Екстаз

Предметът на желанията

Мъгла обгърна ангелите. Те литнаха обратно над реката: четири чифта криле, които издаваха мощно свистене при всеки замах. Придържаха се достатъчно ниско към земята, та приглушеното оранжево сияние на натриевите улични лампи да напомня за светлините по самолетна писта. Но този полет не се приземи.

Даниел беше напрегнат – Лус чувстваше как напрежението тече през цялото му тяло: в двете му ръце около талията й, в раменете му, на една линия с нейните, дори в начина, по който широките му криле удряха над тях. Знаеше как се чувства той: тя беше също толкова нетърпелива да стигнат до първата университетска библиотека, колкото намекваше и здравата хватка на Даниел.

Само няколко ориентира прорязваха мъглата. Виждаше се извисяващият се шпил на масивната готическа църква и затъмненото виенско колело, чиито празни червени кабинки се поклащаха в нощта. Виждаше се зеленият меден купол на двореца, където бяха кацнали, когато най–напред пристигнаха във Виена.

Но я чакай – вече бяха минали покрай двореца. Може би половин час преди това. Лус се бе опитала да потърси с поглед Олиана, която Съдникът беше повалил в безсъзнание. Тогава не я беше видяла на покрива, не я видя и сега.

Защо кръжаха? Загубили ли се бяха?

– Даниел?

Той не отговори.

В далечината отекна звън на черковни камбани. Звъняха за четвърти път, откакто Лус, Даниел и останалите бяха излетели през разбитата капандура на музея. Летяха от отдавна. Възможно ли беше наистина да е три сутринта?

– Къде е? – промърмори Даниел, като зави рязко наляво, следвайки извивката на реката, после се отдели от нея, за да проследи широк булевард със затъмнени универсални магазини от двете страни. Лус беше виждала вече и тази улица. Летяха в кръг.

– Мислех, че каза, че знаеш точно къде е! – Ариана се отклони от строя, в който летяха – Даниел и Лус отпред, с Роланд, Ариана и Анабел в стегнат триъгълник зад тях – и се спусна надолу на десетина стъпки под Даниел и Лус, достатъчно близо, за да говорят. Косата й беше разрошена и накъдрена, а крилете й с преливащи се цветове потрепваха и ту се скриваха в мъглата, ту се показваха.

– Наистина знам къде е – каза Даниел. – Поне мисля, че знам къде беше.

– Имаш объркано чувство за посока, Даниел.

– Ариана. – Роланд си послужи с предупредителния тон, който пазеше за онези прекалено чести случаи, когато Ариана стигаше твърде далече. – Остави го да се съсредоточи.

– Да, да, да. – Ариана забели очи. – По–добре да се връщаме в „строя“. – Ариана изпърха с криле така, както някои момичета пърхаха с клепки, направи набързо знака на мира с пръсти, и се дръпна назад.

– Добре, значи къде беше библиотеката? – попита Лус.

Даниел въздъхна, леко прибра криле и се спусна петдесет фута право надолу. Студен вятър повя силно и блъсна Лус в лицето. Стомахът й се изстреля нагоре, когато се устремиха надолу, после се успокои, когато Даниел спря рязко, сякаш беше кацнал върху невидимо изопнато цирково въже, над улица в жилищен квартал.

Улицата беше тиха, празна и тъмна, само две дълги редици от големи каменни къщи се простираха от двете страни. Капаците бяха спуснати за през нощта. Миниатюрни коли почиваха в тесни ъгли по улицата. Млади градски дъбове пронизваха калдъръмения паваж, който се простираше покрай малките добре поддържани предни дворове.

Останалите ангели кръжаха от двете страни на Даниел и Лус, на двайсетина стъпки над нивото на улицата.

– Ето къде беше – каза Даниел. – Беше тук. На шест пресечки от реката, точно на запад от Тюркеншанцпарк. Кълна се, че беше. Нищо от това – той махна с ръка към редицата неразличими една от друга каменни градски къщи отдолу – го нямаше.

Анабел се намръщи и притисна колене към гърдите си: сребристите й криле пърхаха леко, за да я държат във въздуха. Кръстосаните й глезени разкриваха наситено розови раирани къси чорапи, подаващи се изпод джинсите й.

