Дългът на костите

— Какво имаш в торбата, скъпичка?

Докато следваха безкрайния път покрай насипи, бастиони, кули и мостове, озарени от гаснещото слънце, Аби не откъсваше очи от далечното ято лебеди — нежни бели пръски на фона на високите мрачни стени на Кулата. Зловещият призрак на огромната сграда я бе следил през всичките дълги дни на очакване. Извърна се към прегърбената старица отпред.

— Прощавай, попита ли ме нещо?

— Какво имаш в торбата, викам. — Докато се мъчеше да надзърне вътре, езикът й обходи една дупка в устата, зейнала на мястото на някогашен зъб. — Нещо ценно ли?

Аби притисна торбата от зебло до гърдите си и се дръпна по-надалеч от ухилената баба.

— Нищо особено, малко личен багаж.

Откъм мержелеещата се пред тях масивна решетка на входа се зададе офицер с цяла гвардия ординарци, адютанти и стражи. Макар да имаше достатъчно място за войниците, Аби и другите посетители, които чакаха оттатък каменния мост, се притиснаха плътно един в друг. Офицерът крачеше с невиждащ поглед и не отвърна на поздравите на часовите, които едновременно отдадоха чест с юмруци до сърцата.

Кулата бе потопена в постоянен поток от влизащи и излизащи войници от различни националности, сред които и часови от градската стража на ширналия се в ниското Ейдиндрил. Някои изглеждаха уморени от път. Униформите на други носеха следите на скорошни битки и бяха потънали в прах, нагар и кръв. Аби мерна дори две войничета от родината си — Пендисан. Видяха й се съвсем деца, но белязани с тънкия воал на подранило юношество, като змия, сменила без време кожата си, за да се скрие отдолу изподраната й зрялост.

Докато чакаше, Аби можа да зърне цял куп важни личности, които никога не си бе представяла, че ще срещне: магьосници, съветници и дори Изповедник. Почти от всеки завой на стръмния път към Кулата се откриваше възхитителна гледка към величествения белокаменен Дворец на Изповедниците. Там бе седалището на Съвета на Средната земя, представляван лично от Майката Изповедник. Там живееха и самите Изповедници.

Аби бе виждала Изповедник само веднъж в живота си, преди десетина години. Жената бе дошла при нея и майка й и тогава малката Аби не можа да откъсне очи от дългата й коса. Освен майка й никоя жена в родното градче на Аби — Заево — не бе достатъчно високопоставена, та да може да носи дълга коса, пък макар и до раменете. Кестенявата коса на Аби едва покриваше ушите й — толкоз.

Докато прекосяваше града на път за Кулата, Аби не можеше да не зяпа с ококорени очи дамите с коси до раменете, че и по-дълги. Но косата на жената, която отиваше в Кулата, облечена в семплата черна изповедническа рокля, стигаше почти до кръста й.

Аби искаше да се възползва от рядката възможност да се наслади на прелестните коси и на жената, която бе достатъчно високопоставена, за да ги притежава, но трябваше да падне на коляно като всички други на моста. И пак като тях се страхуваше да повдигне сведената си глава към нея, за да не се засекат погледите им. Говореше се, че погледне ли те Изповедник, ако си късметлия, ще си изгубиш ума, ако ли не — ще се простиш с душата си. Макар майката на Аби да я убеждаваше, че това не е вярно, че подобен ефект е възможен само при съзнателно докосване от страна на Изповедника, Аби нямаше желание да изпробва истинността на това твърдение точно днес.

Старицата пред нея бе навлечена с няколко фусти, най-горната от които къносана, и увита в огромен тъмен шал. Тя изчака войниците да отминат и се наведе към Аби.

