Дългът на костите

Проблесна светлина, но не бе от зората. Бяха прекосили ледената вода и стъпили на отсрещния бряг, когато я видя. Докато бягаше с всички сили, Аби разбра, че магията, вилнееща зад нея, не прилича на никоя, която беше виждала досега. По петите я следваше пронизителен, нисък звук. Над бреговете се стелеше миризма, сякаш самият въздух се бе възпламенил.

Момиченцето се бе вкопчило в нея с всичка сила, личицето му бе обляно в сълзи, но не смееше да отвори уста — може би се страхуваше да повярва, че най-сетне е спасено. Сякаш ако зададе въпроса, всичко щеше да изчезне като сън след събуждане. Аби усети сълзи и по своето лице.

Зад един завой на реката забеляза магьосника. Стоеше посред водата, стъпил на камък, който Аби бе сигурна, че не е бил там преди. Стигаше точно до повърхността и Зед сякаш беше стъпил върху самата вода.

Магьосникът бе вперил поглед в далечна Д’Хара. Във въздуха около него се носеха мъгляви, тъмни фигури, които се увиваха плътно около тялото му, сякаш за да го задушат, шепнеха му някакви предупреждения, мамеха го към себе си с реещи се в празното пространство ръце и протягаха неестествено разперени пръсти, сякаш тънки струйки дим.

Около магьосника се виеше жива светлина. Обливаха го мрачни и същевременно невероятно красиви цветове, които се гонеха лудешки из въздуха. Това бе най-омайващата и най-страховита сцена, която Аби бе виждала през целия си живот. Никоя от майчините й магии не бе наподобявала ни най-малко на това.

Но най-ужасяващото от всичко беше нещото, което се носеше във въздуха пред магьосника. Приличаше на разтопена сфера, тъй нагорещена, че сияеше отвътре, а отвън бе покрита с дебел пласт сгурия. От водата изпълзя ръкав, който по магически начин се отправи към небето, разпръсквайки струи като фонтан, за да се излее обратно връз кипналата сребърна пихтия долу. Водата обливаше сферата със съскане и цвърчене. В нежния утринен въздух се носеха бели облаци пара. Сферата от своя страна почерняваше от допира с обливащата я вода, но невероятната горещина в ядрото й разтапяше лъщящата повърхност в мига, в който водата я охлаждаше и всичко това бълбукаше и кипеше във въздуха в пулсираща заплаха.

Вцепенената Аби пусна момиченцето на песъчливия бряг.

Две малки ръчички се протегнаха напред.

— Тати.

От такова разстояние не би трябвало да я чуе, но той я чу.

Обърна се. Изглеждаше по-величествен от самия живот, потопен сред магия, каквато Аби виждаше с очите си, но не можеше да проумее. В същото време беше по човешки уязвим пред зова на сърцето си. Погледна дъщеричката си, застанала до Аби и очите му плувнаха в сълзи. Човекът, който толкова пъти се бе съветвал с духовете, изглеждаше така, сякаш за пръв път вижда призрак.

Скочи от скалата и се втурна напред. Когато стигна до дъщеря си и я притисна на сигурно място до сърцето си, малката най-сетне даде воля на събрания ужас и зарида неудържимо.

— Спокойно, всичко е наред, малката ми — успокояваше я Зед. — Тати вече е тук.

— О, тати — ридаеше тя, заровила главица във врата му, — те измъчваха мама, бяха толкова зли, причиниха й толкова болка…

— Знам, скъпа, знам — зашепна нежно той.

Аби едва сега забеляза застиналите встрани Делора и Майката Изповедник. В очите им блестяха сълзи. Макар да се радваше за магьосника и дъщеря му, гледката само усилваше бодежа в гърдите й и я караше да осъзнава още по-осезаемо своята загуба. Болката спираше дъха й и подхранваше горещите й сълзи.

— Спокойно, скъпа, всичко е наред — повтаряше магьосникът. — Вече си в безопасност. Тати няма да позволи да ти се случи нищо лошо. Тук си на сигурно място.

Зед се обърна към Аби. Едва бе успял да се усмихне щастливо през сълзи и малката бе заспала.

— Малък номер — отвърна той на незададения въпрос в очите на Аби. — Има нужда от почивка. Аз пък трябва да довърша започнатото.

Подаде й спящото дете.

— Би ли я отнесла у вас, за да поспи, докато свърша тук? Моля те, сложи я в кревата и я завий добре, за да е на топличко. Нека се наспи хубаво.

Замислена за съдбата на собствената си дъщеря в ръцете на безжалостните зверове, тя можа само да кимне и се отправи да изпълни заръката му. Радваше се за него и дори изпитваше гордост, задето спаси детето му, но докато тичаше към дома си, жестоката истина, че не успя да помогне на своето семейство, се стовари върху нея с цялата си убийствена тежест.

