Единство

25 април 1790

Минаха шест месеца, откакто за последно писах в дневника си. Шест месеца, откакто скочих от Пон Мари в мразовитата октомврийска нощ.

Известно време, разбира се, останах на легло, изгаряща от треска, повалила ме два дни след гмуркането в Сена. Горкото ми изнемощяло тяло се затрудняваше да се пребори едновременно с треската и със счупените ребра. Елен твърди, че съм висяла на косъм между живота и смъртта.

Ще приема, че не преувеличава. Лично аз отсъствах духом, ако не телом — халюцинирах, бълнувах нощем, крещях.

Спомням си единствено как се събудих една сутрин и видях угрижените им лица, надвесени над леглото — Елен, Жак, господин Уедърол.

— Треската си отиде — каза Елен и на лицата им се изписа облекчение.

Няколко дни по-късно господин Уедърол дойде в спалнята ми и седна на ръба на леглото. В хижата не спазвахме строга етикеция. Една от причините да ми харесва животът в нея. Така фактът, че съм принудена да се крия от враговете си, ставаше малко по-поносим.

Известно време поседяхме мълчаливо като стари приятели, които не се страхуват от тишината. Отвън чувахме как Елен и Жак се смеят звънко. Някой притича под прозореца и с господин Уедърол се спогледахме и се усмихнахме многозначително. После той сведе глава и продължи да подръпва брадата си, какъвто навик беше придобил напоследък.

— Как би постъпил татко, господин Уедърол? — попитах най-сетне.

Неочаквано той се засмя.

— Щеше да потърси помощ от другата страна на морето, дете. От Англия вероятно. Какви са отношенията ти с английските тамплиери, ако не е тайна?

Изпепелих го с поглед.

— Какво друго?

— Е, би се опитал да сплоти поддръжниците си. И преди да ме прекъснеш, какво мислиш, че правех, докато ти крещеше и се потеше в леглото? Търсех подкрепа!

— И?

Той въздъхна.

— Не постигнах кой знае какво. Мрежата ми лека-полека занемява.

Свих колене и ги обгърнах с ръце. Прониза ме болка в ребрата, все още незаздравели напълно.

— Какво значи „занемява“?

— Значи, че от няколко месеца изпращам писма и получавам уклончиви отговори. После никой не ми отговаря. Не искат да разговарят с мен — с нас — дори тайно. Казват, че има нов Велик майстор и ерата на семейство Дьо ла Сер е отминала. Хората, които благоволяват да ми пишат, не подписват писмата си. Умоляват ме да ги изгоря, щом ги прочета. Който и да е новият водач, явно ги е наплашил.

— Ерата на семейство Дьо ла Сер е отминала? Така ли казват?

— Да, дете. Положението е сериозно.

Засмях се сухо.

— Не знам, господин Уедърол, дали да се обиждам, или да съм благодарна, когато ме подценяват. Ерата на семейство Дьо ла Сер не е отминала. Кажи им го. Кажи им, че ерата на Дьо ла Сер няма да отмине, докато в тялото ми има капчица живец. Заговорниците мислят, че ще се измъкнат безнаказано. Наистина ли смятат, че няма да им отмъстя за смъртта на татко и за отлъчването на семейството ми от Ордена? Значи заслужават да умрат заради глупостта си.

Старият ми приятел настръхна.

— Знаеш ли какво правиш? Позволяваш на жаждата за мъст да те обсеби.

Свих рамене.

— Наричай го, както искаш. Според мен е ответен удар. Каквато и дума да използваме обаче, не бива повече да бездействам, скрита в училище за момичета, и да се надявам, че някой ще изпрати писмо в тайната ни пощенска кутия. Смятам да отвърна на удара, господин Уедърол. Кажи го на агентите си.

Той обаче умееше да убеждава. А и уменията ми бяха закърнели, тялото ми беше изтощено (ребрата още ме боляха). Затова останах в хижата, а той продължи да пише писма и да се опитва да сплоти поддръжниците ни.

Съобщиха ми, че и последният прислужник е напуснал имението ми във Версай. Копнея да се върна там. Не бива, разбира се, защото не е безопасно. Принудена съм да оставя обичния семеен дом на милостта на грабителите.

Обещах на господин Уедърол да бъда търпелива и съм търпелива. Засега.

16 ноември 1790

Седем месеца писахме писма и в резултат разбрахме само едно — че съюзниците и приятелите ми са бивши съюзници и приятели.

Чистката приключи. Някои ме предадоха, подкупиха мнозина, а трети — по-упоритите, опитали се да ме подкрепят като мосю Льо Фаню — обезвредиха по други начини. Една сутрин прерязали гърлото на Льо Фаню, изнесли го гол и с краката напред от парижки бордей и го хвърлили на улицата. Заради този позор го изключили посмъртно от тамплиерския орден, а съпругата и децата му, които при други обстоятелства щяха да получат финансова помощ, били обречени на нищета.

Льо Фаню обичаше семейството си и беше предан на съпругата си Клер. Не само не би стъпил в бордей, но и предполагам, че би се чудил какво да прави, ако случайно се озове на такова място. Никой не заслужава по-малко сполетялата го участ.

Ето как плати за подкрепата, оказана на семейство Дьо ла Сер. Отнеха му всичко — живота, достойнството, честта.

Разбрах, че всеки член на Ордена, отказвал досега да се подчини, след този случай ще сведе глава, уплашен от грозящия го позор. И, естествено, очакванията ми се оправдаха.

— Искам да се погрижим за децата и съпругата на господин Льо Фаню — казах на господин Уедърол.

— Мадам Льо Фаню погуби децата си и се самоуби — уведоми ме той. — Предпочете смъртта пред позора.

Затворих очи, поех си дълбоко дъх и издишах, опитвайки се да овладея гнева си. В списъка се прибавяха още невинни жертви.

— Кой е той, господин Уедърол? — попитах. — Кой дърпа конците?

— Ще разберем — въздъхна той. — Не бой се.

Не предприехме нищо обаче. Враговете ми несъмнено смятаха, че са успели да осъществят преврата, и вече не представлявам опасност. Грешаха.

12 януари 1791

Възстанових уменията си да се сражавам със сабя и дори ги усъвършенствах. Предупредих господин Уедърол, че скоро ще си тръгна, защото тук не постигам нищо. Обясних му, че всеки ден, прекаран в хижата, е загубен и ме отдалечава от ответния удар. Той се опита да ме убеди да остана. Както винаги очакваше отговор на поредното писмо. Искаше да проследи още една следа.

Когато доводите му се изчерпаха, опита да ме заплаши. Тръгна ли, ще разбера какво е да те наложат с потния край на патерица. Бих ли се осмелила?

Продължавам да проявявам (не)търпение.

