до всичко, което се случваше. После той се разбунтува, а Габ се издигна.

– Макар че да бъдеш втори по ранг след Трона е нож с две остриета – промърмори Ариана. – Питай старата си дружка Бил.

Лус искаше да попита кой е следващият по ранг след Габ, но нещо я спря. Може би някога е бил Даниел, но неговото място в Небесата беше застрашено, защото той продължаваше да избира Лус.

– А Моли? – попита накрая Лус. – Нейната смърт... обезсилва ли тази на Габ? По отношение на баланса между Рая и Ада? – Чувстваше се безсърдечна да говори за приятелите си като за предмети – но освен това знаеше, че, точно сега, отговорът имаше значение.

– Моли също беше важна, макар и с малко по–нисък ранг каза Анабел. – Разбира се, това беше преди Падението, кога го тя се присъедини към войнството на Луцифер. Знам, че не е редно да говорим лошо за превърналите се в прах, но Моли наистина ми лазеше по нервите. Толкова негативизъм.

Лус кимна виновно.

– Но напоследък нещо в нея се промени. Сякаш се събуди. Тя хвърли поглед към Лус. – За да отговоря на въпроса ти: балансът между Рая и Ада все още може да бъде запазен. Просто ще трябва да видим как ще се развият нещата. Много неща, които сега имат значение, могат да загубят това значение, ако Луцифер успее.

Лус погледна към Ариана, която беше изчезнала зад вратата и беше кихнала три поредни пъти.

– Привет, нафталини! – Когато се появи, тя държеше бяла хавлиена кърпа и огромен кариран халат за баня. – Ще трябва да свърши работа засега. Ще ти намерим дрехи за преобличане, преди да тръгнем от Йерусалим.

Когато Лус не помръдна от купела, Ариана цъкна с език, сякаш подмамваше кон да излезе от конюшнята си, и вдигна хавлията пред Лус, за да влезе в нея. Лус се изправи, чувствайки се като дете, докато Ариана я загръщаше в кърпата и я подсушаваше. Кърпата беше тънка и груба, но халатът, който последва, беше дебел и топъл.

– Трябва да се изпаряваме, преди да пристигне туристическата кавалерия – каза Ариана, като прибираше ботушите на Лус.

Докато излязат от кръщелната и се върнат в параклиса, слънцето беше изгряло и хвърляше ярки лъчи светлина през изрисуваната върху цветните стъкла на прозореца сцена на Възнесението.

Под прозореца лежаха телата на мис София и другите две Старейшини, вързани заедно.

Когато момичетата прекосиха кръщелната и стигнаха до предната част на по–големия параклис, Кам, Роланд и Даниел седяха върху централния олтар, разговаряйки тихо. Кам пиеше последната разбъркана със звездна стрела газирана напитка от черната кожена раница на Фил. Лус можеше почти да види как окървавеният му глезен се покрива с коричка, а после коричката започва да се лющи. Той преглътна последната капка, завъртя рамо и с щракване го намести обратно в ставата.

Момчетата вдигнаха поглед и видяха Лус, застанала между Анабел и Ариана. И тримата скочиха от олтара, но Кам пристъпи пръв към Лус.

Тя стоеше съвсем неподвижна, докато той се приближаваше. Сърцето й биеше учестено.

Кожата на Кам беше бледа и това караше зелените му очи да изглеждат като смарагди. По протежение на пътя на косата му имаше пот, а близо до лявото му око – малка драскотина. Връхчетата на крилете му бяха престанали да кървят и бяха превързани с някаква фина марля.

Усмихна й се. Взе ръцете й. Неговите бяха топли и живи, а беше имало един миг, в който Лус си помисли, че може никога повече да не го види, никога да не види как очите му блестят, никога да не види как златистите му криле се разперват, никога да не чуе как гласът му се усилва, когато изрича някоя мрачна шега... и макар да обичаше Даниел повече от всичко, повече, отколкото смяташе за възможно, Лус не можеше да понесе да изгуби Кам. Именно това я беше накарало да се втурне в стаята.

– Благодаря ти – каза той.

Лус почувства как устните й потрепват, а очите й горят. Преди да осъзнае какво прави, тя рухна в обятията на Кам, почувства как ръцете му се обвиват около гърба й. Когато брадичката му се опря на темето й, тя заплака.

Той я остави да плаче. Прегърна я. Прошепна:

– Толкова си смела.

После ръцете на Кам се отместиха и гърдите му леко се отдръпнаха. За секунда Лус се почувства изстинала и уязвима, но после други гърди, други две ръце заместиха тези на Кам. И тя разбра, без да отваря очи, че това беше Даниел. Никое друго тяло във вселената не си пасваше толкова добре с нейното.

– Нещо против да се включа? – попита той меко.

– Даниел... – Тя стисна юмруци и притисна ръце около него: искаше й се да изстиска болката.

– Шшшт. – Той продължи да я държи така сякаш с часове, като я люлееше леко, обгръщайки я с крилете си, докато сълзите й намаляха, а сърцето й се успокои достатъчно, за да може да диша, без да подсмърча.

