Прозрачен въздух


Бум.

Прозвуча като гръмотевица, като зараждане на мрачно торнадо. Лус подскочи и се събуди в пещерата, където бе заспала на рамото на Даниел. Не беше имала намерение да задрямва, но Дий беше настояла да си починат, преди да обясни целта на Куим Малак. Стресната и разбудена от съня сега, Лус имаше чувството, че бяха минали много скъпоценни часове. Потеше се във фланеления си спален чувал. Сребърният медальон, допиращ се до гърдите й, беше горещ.

Даниел лежеше неподвижно, с очи, приковани върху отвора на пещерата. Тътенът спря.

Лус се надигна на лакти: забеляза Дий отсреща, заспала в зародишна поза, помръдвайки леко, с разпусната и разчорлена червена коса. От лявата страна на Дий лежаха празните спални чували на Прокудениците: странните създания стояха нащрек, сгушени в дъното на малкото пространство, със застъпващи се мърляви криле. Вдясно, спяха – или поне почиваха – Анабел и Ариана, преплели криле без всякакви задръжки, като сестри.

В пещерата беше спокойно. Лус сигурно бе сънувала тътена. Още беше уморена.

Когато се претърколи, сгушвайки гърба си в гърдите на Даниел, така че той да я обгърне с дясното си крило, клепачите й изпърхаха и се затвориха. После се отвориха рязко.

Намираше се лице в лице с Кам.

Той беше на сантиметри от нея, легнал на една страна, с глава, подпряна на ръката, зелените му очи удържаха погледа й, все едно и двамата бяха в транс. Той отвори уста, сякаш за да каже нещо...

БУМ.

Пещерата потрепери като листо. За миг, въздухът сякаш стана странно прозрачен. Тялото на Кам започна да блещука, едновременно присъстващо и някак отсъстващо, самото му съществуване сякаш потрепваше.

– Времетръс – каза Даниел.

– Невероятно мощен – съгласи се Кам.

Лус скочи и се изопна като пружина, зяпнала към собственото си тяло в спалния чувал, към ръката на Даниел върху коляното й, към Ариана, чийто приглушен глас се разнесе – „Не бях аз“, – докато крилото на Анабел я плесна и я разсъни. Всички потрепваха пред очите на другите. Напълно присъстващи в един миг, безплътни като призраци – в следващия.

Времетръсът бе освободил измерение, в което тях дори ги нямаше.

Пещерата около тях се разтресе. От стените се посипа пясък. Но за разлика от тези на Лус и приятелите й, физическите свойства на червената скала си останаха неизменни, сякаш за да докажат, че само хората – душите – са изложени на риск да бъдат заличени.

Куим Малак – каза Фил. – Отново ще го затрупа скално свлачище.

Лус гледаше, с присвит стомах, как бледите криле на Прокуденика потрепнаха, когато той се втурна безразсъдно към отвора на пещерата.

– Това е сеизмично разместване в действителността, Фил, не е времетръс – обади се Дий, възпирайки Фил. Гласът й звучеше, сякаш някой постоянно усилва и намалява звука. – Оценявам загрижеността ти, но просто ще трябва да се измъкнем от това затруднение.

А после се разнесе един последен силен бумтеж – продължителен, ужасен тътен, по време на който Лус не можеше да види никого от тях, а после те се появиха обратно – материални, отново реални. Всичко бе обгърнато от внезапно затишие, толкова пълно, че Лус чуваше как сърцето й блъска в гърдите.

– Ето, сега – каза Дий. – Най–лошото от това свърши.

– Наред ли е всичко? – попита Даниел.

– Да, скъпи, добре сме – каза Дий. – Макар че това беше ужасно неприятно. – Тя се надигна и тръгна, гласът й се носеше зад нея: – Поне беше едно от последните сеизмични размествания, които някой някога трябва да преживее.

Споглеждайки се, останалите я последваха навън.