26 март 1791

Тази сутрин господин Уедърол и Жак се върнаха от „пощенската станция“ в Шатофор часове след уречения час — толкова късно, че бях започнала да се тревожа.

Обмисляхме да преместим пощенската станция — рано или късно някой щеше да се появи. Поне според господин Уедърол. Въпросът дали да я преместим се бе превърнал в поредното оръжие във войната помежду ни — да остана или не (да остана според него), да тръгна или не (да тръгна според мен). Вече бях възстановила силите си и бездействието ме гнетеше. Представях си как безименните ми врагове тържествуват и със злоради лица вдигат язвителни наздравици в моя чест.

— Това е някогашната Елиз — предупреди ме господин Уедърол. — И по-точно младата Елиз, която идва в Лондон и предизвиква вражда, чиито последици още не сме преодолели.

Имаше право, разбира се. Исках да бъда по-зряла, по-хладнокръвна, по-достойна за водач. Татко никога не прибързваше.

От друга страна, копнеех да направя нещо. Все пак по-трезвомислещо и послушно момиче би изчакало да завърши образованието си. Младата Елиз обаче не я свърташе — скочи в карета, пое към Кале и животът ѝ започна. Фактът, че сега бездействам, ме изнервяше и ядосваше. Всъщност още повече подклаждаше гнева ми. А той бе достатъчно силен.

В крайна сметка случилото се тази сутрин ме подтикна да не отлагам повече. С обезпокоително закъснение господин Уедърол най-сетне се върна от Шатофор и аз изтичах в двора да го посрещна.

— Какво стана? — попитах нетърпеливо, помагайки му да слезе от каруцата.

— Честно казано, извадихме голям късмет, че този младеж мрази миризмата на сирене. — Той посочи Жак.

— Какво имаш предвид? — повдигнах вежди.

— Докато ме чакаше пред магазина, се случило нещо странно. По-скоро видял нещо странно. Край входа се навъртало момче.

Бяхме преполовили пътя до хижата, където възнамерявах да сваря кафе на господин Уедърол, преди да ми разкаже всичко. Думите му обаче ме стъписаха и спрях рязко.

— Моля?

— Някакъв гаврош. Просто се шляел наоколо.

Чудо голямо, подсмихнах се, гаврош да се размотава из градски площад. Господин Уедърол обаче смръщи вежди.

— Не просто гаврош, а много любопитен дрипльо. Заговорил Жак, докато ме чакал отвън. Попитал го дали е виждал мъж с патерици да влиза в магазина за сирене тази сутрин. Жак е съобразителен младеж. Отговорил, че не е виждал мъж с патерици, но ще се оглежда. „Хубаво, аз ще се навъртам наоколо“, казало момчето. „Ще получиш монета, ако ми кажеш нещо полезно“. Според Жак младият мошеник е на не повече от десет години. Откъде мислиш взема пари да плаща на информатори?

Свих рамене.

— Някой му плаща, разбира се! Детето работи за тамплиерите, които заговорничат срещу нас, или да не се казвам Фреди Уедърол. Открили са пощенската ни кутия, Елиз. Търсят те и отсега нататък ще я наблюдават.

— Говори ли с момчето?

— Не. На проклет идиот ли ти приличам? Жак влезе в магазина и ми разказа какво се е случило. Излязохме през задния вход и се върнахме вкъщи по дългия маршрут, за да се уверим, че не ни следят.

— И следяха ли ви?

Той поклати глава.

— Въпрос на време е обаче.

— Откъде знаеш? — възразих. — Има твърде много неизвестни. Дали гаврошът е работел за тамплиерите, или е искал да те ограби, да изпроси някой грош, да ти открадне патериците, за да се позабавлява? Дали е забелязал нещо сериозно, което да събуди подозренията им. Дали ще решат, че пощенската кутия наистина е наша?

— Мисля, че знаят — каза тихо господин Уедърол.

— Сигурен ли си?

— Да. Ето защо — той се намръщи, бръкна в джоба на жакета си и ми подаде писмо.

Сърцето ми заби силно.

— Трябва да отговоря — казах бързо.

Господин Уедърол поклати раздразнено глава.

— Нищо подобно няма да направиш — отсече. — Това е капан. Искат да излезеш от укритието си. Ако писмото е от Лафрениер, значи съм маймуна. Клопка е. Отговорим ли, падаме в нея.

— Ако отговорим оттук.

Той поклати глава.

— Няма да ходиш никъде.

— Трябва да разбера! — размахах писмото.

Той се почеса по главата.

— Няма да ходиш никъде сама — каза след известен размисъл.

Разсмях се.

— Е, кой ще ме придружи? Ти?

Забелязах как сведе глава и се разкаях за проявената нетактичност.

— Съжалявам, господин Уедърол. Не исках да…

Той поклати тъжно глава.

— Имаш право, Елиз, имаш право. Аз съм закрилник, който не е в състояние да закриля.

Станах, приведох се до стола му и го прегърнах.

Настъпи неловко мълчание. В стаята се чуваше само как господин Уедърол току си поема тежко дъх.

— Не искам да тръгваш — призна той най-сетне.

— Налага се — отвърнах.

— Не можеш да се пребориш с тях, Елиз. — Той избърса гневно сълзите. — Много са силни. Не бива да се изправяш сама срещу тях.

Прегърнах го отново.

— Не бива и да бягам повече. Знаеш, че ако са открили пощенската ни кутия, ще предположат, че сме някъде наблизо. Ще очертаят кръг върху карта и ще започнат да ни търсят. А „Мезон Роял“, където Елиз дьо ла Сер е била ученичка, е подходящо укритие, откъдето да подхванат издирването. Ще трябва да заминем — ти и аз. Да отидем другаде, където да подновим безплодните си опити да осигурим подкрепа. И пак ще чакаме да ни намерят. После отново ще се наложи да се преместим. Не. Бягството не е решение.

Той поклати глава.

— Не, Елиз. Ще измисля нещо. Послушай ме. Аз съм ти съветник и те съветвам да останеш тук, докато открием изход от трудното положение. Как ти звучи? Успях ли да те разубедя?

Докато изричах обещанието да остана, усещах горчивия вкус на лъжата. Питам се дали той е предполагал, че ще се измъкна тайно през нощта, когато всички спят.

Всъщност щом мастилото върху листа изсъхне, ще прибера дневника в кожената си чанта и ще тръгна. Ще разбия сърцето му. Съжалявам, господин Уедърол.

27 март 1791

Докато се прокрадвах безшумно към входната врата, по коридора пробяга призрак.

Прочистих гърло и призракът спря, обърна се и закри устата си с длан. Беше Елен — излизаше от стаята на Жак и се връщаше в своята.

— Съжалявам, че те стреснах — прошепнах.

— О, мадмоазел…

— Необходима ли е тази тайнственост?

Тя се изчерви.

