Единство

12 септември 1794

Тук, предполагам, е мой ред да подхвана историята.

На другия ден се срещнахме пред храма. Тя изглеждаше изпита и бледа и сега знам защо.

Преди хиляда години Тампъл дю Маре бил построен по образеца на римския Пантеон. Над сводестата фасада — копие на прословутия купол — се издигаха високи стени. През задната порта от време на време влизаха и излизаха единствено каруци, натоварени със сено. Иначе сградата пустееше.

Елиз веднага настоя да се разделим, но аз се поколебах. Нещо в очите ѝ ме смущаваше — сякаш частица от нея беше изчезнала.

Инстинктът явно не ме е подвел. Тогава обаче сметнах странното ѝ изражение за решимост и целеустременост. А и след като прочетох дневниците ѝ, не вярвам да е предвкусвала смъртта. Предполагам, че е била готова да убие Жермен или да умре.

И вероятно е загърбила страха, забравяйки, че понякога, колкото и да си целеустремен и ловък в боя, именно страхът те запазва жив.

Преди да се разделим и да влезем в дълбините на храма, тя ме погледна многозначително:

— Ако ти се удаде сгоден случай да убиеш Жермен, използвай го.

Така и стана. Открих Жермен в храма — тъмна фигура сред влажните сиви камъни, самотен силует, стаен сред колоните.

И се възползвах от сгодния случай.

Той обаче се оказа твърде бърз. Извади меч. Навремето бих се надсмял над такова оръжие и бих го сметнал за фокусничество. Ала опитът вече ме е научил да не гледам отвисоко на всичко, което не разбирам. Жермен размаха странната сияйна сабя, от която изскачаха мълнии, и дори не си помислих да се разсмея. Върхът на оръжието му заискри и към мен се стрелнаха ослепителни лъчи, притежаващи сякаш независима воля.

— Е? Блудният асасин се завърна! — извика Жермен. — Предположих кой е виновникът, когато Ла Туш спря да изпраща лептата си. Доста вреди ми причини.

Изскочих от укритието на колоната. Скритото ми острие просия в полумрака.

— Робеспиер също е твое дело, нали? — попита той, когато застанахме лице в лице.

Усмихнах се в отговор.

— Както и да е. Терорът му изпълни предназначението си. Изляхме и оформихме стоманата. Охлаждането ще я кали.

Спуснах се напред в опит не да отблъсна, а да повредя сабята му. Успеех ли някак да го разоръжа, битката щеше да потръгне в моя полза.

— Защо си толкова нетърпелив? — попита той. — Жаждата за мъст ли те пришпорва? Толкова съвършено ли те е изваял Белек, че и сега изпълняваш волята му? Или те подтиква любовта? Дъщерята на Дьо ла Сер ли ти завъртя главата?

Скритото ми острие се стовари върху сабята му и тя проблесна гневно, сякаш ранявам плът.

Жермен обаче успя да запази равновесие и да впрегне отново силата ѝ, този път смайвайки дори мен. Мълнията ме отблъсна назад и остави овъглено петно върху плочника, а Великият майстор просто изчезна.

От дълбините на храма долетя грохот, подет от каменните стени. Изправих се на крака и тръгнах към криптата. Спуснах се по влажното стълбище и вляво от мен Елиз изникна от мрака на катакомбите. Умно. Няколко секунди не ни стигнаха да нападнем Жермен от двете страни.

(Сега осъзнавам, че тези секунди са дребната, жестока ирония на времето, отнела живота на Елиз.)

— Какво става? — попита тя, оглеждайки почернялата и огъната порта към криптата.

Поклатих глава.

— Жермен има някакво оръжие. Никога не съм виждал такова. Избяга.

Тя почти не ме погледна.

— Не мина край мен. Сигурно е долу.

Повдигнах вежди, ала я последвах по няколкото стъпала до подземието.

Нямаше никого. Пипнешком потърсих тайна врата и открих лост между камъните. Дръпнах го и вратата се отвори с глухо стържене. Пред нас се ширна просторно сводесто подземие, обрамчено от колони и тамплиерски саркофази.

Вътре стоеше Жермен. Беше с гръб към нас, ала явно ни очакваше. Веднага осъзнах, че сабята му е възстановила могъществото си, и понечих да предупредя Елиз. Тя обаче ме изпревари. Втурна се напред с гневен вик.