– Мислиш ли, че е била унищожена?

– Ако е била – каза Даниел, – нямам представа как да я възстановя.

– Прецакани сме – каза Ариана, като ритна раздразнено един облак. Погледна гневно тъничките му пипала, които бавно се насочиха на изток, незасегнати. – Това никога не е толкова удовлетворяващо, колкото си мисля, че ще бъде.

– Може би да отидем в Авиньон – предложи Роланд. – Да видим дали групата на Кам е имала по–голям късмет.

– Трябват ни и трите реликви – каза Даниел.

Лус се извъртя леко в прегръдките на Даниел, за да застане с лице към него.

– Това е само временно препятствие. Спомни си през какво трябваше да преминем във Венеция. Но взехме ореола. Ще вземем и предмета на желанието. Единствено това има значение.

Кога за последен път някой от нас е бил в тази библиотека – преди двеста години? Естествено, че нещата ще се променят. Това не означава да се предадем. Просто ще трябва да... трябва да...

Всички я гледаха. Но Лус не знаеше какво да прави. Знаеше единствено, че не можеха да се предадат.

– Хлапето има право – каза Ариана. – Няма да се предаваме. Ще...

Ариана млъкна рязко, когато крилете й затракаха.

После Анабел изпищя. Тялото й се замята във въздуха, когато и нейните криле затрепериха. Ръцете на Даниел, опрени в тялото на Лус, потрепериха, когато цветът на мъгливото нощно небе се преобрази в онзи особен сив оттенък – цветът на задаваща се дъждовна буря на хоризонта – който Лус сега разпознаваше като цвета на времетръс.

Луцифер.

Почти можеше да чуе съскането на гласа му, да почувства как дъхът му докосва врата й.

Зъбите на Лус затракаха, но тя го почувства и по–дълбоко, в сърцевината на тялото си, неподправено и бурно, сякаш всичко в нея се навиваше като верига.

Сградите отдолу заблестяха. Уличните лампи се удвоиха. Самите атоми на въздуха сякаш се раздробиха. Лус се зачуди какво ли причиняваше времетръсът на хората от града отдолу, които спяха и сънуваха в леглата си. Дали можеха да почувстват това? Ако не, завиждаше им.

Опита се да повика Даниел по име, но звукът на гласа й беше изопачен, сякаш се намираше под вода. Затвори очи, но от това й се повдигна. Отвори ги и се опита да се съсредоточи върху солидните бели постройки, които трепереха в основите си, докато се превърнаха в неясни размазани бели петна.

Тогава Лус видя, че една постройка остана неподвижна, сякаш беше неуязвима за космическите колебания. Беше малка кафява постройка, къща, в центъра на тресящата се бяла улица.

Преди секунда не се бе намирала там. Изглеждаше така, сякаш я виждаха през водопад и бе видима само за миг, а после се раздвои, потрепна и изчезна обратно в обширната редица от модерни, едноцветни градски къщи.

Но за миг къщата се беше намирала там – едно неподвижно нещо във всеобщия хаос, едновременно отделна от виенската улица, и въпреки това – част от нея.

Времетръсът потръпна и спря, а светът около Лус и ангелите се укроти. Никога не цареше по–голяма тишина, отколкото в онези мигове точно след разтърсване във времето.

– Видяхте ли това? – извика весело Роланд.

Анабел изтръска криле, като приглади с пръсти връхчетата им.

– Още се съвземам от онази последна суматоха. Мразя тези неща.

– И аз. – Лус потръпна. – Видях нещо, Роланд. Кафява къща. Това ли беше? Първата университетска библиотека?

– Да. – Даниел литна в стегнат кръг около мястото, където Лус беше видяла къщата, и се насочи право към нея.

– Може би от тези трясъци, дето ни се разтреперват ботушите от тях, все пак има някаква полза – каза Ариана.

– Къде отиде къщата? – попита Лус.

– Още си е там. Просто не е тук – каза Даниел.

– Чувал съм легенди за тези неща. – Роланд прокара пръсти през гъстите си златисто–черни плитчици. – Но никога не съм смятал наистина, че са възможни.

– Какви неща? – Лус присви очи, за да се опита отново да види кафявата сграда. Но редицата от съвременни градски къщи не помръдваше. Единственото движение по улицата беше от голите клони на дърветата, които се навеждаха на вятъра.

