Екстаз

Намерен за недостоен

Във Виена ръмеше.

Завеси от мокра мъгла обвиваха града и това даде възможност на Даниел и Прокудениците да кацнат незабелязани върху стрехите на огромна сграда, преди нощта да е паднала напълно.

Лус видя първо великолепния меден купол, който сияеше в морскозелено на фона на мъглата. Даниел я остави пред него върху един скосен участък от медния покрив, покрит с локви дъждовна вода, ограден от ниска мраморна балюстрада.

– Къде сме? – попита тя, като оглеждаше купола, украсен със златисти, покрити с брокат ресни, с овални прозорци с гравирани по тях флорални мотиви, твърде високи, за да бъдат видени от очи на простосмъртен, освен ако този простосмъртен не е в обятията на ангел.

– Дворецът „Хофбург“. – Даниел прекрачи през една каменна канавка и застана на ръба на покрива. Крилете му леко докоснаха мраморния парапет, придавайки му мърляв вид. – Дом на виенските императори, после – на кралете, сега – на президентите.

– Тук ли са Ариана и останалите?

– Съмнявам се – каза Даниел. – Но е приятно място, на което да се ориентираме, преди да ги потърсим.

Подобна на лабиринт мрежа от пристройки се простираше отвъд купола и оформяше останалата част от двореца. Някои от тях бяха подредени в квадрат около сенчести вътрешни дворове десет етажа по–долу; други се простираха, издължени и стряскащо прави, толкова надалече, че мъглата не позволяваше на очите на Лус да ги видят. Различните участъци от медните покриви блестяха в различни оттенъци на зеленото – един – мръснозелен, друг – почти синьо–зелен, – сякаш отделни части от сградата бяха добавяни в течение на дълъг период от време, сякаш се бяха покривали с патина от дъжда на различни епохи.

Прокудениците се разгърнаха около купола, облягайки се на тумбестите, потъмнели от сажди комини, които пронизваха покрива на двореца, заставайки пред издигащия се от центъра му пилон с червено–бялото австрийско знаме. Лус застана до Даниел, озовавайки се между него и една мраморна статуя. Статуята изобразяваше воин, който носеше рицарски шлем и стискаше високо златно копие. Проследиха погледа на статуята към града. Навсякъде миришеше на дим от дърва и на дъжд.

Под ситния дъждец и мъглата Виена блестеше от милион примигващи коледни лампички. Гъмжеше от чуждестранни коли и бързо крачещи пешеходци, по–привикнали към живота на големия град, отколкото Лус. В далечината се издигаха планини, а Дунав обгръщаше със силната си ръка покрайнините на града. Взирайки се надолу е Даниел, Лус изпита чувството, че е била тук преди. Не можеше да е сигурна кога, но вече толкова честото чувството за дежа вю се надигна в нея.

Съсредоточи се върху слабия шум, който идваше от редица коледни сергии с навеси в кръга под двореца, върху начина, по който потрепваха свещите в стъклените си фенери с червени и зелени глобуси, начинът, по който децата се гонеха, теглейки дървени кученца на колела. Тогава се случи: Тя си спомни с вълна на задоволство, че веднъж Даниел й беше купил панделки за коса от алено кадифе точно там долу. Споменът беше прост, радостен и неин.

Луцифер не можеше да го получи. Не можеше да отнеме този – или който и да е друг спомен. Не и от Лус, не и от блестящия, изненадващ, несъвършен свят, който се простираше под нея.

Тялото й настръхна от решимост да го победи и от яростта от знанието, че заради онова, което той правеше, защото тя беше отхвърлила желанията му, всичко това можеше да изчезне.

– Какво има? – Даниел положи ръка на рамото й.

Лус не искаше да каже. Не искаше Даниел да знае, че всеки път, щом се сетеше за Луцифер, тя се отвращаваше от себе си.

