Единство

9 април 1778

Казвам се Елиз дьо ла Сер. На десет години съм. Името на татко е Франсоа, на мама — Жули. Живеем във Версай — бляскавия, красив Версай с широки улици, засенчени от липи, с искрящи езера и фонтани, със съвършено подкастрени дървета и храсти край спретнати сгради и внушителни имения, съжителстващи в сянката на големия дворец.

Благородници сме. Щастливци. Привилегировани. За доказателство е необходимо само да изминем петнайсеткилометровия път до Париж. От двете му страни се редят маслени лампи, защото във Версай имаме такива неща. В Париж обаче бедните използват лоени свещи и пушекът от свещоливниците надвисва над града като мъртвешки покров, цапа кожата и задръства белите дробове. Облечени в дрипи, превили гърбове под тежестта на физическо или душевно бреме, парижките бедняци пълзят по тъмните улици, в чиито канавки се стичат кал и човешки отпадъци и полепват по краката на носачите, повлекли носилките ни, откъдето надничаме с ококорени очи.

После се качваме в позлатени карети и по обратния път към Версай виждаме по полята да се мержелеят призрачни фигури, обвити в мъгла. Босоногите селяни обработват земята на аристократите и измират от глад, ако реколтата се окаже лоша — роби на земевладелците в буквалния смисъл на думата. У дома родителите ми разказват как клетниците будуват нощем, за да разгонват с пръчки жабите, чието квакане безпокои господарите им, и как ядат трева, за да оцелеят. Същевременно благородниците тънат в охолство, освободени от данъци, военна служба и от унижението да полагат безвъзмезден труд, прокарвайки шосета.

Родителите ми казват, че кралица Мария-Антоанета снове из балните зали и вестибюлите на двореца, размишлявайки как да похарчи ежемесечната си сума за дрехи, а съпругът ѝ крал Луи XVI се изтяга в своето ложе на правосъдието и прокарва закони, облагодетелстващи аристократите за сметка на бедните и гладуващите. Мама и татко често обсъждат мрачно как заради действията на суверените назрява революция.

Има израз, описващ момента, когато внезапно разбираш нещо. Тогава „проглеждаш“.

Като малка не ми хрумваше да се запитам защо уча история, а не етикеция и обноски. Не се чудех защо след вечеря мама се оттегля с татко и „враните“ и чувам как на висок глас спори разгорещено с тях. Не ми правеше впечатление, че не язди на дамско седло и не е нужно коняр да удържа жребеца ѝ. Не ми се струваше странно и колко малко време отделя за мода и дворцови клюки. Нито веднъж не се замислих защо мама не е като другите майки.

Докато не прогледнах.

Тя бе красива, разбира се, и винаги добре облечена, макар и не натруфена като жените в двореца, за които говореше с неодобрително присвити устни. Според нея те бяха обсебени от външността си и общественото положение, от вещите.

— Не биха разбрали идея дори да ги удари между веждите, Елиз. Обещай ми да не станеш като тях.

Заинтригувана, любопитна да разгадая каква не бива да стана, аз използвах наблюдателницата си измежду диплите на мамините поли и шпионирах омразните жени. Виждах напудрени интригантки, преструващи се, че са предани на съпрузите си, докато над ръба на ветрилата очите им обхождат залата с надеждата да впримчат поредния наивен любовник. Невидима, надниквах зад напудрената маска, когато презрителният смях застиваше върху устните им и подигравателните искрици замръзваха в очите им. Прозирах истинската им същност, а именно — колко се страхуват. Страхуват се да не изпаднат в немилост. Да не паднат от социалната стълба.

Мама не приличаше на тях. Сплетните изобщо не я интересуваха. Не носеше ветрило и ненавиждаше пудрата. Не си правеше труда да си рисува бенки с въглен и да поддържа кожата си бяла като алабастър. Единствената ѝ слабост бяха обувките. Полагаше усилия, колкото да спазва благоприличие и нищо повече.

И бе предана на татко. Стоеше до него — ала никога зад него — и го подкрепяше всеотдайно. Татко имаше съветници — господата Шретиан Лафрьониер, Луи-Мишел льо Пелетие, Шарл-Габриел Сивер и мадам Льовеск. Заради дългите им черни мантии, тъмните филцови шапки и студените им очи ги наричах Враните. Често чувах мама да брани татко от тях, да отстоява мнението му, независимо какво му говори насаме.

Отдавна обаче не съм я чувала да спори с татко.

Казват, че тази нощ може да ѝ е последната.

10 април

Тя преживя нощта.

Седнах до леглото ѝ и заговорих, уловила дланта ѝ. Известно време се заблуждавах, че аз я успокоявам — докато извърна глава и ме погледна с помътените си, но проникващи до дълбините на душата ми очи, и ми стана ясно, че е точно обратното.

Вчера поглеждах през прозореца, виждах как Арно играе в двора долу и му завиждах, че не усеща страданието на няколко крачки от него. Той знае, че мама е болна, разбира се, но туберкулозата и смъртта пред безпомощния поглед на лекаря са често явление дори тук, във Версай. А и Арно не е Дьо ла Сер. Момчето ни е повереник и не споделя нито най-дълбоките ни, мрачни тайни, нито скръбта ни. Няма представа колко различно е било преди. За Арно мама е непозната жена, обгрижвана на горния етаж на имението. Той я свързва единствено с болестта ѝ.

Двамата с татко, от друга страна, споделяме душевните си терзания с мимолетни погледи. Стараем се да запазим хладнокръвие и да не се поддаваме на мъката, смекчена донякъде от двете години, изтекли, откакто беше поставена тежката диагноза. Скръбта ни е поредната тайна, скрита от повереника ни.

Наближаваме момента на „проглеждането“. Сетя ли се за първия случай, когато наистина започнах да се питам с какво всъщност се отличават родителите ми от другите хора, той изниква в ума ми като улична табела, сочеща отредената ми съдба.

Бях в католическото училище. Постъпих там на пет години и спомените ми не са толкова ясни. По-скоро наподобяват картини — дълги редици легла, заскрежен прозорец, през който виждам върховете на дърветата над пелени от мъгла. И — игуменката.

Прегърбена и с кисело изражение, тя беше известна с жестокостта си. Обикаляше коридорите с пръчка върху дланите, сякаш я поднася на банкет. В кабинета я оставяше върху писалището. Наричахме наказанията „твой ред“ и моят ред не закъсня, защото тя ненавиждаше невинните ми лудории, мразеше шегите ми и наричаше смеха ми „самодоволна усмивка“. Пръчката, казваше тя, ще изтрие самодоволната усмивка от лицето ми.

Игуменката имаше право. Пръчката изтриваше усмивката ми. За известно време.

После мама и татко дойдоха да разговарят с нея — не знам по какъв въпрос — и по тяхна молба ме извикаха в кабинета ѝ. Щом влязох, те се обърнаха да ме поздравят, а игуменката, седнала зад писалището, ме посрещна с обичайното неприкрито презрение и едва сдържайки упреците за множеството ми недостатъци.

Ако бе дошла само мама, нямаше да се стърпя и щях да изтичам при нея с надеждата да се скрия в диплите на роклята ѝ и да потъна в друг свят, далеч от това ужасно място. Ала тук бяха и двамата, а татко бе моят крал. Той диктуваше правилата за поведение в дома ни и по негово настояване ме изпратиха в католическото училище. Ето защо прекрачих прага, направих реверанс и зачаках да ме заговорят.