— Елиз! — изкрещях.

Жермен се обърна рязко, вдигна лъчистата сабя, от нея изскочи змиевидна мълния и ни принуди да потърсим укритие.

Той се засмя.

— А! Мадмоазел Дьо ла Сер също е тук! Каква среща!

— Не се показвай — прошепнах на Елиз. — Говори му.

Тя кимна и се сниши зад саркофага. Махна ми да вървя и същевременно подвикна на Жермен:

— Да не би да мислеше, че този ден няма да настъпи? Въобразяваше си, че престъплението ще ти се размине безнаказано, защото Франсоа дьо ла Сер няма синове?

— Искаш мъст значи — присмя се той. — Тесногръда си като баща си.

— А жаждата ти за власт? Не е ли егоцентрична? — отвърна тя.

— Власт ли? Не, едва ли си толкова глупава. Не ми трябва власт. Искам да въдворя ред. На нищо ли не те е научил баща ти? Орденът не проявяваше далновидност. Вторачи се в титлите — държавническите и църковните. Падна в капана, който сам измисли, за да води масите.

— Ще те убия! — извика Елиз.

— Не ме чуваш! Няма да възпреш хода на историята дори да ме убиеш. Братята ни тамплиери ще видят, че институциите рухват, и ще се приспособят. Ще се оттеглят в сенките и най-сетне ще станем тайните господари, за каквито сме предназначени. Убий ме, ако можеш! Няма да промениш нищо, освен ако не изобретиш магическа пръчка, с която да обуздаеш революционерите и да създадеш нов крал.

Изскочих от укритието си откъм сляпата точка на Жермен, ала за нещастие не успях да го довърша с острието си. Сабята му изпращя яростно и избълва синьо-бяла орбита, която не само изсвистя като топовен гърмеж, но и порази като гюлле свода около нас. В миг ме погълна каменна вихрушка и се оказах в клопката на паднала колона.

— Арно! — извика Елиз.

— Не мога да помръдна — изкрещях в отговор.

Жермен явно не бе съумял да овладее напълно оръжието си и да се предпази от силата му. Видях го как се изправя, кашляйки. Присви очи и се опита да ни различи през прашната пелена. После се олюля и явно се почуди дали да ни довърши. Размисли, обърна се и побягна към дълбините на подземието, озарен от яростно разискреното си оръжие.

Елиз погледна отчаяно към мен, после насочи очи към отдалечаващия се Жермен и пак се взря безпомощно в мен.

— Ще избяга — извика ми, разгневена от безизходното положение.

Прочетох нерешителността, изписана ясно по лицето ѝ. Двоумеше се — да остане и да остави Жермен да се измъкне, или да го догони.

Всъщност нямаше никакво съмнение какво решение ще вземе.

— Ще го настигна — заяви тя.

— Няма да успееш да го убиеш, Елиз. Не и сама. Чакай ме. Елиз!

Тя обаче бе изчезнала. Стиснах зъби, освободих се от хватката на камъка, изправих се на крака и хукнах след нея.

И ако бях стигнал няколко секунди по-рано (както споменах, всяка стъпка по пътя към смъртта ѝ бе въпрос на секунди), щях да наклоня везните на битката, защото Жермен се защитаваше ожесточено, свирепото му лице бе разкривено от усилието, а сабята му — бях решил, че е като живо същество — сякаш предчувстваше, че собственикът ѝ е на крачка от поражението… И с оглушителен трясък, последван от ослепителна експлозия, тя се разби в ръцете му.

Силният взрив ме запрати назад, но първата ми мисъл бе за Елиз. Двамата с Жермен бяха в окото на бурята.

През прахоляка зърнах червената ѝ коса. Лежеше бездиханна под колона. Коленичих до нея и взех главата ѝ в скута си.

Очите ѝ засияха. Мисля, че ме видя в секундата преди да умре. Видя ме и светлина озари очите ѝ за последен път. После помръкнаха.

След известно време отпуснах нежно главата на Елиз върху плочника, затворих очите ѝ и се изправих. Прекосих покритата с отломки зала и се изправих над Жермен. От устата му бълбукаше кръв, наблюдаваше ме с гаснещ поглед.

