Екстаз

Апокалипсис

Някъде по пътя заваля дъжд.

Дъждовни капки потропваха по крилете на Даниел. Гръмотевици тътнеха в небето пред тях. Светкавици разкъсваха нощта. Лус беше заспала или бе изпаднала в нещо подобно на тежък сън, защото когато започна бурята, тя се размърда в замаян полусън.

Насрещният вятър беше свиреп и неспирен, притискайки Лус към тялото на Даниел. Ангелите летяха през него с огромна скорост: всеки замах на крилете ги изтласкваше през цели градове и планински вериги. Летяха над облаци, които приличаха на гигантски айсберги, подминавайки ги за миг.

Лус не знаеше къде се намираха или откога пътуваха. Не й се искаше да пита.

Отново бе тъмно. Колко време оставаше? Не можеше да си спомни. Броенето й се струваше невъзможно, макар че някога обичаше да доказва сложни математически теореми. Почти се засмя при мисълта как седи на дървен чин в часа по висша математика, дъвчейки гумичка, до двайсет простосмъртни хлапета. Наистина ли това й се беше случило някога?

Температурата спадна. Дъждът се усили, когато ангелите влетяха във вихър, който стигаше по–далече, отколкото погледът можеше да види. Сега дъждовните капки, които обсипваха крилете на Даниел, звучаха като топчета градушка, които се удрят в заледен сняг.

Вятърът духаше настрани и нагоре. Дрехите на Лус бяха вир–вода. В един миг й беше горещо, в следващия замръзваше. Ръцете на Даниел, обвиващи тялото й, разтриваха настръхналата кожа на ръцете й. Тя гледаше как от носовете на черните й ботуши се стича вода към земята, на хиляди метри отдолу.

Видения се мяркаха в тъмнината през бурята. Видя как Дий разпуска червената си коса, която се вихреше около тялото й. Старата жена шепнеше: Развали проклятието. Косата й се превърна в кървави пипала, обгръщайки я като саван на мумия, после – в пашкул на гъсеница... докато тялото се преобрази в масивна колона от гъста и капеща кръв.

През мъглата една златна светлина стана по–ярка. Крилете на Кам се очертаха рязко в пространството между краката на Лус и петънцето суша, която тя гледаше.

– Това ли е? – извика Кам през вятъра.

– Не знам – каза Даниел.

– Как ще узнаем?

– Просто ще узнаем.

– Даниел. Времето...

– Не ме пришпорвай. Трябва да я отведем до правилното място.

– Тя спи ли?

– В треска е. Не знам. Шшшт.

Раздразнено сумтене придружи избледняването на сиянието на Кам обратно в мъглата.

Клепачите на Лус потрепнаха. Беше ли заспала? От небето сякаш наистина валяха кошмари. Сега видя мис София, с черни очи, които блестяха на светлината, отразена от дъждовните капки. Тя вдигна кинжала си и перлените й гривни издрънчаха, докато забиваше ножа в сърцето на Лус. Думите й — Доверието е лекомислен стремеж – отекваха отново и отново в ума на Лус, докато й се прииска да изпищи. После образът на мис София потрепна и се завихри, като потъмня и се преобрази в гаргойла, на който Лус наистина се беше доверила, така лекомислено.

Малкият Бил, който се беше преструвал на приятел, докато през цялото време криеше нещо огромно и ужасяващо. Може би за дявола приятелството бе точно това: любов, в която винаги имаше нюанс на злина. Тялото на гаргойла беше черупка, в която се таяха сили с мрачно могъщество.

Във видението й Бил оголи изгнили черни змийски зъби и избълва облаци ръжда. Изрева, но безмълвно – безмълвие, което беше по–ужасно от всичко, което би могъл да изрече, защото нейното въображение запълни празнината. Той зае зрителното й поле в образа на Луцифер, на Злото, на Края.

Тя рязко отвори очи. Сключи пръсти около обгърналите я ръце на Даниел, докато летяха през безкрайната буря.

Не се страхуваш, заяви тя безмълвно в дъжда. От всички неща, точно в това й беше най–трудно да убеди себе си по време на това пътуване.