— Дано да носиш кост, скъпичка. Както чувам, в града се намират хора, дето могат да ти продадат каквото ти трябва. На съответната цена, разбира се. Магьосниците не вземат осолено свинско месо наместо пари. Осолено свинско те си имат. — Плъзна поглед към хората край тях, за да се убеди, че са потънали в собствените си мисли. — По-добре си продай вещите и се надявай да вземеш за тях достатъчно като за кост. Притрябвали са им на магьосниците парцалите на една селянка. Рядко се среща някой магьосник да ти стори услуга. — Погледна скришом отдалечаващите се войници, които вече бяха прехвърлили моста. — Май това важи дори за ония, дето си вършат съвестно работата.

— Искам само да поговоря с тях, това е.

— Както чувам, осоленото свинско няма да ти стигне дори за разговор. — Старицата проследи с поглед как ръката на Аби се опитва да покрие гладката кръгла повърхност под зеблото. — Нито пък делвата, дето си направила. Това е то, нали, миличка? — Кафявите й очи, потънали в маската от сбръчкана кожа, се спряха отново върху Аби, този път по-пронизителни от преди, без следа от насмешка и веселост. — Делва ли е?

— Аха — отрони Аби. — Сама я направих.

Старицата се усмихна невярващо и напъха под вълнения шал, с който бе омотала главата си, сребрист кичур къса коса. Безформените й пръсти се вкопчиха в ръкава на алената роба на Аби и се опитаха да отместят ръката й от торбата.

— Може пък да си продадеш гривната. Тъй като я гледам, ще й вземеш колкото за една прилична кост.

Аби погледна гривната си от преплетени телчета, виещи се в сложна плетеница от скачени халки.

— Подарък ми е. От майка. Нищо не струва. Ценна е само за мен.

По обрулените от вятъра устни на старицата бавно пропълзя усмивка.

— Духовете вярват, че няма по-голяма сила от майчината воля да предпази детето си.

Аби внимателно отдръпна ръката си.

— Духовете знаят най-добре.

Аби се почувства неловко под изпитателния поглед на внезапно разбъбрилата се старица и извърна глава, за да подири по-безобиден обект за наблюдение. От зейналата под моста бездънна пропаст й се завиваше свят, а в Магьсническата кула й бе омръзнало да се взира. Затова се престори, че гледа към насъбралите се хора, повечето мъже, които чакаха заедно с нея на моста. След това се зае да гризе последната коричка хляб от самуна, който си бе купила от градския пазар, преди да се отправи нагоре към Кулата.

Не й бе привично да разговаря с непознати. През целия си живот не бе виждала толкова много хора накуп, камо ли толкова много непознати. В Заево всички се знаеха. Големият град я плашеше, но не толкова, колкото извисяващата се на хълма Кула. При това най-вече поради причината, довела я там.

Най-много от всичко на света копнееше да се прибере вкъщи. Но не изпълнеше ли мисията си, това „вкъщи“ нямаше да го има. Нямаше да има къде да се прибере.

Чу се тропот на копита и всички погледи се втренчиха в зейналата внезапно решетка. Към моста с гръм и трясък приближаваха огромни жребци, все тъмнокафяви до черни. Аби никога не бе виждала по-внушителни коне. Ездачите им бяха спретнати с лъснати до блясък нагръдници, с ризници и кожи, повечето носеха копия и пики, увенчани с байраци, указващи висок чин и длъжност. Пришпориха атовете напред и като набраха скорост по моста, вдигнаха облак прах и чакъл и отплаваха като призрачно видение, изтъкано от багри и отблясъци. Доколкото Аби можеше да прецени по описанията, които бе чувала, това бяха сандариански конници. Не можеше да си представи, че има враг, който би дръзнал да се изправи срещу смелчаци като тях.

Стомахът я сви. Каза си, че е безполезно да възлага надеждите си на тези конници. Единствено магьосникът можеше да й помогне. Но колкото повече напредваше денят, толкова по-слабо мъждукаше надеждата й. Оставаше й само да чака.