Положи отпуснатото телце на спящото момиченце в леглото. Спусна пердето на прозореца. Не можа да се въздържи и погали копринената косица, после целуна малкото челце и едва тогава излезе от стаята, оставяйки детето потънало в блажен сън.

Изпълнила задължението си към дъщерята на Зед, Аби се втурна обратно към брега. Беше решила да помоли Зед за още мъничко време, за да се върне да потърси своето чедо. Страхът за Джана гризеше сърцето й. Над магьосника тегнеше дълг, който той още не се бе погрижил да изпълни.

Спря задъхана до брега. Загледа се в извисяващия се над водата магьосник, около който танцуваха бесния си танц светлини и сенки. Беше виждала магия достатъчно пъти, за да знае, че е опасно да се приближава в такъв момент. До слуха й достигнаха магическите заклинания. Макар точно тези думи да не й бяха познати, различи характерния ритъм на призоваващи магия слова, на фрази, предназначени да извикат на живот страховити сили.

В пясъка наблизо бе начертаната Милост — по начина, по който я беше нарисувал преди време в Кулата. Милостта, с която трябваше да призове едновременно световете на живите и на мъртвите. Беше описана с искрящ чисто бял пясък, открояващ се отчетливо на фона на тъмния бряг. Дори само видът на този символ хвърляше Аби в ужас, камо ли да се замисли за значението му. Около Милостта имаше внимателно очертани със същия искрящ пясък магически заклинания и геометрични форми.

Тъкмо се канеше да извика магьосника, когато зад нея пристъпи Делора. Аби подскочи от изненада.

— Не сега, Абигейл — прошепна чародейката. — Не го притеснявай точно в тази част.

Тя с неохота се подчини. Майката Изповедник също беше там. Аби прехапа долната си устна, загледана в магьосника, чиито ръце раздираха мрака. Сред танцуващите сенки се извиваха искрици цветна светлина.

— Но аз трябва да говоря с него. Не успях да намеря семейството си. Той е длъжен да ми помогне. Да ги спаси. Дългът на костите трябва да бъде изплатен.

Другите две жени се спогледаха.

— Той ти даде възможност, Аби, даде ти време — каза Майката Изповедник. — Опита се. Направи каквото бе по силите му, но сега е време да помисли и за останалите.

Майката Изповедник пое ръката й в своята, чародейката я прегърна през раменете, а Аби зарида от мъка край реката. Предаде се на отчаянието си. Не трябваше да свършва така, не и след всичко, което преживя, не и след това, което направи.

Магьосникът, разперил ръце, призоваваше още светлина, още сенки, още магия. Реката се завъртя около него. Съскащата сфера във въздуха се спусна ниско над водата и засвистя още по-силно. От нея се разхвърчаха пръски светлина.

Над хълма зад Д’Харанския лагер се надигна слънцето. Тук реката бе по-тясна и Аби забеляза движение зад дърветата на другия бряг. Мяркаха се хора, но мъглата ги плашеше и не им позволяваше да излязат от гората.

Някъде там, на отсрещния хълм в края на гората, се появи друг магьосник. Хвърли камък и скочи връз него. Нави ръкавите на робата си и разпери ръце във въздуха, разпращайки около себе си фонтан от искри. Аби си мислеше, че силното утринно слънце ще заслепи предизвиканите илюминации, но уви.

Не издържа.

— Зед! — провикна се тя през реката. — Зед! Моля те, ти ми обеща! Нали намерих дъщеря ти! А какво ще стане с моята? Моля те, не го прави, докато тя е там.

Зед се обърна и я погледна, сякаш много от далеч. Сякаш от друг свят. Беше приласкан в прегръдката на мрачни форми. Пръсти от черен дим се протягаха към лицето му и искаха да спечелят обратно вниманието му, но вместо към тях, той гледаше към Аби.

— Съжалявам. — Въпреки разстоянието Аби чу ясно прошепнатите думи. — Дадох ти време да се опиташ да ги намериш. Повече не мога да отделя, иначе хиляди майки ще ридаят за рожбите си — майки живи и майки, взети в света на духовете.

Аби нададе изпълнен с болка вик, а магьосникът се върна към работата си. Двете жени се опитаха да я успокоят, но за мъката й утеха не можеше да има.

Хълмовете бяха разтърсени от гръмотевичен тътен. Заклинанието на Зед отекна надалеч от шумната глъчка, която се разля надолу по долината. Към небето се изстреляха залпове ослепителна светлина. Гледката бе объркваща — светлината на магията се сля със слънчевите лъчи.

Отвъд реката към Зед се стрелна противодействаща магия. Ръкави от светлина се заизвиваха като дим, който се плъзна надолу и се сля със светлината, озаряваща Зед. Мъглата, обвиваща двата бряга, мигом се вдигна.