– Нарича се „Патина“ – каза Даниел. – Това е начин да изкривиш реалността около единица от време и пространство...

– Това е пренареждане на реалността, за да скриеш нещо и да го запазиш в тайна – добави Роланд, като долетя до Даниел и надникна надолу, сякаш още можеше да види къщата.

– Следователно, макар тази улица да съществува в непрекъсната линия през една реалност – Анабел махна с ръка към градските къщи, – под нея се намира друга, независима сфера, където този път води до нашата Първа университетска библиотека във Виена.

– Патините са границата между реалностите – каза Ариана, пъхнала палци в тирантите на гащеризона си. – Специално лазерно светлинно шоу, което само специални хора могат да виждат.

– Изглежда, че знаете много за тези неща – каза Лус.

– Да – каза насмешливо Ариана с вид, сякаш й се щеше да изрита още някой облак. – С изключение на това, как да минем през тях.

Даниел кимна:

– Много малко реално съществуващи обекти са достатъчно мощни, за да създадат Патина, а тези, които могат, ги пазят строго. Библиотеката е тук. Но Ариана е права. Ще трябва да разгадаем как да влезем.

– Чувала съм, че ти трябва Вестител, за да минеш през някоя – каза Ариана.

– Космическа легенда. – Анабел поклати глава. – Всяка Патина е различна. Достъпът зависи изцяло от този, който я е създал. Той програмира кода.

– Веднъж чух Кам на едно парти да разказва как успял да влезе в една Патина – каза Роланд. – Или беше история за парти, което организирал в една Патина?

– Лус! – каза Даниел внезапно, при което всички се сепнаха във въздуха. – Ти си. Винаги си била ти.

Лус сви рамене:

– Винаги аз какво?

– Винаги ти си дърпала звънеца. Ти си тази, която имаше достъп до библиотеката. Просто трябва да позвъниш на звънеца.

Лус погледна пустата улица: мъглата придаваше на всичко около тях кафяв оттенък.

– За какво говориш? Какъв звънец?

– Затвори очи – каза Даниел. Спомни си го. Премини в миналото и намери шнура на звънеца...

Лус вече беше там, обратно в библиотеката, последния път, когато беше във Виена с Даниел. Краката й бяха здраво стъпили на земята. Валеше дъжд и косата й падаше в полегати кичури по цялото й лице. Алените й панделки бяха подгизнали, но не я беше грижа. Търсеше нещо. Във вътрешния двор имаше къса пътека, после – тъмен алков пред библиотеката. Навън беше студено, а вътре пламтеше огън. Там, в лъхащия на плесен ъгъл близо до вратата, имаше тъкана връв, с избродирани по нея бели божури, която висеше от истинска солидна сребърна камбанка.

Тя посегна във въздуха и дръпна.

Ангелите ахнаха. Лус отвори очи.

Там, в средата на северната страна на улицата, редицата съвременни градски къщи се прекъсваше по средата от една–единствена малка кафява къща. От комина й се издигаше къдрава струйка дим. Единствената светлина – ако не се брояха крилете на ангелите – беше мъждивото жълто сияние на една лампа върху перваза на предния прозорец на къщата.

Ангелите се приземиха меко на пустата улица и хватката на Даниел около Лус се разхлаби. Той целуна ръката й.

– Ти си спомни. Добра работа.

Кафявата къща беше само на един етаж, а градските къщи наоколо имаха по три нива, така че човек можеше да вижда зад къщата към успоредните улици, където имаше още модерни бели каменни градски къщи. Тази къща беше аномалия: Лус изучаваше сламения й покрив, портата с кулички в края на обрасла с бурени ливада, сводестата дървена асиметрична предна врата, които придаваха на къщата средновековен вид.

Лус направи една крачка към къщата и се озова на тротоар. Погледът й падна върху голяма бронзова плочка, притисната в стените от сбита глина. Беше историческа паметна плоча, на която с големи издълбани букви пишеше: „Първата университетска библиотека на Виена, прибл. 1233 г.“

Лус огледа иначе обикновената улица. Имаше контейнери за подлежащи на рециклиране отпадъци, пълни с пластмасови бутилки от вода, миниатюрни европейски коли, паркирани успоредно на толкова малко разстояние едни от други, че броните им се докосваха, плитки дупки в пътя.