Извърна се към Кулата точно навреме, за да види как през портата, врязана в масивната каменна стена, излиза величествена жена в семпла роба. Белотата на кожата й се открояваше още по-отчетливо на фона на тъмната й коса, разделена на път по средата и покриваща раменете й. Просителите обсъждаха шепнешком току-що отминалите сандариански конници, но при вида на жената внезапно замлъкнаха. Четиримата часови се отдръпнаха да й сторят път.

— Чародейка — прошепна старицата в ухото на Аби.

Младата жена и сама виждаше, че към тях приближава чародейка. Мигом разпозна семплата ленена роба, обточена по врата с жълти и червени мъниста, изобразяващи древните символи на магьосническата професия. Един от най-ранните й детски спомени бе как майка й я притиска в прегръдките си, а Аби гали с ръчички подобни мъниста.

Чародейката се усмихна и се поклони на хората.

— Моля да ни извините, че ви накарахме да чакате тук цял ден. Това не е проява на неуважение, нито пък ни е практика, но в условията на война подобни предпазни мерки за съжаление са наложителни. Надяваме се, никой от вас не се е почувствал засегнат от забавянето.

Хората измърмориха нещо в отговор — в смисъл, че не са. Аби се съмняваше, че сред тях ще се намери куражлия, който да твърди обратното.

— Как върви войната? — чу се глас зад нея.

Безстрастният поглед на чародейката се плъзна към него.

— С благословията на добрите духове, скоро ще свърши.

— Дано добрите духове повелят Д’Хара да бъде разгромена — изрече напевно мъжът като в молитва.

Без повече приказки чародейката огледа втренчените в нея лица, за да види дали още някой ще се осмели да каже нещо или да зададе въпрос. Нямаше такива.

— В такъв случай заповядайте вътре. Съветът приключи и неколцина от магьосниците ще отделят време да ви изслушат.

В мига, в който чародейката се запъти към Кулата, пристигнаха трима мъже. В сравнение с изисканите им одежди простичките дрехи на другите просители изглеждаха почти като дрипи. Групата пое към Кулата. Тримата новодошли минаха най-отпред, следвани от старицата. Най-възрастният от тях бе нагизден с пищна виолетова роба, обточена по ръбовете с яркочервени ивици. Очевидно бе благородник с двамата си съветници или може би пазачи.

Старицата ги изгледа свъсено. Сграбчи кадифения ръкав пред себе си.

— За какви се мислите, че ме пререждате? Аз чакам от заранта! — сгълча ги тя.

Благородникът изгледа изпод вежди безформените пръсти, вкопчени в ръкава му. Когато очите му намериха лицето на старата жена, в тях заблестя заплаха.

— Нямаш нищо против, нали.

На Аби не й прозвуча като въпрос.

Старицата отпусна ръката си и притихна.

Мъжът, чиито сребристи къдрици достигаха почти до раменете, погледна Аби. Хлътналите му очи святкаха предизвикателно. Тя преглътна, но не каза нищо. Не смееше да има нищо против. Поне не възнамеряваше да го изрази гласно. Бе видно, че този мъж е достатъчно високопоставен, че да се погрижи да й бъде отказана среща с магьосниците. Сега, когато бе толкова близо, не можеше да си позволи да рискува.

Усети лекичко гъделичкане по китката, на която носеше гривната си и мислите й се насочиха в друга посока. Плъзна свободната си ръка към тази, с която стискаше торбата. Телената гривна се бе затоплила. Подобно нещо се бе случило в деня на майчината й смърт. Тук, сред толкова много магия, това й се стори нормално. Под краката на делегацията от просители се вдигна облак прах.

— Страшно са коварни — прошепна старицата през рамо. — Досущ като зимна нощ и пак толкоз ледени.

— Тези мъже ли? — попита тихичко Аби.

— Не. Чародейките и магьосниците. За тях ти говоря. Всички родени с дарбата на магията. Дано носиш в торбата си нещо ценно, че иначе магьосниците могат да те обърнат на прах ей така, само за кеф.