В отговор на това Зед рязко вдигна ръце. Забоботи сияеща, тътнеща пещ от разтопена светлина. Върху нея се изливаше вода, която я докосваше с неистов съсък и дим. Въздухът възнегодува с пронизителен вой.

Зад магьосника оттатък реката земята почерня от Д’Харански войници, пред които вървяха редици пленници. Въздухът се изпълни с викове на ужас. Хората за миг забавиха ход, разколебани от магията на Зед, но вражеските копия и мечове ги подтикваха да вървят. Аби видя как неколцината, отказали да се подчинят, бяха повалени на земята. Чули предсмъртните им викове, останалите забързаха уплашени, като стадо овце, нападнато от вълци.

Ако планът на Зед се провалеше, войската на Средната земя щеше да нахлуе в долината и да влезе в схватка с врага. Пленниците щяха да останат по средата.

Вниманието на Аби бе привлечено от тъмна фигура на отсрещния бряг, която влачеше след себе си нещо като дете. Изведнъж я обля леденостудена пот. Беше Мариска. Аби напрегна очи и се взря зад нея. Не! Изключено!

— Не-е-е-е-е! — изкрещя Зед.

Детето, което влачаше Мариска за косата, беше дъщеря му.

Старицата някак си се бе промъкнала до къщата на Аби, за да открадне наново спящото дете. Тъй като малката беше останала сама, вещицата бе сполучила да я вземе обратно.

Мариска изправи детето пред себе си, за да може Зед да го види.

— Прекрати всичко и се предай, Зорандер, иначе тя умира!

Аби се изтръгна от ръцете, които я държаха и се втурна към водата. Започна да се бори с течението, обзета от неистов порив да стигне до магьосника. Когато прекоси половината разстояние до него, той се обърна и се вгледа в очите й.

Аби замръзна.

— Съжалявам. — Гласът й звучеше като гореща молитва преди екзекуция. — Мислех, че е на сигурно място.

Зед кимна отчаяно. Нямаше какво да се направи. Обърна се към врага, повдигнал ръце встрани. Разпери пръсти, сякаш да спре всяко движение около себе си — и на магия и на хора.

— Освободете пленниците! — извика той към магьосника отсреща. — Пусни ги, Анарго, и ще пощадя живота ви!

Смехът на вражеския магьосник отекна над водата.

— Предай се — изсъска Мариска, — иначе тя е мъртва.

Старицата извади ножа, който държеше пъхнат в пояса си. Опря острието до гърлото на малката. Момиченцето зави от ужас, протегнало ръчички към баща си. Пръстчетата му деряха отчаяно въздуха.

Аби продължаваше да се бори с водата. Закрещя на Мариска да освободи дъщерята на Зед. Старицата не й обърна внимание.

— Последен шанс! — подвикна тя на Зед.

— Чу я — изръмжа Анарго и гласът му се понесе над водата. — Предай се веднага или дъщеря ти е мъртва!

— Знаеш, че не мога да поставя личните си желания над бъдещето на народа си! — отвърна му Зед. — Това касае само нас двамата, Анарго! Освободи тези хора!

Смехът на другия магьосник отекна надолу по реката.

— Ти си глупак, Зорандер! Имаше възможност за избор! — Лицето му се изкриви от ярост. — Убий я! — изкрещя той към Мариска.

Стиснал юмруци, Зед нададе нечовешки вой, който раздра утрото с яростта си.

Мариска вдигна пищящото дете за косата. Аби зяпна невярващо, щом старицата заби ножа си в тънкото вратле.

Момиченцето се свлече на земята. Разкривените пръсти на старицата плуваха в кръв, докато ръката й гневно въртеше острието във всички посоки. Кървавото телце се отпусна в бездиханна купчина. Аби усети как в гърлото й се надига буца, която напира да излезе. Песъчливият бряг поаленя.

Мариска вдигна отрязаната главица като трофей във въздуха. Заваля дъжд от кръв и късове плът. Устата на детето бе застинала в безмълвен вик.

Аби се хвърли в краката на Зед.

— Добри духове, толкова съжалявам! Прости ми, Зед, моля те, прости ми!

Тя зави от мъка. Жестоката сцена я изкара извън нерви. Не можеше да дойде на себе си.

— А сега, дете — дрезгаво отрони Зед над главата й, — какво искаш да направя? Искаш ли да ги оставя да победят, за да спася дъщеря ти от онова, което сториха с моята? Кажи ми как да постъпя?

На такава цена Аби не можеше да го моли да спаси семейството й. Това би означавало да пусне вражеските орди да вилнеят из родината й. Нараненото й сърце не можеше да го позволи. Нима можеше да пожертва живота и спокойствието на всички други, за да живеят близките й?

Тогава нямаше да е по-добра от Мариска, която отнемаше живота на невинни деца.

