Единство

20 януари 1793

На улицата във Версай бе спряла позната каруца. Познавах и впрегнатия в нея кон. Скочих от седлото, завързах Скрач за каруцата, разхлабих юздите, дадох му вода и потърках лице в муцуната му.

Обсипах коня си с грижи, отчасти защото го обичам и той заслужава цялото ми внимание, ала и защото отлагах момента да се изправя срещу неизбежното.

Външната стена изглеждаше занемарена. Запитах се кой ли прислужник е отговарял за нея, когато живеехме тук. Градинарите вероятно. Без тях камъните бяха обрасли с мъх и бръшлян, чиито филизи се протягаха нагоре като жилести пръсти.

Сводестата порта в стената също ми се стори едновременно позната и непозната. Оставено на произвола на стихиите, дървото се беше напукало и беше избледняло. Преди вратата вдъхваше респект, сега изглеждаше просто тъжна.

Отворих я и влязох в двора на дома, където бях отраснала.

Разрухата в парижката ни вила би трябвало да ме подготви. Едва не се разплаках обаче при вида на буренясалите цветни лехи и тревясалите пейки. На стъпало под увиснали кепенци седеше Жак. Видя ме и лицето му грейна. Говореше рядко, оживяваше се единствено в присъствието на Елен. Не продума и сега. Посочи към къщата.

Прозорците бяха преградени с дъски, мебелите — преобърнати. Същата тъжна история се повтаряше навсякъде, само че този път се натъжих още повече, защото това бе родният ми дом и всяка счупена саксия, и всеки разбит стол навяваха спомени. Докато си проправях път през разграбената къща, чух тиктакането на стария дядов часовник — толкова познат звук от детството, че за секунда застинах в пустото преддверие, борейки се с напиращите сълзи.

Бях обзета от разкаяние и носталгия. Навярно и от малко вина.

Излязох на терасата и се вгледах към моравите — някога грижливо окосени, а сега обрасли с високи плевели. На около двеста метра господин Уедърол седеше на нисък хълм, оставил патериците от двете си страни. Тръгнах към него.

— Какво правиш? — попитах го, щом приближих.

Той се сепна, но бързо се опомни и ме огледа изпитателно.

— Бях се запътил към южната морава, където тренирахме някога. Представях си обаче поляните както преди и как стигам с лекота дотам и обратно. Представите ми обаче не се оправдаха и реших, че няма да ми е толкова лесно.

— Е, и това място е хубаво.

— Зависи от компанията — усмихна се иронично той.

Възцари се мълчание.

— Измъкна се като крадец — констатира господин Уедърол след малко.

— Съжалявам.

— Предположих, че ще го направиш. Познавам те, откакто бе по-ниска от скакалец. Досещам се какво предстои, когато забележа искрите в очите ти. Е, поне си жива. Разказвай!

— С Арно летяхме с балон с нагорещен въздух.

— Нима? И как беше?

Забеляза, че се изчервявам.

— Много приятно, благодаря.

— Значи вие двамата…

— Така изглежда…

— Е, това е добре. Не бих искал да страдаш от несподелени чувства. А… — Той разпери ръце. — Всичко друго? Научи ли нещо?

— Доста. Мнозина от заговорниците вече платиха за престъпленията си. Знам и кой е заповядал да убият баща ми.

— Казвай!

— Новият Велик майстор, архитектът на преврата, е Франсоа-Томас Жермен.

— Разбира се — процеди през зъби господин Уедърол.

— Каза, че са го отлъчили от Ордена.

— Да. Беше поклонник на Жак дьо Моле, първия Велик майстор на тамплиерите. Дьо Моле загива на кладата през 1314 година, проклинайки всичко и всички. Жак дьо Моле е тъмна особа, ала навремето споменавали името му само под сурдинка, защото да подкрепяш идеите му се смятало за ерес. А Жермен… е, Жермен беше еретик. Еретик и съветник на Великия майстор. Изключиха го от ордена, за да прекратят разногласията. Баща ти умоляваше Жермен да се вразуми и го отлъчи с натежало сърце, но…

— Но го отлъчи?

— Да. Заплашиха всички членове на ордена, че ги очаква същото, ако го защитят. Не след дълго го обявиха за мъртъв и от него остана само лош спомен. Поне така мислехме. Оказва се, че сме сгрешили. Жермен е сплотявал поддръжниците си, дърпал е конците зад кулисите, пренаписвал е манифеста. А сега е узурпирал титлата Велик майстор и Орденът се чуди и мае как отначало е подкрепял безрезервно краля, а сега иска смъртта му. Отговорът е, че няма кой да му се противопостави. Шах и мат. — Той се усмихна горчиво. — Трябва да признаем, че не си поплюва.

— Скоро ще си получи заслуженото — сабя в корема.

— Твоята сабя? И как ще го направиш?

— Арно разбра, че Жермен възнамерява да присъства на екзекуцията на краля утре.