Вятърът бушуваше около тях, разделяйки мъглата, която лежеше над града, за да покаже бавно въртящо се виенско колело от другата страна на реката. Хората се въртяха в неговия кръг, сякаш светът никога нямаше да свърши, сякаш колелото щеше да се върти вечно.

– Студено ли ти е? – Даниел обви бялото си крило около нея. Свръхестествената му тежест й се струваше някак властна, нетърпяща възражение, напомняйки й, че несъвършенствата й на простосмъртна – и загрижеността на Даниел за тях – забавяха темпото им.

Истината беше, че Лус бе премръзнала, и гладна, и уморена, но не искаше Даниел да я глези. Имаха да вършат важни неща.

– Добре съм.

– Лус, ако си уморена или те е страх...

– Казах, че съм добре, Даниел – тросна се тя. Направи го неволно и веднага съжали.

През мъглата, замъгляваща погледа й, различи теглени от коне файтони, които превозваха туристи, и неясните очертания на хора, които вървяха през живота си. Точно както Лус се мъчеше да направи.

– Твърде много ли се оплаквам, откакто тръгнахме от „Меч и Кръст“? – попита тя.

– Не, невероятна си...

– Няма да умра или да припадна само защото е студено и дъждовно.

– Знам това. – Прямотата на Даниел я изненада. – Трябваше да се сетя, че ти също го знаеш. Общо взето, простосмъртните са ограничавани от телесните си нужди и функции – храна, сън, топлина, подслон, кислород, натрапчив страх от смъртта, и така нататък. Поради тази причина повечето хора не биха били подготвени да направят това пътуване.

– Аз изминах дълъг път, Даниел. Искам да бъда тук. Нямаше да ти позволя да тръгнеш без мен. Беше по взаимно съгласие.

– Хубаво, тогава ме слушай. По силите ти е да се избавиш от простосмъртните ограничения. Да се освободиш от тях.

– Какво? Не е нужно да се тревожа за студа?

– Не.

– Ясно. – Тя напъха ледените си ръце в джобовете на джинсите. – А ябълковият щрудел?

– Умът над материята.

Неохотна усмивка се появи на лицето й:

– Е, вече установихме, че можеш да дишаш вместо мен.

– Не се подценявай. – Даниел се усмихна кратко в отговор. – Това е свързано повече с теб, отколкото с мен. Опитай: Кажи си, че не ти е студено, не си гладна, не си уморена.

– Добре. – Лус въздъхна. – Не съм... – Беше започнала да шепне невярващо, но после долови погледа на Даниел. Даниел, който вярваше, че тя може да прави неща, на които тя никога не беше мислила, че е способна, който вярваше, че от волята й зависи дали ще вземат ореола или ще го оставят да се изплъзне. Държеше ореола в ръцете си. Това бе доказателство.

Сега той й казваше, че тя има простосмъртни нужди само защото си мисли, че ги има. Реши да пробва тази безумна идея. Изправи рамене. Проектира думите в мъгливия здрач.

– Аз, Лусинда Прайс, не изпитвам студ, нито глад, нито умора.

Вятърът повя, а часовникът на кулата в далечината удари шест часът – и нещо се повдигна от Лус, така че тя вече не се чувстваше изтощена. Чувстваше се отпочинала, подготвена за всичко, което нощта можеше да й поднесе, твърдо решена да успее.

– Добро постижение, Лусинда Прайс – отбеляза Даниел. – Пет сетива, превъзмогнати в пет часа.

Тя посегна към крилото му, загърна се в него, остави топлината му да се разпростре из тялото й. Този път тежестта на крилото му я прие и приветства в силно ново измерение.

– Мога да го направя.

Устните на Даниел докоснаха леко темето й.

– Знам.

Когато се отдръпна от Даниел, Лус с изненада откри, че Прокудениците вече не кръжаха, вече не се взираха в нея през мъртви очи.

Бяха си отишли.