– Какво искаш да кажеш? – попита Лус. – Толкова близо ли е вече Луцифер? – Мозъкът й с усилие броеше: изгрев, залез, изгрев, залез. Те се сливаха – дълъг поток от лудост, паника и криле из небето.

Когато Лус заспа, беше сутрин...

Спряха пред Куим Малак. Лус застана на Стреловидната скала, с лице към двата ангела на скулптурата. Роланд и Кам се издигнаха в небето и закръжиха на петдесетина стъпки във въздуха. Взряха се през хоризонта и се снишиха, приближавайки се един до друг, за да говорят тихо. Огромните им криле запречиха слънцето, което, забеляза Лус, се беше спуснало тревожно ниско на хоризонта.

– Сега е вечерта на шестия ден, откакто Луцифер започна самотното си Падение – каза Дий меко.

– Спали сме цял ден? – попита Лус, ужасена. – Изгубихме толкова много време...

– Нищо не беше изгубено – каза Дий. – Тази нощ ще бъде много важна за мен. Като се замисля, за вас също. Скоро ще се радвате, че сте си починали.

– Да се задействаме, преди да връхлети ново разместване, преди да се наложи да отблъскваме Съдници – каза Кам, докато двамата с Роланд се спускаха отново на земята. Крилете им се сблъскаха леко от силата на приземяването.

– Кам е прав. Нямаме никакво време за губене. – Даниел извади черната раница, в която беше ореолът, който Лус бе откраднала от потъналата църква във Венеция. После преметна отгоре торбата, издуваща се в центъра, където беше закопчал кръглата чаша на Сребърното перо. Постави двете торби, с отворени ципове, пред Дий, така че и трите артефакта бяха подредени в редица.

Дий не помръдна.

– Дий? – попита Даниел. – Какво трябва да направим?

Дий не отговори.

Роланд пристъпи напред, докосвайки я по гърба.

– С Кам видяхме знаци за още Съдници на хоризонта. Още не знаят къде се намираме, но не са далече. Най–добре да побързаме.

Дий се намръщи:

– Боя се, че това е невъзможно.

– Но ти каза... – Лус млъкна насред изречението, когато Дий се взря спокойно в нея. – Татуировката. Символът върху земята...

– Ще се радвам да обясня – каза Дий, – но това няма да ускори самото действие.

Тя огледа кръга, в който се бяха събрали ангелите, Прокудениците и Лус. Когато се увери, че е привлякла вниманието на всички, поде:

– Както знаем, ранната история на падналите никога не е била записана. Макар че може и да не помните много ясно погледът й обходи бързо ангелите, – вие сте отбелязали първите си дни на Земята в неща. До днес съществените елементи от вашите праисторически познания са закодирани в тъканта на различни артефакти. Артефакти, които за невъоръженото око са нещо съвсем друго.

Дий посегна за ореола и го вдигна към слънчевата светлина:

– Виждате ли – тя прокара пръст по поредица от пукнатини в стъклото, които Лус не беше забелязала преди, – този стъклен ореол е също и оптическа леща. – Тя го вдигна, за да погледнат през него. Зад него, лицето й беше леко разкривено от изпъкналата извивка на стъклото, карайки златистите й очи да изглеждат огромни.

Тя остави ореола, отиде до торбата и извади Сребърното Перо. Чашата заблестя на последните лъчи на слънцето, когато тя леко прокара ръка по вътрешността й.

– А в този потир – тя посочи изображението, изковано в среброто, крилете, които Лус беше забелязала в Йерусалим, – се съдържа летопис за изхода от мястото на Падението, първата Диаспора на ангелите. За да се върнете в първия си дом на Земята, първо трябва да напълните този потир. – Тя направи пауза, взирайки се дълбоко в Сребърния Бокал. – Когато бъде напълнен, ще го изпразним върху настлания със сложна мозайка под на Плочата, който съдържа изображения на това, което е бил някога светът.

– Когато потирът бъде напълнен? – повтори Лус. – Напълнен с какво?