Коленичих. Без да откъсвам очи от неговите, вдигнах сабята си и го убих.

Когато Жермен умря, ми се яви видение.

(Спомням си за кой ли път изражението на Елиз, когато ѝ разказвах виденията си — нито неверие, нито пълно доверие.)

Този път видението бе по-различно: Някак си присъствах в него, както никога преди.

Бях в работилницата, където Жермен — далеч по-млад — майстореше тамплиерска брошка. Притисна слепоочията си и замърмори, сякаш вътрешният глас не му даваше мира.

„Какво ли му нашепва?“ — запитах се и в същия момент зад гърба ми долетя глас и ме сепна.

— Браво. Уби злодея. Чувстваш ли се удовлетворен?

Обърнах се и видях друг Жермен — по-стар, какъвто го познавах.

— О, не съм тук — обясни той. — Ала не съм и там. В момента кръвта ми изтича на пода в храма. Бащата на разума обаче явно ни предоставя възможност да поговорим.

Внезапно сцената се промени и се озовахме в тайното подземие на храма, където се състоя битката. Криптата обаче изглеждаше непокътната и нямаше и следа от Елиз. Отново се бях пренесъл в миналото и виждах как младият Жермен пристъпва към олтар, където лежат ръкописи на Дьо Моле.

— Не разбирах виденията, които ме преследваха — чух гласа на възрастния Жермен. — Видения на високи златни кули, на градове, блеснали като сребро. Мислех, че полудявам. После открих това място — тайника на Жак дьо Моле. Ръкописите му ми отвориха очите.

— И какво разбра?

— Разбрах, че някак си, през вековете, съм свързан с Великия майстор Дьо Моле. Избран съм да прочистя Ордена от развалата. Да пречистя света и да възстановя истината, завещана ни от Бащата на разума.

Сцената отново се промени. Този път се озовах в зала, където високопоставени тамплиери осъдиха Жермен и го отлъчиха от Ордена.

— Съвременниците рядко оценяват пророците — обясни ми той. — Прокуждането и унижението ме принудиха да преразгледам стратегията си, да потърся нови средства, за да постигна целта.

Сцената пак се промени. Картини от Терора се занизаха пред очите ми — гилотината се вдигаше и спускаше като неуморно тиктакащ часовник.

— Независимо от цената? — попитах.

— Новият ред никога не настъпва, без да се разруши старият. И ако у хората се насади страх от неограничената свобода, толкова по-добре. Вкусят ли хаоса, те си припомнят защо мечтаят да се подчиняват.

После сцената пак се промени и се върнахме в подземието. Този път секунди преди експлозията, отнела живота на Елиз. По лицето ѝ прочетох усилието да нанесе съкрушителния удар. Помолих се мислено да е разбрала, че е успяла да отмъсти за баща си, и това да ѝ е донесло умиротворение.

— Пътищата ни се разделят тук — каза Жермен. — Не забравяй, че напредъкът е бавен, ала неизбежен. Успя само да отложиш необратимото. Една смърт не може да спре течението. Навярно не моята ръка ще насочи човечеството по правилния път, но някой друг ще ме замести. Мисли за това, когато си спомняш за нея.

„Непременно“ — зарекох се безмълвно.

През седмиците след смъртта ѝ един въпрос не ми даваше мира. Как бе възможно да познавам Елиз по-добре от всекиго, да съм прекарал с нея повече време от всекиго, а това да се окаже безполезно накрая, защото всъщност съм се заблуждавал, че я познавам.

Познавах момичето, ала не и жената. Наблюдавах я как расте, но не успях да се насладя на разцъфналата Елиз.

И сега никога няма да успея. Бъдещето ни изчезна безвъзвратно. Сърцето ме боли за нея. Скърбя за изгубената любов, за отминалите дни и за предстоящите, които никога няма да настъпят. Скърбя за Елиз, която въпреки недостатъците си бе най-добрият човек, когото познавам.

Скоро след смъртта ѝ мъж на име Ръдок дойде да ме посети във Версай. Около него се носеше облак от парфюм, който не прикриваше отвратителната му телесна миризма. Донесе ми писмо с надпис: „Да се отвори, в случай че умра“.