— Унищожи ги до крак! — изкрещя Аби към магьосника. Вдигна ръка и посочи Мариска и омразния Анарго. — Убий тези изроди! До последния!

Сякаш подчинявайки се на волята й, Зед разпери ръце във въздуха. Утрото затрещя, раздрано от гръм. Разтопената маса пред него цопна във водата. Земята се разтресе. Изригна мощен воден фонтан. Дори въздухът затрепери. Всичко закънтя с неописуем, ужасяващ тътен, от който водата изригна в пяна.

Аби се отпусна и потъна до кръста във вода. Тялото й бе станало безчувствено не само от студа, но и от осъзнаването на факта, че добрите духове, на които винаги се бе уповавала, са я изоставили. Зед я сграбчи за ръката и я изтегли на камъка до себе си.

Това бе друг свят.

Носещите се околовръст форми викаха и нейното име. Протягаха ръце, хвърляха мост между света на живите и света на мъртвите. Допирът им извика чувство на пареща болка, смразяваща радост, дълбок покой. Светлината прониза тялото й и изпълни дробовете й сякаш с въздух, изригнал в дъжд от искри, видими единствено за вътрешното й око. Плътният вой на магията бе оглушителен.

Водата бе раздрана от зелена светлина. Стоящият на другия бряг Анарго се строполи на земята. Камъкът, на който се бе покачил, се разлетя на парчета. Войниците нададоха ужасени викове. Въздухът около тях се понесе в демоничен танц. Завихряха се пушеци и огнени лъчи.

— Бягайте! — изкрещя Мариска. — Докато все още имате шанс! Спасявайте си кожите! — Самата тя вече се бе втурнала към хълмовете. — Оставете пленниците да умрат! Спасявайте себе си! Бягайте!

Настроението оттатък реката изведнъж се промени, движено от едничка мисъл. Д’Харанците захвърлиха оръжията си. Пуснаха въжетата и веригите, с които бяха овързали пленниците си, обърнаха се и си плюха на петите. В една едничка секунда, цялата огромна армия от мрачни лица, сякаш бе обзета от общ страх и търти да бяга.

С крайчеца на окото си Аби видя как Майката Изповедник и Делора се хвърлиха във водата. Макар тя едва да покриваше глезените, възпираше порива им — сякаш бягаха в кал.

За Аби всичко бе като сън. Потъна в магия. Светлина и мрак, звук и тишина, радост и печал — всичко се сля в едно, всичко и нищо заедно в казан от свистяща, яростна магия.

Д’Харанската армия потъна сред гората. Над дърветата се изсипаха облаци прах, вдигнати изпод отдалечаващи се коне, каруци и ботуши. В същото време Майката Изповедник и чародейката, вече стигнали до другия бряг, дърпаха пленниците във водата, крещяха им нещо, но Аби не можеше да чуе думите — толкова бе погълната от странните напевни трели, огъващи мислите й във видения на танцуващи цветове, затулващи онова, което се опитваха да видят очите й.

За миг си помисли, че сигурно умира. Следващата й мисъл бе, че това няма значение. После потъна в студения цвят и жежката светлина, в тътнещата мелодия и сливащите се светове. Прегръдката на магьосника я караше да се чувства като в майчиния си скут. Може би наистина бе там.

Видя, че пленниците тичат към отсамния бряг на реката, където бе Средната земя — Майката Изповедник и Делора ги упътваха. Потъваха в шубрака и Аби различаваше тичащите им фигури нагоре по хълмовете, оттатък високите треви, далеч от възвишената магия, извираща от реката.

Целият свят около нея се тресеше. Подземният тътен пронизваше болезнено гърдите й. Утринният въздух бе разцепен от пронизителен вой, сякаш се късаше стоманен лист. Водата танцуваше в неудържим бяс.

Аби почувства някакво горещо течение, което едва не ощави кожата на краката й. Въздухът се нажежи до бяло. Шумът причини такава болка в ушите й, че тя инстинктивно затвори очи. Все едно дали гледаше или не, картината остана една и съща — кълчещи се из зеления въздух сенчести форми. В съзнанието й всичко полудя, нещата изгубиха предишния си смисъл. Зелената ярост раздра и тялото, и душата й.

Почувства болка, сякаш нещо в нея се разкъса на части. Зяпна и погледна. Пред тях бе започнала да се отделя ужасяваща стена от зелен огън, която се приближаваше към далечната страна на реката.

Нагоре се стрелнаха плътни водни струи, като обърната наопаки дъждовна буря. Над повърхността на водата засвяткаха навързани една за друга светкавици.

Щом огнената стихия стигна до отсрещния бряг, земята се разцепи. От зейналите рани по гръдта й изскочиха снопове виолетова светлина, сякаш кръв от някаква друга планета.