Мама сграбчи ръката ми. Нямам представа как бе забелязала белезите от пръчката на дланта ми.

— Какво е това? — Тя погледна към игуменката, вдигнала ръката ми.

Не бях виждала игуменката да губи самообладание. Сега обаче тя пребледня. В миг любезността на мама се изпари и се превърна в гняв. Всички го усетихме. Най-вече игуменката.

— Както споменах, Елиз е своенравна и непокорна — заекна тя.

— И я биете с пръчка? — Мама се ядоса още повече.

— Как другояче да въдворявам ред? — изопна рамене другата жена.

Мама грабна пръчката.

— Положението ви изисква да умеете да въдворявате ред. Мислите, че така изглеждате по-силна? — Тя шибна писалището с пръчката. Игуменката трепна и преглътна. Очите ѝ се стрелнаха към татко, който наблюдаваше сцената със странно, неразгадаемо изражение, сякаш е страничен наблюдател, чиято намеса е излишна. — Е, грешите! Изглеждате по-слаба! — добави мама.

Изправи се, изпепелявайки с поглед игуменката, и пак удари по писалището с пръчката. После ме улови за ръката.

— Хайде, Елиз.

Тръгнахме си и оттогава започнаха да ме обучават частни учители.

Щом влязохме в каретата и поехме мълчаливо към къщи, ме осени прозрение. Взирах се в мама и татко, настръхнали от неизказаните думи, и разбрах, че дамите не се държат както мама. Не и обикновените дами.

Още един пътепоказател. Случи се след около година. Празнувахме рождения ден на разглезената дъщеря на съседите. Другите момичета на моята възраст играеха с кукли и по-точно им бяха устроили следобеден чай. Нямаше истински чай и сладкиши, само момиченца, преструващи се, че хранят куклите. Още тогава това ми изглеждаше глупаво.

Недалеч момчетата играеха с оловни войници и аз отидох при тях, без да долавям как млъкват стъписани.

Бавачката ми Рут ме дръпна настрани.

— Ще си играеш с куклите, Елиз — каза тя строго, но нервно, свела очи, за да не среща неодобрителните погледи на другите бавачки.

Послушах я. Седнах си на мястото и се престорих на заинтригувана от несъществуващия чай и невидимите сладкиши. След неловкото прекъсване на моравата се възцари естественият ред — момчетата продължиха да играят с войници, момичетата с кукли, бавачките да ни надзирават, а недалеч отново се надигна брътвежът на майките от висшето общество, насядали по столове от ковано желязо.

Погледнах жените с очите на мама. Видях пътя си от момиче върху тревата до клюкарстваща дама и с абсолютна сигурност осъзнах, че не искам да приличам на тях. Не желаех да бъда като тези майки. Исках да съм като моята майка, която беше седнала сама край езерцето.

Получих бележка от господин Уедърол. На родния си английски обясняваше, че иска да види мама и ме моли да го чакам в полунощ в библиотеката, за да го заведа в покоите ѝ. Настояваше да не казвам на татко.

Още една тайна, която съм длъжна да пазя. Понякога се чувствам като парижките клетници, превита под тежестта на очакванията, стоварени върху мен.

Едва на десет съм.

11 април 1778

В полунощ облякох халат, взех свещ и слязох тихомълком в библиотеката.

Господин Уедърол се бе вмъкнал в имението като призрак, без да го усетят кучетата. Влезе толкова безшумно в библиотеката, че едва долових как вратата се отваря и затваря. Прекоси стаята с широки крачки, свали перуката си — мразеше проклетото нещо — и ме хвана за раменете.

— Казват, че гасне бързо — прошепна припряно той, сякаш искаше да го опровергая.

— Да — сведох поглед.

Той затвори очи и макар да не бе стар — преполовил четирийсетте, малко по-голям от мама и татко — годините се изписаха по лицето му.

Спомних си думите на мама: „Навремето с господин Уедърол бяхме много близки“. Усмихваше се. Стори ми се, че се изчервява.

За пръв път срещнах господин Уедърол през студен февруарски ден. Онази зима сложи началото на поредица сурови зими, ала докато в Париж река Сена бе придошла и замръзнала, а бедняците умираха по улиците, във Версай положението бе съвсем различно. Преди да се събудим, огънят пламтеше в камините, закусвахме гореща храна, увивахме се в кожи и сутрин и вечер се разхождахме в градините на имението, скрили ръце в дебели маншони.

През онзи ден грееше слънце, макар да не прогонваше вледеняващия студ. Върху дебелото снежно покривало сияеше корица лед — толкова твърда, че лапите на Скрач, ирландската ни ловджийска хрътка, не пропадаха, докато тичаше по нея. Той направи няколко предпазливи крачки, осъзна колко му е провървяло и с доволен лай се спусна напред. Мама ме поведе през двора към дърветата, обграждащи южната ни морава.

Стиснала ръката ѝ, погледнах през рамо. Зад нас имението ни грееше, озарено от слънцето и снега, и прозорците му намигваха, ала щом навлязохме сред сянката на дърветата, избледня, сякаш защриховано с молив. Осъзнах, че сме се отдалечили повече от обикновено от топлото си убежище.

— Не се плаши, ако видиш мъж сред дърветата — прошепна мама, привеждайки се леко към мен. Стиснах по-силно ръката ѝ и тя се засмя. — Не случайно дойдохме тук.

Тогава бяха шестгодишна и нямах представа, че не е „редно“ дама да се среща с джентълмен при такива обстоятелства. Колкото до мен, случаят не бе по-различен от разговорите на мама с Еманюел, градинаря ни, или с Жан, нашия кочияш.

Мразовитото време смълчава света. Сред дърветата бе дори по-тихо, отколкото на заснежената морава. Обгърнати от абсолютното безмълвие, ние продължихме по тясна пътека, лъкатушеща навътре в гората.

— Господин Уедърол обича да играе на криеница — едва промълви мама, за да не смущава всепоглъщащия покой. — Сигурно иска да ни изненада, а трябва винаги да сме подготвени за предстоящите изненади. Необходимо е да наблюдаваме зорко и да настройваме очакванията си съобразно наблюденията. Виждаш ли следи?

Снегът около нас изглеждаше недокоснат.

— Не, мамо.

— Добре. Значи сме сигурни, че наблизо няма никого. Къде тогава би се скрил човек при такива обстоятелства?

— Зад дърво?

— Добре, добре. А там? — Тя посочи над главите ни и аз се вгледах към гъстите заскрежени клони, по които танцуваха слънчеви отблясъци.

— Винаги бъди бдителна — усмихна се мама. — Обхождай всичко с очи, ала при възможност не обръщай глава. Не показвай на другите накъде е насочено вниманието ти. В живота ще срещаш противници и те ще се опитват да разгадаят намеренията ти. Запазвай предимството си, като ги принуждаваш да правят догадки.

— Високо на дървото ли е мъжът, мамо? — попитах.

Тя се засмя.

— Не. Всъщност го видях. А ти, Елиз?

Бяхме спрели. Взрях се в дърветата пред нас.

— Не, мамо.