Господин Уедърол зяпна.

— Екзекуцията на краля? Значи Събранието вече е издало присъдата?

— Да. И тя е смърт.

Той поклати глава.

— Ще екзекутират краля… Как стигнахме дотук? Предполагам, че последният етап от пътуването започна миналото лято, когато двайсет хиляди парижани подписаха петиция за връщането му на трона. Преди говорехме за революция, сега — за контрареволюция.

Революционерите, разбира се, не биха позволили такъв обрат. На десети август Събранието реши да организира поход срещу двореца в Тюйлери, където кралят и Мария-Антоанета се бяха оттеглили след позорното им прогонване от Версай преди три години.

Шестстотин швейцарски гвардейци от кралската охрана загинаха в битката, защитавайки последната твърдина на краля. Шест седмици по-късно ликвидираха официално монархията.

Междувременно в Бретан и Ванде избухнаха роялистки въстания, а на втори септември прусите завзеха Вердюн, предизвиквайки паника в Париж, където се понесоха слухове, че роялистките затворници ще бъдат освободени и ще отмъстят жестоко на революционерите. Последвалата касапница, предполагам, бе изпреварващ удар, отнел живота на хиляди затворници.

После изправиха на съд краля, а днес оповестиха присъдата — смърт на гилотината.

— Ако Жермен е там, аз също ще бъда там — заявих.

— Защо? — попита господин Уедърол.

— За да го убия.

— Не мисля, че това е правилният начин, Елиз — присви очи той.

— Знам — отвърнах кротко. — Но нямам избор.

— Кое е по-важно за теб? Отмъщението или Ордена? — попита сприхаво.

Свих рамене.

— Постигна ли първото, второто ще си дойде на мястото.

— Нима? Така ли мислиш?

— Да.

— Защо? Ще убиеш настоящия Велик майстор. Вероятността да те съдят за предателство се равнява на вероятността да те приемат с разтворени обятия. Изпратих молби за помощ навсякъде. В Испания, Италия, Америка. Получих съчувствени недомлъвки, но нито едно обещание за подкрепа. И знаеш ли защо? Понеже тях ги интересува дали френският орден функционира гладко, а не как са те отстранили. Освен това Жермен несъмнено използва активно своята мрежа от връзки. Уверил е събратята ни отвъд океана, че превратът е бил необходим и френският орден е в добри ръце. Бъди сигурна също, че семейство Каръл сипят отрова по твой адрес пред всеки, склонен да ги изслуша. Не може да действаш без подкрепа, Елиз, а е факт, че не разполагаш с подкрепа. Решена си обаче, че нищо няма да те спре. От което заключавам, че не става дума за Ордена, а за отмъщение. Тоест — седя до глупачка, упорстваща да се самоубие.

— Ще получа подкрепа — настоях.

— Откъде, Елиз?

— Надявах се да се съюзя с асасините.

Той повдигна смаяно вежди, после поклати глава.

— Да сключим мир с асасините е като да построиш въздушна кула, дете. Няма да се случи, независимо какво пише в писмата на твоя приятел Хайтам Кенуей. Господин Каръл имаше право. Все едно да поканиш мангуста на следобеден чай с гърмяща змия.

— Невъзможно е да го вярваш!

— Не само го вярвам, ами го и знам, дете. Харесва ми, че се надяваш, но грешиш.

— Татко е мислел другояче.

Господин Уедърол въздъхна:

— Баща ти е искал да постигне временно примирие. Знаел е, че повече не бива да очаква. Всички го знаем. Няма да настъпи вечен мир.

21 януари 1793

Беше студено. От устите ни излитаха бели облачета и застиваха във въздуха пред нас. Стояхме на Плас дьо ла Конкорд, където щяха да екзекутират краля.

Площадът бе пълен с хора. Сякаш цял Париж, та дори и цяла Франция се бе стекла да види как умира кралят. Докъдето поглед стига, се стелеше море от хора, допреди година готови да се закълнат в преданост на монарха, а сега охотно щяха да потопят кърпичките си в кръвта му. Някои се бяха качили върху каруци, за да виждат по-добре, деца и млади жени седяха на раменете на бащите и съпрузите или любовниците си.

Покрай площада търговци бяха разпънали сергии и не се свеняха да рекламират стоките си — всяка до една „екзекуторски специалитет“. Цареше атмосфера, която мога да опиша само като празнична кръвожадност. Чудно как досега французите не бяха се наситили на кръв. Съдейки по навалицата, очевидно не бяха.

Междувременно екзекуторът обезглавяваше затворник след затворник. Осъдените крещяха и се съпротивляваха, докато ги теглеха към гилотината. Тълпата викаше, жадна за кръвта им. Стихваше в миговете, преди да я пролеят, и надаваше въодушевени възгласи, когато червените струи бликваха.

— Сигурен ли си, че Жермен ще дойде? — попитах Арно, когато пристигнахме.