Но най-ужасното от всичко беше виенето на вълците. Аби бе сигурна, че чува воя на мъртвите. Сякаш собствената й душа стенеше от съчувствие към неистовите писъци, изпълващи въздуха. Сенките, носещи се из отстъпващата зелена стена от трептящ огън, се мятаха и извиваха, молеха се, мъчеха си да избягат от света на мъртвите.

В един миг разбра какво представляваше тази стена от зелен огън — смъртта, извикана на живот.

Магьосникът бе посегнал на границата между световете.

Аби изгуби всякаква представа за време. Носеше се из странната светлина, където такова понятие не съществуваше, както нямаше и нищо постоянно, материално. Нямаше нищо познато, към което човек да отнесе усещанията си.

Стори й се, че стената спира пред редицата дървета на отсрещния хълм. Гората, през която вече бе преминала и където бе оставила да виси като трептяща завеса, бе почерняла и съсухрена от допира със самата смърт. Дори тревата, над която бе прелетяло мрачното присъствие, бе обгоряла и почерняла като от жежко лятно слънце по пладне.

Зелената завеса постепенно угасна. Докато Аби се взираше в нея, тя затрептя лекичко, ту ставаше видима, ту избледняваше. В един миг заблестя като разтопено стъкло, после угасна до бозаво, сякаш въздухът бе докоснат от мараня.

От двете страни настъпваше стена от смърт, вилнееща из света на живота.

Аби осъзна, че отново чува гласа на реката, онези утешителни, познати, плискащи и ромолящи звуци, които бе слушала през целия си живот, но на които почти не беше обръщала внимание.

Зед скочи от камъка и й подаде ръка. Тя се вкопчи в нея, търсейки подкрепа срещу замайването в главата си.

Магьосникът щракна с пръсти и камъкът, върху който допреди малко бяха стояли, хвръкна във въздуха. Аби ахна от почуда и страх. В един невероятно кратък миг, толкова кратък, че Аби се съмняваше че изобщо го е забелязала, Зед протегна ръка и хвана камъка. Той се бе смалил и бе станал по-малък от яйце. Пъхна го в джоба си и смигна на Аби. Тя си помисли, че по-странна реакция от неговата не би могла да си представи — стори й се по-необичайно дори от смалилия се камък в джоба му.

На брега ги чакаха Майката Изповедник и чародейката. Когато Аби се приближи до тях, те й подадоха ръце, за да й помогнат за излезе от водата. После помогнаха и на Зед.

Делора имаше мрачен вид.

— Защо не се движи, Зед?

На Аби й прозвуча повече като обвинение, отколкото като въпрос. Както и да е, Зед го пропусна покрай ушите си.

— Толкова съжалявам, Зед — отрони Аби. — Вината е моя. Не биваше да я оставям сама. Трябваше да остана при нея. Наистина съжалявам.

Магьосникът като че изобщо не я чу. Очите му не се откъсваха от стената на смъртта, извисяваща се от другата страна на реката. Пръстите му се плъзнаха нагоре към сърцето, сякаш вътрешно бе взел някакво решение. Със здраво стиснати зъби и мрачно изражение, той бе олицетворение на съсредоточението.

Във въздуха се чу притъпен пукот и измежду дланите му изригна огън. Протегна ръце напред сякаш правеше жертвоприношение. Аби и двете жени едновременно вдигнаха ръце пред лицата си, за да се предпазят от горещината.

Зед вдигна движещата се топка течен огън. Тя нарастваше между дланите му, подскачаше и се въртеше, бучеше и съскаше с ярост.

Трите жени отстъпиха пред нажежения гняв. Аби бе чувала за съществуването на подобен огън. Майка й го бе споменавала с потаен шепот: магьоснически огън. Още тогава, без да го е видяла и без да знае как изглежда, прошепнатите думи оформиха в главата й картина, от която тръпки я побиваха. Магьосническият огън бе проклятието на живота, извикано на живот като бич срещу врага. Това тук не би могло да бъде нищо друго.

— Задето уби моята любов, моята Ерилин, майката на нашата дъщеря, както и всички други невинни и обичани хора — прошепна Зед, — ти изпращам, Панис Рал, дара на смъртта.

Магьосникът разтвори широко ръце. Течният синкавожълт огън, освободен от своя господар, се понесе напред, набра скорост и с тътен полетя към Д’Хара. Докато летеше над реката, се превърна в гневна светкавица, устремена към своята цел, виеща в безумна ярост. Водната повърхност заблестя в хиляди искрящи точици.

Магьосническият огън облиза горният ръб на уголемяващата се зелена стена. При допира на двете, нагоре изригна зелен пламък, който полетя след магьосническия огън, следвайки го като пушек след пламък. Страховитата смесица се понесе към хоризонта. Всички стояха като гръмнати и не откъсваха поглед от ставащото пред очите им, докато кълбото не се скри в далечината.

Когато побледнелият и изтощен Зед се обърна отново към тях, Аби се вкопчи в робата му.