– Значи се намираме на истинска улица във Виена...

– Точно – каза Даниел. – Ако беше ден, щеше да видиш съседите, но те нямаше да те видят.

– Патините нещо обичайно ли са? – попита Лус. – Имаше ли такава над бунгалото на острова в Джорджия, където спах?

– Нещо изключително необичайно са. Всъщност, скъпоценно. – Даниел поклати глава. – Онова бунгало беше просто най–уединеното безопасно убежище, което можехме да намерим за толкова малко време.

– Бедняшка Патина – каза Ариана.

– Тоест, лятната вила на господин Коул – каза Роланд. Господин Коул беше учител в „Меч и Кръст“. Беше простосмъртен, но бе приятел на ангелите, откакто бяха пристигнали в училището, и покриваше Лус сега, когато тя беше заминала. Именно благодарение на господин Коул родителите й не бяха по–разтревожени за нея от обичайното.

– Как се създават? – попита Лус.

Даниел поклати глава.

– Никой не знае това, освен майсторите в създаване на Патина. А има много малко такива. Помниш ли приятеля ми д–р Ото?

Тя кимна. Името на доктора беше на върха на езика й.

– Живял е тук няколкостотин години – а дори той не знаеше как се е озовала тук тази Патина. – Даниел изучаваше сградата. – Не знам кой е библиотекарят сега.

– Да вървим – каза Роланд. – Ако предметът на желанието е тук, трябва да го намерим и да се махаме от Виена, преди Съдниците да се прегрупират и да ни проследят и открият.

Той плъзна резето на портата, отвори и задържа портата настрани, за да минат останалите. Чакълената пътека, която водеше към кафявата къща, беше обрасла с буйни пурпурни фрезии и преплетени орхидеи, които изпълваха въздуха със сладкото си ухание.

Групата стигна до тежката дървена врата със сводест горен край и плоско желязно чукче, и Лус сграбчи ръката на Даниел. Анабел потропа на вратата с кокалчетата на пръстите си.

Никакъв отговор.

После Лус вдигна поглед и видя шнур за звънец, изтъкан със същите бодове като онзи, който беше дръпнала във въздуха. Хвърли поглед към Даниел. Той кимна.

Тя дръпна и вратата се отвори с бавно скърцане, сякаш самата къща ги беше очаквала. Надникнаха в осветен от свещи коридор, толкова дълъг, че Лус не виждаше края му. Вътре къщата беше далеч по–голяма, отколкото предполагаше външността й: таваните й бяха ниски и извити, като железопътен тунел, минаващ през планина. Всичко беше направено от тухли в прекрасен мек розов цвят.

Другите ангели чакаха да видят какво ще направят Даниел и Лус – единствените двама, които бяха идвали тук преди. Даниел прекоси прага и влезе в коридора пръв, като държеше Лус за ръката.

– Хей, има ли някой? – провикна се той.

Светлина от свещи потрепна по тухлите, когато другите ангели влязоха и Роланд затвори вратата зад тях. Докато вървяха, Лус си даде сметка колко тих беше коридорът, как отекваше глухият звук от обувките им по гладкия каменен под.

Тя спря при първата отворена врата от лявата страна на коридора, когато в ума й нахлу спомен.

– Насам – каза тя, като сочеше вътре в стаята. Беше тъмно, ако не се броеше жълтата светлинка на една лампа върху перваза на прозореца – същата светлина, която бяха видели, когато бяха отвън пред къщата. – Това не беше ли кабинетът на д–р Ото?

Беше твърде тъмно, за да вижда ясно, но Лус помнеше огън, пламтящ весело в огнище в далечния край на стаята. В спомена й, досами огнището имаше дузина лавици за книги, претъпкани с кожените гръбчета на томовете от библиотеката на д–р Ото. Нима миналото й превъплъщение не беше подпирало обутите си във вълнени чорапи крака на ниското столче близо до огъня, и не беше чело Книга Четвърта от „Пътешествията на Гъливер“? И нима щедро леещият се сайдер на доктора не беше изпълвал цялата стая с уханието на ябълки, карамфил и канела?