— Покажи се, Фреди — подвикна мама и, разбира се, иззад дърво на няколко метра пред нас пристъпи мъж с прошарена брада, свали тривърхата си шапка и се поклони ниско.

Господата във Версай измерваха с презрителни погледи всеки, който не прилича на тях. Имаха „версайски усмивки“ — леко присмехулни и отегчени, сякаш се канят да произнесат духовита забележка в дворцов стил.

Този тук не бе версайски мъж, съдейки дори само по брадата. И се усмихваше, но не с „версайска усмивка“. Неговата бе кротка и някак сериозна. Личеше си, че е човек, който мисли, преди да заговори, и претегля всяка дума.

— Хвърляш сянка, Фреди — усмихна се мама, когато той целуна протегнатата ѝ ръка.

— Сянка ли? — Гласът му прозвуча топло и дрезгаво, но произношението му издаваше мъж от простолюдието — моряк или войник. — По дяволите, изгубил съм форма.

— Надявам се да не е така, Фреди — засмя се мама. — Елиз, запознай се с господин Уедърол — моят английски сподвижник.

Сподвижник? Като враните? Не, не приличаше на тях. Не ме погледна смръщено, а се поклони и целуна ръката ми.

— За мен е удоволствие, мадмоазел.

Дрезгавият му глас и английският акцент придадоха на думата „мадмоазел“ очарователно звучене.

Мама ме погледна сериозно.

— Господин Уедърол е наш довереник и закрилник, Елиз. При нужда винаги ще ти се притече на помощ.

Погледнах я изненадана.

— А татко?

— Татко ни обича повече от всичко на света и с радост би пожертвал живота си за нас, но мъже от неговия ранг не бива да затъват в домашни отговорности. Затова имаме господин Уедърол, Елиз — за да не тревожим баща ти с грижи за жените в семейството. — Очите ѝ блеснаха още по-многозначително и тя добави: — Не бива да безпокоим баща ти, Елиз, разбираш ли?

— Да, мамо.

Господин Уедърол кимна.

— Дошъл съм да ви служа, мадмоазел.

Направих реверанс.

— Благодаря, мосю.

Скрач доприпка и поздрави въодушевено господин Уедърол — очевидно бяха стари приятели.

— Ще поговорим ли, Жули? — попита закрилникът ни, сложи си шапката и ѝ посочи да тръгнат напред.

Аз изостанах на няколко крачки. Чувах откъслечни прошепнати думи — „Велик майстор“, „крал“ — каквито долавях иззад затворените врати в имението. Едва години по-късно те придобиха дълбок смисъл.

И тогава се случи произшествието.

Припомняйки си миналото, установявам, че не помня последователността на събитията. Забелязах как мама и господин Уедърол застиват, а Скрач настръхна и заръмжа. Мама се извърна рязко. Проследих погледа ѝ и го видях — вълк, снишен в храсталака вляво, черно-сив вълк, замръзнал като статуя и впил гладни очи в мен.

Нещо изскочи от маншона на мама — сребърно острие. Тя бързо се озова до мен, подхвана ме и ме скри зад себе си.

Вкопчих се в полите ѝ, а тя се втренчи във вълка, протегнала острието.

Пред нас господин Уедърол удържаше с една ръка настръхналия Скрач, а с другата се пресегна към дръжката на сабята, провесена на хълбока му.

— Чакай — мама вдигна ръка да го спре, — няма да ни нападне.

— Не съм сигурен, Жули — предупреди я той. — Настървен е от глад.

Вълкът се взираше в мама. Без да откъсва очи от него, тя продължи:

— Не намира храна в планината. Отчаянието го е довело тук. Разбира обаче, че нападне ли ни, ще станем врагове. По-добре е да подвие опашка пред непреклонната ни сила и да потърси друга плячка.

Господин Уедърол се засмя:

— Защо ми се струва, че долавям подтекст?

— Защото има подтекст, Фреди — усмихна се мама.

След няколко секунди вълкът отклони очи от мама, сведе глава, обърна се и бавно се отдалечи. Видяхме го как изчезва сред дърветата. Напрегнатото тяло на мама се отпусна и тя прибра острието в маншона.

Погледнах към господин Уедърол. Нямаше и следа от сабята му, скрита под закопчаното палто.

А аз се приближих с още една стъпка до момента на проглеждането.

Въведох господин Уедърол в стаята на мама и той ме помоли да го оставя насаме с нея, уверявайки ме, че не е необходимо да го изпращам. Надникнах любопитно през ключалката и го видях да сяда до леглото ѝ. Улови ръката ѝ и сведе глава. След миг ми се стори, че чувам ридание.

12 април 1778

Поглеждам през прозореца и си спомням как през миналото лято игрите с Арно ме разсейваха от грижите, ставах отново дете и се наслаждавах на безметежните дни, когато се гонехме из лабиринта от живи плетове в градината и се боричкахме за сладкиши в блажено неведение колко мимолетно е безгрижието.

Всяка сутрин забивам нокти в дланите си и питам:

— Будна ли е?

Рут знае какво означава въпросът ми и ме уверява, че мама е преживяла нощта.

Ала не ѝ остава много.

И така, моментът на проглеждането наближава. Първо обаче още един пътепоказател.

Семейство Каръл пристигнаха през пролетта на същата година, когато се запознах с господин Уедърол. Великолепна пролет! Снегът се бе стопил, разкривайки буйната зеленина на моравата под него. Версай бе възвърнал обичайното си състояние на безупречно съвършенство. Заобиколени от изкусно подрязаните храсти и дървета в градините, почти не долавяхме градския шум, а вдясно от нас виждахме възвишението с двореца и широките каменни стълби, водещи към колоните пред внушителната му фасада — достатъчен разкош да посрещнем както подобава семейство Каръл от Мейфеър, Лондон, Англия. Господин Каръл и татко се усамотяваха в дневната, явно погълнати от задълбочен разговор, в който понякога се включваха Враните. На мама и мен се падна задачата да забавляваме госпожа Каръл и дъщеря ѝ Мей, която побърза да уточни, че е на десет, а аз — само на шест и следователно тя е по-добра във всичко.

Поканихме ги на разходка в сутрешната прохлада, прогонена не след дълго от топлите слънчеви лъчи.

Мама и госпожа Каръл вървяха няколко стъпки пред нас. Забелязах, че мама си е сложила маншона и се почудих дали острието е скрито вътре. След случая с вълка я бях разпитала за него, разбира се.

— Защо носиш нож, мамо?

— За да се защитавам от вълците, Елиз. — След миг добави с усмивка: — От четирикраките и двукраките вълци. А и острието запазва формата на маншона.

После, както ставаше традиция, тя ме предупреди, че това е тайна. Господин Уедърол бе тайна и, естествено, уроците ми по сабя с него също бяха тайна.

Тайни, тайни…

С Мей вървяхме на почтително разстояние след майките си. Краищата на полите ни докосваха тревата и отдалеч изглеждаше, сякаш се плъзгаме по земята — четири дами с грациозни походки.

— На колко си, Миризливке? — прошепна ми Мей, макар че, както споменах, вече бяхме уточнили възрастта си — два пъти.

— Не ме наричай „Миризливка“ — сопнах се.

— Извинявай, Миризливке, но кажи ми пак на колко си години.

— На шест.

Тя се разкикоти ужасена, все едно никога не е била на шест.