– Заминаха да открият Съдниците – обясни Даниел. – Дедал ни подсказа местонахождението им, но ще ми трябва по–добра представа къде и как държат останалите, за да мога да отвлека вниманието на Съдниците за достатъчно време, та Прокудениците да ги спасят. – Той седна на перваза, обвил с крака златисто боядисана статуя на орел, гледащ над града. Лус се отпусна до него.

– Не би трябвало да отнеме много време, зависи колко далече са. После може би половин час, за да преминат през протокола на Съдниците – той наклони глава, като пресмяташе, – освен ако не решат да свикат трибунал, което се случи последния път, когато ме тормозиха. Ще намеря начин да се измъкна от това довечера, да го отложа за някоя друга дата, която няма да спазя. – Той взе ръката й и отново се съсредоточи. – Би трябвало да се върна тук най–късно в седем. Това е след два часа.

Косата на Лус беше мокра от ситния ръмящ дъжд, но тя последва съвета на Даниел и си каза, че дъждът не я засяга, и изведнъж просто вече не го забелязваше.

– Тревожиш ли се за останалите?

– Съдниците няма да ги наранят.

– Тогава защо са наранили Дедал?

Тя си представи Ариана с подпухнали пурпурни очи, Роланд – с изпочупени, окървавени зъби. Не искаше да ги вижда във вид дори само подобен на този на Дедал.

– О – каза Даниел. – Съдниците могат да бъдат страховити. Доставя им наслада да причиняват болка и могат да причинят на нашите приятели известно временно неудобство. Но няма да им нанесат никакво трайно нараняване. Те не убиват. Това не им е в стила.

– Какъв е стилът им, в такъв случай? – Лус кръстоса крака под себе си върху твърдата влажна повърхност на покрива. – Още не си ми казал кои са или срещу какво сме изправени.

– Съдниците се появиха след Падението. Те са малка група от... по–маловажни ангели. По време на извикването на имената те първи бяха запитани на чия страна ще застанат и избраха Трона.

– Имало е извикване по списък? – попита Лус: не беше сигурна, че е чула правилно. Звучеше по–скоро като час на класния, отколкото като Небесата.

– След схизмата в Рая всички бяхме заставени да изберем страна. Затова, започвайки с ангелите, които имаха най–малко влияние, всеки от нас трябваше да бъде призован да положи клетва за вярност към Трона. – Той се взря в мъглата и сякаш можеше отново да види всичко. – Беше нужна цяла вечност да извикат имената на ангелите, като започнаха от най–низшите и продължиха нагоре. Изреждането на имената ни вероятно отне толкова време, колкото е трябвало за възхода и падението на Рим. Но не успяха да изредят целия списък, преди... – Даниел накъсано си пое дъх.

– Преди какво?

– Преди да се случи нещо, което накара Трона да изгуби вяра в своето ангелско войнство...

Досега Лус вече разбираше, че когато гласът на Даниел заглъхнеше така, това не беше защото й нямаше доверие, или защото тя нямаше да разбере, а защото въпреки всички неща, които беше видяла и научила, пак можеше да е твърде рано да узнае истината. Затова тя не попита – макар че отчаяно копнееше да го направи – какво беше накарало Трона да зареже извикването на имената по списък, когато най–високопоставените ангели още не бяха избрали страна. Остави Даниел да заговори отново, когато е готов.

– Небето прокуди всички, които не бяха взели неговата страна. Помниш ли как ти казах, че няколко ангела така и не успяха да направят избор? Те бяха сред последните в списъка, най–висшите. След Падението Небесата бяха лишени от повечето си Архангели. — Той затвори очи. – Съдниците, които бяха извадили късмет да покажат привидна вярност, поеха техните задължения.

– Значи понеже Съдниците първи са дали клетва за вярност към Небесата... – каза Лус.

– Сметнаха, че са по–достойни – каза Даниел, завършвайки мисълта й. – Оттогава фарисейски твърдят, че служат на Небесата, като изпълняват ролята на небесни офицери по пробацията. Но тази длъжност е измислена, не такава, за която са ръкоположени. След като архангелите вече ги нямаше след Падението, Съдниците се възползваха от вакуума във властта. Създадоха си роля и убедиха Трона във важността си.