Печатът бе счупен.

— Прочел си го? — попитах.

— Да, сър. С натежало сърце изпълних волята ѝ.

— „Да се отвори, в случай че умра“? — изрекох, предаден от чувството, разтреперило гласа ми.

— Да, сър. След като получих писмото, го прибрах в скрина с надеждата да не го видя никога повече.

Втренчих се в него.

— Преди да умре ли го прочете? Кажи ми истината. Защото ако си го прочел преди това, си можел да предотвратиш смъртта ѝ.

Ръдок се усмихна тъжно.

— Нима? Не мисля, господин Дориан. Войниците пишат такива писма преди битка, сър. Фактът, че размишляват върху тленността си, не ги предпазва от неизбежния край.

Разбрах, че го е прочел преди смъртта ѝ.

Намръщих се, разгънах листа и започнах да чета:

Следващият лист липсваше.

— Къде е? — обърнах се към Ръдок.

Той разпери ръце.

— Втората страница съдържа указания къде се намират писмата, които са моето изкупление. И… хмм… простете ми дързостта, но ако ви я дам, няма да разполагам с никакво средство за въздействие и с гаранция, че няма да ги използвате за собствена изгода. Тоест — да спечелите благоразположението на Братството вместо мен.

Посочих писмото на Елиз.

— Мадмоазел Дьо ла Сер ме моли да ти се доверя. Аз пък ще помоля теб да ми се довериш. Давам ти дума, че ще получиш писмата.

— Това ми стига. — Той се поклони и ми подаде втория лист от писмото.

Прочетох го до края:

— Пише ли къде са писмата? — попита Ръдок с надежда в гласа.

— Да — уверих го.

— И къде са, сър?

Погледнах го, видях го през очите на Елиз и разбрах, че някои неща са твърде важни да му ги поверявам.

— Чел си писмото. Знаеш.

— В „Обителта на отчаянието“? Звучи ли ви познато?

— Да, Ръдок, звучи ми познато. Досещам се къде са писмата и знам къде да отида. Остави ми настоящия си адрес. Ще се свържа с теб, когато ги открия. Обещавам в знак на признателност за стореното да ти помогна да спечелиш благоволението на асасините.

Той поизопна рамене.

— Благодаря ти… братко.

В каруцата на пътя седеше млад мъж. Вдигнал крака и скръстил ръце, той ме изгледа с присвити очи изпод широкополата си сламена шапка, нашарена от слънчевата светлина, проправяща си път между зелените клони над главата му. Оказа се, че чака мен.

— Вие ли сте Арно Дориан, сър? — попита ме.

— Да.

Очите му се стрелнаха към ръката ми.

— Носите ли скрито острие?

— Мислиш, че съм асасин?

— Не сте ли?

С рязко щракване острието изскочи изпод ръкава ми и просия, озарено от слънцето. Прибрах го още по-бързо.

Младият мъж кимна.

— Казвам се Жак. Бях приятел на Елиз. Тя бе добра господарка на съпругата ми Елен и близка довереница на… мъж, който живее с нас.

— Италианец? — изпитах го.

— Не, сър — усмихна се той. — Англичанин. Казва се господин Уедърол.

— Заведи ме при него — отвърнах с усмивка.

Жак подкара каруцата, а аз препуснах след него по пътя край реката. На другия бряг се простираше обширна морава, която водеше до „Мезон Роял“. Погледнах сградата с тъга и удивление. Тъга, защото ми напомняше за нея. Удивление, защото не приличаше никак на сатанинската картина, обрисувана в писмата ѝ.

Продължихме напред, заобикаляйки училището. Очевидно се бяхме насочили към лесничейската хижа, за която Елиз бе споменавала.

Не след дълго стигнахме до ниска сграда сред поляна и няколко порутени бараки, недалеч от нея. На стълбата пред верандата стоеше възрастен мъж с патерици.

Не бях виждал патериците, разбира се, ала познах смътно човека с бялата брада, когото бях зървал като дете в имението във Версай. Той принадлежеше към „другия“ живот на Елиз, на живота ѝ с Франсоа и Жули. По онова време нямах нищо общо с него. Той с мен — също.