Когато се изправиш отново срещу него, няма да те е страх.

* * *

– Хора – каза Ариана, появявайки се от дясната страна на крилете на Даниел. – Погледнете.

Облаците оредяваха, докато те продължаваха да напредват. Под тях имаше долина, широка ивица от камениста земеделска земя, която граничеше с тесен морски пролив в западния край. Насред голия пейзаж нелепо се издигаше огромен дървен кон – паметник на едно обвито в сенки минало. Лус различи близо до коня каменисти руини, римски театър, съвременен паркинг.

Ангелите продължиха да летят нататък. Долината се разстилаше под тях, тъмна, ако не се броеше една самотна светлина в далечината: електрическа лампа, която блестеше през прозореца на миниатюрно бунгало в центъра на склона

– Летете към къщата – извика Даниел на останалите.

Лус гледаше как няколко кози вървят бавно в редица през подгизналите поля, събирайки се в една горичка от кайсиеви дървета. Стомахът й се преобърна, когато Даниел се спусна внезапно надолу. Когато се докоснаха до земята, Лус и ангелите бяха на около четвърт миля от бялата къщичка.

– Да влезем вътре. – Даниел хвана ръката й. – Ще ни чакат.

Лус тръгна редом с Даниел през дъжда: вятърът развяваше тъмната й коса и тя я удряше през лицето, взетото назаем палто беше подгизнало от сякаш хиляди килограми дъждовни капки.

Вървяха с усилие по криволичеща кална пътека, когато голяма капка вода се залепи за миглите на Лус и капна в окото й. Когато я изтри и примигна, Земята напълно се беше променила.

Пред очите й проблесна светкавичен образ, отдавна забравен спомен, връщащ се към живота:

Мократа земя под краката й бе сменила цвета си, от зелена до саждено черна на едно място, пепеливо сива – на друго. Долината, която ги заобикаляше, беше осеяна с дълбоки, димящи кратери. Лус усети мирис на клане, толкова наситен и остър мирис на препечена плът и разложение, че изгаряше ноздрите й и полепваше по небцето й. Кратерите съскаха и звучаха като змии, докато вървеше покрай тях. Прахът – ангелският прах – беше навсякъде. Носеше се из въздуха, наслояваше се по земята и скалите, падаше като снежинки по лицето й.

В периферното й зрение се виждаше нещо сребристо. Приличаше на парчета от счупено огледало, само че беше фосфоресциращо – блещукащо, почти живо. Лус пусна ръката на Даниел, падна на колене и запълзя по калната земя към счупеното сребристо стъкло.

Не знаеше защо направи това. Знаеше само, че трябва да го докосне.

Посегна към едно голямо парче, изпъшквайки от усилието. Обгърна го здраво с ръка...

А после примигна и откри, че държи в юмрука си само мека кал.

Тя вдигна поглед към Даниел: очите й бяха пълни със сълзи.

– Какво става?

Той хвърли поглед към Ариана:

– Заведи Лус вътре.

Тя почувства как вдигат ръцете й.

– Ще се оправиш, хлапе – каза Ариана. – Обещавам.

Вратата от тъмно дърво на бунгалото се отвори и отвътре се разля топла светлина. Към мокрите ангели надзърташе спокойното, овладяно лице на Стивън Филмор, любимият учител на Лус от „Шорлайн“.

– Радвам се, че успя – каза Даниел.

– И аз за теб. – Гласът на Стивън беше спокоен и професионален, точно както го помнеше Лус. По някакъв начин това бе успокояващо.

– Тя добре ли е? – попита Стивън.

Не. Губеше самообладание.

– Да. – Увереността на Даниел завари Лус неподготвена.

– Какво е станало с врата й?

– Натъкнахме се на няколко Съдници във Виена.

Лус имаше халюцинации. Не беше добре. Треперейки, срещна очите на Стивън. Бяха спокойни, успокояващи.

Добре си. Трябва да бъдеш. Заради Даниел.

Стивън задържа вратата отворена и ги въведе вътре. Малката къщичка имаше пръстен под и сламен покрив, купчина одеяла и рогозки в единия ъгъл, груба готварска печка близо до огъня и квадрат от четири люлеещи се стола в ъгъла на стаята.