– Лобирали са пред Бог?

– В известен смисъл. Обещаха да върнат Падналите в Рая, да съберат обратно ангелите, които са се отклонили, да ги върнат в паството. Прекараха няколко хилядолетия, убеждавайки ни да се обвържем отново с „правилната“ страна, но в някакъв момент се отказаха от опитите да ни накарат да променим гледната си точка. Сега най–вече просто се опитват да ни попречат да постигнем каквото и да било.

Суровият му поглед беше изпълнен с гняв и това накара Лус да се запита какво можеше да е толкова лошо в Рая, че да кара Даниел да остане в изгнание, което си беше наложил сам. Нима покоят на Небесата не беше за предпочитане пред положението, в което се намираше сега, докато всички го чакаха да избере?

Даниел се засмя горчиво:

– Но достойните ангели, които се завърнаха в Рая, нямат нужда от Съдниците, за да стигнат там. Питай Габ, питай Ариана. Съдниците са пълен майтап. И все пак, имаха и някой и друг успех.

– Но не и с теб? – попита тя. – Ти не си избрал едната или другата страна. И затова те преследват, нали?

Препълнен червен трамвай мина с лъкатушене по павирания кръгъл площад отдолу, после зави нагоре по тясна улица.

– Преследват ме от години – каза Даниел, – пробутват лъжи, фабрикуват скандали.

– И въпреки това ти не си се обявил на страната на Трона. Защо не си?

– Казах ти. Не е толкова просто – каза той.

– Но ти явно няма да вземеш страната на Луцифер.

– Правилно, но... Не мога да обясня хилядагодишни спорове в рамките на няколко минути. Положението е усложнено от фактори отвъд моя контрол. – Той отново извърна поглед нататък през града, после надолу към ръцете си. – И е оскърбление да искат от теб да избираш, оскърбление е твоят създател да настоява да сведеш огромната си любов до миниатюрните, дребнави граници на жест, извършен по време на Небесната проверка. – Той въздъхна. – Не знам. Може би съм прекалено искрен.

– Не... – поде Лус.

– Както и да е, Съдниците. Те са бюрократите на Рая. Мисля за тях като за гимназиални директори. Премятат книжа и налагат наказания за дребни нарушения на правила, от които никой не се интересува и в които не вярва, все в името на „морала“.

Лус отново се взря към града, който придърпваше тъмен плащ около раменете си. Сети се за заместник–директора с киселия дъх в „Доувър“, чието име не можеше да си спомни, който никога не се интересуваше от нейната версия на която и да е история и който беше подписал документите за изключването й след пожара, при който загина Тревър.

– Парила съм се от такива хора.

– Всички сме се парили. Те се придържат стриктно към произволни измислени от самите тях правила, които наричат справедливи. Никой от нас не ги харесва, но за нещастие Тронът им е дал властта да ни контролират, да ни задържат без повод, да ни осъждат за престъпления чрез избран от самите тях съд.

Лус потръпна отново, този път не заради студа.

– И мислиш, че са заловили Ариана, Роланд и Анабел? Защо? Защо да ги държат?

Даниел въздъхна:

– Знам, че държат Ариана, Роланд и Анабел. Омразата им ги прави слепи за факта, че като ни бавят, това помага на Луцифер. – Той преглътна с усилие. – Това, от което се опасявам най–много, е, че и реликвата е у тях.

В далечината четири чифта опърпани криле се материализираха в мъглата. Прокуденици. Когато наближиха покрива на двореца, Лус и Даниел се изправиха да ги посрещнат.

Прокудениците се приземиха близо до Лус, крилете им пукаха като книжни чадъри, докато ги прибираха отстрани до телата си. Лицата им не издаваха никаква емоция: нищо в поведението им не намекваше, че пътуването им е било успешно.