— Сигурен съм — кимна той и се разделихме.

Планът бе да открием Жермен, но в крайна сметка предателят сам се показа, покатервайки се върху издигнат подиум, заобиколен от телохранителите си.

„Ето го — казах си, втренчена в него, забравила за миг за гъмжилото край мен. — Това е Франсоа-Томас Жермен.“

Знаех, че е той. Прошарената му коса бе завързана с черна панделка. Носеше мантията на Велик майстор. Почудих се какви ли мисли минават през ума на зяпачите при вида на този достолепен мъж върху платформата. Враг на революцията ли виждат? Или приятел?

Или извръщат погледи, за да не привлекат вниманието му, защото виждат мъж, от когото се страхуват? Жермен определено изглеждаше страховит. Устните му бяха извити свирепо надолу, а очите му — дори отдалеч — тъмнееха пронизващо. Нещо в погледа му вдъхваше ужас.

Кипнах от гняв. В тази мантия бях свикнала да виждам татко. Не биваше да краси тяло на самозванец.

Арно също го забеляза и успя да се промъкне по-близо до платформата. Застана пред стражите, строени пред стъпалата, за да удържат множеството. Заговори ги. Чух викове. Жермен се наведе да погледне Арно и даде знак на войниците да го пуснат да се качи.

Аз застанах на известно разстояние от подиума. Нямах представа дали Жермен ще ме познае, но наоколо имаше други познати лица. Не исках да ме забележат.

Арно пристъпи до Жермен и двамата впериха погледи към гилотината, която се повдигаше и спускаше, повдигаше се и се спускаше.

Напрегнала слух, чух Жермен да го поздравява. Арно кимна в отговор. Надявах се с помощта на вятъра и четейки по устните, да следя разговора им.

— Радвам се, че дойде да видиш прераждането на тамплиерския орден. Все пак присъстваше на зачеването му — каза Жермен.

— Смъртта на мосю Дьо ла Сер…

— Опитах се да го вразумя — продължи Жермен. — Орденът загиваше. Ламтеше за могъщество и привилегии. Бяхме забравили повелите на Дьо Моле да предвождаме човечеството към ера на ред и мир.

Изведоха краля на ешафода. Той се обърна към мъчителите си с изопнати рамене и високо вдигната глава, горд до сетния дъх. Понечи да произнесе реч, несъмнено репетирана в килията, където бе прекарал часовете преди последното пътуване до гилотината. Преди да изрече последните си думи обаче, забиха барабани и заглушиха гласа му. Смел, да, ала безпомощен докрай.

Над мен Арно и Жермен продължаваха да разговарят. Арно очевидно се опитваше да разбере подбудите на самозвания Велик майстор.

— Ти обаче реши да внесеш ред. Като убиеш главния виновник?

„Главния виновник“ — татко. Омразата, която изпитах при появата на Жермен, се засили десетократно. Прииска ми се да забия сабята си между ребрата му и да го наблюдавам как умира върху студените камъни, както бе умрял татко.

— Смъртта на Дьо ла Сер бе само първата стъпка — отвърна Жермен. — Това е кулминацията. Рухването на Църквата и на режима. Смъртта на краля.

— Какво ти е сторил кралят? — попита Арно. — Отнел ти е работата? Или съпругата?

Жермен поклати глава като учител, разочарован от ученик.

— Кралят е символ. Символите вдъхват страх, а страхът подчинява. Рано или късно обаче страхът от символите се изпарява. Както виждаш…

Облегнат на парапета, той посочи ешафода, където събориха на колене краля, лишен от последната възможност да възвърне частица от достойнството си. Брадичката му се отпусна в улея върху дръвника и голият му врата зачака гилотината.

— За тази истина умря Дьо Моле — божественото право на кралете е отражение на слънцето върху злато. И когато Църквата и Короната се превърнат в прах, онзи, който владее златото, ще определя бъдещето.

Глух ропот премина през тълпата и стихна бързо. Настъпил бе мигът. Острието на гилотината блесна и се спусна надолу с глух тропот. Главата на краля отскочи и тупна в кошницата под дръвника.

На площада се възцари гробна тишина. Сетне се надигна шум, който отначало ми се стори необясним. После го познах. Бях го чувала в „Мезон Роял“ — в класната стая, когато учениците осъзнаят колко невъзвратимо далеч са отишли и си поемат дъх, разбрали, че няма връщане назад. „Това е, изпросихме си го.“

Жермен прошепна:

— Жак дьо Моле, отмъстен си.

Едва при тези думи си дадох сметка докъде стигат фанатизмът и лудостта му. За Жермен човешкият живот не беше ценен освен с оглед на амбициите му, което в качеството му на Велик майстор на тамплиерския орден го превръщаше вероятно в най-опасния човек във Франция.

Човек, когото на всяка цена трябваше да спра.

Жермен се обърна към Арно:

— Време е да се сбогуваме. Желая ти приятен ден.