— Не искам господин Уедърол да разбере.

Понечих да възразя, но размислих и се обърнах към вратата.

— Е, сбогом и до скоро.

— Къде отивате, мадмоазел?

— В Париж. Трябва да направя нещо.

— Тръгвате ненадейно посред нощ?

— Господин Уедърол не бива да разбере.

Тя изтича на пръсти до мен и ме разцелува.

— Внимавайте! Върнете се при нас!

Странно. Тръгвам да отмъстя за семейството си, но всъщност хората в хижата са моето семейство. За секунда се запитах дали да не остана. Дали не е по-добре да живея в изгнание с онези, които обичам, вместо да загина, разчиствайки стари сметки?

Не, нямаше да се разколебая. Исках да се освободя от омразата, стегнала сърцето ми.

— Ще се върна. Благодаря, Елен. Знаеш… знаеш колко те ценя.

Тя се усмихна.

— Знам.

Обърнах се, отворих вратата и излязох.

Докато препусках и се отдалечавах от хижата, не изпитвах щастие. Обзета от въодушевление, че най-сетне не бездействам, и от целеустременост, пришпорвах Скрач към Шатофор.

Стигнах след полунощ и първо влязох в гостилница. Обявих на всеослушание, че се казвам Елиз дьо ла Сер, живея във Версай, но съм се запътила към Париж.

На другата сутрин тръгнах, прекосих Пон Мари и се насочих… към дома си? Нещо такова. По-точно към вилата ни на Ил Сен Луи.

В какво ли състояние щях да я заваря? Не помнех дори дали при последното си посещение съм била грижлива домакиня. Не след дълго разбрах отговора. Не, не съм била грижлива, а жадна домакиня, съдейки по бутилките вино, търкалящи се навсякъде. Потреперих, спомнила си мрачните часове, които бях прекарала тук.

Оставих недосегнати отломките от миналото. Написах писмо на мосю Лафрениер. Поканих го след два дни да се срещнем в Отел Воазен. Отнесох лично писмото до адреса, върнах се във вилата и я опасах с жици, в случай че някой дойде да ме търси. После се настаних в стаята на иконома и зачаках.

29 март 1791

Тръгнах към Отел Воазен в Льо Маре, където си бях уговорила среща с Лафрениер. Кой щеше да се появи? Това бе въпросът. Приятелят Лафрениер? Предателят Лафрениер? Или някой друг? И ако ми бяха поставили капан, бях ли паднала в него? Или бях взела единственото възможно решение, за да не се крия цял живот от хората, които искат да ме убият?

Дворът на Отел Воазен тънеше в сивкав здрач. Сградата се издигаше пред мен — внушителна навремето и аристократична като посетителите си, ала както революцията бе принудила аристократите да се снишат — а с всеки ден Събранието им отнемаше право след право — Воазен също изглеждаше уплашен от събитията през изминалите две години: прозорците не грееха в светлини, някои бяха счупени и преградени с дъски. Педантично поддържаната градина беше буренясала, по стените се виеше бръшлян, протегнал филизи към черните прозорци на първия етаж. Между паветата никнеха плевели, а ботушите ми отекваха глухо върху камъните.

Обзе ме безпокойство при вида на слепите прозорци, взиращи се към оживения доскоро двор. Зад всеки от тях би могъл да дебне нападател.

— Ехо! — подвикнах. — Мосю Лафрениер?

Затаих дъх, завладяна от мрачно предчувствие. Упрекнах се, че съм уговорила срещата тук, и се замислих, че да очакваш да ти устроят клопка не е същото като да си подготвен за нея.

Господин Уедърол имаше право, а и аз го знаех от самото начало.

Наистина беше капан.

Чух звук и се обърнах. От сенките пристъпи мъж. Присвих очи и пръсти, готова да посрещна атаката.

— Кой си ти? — извиках.

Той се спусна напред. Осъзнах, че не е Лафрениер, и в същия момент лунната светлина озари острието, което мъжът измъкна от пояса си.

Навярно щях да извадя навреме сабята си от ножницата. Все пак бях бърза.

Или пък нямаше да успея? Той също действаше бързо.

Оказа се, че няма значение. Въпросът разреши трети човек, изскочил сякаш от нищото. Видях скрито острие да проблясва в мрака и нападателят ми падна, покосен от Арно.

За секунда застинах занемяла, понеже той не приличаше на стария ми приятел. Не само защото носеше асасинска мантия и скрито острие, а и защото Арно вече не беше момче.

Опомних се след миг и осъзнах, че не биха изпратили само един убиец. Сякаш да оправдае предположението ми, зад гърба на Арно изскочи мъж и дългите месеци в хижата, през които тренирах, ми се отплатиха. Стрелях над рамото на Арно, в челото на убиеца зейна трето око и той се строполи мъртъв на плочника.

Заредих пистолета и попитах:

— Какво става? Къде е мосю Лафрениер?

— Мъртъв е — отвърна Арно. Произнесе го с тон, сякаш историята е по-дълга, отколкото признава.

— Какво? — изгледах го остро.

Преди да успее да ми отговори обаче, в стената до нас рикошира куршум от мускет и ни обсипа с каменни отломки. Зад прозорците над главите ни имаше стрелци.

Арно ме сграбчи за ръката и частица у мен, която все още го мразеше, понечи да се отдръпне, да му каже, че и сама ще се справя. Спомних си обаче думите на господин Уедърол и осъзнах, че все пак Арно е дошъл тук заради мен, а това е най-важното. Не се отскубнах.

— Хайде! После ще ти обясня — каза той.

От прозорците проехтя втори залп. Втурнахме се към портата и излязохме от двора.

Пред нас се стелеше лабиринтът — буренясал и занемарен, но все още лабиринт. С развята мантия и смъкната качулка Арно тичаше напред, а аз се взирах в него, пренесла се в по-щастливи времена, преди тайните да ни разделят.

— Помниш ли лятото във Версай, когато бяхме на десет? — попитах го запъхтяна.

— Помня как шест часа се лутах из проклетия лабиринт, а ти ми изяде десерта — отвърна той.

— Този път гледай да не се изгубиш — извиках му и хукнах пред него, доловила радостта в гласа си. Само с Арно се чувствах така. Само той озаряваше живота ми. И в този момент — със сърцето и с ума си — му простих.

Стигнахме средата на лабиринта. Там ни очакваше награда — още един убиец. Той приклекна, погледна нервно първо към Арно, после към мен и аз се зарадвах, че ще отиде в гроба с мисълта, че съм се съюзила с асасините. Надявах се да срещне Създателя, яхнал облак от праведен гняв. В моята история той бе злодеят. В неговата — той бе героят.