– Права си. – Даниел взе един запален свещник от тухлената му ниша в коридора и го внесе вътре, за да освети стаята. Но решетката над огнището беше затворена, както и старинното дървено писалище с капак в ъгъла, и дори на топлата светлина на свещите въздухът изглеждаше студен и застоял. Лавиците бяха провиснали и смазани от тежестта на книгите, които бяха покрити със слой прах. Тъмнозелените щори на прозореца, от който някога се беше откривала гледка към оживена улица в жилищен квартал, бяха спуснати, придавайки на стаята мрачно усещане за изоставеност.

– Нищо чудно, че докторът не отговори на нито едно от писмата ми – каза Даниел. – Изглежда, че се е преместил.

Лус се отправи към полиците за книги и прокара пръст по едно прашно гръбче.

– Мислиш ли, че някоя от тези книги може да съдържа желания предмет, който търсим? – попита тя, като издърпа от рафта една книга: “Песенник“ на Петрарка, набран с готически шрифт. – Сигурна съм, че д–р Ото не би имал нищо против да огледаме наоколо, ако това може да ни помогне да намерим предмета на желани...

Тя млъкна. Беше чула нещо – тихото тананикане на женски глас.

Ангелите се спогледаха, когато нов звук стигна до тях в тъмната библиотека. Сега, в добавка към натрапчивата песен, се чу и тропотът на обувки и дрънченето от бутане на количка.

Даниел се отправи към отворената врата и Лус го последва, като надникна предпазливо в коридора.

Тъмна сянка се протегна към тях. В розовите каменни ниши на извития, подобен на тунел коридор, потрепваха свещи, които разкривяваха сенките и правеха ръцете на силуета да изглеждат призрачни и невъзможно дълги.

Притежателката на сянката, слаба жена със сива тясна пола, жълто–кафява дълга плетена жилетка и черни обувки с много високи токчета, вървеше към тях, бутайки натруфен сребърен поднос за чай на колелца. Огнено червената й коса беше прибрана на кок. Елегантни златни обеци с форма на обръчи проблясваха в ушите й. Нещо в походката й, в осанката й, изглеждаше познато.

Както тананикаше мелодията си без думи, жената леко повдигна глава и профилът й се очерта и хвърли сянка на стената. Извивката на носа, вирнатата нагоре брадичка, ниската издатина на челото – всичко това създаде в Лус усещането за дежа вю. Затърси из миналото си други животи, в които да е познавала тази жена.

Внезапно кръвта се отдръпна от лицето на Лус. И цялата боя за коса на света не можеше да я заблуди.

Жената, която буташе количката за чай, беше мис София Блис.

Преди да го осъзнае, Лус беше обвила ръце около студен месингов ръжен, облегнат в една поставка до вратата на библиотеката. Вдигна го като оръжие, със стисната челюст и със сърце, блъскащо в гърдите й като чук, и се втурна в коридора.

– Лус! – обади се Даниел.

– Дий? – извика Ариана.

– Да, скъпа? – каза жената секунда преди да забележи, че Лус я напада. Скочи точно когато ръката на Даниел обгърна Лус, удържайки я да се хвърли.

– Какво правиш? – прошепна Даниел.

– Тя е... тя е... – Лус се бореше да се отскубне от Даниел, чувствайки как хватката му изгаря кръста й. Тази жена беше убила Пен. Беше се опитала да убие Лус. Защо никой друг не искаше да я убие?

Ариана и Анабел изтичаха до мис София и я сграбчиха в двойна прегръдка.

Лус примигна.

Анабел целуна бледите бузи на жената.

– Не съм те виждала от Селското въстание в Нотингам... кога беше това, през 80–те години на 14 век?

– Със сигурност не е било толкова отдавна – каза любезно жената: гласът й имаше същата напевна интонация на любезната библиотекарка, както по–рано в „Меч и Кръст“, когато подмами Лус да я хареса. – Прекрасно време.

– Аз също не съм ви виждала от известно време – каза Лус разгорещено. Дръпна се рязко от Даниел и отново вдигна ръжена: искаше й се да беше нещо по–смъртоносно. – Не и откакто убихте приятелката ми...

– О, боже. – Жената не трепна. Загледа как Лус се хвърля към нея и почука с тънкия си пръст по устните. – Сигурно има някакво объркване...