Аби се вкопчи по-здраво в торбата си. Най-долната постъпка на майка й бе да умре преди да види внучката си.

Младата жена преглътна напиращите сълзи и отправи гореща молитва към добрите духове старицата да е в грешка по отношение на магьосниците. Молеше се да се окажат разбрани като излязлата от Кулата чародейка. Молеше се този магьосник да й помогне. Молеше се за прошка, за съдействие от страна на добрите духове.

Наложи си да запази спокойствие, макар че цялото й същество бе хвърлено в ужас. Заби юмрук в стомаха си. Определено ще й бъде нужна сила.

Чародейката, тримата мъже, старицата, Аби и останалите просители преминаха под острите зъби на решетъчната врата и влязоха в двора на Кулата. Аби с почуда установи, че тук, зад външната стена, е топло. Навън бе студен есенен ден, а тук въздухът бе пролетно свеж и приятен.

Планинският път, водещ към каменния мост над бездната и свършващ до портата с решетката, явно бе единственият достъп до Кулата — освен ако не си птица. Чакълестият вътрешен двор бе опасан с мрачни крепостни стени с високи прозорци. Околовръст бяха разположени врати, а отпред тръгваше тунел, отвеждащ в лоното на Кулата.

Въпреки че бе топло, Аби усети по тялото й да пробягват ледени тръпки. Не можеше да каже дали старицата не е права за магьосниците. В родното й градче никой не разбираше от тези неща.

Тя не бе виждала магьосник и не познаваше друг, освен майка си, който да е виждал. От своя страна, майка й никога не говореше за това. Бе й споменавала само, че когато са намесени магьосници, човек не бива да вярва дори на собствените си очи.

Чародейката изкачи четири гранитни стъпала, изгладени с времето от безброй стъпки. Поведе просителите през портал от черен гранит с розови пръски, откъдето се озоваха в самата Кула. Вдигна рязко ръка и мракът отстъпи встрани. В кандилата по стените затрептя огън.

Това бе най-прост вид магия — не особено впечатляваща демонстрация на дарбата, но сред просителите се надигна притеснен шепот. Аби си рече, че щом се стряскат от такъв елементарен трик, значи нямат работа при магьосниците.

Продължиха през внушително преддверие с хлътнал под, което надхвърляше всички представи на Аби. Червени мраморни колони поддържаха арки с кацнали отгоре балкони. В средата се издигаше фонтан, изстрелващ мощни струи вода към високия таван. Пръските политаха обратно надолу и се събираха в ручейчета, които се плъзваха към плавно уголемяващи се тасове с формата на раковини. Офицери, магьосници и всякакви други хора седяха на белите мраморни пейки или, събрани на групички, изглеждаха увлечени в сериозни разговори, заглушавани от шума на водата.

Оттам преминаха в доста по-малко помещение, където чародейката покани просителите да седнат на дъбовите пейки покрай стената. Аби едва се държеше на крака и с радост прие поканата.

Нахлуващата през прозорците светлина озаряваше три гоблена, окачени на високата стена отсреща. Те я покриваха почти изцяло, за да представят една обща картина на огромна процесия, прекосяваща някакъв град. Аби никога не бе виждала подобно нещо, но тъй като сърцето й бе свито от ужас, не можа да се наслади на величественото пано.

В средата на мраморния под бе инкрустирана месингова фигура, представляваща кръг с вписан квадрат, в който на свой ред бе вписан втори кръг. Във вътрешния кръг блестеше осмовърха звезда. От осемте й върха тръгваха линии, прекосяващи и двата кръга, като всяка втора линия пресичаше по един от ъглите на квадрата.