– Първо най–важното. – Дий отиде до ръба на каменната платформа и изтупа оттам малко мръсотия. После се наведе, за да сложи потира точно върху жълтия символ в камъка. – Мисля, че мястото му е тук.

Лус стоеше благоговейно до Даниел, докато гледаха как Дий крачи бавно нагоре–надолу по платформата. Накрая тя вдигна отново ореола и го занесе до Куим Малак. В някакъв момент беше сменила туристическите си ботуши, обувайки отново обувките с тънките високи токчета, и токчетата й потракваха по мрамора. Несресаната й коса се спускаше до кръста. Тя си пое дълбоко и жадно дъх и го изпусна.

С две ръце, тя вдигна ореола над главата си, прошепна няколко молитвени думи, а после, много внимателно, пусна ореола право в кръга от въздух, образуван от скулптурата с връхчетата на крилете на молещите се ангели. Той пасна като пръстен върху пръст.

Не предчувствах това – промърмори Ариана на Лус.

Нито пък Лус – макар да беше сигурна, че жената изпълнява ритуал с мощна свещена сила.

Когато се завъртя, за да застане с лице към Лус и ангелите, Дий изглеждаше, сякаш се кани да каже нещо. Вместо това тя се отпусна на колене и легна по гръб в подножието на Куим Малак. Даниел се наклони към нея, готов да помогне, но тя го отпрати с махване на ръка. Носовете на обувките й се опряха в гърдите на Куим Малак, слабите й ръце се протегнаха над главата, така че връхчетата на пръстите й докоснаха съвсем леко Сребърния потир. Тялото й обхващаше разстоянието със съвършена точност.

Тя затвори очи и остана да лежи неподвижно няколко минути.

Точно когато Лус започваше да се чуди дали Дий е заспала, Дий каза:

– Хубаво е, че престанах да раста преди две хиляди години.

После се изправи, поемайки протегнатата ръка на Роланд, и се изтупа от прахта.

– Всичко е наред. Когато луната стигне ето там. – Тя посочи към небето на изток, точно над мястото, където скалите ставаха остри.

– Луната? – Кам хвърли поглед на Даниел.

– Да, луната. Блясъкът й трябва да прониква точно оттук. – Дий почука по средата на стъклото на ореола, където една назъбена пукнатина се видя по–ясно, отколкото преди минути. – Ако познавам луната, а аз я познавам – след всичките тези години човек наистина развива интимно близки отношения със спътниците си – светлината й би трябвало да пада точно където ни е нужна тази нощ, когато удари дванайсет. Наистина, подобаващо, тъй като полунощ е любимото ми време от денонощието. Магическият час...

– Какво става тогава? – попита Лус. – В полунощ, когато луната е там, където трябва?

Дий закрачи по–бавно и обгърна с длан бузата на Лус:

– Всичко, скъпа.

– А какво ще правим междувременно? – попита Даниел.

Дий бръкна в джоба на дългата си жилетка и оттам се показа голям златен джобен часовник:

– Остава да се направят няколко неща.

Последваха инструкциите на Дий до най–дребната подробност. Всеки от артефактите беше почистен, излъскан, избърсан от прахта от няколко чифта ръце. Вече беше късно през нощта, когато Лус успя да си представи ясно какво има предвид Дий за церемонията.

– Още два фенера, моля – даде указания Дий. – Така ще станат три, по един за всяка от реликвите. – Беше странно как Дий говореше за реликвите, сякаш тя не беше една от тях. Още по–странно беше как оживено кръжеше около закътаното плато, като домакиня, подготвяща се за вечерно парти, уверяваща се, че всичко е точно както трябва.

Четиримата Прокуденици запалиха ритуално фенерите: бръснатите им глави кръжаха в орбита из обширната скала като планети. Първият фенер освети Куим Малак.