— Е, аз съм на десет — потрети високомерно. (Всъщност Мей Каръл произнасяше всяка дума високомерно. Следователно, ако изрично не внеса пояснение, предполагайте, че говори високомерно.)

— Знам, че си на десет — просъсках, представяйки си живо как протягам крак, препъвам я и тя се просва върху покритата с чакъл алея.

— Добре е да не го забравяш — натърти тя и въображението ми обрисува разплаканото ѝ лице и камъчетата, забити в него. Какво ми обясни господин Уедърол? Колкото са по-високи, толкова по-тежко падат.

(Сега и аз съм на десет и се питам дали съм безочлива като нея. С такъв презрителен тон ли се обръщам към по-малките и по-нисшестоящите? Според господин Уедърол съм прекалено самоуверена, което, предполагам, е тактичен израз за „арогантна“. Възможно е с Мей да не сме се спогодили именно защото сме си приличали.)

Свърнахме обратно по алеята и думите на дамите пред нас долетяха до слуха ни. Госпожа Каръл отбелязваше:

— Загрижени сме накъде отива Орденът ни.

— Загрижени сте? — учуди се мама.

— Да. Безпокоят ни намеренията на съветниците на съпруга ви. А както отлично знаем, наш дълг е да насочва съпрузите си в правилната посока. Замисляте ли се дали съпругът ви не позволява на определени фракции да диктуват политиката му?

— Вярно е, че някои високопоставени членове на Ордена се застъпват за по-радикални промени.

— Именно това ни тревожи.

Мама се подсмихна.

— И още как! В Англия се съпротивлявате срещу всякакви промени.

Госпожа Каръл настръхна.

— Нищо подобно. Тълкувате доста повърхностно народопсихологията ни. Започвам обаче да схващам какво целите вие, мадам Дьо ла Сер. И вие ли сте радетел на промяната?

— Ако е за добро.

— Да докладвам ли тогава, че подкрепяте съветниците на съпруга си? Напразно ли предприех пътуването?

— Не съвсем, мадам. Успокоително е, че английският орден подкрепя съпротивата ми срещу драстичните мерки. Не съм убедена обаче, че споделям крайната ви цел. Някои кръгове настояват за незабавен преврат, а съпругът ми вярва, че монархът е Божи посланик и не поощрява никакви промени. Аз обаче следвам средния път. Трета линия, ако щете. Едва ли ще се изненадате, че смятам своите идеи за най-умерени от трите.

Замълчаха. Госпожа Каръл кимаше замислено.

Мама наруши тишината:

— Съжалявам, ако оставате с чувството, че целите ни се разминават, госпожо Каръл. Извинете ме, че се оказвам ненадежден довереник.

Другата жена поклати глава.

— Разбирам… На ваше място, мадам Дьо ла Сер, бих използвала влиянието си и върху двата лагера, за да прокарам средния път.

— По този въпрос ви уверявам, че пътуването ви не е било напразно. Изпитвам дълбоко уважение към вас и английските ви съмишленици и се надявам то да е споделено. Давам ви дума за две неща — първо, да отстоявам принципите си, и второ, да не позволя на съветниците да отклонят съпруга ми от правилния път.

— Значи получих желаното.

— Добре. Надявам се това да е някаква утеха.

Мей приведе глава към мен.

— Обясниха ли ти каква съдба ти е отредена?

— Не. Каква съдба?

Тя закри уста с длан, преструвайки се, че е казала твърде много.

— Родителите ти вероятно ще ти разкрият истината, когато станеш на десет като мен. На колко си години, между другото?

— На шест — въздъхнах.

— Е, аз разбрах, когато навърших десет. Сигурно и на теб ще ти кажат тогава.

В крайна сметка обстоятелствата притиснаха родителите ми и се наложи да разкрият „съдбата“ ми далеч по-рано, защото след две години — през есента на 1775, когато навърших осем — с мама отидохме да си купим обувки.

Освен имението във Версай имахме просторна вила в града и когато се отбивахме там, мама обичаше да пазарува.

Както споменах, тя не робуваше на модата, презираше ветрилата и перуките и се задоволяваше с възможно най-семпли рокли. В едно отношение обаче проявяваше изключителна взискателност.

Обувките. Обожаваше обувки. Купуваше копринени пантофки от Кристиан в Париж, чийто магазин посещавахме като по часовник през две седмици. Мама казваше, че само тогава си позволяваме разточителство, защото винаги си тръгвахме с обувки за мен и за нея.

Магазинът на Кристиан се намираше на сравнително прилична парижка улица, далеч от вилата ни на Ил Сен Луи. Все пак всичко е относително и аз стаих дъх, когато ни помогнаха да слезем от удобната и благоуханна карета и се озовахме на шумната, многолюдна улица, където се разнасяха крясъци, тропот на конски копита и постоянно громолене на колела на каруци. Парижкият шум.

През прозорците над нас се надвесваха жени, които наблюдаваха със скръстени ръце житейската суетня. Край бордюра се редяха сергии с плодове и платове. Край таргите, отрупани със стока, дебнеха търговци — мъже и жени — с престилки. Забелязаха ни и веднага заподвикваха:

— Мадам! Мадмоазел!

Очите ми се плъзнаха към сенките в дъното на улицата, където в сумрака се мержелееха безизразни лица. Съзрях изгладнели, отчаяни погледи, измерващи ни обвинително, хищно.

— Хайде, Елиз — подкани ме мама и аз вдигнах поли като нея и запрескачах пъргаво локвите и екскрементите под краката ни.

Собственикът ни посрещна лично и ни въведе в магазина.

Вратата се затръшна зад нас, изолирайки ни от външния свят. Чиракът се засуети край краката ни с кърпа и в миг забравихме изпитанието — няколкото стъпки между каретата и входа на една от най-прочутите парижки обущарници.

Кристиан носеше бяла перука, прибрана на тила му с черна панделка, редингот и бели бричове — сполучлива комбинация между благородник и лакей, както самият той се виждаше на социалната стълба. Обичаше да повтаря, че умее да накара всяка жена да се почувства красива, което е най-силното оръжие на мъжа. За него обаче мама си оставаше енигма — единствената клиентка, неуязвима пред могъществото му. Така беше и аз знаех защо. Другите жени възприемаха обувките като придатък на суетата си, а мама ги ценеше като красиви вещи.

Кристиан обаче все още не бе стигнал до въпросното заключение и при всяко посещение объркваше конците.

— Вижте, мадам — показа ѝ чехли с катарами. — На всяка дама, прекрачила прага ми, ѝ се подкосяват краката при вида на това изтънчено ново творение, ала само мадам Дьо ла Сер има достатъчно прелестни глезени да ги носи.

— Твърде фриволни са, Кристиан — усмихна се мама, махна властно с ръка и тръгна към другите рафтове. Аз погледнах крадешком чирака, който ми отвърна с неразгадаемо изражение, и я последвах.

Тя избираше бързо и с решителност, объркваща Кристиан. Аз, неизменната ѝ придружителка, забелязвах как се променя, когато пробва обувките. По лицето ѝ се четеше ведрост, усмихваше ми се и се наслаждаваше на глезените си в огледалото под съпровода на одобрителното ахкане на Кристиан — всяка обувка изглеждаше като недовършено произведение на изкуството, чийто финален щрих е маминият крак.