– Е? – попита Даниел.

– Съдниците са завладели едно място надолу по реката – съобщи Винсънт, като сочеше в посоката на виенското колело.

– Занемареното крило на някакъв музей. В момента се ремонтира, покрито е със скеле, затова го следят незабелязано. Не с оборудвано с аларми.

– Сигурни ли сте, че са Съдници? – попита Даниел бързо.

Един от Прокудениците кимна.

– Доловихме клеймата им, златните им отличителни знаци – звездата със седем лъча, обозначаващи седемте свещени добродетели, изрисувана на тила им.

– А Роланд, Ариана и Анабел? – попита Лус.

– Със Съдниците са. Крилете им са вързани – каза Винсънт.

Лус се извърна, прехапвайки долната си устна. Колко ли ужасно трябваше да е за един ангел да възпрат крилете му. Беше й непоносимо да си представи Ариана без свободата да пърха с крилете си в преливащи се цветове. Не можеше да си представи никое същество, достатъчно силно, за да възпре силата на нашарените с мраморни жилки криле на Роланд.

– Е, ако знаем къде са, хайде да вървим ги спасяваме вече – каза тя.

– А реликвата? – обърна се с нисък глас Даниел към Винсънт.

Лус го зяпна:

– Даниел, приятелите ни са в опасност.

– В тях ли е? – настоя Даниел. Хвърли поглед към Лус и обви ръка около талията й. – Всичко е в опасност. Ще спасим Ариана и останалите, но трябва да намерим и онази реликва.

– Не знаем за реликвата. – Винсънт поклати глава. – Складът има силна охрана, Даниел Григори. Очакват пристигането ти.

Даниел се обърна с лице към града, виолетовите му очи хвърлиха поглед по протежение на реката, сякаш се опитваха да открият склада. Крилете му пулсираха.

– Няма да чакат дълго.

– Не! – изрече умолително Лус. – Ще влезеш в капан. Ами ако те вземат за заложник, както са взели останалите?

– Останалите сигурно са ги разгневили по някакъв начин. Стига да се придържам към протокола им, да полаская суетата им, Съдниците няма да ме пленят – каза той. – Ще отида сам. – Хвърли поглед към Прокудениците и добави: – Невъоръжен.

– Но Прокудениците са натоварени със задачата да ви пазят – каза Винсънт с равния си, монотонен глас. – Ще те следваме на разстояние и...

– Не. – Даниел вдигна ръка да спре Винсънт. – Ще поемете покрива на склада. Усетихте ли Съдници там?

Винсънт кимна.

– Няколко. Мнозинството са близо до главния вход.

– Добре. – Даниел кимна. – Ще използвам собствената им процедура срещу тях. Щом стигна до предните врати, Съдниците ще изгубят време да удостоверят самоличността ми, да ме проверят за контрабандни предмети, всичко, което могат да накарат да изглежда незаконно. Докато аз отвличам вниманието им близо до входа, Прокудениците ще проправят със сила път за вас през покрива на склада и ще освободят Роланд, Ариана и Анабел. А ако там горе се сблъскате с някого от Съдниците...

Тримата Прокуденици едновременно разтвориха тренчкотите си и отвътре се показаха колчани със сребърни звездни стрели с тъпи върхове и спретнати сребърни лъкове в тон с тях.

– Не можете да ги убиете – предупреди Даниел.

– Моля те, Даниел Григори – изрече умолително Винсънт. – По–добре сме без тях.

– Наричат ги Съдници не само заради дребнавата им обсебеност от правилата. Освен това те осигуряват съществен противовес на силите на Луцифер. Достатъчно бързи сте да се измъкнете от тях. Необходимо ни е само да ги забавим, а за тази цел ще е достатъчна и една заплаха.

– Но тяхната единствена цел е да забавят теб – възрази Винсънт. – Цялото това забавяне ще доведе до разруха.

Лус се канеше да попита къде е нейното място в този план, когато Даниел я притегли в обятията си.