Вторият фенер засия върху Сребърния Бокал, който още стоеше където го беше поставила Дий – върху златната стрела на Плочата, на разстояние точно колкото ръста на Дий – едва метър и петдесет – от Куим Малак. По–рано ангелите бяха подредили арка с форма на полумесец от каменни блокове с плоски върхове като пейки от лявата и от дясната страна на Плочата, така че да прилича на сцена. Това придаде на мястото още по–голяма прилика с амфитеатър, докато Анабел почистваше каменните блокове от прахта, като разпоредителка, която подготвя местата за пристигаща публика.

– Какво ще прави Дий с всичко това? – прошепна Лус на Даниел.

Виолетовите очи на Даниел бяха натежали от нещо, което не можеше да изрече гласно, и преди Лус да успее да го помоли да опита, ръцете на Дий стигнаха до раменете на Лус.

– Моля ви, облечете тези мантии. Откривам, че церемониалните одежди помагат за съсредоточаването върху конкретната задача. Даниел, мисля, че това би трябвало да ти стане. Тя тикна в ръцете му тежко кафяво наметало. – А ето едно за грациозната Ариана. – Тя подаде наметалото на ангела. – Така оставаш ти, Лус. На дъното на сандъка ми ей там има по–малки одежди. Вземи фенера ми и се обслужи.

Лус взе фенера и понечи да поведе Даниел към пещерата, където бяха спали предишната нощ, но Дий стисна ръката на Даниел.

– Може ли да ти кажа една дума?

Даниел кимна на Лус да продължава сама, затова тя го направи, питайки се какво не искаше Дий да казва пред нея. Нахлузи дръжката на фенера на ръката си над лакътя: светлината му се полюшваше, докато тя вървеше към отвора на пещерата.

Отвори внимателно твърдия капак на сандъка и бръкна вътре. Единственото нещо в него беше дълга кафява мантия. Тя я вдигна. Беше ушита от тежка вълна, дебела като балтон, и миришеше застояло, като тютюн. Когато я приближи до тялото си, мантията й се стори поне с три фута по–дълга. Сега й стана още по–любопитно защо я беше отпратила Дий. Сложи фенера на земята и несръчно нахлузи мантията през главата си.

– Трябва ли ти помощ?

Кам беше влязъл в пещерата тихо като облак. Застанал зад нея, той подхвана една гънка от тъканта на мантията и я пристегна под вълнения колан на дрехата. Завърза я на възел, така че подгъвът свършваше точно при глезените на Лус, сякаш мантията беше ушита за нея.

Тя се обърна с лице към него. Светлината от фенера потрепваше и хвърляше отблясъци по лицето му. Той стоеше напълно неподвижно, както само той можеше.

Лус плъзна палец по колана, който той беше вързал на възел.

– Благодаря – каза тя, отправяйки се обратно към входа на пещерата.

– Лус, чакай...

Тя спря. Кам погледна надолу към носа на ботуша си и подритна ръба на сандъка. Лус също се загледа в сандъка. Питаше се как не беше чула Кам да влиза в пещерата, как се бяха оказали насаме.

– Още не вярваш, че съм на ваша страна.

– Това вече няма значение, Кам. – Усещаше гърлото си невъзможно стегнато.

Слушай. – Кам пристъпи към нея, така че ги деляха само сантиметри. Тя си помисли, че ще я сграбчи, но той не го направи. Дори не се опита да я докосне: просто стоеше много неподвижно и много близо. – Някога нещата бяха различни. Погледни ме. – Тя го направи, нервно. – Сега може и да нося върху крилете си златистия цвят на Луцифер, но невинаги е било така. Ти ме познаваше, преди да поема по този път, Лусинда, и с теб бяхме приятели.

– Е, както каза, нещата се променят.

Кам изпъшка, обзет от безсилно раздразнение:

Невъзможно е да се извиниш на момиче с такава удобно избирателна памет. Позволи ми да рискувам с едно предположение: Докато се събуждаш за истинската си същност, разкриваш всевъзможни великолепни спомени, в които двамата с Даниел се влюбвате, и Даниел изрича тази прекрасна фраза, и Даниел се обръща и гледа вглъбено към нежни като коприна силуети, които галят нежните връхчета на звездите на хоризонта...