Вече съм прочел обаче дневниците на Елиз и оценявам какво място е заемал в живота ѝ. За кой ли път се смайвам колко малко съм знаел всъщност за нея и отново скърбя за изгубената възможност да открия „истинската“ Елиз — Елиз, освободена от тайните и от отредената ѝ съдба. Понякога си мисля, че това бреме върху плещите ѝ ни е обрекло на гибел от самото начало — мен и нея.

— Здравей, синко — поздрави ме с дрезгав глас мъжът на верандата. — Много време мина. Не мога да те позная!

— Господин Уедърол — кимнах и скочих от седлото.

Завързах коня и приближих до него. Ако тогава знаех каквото знам сега, щях да го поздравя като французин — с прегръдка — и щяхме да споделим общата скръб. Все пак бяхме двамата мъже, най-близки на Елиз. Не го направих обаче — за мен той бе просто позабравено лице от миналото.

Обстановката в хижата изглеждаше спартанска. Господин Уедърол се облегна на патериците и ме подкани да седна до масата. Помоли млада жена — Елен, предположих — да ни свари кафе. Усмихнах ѝ се и тя ми отвърна с реверанс.

И на нея обърнах по-малко внимание, защото не бях чел дневниците на Елиз. По онова време пристъпвах плахо в другия живот на Елиз и се чувствах като натрапник, чието място не е там.

Жак също влезе, свали въображаема шапка и поздрави Елен с дълбок поклон и целувка. Атмосферата в кухнята бе ведра, уютна. Нищо чудно, че на Елиз ѝ е харесвало тук.

— Очаквахте ли ме? — кимнах към Жак.

Господин Уедърол седна срещу мен.

— Елиз ми писа, че вероятно ще дойдеш да вземеш куфара ѝ — отвърна замислено. — А преди няколко дни мадам Льован ни съобщи, че са я убили.

Повдигнах вежди.

— Писала ти е? И не си заподозрял, че има нещо нередно?

— Синко, имам дърво под мишниците, но не и в главата. Заподозрях, че още ми се сърди, а не че крои опасни планове.

— Била ти е сърдита?

— Разменихме си гневни думи. Разделихме се оскърбени. Оттогава не сме разговаряли.

— Разбирам. И аз съм изпитвал върху гърба си гнева на Елиз. Не е приятно.

Спогледахме се с усмивка. Господин Уедърол сведе очи и закима, потънал в сладостно-горчиви спомени.

— Да. Доста своенравна беше. — Погледна ме отново. — Това я уби, нали?

— Какво знаеш?

— Чух, че благородничката Елиз дьо ла Сер се замесила в разпра с известния майстор на сребро Франсоа-Томас Жермен. Кръстосали саби и дуелът погубил и двамата. Така ли е?

— Да. Нападна го като фурия. Трябваше да е по-предпазлива.

Той поклати глава.

— Предпазливостта не ѝ беше присъща. Добре ли се сражаваше?

— Като тигър. Истинска гордост за спаринг партньора си, господин Уедърол.

Той се засмя тъжно.

— Навремето бях спаринг партньор и на Франсоа-Томас Жермен. Не ме гледай така! Предателят Жермен шлифова уменията си срещу дървената сабя на Фреди Уедърол. По онова време бе немислимо тамплиер да се обърне срещу тамплиер.

— Немислимо? Защо? Когато беше млад, тамплиерите не бяха ли толкова амбициозни? Или ножът в гърба не се тачеше като средство за личен напредък?

— Не — усмихна се господин Уедърол. — Просто бяхме по-млади и възприемахме по-идеалистично другарите си.

Ако се срещнем отново, навярно ще си кажем повече. Тогава обаче се оказа, че двамата най-близки мъже на Елиз нямат много общи теми за разговор. Усетих, че търсим с мъка думите, и помолих да видя куфара.

Господин Уедърол ми посочи къде е и аз го сложих върху кухненската маса. Прокарах пръсти по монограма ЕДЛС и го отворих. Вътре бяха писмата, дневниците и огърлицата.

— И още нещо — каза господин Уедърол, излезе от стаята и се върна след малко с къса сабя. — Първата ѝ сабя — обясни ми и я пусна в куфара с презрително изражение, сякаш би трябвало веднага да се досетя. Сякаш тепърва ще научавам много за Елиз.