Погледна към телохранителите си и с властен жест посочи Арно:

— Убийте го.

И се отдалечи.

Втурнах се към подиума, прескачайки стъпалата наведнъж. Двама стражи тръгнаха към Арно. Ръката му се пресегна към сабята, ала така и не успя да я извади от ножницата. Моето острие замахна веднъж, дваж и нанесе два гибелни удара по сънните артерии на войниците, които залитнаха напред и челата им докоснаха дъските на платформата.

Действах бързо, но твърде кърваво и недискретно. Отблизо долетя вик — недостатъчно силен и настойчив да паникьоса тълпата, замаяна от екзекуцията, но привлече вниманието на други войници, които се втурнаха към нас.

Стрелнах се напред, опитвайки се да настигна Жермен. Повалих първия нападател, издърпах сабята и се завъртях да посека втория. Господин Уедърол би ме нахокал заради желанието ми да нанеса бързо фаталния удар, независимо дали съм защитена и уязвима за контраатака. Господин Уедърол мразеше показните, непредпазливи нападения.

Арно обаче ми се притече на помощ, убивайки трети страж. Господин Уедърол навярно щеше да ми прости.

За секунди пред краката ни имаше три трупа. Прииждаха още обаче. Зърнах Жермен, който явно бе забелязал как везните се накланят в наша полза и тичаше към каретата, очакваща го на шосето до площада.

Пътят ми бе отрязан. Нямаше как да го настигна, но Арно…

— Какво правиш? — изкрещях му. — Догони Жермен!

Отблъснах първия нападател и видях как Жермен се отдалечава.

— Няма да те оставя да умреш — извика в отговор Арно, готов да посрещне войниците, качващи се по стъпалата.

Нямаше да умра обаче. Вече бях открила изход. Погледнах към каретата, видях как вратата се отваря и Жермен понечва да се качи. Размахах диво сабята, прескочих парапета, приземих се лошо на земята, но недостатъчно лошо да загина от сабята на страж, решил, че му се удава възможност да ме довърши и платил за самонадеяността си със стомана в корема.

— Спри! Няма смисъл! — изкрещя ми Арно, забелязал как отряд войници обграждат платформата като жива бариера между мен и…

Жермен. Той скочи в каретата и затръшна вратата. Кочияшът шибна конете с камшика, те изопнаха вратове, напрегнаха хълбоци и препуснаха напред.

Проклятие!

Обърнах се към стражите, готова да ги атакувам, но Арно ме сграбчи за ръката.

— Не, Елиз.

Отскубнах се от него. Войниците пристъпваха към нас с извадени саби. В очите им блестеше увереност, вдъхновена от численото превъзходство. Оголих зъби.

Арно ме сграбчи отново за ръката и ме повлече към безопасността и анонимността на тълпата. Запроправя си път през стъписаните зяпачи към дълбините на човешкото море, далеч от стражите.

Спря едва когато излязохме от площада и свърнахме по безлюдна улица.

— Избяга ни, по дяволите! — излях яда си върху него. — Пропиляхме единствената си възможност.

— Не е единствена — настоя той. Забелязал настървението ми, добави: — Ще открием друга следа…

Кипнах.

— Няма да успеем! Вече знае, че сме по петите му, и ще си отваря очите на четири! Предостави ти се златна възможност да го убиеш, а ти отказа да се възползваш.

Той поклати глава.

— За да спася живота ти — напомни ми.

— Не е твой, та да го спасяваш.

— Какви ги говориш?

— Готова съм да умра, за да отмъстя на Жермен. Ако не ти стига смелост… не ми е нужна помощта ти.

Бях искрена, читателю. Докато пиша тези редове, размишлявам над гневните думи, които си разменихме, и съм сигурна, че изрекох истината — и тогава, и сега.

Навярно не изпитваше към татко толкова дълбока преданост, колкото твърдеше.

Не, не се нуждаех от помощта му.

10 ноември 1793

Започна Терорът.

Гилотинираха стотици „врагове на революцията“, обвинени, че са противници на свободата, запасяват се със зърно, помагат на чужди армии. Нарекоха гилотината „народния бръснач“ и той работеше неуморно, посичайки по две-три глави дневно само на площад „Революция“. Франция тръпнеше от страх пред неумолимото му острие.

Колкото до събитията, по-близки до сърцето ми, чух, че Арно изпаднал в немилост в Братството.

— Отлъчили са го — прочете господин Уедърол, получил дългоочаквано писмо чрез някога ненадминатата си съобщителна система.

— Кого? — попитах.

— Арно.

— Ясно…

Той се усмихна.

— Преструваш се на безразлична, а?

— Не се преструвам, господин Уедърол.

— Още не си му простила?

— Обеща ми, че ако му се удаде възможност, ще я използва. Не изпълни дадената дума.

— Постъпил е правилно — рече господин Уедърол.