Пред столовете стоеше Франческа – съпруга на Стивън и също преподавателка–Нефилим в „Шорлайн“. Фил и другите трима Прокуденици стояха нащрек по протежение на отсрещната стена на бунгалото. Анабел, Роланд, Ариана, Даниел и Лус се сместиха в осветената от огъня топла къща.

– Сега какво, Даниел? – попита Франческа, олицетворение на деловитостта.

– Нищо – каза Даниел бързо. – Все още нищо.

Защо не? Ето ги тук, в полята на Троя, близо до мястото, където се очакваше да се приземи Луцифер. Бяха побързали да стигнат тук, за да го спрат. Защо да минават през всичко, което бяха преживели през тази седмица, само за да си седят бездейно в някакво бунгало и да чакат?

– Даниел – каза Лус. – Не е лошо да ми дадеш някакво обяснение.

Но Даниел гледаше само Стивън.

– Моля ви, седнете. – Стивън насочи Лус към един от люлеещите се столове. Тя се отпусна в него и благодари с кимване, когато той й подаде метална чаша с ароматен турски ябълков чай. Той посочи с жест из бунгалото: – Не е много, но възпира дъжда и по–голямата част от вятъра, а знаеш какво казват...

– Местонахождение, местонахождение, местонахождение – довърши Роланд, облягайки се на ръкохватката на люлеещия се стол, където Ариана се беше свила срещу Лус.

Анабел се озърна към дъжда, който вятърът запращаше с вой по прозореца, към тясната стая:

– Значи това е мястото на Падението? Искам да кажа, мога в известен смисъл да го почувствам, но не знам дали това е защото полагам такива усилия. Това е странно.

Стивън лъскаше стъклата на очилата си с рибарския си пуловер. Сложи ги отново на носа си, възприемайки отново професорския си тон:

– Мястото на Падението е много обширно, Анабел. Помисли си за пространството, нужно за сто и петдесет милиона, осемстотин двайсет и седем хиляди, осемстотин шейсет и един...

– Искаш да кажеш сто и петдесет милиона, осемстотин двайсет и седем хиляди, седемстотин четирийсет и шест... – прекъсна го Франческа.

– Разбира се, има несъответствия. – Стивън винаги беше отстъпвал пред красивата си, войнствена съпруга. – Важното е, че паднали много ангели, затова мястото на сблъсъка е обширно. – Той хвърли поглед, много бързо, към Лус. – Но да, седите в участък от мястото, където ангелите са паднали на Земята.

– Следвахме картата на старицата – каза Кам, като разръчка огъня в печката. Той беше догорял до пепел, но при неговото докосване отново се върна буйно към живот. – Още се чудя обаче откъде ще знаем със сигурност, че това е мястото. Не остава много време. Откъде знаем?

Защото ми се явява във видения, внезапно изпищя умът на Лус. Защото по някакъв начин бях там.

– Радвам се, че попита. – Франческа разгъна един пергаментов свитък на пода между люлеещите се столове. – В библиотеката на Нефилимите в „Шорлайн“ има една карта на мястото на Падението. Картата е начертана от толкова близко разстояние, че докато някой не успееше да определи географско местоположение, на нея можеше да е показано всяко място.

– Със същия успех можеше да е ферма за мравки – добави Стивън. – Очакваме сигнал от Даниел, откакто Лус се върна през Вестителите: следим напредъка ви, опитваме се да останем достатъчно близо, за да можете да стигнете до нас, когато ви потрябваме.

– Прокудениците ни откриха в зимния ни дом в Кайро точно след полунощ. – Франческа събра рамене, сякаш за да се сдържи да не потръпне. – За късмет, този носеше вашия знак, иначе можеше да...

– Казва се Филип. Сега Прокудениците са с нас – каза Даниел.

Беше странно, че Филип се беше преструвал на ученик в „Шорлайн“ в продължение на месеци, а Франческа не го позна. Но пък преподавателката–ангел си беше сноб и обръщаше внимание само на „надарените“ ученици в училището.