Избрахме си обувки, мама плати и се договори да ѝ изпратят покупките. Кристиан ни отвори вратата и излязохме на улицата, където…

Нямаше и помен от Жан, кочияша ни. Каретата също бе изчезнала безследно.

— Мадам? — Кристиан сбърчи тревожно лице. Усетих как мама застива, забелязах как оглежда улицата.

— Не се безпокой, Кристиан — увери го нехайно тя. — Каретата ни закъснява, но ще я почакаме тук, наслаждавайки се на парижките звуци и гледки.

Спускаше се мрак и застудяваше от вечерната мъгла.

— И дума да не става, мадам, не бива да стоите на улицата — ококори се Кристиан.

Тя го погледна с лека усмивка.

— Съмняваш се в благоразумието ми?

— Опасно е — настоя упорито той и се приведе да ѝ прошепне, присвил отвратено устни: — Погледнете хората!

— Да, Кристиан, хора като хора — прошепна тя, сякаш го посвещаваше в тайна. — Влизай в магазина. Следващата ти клиентка несъмнено цени високо като мен любезността на най-внимателния парижки продавач на обувки. Няма да ѝ хареса да чака заради две непознати с небрежен кочияш.

Кристиан знаеше от опит, че мама рядко си променя решението, а и че е права за следващата клиентка. Примирен, той се поклони, сбогува се с нас и се върна в магазина. Останахме сами на улицата, където прибираха сергиите и минувачите плуваха като сенки в сивкавата мъгла.

— Мамо? — стиснах ръката ѝ.

— Не бой се, Елиз. — Тя вирна брадичка. — Ще наемем карета и ще се върнем във Версай.

— Няма ли да се приберем във вилата?

— Не. — Тя прехапа замислено устни. — Предпочитам да се върнем във Версай.

Поведе ме — напрегната и бдителна — по тротоара, където се набивахме на очи с дългите си рокли и с бонетата. След малко мама извади огледалце от чантичката си и огледа ружа по скулите си. После спряхме и се взряхме във витрина. Поехме отново и тя се възползва от възможността да ми даде урок:

— Придай си безразличен вид, Елиз. Не позволявай на чувствата ти да се изписват по лицето, особено ако изпитваш страх. Не бързай. Запази спокойствие и самообладание.

Тълпите оредяваха.

— На площада има карети под наем — продължи мама. — Ще стигнем дотам след минута. Първо обаче искам да ти кажа нещо. В никакъв случай не реагирай и не обръщай глава. Разбра ли?

— Да, мамо.

— Добре. Следят ни, откакто излязохме от магазина на Кристиан. Мъж с висока филцова шапка и в мантия.

— Защо? Защо ни следи?

— Добър въпрос, Елиз, и точно това възнамерявам да разбера. Просто продължавай да вървиш.

Спряхме пред друга витрина.

— Сянката ни изчезна — уведоми ме замислено мама.

— Хубаво — отвърнах с наивността на безгрижно осемгодишно момиченце.

По лицето ѝ се изписа тревога.

— Не, скъпа, не е хубаво. Предпочитах да го виждам. Сега се чудя дали наистина си е отишъл, или е избързал напред, за да ни пресече пътя, преди да стигнем до площада. Предполага навярно, че ще използваме главния път. Ще го заблудим, Елиз, като изберем друг маршрут.

Тя ме хвана за ръката и свърна по по-тясна улица, а после по дълга тъмна алея, осветена единствено от фенерите в двата ѝ края.

Прекосихме я до средата, когато от сумрака изплува фигура. Облаци мъгла се кълбяха край слузестите стени от двете страни на тясната алея. Разбрах, че мама е сгрешила.

Мъжът имаше длъгнесто лице, обрамчено от почти снежнобяла коса, и приличаше на суетен лекар с високата износена шапка и дългата черна мантия, над чиято яка се подаваше надиплена риза.

Носеше лекарска чанта. Остави я на земята, отвори я с една ръка и без да откъсва очи от нас, извади нещо от нея — дълъг и извит предмет.

Усмихна се и измъкна камата от канията ѝ. Острието проблесна зловещо в мрака.

— Стой до мен, Елиз — прошепна мама. — Всичко ще е наред.

Повярвах ѝ, защото бях на осем години и, разбира се, вярвах на майка си. Ала и защото я бях видяла как ме защити от вълка и имах основание да ѝ се доверя.

Все пак сърцето ми се сви от страх.

— Какво желаете, мосю? — подвикна невъзмутимо мама.

Той не отговори.

— Добре. Тогава ще се върнем, откъдето дойдохме — уведоми го на висок глас тя, улови ме за ръката и се извърна.

Пред входа на алеята се мярна сянка. В оранжевото сияние на лампата се появи втора фигура — познах, че е фенерджия, защото носеше дълъг прът. Мама обаче спря.

— Мосю! — извика предпазливо тя на фенерджията. — Този мъж ни притеснява. Прогонете го, моля ви.

Фенерджията не продума. Застана под лампата и вдигна пръчката.

— Мосю! — повтори мама, а аз се почудих защо мъжът се опитва да запали горяща лампа. В същия момент осъзнах със закъснение, че пръчката завършва с кука, с каквато гасят фитилите на свещите.

— Мосю…

Алеята потъна в мрак. Чухме как куката изтрополява на паважа и щом очите ни свикнаха с мрака, видях как мъжът бръква под палтото си и изважда нещо. Още една кама. Пристъпи към нас и мама извърна рязко глава — първо към фенерджията, после към доктора.

— Какво искате, мосю? — попита го отново.

В отговор лекарят тръсна другата си ръка, чу се изщракване и второ острие изскочи от ръкава му.

— Асасин — отрони мама.

Той пристъпи с усмивка към нас. Фенерджията също приближи — достатъчно, та да забележим присвитите му устни и очи. Мама се втренчи в доктора, готов за нападение с двете остриета. Той продължаваше да се усмихва. Наслаждаваше се на случващото се или се преструваше, че се наслаждава.

Мама обаче не трепна, незасегната от злокобното му изражение, както и от обаянието на Кристиан. Следващият ѝ ход бе грациозен като танцова стъпка. Токчетата ѝ изтракаха по паважа, тя сви крак, наведе се и мигом измъкна кама от ботуша си.

Преди секунда бяхме беззащитни — жена и дете, издебнати в тъмна алея. Сега обаче не бяхме — жената размахваше нож, за да защити детето си, и очевидно знаеше как да действа с оръжието си, съдейки по ловкостта, с която го бе извадила, и по позата, която бе заела.

Лекарят примигна. Фенерджията спря. И двамата се позамислиха.

Мама държеше ножа с дясната си ръка. Разбрах, че нещо не е наред, понеже бе левичарка, а стоеше, издала дясното си рамо към доктора.

Той пристъпи напред. В същия момент мама прехвърли ножа в лявата си ръка, приклекна с бухнали поли, вдигна дясната си ръка, за да запази равновесие, и замахна с лявата към гърдите на лекаря. Рединготът му се разпори, прерязан като от сръчен шивач, и тутакси подгизна от кръв.

Мама го рани, но не тежко. Очите му се разшириха и той залитна назад, явно стъписан от дръзкото ѝ нападение. Макар да си придаваше страховито изражение, сега пролича, че е уплашен, и въпреки страха аз изпитах гордост и благоговение. Никога досега не се бях чувствала по-защитена.