– Защо да не е редно да го правя? Ние си принадлежим. Даниел е всичко за мен. А ти си...

– Какво казва той за мен? – Очите на Кам се присвиха.

Лус изпука с кокалчетата на пръстите си и си спомни как, още в началото в „Меч и Кръст“, ръката на Даниел бе побързала да покрие нейната, за да възпре небрежното привично движение. Докосването му й беше познато още от началото.

– Казва, че ти има доверие.

Последва пауза, която Лус отказа да запълни. Искаше да си върви. Ами ако Даниел я видеше в тази сумрачна пещера с

Кам? Спореха, но отдалече Даниел нямаше да може да различи това. Как изглеждаха – тя и Кам? Когато тя вдигна поглед, очите му бяха ясни, зелени и изпълнени с дълбока тъга.

Ти имаш ли ми доверие? – попита той.

– Защо това е важно точно сега...

Очите му се отвориха рязко, безумни и възбудени:

Всичко има значение точно сега. Това е представлението, за което всички останали представления са били само загрявка. И за да направиш каквото е нужно, не можеш да виждаш враг в мое лице. Нямаш представа в какво си се заплела.

– За какво говориш?

– Лус. – Беше гласът на Дий. Тя и Даниел стояха при отвора на пещерата. Дий беше единствената, която се усмихваше. – Готови сме за теб.

– За мен?

– За теб.

Внезапно Лус се изплаши.

– Какво трябва да направя?

– Защо не дойдеш да видиш?

Ръката на Дий беше протегната, но Лус откри, че й е трудно да се движи. Хвърли поглед на Кам, но той гледаше Даниел. Даниел още я гледаше, очите му горяха така жадно, както когато се готвеше да я грабне в обятията си и да я целуне пламенно. Но той не помръдваше и това превърна десетте крачки разстояние помежду им в две хиляди мили.

– Нещо лошо ли съм направила? – попита тя.

– Предстои ти да направиш нещо прекрасно – каза Дий, като все още протягаше ръка. – Хайде да не губим време, което нямаме.

Лус взе ръката й и тя й се стори толкова студена, че я изплаши. Изучаваше Дий, която изглеждаше по–бледа, по–крехка, постара, отколкото в библиотеката във Виена. Но по някакъв начин, под повехналата й кожа и изпъкнали кости, нещо все още сияеше ярко и искрящо отвътре в нея.

– Добре ли изглеждам, скъпа? Взираш се.

– Разбира се – каза Лус. – Просто...

– Душата ми? Сияе, нали?

Лус кимна.

– Добре.

Кам и Даниел не говореха, когато се разминаха бързо: Кам – излизащ с големи крачки във внезапно ветровитата пустош отвън, Даниел – кръжащ зад Лус, за да носи фенера.

– Дий? – Лус се обърна към жената, чиято измръзнала ръка се опитваше да затопли със своята. – Не искам да излизам там навън. Страхувам се и не зная защо.

– Така е редно да бъде. Но тази чаша не може да те отмине.

– Моля, някой може ли да ми каже какво става?

– Да – каза Дий, като твърдо, но окуражително дръпна Лус напред за ръката. – Веднага щом излезем навън.

Когато завиха зад стреловидния каменен блок, който отчасти предпазваше входа към малката пещера, студеният вятър се заби безмилостно в тях. Лус залитна назад, защитавайки лицето си от внезапно разлетелия се пясък със свободната си ръка. Дий и Даниел я накараха да продължи покрай началото на пътеката, по която се бяха изкачвали предната нощ, където бяха най–изложени на вятъра.

Лус откри, че върховете около останалата част от скалното плато образуваха бариери за буйните, прашни вихрушки, позволявайки й да чува и вижда отново. Макар че чуваше как ежедневната прашна буря вие зад платото, всичко в рамките на извитите му скални стени изведнъж й се стори твърде тихо и твърде ясно.