Отстъпих назад и оставих Арно да кръстоса оръжие с убиеца, възползвайки се от възможността да се насладя на майсторството му. През годините, когато се обучавах да се бия със сабя, той се бореше с изпитите по алгебра, подготвени от учителя ни. От двама ни аз бях по-опитният боец.

Той обаче бе успял да навакса. Доста бързо при това.

Забеляза колко съм впечатлена и ме озари с усмивка, която би стопила сърцето ми, ако изобщо се нуждаеше от топене.

Продължихме през лабиринта и излязохме на оживената улица. Революцията явно предразполагаше хората да празнуват повече от всякога — всеки ден живееха, сякаш им е последният.

На площада беше пълно с актьори, акробати, жонгльори, кукловоди, пияни гуляйджии и други — поели по техните стъпки. По лицата на повечето сияеха широки усмивки. Видях десетки бради и мустаци, лъснали от бира и вино — мъжете ги отглеждаха в знак на подкрепа към революцията — както и множество яркочервени кепета на „свободата“.

Ето защо тримата ни преследвачи стърчаха сред тълпата като разкървавен палец. Усетих как Арно се напряга, посегнах към сабята си, но той ме спря, улавяйки ме нежно за лакътя. Всеки друг би изгубил един-два пръста в такъв случай. На Арно бях готова да простя.

— Ела утре да пием кафе. Ще ти обясня всичко.

1 април 1791

Плас де Вож — най-старият и най-внушителният парижки квартал се намираше недалеч от мястото, където предишната вечер се разделихме с Арно. След неспокойната нощ се върнах на другия ден, изопната като струна от нерви, любопитство и едва сдържано вълнение. Бях окрилена, че наближавам целта въпреки злополуката с Лафрениер.

Излязох на площада през една от широките сводести колонади между опасващите го постройки от червена тухла. Нещо ме накара да спра. Огледах се объркано за миг, питайки се какво се е променило. Все пак сградите и пищните колони бяха същите. Нещо обаче липсваше.

После разбрах. Нямаше я статуята в средата на площада — бронзовият Луи XIII, яхнал кон, бе изчезнал. Бях чувала, че революционерите претопяват статуи. Сега виждах доказателството.

Арно ме чакаше, увит в мантията. Огледах го отново на студената дневна светлина, опитвайки се да открия промяната, да проумея как момчето се е превърнало в мъж. По-заострената и решителна брадичка навярно? По-широките рамене и гранитните очи, едновременно проницателни и пленителни? Арно бе красиво момче. Жените във Версай не пропускаха да го отбележат. Момичетата се изчервяваха и се кикотеха в ръкавиците си, когато минаваше край тях, и привлекателната му външност надделяваше над социалните предразсъдъци, че той ни е само повереник. Аз пък харесвах топлото чувство за надмощие, че „Арно е мой“.

Сега обаче у него имаше нещо почти героично. Изпитах чувство за вина, чудейки се дали като прикривахме истинското му потекло, не му бяхме попречили да разкрие възможностите си по-рано.

После съвестта ме загложди, че не съм изпълнила повелята на татко. Ако не бях постъпила егоистично и бях въвела Арно в тамплиерското лоно, сега този мъж, когото изпивах с поглед, навярно щеше да служи на нашата кауза, а не на противниковата.

Сетне обаче, щом седнахме в кафенето, потопени в привидно нормална парижка атмосфера, въпросът, че аз съм тамплиер, а той — асасин — сякаш изгуби значение. Ако Арно не носеше асасинска мантия, щяхме да приличаме на влюбени, наслаждаващи се на ароматното кафе. Той ми се усмихна с усмивката на момчето, с което бях отраснала, и за секунди се изкуших да забравя всичко, и да се потопя в топлите води на носталгията, загърбила съперничествата и повелите на дълга.

— Е? Май не си губил време? — наруших мълчанието най-после.

— Да, търсех човека, убил баща ти. — Той сведе очи и пак се запитах дали крие нещо.

— Не само татко. Той уби повечето ми съюзници и наплаши останалите. Все едно е фантом.

— Видях го.

— Така ли? Кога?

— Снощи. Преди да те намеря. — Той се изправи. — Ела. Ще ти обясня.

Тръгнахме и аз веднага го засипах с въпроси. Арно ми разказа, че снощи всъщност е видял загадъчна фигура в роба. Безименно привидение. Въпреки това способността му да разбулва загадки ми се стори почти зловеща.

— Как, по дяволите, успя? — учудих се.

— Разполагам с уникални умения да събирам информация — отвърна уклончиво той.

Стрелнах го с поглед и си спомних думите на татко за „дарбите“ му. Предполагах, че има предвид „заложби“, ала навярно грешах. Навярно Арно притежаваше нещо толкова неповторимо, че асасините бяха съумели да го „надушат“.

— Добре, не издавай тайните си. Кажи ми само къде го откри.

— Не съм сигурен, че е уместна идея — възрази той.

— Не ми вярваш?

— Сама го каза. Убил е съюзниците ти и е завзел Ордена ти. Той иска да умреш, Елиз.

Изсумтях.

— И какво? Искаш да ме защитиш? Така ли?

— Искам да ти помогна — поправи ме със сериозен тон той.

— Братството разполага с източници, с хора…

— Съжалението не е добродетел, Арно — прекъснах го рязко. — И не вярвам на асасините.

— А на мен? — попита предпазливо той.

Извърнах поглед. Не знаех отговора. Знаех, че искам да му се доверя и всъщност отчаяно копнеех да му се доверя, но сега той бе асасин.

— Не съм се променил толкова, Елиз — настоя той. — Същото момче съм, което разсейваше готвача, докато откраднеш конфитюра. Същото, което ти помогна да прескочиш оградата на овощната градина със злите кучета.

Имаше и друго. Още нещо, което заслужаваше да обмисля. Господин Уедърол с право бе посочил, че съм сама — сама срещу мнозина. Ами ако асасините ме подкрепят? Не бе необходимо да се питам как би постъпил татко. Бях наясно, че той възнамеряваше да сключи примирие с асасините.

— Заведи ме при Братството — кимнах. — Ще изслушам предложението им.

— Предложение е малко пресилено — повдигна вежди Арно.

2 април 1791

Асасинският съвет щеше да се състои в зала в Ил дьо ла Сите в сянката на Нотр Дам.

— Сигурен ли си, че е добра идея? — попитах Арно, когато влязохме в салона, заобиколен от високи каменни арки. В единия ъгъл имаше голяма дървена врата с тежка стоманена халка. До нея стоеше огромен брадат асасин, чиито очи искряха в тъмните дълбини на качулката му. Той кимна безмълвно на Арно, който също му кимна в отговор. За кой ли път се преборих с чувството за нереалност, виждайки Арно в нова светлина — вече зрял мъж и асасин.

— Имаме общ враг — каза той, щом вратата се отвори и влязохме в коридор, осветен от запалени факли. — Съветът ще го разбере. А и Мирабо бе приятел на баща ти, нали?