– Необходимо ми е да останеш тук и да пазиш реликвата. Погледнаха ореола, подпрян върху основата на статуята на воина. Беше покрит с мънистени капчици дъжд. – Моля те, не спори. Не можем да допуснем Съдниците да се приближат до реликвата. С нея ще бъдете в най–голяма безопасност тук. Олиана ще остане да те защитава.

Лус хвърли поглед към Прокуденицата, която й отвърна с празен поглед, с бездънно сиви очи.

– Добре, ще остана тук.

– Да се надяваме, че втората реликва все още не е пленена – каза той, като изви крилете си в дъга назад. – Щом останалите бъдат освободени, можем да съставим план да я открием заедно.

Лус стисна юмруци, затвори очи и целуна Даниел, като го прегърна силно за един последен миг.

Секунда по–късно той си беше отишъл, внушителните му криле се смаляваха, докато се издигаше в нощта, тримата Прокуденици летяха успоредно с него. Скоро всички изглеждаха съвсем малко по–големи от петънца прах в облаците.

Олиана не беше помръднала. Стоеше като облечена в тренчкот версия на някоя от останалите статуи на покрива. Стоеше с лице към Лус, с ръце, сключени на гърдите, русата коса покрай челото й беше толкова силно изпъната назад в конската й опашка, че изглеждаше, сякаш ще се прекърши. Когато пъхна ръка в тренчкота си, навън полъхна остър мирис на дървени стърготини. Когато тя измъкна една сребърна звездна стрела и я зареди в лъка си, Лус припряно отстъпи няколко крачки назад.

– Не се страхувай, Лусинда Прайс – каза Олиана. – Искам само да съм подготвена да те защитавам, в случай че се приближи неприятел.

Лус се опита да не си представя какви врагове виждаше русото момиче във въображението си. Сниши се отново към покрива и се подслони от вятъра зад статуята на воина със златното копие, по–скоро по навик, отколкото от необходимост. Намести тялото си така, че все още да може да вижда високата кафява тухлена часовникова кула със златистата фасада. Пет и трийсет. Отбелязваше минутите до завръщането на Даниел и останалите Прокуденици.

– Искаш ли да седнеш? – попита тя Олиана, която дебнеше точно зад гърба й с готова стрела.

– Предпочитам да стоя на пост...

– Да, предполагам, че всъщност не можеш да седиш на пост – промърмори Лус. – Ха–ха.

Отдолу се чу вой на сирена – полицейска кола, която профуча с бясна скорост през островчето на кръговото движение. Когато тя отмина и въздухът отново утихна, Лус не знаеше как да запълни мълчанието.

Взря се в часовника, присвивайки очи, сякаш това щеше да й помогне да вижда през мъглата. Дали Даниел вече беше стигнал до склада? Какво щяха да направят Ариана, Роланд и Анабел, когато видят Прокудениците? Лус осъзна, че Даниел не беше дал на никого освен на Фил махово перо от крилото си. Как щяха ангелите да знаят, че трябва да се доверят на Прокудениците? Раменете й бяха прегърбени, а цялото й тяло се вдърви от усещането за безплоден гняв. Защо седеше тук, в очакване, подмятайки глупави шеги? Трябваше да има активна роля в това. В края на краищата Съдниците не искаха нея. Би трябвало да помага за освобождаването на приятелите си или откриването на реликвата, вместо да седи тук като дама в беда, очакваща нейният рицар да се завърне.

– Помниш ли ме, Лусинда Прайс? – попита Прокуденицата толкова тихо, че Лус почти не я чу.

– Защо изведнъж Прокудениците ни наричат с пълните ни имена? – Тя се обърна и откри, че момичето беше наклонило глава към нея, лъкът със стрелата се беше килнал на рамото й.

– Това е знак на уважение, Лусинда Прайс. Сега сме ваши съюзници. На теб и на Даниел Григори. Помниш ли ме?