Върху мраморната Плоча проблясваха два фенера – един пред Куим Малак и един зад Сребърния Бокал. И двете светлини привличаха рояци от дребни комари, които отскачаха от малките стъклени плоскости, странно успокоявайки Лус. Поне още се намираше в свят, където светлината привличаше насекомите. Все още беше в свят, който познаваше.

Фенерът освети двата златни ангела, навеждащи се един към друг в молитва. Светлината му докосна ръбовете на напукания стъклен ореол, който Дий беше върнала на полагащото му се място, прегърнат от крилете на ангелите.

На зъберите, извисяващи се над платото, четирима Прокуденици бяха кацнали върху скалните издатини: всеки блед воин наблюдаваше различна важна посока. Крилете на Прокудениците, прибрани отстрани до телата им, едва се виждаха, но периферните светлини от фенера на Даниел показваха звездните стрели във всеки от сребърните им лъкове, сякаш очакваха пристигането на Съдниците всеки момент.

Четиримата паднали ангели, които Лус познаваше най–добре, заеха каменните места за сядане около церемониално поставените реликви. Ариана и Анабел седнаха от едната страна, с изправени гърбове, скрили крилете си. От другата страна седнаха Кам и Роланд – с едно празно място между тях.

За Лус ли беше, или за Даниел?

– Добре, всички са тук, с изключение на луната. – Дий вдигна поглед към небето на изток. – Още пет минути. Даниел, ще седнеш ли?

Даниел подаде фенера на Дий и прекоси мраморната плоча. Застана пред Куим Малак. Лус искаше да отиде при него, но още преди да може да се надвеси в негова посока, хватката на Дий около ръката й се затегна.

– Остани с мен, скъпа.

Даниел седна между Роланд и Кам и обърна безизразно втренчения си поглед към Лус.

– Позволете ми да обясня. – Спокойният, ясен глас на Дий отекна от червените скални стени и всички ангели изправиха гърбове, заслушани внимателно. – Както ви казах по–рано, необходимо ни е да се появи луната и сега, след миг, тя ще ни навести над този планински връх. Ще се усмихне надолу през оптичната леща на Ореола. Имаме късмет, че тази нощ небето е ясно, без нищо, което да затъмни сенките на прекрасните й кратери, когато се сливат с пукнатините в стъклото на Ореола.

Заедно, тези елементи ще очертаят контурите на континенти и формите на страни, които, съвместно с ваянията върху Плочата, ще образуват Картата на Първичната Земя. Точно тук. – Тя посочи към празно пространство върху мраморното стъпало, където беше легнала предишната нощ, измервайки разстоянието между Куим Малак и Сребърния потир. – Ще видите изображение на това, което е представлявал светът, когато вие, ангелите, сте паднали на Земята. Да – тя вдиша шумно, – само още един момент. Ето.

Върхът на луната се издигна над скалистия зъбер, който стърчеше зад Куим Малак. И макар че луната беше бледо бяла и започваше да намалява, в този момент тя сияеше ярко като зора. Ангелите, Прокудениците, Лус и Дий стояха тихо няколко минути, гледайки как луната се издига, наблюдавайки я как хвърля малко светлина, а после – още малко, през полупрозрачната повърхност на ореола. Мраморната плоча оттатък беше празна, после – забулена от облаци; после, изведнъж, проекцията беше ясна, фокусирана и реална. Върху нея се появиха линии, пресечни точки – континенти – граници, суша и морета.

Изглеждаше наполовина завършена. Някои линии се изгубваха в нищото; някои граници така и не се затвориха. Но очевидно беше карта на Земята – помисли си Лус, – такава, каквато сигурно бе изглеждала, когато Даниел е паднал заради нея. Гледката пробуди нещо в най–дълбоките кътчета на паметта й. Изглеждаше й познато.