Имаше право, разбира се. Сега осъзнавам, че вероятно съм изглеждал малко надменен при първата ни среща, все едно посещавам хора, които не заслужават близостта с Елиз. Вече знам, че е точно обратното.

Излязох да натоваря съдържанието на куфара в торбите на седлото, за да ги отнеса във Версай. Тръгнах към коня си в ясната, озарена от луната нощ. Разкопчах катарамата и в същия момент надуших нещо. Нещо натрапчиво. Парфюм.

Решил, че потегляме, конят изпръхтя и зари с копито. Аз го потупах успокоително по врата и вдъхнах дълбоко да се уверя, че обонянието не ме подвежда. Облизах пръст, вдигнах го и установих, че вятърът духа откъм гърба ми. Огледах поляната. Дали момиче от училището е дошло тук по незнайна причина? Или майката на Жак?

Не, познах парфюма и зърнах човека — бялата му коса сияеше като сребро на лунната светлина.

— Какво правиш тук? — попитах го.

Ръдок излезе иззад дървото, където се криеше, и повдигна вежди.

— Е… ами, исках да се уверя, че няма да изгубя трофея си.

Поклатих раздразнено глава.

— Значи не ми вярваш?

— А ти на мен? Доверяваше ли ми се Елиз? Доверяваме ли се на някого всички ние, които живеем в тайни общества?

— Хайде. Влизай вътре — посочих хижата.

— Кой е този?

Обитателите на хижата, подготвили се за сън, се появиха отново — Елен по нощен халат, Жак по бричове, господин Уедърол — все още облечен.

— Казва се Ръдок.

Не мисля, че съм виждал по-изумително преобразяване. Лицето на господин Уедърол почервеня и на него се изписа неудържима ярост. Той впи свиреп поглед в новодошлия.

— Господин Ръдок ще си вземе писмата и ще си отиде — обясних.

— Не ми каза, че ще ги дадеш на него — изръмжа господин Уедърол.

Помислих си, че ми е омръзнало от него и колкото по-бързо приключим, толкова по-добре.

— Вие двамата май таите стара вражда — отбелязах.

Господин Уедърол не продума, смръщил вежди. Ръдок се усмихна глуповато.

— Елиз гарантира за него — уведомих господин Уедърол. — Смята, че се е променил, и му е простила греховете.

— Моля те, дай ми писмата и ще си вървя — избъбри Ръдок, без да откъсва очи от буреносното лице на господин Уедърол.

— Добре, щом искаш. — Господин Уедърол пристъпи към куфара. — Повярвай ми обаче, че ако Елиз не бе пожелала така, щеше да си ги вадиш от гърлото.

— И аз я обичах по свой начин — възрази Ръдок. — Тя ми спаси живота два пъти.

Господин Уедърол спря до куфара.

— Два пъти, а?

Ръдок закърши ръце.

— Да. Спаси ме от бесилото и от Карълови.

Господин Уедърол кимна замислено.

— Да, помня, че те спаси от бесилото. Но от Карълови…

Сянка помрачи лицето на Ръдок.

— Е, предупреди ме, че Карълови са по петите ми…

— Познаваше ги, нали? Семейство Каръл? — попита невинно господин Уедърол.

Ръдок преглътна.

— Бях чувал за тях, разбира се.

— И офейка?

— Както би направил всеки на мое място.

— Именно — кимна господин Уедърол. — Постъпи правилно, пропускайки веселбата, факт е обаче, че те не възнамеряваха да те убият.

— Добре де, Елиз ми спаси живота веднъж. Не е ли достатъчно?

— Освен ако наистина не са смятали да те убият?

Ръдок се подсмихна нервно и трескаво огледа стаята.

— Току-що каза, че не са.

— Ами ако не съм прав? — настоя господин Уедърол. Почудих се какво, по дяволите, е намислил.

— Прав си, прав си — изхленчи Ръдок.

— Откъде знаеш?

— Моля? Не разбирам…

По челото на Ръдок изби пот. Усмивката му изглеждаше крива и тревожна. Очите му се насочиха към мен, сякаш търсеха подкрепа. Не я получи. Аз наблюдавах. Наблюдавах внимателно.