Мъжът се поколеба, ала не отстъпи. Погледът му се стрелна зад нас, мама се извърна, но закъсня. Фенерджията ме сграбчи и сключи длан около гърлото ми.

— Остави ножа, или… — процеди през зъби и не успя да довърши, защото след половин секунда се свлече мъртъв.

Светкавичната ѝ реакция го изненада — не само неочакваната ѝ атака, а и бързината, с която прецени, че позволи ли на фенерджията да ме вземе за заложничка, всичко ще е изгубено. И ѝ даде предимство, когато се хвърли към него и с вик заби лакът в гърлото му. Той изгъргори, усетих как хватката му отслабва и видях проблясващия нож на мама да се забива дълбоко в корема му. Тя го тласна към стената, с приглушен възглас прокара острието нагоре и после отстъпи пъргаво назад. С изкормени черва и с гърди, почернели от кръв, фенерджията се свлече на земята.

Мама се обърна да посрещне атаката на доктора, но го видя как с разперена мантия излиза на бегом от алеята.

— Да вървим, Елиз — хвана ме тя за ръката, — преди кръвта да ти е изцапала обувките.

По палтото на мама имаше кръв. Иначе никой не би се досетил, че е участвала в схватка.

Скоро след като пристигнахме у дома, Враните се появиха, свикани по спешност. Тропаха с бастуните си, пухтяха задъхани и възклицаваха как ще накажат „отговорните“. Прислужниците се вайкаха и шушукаха по ъглите, а с пепеляво лице татко току ни прегръщаше — прекалено крепко и твърде дълго — и се отдръпваше от нас с овлажнели очи.

Само мама изглеждаше спокойна. Излъчваше авторитета на човек, изпълнил достойно дълга си. И с право. Благодарение на нея бяхме оцелели. Питах се дали е развълнувана като мен?

Когато поехме към имението с наетата карета, тя ме предупреди, че ще ме помолят да опиша какво се е случило. Обясни ми да потвърждавам думите ѝ и да не ѝ противореча.

Ето защо аз я изслушах как разказва своята версия на историята първо на Оливие — иконома ни, после на татко, след като пристигна, и накрая — на Враните, нахлули в дома ни. И макар че всеки път изникваха нови подробности, и тя отговаряше на всички въпроси, с които я обсипваха, един важен герой липсваше. Лекарят.

— Не видя ли скрито острие? — попитаха я.

— Не видях нищо, издаващо, че нападателите ни са асасини — отвърна тя. — Затова не мога да твърдя, че са замесени.

— Обикновените улични крадци не са толкова организирани, както явно е бил този мъж. Едва ли е съвпадение, че каретата е изчезнала. Жан сигурно ще се появи пиян или изобщо няма да се появи. Нищо чудно да е мъртъв. Не, мадам, престъплението не изглежда случайно. По всичко личи, че враговете ни целенасочено са подготвяли покушение срещу вас.

Погледите на събеседниците се насочиха към мен. Помолиха ме да изляза от стаята. Послушах ги и седнах в преддверието, заслушана в гласовете вътре.

— Велики майсторе, разберете, че това е дело на асасини.

(По онова време думата „асасин“ за мен бе равносилна на „убиец“. „Убийци са, разбира се, глупако. Или хора, които не се свенят да убиват“, упрекнах мислено несъобразителния съветник на татко.)

— И аз като съпругата си предпочитам да се въздържам от необосновани заключения — отвърна татко.

— Но сте удвоили стражата?

— Разбира се. Предпазливостта никога не е излишна.

— Мисля, че инстинктивно долавяте истината, Велики майсторе.

Татко извиси глас:

— И дори да е така? Какво да направя?

— Да действате незабавно, естествено.

— Какви действия имате предвид? Да отмъстя за съпругата си? Или да детронирам краля?

— И двете ще изпратят послание на противниците ви.

По-късно ни съобщиха, че са намерили Жан с прерязано гърло. Побиха ме студени тръпки, сякаш някой отвори прозорец. Заплаках. Плачех не само за Жан, но и за себе си, колкото и жалко да звучи. Наблюдавах и чувах как леден ужас завладява имението. Слугите долу ридаеха, Враните отново надигнаха гласове, изпълнени с жажда за мъст.

Татко пак ги усмири. Погледнах през прозореца и видях мъже с мускети в градината. Всички изглеждаха изнервени. Татко продължаваше да ме прегръща, докато не ми омръзна и се отскубнах от ръцете му.

— Елиз, трябва да ти кажем нещо.

Настъпи дългоочакваният момент, драги читателю, който и да си ти — моментът на проглеждането, когато най-сетне проумях защо съм принудена да пазя толкова тайни, разбрах защо съветниците наричат татко „Велик майстор“, какъв смисъл влагат в думата „тамплиер“ и че асасин всъщност не означава точно убиец.

Извикаха ме в кабинета на татко, помолиха прислужника да подреди столове пред камината и после поискаха да се оттегли. Татко остана прав, а мама седна — подпираше се с лакти върху коленете и ме успокояваше с поглед. Спомних си как веднъж в пръста ми се заби треска и тя ме прегърна утешително, бършейки сълзите ми, а татко извади треската.

— Елиз — подхвана той, — това, което ще ти кажем, трябваше да почака до десетия ти рожден ден. Днешното произшествие обаче несъмнено те е накарало да си задаваш множество въпроси, а и майка ти смята, че си готова да научиш истината. Затова сме тук.

Погледнах към мама, която се пресегна да ме улови за ръката, стопляйки ме с успокоителна усмивка.

Татко прочисти гърло.

Разбрах, че каквито и смътни представи да съм имала за бъдещето си, думите му ще ги променят.

— Елиз, след време ти ще оглавиш таен международен орден, съществуващ от векове. Ти, Елиз дьо ла Сер, ще бъдеш Велик майстор на тамплиерите.

— Велик майстор на тамплиерите? — повторих, местейки поглед тук към мама, ту към татко.

— Да.

— На френските тамплиери? — попитах.

— Да. В момента аз заемам този пост. Майка ти също има висок ранг в Ордена. Господата и мадам Льовеск, които често ни посещават, също са рицари на Ордена и като нас работят всеотдайно, за да запазят повелите му.

Слушах, без всъщност да разбирам, и се чудех защо въпросните рицари си крещят толкова, щом са се посветили на обща цел.

— Кои са тамплиерите? — поинтересувах се.

Татко посочи себе си и мама, после махна с ръка да включи и мен в кръга.

— Ние. Ние сме тамплиери. Мисията ни е да създадем по-добър свят.

Това ми хареса. Да създаваш по-добър свят звучи чудесно.

— Как го правите, татко?

Той се усмихна.

— Много добър въпрос, Елиз. Както във всяка древна организация, в нашия Орден има различни мнения как да постигнем целта си. Според някои трябва да сразим със сила онези, които ни се противопоставят. Други вярват, че е по-добре да разпространяваме мирно идеите си.

— И какви са те, татко?

Той сви рамене.

— Мотото ни е: „Нека Бащата на разума да ни води“. Ние, тамплиерите, знаем, че колкото и да проповядват противното, хората не искат истинска свобода и отговорност, защото те са твърде тежко бреме и само най-силните умове са способни да го понесат. Вярваме, че хората са добри, но лесно се поддават на злобата, мързела и разврата и са им необходими добри водачи, чийто пример да следват. Водачи, които няма да се възползват от отрицателните им черти, а ще поощряват положителните. Вярваме, че само така е възможно да опазим мира.