— Моля? — попитах.

Всъщност не „попитах“, а процедих през зъби. Истината е, че от седмици, дори месеци, отношенията ми с господин Уедърол бяха обтегнати. Животът се свеждаше до безкрайно чакане. Всеки ден се тревожехме дали ще открием Жермен първи, или той ще ни изпревари; всеки ден търсехме писма в непрекъснато променящи местоположението си „пощенски кутии“. Обаче осъзнавахме, че водим изгубена битка.

Не можех да преглътна факта, че Жермен бе толкова близо до сабята ми. Господин Уедърол също се гневеше, но по различни причини. Смяташе ме за твърде безразсъдна и неуравновесена, макар да не го изричаше гласно. Съветваше ме да проявя търпение и да издебна подходящия момент, следвайки тактиката, с която Жермен бе завзел Ордена ни. Господин Уедърол ме упрекваше, че мисля със сабята си. Опитваше се да ме убеди, че родителите ми никога не биха прибързвали толкова непредпазливо. Използваше всеки възможен трик, а сега включи и Арно в репертоара си.

— Арно е постъпил правилно — повтори той. — Рискувала си да ти прережат гърлото. Чудно как сама не си го прерязала, доколкото те познавам.

Изсумтях възмутено и огледах с ненавист стаята — топла и уютна, ала на мен ми се струваше тясна и задушна. Цялата хижа се бе превърнала в символ на бездействието ми.

— Какво да направя тогава? — попитах.

— Ако наистина държиш на Ордена, най-добре е да предложиш мир. Да предложиш да служиш на Ордена.

Зяпнах.

— Да отстъпя?

— Не, да сключиш мир. Да преговаряш.

— Но те са ми врагове. Не мога да преговарям с врагове.

— Погледни от друг ъгъл, Елиз — настоя господин Уедърол с най-убедителния си тон. — Склонна си да сключиш мир с асасините, а отказваш да преговаряш със своите хора. Така изглежда.

— Асасините не убиха баща ми — просъсках. — Мислиш, че мога да сключа мир с убийците на татко?

Той разпери ръце.

— Исусе, а тя уж смята, че тамплиерите и асасините могат да се сдобрят ей-така! Ами ако всички са като теб, а? „Искам да отмъстя независимо от последствията!“

— Необходимо е време — признах.

Той повдигна вежди.

— Точно това можеш да направиш. Да чакаш. Отвътре ще успееш да постигнеш повече, отколкото отвън.

— И те го знаят! Ще ме посрещнат с усмихнати лица и ножове зад гърба.

— Няма да убият миротворец. Всички ще го заклеймят като непочтено дело, а сега на Ордена са необходими спокойствие и единомислие. Не, ако заложиш на дипломацията, ще ти отвърнат с дипломация.

— Не си сигурен.

Той сви рамене.

— Не съм. Вярвам обаче, че да рискуваш да умреш по този начин е далеч по-добре, отколкото да рискуваш да умреш по твоя начин.

Станах и го погледнах смръщено.

— Това ли ме съветваш? Да се помиря с убийците на татко?

Той ме погледна с тъжни очи — възрастен човек с патерици — защото и двамата знаехме как ще свърши разговорът ни.

— Да. Като твой закрилник те съветвам да постъпиш така.

— Тогава се смятай за уволнен — отсякох.

Той кимна.

— Да си тръгна ли искаш?

Поклатих глава.

— Не. Искам да останеш.

Тръгнах си аз.

2 април 1794

Завръщането в имението във Версай бе болезнено, но ме информираха, че Арно е отседнал там, и нямах друг избор.

Отначало се усъмних, че са ме подвели, защото къщата беше дори в по-лошо състояние. Знаех обаче, че Арно е приел тежко отлъчването от братството на асасините и вече го смятат за местния пияница.

— Изглеждаш отвратително — казах му, когато най-сетне го открих в кабинета на татко.

Той ме погледна, после извърна глава.

— Ти изглеждаш, сякаш искаш нещо от мен.

— Интересно заключение, след като потъна вдън земя.

Той изсумтя презрително.

— Показа ми ясно, че вече не се нуждаеш от услугите ми.

Усетих как кипва от гняв.

— Не смей да ми говориш така! Какво да ти кажа, Елиз? Че съжалявам, задето не те оставих да умреш? Прости ми, че бях по-загрижен за теб, отколкото да убия Жермен?

Да, сърцето ми омекна. Малко.

— Мислех, че искаме едно и също нещо.

— Аз исках теб. Съвестта не ми дава мира, че нехайството ми уби баща ти. Целта ми е да поправя грешката и да не позволявам да се повтори. — Той сведе очи. — Сигурно си намислила нещо? Какво?

— Париж се саморазрушава. Жермен е опорочил революцията. Гилотините вече работят денонощно.

— И какво да направя?