Това бе символът, наречен Милост. Родените с дарбата често го рисуваха, по един или друг повод. Външният кръг изобразяваше началата на безконечния свят на духовете, простиращ се някъде там. Квадратът бе границата, разделяща света на духовете — отвъдния свят, света на мъртвите — от вътрешния кръг, маркиращ границата на света на живите. В центъра на всичко това бе звездата, символизираща Светлината — Създателя.

Този символ изобразяваше всеобхватността на дарбата: от Създателя, през живота, та до смъртта, прекосяваща границата на вечността на душите, попаднали във владенията на Пазителя на отвъдния свят. Това бе същевременно и символ на надеждата — надеждата да останеш в Светлината на Създателя от раждането, през живота, до смъртта — до отвъдния свят.

Говореше се, че Светлината на Създателя бива отказана само на душите на най-тежко прегрешилите. Аби знаеше, че нейната присъда ще бъде да прекара вечността при Пазителя, в нескончаемия мрак на отвъдния свят. Нямаше друг избор.

Чародейката застана изправена и скръсти ръце с премерен, изящен жест, сякаш самото движение бе съществена част от сложно заклинание.

— Ще бъдете извикани един по един. Всеки просител ще бъде приет от магьосник. Знаете, че бушува война. Моля ви, бъдете пестеливи в думите си. — Спокойният й поглед обходи редицата от насядалите хора. — Дългът на магьосниците изисква да откликват на молбите на хората, на които служат, но ви умолявам да се постараете да разберете, че личните желания често са пагубни за личното благо. Грижата за един означава пренебрегване на мнозина. Ако молбата ви не бъде удовлетворена, това не означава, че ви е отказана помощ, а че е било обърнато внимание на по-неотложна нужда. Дори в мирни времена рядко се е случвало магьосниците да се съобразяват с егоистичните желания на просители. В момент като днешния, когато войната е в разгара си, това е почти нечувано. Моля ви да разберете, че решенията ни сега се диктуват не от нашите желания, а от обстоятелствата.

Тя огледа хората още веднъж, но нямаше желаещи да се откажат от целта си. Аби определено не възнамеряваше да го стори.

— Добре тогава. В момента имаме двама свободни магьосници, които имат възможност да приемат просители. Всеки от вас ще се срещне с един от тях.

Тя се обърна да върви. Аби с ужас осъзна, че единствената й надежда се изплъзва пред очите й. Скочи от мястото си.

— Моля ви, господарке, може ли да кажа нещо?

Чародейката я премери с поглед.

— Говори.

— Трябва да се срещна лично с Първия магьосник. С магьосника Зорандер.

Една вежда се повдигна.

— Първият магьосник е много зает човек.

Уплашена да не си пропусне шанса си, Аби пъхна ръка в торбата си и измъкна горната част на майчината си роба, за да покаже обточеното с мъниста деколте. Пристъпи в центъра на Милостта и почтително допря устни до познатия червено-жълт наниз.

— Казвам се Абигейл, дъщеря на Хелза. В името на Милостта и душата на майка ми, трябва да говоря с магьосника Зорандер. Моля ви! Не съм тук заради себе си. Касае се за живота на много хора.

Чародейката проследи с поглед как Аби напъха обратно в торбата робата на майка си.

— Абигейл, дъщеря на Хелза. — Погледна я право в очите. — Ще предам думите ти на Първия магьосник.

— Господарке! — Аби се обърна и видя, че старицата е станала от мястото си. — Аз също бих се радвала да се срещна с Първия магьосник.

Тримата мъже скочиха. Най-възрастният, който явно бе главният от тях, погледна чародейката с безцеремонен, граничещ с презрение поглед. Дългата му сребриста коса плисна връз кадифената роба. Той огледа насядалите хора, сякаш да види дали някой ще посмее да възроптае. Никой не помръдна и погледът му отново намери чародейката.

— Аз ще се срещна с магьосника Зорандер.

Жената огледа петимата, които бяха станали, после и седящите на пейките.