Докато го слушах, усетих как хоризонтът ми се разширява.

— По този път ли се надявате да поведете хората във Франция, татко? — попитах.

— Да, Елиз.

— Как?

— Е, отговори ми ти. Как според теб?

Умът ми блокира. Как ли? Струваше ми се, че не са ми задавали по-труден въпрос. Татко ме погледна благо и все пак долових, че очаква да чуе отговор. Мама стисна окуражително дланта ми, умолявайки ме с поглед, и аз ненадейно открих своето верую в думите, които я бях чувала да казва на господин Уедърол и госпожа Каръл.

— Мосю, мисля, че кралят ни е покварен и управлението му е отровило Франция. За да се възвърне упованието на хората в монархията, крал Луи трябва да бъде детрониран.

Отговорът ми го свари неподготвен и той се смая. Погледна изпитателно към мама, която сви рамене, сякаш няма нищо общо с излиянието ми, макар да повтарях нейните думи.

— Разбирам… — кимна татко. — Е, майка ти несъмнено е останала доволна да чуе идеите ти, Елиз, защото по този въпрос двамата с нея не сме единодушни. И тя вярва в промяната като теб. Аз обаче знам, че монархът е посочен от Бога и поквареният крал може да бъде убеден да прозре грешките си.

Още един изпитателен поглед и свиване на рамене и аз продължих припряно:

— Има и други тамплиери, нали, татко?

Той кимна.

— Да, из целия свят има хора, които служат на Ордена и споделят идеите му. Имаме обаче и врагове, както с майка ти разбрахте днес — друг древен орден с множество поддръжници, жадуващи да преобразят света според убежденията си. Ние се стремим да освободим добронамерените ни събратя от бремето на избора и да бъдем техни наставници, а опонентите ни сеят хаос и залагат на анархията, настоявайки, че всеки човек има право да мисли самостоятелно. Те искат да отхвърлят традиционните възгледи, служили векове наред на човечеството, в полза на по-различна свобода. Застъпниците на тези идеи се наричат Асасини. Смятаме, че днес са ви нападнали членове на техния орден.

— Но, татко, чух те да казваш, че не си сигурен…

— Казах го, за да потуша жаждата за насилие у по-поривистите членове на ордена ни. Нападнал ви е асасин, Елиз, няма друго обяснение. Само те са способни на такава дързост — да убият Жан и да изпратят човек да погуби съпругата на Великия майстор. Опитват се да ни разколебаят. Този път не успяха, ала трябва да се погрижим да не успеят и следващия, ако опитат отново.

Кимнах.

— Да, татко.

Той погледна към мама.

— Уменията на майка ти да се защитава са те изненадали, предполагам?

Не ме изненадаха. Бях подготвена от „тайната“ среща с вълка.

— Да, мосю — отвърнах, уловила погледа на мама.

— Редно е всеки тамплиер да притежава такива умения. Някой ден ти ще оглавиш Ордена. Преди това обаче ти предстои ритуалът на посвещението, а преди него ще започнеш да се обучаваш. От утре ще вземаш уроци по бойни умения.

Отново улових погледа на мама. Вече се обучавах. Уроците ми бяха започнали преди повече от година.

— Сигурно ти е трудно да приемеш промяната, Елиз — продължи татко, а мама поруменя леко. — Навярно си предполагала, че ще живееш като другите момичета на твоята възраст. Надявам се фактът, че ти е отредена друга съдба, да не те разтревожи. Вярвам, че ще положиш усилие да изпълниш достойно дълга си.

Винаги бях смятала, че съм различна от другите момичета. Сега знаех със сигурност.

На другата сутрин Рут ме облече за разходка в градината. Нервничеше, цъкаше с език и мърмореше под нос, че не бива да поемам рискове след вчерашното произшествие. Вайкаше се как сме се изплъзнали на косъм от злодея, който ни е нападнал, и как сега с мама щяхме да лежим мъртви в глухата уличка, ако не бил мистериозният джентълмен, прогонил крадеца.

Такава история бяха разказали на прислугата. Много лъжи, много тайни. Въодушевих се, че съм посветена в цялата истина. Ликувах не само защото знаех, че с нападателите се е разправила мама, а не някакъв загадъчен мъж, а и понеже бях сред малцината избраници, на които е известно семейното занятие, да не говорим за моята роля в него.

Тази сутрин се събудих с чувството, че слънце е озарило живота ми. Най-сетне скриваните истини придобиваха смисъл. Вече знаех защо семейството ни се откроява от другите и защо аз самата се отличавам от другите деца. Причината бе, че ми е отреден различен път.

И най-приятната новина: „Майка ти ще те наставлява във всичко“, така каза татко и се усмихна топло на мама, която на свой ред ме възнагради с любяща усмивка. „Е, вероятно не във всичко. По отношение на идеологията най-добре е да те напътства баща ти, Великия майстор“, добави татко.

— Франсоа, детето ще реши само — упрекна го мама. — С течение на времето ще оформи възгледите си.

— Скъпа, защо оставам с впечатлението, че днешните събития не са изненадали особено Елиз?

— За какво, мислиш, си говорим ние, дамите, докато пазаруваме?

— За обувки?

— Да — кимна тя. — Ала и за друго.

Той разбра и поклати глава, чудейки се как е възможно да не забележи какво се случва под носа му.

— Знаеше ли тя за Ордена? — попита.

— Не точно, но бе подготвена за истината — призна мама.

— А за оръжията?

— Обучава се от известно време.

Татко ми даде знак да стана.

— Да видим дали умееш да заставаш в гард, Елиз. — Той зае позицията, протегнал дясната си ръка с показалец, насочен напред като острие.

Последвах примера му. Впечатлен, татко повдигна вежди и ме заобиколи, оглеждайки стойката ми, докато аз се наслаждавах на одобрението му.

— Десничарка като баща си — подсмихна се той, — а не левичарка като майка си.

Запружинирах леко с колене, проверявайки дали съм достатъчно стабилна, и татко се усмихна отново.

— Дали един англичанин няма принос в обучението на дъщеря ни, Жули?

— Господин Уедърол ми помага да запълвам свободното време на Елиз — призна ведро тя.

— Разбирам. Забелязах, че навестява имението по-често от обикновено. Още ли има слабост към теб?

— Франсоа, смущаваш ме — укори го мама.

(По онова време нямах представа за какво става дума, разбира се. Сега обаче знам. Още повече, след като онази нощ видях колко страда горкият господин Уедърол. О, да, сега знам.)

Татко продължи със сериозно изражение:

— Жули, доверявам ти се за всичко и те подкрепям, щом си започнала да обучаваш детето. Начинанието ти несъмнено е било полезно, след като ѝ е помогнало да запази хладнокръвие при вчерашното нападение. След време обаче Елиз ще стане Велик майстор. Ще следва моя път. По отношение на бойните техники и тактиката тя ще бъде твое протеже, ала по отношение на идеологията държа да бъде мое. Разбираш ли?

— Да, Франсоа — усмихна се лъчезарно мама. — Разбирам.