— Арно, когото обичах, не би ми задал такъв въпрос. — Махнах с ръка, сочейки бъркотията в кабинета на баща ми. Тук научих какво място ми е отредено в тамплиерския орден, тук разбрах за асасинското потекло на Арно. Сега стаята приличаше на кочина. — Това не ти подхожда. Връщам се в Париж — добавих. — Ще дойдеш ли с мен?

Той отпусна рамене и за миг си помислих, че между нас всичко е свършено. Тайните са отровили чистия кладенец на любовта ни. Осакатили са амбициите, които другите са имали за нас.

Той обаче се изправи, сякаш е решил. Вдигна глава, погледна ме с подути очи, изпълнени обаче с възродена целеустременост.

— Не още — каза ми. — Първо ще се погрижа за Ла Туш.

А! Алоис ла Туш, новото попълнение в нашия — или трябва да го наричам „техния“ — Орден? Мъж, осакатявал просяци и ръкоположен за тамплиер с благословията на Жермен. Заслужаваше смърт, но все пак.

— Необходимо ли е? — попитах. — Колкото повече се бавим, толкова по-вероятно е Жермен да се измъкне.

— Ла Туш тъпче Версай от месеци. Отдавна трябваше да разреша проблема.

— Добре — кимнах. — Ще отида да намеря превозно средство. Пази се!

Той ме погледна. Усмихнах се и поправих пожеланието:

— Гледай да не те заловят.

3 април 1794

— Париж се промени много, откакто го напусна — казах му на другия ден, когато поехме с каруцата към града.

Той кимна.

— Доста неща трябва да се сложат в ред — кимна той.

— И още не сме открили къде е Жермен.

— Не е съвсем вярно. Разполагам с име.

— Име?

— Робеспиер.

Максимилиан дьо Робеспиер. Не какво да е име! Наричаха го Неподкупния, оглавяваше якобинците и до голяма степен — Франция. Тоест, мъж с огромна власт.

— Кажи ми какво знаеш.

— Видях всичко, Елиз. — Той сбърчи чело, сякаш угнетен от спомена.

— Какво значи „всичко“? — попитах предпазливо.

— Виждам неща. Както когато убих Белек. Помниш ли? Виденията ми помагат да разбера какво да предприема.

— Обясни ми по-подробно — подтикнах го, обзета от желание да ми разкрие истината и същевременно от колебание дали искам да я чуя.

— Казах ти, че убих Сивер.

Свих устни. Предпочитах да забравя.

— Тогава също имах видение — продължи Арно. — Видях как баща ти отказва на Сивер да го допусне на тамплиерско съвещание и така посява у него семената на омразата. Видях как Сивер се съюзява с Краля на просяците и двамата нападат баща ти.

— Двама срещу един — процедих през зъби.

— О, баща ти се сражава храбро и успя да извади окото на Сивер, както вече ти разказах. Всъщност би надделял, ако Краля на просяците не се бе намесил.

— Видял си как се случва?

— Да, като насън.

— Така ли разбра, че са използвали тамплиерска брошка?

— Да.

— Как го правиш? — прошепнах.

— Според Белек някои хора се раждат с такава способност. Други я овладяват чрез обучение.

— И ти си от онези, които я притежават по рождение.

— Така изглежда.

— Какво друго знаеш?

— От Краля на просяците научих, че се е опитвал да спечели благоволението на баща ти, но той го е отблъснал. Видях Сивер да му дава брошката с обещание „господарят“ му да му помогне.

— Господарят му? Жермен?

— Именно. Тогава обаче не знаех, че е Жермен. Видях човек в мантия да приема Краля на просяците в тамплиерския орден.

Помислих си за господин Уедърол и ме жегна разкаяние, че се разделихме оскърбени. Прииска ми се да споделя с него, че предположенията ни се оказаха правилни.

— Краля на просяците е получил награда, че е убил татко? — попитах.

— Вероятно. Когато убих мадам Льовеск, прозрях плановете на тамплиерите да вдигнат цената на зърното. Видях и как баща ти изключва Жермен от Ордена. Жермен крещеше името на Дьо Моле, когато го издърпваха от стаята. Видях как по-късно се свързва с мадам Льовеск и тамплиерите заговорничат да разпространяват унищожителна за краля информация. Жермен каза, че когато екзекутират краля като обикновен престъпник, ще разкрие пред света истината за Жак дьо Моле. Видях и как Жермен представя съмишлениците си на Максимилиан Робеспиер.

8 юни 1794

Установих, че почти не помня времето, когато улиците на Париж бяха изпълнени с хора. Бях станала свидетел на толкова бунтове и екзекуции, на толкова проляна кръв. Сега градът се бе стекъл отново на Шам дьо Мар. Този път обаче цареше различна атмосфера.

Преди парижаните се готвеха за битка, готови да убиват и да умрат, ако се наложи. Преди те се събираха, за да вдишат миризмата на кръвта от ешафода, а сега бяха дошли да празнуват.