— Толкова съжалявам, Зед, не биваше…

Той я накара да замълчи с пръст върху устните й.

— Има едни хора, които искат да се видят с теб.

Той кимна с глава. Тя се обърна. Край храсталака стоеше Филип, стиснал Джана в прегръдката си. Аби ахна, зави й се свят от неочакваната радост. Филип й се усмихна с добре познатата й усмивка. От другата му страна стоеше баща й, който също изглеждаше щастлив.

Аби протегна ръце и се втурна към тях. Джана сбърчи личице и се притисна към баща си. Аби се строполи на земята пред дъщеря си.

— Това е мама — каза Филип на малката. — Просто си е купила нови дрехи.

Отпърво Аби си помисли, че Джана е изплашена от червената кожена униформа, но в следващия миг осъзна какво гледа. Усмихна се през сълзи, откачи плитката от косата си и я захвърли надалеч.

— Мамо! — извика Джана, разпознала усмивката й.

Аби обви с ръце дъщеричката си. Заливайки се от смях, я запрегръща тъй силно, че малката изпротестира от болка. Аби усети любящата ръка на Филип върху рамото си. Изправи се и го прегърна, сълзите задавяха гърлото й. Баща й я погали по гърба, докато тя стискаше с все сила ръчичката на Джана.

Зед, Делора и Майката Изповедник ги поведоха към чакащите горе на хълма хора. При освободените пленници ги очакваха войници, повечето офицери, които Аби бе виждала, още неколцина жители на Ейдиндрил и магьосникът Томас. Там беше и цяло Заево — хората, които се бяха отнасяли неблагосклонно към Аби, дъщерята на чародейката. Но това бяха нейните земляци, хората, които копнееше да види освободени.

Зед отпусна ръка на рамото й. Аби с изненада видя, че кестенявата му коса сега е прошарена. Дори без огледало знаеше, че с нейната е станало същото след това пътешествие отвъд света на живите, където двамата бяха престояли известно време.

— Това е Абигейл, дъщеря на Хелза — провикна се магьосникът към насъбралото се множество. — Тя дойде в Ейдиндрил да ме извика на помощ. Макар да не притежава магия, именно на нея дължите свободата си. Тя ви обичаше достатъчно, за да дойде да се моли за живота ви.

Като не се откъсваше от прегръдката на Филип и не изпускаше Джана от ръката си, Аби плъзна поглед първо към магьосника и чародейката, после към Майката Изповедник. Майката Изповедник й се усмихна. Аби възприе това като липса на съчувствие, имайки предвид факта, че Зед току-що бе изгубил дъщеря си. Опита се да го изрече.

Усмивката на Майката Изповедник грейна на устните й.

— Не си ли спомняш? Нима си забравила какво прозвище сме му измислили?

Объркана от зашеметяващия развой на събитията, Аби не я разбра. Майката Изповедник и Делора я поведоха напред, покрай гроба, където бе заровила отново костите на майка си, към родния й дом.

Майката Изповедник отстъпи встрани и отвори вратата на спалнята. Аби ококори невярващо очи. Там, сгушена в завивките, точно както я бе оставила Аби, в леглото, от което я бе откраднала Мариска, си спеше спокойно и дълбоко дъщерята на Зед.

— Фокусник — каза Майката Изповедник. — Така му викаме.

— Не бих казал, че сте много мили — избоботи Зед и пристъпи напред.

— Но… Как е възможно? — Аби притисна слепоочията си с пръсти. — Не разбирам.

Зед вдигна ръка към тялото, отпуснато безжизнено край задната врата. Беше Мариска.

— Когато ни разведе из къщата първия път, поставих някои капани — обясни Зед. — В случай, че влезе човек с лоши намерения. Старицата си изпати именно от тях, тъй като бе дошла с намерение да навреди на дъщеря ми — да я отвлече в съня й.

— Искаш да кажеш, че всичко е било само илюзия? — Аби не можеше да повярва. — Но защо постъпи така жестоко? Как можа?

— Аз съм този, комуто трябва да си отмъщават. Не исках дъщеря ми да плаща цената, която майка й вече веднъж заплати. След като заклинанието ми уби жената, която се опита да ми отнеме малката, можех да използвам нейното видение, за да допълня измамата. Врагът познаваше тази жена, знаеше, че тя работи за Анарго. Използвах онова, което те очакваха да видят, за да ги убедя да обърнат на бяг и да оставят пленниците.

Направих смъртно заклинание, за да си помислят, че дъщеря ми е убита пред очите им. Направих го, за да я защитя именно от това. Врагът помисли, че тя е мъртва. Това гарантира сигурността й.

Чародейката го изгледа изпод вежди.