Лус се замисли за секунда:

– Да не си била сред Прокудениците, които се биеха срещу ангелите в задния двор на родителите ми?

– Не.

– Съжалявам. – Лус сви рамене. – Не помня нищо за миналото си. Срещали ли сме се вече?

Прокуденицата повдигна глава съвсем леко.

– Познавахме се преди.

– Кога?

Момичето сви рамене, при което те се повдигнаха деликатно и Лус внезапно осъзна, че беше красиво.

– Просто преди. Трудно е да се обясни.

– Кое не е? – Лус отново се обърна кръгом: не беше в настроение да разшифрова поредния загадъчен разговор. Напъха замръзващите си ръце в ръкавите на белия си пуловер и загледа трафика, който се движеше нагоре–надолу по хлъзгавите пътища, миниатюрните коли, приклещени в наклонени ъгълчета на криви улички, хората в дълги тъмни палта, маршируващи през осветени мостове, понесли продукти вкъщи на семействата си.

Лус се почувства болезнено самотна. Дали семейството й мислеше за нея? Дали си я представяха в тясното спално помещение, в което спеше в „Меч и Кръст“? Дали Кали вече се беше върнала в „Доувър“? Дали се е сгушила на студеното кресло до прозореца в стаята си, оставяйки тъмночервените си нокти да изсъхнат, бъбрейки по телефона за странното си пътуване по случай Деня на благодарността, за да се види с някаква приятелка, която не беше Лус?

Тъмен облак се понесе бавно покрай часовника и тя го видя точно когато удари шест. Даниел отсъстваше от един час, който й се струваше като година. Лус загледа как църковните камбани звънят, наблюдаваше стрелките на големия стар часовник и остави паметта си да се понесе обратно към животите й, прекарани преди изобретяването на линейното време, когато времето се е измервало в сезони: сезонът на засаждането и сезонът ма прибирането на реколтата.

След шестия удар на часовника се разнесе нов – по–близо, и Лус се завъртя рязко точно навреме да види как Олиана се свлече напред на колене. Тя падна и се приземи тежко в ръцете на Лус. Лус преобърна опърпания ангел и докосна лицето на Прокуденицата.

Олиана беше в безсъзнание. Звукът, който Лус беше чула, беше от това, как някой удари Прокуденицата по главата.

Зад Лус стоеше огромна фигура, загърната в черен плащ. Лицето на фигурата беше покрито с груби бръчки и изглеждаше невъзможно старо, с пластове от кожа, провиснали под мътните сини очи и под издадената напред брадичка, под уста, пълна с криви черно–жълти зъби. В огромната му дясна ръка беше пилонът от знамето, който той сигурно беше използвал като оръжие. Австрийското знаме висеше отпуснато от края на пилона и пърхаше леко по повърхността на покрива.

Лус се изстреля на крака, чувствайки как юмруците й се вдигат още докато се чудеше от каква полза ще й бъдат срещу това огромно чудовище.

Крилете му бяха бледосини, само един нюанс ги делеше от бялото. Макар че тялото му се извисяваше над нея, крилете му бяха малки и плътни, простиращи се съвсем малко по–надалеч от обсега на ръцете му.

Отпред върху наметалото на мъжа беше прикрепено нещо малко и златисто: перо – нашарено с жилки златисто–черно перо. Лус знаеше от чии криле е дошло. Но защо Роланд би дал на това създание махово перо от крилете си?

Не би. Това перо беше огънато и пречупено, и към края му липсваха няколко перушинки. Върхът му беше червеникавокафяв от кръв и вместо да стои изправено като яркото перо, което Даниел беше дал на Фил, това перо сякаш беше повехнало и избледняло, когато бе прикрепено към черния плащ на страховития ангел.

Номер.

– Кой си ти? – попита Лус, като се надигна с усилие на колене. – Какво искаш?

– Покажи малко уважение. – Гърлото на ангела се присви конвулсивно, сякаш искаше да излае, но гласът му излезе писклив, слаб и стар.