Кимнах.

— Не точно приятел, но татко му се доверяваше. Води ме!

Първо обаче Арно извади превръзка за очи от джоба си и настоя да я сложа. Аз обаче броях стъпките и завоите, уверена, че ще успея да се върна през лабиринта, ако се наложи.

Най-сетне стигнахме крайната цел и аз долових, че се намираме във влажно подземие, подобно на предишната зала, ала пълно с хора. Чувах гласовете им. Отначало ми се стори, че долитат от галерии над мен, ала после осъзнах, че членовете на Съвета са застанали покрай стените и шепотът им сякаш се процежда в камъка.

— Това ли е…

— Какви ги върши той?

Усетих, че пред нас застава някой, и чух грубоват, дрезгав глас, наподобяващ френския на господин Уедърол.

— Сега пък какво си намислил, непрокопсанико? — изръмжа мъжът.

Сърцето ми заблъска като чук в гърдите, задъхах се. Ами ако сме прекрачили границата? Ако сме отишли твърде далеч? Пак ли щях да чуя: „Убийте червенокосата фуста“? Нямаше да е за пръв път и макар Арно да ми бе позволил да задържа сабята и пистолета си, за какво щяха да ми послужат, след като съм със завързани очи и изправена срещу десетки противници? Десетки асасини?

Ала не. Арно ме бе спасил от една клопка. Не би ме довел в друга. Вярвах му и го обичах. Той отговори на мъжа, препречил пътя ни, и гласът му прозвуча спокойно и хладнокръвно — балсам за изопнатите ми нерви.

— Тамплиерите са подписали смъртната ѝ присъда — каза той.

— И ти реши да я доведеш тук? — попита властният глас, вероятно принадлежащ на Белек.

Арно обаче не успя да отговори. В залата влезе още някой. Друг глас отбеляза:

— Е, явно имаме гост?

— Казвам се… — подхванах, но новодошлият ме прекъсна:

— О, свали тази превръзка, за бога! Нелепо е.

Смъкнах я и се озовах очи в очи с членовете на Асасинския съвет, които наистина бяха застанали край каменните стени на дълбокото, сумрачно подземие. Оранжевите пламъци на факлите танцуваха по робите и по лицата им, неразгадаеми под спуснатите качулки.

Погледнах към Белек. С гърбав нос и подозрително изражение, той се взираше в мен с нескрито презрение, готов да защити Арно от посегателствата ми.

Предположих, че другият мъж е Великият майстор, почитаемият Габриел Рикети, виконт Дьо Мирабо. В качеството си на председател на Събранието той се бе превърнал в герой на революцията, но напоследък отстояваше умерена линия в сравнение със застъпниците на по-радикални промени.

Бях чувала, че външният му вид е обект на подигравки, ала макар да бе закръглен, кръглолик господин със забележително сипаничава кожа, очите му излъчваха благост и предразполагаща откровеност и аз веднага го харесах.

Изопнах рамене.

— Казвам се Елиз дьо ла Сер — изрекох смело. — Дъщеря съм на Франсоа дьо ла Сер, Велик майстор на тамплиерите. Дойдох да ви помоля за помощ.

Членовете на Съвета сближиха глави и зашушукаха. Новодошлият обаче — Мирабо, разбира се — вдигна ръка да ги накара да замълчат.

— Продължете, мадмоазел — поощри ме той.

Приближените му пак надигнаха гласове:

— Отново ли ще подхващаме същия спор?

Мирабо ги усмири:

— Наложително е! Ако не виждате предимството дъщерята на Франсоа дьо ла Сер да ви дължи услуга, не ви предричам светло бъдеще. — Обърна се към мен: — Слушам ви, мадмоазел.

— Пфу! — процеди през зъби Белек.

Обърнах се към него и подхванах:

— При нормални обстоятелства не бих преговаряла с вас, господа, но баща ми е мъртъв, както и съюзниците ми в Ордена. За да отмъстя, по принуда се обръщам за помощ към асасините.

— „Преговори“! Как не! Иска да свалим гарда! Да я убием още сега и да им я изпратим като предупреждение — просъска Белек.

— Белек — възпря го Арно.

— Стига! — извика Мирабо. — Най-добре да обсъдим положението насаме. Извинете ни, мадмоазел Дьо ла Сер.

Поклоних се.

— Разбира се.

— Придружи я, Арно! — добави виконтът. — Сигурен съм, че има какво да обсъдите.

Излязохме, прекосихме отново моста и по оживените улици се върнахме на Плас де Вож.

— Е, срещата оправда очакванията ми — отбелязах.

— Дай им време. Мирабо ще ги вразуми.

Продължихме да вървим мълчаливо и мислите ми се насочиха от Мирабо — Великия Майстор на асасините — към човека, завзел моя Орден.

— Мислиш ли, че ще го намерим? — попитах.

— Късметът все някога ще го изостави. Франсоа-Томас Жермен смяташе Лафрениер за…

Прекъснах го:

— Франсоа-Томас Жермен?

— Да. Бижутерът, който ме доведе до Лафрениер.

Студени тръпки пролазиха по гърба ми.

— Арно, навремето Франсоа-Томас Жермен е бил дясната ръка на татко.

— Тамплиер?

— Бивш. Отлъчили го от ордена, когато съм била малка. Доколкото си спомням, заради еретични възгледи и нещо, свързано с Жак дьо Моле. Не съм съвсем сигурна. Но мислех, че е мъртъв от години.

Жермен. Жак дьо Моле. Пропъдих ги от ума си. По-късно щях да премисля, вероятно с помощта на господин Уедърол.

— Жермен е твърде дееспособен за труп — констатира Арно.

Кимнах.

— Бих искала да му задам няколко въпроса.

— Аз също. Работилницата му се намира на улица „Сент Антоан“. Недалеч оттук.

С възобновена целеустременост прекосихме заслонената от дървета алея, отвеждаща към площад, където навесите на магазините и кафенетата шумоляха, надиплени от лекия летен ветрец, а над главите ни се вееха знамена.

Улицата бе белязана от хаоса — преобърната каруца, купчина разбити каци, почернели от сажди павета и, разбира се, трикольори, пърхащи над главите ни, някои от които прокъсани в битка.

Изглеждаше обаче безметежна както навремето. Минувачите бързаха напред-назад, заети с ежедневните си задачи, и за миг ми се стори трудно да си я представя като сцена на драматични събития, променили из основи страната ни.

Арно ме поведе по павираната улица към порта, водеща към вътрешен двор. В него се издигаше внушителна къща. „Вътре — обясни Арно — се намира работилницата, където ще открием майстора на сребро.“ Жермен. Мъжът, организирал убийството на баща ми.

— Миналия път имаше стражи — отбеляза той и спря с тревожно изражение.