С мама се спогледахме. Поредната неизречена истина.

И така, след като се освободих от ненужната загриженост на Рут, аз слязох в преддверието, готова за разходка с мама.

— Вземи Скрач и телохранител, Жули — нареди татко.

— Разбира се. — Мама посочи един от стражите, стаен в сенките, и аз усетих как внезапно къщата ни е станала по-многолюдна.

Мъжът пристъпи напред — оказа се господин Уедърол. За секунда англичанинът и татко се погледнаха предпазливо. После господин Уеръдол се поклони дълбоко и двамата се ръкуваха.

— С Франсоа разкрихме на Елиз какво я очаква — сподели мама.

Господин Уедърол ме погледна, кимна и пак се поклони дълбоко. Целуна ръката ми и аз се почувствах като принцеса.

— И какво е усещането, Елиз, да знаеш, че един ден ще предвождаш тамплиерите? — попита той.

— Много възвишено, мосю — отвърнах.

— И още как — съгласи се господин Уедърол.

— Франсоа се досети, че Елиз е започнала да се обучава — вметна мама.

Господин Уедърол се обърна отново към татко:

— Разбира се. Надявам се Великият майстор да не е недоволен, че си позволих да давам уроци на дъщеря му?

— Както обясних снощи, в това отношение се доверявам безрезервно на съпругата си. Знам, че с теб, Фреди, те са в добри ръце.

В същия момент се появи Оливие и застана на няколко крачки, докато татко не му даде знак да се приближи. Икономът се приведе и прошепна нещо в ухото на господаря си. Татко кимна и се обърна към мама:

— Трябва да вървя, скъпа. „Приятелите“ ни са дошли.

Враните, разбира се. Бяха се върнали за сутрешно крещене. Странно как истината, която бях научила, хвърляше нова светлина върху татко. Той вече не бе просто моят баща. Не бе просто съпругът на мама, а мъж с отговорности, чието внимание изискват мнозина. Мъж, чиито решения променят живота на мнозина. На излизане се разминахме с Враните. Те поздравиха учтиво мама и господин Уедърол, нахълтаха в преддверието и тутакси го огласиха с викове как трябва да отмъстят за вчерашното нападение и за смъртта на Жан.

Най-сетне тримата — мама, аз и господин Уедърол — излязохме. След като се поотдалечихме от имението, той проговори:

— Е, Елиз, как се чувстваш наистина, след като разбра какъв път ти е предначертан?

— По същия начин, както отговорих на татко — уверих го.

— Не си разтревожена? Не се боиш от отговорността, която ще поемеш?

— Господин Уедърол смята, че си твърде малка да осмислиш какъв дълг ти предстои да изпълняваш — обясни мама.

— Нищо подобно. Очаквам с нетърпение бъдещето, мосю.

Той кимна, сякаш отговорът ми го удовлетворява напълно.

— И искам по-често да ме обучаваш да се бия със сабя — добавих. — Вече не е нужно да пазим уроците в тайна.

— Именно! Ще усъвършенстваме парирането на атака и контраударите, за да впечатлиш баща си. Мисля, че ще се изненада, Елиз, когато разбере колко умело си служиш със сабята. Някой ден вероятно ще надминеш родителите си.

— О, съмнявам се, мосю.

— Фреди, не я подстрекавай! — Смушка ме с лакът мама и ми прошепна: — Между нас да си остане, но мисля, че е прав, Елиз.

Усмивката на Фреди изчезна.

— Ще обсъдим ли какво се случи вчера? — попита той.

— Опитаха се да ни убият.

— Де да бях там!

— Макар че не беше, Фреди, останахме невредими и инцидентът дори не ни разтърси дълбоко. Елиз го прие съвсем спокойно и…

— Ти я защити като лъвица?

— Направих необходимото. За жалост обаче единият избяга.

Господин Уедърол спря.

— Единият? Какво? Двама ли бяха?

Тя повдигна многозначително вежди.

— О, да. Имаше още един, по-опасният от двамата. Използваше скрито острие.

— Значи наистина са били асасини? — отбеляза англичанинът.

— Имам известни съмнения.

— Така ли? Защо?

— Той избяга, Фреди. Чувал ли си някога асасин да побегне?

— И те са хора като всички нас, а ти си сериозен противник. На негово място и аз бих се изкушил да си плюя на петите. Истински дявол си с ножа! — Той погледна през рамо и ми намигна.

Мама се усмихна доволно.

— Оценявам ласкателството ти, Фреди. У онзи мъж обаче имаше нещо съмнително. Действаше твърде… показно. Асасин е, скритото острие го доказва, но… чудя се дали е бил истински асасин.

— Трябва да го намерим и да го разпитаме.

— Непременно.

— Как изглеждаше?

Мама му го описа.

— И още нещо…

— Да?

Тя ни поведе към живия плет. Снощи, когато побягнахме от алеята, мама грабна чантата на лекаря. Взе я с нас в каретата, а после ме помоли да изтичам и да я скрия, преди да влезем у дома. Сега я подаде на господин Уедърол.

— Той я е оставил, така ли?

— Да. Извади оръжието си от нея, но няма друго.

— Нищо не ни помага да разберем кой е?

— Има нещо. Отвори я. Виждаш ли етикета?

— Чантата е изработена в Англия — учуди се господин Уедърол. — Английски асасин?

Мама кимна.

— Вероятно. Много вероятно. Не мислиш ли, че е възможно англичанин да поиска да ме убие? Обясних ясно на госпожа Каръл, че предпочитам смяна на монарха.

— Но и че не желаеш кръвопролития.

— Да. И тя сякаш се съгласи, че това е приемливо за ордена ѝ. Нищо чудно обаче да не е така.

Господин Уедърол поклати глава.

— Не ми изглежда правдоподобно. С госпожа Каръл сме сънародници, вярно, ала не страдам от излишен патриотизъм. Просто не виждам каква изгода биха извлекли. Те смятат, че влияеш положително на ордена като цяло, отстоявайки умерената линия. Убият ли те, рискуват да нарушат баланса на силите.

— Възможно е да са решили, че рискът си струва. Както и да е. Лекарската чанта, изработена в Англия, е единствената улика, която би ни помогнала да открием асасина.

Господин Уедърол кимна.

— Ще го намерим, мадам. Не се съмнявай.

Това се случи преди три години. Оттогава няма и следа от лекаря. Покушението срещу нас потъна в историята като просяк, погълнат от парижката мъгла.

13 април 1778

Искам тя да оздравее. Мечтая да настъпи ден, когато слънцето ще изгрее, прислужниците ѝ ще влязат в покоите ѝ, ще дръпнат завесите и ще я видят седнала в леглото като преродена. Искам слънцето, нахлуло през прозорците ѝ, да озари притъмнелия ни дом и да прогони скръбните сенки, блуждаещи из него, да докосне татко, да го съживи и да ми го върне. Копнея отново да чувам песни и смях от кухнята. Искам да загърбя сдържаната тъга и да се усмихвам истински, а не да прикривам болката, опустошаваща душата ми.

И повече от всичко искам мама да е пак с мен. Моята майка, моята учителка, моята наставница. Не само я искам — имам нужда от нея. Всеки ден и всеки миг се питам какъв ще е животът без нея. Знам. Немислимо е.

Искам мама да оздравее.

По-късно през същата година срещнах Арно.