– Заслужи уважението ми – каза Лус. – И ще ти го окажа.

Той й отправи злобна полуусмивка и сведе ниско глава.

После смъкна наметалото и показа тила си. Лус примигна на мъждивата светлина. Върху тила му беше изрисуван знак, който проблясваше в златисто на светлината от уличните лампи, смесена с луната. Тя преброи седем лъча върху звездата.

Той беше един от Съдниците.

– Сега позна ли ме?

– Така ли действат онези, които налагат волята на Трона? Като пребиват невинни ангели?

– Никой Прокуденик не е невинен. Нито пък който и да е друг, като стана въпрос, докато невинността му не се докаже.

– Вие доказахте, че не сте „виновни“ в никаква чест, след като нападнахте момиче в гръб.

– Каква дързост. – Той я погледна и сбърчи нос. – Така няма да стигнеш далече с мен.

– Нямам и желание за това. – Очите на Лус се стрелнаха към Олиана, към бледата й ръка и звездната стрела, която стискаше в хватката си.

– Но не е мястото, където ще останеш – каза Съдникът колебливо, сякаш му се налагаше да се насилва да участва в нелогичното им бъбрене.

Лус посегна да сграбчи звездната стрела, когато Съдникът залитна към нея. Но ангелът беше много по–бърз и по–силен, отколкото изглеждаше. Той изтръгна звездната стрела от ръцете й и с една силна плесница през лицето я събори върху каменния покрив. Вдигна връхчето на звездната стрела близо до сърцето на Лус.

Те не могат да убиват простосмъртни. Не могат да убиват простосмъртни – повтаряше си тя наум. Но си спомни сделката, която Бил сключи с нея. Притежаваше една безсмъртна част, която можеше да бъде убита. Душата й. А тя нямаше да се раздели с нея, не и след всичко, което беше преживяла, не и когато краят беше толкова близо.

Тя вдигна крак, готвейки се да ритне Съдника така, както беше виждала във филмите с кунг–фу, когато той внезапно запрати стрелата и лъка през ръба на покрива. Лус рязко обърна глава настрани, притиснала буза към студения камък, и видя как оръжието се върти във въздуха, спускайки се в примигващите коледни лампички на виенските улици.

Ангелът–Съдник изтри ръце в наметалото си.

– Мръсни неща. – После сграбчи грубо Лус за раменете и рязко я дръпна и я изправи на крака.

Изрита настрана Прокуденицата – Олиана изстена, но не се помръдна – и там, под слабото й, облечено в тренчкот тяло, беше златният ореол.

– Помислих си, че може да го намеря тук – каза ангелът–Съдник, като сграбчи ореола и го тикна под гънките на наметалото си.

– Не! – Лус рязко пъхна ръце в тъмното място, където беше видяла да изчезва ореолът, но ангелът я зашлеви за втори път през лицето и тя политна назад, а косата й се разлюля над ръба на покрива.

Тя се хвана за лицето. Носът й кървеше.

– По–опасна си, отколкото си мислят – каза дрезгаво той. – Казаха ни, че си мрънкало, не куражлийка. По–добре да те вържа, преди да отлетим.

Ангелът бързо изхлузи наметалото си и покри главата на Лус с него като със завеса, заслепявайки я за един дълъг, ужасен миг. После виенската нощ – и ангелът – отново се появиха пред погледа й. Лус забеляза, че под наметалото, което бе носил, Съдникът носеше и друго, точно като онова, което беше свалил и пристегнал около Лус. Той се наведе и с дръпването на един шнур, наметалото се стегна около Лус като усмирителна риза. Когато зарита и се загърчи конвулсивно, тя почувства как наметалото се затяга.

Нададе писък:

– Даниел!

– Няма да те чуе – изкиска се ангелът безсърдечно, като я напъха под едната си мишница и се отправи към ръба на покрива. – Няма да те чуе, дори да пищиш цяла вечност.