– Надявах се, че ще успеете да стигнете навреме – каза Даниел. – Как беше положението в „Шорлайн“, когато тръгнахте?

– Не добре – каза Франческа. – По–зле за вас, сигурна съм, но въпреки това, не добре за нас. Съдниците проникнаха в „Шорлайн“ в понеделник.

Челюстта на Даниел се стегна:

– Не.

– Майлс и Шелби – промълви Лус. – Добре ли са?

– Приятелите ти са добре. Не можаха да намерят нищо, в което да ни обвинят...

– Точно така – заяви гордо Стивън. – Съпругата ми владее добре положението. Безукорно.

– И все пак – каза Франческа. – Учениците бяха много разтревожени. Някои от най–големите ни дарители изтеглиха децата си от училището. – Тя направи пауза. – Надявам се, че това си струва.

Ариана рязко скочи на крака.

– Можеш да си заложиш гривните, че ще си струва.

Роланд се изправи бързо и дръпна Ариана обратно на мястото й. Стивън хвана Франческа под ръка и я придърпа до прозореца. Скоро всички шепнеха, а Лус нямаше достатъчно сили, за да чуе нещо повече от високо изречените думи на Ариана: „Голямото й дарение е тук при мен“.

Навън зад прозореца тънка нишка ръждива светлина обгръщаше планините. Лус се взря в нея със свит стомах, знаейки, че тя бележи изгрева на осмия ден – последния пълен ден, преди...

Ръката на Даниел бе върху рамото й, топла и силна:

– Хей, как се справяш?

– Добре съм. – Тя седна по–изправена, преструвайки се на бодра. – Какво е следващото, което трябва да направим.

– Да се наспим.

Тя изправи рамене:

– Не, не съм уморена. Слънцето изгрява и Луцифер...

Даниел се надвеси над люлеещия се стол и я целуна по челото.

– Ще мине по–добре, ако си отпочинала.

Франческа, която разговаряше със Стивън, вдигна поглед:

– Мислиш ли, че това е добра идея?

– Ако е уморена, трябва да спи. Няколко часа няма да навредят. Вече сме тук.

– Но аз не съм уморена. – Тя запротестира, но беше очевидно, че лъже.

Франческа преглътна:

– Предполагам, че сте прави. Или ще се случи, или няма.

– Какво има предвид тя? – обърна се Лус към Даниел.

– Нищо – каза той меко. После, обръщайки се към Франческа, изрече много тихо: – Ще се случи. – Повдигна Лус достатъчно, за да може тя да се плъзне в люлеещия се стол до нея. Обви ръце около талията й. Последното, което Лус почувства, бяха целувката му по слепоочието й и шепотът му в ухото й. – Нека се наспи за последно.

* * *

– Готова ли си?

Лус стоеше до Даниел в една незасята угар пред бялата къщичка. От почвата се издигаше омара, а небето имаше острия син цвят, какъвто остава след тежка буря. По хълмовете на изток имаше сняг, но полегатата шир на долината излъчваше топлина, сякаш бе пролет. Досами полето цъфтяха цветя. Навсякъде бе пълно с пеперуди – бели, розови и златисти.

– Да.

Лус беше будна само от един миг, когато почувства как ръката на Даниел я повдига от люлеещия се стол и я извежда през вратата на тихата хижа. Сигурно я беше държал в обятията си цяла нощ.

– Чакай – каза тя. – Готова за какво?

Останалите я наблюдаваха, събрани в кръг, сякаш бяха чакали: ангелите и Прокудениците до един бяха протегнали криле.

Ято щъркели прекоси небето, с криле с черни връхчета, разперени широко като палмови листа. Полетът им затъмни слънцето за момент, хвърляйки сенки върху крилете на ангелите, преди птиците да продължат нататък.

– Кажи ми кой съм – изрече простичко Даниел.

Той беше единственият ангел със скрити в дрехите криле. Отстъпи от нея, изопна плещи назад, затвори очи и освободи крилете си.

Те се разпериха бавно, с великолепна елегантност, разцъфнаха от двете страни на тялото му и изпратиха назад въздушна струя, която разлюля клоните на кайсиевите дървета.

