Дългът на костите

Аби отвори уста за глътка въздух и се надигна.

— Какво стана? Защо Първият магьосник постъпи така?

— Мъжът бе изпратен от името на друг човек да зададе въпрос на Първия магьосник. Първият магьосник даде отговора си.

Аби се вкопчи в торбата си, като че от това зависеше животът й. Не можеше да откъсне очи от пресните капки кръв по пода.

— Значи може и аз да получа такъв отговор, така ли?

— Не знам какво ще го попиташ. — Лицето на чародейката за пръв път като че поомекна. — Искаш ли да те изпратя до изхода? Можеш да се срещнеш с друг магьосник или да дойдеш друг път, ако все още искаш.

Аби преглътна сълзите на отчаяние. Нямаше избор. Поклати глава.

— Трябва да го видя сега.

Чародейката въздъхна дълбоко.

— Много добре. — Подхвана Аби под мишницата, сякаш да й помогне да се задържи на крака. — Първият магьосник те очаква.

Стиснала торбата си, Аби влезе в залата, където я чакаше Първият магьосник. Факлите в стойките от ковано желязо по стените все още не бяха запалени. Остъкленият таван пропускаше достатъчно светлина в помещението. Миришеше на смола, газ за осветление, опърлено месо, влажен камък и застояла пот.

В залата цареше пълен хаос. Гъмжеше от хора, които сякаш говореха в един глас. Навсякъде бяха разхвърляни тежки маси, отрупани с книги, свитъци, карти, креда, незапалени газеничета, горящи свещи, наченати ястия, восък за печати, писалки и цел купища странни предмети — от кълбета навързана на възли тел до полупразни торбички с пясък. Хората се суетяха около масите, увлечени в разговори или спорове, други сочеха пасажи от книги, навеждаха се съсредоточено над свитъци или преместваха малки цветни тежести по картите. Имаше и такива, които посягаха към парчета печено месо от подносите и дъвчеха, изслушвайки събеседника си, или предлагаха мнението си между две хапки.

Както вървяха, чародейката, все още подхванала Аби под мишницата, се наведе към нея.

— Ще бъдеш удостоена с раздвоеното внимание на магьосника. Паралелно с теб, с него ще разговарят и други хора. Не се разсейвай. Той ще те слуша, докато общува с тях. Просто не им обръщай внимание и си задай въпроса. Той ще те чуе.

Аби остана като гръмната.

— Докато разговаря с други хора ли?

— Да. — Аби усети как ръката на чародейката лекичко стиска нейната. — Опитай се да се успокоиш и да не съдиш за нещата според случилото се преди теб.

Убийството. Това имаше предвид. Онзи мъж бе дошъл да говори с Първия магьосник и бе заплатил за това с живота си. А тази жена я съветваше да не мисли за това! Погледът й намери следите от кръв по пода. Обезглавеното тяло не се виждаше никъде.

Гривната я загъделичка още по-силно и тя я погледна. Чародейката я дръпна да спре. Аби вдигна очи и видя гъмжилото от хора край себе си. Едни се втурваха в помещението през странични врати, други излизаха забързани. Някои говореха разпалено и жестикулираха енергично. Всички говореха едновременно и Аби не можеше да различи нито дума. Тук-там се бяха оформили групички, в които хората си шепнеха, наведени един към друг. Сякаш бе попаднала в човешки кошер.

Вниманието й привлече нечий бял силует. В мига, в който видя водопада от коси и очите с теменужени отблясъци, вперени в нея, тя се вкамени. Свлече се на колене с лек стон и се поклони толкова ниско, че гърбът й изпука. Цяла затрепери, готова да посрещне най-лошото.

В секундата преди да докосне земята забеляза, че елегантната бяла копринена рокля е с квадратно деколте — същото като на черните рокли. Дългата коса бе категорично доказателство. Аби никога не бе виждала тази жена, но бе напълно сигурна коя е. Нямаше как да сгреши. Само една от тях носеше бяла рокля.