— Първият магьосник с право си е спечелил прозвището „Вятъра на смъртта“. От него се боят не само враговете ни, но и мнозина от нас. Има ли още някой, който желае да предизвиква съдбата си?

Никой не дръзна да вдигне поглед. Само мълчаливо поклатиха глави.

— Моля, почакайте — рече тя на седящите. Скоро ще дойде човек, който ще ви заведе при съответния магьосник. — Погледът й се върна върху Аби и групичката около нея. — А вие, напълно ли сте убедени в това, което правите?

Аби кимна. Старицата също. Благородникът отвърна с яростен поглед.

— Добре тогава. Да вървим.

Тримата мъже избутаха Аби настрани и тя трябваше да се задоволи с втората позиция. Старицата явно нямаше нищо против да върви на опашката. Поведоха ги към сърцето на Кулата, през тесни и широки коридори, някои мрачни и зловещи, други невъобразимо величествени. Навсякъде имаше постове от градската стража. Войниците бяха в червени туники, обточени с черни ивици, с нагръдници или ризници, тежко въоръжени с мечове или бойни ятагани. Всички имаха ножове, а мнозина стискаха островърхи копия.

Стигнаха до широко вито стълбище от бял мрамор, чиито каменни перила отвеждаха в уютно фоайе, потънало в дъбова ламперия и осветено от свещници със сребърни отражатели. Върху трикрака масичка имаше газеник с две тумбести колби, чийто пламък допълваше общата мека светлина. Дюшемето бе покрито с топъл килим на красиви сини щампи.

Имаше двукрила врата, охранявана от двойка часови в изрядни униформи. Едри и силни, войниците изглеждаха готови да се справят с всеки, който би дръзнал да стъпи неканен на бялото стълбище.

Чародейката посочи с глава десетина кожени фотьойли, аранжирани на групи. Аби изчака другите да се настанят и едва тогава се отпусна, избирайки място по-встрани. Положи торбата в скута си и я покри с ръце.

Чародейката изпъна гръб.

— Ще предам на Първия магьосник, че има просители, които искат да говорят с него.

Един от часовите й отвори и тя потъна в огромната зала зад вратата. Аби успя да хвърли бърз поглед вътре. През стъкления покрив щедро нахлуваше светлина. Стените бяха от сив камък, по тях имаше множество врати. За краткия миг преди хлопването на вратата тя успя да види, че вътре гъмжи от народ.

Седнала гърбом, Аби скришом погали торбата в скута си. От мъжете не се притесняваше — едва ли щяха да я заговорят. Брътвежите на старицата обаче не й бяха приятни и я разсейваха. За да убие времето, прехвърли в главата си онова, което си бе наумила да каже на магьосника Зорандер.

Или поне се опита да насочи мислите си натам. Всъщност в главата й звучаха думите на чародейката, че прозвището на Първия магьосник било „Вятъра на смъртта“ и че така го наричали не само Д’Харанците, но и собствения му народ от Средната земя. Аби знаеше, че това не са хватки за сплашване на просителите, имащи за цел за спестят време на заетия човек. До ушите й вече бяха стигнали подобни приказки, изречени шепнешком и с ужас — хората наистина наричаха Великия си магьосник „Вятъра на смъртта“.

Д’Харанците имаха основателни причини да се страхуват от този човек като от свой враг. Доколкото бе чувала Аби, той бе погубил безчет техни войни. Разбира се, те сами си бяха виновни, защото ако не бяха предприели завоевателния си поход, нямаше да усетят горещия Вятър на смъртта.

Ако те не бяха нахлули в Средната земя, сега Аби нямаше да е в Магьосническата кула. Щеше да си е у дома, заобиколена от близките си и всички щяха да са в безопасност.

Китката пак я засърбя. Прокара пръсти по гривната и усети същата необичайна топлина. Обясни си я с близостта си до магьосник с огромна мощ. Майка й бе заръчала да не сваля тази гривна никога, защото един ден ще й бъде от полза. Аби нямаше представа с какво точно може да й помогне украшението, пък и майка й почина, преди да има време да й обясни.