Крилете на Даниел се извисиха над тялото му, сияйни и прелестни, правейки го да изглежда неизмеримо красив. Той блестеше като слънце – не само крилете му, а цялото му тяло – и дори по–силно. От Даниел се излъчваше това, което ангелите наричаха свой блясък. Лус не можеше да откъсне очи от него.

– Ти си ангел.

Той отвори виолетовите си очи.

– Кажи ми още.

– Ти си... ти си Даниел Григори – продължи Лус. – Ти си ангелът, който ме обича от хиляди години. Ти си момчето, което обичах още от момента – не, от всеки миг, когато те виждах за първи път. – Тя гледаше как слънцето хвърля игриви отблясъци по белите му криле, копнееше да ги почувства как се обвиват около нея. – Ти си душата, която си пасва с моята.

– Добре – каза Даниел. – Сега ми кажи коя си ти.

– Ами... Аз съм Лусинда Прайс. Аз съм момичето, в което се влюбваш.

Заобикаляше ги напрегната тишина. Всички ангели сякаш бяха затаили дъх.

Виолетовите очи на Даниел се напълниха със сълзи. Той прошепна:

– Още.

– Това не е ли достатъчно?

Той поклати глава.

– Даниел?

– Лусинда.

От начина, по който изрече името й – толкова мрачно – я заболя стомахът. Какво искаше от нея?

Тя примигна и звукът беше като гръмотевица – а после низината на Троя почерня както предишната нощ. Земята бе обезобразена от разкривени пукнатини. На мястото на полето имаше димящи кратери. Навсякъде имаше смърт, пепел и прах. Дърветата по протежение на хоризонта горяха, а във вятъра се носеше противен мирис на разложение. Сякаш душата й я беше запратила хилядолетия назад във времето. В планините нямаше сняг, пред нея не се намираше спретната бяла къщичка, нито кръг от ангели и разтревожени лица.

Но там беше Даниел.

Крилете му блестяха в прашния въздух. Голата му кожа беше съвършена, свежа, розова. Очите му сияеха със същия опияняващ виолетов оттенък, но не гледаше нея. Гледаше към небето. Изглежда не знаеше, че Лус е до него.

Преди тя да успее да проследи погледа му нагоре, светът започна да се върти. Мирисът във въздуха се смени – вече не вонеше на разложение, а на лютив прах. Тя беше обратно в Египет, в тъмната гробница, където я бяха заключили и едва не изгуби душата си. Тази сцена се разигра пред очите й: звездната стрела, топла в дрехата й, паниката, ясно изписана върху някогашното й лице, целувката, която я върна обратно – и Бил, пърхащ около саркофага на фараона, вече замислящ най–амбициозния си план. Ушите й зазвънтяха от дрезгавия му смях.

А после смехът изчезна. Видението за Египет се преобрази в друго: една Лусинда от още по–далечно минало се изтягаше в поле с високи цветя. Носеше рокля от еленова кожа и държеше над лицето си глухарче, като късаше венчелистчетата едно по едно. Последното се разлюля на вятъра и тя си помисли: Обича ме. Слънцето беше ослепително, докато пред него премина нещо. Лицето на Даниел, с виолетови очи, преливащи от любов, с руса коса, която лъчите на слънцето превръщаха в ореол.

Той се усмихна.

После лицето му изчезна. Друго видение, друг живот: топлината на буен огън по кожата й, желание, което гореше в гърдите й. Чуваше се странна, висока музика; смеещи се хора; навсякъде наоколо – приятели и близки. Лус видя себе си и Даниел, танцуващи буйно около пламъците. Можеше да почувства ритмите на движенията дълбоко в себе си дори докато музиката заглъхваше, а цветът на пламъците, ближещи небето, се смени от нажежено червен до сребристо мек...

Водопад. Дълга струя буйна падаща ледена вода надолу по варовиков зъбер. Лус беше под него, разделяйки туфа водни лилии с движенията си. Дългата й мокра коса се събра около раменете, когато тя се издигна над водата, после се сниши отдолу. Показа се от другата страна на течението на водопада, във влажна каменна лагуна. И там беше Даниел, чакаше я, сякаш я бе чакал цял живот.