Пред нея стоеше самата Майка Изповедник.

Над главата й се чу неясен глас, но не посмя да се заслуша, за да не предизвика смъртта.

— Стани, дете мое. — Този път бе по-отчетливо.

Разпозна в тези думи протоколния отговор на Майката Изповедник към неин поданик. Беше й нужно време, за да осъзнае, че в тях няма и следа от заплаха. Погледът й се залепи за едно петно кръв на пода, докато умът й трескаво търсеше изход от положението. Майка й не я бе подготвила за евентуална среща с Майката Изповедник. Доколкото й бе известно, никой в Заево не бе зървал тази жена, камо ли да е разговарял с нея. Както не бе чувала никой от съгражданите й да бе виждал магьосник.

Чародейката избоботи едва чуто:

— Стани.

Аби се изправи, но не посмя да вдигне очи от пода, въпреки че от червеното петно й се повдигаше. Миризмата на кръв изпълваше ноздрите й — бе като на току-що заклано животно. Дългата кървава диря й подсказа, че се извлекли тялото през една от вратите в дъното на залата.

Гласът на чародейката й прозвуча успокоително в хаоса.

— Магьоснико Зорандер, това е Абигейл, дъщеря на Хелза. Иска да поговори с теб. Абигейл, това е Първият магьосник Зедикус Зу’л Зорандер.

Аби повдигна предпазливо очи. Посрещна я лешниковокафяв поглед.

Отвсякъде я притискаха хора: огромни, застрашителни офицери, някои от тях с вид на генерали; неколцина старци в роби, част от тях семпли, другите богато украсени; група мъже на средна възраст, както в роби, така и в ливреи; още цял рояк мъже и жени и Майката Изповедник.

Мъжът в центъра на хаоса, онзи с лешниковите очи, не бе какъвто си го бе представяла. Очакваше да види прошарен, навъсен старец, а този беше млад, може би не по-възрастен от самата нея. Слабото му, но мускулесто тяло, бе облечено във възможно най-семплата роба, едва ли по-добре ушита от торбата от зебло на Аби. Това беше признак за високия му пост.

Младата жена не си представяше Първият магьосник така. Не бе забравила какво й говореше майка и — да не вярва на очите си, когато става въпрос за магьосници.

Всички тези хора говореха с него, спореха с него, някои дори крещяха. Той мълчеше и я гледаше в очите. Имаше приятно лице с нежни черти, макар чупливата му кестенява коса да изглеждаше твърде непокорна. Но очите му… Аби никога не бе виждала подобни очи. Те сякаш виждаха всичко, знаеха всичко, разбираха всичко. Изглеждаха едновременно кръвясали и уморени, сякаш не им е достигнал сън и в същото време бяха полирани с тънък гланц печал. Въпреки това той изглеждаше спокоен в сърцето на бурята. В този кратък миг, докато вниманието му бе съсредоточено върху нея, залата сякаш опустя.

Кичурът коса, който Аби бе забелязала около пръста на благородника, сега бе в шепата на Първия магьосник. Той го вдигна към устните си и отпусна ръка.

— Казаха ми, че си дъщеря на чародейка — Гласът му бе бавен поток, стелещ се сред бушуващо море. — Притежаваш ли дарбата, дете?

— Не, господарю…

Докато тя отвръщаше, той вече се бе обърнал към друг, който току-що бе завършил изречението си.

— Казах ти, направите ли го, рискуваме да загубим. Нека му бъде предадено, че му заповядвам да продължи на юг.

Високият офицер, на когото говореше, разпери ръце.

— Но той докладва, че според достоверен източник, Д’Харанците са тръгнали към него на изток.

— Все едно — рече магьосникът. — Искам пътят на юг да бъде отрязан. Именно натам се е отправила основната им войска; сред тях има магьосници. Те са първите, с които трябва да се справим.

Високият офицер поздрави с юмрук до сърцето, но магьосникът вече се бе обърнал към възрастна чародейка.