Роланд пристъпи напред, като раздели Лус от мис София.

– Просто приличате на някой друг. – Ръката му, спокойно отпусната на рамото й, възпря Лус.

– Какво искаш да кажеш? – попита жената.

– О, разбира се! – Даниел отправи към Лус тъжна усмивка. – Ти я помисли за... трябваше да ти кажем, че пътешествениците във вечността често си приличат.

– Искаш да кажеш, че тя не е мис София?

– София Блис? – Жената имаше вид, сякаш току–що беше захапала нещо кисело. – Тази кучка още ли е наоколо? Бях сигурна, че досега вече някой ще я е избавил от мъките й. – Тя сбърчи малкия си нос и присви рамене към Лус. – Тя ми е сестра, затова мога да демонстрирам само малък процент от гнева, който съм натрупала през годините към тази отвратителна стара торба кокали.

Лус се засмя нервно. Ръженът се изплъзна от ръката й и издрънча на пода. Тя изучаваше по–възрастната жена, намирайки прилики с мис София – лице, което изглеждаше едновременно старо и младо – и разлики. В сравнение с черните очи на София, малките очи на тази жена изглеждаха почти златни, подчертани от жълтия цвят на жилетката в тон с тях.

Сцената с ръжена беше смутила Лус. Тя се облегна назад на извитата тухлена стена и се отпусна на земята, чувствайки се празна, без да е сигурна дали изпитва облекчение, че не се налага отново да се изправи лице в лице с мис София.

– Съжалявам.

– Не се тревожи, скъпа – каза весело жената. – В деня, в който срещна София отново, ще грабна най–близкия тежък предмет и лично ще я цапардосам.

Ариана рязко протегна ръка да помогне на Лус да стане, като я дръпна толкова силно, че краката й се изстреляха от земята.

– Дий е стара приятелка. И първокласна купонджийка, ако ми позволите да добавя. Метаболизмът й е като на магаре. Едва не предизвика внезапното прекратяване на Кръстоносните походи в нощта, когато прелъсти Саладин.

– О, глупости! – каза Дий, като махна пренебрежително с ръка.

– Освен това е най–добрата разказвачка на истории – добави Анабел. – Или беше, преди да изчезне от лицето на земята. Къде потъна, приятелко?

Жената си пое дълбоко дъх и златистите й очи овлажняха.

– Всъщност се влюбих.

– О, Дий! – пропя Анабел, като стисна ръката й. – Колко прекрасно.

– Ото 3. Ото. – Жената подсмръкна. – Дано почива...

– Д–р Ото – каза Даниел, като излезе от входа. – Познавали сте д–р Ото?

– Безкрайно добре. – Тайнствената дама подсмръкна.

– О, къде са ми обноските! – възкликна Ариана. – Трябва да ви запозная. Даниел, Роланд, не мисля, че сте се запознавали официално с нашата приятелка Дий...

– Какво удоволствие. Аз съм Паулина Серенити⁴ Бисенджър. – Жената се усмихна, попи влажните си очи с дантелена кърпичка и протегна ръка към Даниел и Роланд.

– Мис Бисенджър – каза Роланд, – може ли да попитам защо момичетата ви наричат Дий?

– Просто стар прякор, скъпи – каза жената, отправяйки му загадъчната усмивка, която беше негов специалитет. Когато се обърна към Лус, златистите й очи светнаха.

– А, Лусинда. – Вместо да подаде ръка, Дий разтвори ръце за прегръдка, но на Лус й беше странно да я приеме. – Моля за извинение заради злощастната прилика, която така те изплаши. Трябва да кажа, че сестра ми прилича на мен, а не аз на нея. Но ти и аз сме се познавали така добре в течение на толкова много животи, толкова много години, та забравям, че ти може и да не помниш. Именно на мен поверяваше най–мрачните си тайни – любовта си към Даниел, страховете си за бъдещето, объркващите ти чувства спрямо Кам. – Лус пламна и поруменя, но жената не забеляза. – И именно на теб доверих самите причини за съществуването си, както и ключа към всичко, което търсиш. Ти беше единствената невинна душа, на която знаех, че винаги мога да разчитам да направи каквото трябва.