Той се гмурна от една скала, оплисквайки я, когато тялото му докосна водата. Заплува към нея, притегляйки я към себе си, като обви едната си ръка около гърба й, а другата пъхна под коленете й. Тя обви ръце около врата му и го остави да я целуне. Затвори очи...

Бум.

Отново гръмотевицата. Лус беше отново в димящата троянска низина. Но този път беше приклещена в един от кратерите, тялото й беше притиснато под един каменен блок. Не можеше да помръдне лявата си ръка или крака си. Започна да се бори, плачейки: виждаше червени петна и отломки от нещо, което приличаше на счупено огледало. Главата й се замая от най–силната болка, която беше изпитвала някога.

– Помощ!

А после: Даниел, кръжащ над нея, с виолетови очи, ужасено и немигащо обхождащи тялото й.

– Какво се е случило с теб?

Лус не знаеше отговора – не знаеше къде се намира, нито как се е озовала там. Лусинда от нейния спомен дори не разпознаваше Даниел. Но тя го позна.

Внезапно осъзна, че това беше най–първият път, когато тя и Даниел се бяха срещнали на Земята. Това беше моментът, за който бе умолявала, моментът, за който Даниел никога не говореше.

Никой не разпозна другия. Те вече, мигновено, бяха влюбени.

Как можеше това да е мястото на първата им среща? Този отблъскващ мрачен пейзаж вонеше на мръсотия и смърт. Миналото й превъплъщение изглеждаше пребито, окървавено сякаш беше разбита на хиляда парчета.

Сякаш беше паднала от невъобразима височина.

Лус хвърли поглед към небето. Там имаше нещо – множество миниатюрни искри, сякаш Небето бе поразено от електрически удар и през останалото време от него щяха да се излъчват шокови вълни.

Само че искрите се приближаваха. Тъмни силуети, очерта ни със светлина, падаха от безкрайността над нея. Сигурно бяха поне милион, събрани в хаотична, аморфна тълпа из небето, тъмни и светли, едновременно увиснали в безтегловност и падащи, сякаш отвъд обсега на гравитацията.

Дали Лус се бе намирала там горе? Почти имаше чувството, че е била.

После осъзна нещо: Това бяха ангелите. Това беше Падението.

Споменът как е станала свидетел на падането им към Земята измъчваше Лус. Беше все едно да гледа как всички звезди изпадат от нощното небе.

Колкото по–надолу падаха, толкова по–разпуснат ставаше безцелният им строй. Отделни обекти ставаха видими, самостоятелни. Тя не можеше да си представи някой от нейните ангели, нейните приятели, някога да изглежда така. По–объркан и изгубил контрол дори от най–отчаяния простосмъртен в най–лошия ден от живота му. Беше ли Ариана сред тях? А Кам?

Погледът й проследи едно кълбо от светлина точно над главата й. То ставаше по–голямо и по–ярко, докато се приближаваше.

Даниел също вдигна поглед. Лус осъзна, че той също не разпознава падащите силуети. Падането му върху Земята го беше разтърсило така изцяло, че бе заличило спомена за това кой е, откъде е дошъл, колко великолепен е бил някога. Той гледаше небето с неподправен ужас в очите.

Неясно множество от падащи ангели беше точно над главите им в един миг... после достатъчно близо, че Лус да може да различи странните, тъмни тела в техните съдове от светлина. Телата не помръдваха, но изглеждаха безспорно живи.

Те падаха все по–близо, връхлитайки върху Лус, докато тя изпищя – и огромната маса от светлина и мрак се разби в полето до нея.

Експлозия от огън и черен дим събори Даниел и той изчезна от погледа на Лус. Идваха още. Идваха още повече от милион. Щяха да размажат Земята и всяко живо същество върху нея. Лус се сниши, закри очи и отвори уста да изпищи отново.

Но звукът, който излезе, не беше писък...

Защото споменът се беше изменил в нещо още по–далечно и отдавнашно. По–отдавнашно от Падението?