Родените с дарбата бяха прословути с това, че умеят да пазят тайни — дори от собствените си дъщери. Може би ако Аби притежаваше дарбата…

Хвърли тайничко поглед през рамо към останалите. Старицата се бе облегнала назад и не сваляше поглед от вратата. Придружителите на благородника седяха със скръстени ръце и небрежно оглеждаха помещението, докато самият той се държеше доста странно. Около пръстите му имаше намотан кичур пясъчноруса коса. Той го галеше с показалеца на другата си ръка, а яростният му поглед не слизаше от вратата.

Аби изгаряше от нетърпение магьосникът да я приеме, но времето сякаш напук пъплеше едва-едва. Всъщност, част от нея искаше тази среща да не се осъществи. Не, каза си, това не бива да става. Вратата се отвори рязко. Чародейката се запъти към Аби.

Благородникът скочи на крака.

— Аз съм пръв. — Гласът му гърмеше с ледена заплаха. — И това не е молба.

— Наше право е да го видим първи — изстреля Аби, без да се замисли. Чародейката скръсти ръце и тя реши, че ще е най-добре да продължи: — Чакам от рано сутринта. Тази жена бе единствената преди мен. Тримата мъже дойдоха последни.

Аби понечи да тръгне, но безформените пръсти на старицата се вкопчиха в ръкава й.

— Дали да не оставим мъжете да минат преди нас, миличка? Въпросът не е в това кой е дошъл пръв, а кой има по-спешна работа.

На Аби й се искаше да изкрещи, че нейният въпрос наистина не търпи отлагане, но си даде сметка, че старицата вероятно се опитва да я предпази от сериозни неприятности и с неохота кимна. Докато чародейката отвеждаше тримата мъже към вратата, Аби усети погледа на старицата върху гърба си. Притисна торбата към свития си от притеснение стомах и си каза, че остава още малко, че скоро ще го види.

Докато чакаха, старицата не каза нито дума, за което Аби й бе благодарна. От време на време поглеждаше към вратата и молеше добрите духове за помощ. Скоро осъзна, че е безсмислено. Добрите духове нямаше как да и помогнат точно за това.

Откъм залата зад тежката двукрила врата внезапно се надигна пронизителен мощен грохот, все едно раздираха метал. Непоносимият звук се вряза болезнено в ушите на Аби и завърши с пукот, придружен с ослепителна светкавица, която изпълзя през процепите, около разтърсената на пантите си двукрила врата. Колбите на лампите задрънчаха.

Внезапната тишина отекна в ушите на Аби. Осъзна, че стиска здраво страничните облегалки на стола си.

Двете крила на вратата се отвориха едновременно. Придружителите на благородника излязоха с бързи крачки, следвани от чародейката. Тримата се спряха във фоайето. Аби затаи дъх.

Единият стискаше в сгъвката на лакътя си главата на благородника. Бялото като платно лице бе застинало в безмълвен вик. По килима плисна кръв.

— Изпрати ги — изсъска чародейката към единия от часовите.

Войникът подкани двамата да вървят с насочено към стълбите копие и ги последва. По стъпалата покапаха алени капки кръв. Аби остана вцепенена, ококорила в ужас очи.

Чародейката се обърна към двете жени.

Старицата се изправи.

— Размислих. Не бих искала да притеснявам Първия магьосник точно днес. Може би някой друг път… ако се наложи.

Наведе се към Аби.

— Казвам се Мариска. — Сбърчи чело. — Нека добрите духове ти помогнат да сполучиш в това, за което си тук.

Затътри се към стълбището и подпирайки се с ръка върху мраморния парапет, заслиза към изхода. Чародейката щракна с пръсти и махна с ръка. Другият се завтече да изпрати старицата, а жената се обърна към Аби.

— Първият магьосник ще те приеме.