— Сега няма — кимнах.

— Да. Но пък оттогава мина доста време. Възможно е сега да няма охрана.

— Или причината е друга.

Внезапно замълчахме и се огледахме предпазливо. Ръката ми стисна дръжката на сабята и с благодарност усетих твърдия допир на пистолета, пъхнат в колана ми.

— Ехо! Има ли някой? — извика Арно в пустия двор.

Не получи отговор. Чувахме шума на улицата зад нас, ала пред нас имението мълчеше и ни наблюдаваше с оцъклените си прозорци.

Той побутна вратата. Погледна ме и влезе. Преддверието пустееше. Тръгнахме по стълбите. Съдейки по оскъдната мебелировка, собствениците му явно го бяха напуснали. В работилницата открихме инструменти за обработка на сребро — поне доколкото се простираха познанията ми — ала нямаше и помен от занаятчията. Огледахме предпазливо помещението, после започнахме да прелистваме документите и да побутваме предметите по рафтовете, несигурни какво всъщност търсим. Надявахме се да попаднем на улика, потвърждаваща предположението ни, че безобидният майстор на сребро е високопоставен рицар-тамплиер.

Защото ако беше, това несъмнено означаваше, че привидно безобидният занаятчия е убил баща ми и се опитва да разруши живота ми.

Ръцете ми се свиха в юмруци при тази мисъл. Сърцето ми се изпълни с омраза, спомнило си болката, която Жермен бе причинил на семейството ми. Никога не бях изпитвала по-непреодолима жажда за мъст, отколкото в онзи момент.

От вратата долетя звук — едва доловимо шумолене на дреха, което обаче ни накара да застанем нащрек. Арно също го чу и двамата се обърнахме едновременно към коридора.

— Не ми казвай, че сме попаднали в клопка — прошепна с въздишка той.

— Клопка е — отвърнах.

С Арно се спогледахме и извадихме сабите си и в същия момент в стаята влязоха четирима мъже с мрачни лица. Преградиха изхода и се втренчиха злобно в нас. Измачканите им шапки и олющените ботуши им придаваха вид на страховити революционери. Бяха се погрижили никой да не дръзне да ги спре по улиците, ала съзнанията им не лелееха свобода и братство, а…

Смърт. Разделиха се — по двама за мен и за Арно. Единият от мъжете срещу мен — с червен шал около врата — ме измери с очи, скрити дълбоко зад високото му чело. Държеше нож, а другата му ръка се плъзна иззад гърба, стиснала сабя. Сабята му описа заплашителна осморка във въздуха и се насочи към мен. Другарят му последва примера му, показвайки ми опакото на дланта си над плоската страна на меча. Ако наистина бяха революционери, решили да ме ограбят или просто да ме нападнат, щяха да се засмеят подигравателно, подценили ме през няколкото секунди преди мигновената си смърт. Те обаче не бяха самонадеяни самозванци.

Бяха тамплиерски убийци. И знаеха, че Елиз дьо ла Сер не е лесна плячка.

Мъжът, вдигнал високо сабята си, нападна пръв. Замахна към корема ми и премести тежестта си върху водещия крак.

Стоманата иззвъня. Отблъснах острието му настрани и отскочих наляво, предусетила правилно, че мъжът с червения шал ще атакува.

Сабята ми се стрелна светкавично надолу и успя да парира удара му. Поусмирих за миг главорезите, показвайки им, че са ги осведомили правилно — обучавали са ме най-добрите и умея да прилагам наученото. А и бях по-силна от всякога.

Вдясно чувах как звънтят сабите на Арно и противниците му. Проехтя вик. Не беше Арно.

После мъжът с плоската сабя допусна първата си грешка. Отклони поглед да види каква участ е сполетяла другаря му и мимолетното разсейване — частица от секундата, през която отклони вниманието си — му струва скъпо. Спуснах се напред, промуших острието си под гарда му и замахнах нагоре, прерязвайки гърлото му с едно движение на китката.

Мъжът с червения шал беше добър. Съзря шанса, предоставен му от смъртта на другаря му, и скочи напред, готов да нанесе удар с плоската страна на сабята си, който в най-лошия случай би нарушил равновесието ми.

Не успя. Прибърза, опитвайки се отчаяно да използва предимството си, а аз очаквах нападение от тази страна. Подпрях се на коляно, вдигнах острието си, блеснало от кръвта на сразения ми противник, и го забих в мишницата му между двата пласта на дебелата кожена ризница.

Отляво чух нов писък и четвъртото тяло тупна тежко на пода. Битката приключи. С Арно бяхме единствените оцелели.

Поехме си дълбоко дъх, докато предсмъртното гъргорене затихваше в обезкръвените гърла на главорезите.

Взряхме се в труповете, после се спогледахме и мълчаливо решихме да подновим претърсването на работилницата.

— Тук няма нищо — отбелязах след известно време.

— Предполагал е навярно, че ще разкрием блъфа му — каза Арно.

— Значи пак изгубихме.

— Не е сигурно. Да продължим да търсим.

Той натисна бравата на врата, която се оказа заключена, и понечи да я подмине, ала аз му се усмихнах широко и я отворих с един ритник. Озовахме се в по-малка стая, пълна с познати символи — сребърни тамплиерски кръстове, красиво гравирани бокали и гарафи.

Помещението несъмнено бе място за срещи на тамплиерите. Върху издигнат подиум в единия му край имаше красиво резбован стол за Великия майстор. От двете му страни бяха столовете за главните му съветници.

В средата на стаята се намираше постамент с издялани кръстове. Върху него бяха натрупани документи. Грабнах купчината листове, които ми се сториха хем познати, хем не на място тук, в стая до занаятчийска работилница, а не в имението на семейство Дьо ла Сер.

Единият представляваше заповед за действие — бях виждала подобен документ, но подписан от баща ми. Под този обаче, подпечатан с червен восъчен тамплиерски кръст, стоеше името на Жермен.

— Той е. Сега Жермен е Велик майстор. Как се е стигнало дотук?

Арно поклати глава и тръгна към прозореца.

— Кучи син. Трябва да уведомим Мирабо…

Не довърши. Отвън проехтяха изстрели, чу се трясък на стъкло и през счупения прозорец влетя куршум. Заби се в тавана над главите ни и ни обсипа с парчета хоросан. Снишихме се — Арно под прозореца, аз — до вратата. В същия момент мускетите изгърмяха отново.

— Върви! Отиди в имението на Мирабо! — изкрещя ми Арно. — Аз ще те последвам след малко!

Кимнах и тръгнах към дома на асасинския Велик майстор — виконт Мирабо.

Стъмваше се, когато стигнах до вилата му. Първо се стъписах от малобройната прислуга. Къщата изглеждаше странно притихнала — след миг осъзнах, че напомня нашето имение след смъртта на мама.