– Аз... съжалявам, че не помня – заекна Лус, и наистина съжаляваше. – Вие ангел ли сте?

– Бродница из ефира, скъпа.

– Технически погледнато, те са смъртни – обясни Даниел, – но могат да живеят стотици, дори хиляди години. Отдавна работят в близко сътрудничество с ангелите.

– Всичко започна с прадядо Метусалем – каза Дий гордо. – Той изобрети молитвата. Наистина!

– Как го направи? – попита Лус.

– Ами, в старите времена, когато простосмъртните искаха нещо, просто си го пожелаваха ей така, небрежно и разсеяно. Прадядо пръв се обърна направо към Бог и – ето това е гениалната част – помоли за послание, което потвърждава, че молитвата му е чута. В отговор Бог прати ангел и така се роди ангелът вестител. Мисля, че Габ беше тази, която издълба въздушното пространство между Небето и Земята, за да могат молитвите на простосмъртните да се носят във въздуха по–свободно. Прадядо обичаше Габ, обичаше ангелите и научи целия си род също да ги обича. О, но това беше преди много години.

– Защо бродниците из ефира живеят толкова дълго? – попита Лус.

– Защото сме просветени. Заради нашата фамилна история, свързана с ангелите–вестители, и факта, че сме способни да приемем блясъка на един ангел, без да бъдем поразени, както мнозина смъртни, ние сме възнаградени с по–продължителен живот. Ние служим за свръзка между ангелите и другите простосмъртни, така че светът винаги може да изпитва чувството, че има ангели пазители. Можем да бъдем убити във всеки момент, разбира се, но като изключим убийствата и странните злополуки, един бродник из ефира може да живее до края на света. Онези двайсет и четирима, които са останали от нас, са последните оцелели потомци на Метусалем. Някога бяхме хора за пример, но със срам ще кажа, че сме в упадък. Чувала ли си за Старейшините на Зесмелим?

При споменаването на ужасния клан на мис София през тялото на Лус премина мразовита тръпка.

– До един – Бродници из ефира – каза Дий. – В началото Старейшините бяха благородни. Имаше време, когато самата аз бях обвързана с тях. Разбира се, всички добри дезертираха – тя хвърли поглед към Лус и се намръщи, – не много време след като твоята приятелка Пен беше убита. У София винаги е имало нещо жестоко. Сега тази жестока жилка разпали и амбицията й. – Тя направи пауза, като извади бяла кърпичка, за да излъска едно ъгълче от сребърната количка за чай. – За какви мрачни неща говорим при новата си среща. Има обаче и една ярка светлинка. Ти си спомни как да минеш през моята Патина. – Дий се усмихна сияйно на Лус. – Отлична работа.

– Ти си създала тази Патина? – попита Ариана. – Нямах представа, че можеш да правиш това!

Дий повдигна вежда с едва доловима усмивка.

– Една жена не може да разкрива всичките си тайни, защото някой би могъл да се възползва от нея. Нали, момичета? – Тя направи пауза. – Е, сега, когато всички отново сме приятели, какво ви води в Първата университетска библиотека във Виена? Точно се канех да седна да изпия предутринния си жасминов чай. Наистина трябва да се присъедините към мен. Винаги приготвям твърде много.

Тя отстъпи настрана и показа сребърния поднос, отрупан с висок сребърен чайник, чинии от китайски порцелан с мънички сандвичи с краставица, с изрязани корички, пухкави кифлички със златисти стафиди и кристална купичка, пълна до ръба с гъста сметана и череши. Стомахът на Лус се преобърна при вида на храната.

– Значи ни очакваше – каза Ариана, като преброи с пръст чашите.

Дий се усмихна, обърна се и отново се зае да бута количката надолу по коридора. Лус и ангелите подтичваха, за да не изостават, докато токчетата на Дий потракваха по коридора и тя зави надясно и влезе в голяма стая, направена от същите розови тухли. Имаше ярък огън, който гореше в ъгъла, полирана дъбова маса за хранене, на която можеха да се настанят шейсет души, и огромен полилей, изработен от вкаменен дървесен ствол и украсен със стотици искрящи кристални поставки за свещи.