Лус вече не беше в полето с димящи кратери и падащи като метеорити ангели.

Стоеше сред пейзаж от чиста светлина. Всякакъв ужас в гласа й беше неуместен тук, не би могъл да съществува на това място, което тя едновременно познаваше и не познаваше. Долавяше къде се намира, но това не можеше да е реално.

От душата й струеше силен, наситен акорд от музика, толкова прекрасна, че придаваше бял цвят на всичко около нея. Кратерът беше изчезнал. Земята беше изчезнала. Тялото й беше...

Не знаеше. Не можеше да го види. Не можеше да види нищо, освен това фантастично сребристо сияние. Ярката светлина се разстла като разтворен пакет около нея, докато Лус успя да различи обширна бяла ливада, простираща се пред нея. Великолепни горички от бели дървета растяха от двете страни на полето.

В далечината имаше надиплена сребриста издатина. Лус усети, че тя е важна. После видя, че имаше още седем такива, оформящи великолепна арка във въздуха около нещо, толкова ярко, че й беше непоносимо да го гледа.

Тя се съсредоточи върху издатината, третата отляво. Не можеше да откъсне поглед от нея. Защо?

Защото... Паметта й се завъртя назад... Защото...

Това издигнато място й принадлежеше.

Отдавна, тя беше седяла тук, до... кого? Струваше й се важно.

Зрението й се завихри и се замъгли, и сребърната издатина се разтвори. Белотата, която остана, се фокусира, разделяйки се на форми, на...

Лица. Тела. Криле. Фон от синьо небе.

Това не беше спомен. Тя беше отново в настоящето, в реалния си и последен живот. Около нея стояха учителите й Франческа и Стивън; нейните съюзници Прокудениците; приятелите й Роланд, Ариана, Анабел и Кам. И любимият й, Даниел. Взря се във всеки един от тях и откри, че са толкова прекрасни. Те я наблюдаваха с безмълвна радост на лицата. И плачеха.

Дарът на самопознанието – беше й казала Дий. Трябва да помниш как да сънуваш това, което вече знаеш.

Всичко това е било в нея през цялото време, във всеки миг от всеки неин живот. И въпреки това едва сега Лус се чувстваше пробудена, отвъд способността си да си представи какво означаваше да е будна. Лек вятър повя по кожата й и тя можа да почувства полъха на далечното море, който той донесе от Средиземноморието, подсказващ й, че е все още в Троя. Зрението й също беше по–ясно от когато и да било преди. Видя блестящи точици пигмент, образуващи крилете на прелитаща златиста пеперуда. Вдиша студения въздух, изпълвайки дробовете си, долавяйки мириса на цинк в глинестата почва, който щеше да я направи плодородна през пролетта.

– Бях там – прошепна тя. – Бях в...

Рая.

Но не можеше да го каже. Знаеше твърде много, за да го отрече – и въпреки това не достатъчно, за да изрече думите. Даниел. Той щеше да й помогне.

Продължавай, умоляваха очите му.

Откъде да започне? Тя докосна медальона със снимката, направена, когато тя и Даниел бяха живели в Милано.

– Когато посетих миналия си живот в Хелстън – започна тя, – научих, че любовта ни стига по–дълбоко от това, кои сме били във всеки отделен живот...

– Да – каза Даниел. – Нашата любов преодолява всичко.

– А... когато посетих Тибет, научих, че проклятието над мен не се задейства от едно–единствено докосване или целувка.

– Не докосване. – Гласът на Роланд. Той се усмихваше, застанал до Даниел с ръце, сключени зад гърба. – Не докосване, а самоусещане. Ниво, за което не беше готова – досега.

– Да. – Лус докосна челото си. Имаше още, още толкова много. – Версай. – Тя заговори по–бързо. – Бях осъдена да се омъжа за човек, когото не обичах. И целувката ти ме освободи, а смъртта ми беше великолепна, защото щяхме винаги да се намираме един друг. Завинаги.

– Заедно за вечни времена, в студ и пек, в слънце и в мъгла – пропя Ариана, бързо избърсвайки влажните си очи в ръкава на ризата на Роланд.