– Виждаш ли жълтия камък в центъра там? – попита Дий.

Лус присви очи, за да види мозайка от същия леко по–тъмножълт камък като онзи, върху който беше поставен потирът.

– Това сме ние, точно тук, насред всичко.

– Като стрелка, която гласи: „Намирате се тук“ – каза Лус.

– Точно така, скъпа. – Дий се обърна към Лус. – А сега, моя Лусинда, проумя ли вече ролята си в тази церемония?

Лус се сгърчи смутено. Какво искаха от нея? Това беше тяхната история, не нейната. След цялото това вълнение, тя беше просто още едно момиче, пометено от обещанието за любов.

Даниел я бе намерил на Земята след изпадането си в немилост; някой би трябвало да попита него какво става.

– Съжалявам, не знам.

– Ще ти подскажа – каза Дий. – Виждаш ли мястото, където са паднали ангелите, отбелязано на тази карта?

Лус въздъхна, нетърпелива да стигне до същината.

– Не.

– Преди много хилядолетия било предопределено, че това местонахождение върху тази карта може да бъде разкрито единствено с кръв. Кръвта, която тече през вените ни, знае далеч повече от нас. Погледни внимателно. Виждаш ли жлебовете по протежение на мрамора? Те са линиите, които трябва да затворят границите на ангелско–несъгрешилата Земя. Те ще станат ясни щом кръвта бъде пролята. Кръвта ще се събере в локва на едно жизненоважно място. Познанието, скъпа моя, е в кръвта.

– Мястото на Падението – изрече благоговейно един от ангелите: Лус не можа да оредели дали Ариана или Анабел.

– Донякъде като карта на съкровище в приключенска история, точката на сблъсъка – това е мястото на Падението – ще бъде отбелязано с петолъчна звезда от кръв. Сега...

Дий говореше, но Лус вече не можеше да я чуе какво казва. Значи това щеше да спре Луцифер. Това искаше Кам да каже, че тя трябва да направи. Затова Даниел не искаше да я погледне. Усещаше гърлото си като натъпкано с памук. Когато отвори уста, гласът й прозвуча, сякаш говореше под вода:

– Имаш нужда – преглътна тя болезнено – от кръвта ми.

Дий сподави смеха си и притисна студена ръка към горещата буза на Лус.

– За Бога, не, дете! Ще си задържиш твоята. Аз ще ти дам моята.

– Какво?

– Точно така. Докато напускам този свят, ти ще напълниш Сребърния Потир с кръвта ми. Ще излееш кръвта в тази вдлъбнатина точно на изток от знака с форма на златна стрела – тя посочи една вдлъбнатина отляво на бокала, после драматично разпери ръце към картата – и ще я гледаш как следва жлебовете тук и там и тук и там, докато откриеш звездата. Тогава ще знаете къде да се срещнете с Луцифер и да провалите плана му.

Лус изпука с кокалчетата на пръстите си. Как можеше Дий да говори за собствената си смърт толкова небрежно.

– Защо би направила това?

– Ами, именно затова съм създадена. Ангелите са създадени за обожание и аз също имам цел. – После, от дълбокия джоб на кафявата си мантия, Дий измъкна дълъг сребърен кинжал.

– Но това е...

Кинжалът, с който мис София бе убила Пен. Онзи, който бе държала в Йерусалим, когато върза падналите ангели.

– Да. Прибрах го в Голгота – каза Дий, възхищавайки се на изкусната изработка на кинжала. Острието блестеше, сякаш беше току–що наточено. – Този нож има мрачна история. Време е да бъде използван за нещо добро, скъпа. – Тя протегна ножа, с острие, легнало хоризонтално на дланта й, с дръжка, насочена към Лус. – За мен ще означава много, ако именно ти пролееш кръвта ми, скъпа. Не само защото наистина си ми скъпа, но също и защото трябва да си ти.

– Аз?

– Да, ти. Ти трябва да ме убиеш, Лусинда.


Загрузка...