Времето на Аби изтичаше.

Обикаляше Д’Харанския лагер с наперена походка, опитвайки се да потисне ужаса и отчаянието си. Цяла нощ бе правила това, което й бе заръчал магьосникът: беше се държала надменно. Демонстрираше презрение към всеки, дръзнал да се изпречи на пътя й. Изръмжаваше на всеки, който се приближеше към нея с намерение да я заговори.

Макар че желаещите да заговорят жена, облечена в червената кожена униформа на Морещица, не бяха толкова много, Зед я предупреди да не изпуска от ръката си оръжието на Морещицата, наподобяващо червена кожена пръчка. Аби нямаше представа как действа. Магьосникът й обясни, че няма да може да го използва, защото се използва специална магия, но въздействието върху хората, които го виждаха в ръката й, беше красноречиво: те потъваха обратно в сенките, далеч от светлината на огньовете, далеч от Аби.

Впрочем тези, които бяха будни. Доста от войниците спяха, но имаше достатъчно зорко бдящи часови. Зед отряза дългата плитка на Морещицата и я прикрепи към косата на Аби. В тъмното разликата на цветовете не се забелязваше. Когато часовите поглеждаха Аби, виждаха в нея Морещица и бързо насочваха вниманието си в друга посока.

По реакцията на околните Аби разбираше, че появата й всява ужас. Хората нямаше как да разберат, че сърцето й е на път да се пръсне от страх. Добре че беше нощ и Д’Харанците нямаше как да видят треперещите й колене. Натъкна се само на две Морещици, при това заспали. Както я беше посъветвал Зед, ги заобиколи отдалеч. Нямаше да е лесно да заблуди истинска Морещица.

Имаше време до изгрев слънце, но то вече изтичаше. Зед я предупреди, че ако не се върне навреме, ще умре.

За щастие Аби познаваше добре местността, иначе отдавна да се е загубила в хаоса от палатки, огньове, каруци, коне и мулета. Навсякъде стърчаха пирамиди от копия и пики, забити в земята и опрени острие о острие. Работата на налбантите, ковачите и другите майстори не секваше дори и през нощта.

Във въздуха се стелеше гъст пушек, отекваха приглушени звуци от удар на метал в метал и стъргане на дърво за различни цели — от направа на копия до поправка на каруци. Аби не разбираше как е възможно човек да спи в тази олелия, но хората явно не ги притесняваше.

Съвсем скоро огромният лагер щеше да се събуди за новия ден — денят на битката, денят, в който войниците щяха да имат възможност да направят онова, което умеят да правят най-добре. Трябваше да се наспят добре, за да имат сили да убиват противниците си от войската на Средната земя. Говореше се, че Д’Харанските бойци били истински майстори в занаята си.

Въпреки че обикаля цяла нощ, Аби не сполучи да намери баща си, мъжа си и дъщеря си. Нямаше намерение да се отказва. Вече бе взела решението: не ги ли намери, ще умре тук с тях.

Повечето от пленниците, които видя, бяха завързани един за друг и приковани към дърветата или към земята, за да не избягат. Голяма част от тях бяха в окови. Мерна и някои познати лица. Пленниците бяха разделени на групи и строго охранявани.

Аби не видя нито един заспал на поста си часови. Погледнеха ли я, тя се държеше така, все едно търси някой, чийто живот ще стане доста тежък, щом го намери. Зед й бе казал, че безопасността на нея и семейството й зависи от това колко убедителен образ ще изгради. При мисълта, че тези хора причиняват болка на дъщеря й, не й беше никак трудно да се вживее в ролята си.

Но времето й изтичаше. Не можеше да ги намери и знаеше, че Зед няма да чака. Залогът бе твърде голям. Сега вече го разбираше. Започваше да оценява усилията на Първия магьосник и Майката Изповедник да спрат войната. Разбираше, че това са хора, на които е възложена тежката задача да претеглят живота на малцина, срещу този на хиляди.

Надникна в поредната палатка, за да види вътре заспали войници. Наведе се и се вгледа в лицата на група пленници, привързани за една каруца. Посрещнаха я празни погледи. Приклекна и огледа лицата на група деца, които явно сънуваха кошмари. Не можеше да намери Джана. Огромният лагер се бе ширнал надалеко през хълмовете. Можеше да е навсякъде.

Вървейки покрай разкривена редица палатки, си ожули китката. Трябваше да мине още известно време, за да осъзнае, че усеща топлината на гривната си. Продължи напред, гривната продължаваше да се нагрява. След известно време взе да изстива. Аби смръщи чело, сърцето й заби по-силно. Запита се какво ли означава това. Не смееше да повярва, че това може да е помощта, на която тъй силно се бе надявала, но от друга страна, не й се щеше да изостави тази надежда, така че се върна там, където топлината бе намаляла. Свърна към една алея между палатките и гривната отново се загря. Поспря за миг и се вгледа в тъмнината. Небето едва-що бе започнало да порозовява. Продължи напред, докато гривната пак поизстина; върна се малко и продължи в друга посока. Топлината също се върна.

Когато й подари гривната, майка й заръча да не я сваля от ръката си, защото един ден ще й бъде от голяма полза. Аби се запита дали пък в тази гривна няма вложена специална магия, която ще я отведе при дъщеря й. С приближаването на зората това явно бе последният й шанс. Забърза напред, водена от гривната.

Озова се пред група хъркащи войници. Наблизо не се виждаха пленници. Около налягалите на постелките си мъже патрулираха часови, по средата бе издигната палатка. Аби си каза, че сигурно е на някой офицер.