Бяха подредени в колони: мъжете от едната страна, жените — от другата. Мнозина носеха цветя, букети, дъбови клонки и знамена. Всички бяха обърнати към изкуственото възвишение в средата на парка, където се надяваха да видят своя нов водач.

Това бе Фестивалът на абсолюта, организиран по идея на Робеспиер. Други революционни фракции бяха крайни противници на религията, ала Робеспиер разбираше могъществото ѝ. Знаеше, че простолюдието се нуждае от вяра и иска да се уповава в нещо.

Мнозина републиканци настояваха за „дехристиянизация“. Робеспиер обаче отстояваше друг възглед. Бе решил да създаде ново верую и култ към нехристиянско божество — Върховното същество. Преди месец той оповести раждането на нова държавна религия с декрет, според който „френският народ приема върховенството на Абсолюта и безсмъртието на душата“.

С Празника на Върховното същество Робеспиер целеше да убеди хората колко прекрасна е идеята му. Нямам представа какви бяха истинските му подбуди. Според Арно обаче той бе марионетка на Жермен. Случващото се днес не обслужваше интересите на народа, а на бившите ми побратими тамплиери.

— Няма как да се доберем до него по време на фестивала — разколеба се Арно. — По-добре да се оттеглим и да изчакаме по-добра възможност.

— Продължаваш да мислиш като асасин — пошегувах се. — Този път аз имам план.

Той повдигна вежди, но се престорих, че не забелязвам ехидното му изражение.

— Нима? Какъв план? — поинтересува се той.

— Мисли като тамплиер.

В далечината проехтяха артилерийски залпове. Тълпата притихна за миг и двете колони тръгнаха към възвишението.

Бяха хиляди. Пееха и крещяха:

— Да живее Робеспиер!

Навсякъде се вееха трикольори.

Колкото повече приближавахме до хълма, толкова по-често виждах белите бричове и двуредните жакети на националните гвардейци. Всички носеха саби, мускети и байонети и се бяха строили като бариера между тълпата и възвишението, където Робеспиер щеше да произнесе реч. Спряхме пред тях и зачакахме.

— А сега какво? — попита Арно.

— Робеспиер е недосегаем. Половината гвардия го пази — посочих войниците.

— Което и казах — сбърчи чело Арно.

Недалеч от мястото, където бяхме застанали, имаше голяма шатра, обградена от бдителни гвардейци. Вътре бе Робеспиер и безспорно се подготвяше за великата реч като актьор преди спектакъл, въплътил се в ролята на царствена, достолепна особа. Всъщност едва ли някой се съмняваше кого символизира Върховното същество — чух мнозина да си шушукат по пътя до „арената“. Вярно, настроението бе празнично, но не липсваше и ропот, макар и приглушен. Осени ме идея.

— Не е чак толкова популярен — казах на Арно. — Чистките, култът към Върховното същество му спечелиха достатъчно врагове. Ако го дискредитираме…

— Особено пред многобройна публика.

— Именно. Представим ли го като опасен безумец, могъществото му ще се изпари като априлски сняг. Необходимо ни е само убедително свидетелство.

Робеспиер се изкачи на върха на възвишението и подхвана:

— Най-сетне настъпи щастливият ден, когато френският народ ще освети върховенството на Абсолюта. — Запроправях си път през тълпата, която попиваше всяка негова дума, и си помислих: „Той наистина успява. Сътворява нов бог и е сигурен, че ще прегърнем вярата му.“ — Той не създава крале, които да поглъщат алчно човешката раса, не създава свещеници, които да ни впрягат като животни в кралския впряг… — Богът му несъмнено подхождаше на революцията. Не след дълго речта приключи и множеството поздрави водача си с въодушевен рев. Навярно дори скептиците се бяха заразили от всеобщата радост. Ако не друго, Робеспиер поне бе накарал разединеното гражданство да го аплодира в един глас.

Междувременно Арно се беше вмъкнал в шатрата на Робеспиер и търсеше улика, която да компрометира върховния ни лидер. Появи се с писмо, което доказваше безспорно връзката на Робеспиер с Жермен. Прочетох го:

Имаше и списък.

— Списък с имена на петдесетина депутати в Учредителното събрание — обясни Арно. — Всичките написани с почерка на Робеспиер и до един негови противници.

Засмях се.

— Добрите господа ще се заинтригуват много, че са в списъка му. Първо обаче… — Посочих няколко бурета с вино недалеч от нас. — Мосю Робеспиер си е донесъл освежителни напитки. Отвлечи вниманието на стражите. Хрумна ми нещо.

Изпълнихме добре задачите си. Арно се погрижи списъкът да стигне до знанието на неколцина от най-яростните критици на Робеспиер, а аз междувременно „кръстих“ виното му.

— Какво сипа вътре? — попита Арно, когато зачакахме зрелището да започне — Робеспиер да подхване нова реч под влиянието на моя специалитет.