— Да, точно така, правиш три заклинания и едва тогава се опитваш да извършиш размяната. Снощи открих мястото.

Чародейката бе сменена от чужденец, който заговори на своя си език и подаде на Първия магьосник някакъв свитък. Зорандер погледна набързо написаното и отпрати мъжа, като му заповяда нещо на същия език.

След това се обърна към Аби.

— Значи си пропусната?

Тя се изчерви чак до ушите.

— Да, магьоснико Зорандер.

— Няма нищо срамно, дете — прошепна в ухото й самата Майка Изповедник.

Напротив, срамно си беше. Дарбата не бе преминала от майка й в нея — беше я прескочила.

Хората в Заево бяха свикнали да разчитат на майка й. Тя помагаше на болните и пострадалите. Даваше съвети по въпроси, касаещи градчето или някое семейство. Понякога извършваше сватбени ритуали, друг път въдворяваше ред и дисциплина или пък правеше услуги, възможни само чрез магия. Тя бе чародейка. Пазителка на своите съграждани.

Едни я почитаха, други се страхуваха от нея или я мразеха.

Почитаха я заради добрините, които правеше за жителите на Заево. Страхът и омразата бяха заради дарбата й — заради факта, че притежаваше магия. Имаше такива, които искаха да живеят живот без магия.

Аби не притежаваше дарбата и не можеше да лекува болните и да изкоренява безпочвените страхове на хората. Какво не би дала да можеше, но уви. Когато питаше майка си как търпи неблагодарността и негодуванието на хората, тя отвръщаше, че да помагаш е само по себе си награда за онзи, който го прави, че човек не бива да очаква благодарност за това. И добавяше, че ако живееш в очакване да получиш благодарност за сторена добрина, може да си умреш нещастен.

Докато майка й бе жива, хората отбягваха Аби тайно. След смъртта на майка й вече не се криеха. От нея се очакваше да им служи по начина, по който го бе правила майка й. Те не знаеха какво означава да притежаваш дарбата, нямаха представа, че понякога тя не се предава по наследство. За тях Аби бе просто егоистка.

Магьосникът даваше указания за извършването на някакво заклинание. Когато приключи, погледът му се плъзна в друга посока, като пътьом премина през Аби. Тя се нуждаеше от помощта му.

— Какво искаше да ме питаш, Абигейл?

Пръстите й се вкопчиха в торбата.

— Става въпрос за родното ми градче Заево.

Спря, за да изчака магьосникът да посочи нещо в една книга, която му бяха подали. Той й махна с ръка да продължи, докато някакъв мъж му обясняваше каква трудност е възникнала при хвърлянето на двойно заклинание.

— Връхлетя ни ужасна беда — включи се Аби. — В града ни нахлуха Д’Харански части…

Първият магьосник се обърна към по-възрастен, белобрад мъж. Съдейки по простичката му роба, Аби реши, че и той е магьосник.

— Казвам ти, Томас, ще стане! — настояваше Зорандер. — Не че съм съгласен със Съвета, просто споделям с теб какво намерих, а тяхното единодушно решение е да го направя. Не претендирам, че са ми ясни всички подробности около извършването му, но поне го поразучих. Може да се направи. Както казах и на Съвета, мога да го задействам. Остава да реша дали съм съгласен с тях, че трябва да го сторя.

Мъжът, когото бе нарекъл Томас, обърса с длан лицето си.

— Значи излиза, че слуховете са верни! Ти наистина мислиш, че е възможно! Да не си се побъркал, Зорандер?!

— Намерих го в една книга в анклава на Първия магьосник. Писана е още преди войната със Стария свят. Видях го със собствените си очи. Изпратих цял куп верификационни мрежи, за да проверя истинността му. — Обърна се към Аби: — Да, сигурно е бил легионът на Анарго. Заево се намира в Пендисан.

— Да. Тяхната войска премина като буря през града ни и… — понечи да обясни Аби.

