Знам какво се случи после, макар да не е записано в дневника ѝ.
Прелистих напред, но не — страниците са откъснати, навярно в пристъп на… какво? Разкаяние? Гняв? Нещо друго?
Скъсала е страниците от дневника, след като ѝ казах истината.
Досещах се, че няма да е лесно, защото познавах Елиз, както познавам себе си. В много отношения тя е като мое огледално отражение и знам как бих се чувствал на нейно място. Не може да ме обвините, че отлагах ли, отлагах. Една вечер обаче, след като се нахранихме и на масата остана единствено почти празната бутилка вино, ѝ казах:
— Знам кой е убил баща ти.
— Така ли? Как разбра?
— От виденията.
Погледнах я изпитателно да проверя дали взема насериозно думите ми. Както и преди по лицето ѝ се изписа и доверие, и неверие.
— Краля на просяците ли видя? — попита ме.
Взрях се в нея, осъзнал, че и тя е търсила виновника. Разбира се.
— Значи наистина си готова да отмъстиш?
— Ако си се съмнявал, значи не ме познаваш толкова добре, колкото смяташ.
Кимнах замислено.
— И какво знаеш?
— Че Краля на просяците е организирал покушението срещу мама през седемдесет и пета, а след смъртта на родителите ми са го приели в Ордена. Приели са го, подозирам, като отплата, че е успял да убие татко.
— Знаеш ли защо?
— Защото са организирали преврат, Арно. Мъжът, обявил се за Велик майстор, е отстранил баща ми, за да заеме мястото му. Като лост за въздействие е използвал опитите на татко да сключи примирие с асасините. Това вероятно е последната част от мозайката. Тя е наклонила везните в негова полза. Краля на просяците безспорно е действал по негова заповед.
— Не само Краля на просяците. Имало е и друг.
Тя кимна с усмивка, в която се четеше странно задоволство.
— Радвам се, Арно. Радвам се, че са били необходими двама да убият татко. Сигурно се е борил като тигър.
— Мъж на име Сивер.
Тя затвори очи.
— Звучи логично — кимна след малко. — Всички са участвали, нали? Враните, имам предвид?
— Кои? — учудих се, защото нямах представа за кого говори.
— Така наричам съветниците на татко.
— Сивер е бил съветник на баща ти?
— О, да.
— Франсоа му е извадил окото, преди да загине.
Тя се разсмя.
— Браво, татко!
— Сивер е мъртъв.
По лицето ѝ пробяга сянка.
— Разбирам. Бих искала честта да се е паднала на мен.
— Краля на просяците също е мъртъв — преглътнах тежко.
Тя ме погледна остро.
— Как така, Арно?
Протегнах ръка към нея.
— Обичах го, Елиз, като роден баща.
Тя обаче се отдръпна, изправи се и скръсти ръце. Лицето ѝ почервеня.
— Ти си ги убил?
— Да. И те моля да ми простиш, Елиз.
Отново протегнах ръка към нея, ала тя отстъпи припряно назад и вдигна предупредително ръце да не я докосвам. За секунда — само за секунда — помислих, че ще посегне към сабята си. След кратко колебание обаче се овладя.
— Убил си ги…
— Трябваше — отвърнах, макар тя да не очакваше обяснения. Пристъпваше от крак на крак, сякаш не знаеше как да постъпи.
— Отнел си ми възможността да отмъстя.
— Те бяха просто лакеи, Елиз. Истинският виновник е жив.
— Кажи ми, че си им причинил страдание! — просъска гневно.
— Моля те, Елиз, не си на себе си.
— Арно, осиротях, нападнаха ме, измамиха ме и ме предадоха. Ще отмъстя, каквото и да ми струва това.
Дишаше тежко. Лицето ѝ пламтеше.
— Не страдаха. Асасините не убиват така. Не извличаме задоволство от смъртта.
— О? Нима? Значи сега ми изнасяш асасинска лекция по етика? Е, Арно, знай, че аз също не убивам за удоволствие. Удовлетворява ме справедливостта.
— Точно това направих. Раздадох правосъдие. Имах възможност. Възползвах се от нея.
Тя явно се поуспокои и кимна замислено.
— Оставяш ми обаче Жермен — думите ѝ не прозвучаха като молба, а като заповед.
— Не ти обещавам, Елиз. При подходящ случай…
Тя се подсмихна.
— Тогава ще отговаряш пред мен.
Известно време не се виждахме, макар да си пишехме. Когато най-сетне събрах полезна информация, двамата с нея посетихме мадам Льовеск, която падна, посечена от моето острие. Приключението продължи с неочаквано и непредвидено пътуване с балона с нагорещен въздух на братята Монголфие. Кавалерството обаче ми забранява да разкрия какво се случи по време на полета.
Достатъчно е да спомена, че в края на пътешествието с Елиз бяхме по-близки от всякога.
Недостатъчно близки обаче да забележа, че смъртта на съветниците на баща ѝ не я успокоява. Елиз бе обсебена от стремежа да се добере до Жермен.