— Стрито мораво рогче. В малки дози причинява халюцинации и несвързано бръщолевене.

Арно се усмихна.

— Е, значи ще е интересно.

Оказа се прав. Робеспиер ту бъбреше небивалици, ту заваляше неразбираемо думите, а когато противниците му го предизвикаха, размахали списъка, той не успя да отговори смислено.

Накрая заслиза от възвишението, съпроводен от дюдюкане, и навярно чудейки се как е възможно фестивалът да започне толкова добре и да завърши толкова зле.

Питах се дали усеща намеса в развоя на събитията. Ако беше тамплиер, би трябвало да е свикнал. Както и да е, славата му бе помръкнала. Оставаше само да чакаме.

27 юли 1794

Прочетох отново последното изречение: „Оставаше само да чакаме“.

Да му се не види! Чакането ме влудяваше.

Въртях се по голите подове на празната вила, стиснала сабята. Тренирах уменията си и внезапно се озърнах, търсейки с поглед господин Уедърол, който обикновено ме наблюдаваше, облегнат на патериците. Обясняваше ми, че заемам неправилна стойка или усложнявам ненужно стъпките.

— И престани да се перчиш! — добавяше накрая.

Ала той не бе тук. Бяха сама. Опитът би трябвало да ме е научил, че самотата не ми се отразява добре. Оставаше ми твърде много време за размисли и спомени.

Сама се превръщах в рана, посипана със сол.

Ето защо днес надминах себе си.

Всичко започна с новина, която ме изтръгна от бездействието, и със среща с Арно. Съобщих му, че са арестували Робеспиер.

— Отправил заплаха за чистка срещу „враговете на държавата“. Сутринта ще го екзекутират.

Трябваше да говорим с него преди това, разбира се, но в затвора „Фор л’Евек“ се натъкнахме на истинска касапница. Бяха избили ескорта на Робеспиер, навсякъде имаше трупове, но от самия Робеспиер нямаше и помен. От ъгъла долетя стенание и Арно коленичи до страж, подпрян на стената с окървавени гърди. Посегна да разкопчае мундира на войника, да открие раната и да я превърже.

— Какво стана? — попита той.

Пристъпих по-близо да чуя отговора. Докато Арно се опитваше да помогне на стража, аз прескочих локва кръв и сведох ухо до устните му.

— Комендантът отказа да приеме затворниците — разкашля се умиращият мъж. — Докато чакахме заповед, ни нападнаха отряди на Парижката комуна. Отведоха Робеспиер и другите осъдени.

— Къде?

— Натам — посочи той. — Едва ли са стигнали далеч. Половината град се е обърнал срещу Робеспиер.

— Благодаря.

Би трябвало да помогна да превържем раните му, разбира се. Не биваше да хуквам да търся Робеспиер. Постъпих лошо.

Ала последвалото бе още по-лошо.

Робеспиер се бе опитал да избяга, но както се случваше често напоследък, с Арно осуетихме плановете му. Открихме го в Отел дьо Вил, изпреварвайки войските на Конвента.

— Къде е Жермен? — попитах го.

— Не бих ви казал за нищо на света.

И аз го направих. Това ужасно нещо — доказателството, че съм се променила до неузнаваемост и оттук нататък не мога да предотвратя промяната, защото съм стигнала твърде далеч.

Измъкнах пистолета от колана си и макар Арно да вдигна ръка да ме спре, насочих дулото към Робеспиер, прицелих се в него през мъгла от омраза и стрелях.

Изстрелът проехтя като топовен залп в стаята. Куршумът се заби в брадичката му, която изхрущя и увисна. От устните и венците му шурна кръв и обагри пода. Той закрещя и се загърчи, ококорен от ужас и болка, стискайки с длани разбитата си и кървяща уста.

— Пиши — наредих му.

Надвесен над листа, той плъзна едва-едва перото по него, а от лицето му шурна още повече кръв.

Пренебрегнала ужасения поглед на Арно, грабнах листа и се втренчих в нечетливата дума.

— Храма! Как не се досетих!

Войниците на Конвента наближаваха. Чувахме трополящите им ботуши. Погледнах към Робеспиер.

— Надявам се да се насладиш на революционното правосъдие, мосю — казах му на изпроводяк.

С Арно излязохме от стаята, загърбили хлипащия Робеспиер и част от моята човечност.

Тези неща… Представям си, че ги върши друг човек — „друго аз“, над което не упражнявам власт и чиито действия мога само да наблюдавам с безучастно любопитство.

Това, предполагам, свидетелства не само че не изпълних съветите на господин Уедърол и на родителите си, а и че съм заболяла от някаква нелечима зараза на разсъдъка. Единственият изход е да изрежа инфектираната част от разума си и да се надявам ампутацията да ме пречисти.

Не я ли преживея обаче…

Ще приключвам с дневника. Поне за тази нощ. Трябва да напиша няколко писма.