— Пендисан отказа да се присъедини към Съюза на Средната земя и да влезе под общото командване, изработващо стратегията за отпор на Д’Харанското нападение. Твоята страна предпочете да запази суверенитета си и сама да се бори с врага. Ще трябва да поеме последствията от своите решения.

Възрастният магьосник подръпваше брадата си.

— И въпреки това как можеш да си сигурен, че е истинско? Имаш ли безспорни доказателства? Искам да кажа, че тази книга трябва да е на хиляди години. Може да е било само предположение. Верификационните мрежи не винаги доказват цялостната структура на подобно нещо.

— Знам това не по-лошо от теб, Томас, но пак ти казвам — всичко е истинско — отвърна магьосникът Зорандер. Гласът му угасна в шепот: — Добрите духове да са ни на помощ, но наистина е така.

Сърцето на Аби щеше да се пръсне. Искаше да му разкаже всичко, но не можеше да се включи в разговора. Той трябваше да й помогне. Това беше единственият начин.

Една от вратите в дъното се отвори и към тях се запъти офицер. Разбута тълпата и застана до Първия магьосник.

— Магьоснико Зорандер! Току-що дойде съобщение! Пуснахме в действие роговете, които ни даде и нещата потръгнаха. Урландската армия подви опашка!

Някои от присъстващите замлъкнаха, други продължиха разговорите си.

— Най-малко на три хиляди години е — каза Първият магьосник на възрастният с брадата. После положи ръка върху рамото на новодошлия офицер и се наведе към него. — Предай на генерал Брейнард да стои плътно до бреговете на Керн. Не опожарявайте мостовете, оставете ги. Кажи му още да раздели хората си. Нека половината останат да държат под око Урландците — да не им скимне нещо друго. Да се надяваме, че няма да могат да намерят заместник на магьосника, който бе с тях на бойното поле. Нека Бейнард отведе останалите на север, за да помогнат в отрязването пътя за бягство на Анарго. Това ни е проблемът, но мостовете може да ни потрябват по-късно, за да погнем Урландците.

Един по-възрастен офицер с вид на генерал пламна.

— Да стоят край реката? При положение, че роговете си свършиха работата и врагът отстъпва? Но защо! Можем да ги пипнем, преди да са се прегрупирали и да са извикали подкрепления, за да отвърнат на удара ни!

Лешниковите очи се втренчиха в мъжа.

— А имаш ли представа какво ни чака оттатък границата? Колцина ще загинат, ако Панис Рал е заложил капан, с който роговете ни не могат да се справят? Колко невинни хора загубихме досега? Колко ще умрат в схватка на чужда територия — земя, която те познават по-добре от нас?

— А колко от нашите ще умрат, ако не пресечем сега възможността да ни нападнат след време! Трябва да ги преследваме! Панис Рал няма да се откаже. Ще работи неуморно, за да изобрети средство, с което да ни покоси в съня ни. Трябва да ги преследваме и избием до крак!

— Работя по въпроса — загадъчно изрече Първият магьосник.

Възрастният магьосник поглади брадата си и се усмихна саркастично.

— Да, той си мисли, че може да прати подире им самия отвъден свят.

Няколко офицери, две чародейки и част от мъжете в роби застинаха в открита почуда.

Чародейката, която бе въвела Аби в залата, се наведе към нея.

— Нали искаше да говориш с Първия магьосник. Говори. Ако си изгубила кураж, мога да те изпратя до изхода.

Аби облиза устни. Не знаеше как ще говори посред цялата тази олелия, но бе наясно, че трябва, така че просто продължи мисълта си.

— Господарю, нямам представа какво е направила родината ми. Не познавам нашия крал. Още по-малко съм наясно със Съвета, войната и всичките тези неща. Аз съм от едно градче, чиито жители са изложени на смъртна опасност. Защитниците ни бяха победени от врага. Войска от Средната земя се е насочила на север към Д’Харанците.