После ме изненада — сега, разбира се, знам, че двете са свързани — странното поведение на иконома на Мирабо. Посрещна ме с особено изражение, сякаш чертите на лицето му още не са се наместили, и не ме придружи до покоите на виконта. Спомних си гостилница „Глиганската глава“ на Флийт Стрийт. Не за пръв път ме вземаха за дама на нощта, но дори икономът с разводненото лице едва ли бе толкова глупав.

Не, имаше нещо друго. Извадих сабята си и влязох безшумно в тъмната стая със спуснати завеси. Свещите мъждукаха немощно, огънят догаряше в камината, на масата имаше останки от вечеря, а в леглото — заспал мъж.

— Мосю Мирабо? — подвикнах.

Виконтът не отговори, дори не трепна. Широките му гърди, които би трябвало да се повдигат и спускат, също не помръдваха.

Приведох се над него.

Разбира се. Беше мъртъв.

— Елиз, какво става? — Гласът на Арно ме сепна и аз се обърнах рязко към вратата. Изглеждаше невредим, макар и изтощен от очевидно бързата битка.

Обзе ме внезапно чувство на безпричинна вина.

— Намерих го така. Не съм…

Погледът му се задържа върху мен секунда по-дълго от необходимото.

— Вярвам ти. Но трябва да докладвам на Съвета. Те ще разберат, че…

— Не — прекъснах го. — Те не ми се доверяват. Ще бъда първата и последната им заподозряна.

— Имаш право — кимна той.

— Какво ще правим?

— Ще разберем какво се е случило — отвърна решително. Обърна се и огледа вратата и дървената ѝ рамка. — Не изглежда да е разбита — отбеляза.

— Значи убиецът е бил очакван?

— Гост вероятно. Или прислужник?

Помислих си за иконома. Ако той бе виновникът обаче, защо беше още тук? Предположих, че действа в състояние на преднамерено неведение.

Арно забеляза нещо. Взе го и го огледа внимателно. Отначало ми заприлича на декоративна игла за ревер, но той вдигна находката със сериозно лице, сякаш е важна улика.

— Какво намери? — попитах, но знаех отговора, разбира се. Дадоха ми същия символ, когато ме приеха в ордена.

Подаде ми иглата.

— Това е… оръжието, убило баща ти.

Забелязах познатия надпис върху брошката, после огледах самата игла. Върху нея бе издълбано тясно отверстие, пред което да се сипва отрова и да се излива през двете миниатюрни дупчици в другия край. Находчиво. Смъртоносно.

И несъмнено в тамплиерски стил. Всеки, който го открие — сподвижник на Мирабо, да речем — би предположил, че Великият майстор е убит от тамплиер.

Навярно би предположил дори че аз съм го убила.

— Това е тамплиерският символ — потвърдих. — Притежават го всички, които служат на ордена.

Арно кимна.

— Никого ли не видя, когато пристигна?

— Само иконома. Той ми отвори, но не се качи горе.

Арно огледа внимателно стаята. Нададе тих възглас и се втурна към бюфета. Коленичи, бръкна под него и измъкна чаша, пълна със засъхнала утайка от вино. Подуши я и се намръщи.

— Отрова.

— Дай да видя — взех чашата.

После насочих вниманието си към Мирабо. Отворих очите му да проверя зениците, отворих устата му да огледам езика, притиснах кожата на лицето му с върха на показалеца си.

— Самакитка — прецених. — Трудно се открива, ако не знаеш какво търсиш.

— Често използван от тамплиерите, предполагам?

— От всеки, който иска да убие безнаказано — уведомих го, пренебрегнала намека. — Почти е невъзможно да те разкрият. Миризмата и симптомите наподобяват естествена смърт. Сигурно средство да се отървеш от някого.

— И как се сдобиват убийците с него?

— Расте в градините, но за да убие толкова бързо, е необходимо да е обработен.

— Или купен от аптека.

— Тамплиерска отрова, тамплиерска брошка… Изглежда уличаващо. — Арно ме погледна многозначително и аз му се намръщих в отговор.

— Браво! Откри виновника — похвалих го язвително. — Скроих коварен план да убия единствения асасин, който не желае да ме види мъртва, а после изчаквам да ме заловят на местопрестъплението.

— Не е единственият асасин, който не желае да те види мъртва.

— Имаш право. Извинявай. Знаеш обаче, че не съм го направила аз.

— Вярвам ти. Другите от Братството обаче…

— Да открием тогава истинския убиец, преди да ме заподозрат.

Любопитен обрат на събитията. Арно научи от аптекаря, че отровата е купена от мъж в асасинска роба. Арно проследи дирята и тя ни доведе тук — в църквата „Сен Шапел“ на Ил дьо Ла Сите.

Когато стигнахме до внушителната църква, назряваше буря — не само в буквалния смисъл. Личеше си, че Арно е потресен от възможността в Братството да има предател.

„Свиквай“ — помислих си горчиво.

— Следата свършва тук — отбеляза мрачно той.

— Сигурен ли си?

Той погледна нагоре към тъмния силует между високите кули на църквата. Очертана на фона на небето, фигурата с вееща се мантия се взираше към нас.

— Да, за съжаление.

Подготвих се за пореден път да вляза в битка редом с него, но Арно ме спря, сложил длан върху ръката ми.

— Не — поклати глава. — Трябва да го направя сам.

— Не изглупявай! — опитах се да го вразумя. — Няма да те оставя сам.

— Моля те, Елиз. След смъртта на баща ти асасините… ми дадоха цел. Нещо, в което да вярвам. Сега съм длъжен да застана лице в лице с истината за предателството. Да разбера защо.

Разбирах го. Разбирах го по-добре от всеки. Отпратих го с целувка.

— Върни се при мен — казах му.

Вдигнах глава и се загледах в покрива на църквата. Видях само камъни и яростно небе. Мъжът не беше там. Не откъснах очи обаче и не след дълго забелязах две фигури, вкопчени в схватка в опасна близост до ръба на покрива.

Закрих уста с длан. Предупредителен вик към Арно, и бездруго безполезен, замря в гърлото ми. В следващия миг двете фигури паднаха над стряхата, едва видими през дъждовната пелена.

Помислих, че политат към земята, където ще умрат в краката ми, но издаден корниз ги спря.

Сгромолясаха се и чух виковете им. Почудих се дали са оцелели и тутакси получих отговор — те се изправиха бавно и продължиха да се бият, отначало предпазливо, после все по-ожесточено. Скритите им остриета проблесваха като мълнии в мрака.

— За бога, Белек, настъпва нова ера. Не сме ли надживели безкрайната война? — извика Арно.

Говореше, разбира се, на Белек — втория по ранг в Братството след Великия майстор. Значи той стоеше зад убийството на Мирабо.