— Ако беше който и да е друг магьосник, Зедикус, и при каквито и да е други обстоятелства, щях да се погрижа да ти бъде потърсена отговорност за хвърляне на мрежа като смъртното заклинание. — В следващия миг лицето й грейна в усмивка. — Отлична работа, Първи магьоснико.

Офицерите наоколо изгаряха от любопитство да разберат какво се е случило.

— Днес няма да има битка — провикна се Зед към тях. — Току-що сложих край на войната.

Всички изригнаха в неподправена радост. Аби си помисли, че ако Зед не беше Първият магьосник, щяха да го вдигнат на раменете си. Явно хората, чиято работа е да се бият за мира, най-добре знаеха цената му.

Магьосникът Томас, сега по-смирен от всякога, се покашля.

— Зорандер… Направо не мога да повярвам на очите си. — На лицето му най-сетне се изписа познатата намръщена гримаса. — Но част от хората са почти пред бунт срещу магията. Когато мълвата за това, което си сторил, се разпространи, нещата ще станат още по-страшни. Исковете за прекратяване на магията се увеличават ден след ден, а сега ти подклаждаш яростта. След всичко, което стори, можем да очакваме бунтът да избухне всеки миг.

— Настоявам да ми обясниш защо не се движи — изръмжа Делора към него. — Искам да знам защо просто си седи една такава зелена и застинала.

Зед не я чу, вместо това се обърна към стария магьосник.

— Имам една работа за теб, Томас.

Той повика с ръка няколко офицери и сановници от Ейдиндрил и изведнъж станал сериозен, обходи всички с очи.

— Имам работа за всички вас. Хората с право се боят от магията. Днес станахме свидетели на смъртоносна и опасна магия. Разбирам страха им. В знак на уважение към него смятам да удовлетворя това тяхно желание.

— Какво! — прихна Томас. — Не можеш да сложиш край на магията, Зорандер! Дори ти не си способен да извършиш подобно нещо.

— Няма да сложа край, а ще отделя едно място, където ще може да се живее без магия. Искам да сформирате официална делегация, достатъчно голяма, че да обиколи надлъж и нашир Средната земя, разпространявайки моето предложение. Всички, които са готови да напуснат света на магията, могат да се преселят в земите на запад. Там ще могат да започнат нов живот, далеч от магията. Аз ще се погрижа тя никога да не смути спокойствието им.

Томас разпери ръце.

— Как можеш да обещаеш подобно нещо!

Зед посочи стената от зелен огън, която продължаваше да расте към небето.

— Ще издигна втора стена на смъртта, през която да не може да се минава. Зад нея ще се живее в страна, лишена от всяка магия. Там хората ще могат да живеят спокойно и далеч от магията.

От вас искам да се погрижете тази новина да достигне до всяко кътче на Средната земя. Хората ще имат време до пролетта, за да се преселят на запад. Томас, ти ще се погрижиш сред тях да няма нито един, роден с магията. Разполагаме с книги, с помощта на които можем да прочистим мястото от всякакви следи от магия. Ще им гарантираме, че няма да има магия.

Напролет, когато всички желаещи са се заселили в новата си родина, аз ще ги отделя от магията. С един замах ще удовлетворя голяма част от петициите, които идват при нас — хората ще могат да живеят живот без магия. Нека добрите духове бдят над тях. И дано никога не съжаляват за това, че съм изпълнил желанието им.

Томас разпалено посочи нещото, което Зед беше издигнал на другия бряг на реката.

— Ами това? Ако някой се залута в тъмното и се блъсне в него? Би означавало да попадне в лапите на смъртта!

— Не само в тъмното. След като се стабилизира, стената няма да се вижда дори денем. Ще трябва да поставим стражи, които да държат хората далеч от тук. Ще опразним земите около границата и ще поставим тук засилена охрана, за да няма пострадали.

— Охрана ли? Значи искаш да кажеш, че ще създадеш специални отряди за граничен надзор?

— Да! — повдигане на вежда. — Добре го каза — граничен надзор.

Хората наоколо притихнаха, всеки искаше да чуе думите на магьосника. Настроението се бе променило. Тежката задача, която им предстоеше, извика сериозност на лицата им. Аби не можеше да си представи място, където да няма магия, но знаеше, че някои хора силно го желаят.

Томас най-сетне кимна.

— Мисля, че този път си прав, Зед. Понякога се налага да служим на хората, като не им служим.

Останалите измърмориха нещо в знак на съгласие, макар също като Аби да бяха на мнение, че решението не е особено радостно.

Зед се изправи.

— Значи решено.

Извърна се и обяви пред тълпата края на войната, както и идеята за последващото разделение, имащо за цел да удовлетвори дългогодишните настоятелни молби на хората, които не желаят на живеят сред магия. За тях щеше да бъде създадена една страна, отвъд Средната земя.