— Мисля, че по онова време си работел за Карълови. Сметнал си, че са решили да ти затворят устата. Нищо чудно да е било така. Мисля, че ни даде лъжлива информация за Краля на просяците, или той е действал по поръчение на Карълови, когато те е наел да убиеш Жули дьо ла Сер. Така мисля…

Ръдок поклати глава. Опита се да си придаде изумено или възмутено изражение. В крайна сметка по лицето му се изписа паника.

— Не. Работя за себе си.

— Но имаш амбиция да се върнеш отново в Братството? — намесих се.

Той поклати отново глава.

— Не. Излекувах се. И знаеш ли кой ми помогна? Благоуханната Елиз, разбира се. Тя мразеше ордените ви. Два кърлежа, борещи се за котката, така ви нарече. Заблудени души, за такива ви смяташе. И имаше право. Каза ми, че без вас ще съм по-добре. И за това имаше право. — Той ни се озъби. — Тамплиери? Асасини? Вървете по дяволите! Приличате на старици, хванали се за косите в разпра за стари догми.

— Щом не искаш да те приемат отново в Братството, писмата не са ти нужни — отбелязах.

— Никак — настоя той.

— Защо си тук тогава?

Осъзнал, че е стигнал твърде далеч и няма връщане назад, той измъкна чевръсто два пистолета от колана си. Преди да успея да реагирам, сграбчи Елен, насочи единия пистолет към главата ѝ, а другия — към нас.

— Карълови ви поздравяват — каза той.

Елен проплака. Слепоочието ѝ побеля от натиска на дулото. Тя погледна умолително към Жак, който се бе снишил, готов да скочи, борейки се с порива да освободи Елен и да убие Ръдок и с опасението да не би да го стресне и да я простреля.

— Кои са Карълови? — попитах.

— Семейство от Лондон — отговори Ръдок, без да изпуска от поглед Жак, който се взираше яростно в него, изопнат като струна. — Отначало се надяваха да насочат френските тамплиери по избран от тях път, но после Елиз уби дъщеря им и разногласието придоби личен характер. И те, разбира се, постъпиха като всеки любящ родител, който разполага с много пари и мрежа от убийци — разпоредиха да ѝ бъде отмъстено. И не само на нея, но и на закрилника ѝ. Несъмнено ще платят щедро и за писмата.

— Елиз имаше право — отрони господин Уедърол. — Не вярваше, че Враните са се опитали да убият майка ѝ. Да, излезе права…

— Съгласен съм — кимна почти тъжно Ръдок, сякаш му се иска Елиз да е тук, за да оцени момента. И на мен ми се прииска тя да е тук, за да се насладя как го разкъсва на парчета.

— Е, всичко приключи — казах на Ръдок. — Разбираш не по-зле от нас, че няма начин да убиеш господин Уедърол и да си тръгнеш жив оттук.

— Ще видим — поклати глава той. — Отвори вратата и се отдалечи от нея.

Не помръднах. Той ме погледна предупредително и изтръгна болезнен вик от Елен, притискайки още по-силно дулото на пистолета в слепоочието ѝ. Отворих вратата и отстъпих на няколко крачки от нея.

— Ще ви предложа сделка — подхвърли Ръдок и повлече пленницата си към черния правоъгълник.

Жак не откъсваше очи от него, изгаряйки от желание да го докопа. Господин Уедърол кипеше от гняв и обмисляше трескаво положението. Аз наблюдавах и чаках, разгъвах и сгъвах пръсти, готов да извадя скритото острие.

— Неговия живот за нейния — продължи Ръдок, сочейки господин Уедърол. — Оставите ли ме да го убия, ще освободя момичето.

Лицето на господин Уедърол притъмня. Цялото му тяло излъчваше ярост.

— По-скоро сам ще си отнема живота, отколкото да позволя да ме убиеш.

— Ти решаваш. Така или иначе, преди да тръгна, трупът ти ще е на пода.

— А какво ще стане с момичето?

— Ще я пощадя. Ще я взема с мен, докато се отдалеча. Ще я пусна, щом се уверя, че не ме следите.

— Какво ни гарантира, че няма да я убиеш?

— Защо да я убивам?

— Господин Уедърол, няма начин да го оставим да отведе Елен — намесих се.