– Когато един ангел умре – попита тя, облегната на рамото му, – в Рая ли отива?

– Не – каза той. – За един ангел няма нищо след смъртта.

– Как е възможно това?

– Тронът никога не е очаквал, че някой ангел ще се разбунтува, много по–малко пък – че падналият ангел Азазел ще прекара столетия над огъня в дълбока гръцка пещера, създавайки оръжие за убиване на ангели.

Гърдите й се разтресоха отново:

– Но...

– Шшшт – прошепна той. – Скръбта може да те задуши. Опасно е – още нещо, което трябва да пребориш.

Тя си пое дълбоко дъх и се дръпна назад, достатъчно, за да види лицето му. Усещаше очите си подути и изтощени, а тениската на Даниел беше наквасена със сълзите й, сякаш го беше кръстила с тъгата си.

Зад рамото на Даниел, почиващо върху олтара, на който беше вързана Габ, проблясваше нещо сребристо. Беше огромен бокал, широк колкото купа за пунш, но продълговат по форма и изработен от ковано сребро.

– Това ли е? – Това ли беше реликвата, която беше коствала живота на приятелите й?

Кам се приближи до бокала и го вдигна.

– Открихме го в основата на моста „Сен Бенезет“ точно преди да ни настигнат Старейшините. – Той поклати глава. – Наистина се надявам, че този плювалник си струва.

– Къде е Дий? – Лус се огледа наоколо за онази, която бе най–вероятно да знае важността на реликвата.

– Долу е – обясни Даниел. – Преди малко църквата отвори за посетители, затова Дий слезе да построи малка Патина, за да забули труповете на Старейшините. Сега е в подножието на стълбите с табела, която гласи, че това „крило“ е затворено за ремонт.

– И това свърши работа? – попита Анабел, впечатлена.

– Още никой не се е промъкнал покрай нея. Религиозните туристи не са футболни хулигани – ухили се Кам. – Щурмувай те молитвените възглавнички!

– Как можеш да се шегуваш точно сега? – попита Лус.

– Как мога да не се шегувам? – възрази Кам мрачно. – Би ли предпочела да заплача?

По прозореца от другата страна на параклиса се разнесе рязко почукване. Ангелите се вцепениха, докато Кам отиде да отвори прозорчето до рисуваното стъкло. Челюстта му се стегна:

– Пригответе звездните стрели!

– Кам, чакай! – извика Даниел. – Не стреляй.

Кам спря. Миг по–късно, момче в жълто–кафяв тренчкот се вмъкна през отворения прозорец. Щом стъпи на крака, Фил вдигна бръснатата си руса глава и прикова мъртвите си бели очи върху Кам.

Кам се озъби:

– Свършен си, Прокуденико.

– Сега те са с нас, Кам. – Даниел посочи към маховото перо от собственото си крило, затъкнато в ревера на Фил.

Кам преглътна и скръсти ръце на гърдите си:

– Извинения. Не знаех това. – Прочисти гърло, добавяйки: – Това обяснява защо Прокудениците, които видяхме на моста в Авиньон, се биеха със Старейшините, когато пристигнахме. Така и не им се удаде да обяснят, преди всички да бъдат...

– Убити – каза Фил. – Да. Прокудениците се пожертваха за вашата кауза.

– Вселената е кауза на всички – каза Даниел, а Фил кимна рязко.

Лус сведе глава. Всичкият онзи прах по моста. Не й беше дошло наум, че може да е бил от Прокудениците. Беше твърде разтревожена за Габ, Моли и Кам.

– Тези последни няколко дни нанесоха тежък удар на Прокудениците – каза Фил. В гласа му се промъкна лека издайническа нотка на тъга. – Едни от нас бяха пленени от Съдниците във Виена. Много други станаха жертва на Старейшините в Авиньон. Оставаме четирима. Може ли да ги въведа?

– Разбира се – каза Даниел.

Фил протегна ръка към прозореца и през отвореното стъкло се вмъкнаха още три жълто–кафяви тренчкота: непознато за Лус момиче, което Фил представи като Фрезия; Винсънт – един от прокудениците, охранявали Лус и Даниел на планината Синай; и Олиана, бледото момиче от покрива на двореца във Виена. Лус й отправи бърза усмивка, макар да знаеше, че Прокуденицата не може да види. Но Лус се надяваше, че Олиана ще долови усмивката, защото тя се радваше да я види оздравяла. Всички Прокуденици изглеждаха като братя и сестри – скромни и привлекателни, тревожно бледи.

Фил посочи към мъртвите Старейшини под прозореца.

– Изглежда, че ви трябва малко помощ, за да се отървете от тези трупове. Позволявате ли на Прокудениците да ви освободят от тях?

Даниел нададе изненадан смях.

– Моля ви.

– Просто се погрижете да не оказвате никаква почит на тези прегазени останки от миналото – добави Кам.