Като не знаеше какво друго да стори, тя се запромъква между спящите мъже. Когато приближи палатката, китката й мигом пламна. Часовите тук се рояха като мухи на мед. Брезентът бе окъпан в мека светлина и тя предположи, че вътре гори свещ. С периферното си зрение мерна спяща фигура, която й се стори някак по-различна. Пристъпи към нея и установи, че е на жена. Мариска.

В съня си старицата издаваше остри, стържещи звуци. Аби остана като вцепенена. Часовите я гледаха втренчено.

Трябваше да направи нещо, преди да са започнали да й задават въпроси. Изгледа ги навъсено и тръгна уверено към палатката. Постара се да се движи максимално безшумно. Часовите безспорно я бяха взели за Морещица, но Мариска бързо щеше да разкрие измамата. Аби стрелна войниците с гневен поглед и те отместиха очи в мрака.

Сърцето й биеше до пръсване. Вдигна ръка и отметна платнището от входа на палатката. Вече бе сигурна, че ще намери Джана вътре. Каза си, че не бива да вдига шум, когато види дъщеря си. Напомни си, че трябва да сложи ръка върху устата й, преди малката да е надала радостен вик, защото иначе щяха да ги заловят, преди да са успели да се възползват от възможността за бягство.

Гривната се бе нагорещила болезнено. Помисли си, че кожата й ще се отлепи. Потъна в ниската палатка.

На светлината на слабата свещ различи треперещата фигура на дете, свито в опърпано вълнено наметало и потънало в купчина одеяла. Още щом видя червената униформа, момиченцето ококори уплашени очи — явно разбираше какво означава появата на Морещица. Сърцето на Аби помръкна. Не беше Джана.

В следващия миг двете се спогледаха и помежду им преминаха неизречени чувства. Пламъкът на свещта обливаше лицата им в мека светлина. В ококорените сиви очи Аби видя неописуем ужас и болка. Момиченцето взе решение.

Вдигна умолително ръчички.

Инстинктивно, обзета от желание да я защити, Аби се свлече на колене и притисна към себе си малкото треперещо телце. Изпод опърпаното наметало се подадоха две тънки като клечки ръчички, които се плъзнаха около врата на Аби и се вкопчиха така, сякаш от това зависеше животът й.

— Моля ви, спасете ме — простена детето в ухото на Аби.

Преди да я прегърне, Аби можа добре да разгледа личицето й. Нямаше никакво съмнение — това бе дъщерята на Зед.

— Дошла съм да ти помогна — успокои я Аби. — Изпраща ме Зед.

При споменаването на любимото име малката простена с надежда.

Аби се отдръпна назад.

— Ще те заведа при баща ти, но не бива да показваш на тези хора, че те спасявам. Ще се справиш ли с тази роля? Ще можеш ли да изиграеш моя пленничка, за да се измъкнем?

Малката кимна, едва сдържайки сълзите си. Имаше чупливата коса на Зед и неговите очи, макар и поглъщащо сиви, а не лешниковокафяви.

— Добре — прошепна Аби и погали ледената бузка, потънала в детските очи. — Тогава ми се довери и ще те измъкна оттук.

— Вярвам ти — чу се слабото й гласче.

Аби взе оставеното наблизо въже и го намота около вратлето на момиченцето.

— Ще внимавам да не ти причинявам болка, но трябва да ги накарам да повярват, че си моя пленница.

Малката погледна с ужас въжето, което явно й бе познато. После кимна, че е съгласна.

Щом излезе от палатката, Аби се изправи и задърпа завързаното за въжето дете след себе си. Часовите я изгледаха. Тя ускори ход. Един от тях смръщи чело и пристъпи към нея.

— Какво става тук?

Аби спря рязко и пъхна червената си кожена пръчка под носа на войника.

— Тя бе призована. Кой си ти, та си позволяваш да ми задаваш въпроси? Махни се от пътя ми, че да не те изкормя и почистя за закуска!

Мъжът пребледня и побърза да се отмести от пътя й. Преди да е имал възможност да размисли, Аби закрачи напред, а момиченцето провлачи крачета, за да изглежда сцената по-правдоподобна.

Никой не ги последва. Аби бе готова да хукне, но знаеше, че не бива. Искаше й се да гушне малката, но не можеше. Трябваше да създадат впечатлението, че Морещица отвежда пленник.

Вместо да поеме по прекия път към Зед, Аби се отправи нагоре по реката, където имаше повече дървета и можеше да се скрият близо до брега. Зед й бе казал къде точно да прекосят и я бе предупредил да не се връща по друг път, освен по този. Вече беше заложил капани от различни видове магия, предназначени да попречат на Д’Харанците да избягат.

Когато приближиха реката, тя забеляза над брега да се стеле ниска мъгла. Според указанията на магьосника не трябваше да приближава до каквато и да е мъгла. Каза си, че сигурно е някакъв огромен облак, призован чрез магия.

По шума на водата разбра, че са близо до реката. Розовото небе осветяваше достатъчно, за да види брега, щом стигнаха до дърветата. Отзад се простираше огромният лагер. Никой не ги преследваше.

Най-после свали въжето от врата на малката. Насреща й блеснаха две огромни сиви очи. Аби я вдигна на ръце и я притисна към себе си.

— Не бива да вдигаме шум.

Прислони малката главица на рамото си и побягна към реката.

Загрузка...