Масата вече беше подредена с фини порцеланови съдове за далеч повече гости, отколкото имаше в тяхната група. Дий се залови да пълни чаените чаши с чай е цвят на кехлибар, от който се вдигаше пара.

– Тук сме много неофициални: просто се настанявайте, където ви харесва.

След няколко настоятелни погледа от страна на Даниел, Ариана най–сетне пристъпи напред и леко докосна Дий, която изсипваше планина от сметана в една висока чаша и поставяше отгоре плодове, по гърба.

– Всъщност, Дий, не можем да останем за чай. Малко бързаме. Виждаш ли...

Даниел пристъпи напред.

– Стигна ли до теб вестта за Луцифер? Той се опитва да заличи миналото, като пренесе ангелското войнство напред от мига на Падението към настоящето.

– Това би обяснило треперенето – промърмори Дий, като пълнеше нова чаша с чай.

– И ти ли можеш да почувстваш времетръсите? – попита Лус.

Дий кимна.

– Повечето простосмъртни обаче не могат, в случай, че се чудиш.

– Дойдохме, защото трябва да открием къде най–напред се е случило Падението – каза Даниел, – мястото, където ще се появят Луцифер и Небесното войнство. Трябва да го спрем.

Дий изглеждаше странно невъзмутима и все така погълната от сервирането на чая, докато разделяше сандвичите с краставички. Ангелите я чакаха да реагира. Един пън в огъня се разцепи, изпука и се търкулна от решетката на огнището.

– И всичко – защото едно момче обичало момиче – каза тя най–накрая. – Доста разстройващо. Наистина изважда на бял свят най–лошото у всички стари врагове, нали? Съдниците стават необуздани, Старейшините убиват невинни. Толкова много злоба. Сякаш всички вие, падналите ангели, си нямате достатъчно тревоги. Предполагам, че сте ужасно уморени. – Тя се усмихна окуражително на Лус и отново направи знак на всички да седнат.

Роланд издърпа за Дий стола начело на масата и седна на мястото от лявата й страна.

– Може би можете да ни помогнете. – Той направи знак на останалите да се присъединят към него. Анабел и Ариана седнаха до него, а Лус и Даниел седнаха от другата страна на масата. Лус плъзна ръка върху тази на Даниел, преплитайки пръсти около неговите.

Дий раздаде последните чаши чай около масата. След подрънкването на порцелан и лъжички, които разбъркваха захар в чая, Лус прочисти гърло:

– Ние ще спрем Луцифер, Дий.

– Иска ми се да се надявам на това.

Даниел стисна пръстите на Лус:

– Точно сега търсим три предмета, които разказват ранната история на падналите. Събрани заедно, те би трябвало да разкрият първоначалното местонахождение на Падението.

Дий отпи от чая си.

– Умно момче. Имахте ли някакъв късмет?

Даниел извади кожената раница, отвори ципа и показа ореола от злато и стъкло. Беше минала цяла вечност, откакто Лус се гмурна в потъналата църква, за да го изтръгне от главата на статуята.

Челото на Дий се сбърчи:

– Да, помня това. Създал го е ангелът Семиаза, нали? Дори в праисторически времена имаше остро чувство за естетика. Нямаше писани текстове, към които да насочи сатиричния си език, така че създаде това като един вид коментар върху глупавите начини, по които простосмъртните творци се опитват да уловят ангелския блясък. Забавно, нали? Представете си да носиш на главата си отвратителен... баскетболен обръч. С два върха, и така нататък.

– Дий. – Ариана бръкна в раницата и извади книгата на Даниел, после я прелисти, докато откри бележката за предмета на желанията в полето на страницата. – Дойдохме във Виена да намерим това – посочи тя – предмета на желанието. Но времето ни изтича, а не знаем какъв е той или къде да го намерим.

– Колко великолепно! Дошли сте на правилното място.

– Знаех си! – извика ликуващо Ариана. Облегна се назад в стола си и плесна по гърба Анабел, която вежливо гризеше една кифличка. – Още щом те видях, знаех, че ще се справим. Предметът на желанието, „дезидератумът“, е у теб, нали?

– Не, скъпа – поклати глава Дий.

– Тогава... какво? – попита Даниел.

– Аз съм дезидератумът, желаният предмет. – Тя засия. – От толкова отдавна чакам да бъда призована на служба.