— Всичките ми напътствия ли отскочиха от дървената ти глава? — изрева Белек. — Борим се за свободата на човешката душа. Предвождаме революцията срещу тамплиерската тирания.

— Чудно колко къс е пътят от бунта срещу тиранията до безогледните убийства! — възкликна в отговор Арно.

— Пфу! Упорито магаре си, а?

— И още как! — Арно скочи напред и острието му описа осморка.

Белек отстъпи назад.

— Прогледни! — изкрещя. — Поискат ли тамплиерите мир, всъщност търсят начин да се докопат по-близо, за да забият нож в гърлото ти!

— Грешиш — възрази Арно.

— Не си видял колкото мен! Пред очите ми тамплиери са избивали цяло село само за да убият един асасин! Кажи ми, момче, какъв опит си натрупал през дългия си живот?

— Знам, че Великият майстор на тамплиерския орден приюти уплашен сирак и го отгледа като свое дете!

— Възлагах много надежди на теб — разфуча се Белек. — Уповавах се на разума ти!

— Разумен съм, Белек. Просто не мисля като теб!

Двамата кръстосаха шпаги на фона на огромен стъклопис далеч над мен. Осветени и обагрени под водните струи, те сякаш танцуваха над дълбока бездна. Олюляваха се и залитаха ту към мокрия плочник на църковния двор, ту на другата страна — към корпуса на църквата.

Въпросът бе къде ще паднат.

Чу се трясък, витражът се разби на парчета, които скъсаха мантиите им, и те се строполиха отново — този път в църквата. Прекосих тичешком двора и застанах пред залостена порта, откъде виждах вътрешността на църквата.

— Арно! — извиках.

Той се изправи, тръсна глава, сякаш да си проясни ума, и стъкълца се разпиляха по каменния под. Белек сякаш бе потънал вдън земя.

— Добре съм — успокои ме Арно, чул как блъскам портата, за да я отворя и да вляза при него. — Стой там!

Преди да успея да възразя, той се устреми към тъмните дълбини на църквата.

Гласът на Белек долетя отнякъде — незнайно откъде, ала отблизо.

— Трябваше да те оставя да изгниеш в Бастилията! — отрони той и влажните камъни попиха шепота му. — Вярвал ли си някога в Кредото, или от самото начало бе тамплиерски предател!

Предизвикваше Арно. Предизвикваше го, стаен в сенките.

— Не е нужно да свършим така, Белек! — извика Арно и се обърна с присвити очи към непрогледните ниши.

Отговорът дойде и отново се затрудних да определя откъде. Сякаш говореха стените на църквата.

— Зависи от теб! Ако се вразумиш, ще издигнем Братството до висоти, каквито не е достигало от двеста години!

— Да убиваш всеки, несъгласен с теб, е чудесен начин да се издигнеш от пепелищата — възрази иронично Арно.

Чух глас пред мен и видях Белек секунда по-рано от Арно.

— Внимавай! — изкрещях, забелязала как възрастният асасин изскача от сенките, размахал скритото си острие.

Арно се обърна и политна настрани. Приземи се приклекнал, готов да посрещне атаката, и за миг противниците се втренчиха мълчаливо един в друг. И двамата бяха окървавени, с разкъсани мантии, ала ожесточени от битката и решени да я приключат тук и сега.

Белек ме забеляза, впери очи в мен и пак погледна към Арно.

— Е? — повдигна презрително вежди. — Сега разбирам къде се корени злото. Не Мирабо те е отровил, а тя!

Белек се бе сближил с Арно, ала нямаше представа колко силна е връзката между мен и ученика му и колко вярвам в Арно.

— Белек… — предупреди го Арно.

— Мирабо е мъртъв. Тя е последната частица от лудостта. Някой ден ще ми благодариш.

Да ме убие ли възнамеряваше? Или да убие Арно? Или да убие и двама ни?

Не знаех. Чух само как в църквата отеква звън от стомана, срещнала стомана. Те кръстосаха отново скритите си остриета и затанцуваха бойния си танц. Господин Уедърол имаше право — повечето саблени схватки се решават през първите секунди на битката. Противниците, които наблюдавах сега обаче, не бяха като „повечето“ бойци, а калени асасини. Ученик и учител. И борбата продължи — атака и контраатака, замахване и париране, снишаване и завъртане. Със сетни сили Арно се спусна напред, от гърлото му се изтръгна боен вик и той заби скритото острие в корема на Белек.

Белек най-сетне падна върху каменния под на църквата. Стиснал корема си с длани, погледна към Арно и прошепна:

— Направи го. Убий ме, ако вярваш в правотата си, а не си просто сополанко, заслепен от любов. Убий ме, защото няма да се спра. Ще я убия! За да спася Братството, съм готов да изпепеля дори Париж!

— Знам — каза Арно и нанесе смъртоносния удар.

По-късно Арно ми разказа какво е видял. Погледна ме изпитателно, сякаш да се увери, че ще приема думите му насериозно, и обясни, че докато убивал Белек, имал видение. Спомних си как татко вярваше, че Арно притежава особена дарба, нещо не съвсем… обичайно. Сега разбирах, че е бил прав. Арно видял двама мъже — единият в асасинска мантия, а другият — тамплиерски главорез. Биели се на улица. Тамплиерът изглежда щял да победи, ала се появил втори асасин и го убил.

Първият асасин бил Шарл Дориан, бащата на Арно, а вторият — Белек.

Белек бе спасил живота на Шарл Дориан. Ето как в Бастилията познал джобния часовник на Арно — наследство от баща му — и разбрал кой е.

Арно ми описа и друго видение. Мирабо и Белек разговаряли.

— Някой ден Елиз дьо ла Сер ще стане Велик майстор — казал Мирабо. — За нас ще е голямо предимство да ни дължи услуга.

— Ще спечелим по-голямо предимство, ако я убием, преди да се превърне в истинска заплаха — отвърнал Белек.

— Протежето ти гарантира за нея. Не му ли вярваш? — попитал Мирабо.

— Бих му поверил живота си — кимнал Белек. — Не вярвам на момичето. Как да те вразумя?

— Няма как — поклатил глава Мирабо.

И Белек — неохотно според Арно и без никакво задоволство — убил Великия майстор. Арно почувствал, че за ментора му това е неизбежно зло. С натежало сърце асасинът сипал отровата в чаша и я подал на Мирабо.

— Наздраве!

Каква ирония криеше това благопожелание! Мирабо умрял, Белек подхвърлил уличаващата тамплиерска брошка и си тръгнал. Не след дълго, разбира се, на сцената се бях появила аз.

И така успяхме да открием виновника. Успокоих се, че няма да ме набедят за извършител на престъплението. Бях ли направила достатъчно обаче, за да спечеля благоволението им? Едва ли.