Досега Лус усещаше гърлото си толкова стегнато, че й беше трудно да говори. Но вече не я болеше.

– До Лондон не си давах сметка, че твоето проклятие е толкова по–ужасно от моето – каза тя на Даниел. – През какво е трябвало да преминаваш, като ме губиш...

– Никога не е имало значение – промърмори Анабел, чиито криле трептяха толкова силно, че стъпалата й бяха на сантиметри от земята. – Винаги щеше да те чака.

– Чичен Итца. – Лус затвори очи. – Научих, че блясъкът на един ангел може да бъде смъртоносен за простосмъртните.

– Да – каза Стивън. – Но още си тук.

– Продължавай, Лус. – Гласът на Франческа беше по–насърчителен, отколкото когато и да било в „Шорлайн“.

– Древен Китай. – Тя направи пауза. Значението на това беше различно от останалите. – Показа ми, че любовта ни е по–важна от всяка тиранична война.

Никой не проговори. Даниел кимна едва доловимо.

И именно тогава Лус разбра не просто коя е – но и до какво водеше всичко това. Имаше още един живот от пътуването и през Вестителите, който имаше чувството, че трябва да спомене. Тя си пое дъх.

Не мисли за Бил, каза си тя. Не се страхуваш.

– Когато бях заключена в онази гробница в Египет, разбрах веднъж и завинаги, че винаги ще избирам любовта ти.

Точно в този миг ангелите паднаха на едно коляно, взирайки се с очакване нагоре към нея – всички, освен Даниел. Очите му сияеха в най–силния оттенък на виолетовото, който някога беше виждала. Той посегна към нея, но преди ръцете му да срещнат нейните:

– Ааах! – извика Лус, когато остра болка проряза гърба й. Тялото й се присви конвулсивно от непознато, пронизващо усещане. Очите й се насълзиха. Ушите й запищяха. Помисли си, че може да й прилошее от болката. Но тя бавно се установи в една точка, превръщайки се от остра и мъчителна, по целия й гръб, в два малки участъка на върха на плешките й.

Кървеше ли? Посегна назад, над рамото си. Усещаше раната чувствителна и възпалена, а имаше също и чувството, че изтръгват нещо от нея. Не болеше, но беше объркващо. Обзета от паника, тя рязко завъртя глава, но не можеше да види нищо, можеше само да чуе звука от кожа, която се плъзга и изпъва, лекото хрущене, което звучеше, сякаш се създават нови мускули.

После дойде внезапно чувство на тежест, сякаш бяха окачили тежести на раменете й.

А после – в периферното й зрение: обширна диплеща се белота от двете й страни, когато от устните на ангелите се надигна всеобщо ахване.

– О, Лусинда – прошепна Даниел, покривайки с ръка устата си.

Беше толкова лесно. Тя разпери криле.

Те бяха сияйни, лъчезарни, невъзможно леки, направени от най–фината, най–отразяваща ангелска материя. От връхче до връхче, размахът на крилете й беше може би трийсет фута, но те й се струваха огромни, безкрайни. Вече не чувстваше болка. Пръстите й се присвиха около основата им зад раменете й, крилете бяха дебели няколко инча и невероятно меки. Бяха сребристи и въпреки това не сребърни, като повърхността на огледало. Бяха невъобразими; бяха неизбежни.

Бяха нейните криле.

Те съдържаха всеки грам сила и власт, които беше натрупала през хилядолетията, които бе изживяла. И дори при най–малката прищявка на мисълта, крилете й започнаха да се размахват.

Първата й мисъл: Сега мога да направя всичко.

Безмълвно, тя и Даниел посегнаха взаимно към ръцете си. Връхчетата на крилете им се извиха напред в нещо като целувка, както ангелските криле върху Куим Малак. Плачеха и се смееха, а скоро се целуваха.

– И така? – попита той.

Тя беше зашеметена и удивена – и по–щастлива от когато и да било преди. Не можеше да е действително, помисли си тя – освен ако не изречеше истината на глас, с Даниел и останалите паднали ангели, присъстващи като свидетели.

– Аз съм Лусинда – каза тя. – Аз съм твоят ангел.