— Господин Дориан — прекъсна ме той. — Оставете ме да чуя лъжата от неговата уста, защото са му обещали възнаграждение не само за закрилника на Елиз, нали? Ще ти платят за закрилника и за камериерката ѝ, нали, Ръдок? Не възнамеряваш да освободиш Елен.

Ръдок задиша тежко. Възможностите му намаляваха с всяка изминала секунда.

— Няма да си тръгна с празни ръце, рискувайки да ме откриете и да ме убиете — заяви.

— Имаш ли избор? Или ще ни нападнеш и ще умреш и ти, или ще прекараш живота си като жигосан да умре.

— Ще взема писмата — каза Ръдок. — Дайте ми писмата и ще пусна момичето, щом избягам.

— Ще получиш писмата, но Елен няма да излезе от хижата — отсякох.

Почудих се дали осъзнава иронията, че ако не бе тръгнал след мен, ако просто бе изчакал във Версай, щях да му поднеса писмата на тепсия.

— Ще ме хванете. Още щом я освободя.

— Няма. Давам ти дума. Вземи писмата и си върви.

— Дай ми ги — реши той.

Господин Уедърол бръкна в куфара, извади купчина писма и ги вдигна.

— Ти. — Ръдок посочи Жак. — Прибери писмата в торбата на седлото ми. Доведи ми коня пред вратата и подгони коня на асасина. Побързай, ако не искаш възлюбената ти да умре.

Жак погледна първо към мен, после към господин Уедърол. Кимнахме му и той се втурна навън.

Зачакахме. Елен ни наблюдаваше притихнала над ръката на Ръдок, който ме държеше на прицел и не обръщаше особено внимание на господин Уедърол, сметнал, че той не го заплашва.

Жак се върна и впери тревожно очи в Елен.

— Готово ли е всичко? — попита Ръдок.

Прочетох плана на Ръдок в погледа му. Видях го толкова ясно, все едно го изрече дума по дума. С първия изстрел щеше да убие мен, а с втория — Жак. После да довърши Елен и господин Уедърол със сабята.

Навярно и господин Уедърол го видя. Или бе подготвил тактиката си от самото начало. Не знам, но щом Ръдок блъсна Елен напред и насочи пистолета към мен, ръката на господин Уедърол изскочи от куфара, измъкна мигом сабята на Елиз от ножницата и я улови за острието.

Тя беше много по-дълга от кама. Помислих си, че не би успял да улучи целта, но той, разбира се, владееше до съвършенство изкуството да хвърля нож. Сабята се завъртя във въздуха, аз се сниших и чух куршумът да изсвистява край ухото ми. Извадих скритото острие, готов да скоча и да го забия в Ръдок, преди да стреля отново.

В лицето на Ръдок обаче бе забита сабя. Очите му се стрелнаха в противоположни посоки, главата му се люшна назад и той залитна, забивайки втория куршум в тавана. После се строполи мъртъв на пода.

По лицето на господин Уедърол се изписа мрачно задоволство, сякаш е усмирил призрак.

Елен се втурна към Жак и после четиримата застинахме, взирайки се един в друг и в тялото на Ръдок, неспособни да повярваме, че всичко е приключило и сме оцелели.

След като се опомнихме, изнесохме Ръдок отвън, за да го погребат на другия ден. Аз улових коня си и продължих да товаря торбите на седлото. Елен ме докосна по ръката. Взрях се в очите ѝ, зачервени от сълзите, ала искрени.

— Господин Дориан, ще се радваме да останете. Може да пренощувате в стаята на Елиз — каза тя.

Оттогава живея там — далеч от погледите и вероятно далеч от ума на асасините.

Прочетох дневниците на Елиз, разбира се, и осъзнах, че макар да не бяхме заедно за дълго след детските години, аз все пак я познавам по-добре от всеки друг, защото с нея си приличаме — сродни души със сродни преживявания и почти еднакъв път през живота.

Само че, както казах преди, Елиз тръгна първа по него и първа осъзна, че между асасините и тамплиерите трябва да се възцари единство. Най-накрая в дневника ѝ открих писмо.

„Моля те, направи го за мен, Арно.“

Седя тук сега и се питам дали имам сили. Питам се дали някога ще бъда силен като нея. Надявам се.