Докато всички разпалено започнаха да обсъждат перспективата да се живее в тайнствена и екзотична страна, където не съществува магия, или пък избухваха в радостни възгласи, ознаменуващи края на войната, Аби прошепна на Джана да остане за малко при баща си. Целуна малката и се възползва от момента да отведе Зед встрани.

— Зед, може ли да поговорим, искам да те питам нещо.

Той й се усмихна и като я хвана под ръка, я поведе към малката й къщурка.

— Искам да нагледам дъщеря се, да вървим.

Аби протегна едната си ръка към Майката Изповедник, с другата хвана Делора и ги поведе към къщата. И те имаха право да чуят това.

— Мога ли да те попитам какъв бе дългът, който баща ти е имал към майка ми? — рече тя, след като влязоха в къщата.

Той повдигна вежда.

— Баща ми не е дължал нищо на майка ти.

Аби не можа да скрие объркването си и смръщи чело.

— Но нали това бе дълг на костите, предаден от баща ти на теб и от майка ми на мен?

— О, че беше дълг, това е вярно, но не бе към майка ти, а от нея.

— Какво! — попита Аби изумена. — Какво искаш да кажеш?

Зед се усмихна.

— Когато майка ти е раждала, е имало усложнения. И двете сте щели да умрете. Баща ми я е спасил с магия. Хелза го е помолила да спаси и теб. За да те задържи в света на живите, далеч от прегръдката на Пазителя, без да се замисля за собствената си безопасност, той е отишъл доста по-далеч, отколкото се е очаквало от един магьосник.

Като чародейка майка ти е разбрала какво му е коствало и как е спасил живота ти. Знаела е много добре какъв огромен риск е поел. В знак на благодарност тя се е заклела в дълг към баща ми. Когато тя умря, този дълг се прехвърли на теб.

Ококорила широко очи, Аби се опита да асимилира току-що чутото. Майка й никога не й бе споменавала нищо за този дълг.

— Значи… значи искаш да кажеш, че аз съм тази, която трябва да ти изплати дълга? Че дългът на костите тежи на моите плещи?

Зед отвори вратата към стаята, където спеше дъщеря му и я погледна с усмивка.

— Дългът ти е изплатен, Аби. Гривната, подарък от майка ти, беше изтъкана от магия, която те свързваше с него. Благодаря ти, че спаси живота на дъщеря ми.

Аби погледна Майката Изповедник. Наистина бе голям фокусник.

— Но защо ми помогна, след като аз съм ти била длъжница, а не ти?

Зед сви рамене.

— За нас самият акт да помагаме на другите носи удовлетворение. Не знаем как, не знаем дали нещо ще ни бъде възвърнато. Наградата ни е в самата помощ, нищо друго не ни е нужно.

Аби се вгледа в красивото малко момиченце, което спеше в стаята отзад.

— Благодарна съм на добрите духове, че съумях да помогна за запазването на такъв живот в този свят. Може и да не притежавам дарбата, но виждам, че тя ще стане важна личност не само за теб, но и за другите.

Зед се усмихна дяволито, без да откъсва очи от спящата си дъщеря.

— Бих казал, че притежаваш пророческа дарба, скъпа, защото дъщеря ми вече изигра своята роля за прекратяването на войната и по този начин спаси живота на много хора.

Делора разпалено посочи към прозореца.

— Настоявам да ми кажеш защо това нещо не се движи. Нали трябваше да премине над Д’Хара и да унищожи живота, да избие всички до крак, заради злините, които извършиха. — Лицето й се превърна в надвиснал облак. — Защо просто си седи и не мърда?

Зед скръсти ръце.

— Стената сложи край на войната. Това е достатъчно. Тя е част от самия отвъден свят, от света на мъртвите. Докато тази граница е тук, Д’Харанската армия няма да може да прекоси границата и да възобнови войната.

— А колко време ще продължи това?

Зед сви рамене.

— Нищо не е вечно. Но поне засега сме в безопасност. Край на кланетата.

Чародейката не изглеждаше доволна.

— Но щяха да ни избият до крак!

— Е, вече няма да имат тази възможност. В Д’Хара също има невинни хора, Делора. Това, че Панис Рал е искал да завладее и опустоши земите ни, не означава, че всички Д’Харанци са лоши. Много от тях страдат жестоко под неговото иго. Как бих могъл да убия всички тях, включително тези, които не са сторили никому зло и които също като нас искат да живеят в мир и покой?

Делора обърса лицето си с длани.

— Понякога си мисля, че изобщо не те познавам, Зорандер. Понякога хич не ти приляга прозвището Вятър на смъртта.

Майката Изповедник стоеше взряна през прозореца към Д’Хара. Теменужените й очи се обърнаха към магьосника.

— Това, което стори днес, ти спечели врагове за цял живот, Зед. Смъртни врагове. А ти ги остави живи.

— Враговете са цената на достойнството — отвърна Зед на Майката Изповедник.