– Фрезия. – Фил кимна на момичето, което падна на колене пред телата, метна ги на раменете си, разпери крилете си с цвят на мокра кал и се стрелна през прозореца. Лус я загледа как прекосява небето, отнасяйки и последното, което щеше да види от мис София.

– Какво има в мешката? – Кам посочи тъмносинята брезентова торба, чиито презрамки бяха нахлузени на раменете на Винсънт.

Фил направи знак на Винсънт да пусне торбата върху централния олтар. Тя се приземи с тежко тупване.

– Във Венеция Даниел Григори ме попита дали имам някаква храна за Лусинда Прайс. Съжалявах, че мога да предложа само евтини нездравословни закуски – храни, каквито предпочитат моите италиански приятели–модели. Този път попитах едно простосмъртно израелско момиче какви неща обича да яде. Тя ме заведе до място, наречено „павилион за фалафели“. – Фил сви рамене и гласът му придоби напевна въпросителна нотка накрая.

– Да не искаш да кажеш, че виждам тук цяла купчина фалафели? – Роланд съмнително повдигна вежда към издутата торба на Винсънт.

– О, не – каза Винсънт. – Прокудениците купиха също и хумус, арабски хляб, туршия, една кутия с нещо, наречено „табуле“⁸, салата от краставици и пресен сок от нар. Гладна ли си, Лусинда Прайс?

Това беше абсурдно количество от вкусна храна. Струваше им се някак нередно да се хранят върху олтарите, затова си подредиха шведска маса на пода и всички – Прокуденици, ангели, простосмъртни – се нахвърлиха на храната. Настроението беше мрачно, но храната беше засищаща и гореща, и, изглежда, беше точно това, от което се нуждаеха всички. Лус показа на Олиана и Винсънт как да си направят сандвичи с фалафел; Кам дори помоли Фил да му подаде хумуса. В някакъв момент Ариана излетя през прозореца, за да намери на Лус нови дрехи. Върна се с чифт избелели джинси, бяла тениска с шпиц деколте и страхотни израелска армейска бронирана жилетка с емблема, изобразяваща жълто–оранжев пламък.

– Наложи се да целуна един войник заради това – каза тя, но в гласа й не се долавяше същата показно лековита нотка, която щеше да има, ако в публиката бяха също Габ и Моли.

Когато никой от тях не беше в състояние да яде повече, Дий се появи на прага. Тя поздрави любезно Прокудениците и положи ръка върху рамото на Даниел:

– У теб ли е реликвата, скъпи?

Преди Даниел да успее да отговори, очите на Дий откриха бокала. Тя го повдигна и го завъртя в ръцете си, оглеждайки го внимателно от всички страни.

– Сребърното перо – прошепна тя. – Здравей, стари приятелю.

– Предполагам, че знае какво да прави с това – каза Кам.

– Знае – отговори Лус.

Дий посочи към месингова плочка, запоена в една от широките страни на бокала, и промърмори нещо, сякаш четеше. Прокара пръсти по едно изображение, изковано там. Лус се промъкна напред, за да види по–добре. Изображението приличаше на ангелски криле в момент на свободно падане.

Най–после Дий вдигна очи и се обърна към тях със странно изражение на лицето.

– Е, сега всичко става ясно.

– Кое става ясно? – попита Лус.

– Животът ми. Целта ми. Къде трябва да отидем. Какво трябва да направим. Време е.

– Време за какво? – попита Лус. Вече бяха събрали всички артефакти, но не й бе станало по–ясно какво им оставаше да направят.

– Време за последното ми действие, скъпа – каза Дий топло. – Не се тревожи, ще ви преведа през това, стъпка по стъпка.

– До планината Синай? – Даниел се надигна от пода и помогна на Лус да стане.

– Близо. – Дий затвори очи и си пое дълбоко дъх, сякаш за да измъкне спомена от дробовете си. – Има две дървета в планините на около една миля над манастира „Света Катерина“. Бих искала да се съберем там. Нарича се Кайом Малак.

– Кайом Малак... Кайом Малак – повтори Даниел. Думата звучеше като кайоме малака. — Има го в книгата ми. – Той отвори ципа на раницата и прелисти няколко страници, като си мърмореше нещо. Най–после протегна книгата към Дий, за да види. Лус пристъпи напред да погледне. В долния край на страницата, някъде към стотната страница, пръстът на Даниел сочеше към избеляла записка, надраскана на език, който Лус не разпозна. До бележката той беше написал три пъти една и съща група от букви:

КУИМ:МЛ’К. КУИМ:МЛ’К. КУИМ.МЛ'К.

– Добра работа, Даниел. – Дий се усмихна. – Знаел си го през цялото време. Макар че на днешните езици им е много по–лесно да произнесат „Куим Малак“, отколкото... – Тя издаде поредица от сложни гърлени звуци, които Лус не би могла да възпроизведе.

– Никога не съм знаел какво означава – каза Даниел.

Дий погледна навън през отворения прозорец, към следобедното небе на свещения град:

– Скоро ще узнаеш, момчето ми. Много скоро ще узнаеш.