Чувстваше се като глупачка да говори с човек, водещ паралелно още десетина разговора. По-силни обаче бяха ядът и разочарованието й. Ако не успееше да го убеди да й помогне, близките й щяха да умрат.

— Колко Д’Харанци — попита магьосникът.

Аби понечи да отговори, но офицерът я изпревари.

— Не знаем със сигурност колко са останали в легиона на Анарго. Може да има пострадали, но са като разярен бик. Приближават границата на родината си. Могат да се върнат и да ни нападнат или да избягат. Ние разполагаме с войската на Сандерсън, която се спуска от север и с тази на Мардейл от югозапад. Анарго е допуснал грешка, като е нахълтал в Заево. Сега му остава да се бие или да се върне у дома. Длъжни сме да приключим с него. Друга възможност може да нямаме.

Първият магьосник прокара палец и показалец по голобрадото си лице.

— Но така или иначе, не знаем броя им. Имахме надеждни съгледвачи, но те така и не се върнаха. Не ни остава друго, освен да приемем, че са убити. Но какво кара Анарго да действа така?

— Ами това е най-краткият път за бягство към Д’Хара — отвърна офицерът.

Първият магьосник се обърна към една чародейка, за да отговори на току-що зададен му от нея въпрос.

— Не виждам как бихме могли да си го позволим. Предай им, че отговорът ми е не. Няма да хвърлям такива мрежи заради тях и не мога да им кажа как да го направят за едното „може би“.

Чародейката кимна и се отдалечи.

Аби знаеше, че заклинание, хвърлено от чародейка, се нарича мрежа.

— Е, щом смяташ, че е възможно — говореше брадатият мъж, — бих искал да чуя как тълкуваш текста. Книга на три хиляди години крие много рискове. Нямаме точна представа как са действали тогавашните магьосници.

Зорандер за пръв път стрелна мъжа с гневен поглед.

— Искаш ли да ти демонстрирам точно какво имам предвид, Томас? Да видиш самото заклинание?

Доловили тона в гласа му, повечето от присъстващите притихнаха. Първият магьосник разпери ръце встрани и множеството се отдръпна. Майката Изповедник не се отделяше от лявото му рамо. Чародейката, придружаваща Аби, я дръпна назад.

Първият магьосник даде знак. Един мъж му подаде малка торбичка, оставена на една от масите. Аби забеляза, че част от пясъка по масите не е разсипан случайно, а изписва различни символи. Майката на Аби бе правила заклинания с пясък, но по-скоро използваше други неща — от стрити кости до изсушени билки. Рядко бе прибягвала до пясък. Всяко заклинание трябваше да се извърши в строго определен ред. Всяка грешка можеше да е фатална.

Първият магьосник се наведе и загреба шепа пясък. Стиснал юмрук, го пусна на тънка струйка по пода.

Ръката му се движеше с отработена точност. Китката му се завъртя и пясъкът оформи кръг. Загреба следваща шепа и след малко в първия кръг се появи втори. Явно рисуваше Милост.

Майката на Аби винаги очертаваше квадрата преди втория кръг. Оформяше елементите един подир друг, от външните към вътрешните, после преминаваше към лъчите, като ги очертаваше отвътре навън. Магьосникът Зорандер вписа осмовърхата звезда във вътрешния кръг. Продължи лъчите навън, пресече двата кръга, но не стигна до последния.

Оставаше му да начертае квадрата, представляващ границата между световете. Той бе пръв магьосник, така че Аби предположи, че не е грешно да го направи в ред, различен от този, в който го рисуваше някаква чародейка от малкото градче Заево. Но неколцина от мъжете, за които Аби бе предположила, че са магьосници, както и две от чародейките, започнаха да си разменят навъсени погледи.

Магьосникът Зорандер начерта двете противолежащи страни на квадрата. Загреба още пясък и премина към последните две страни.

Вместо права линия очерта овал, врязващ се дълбоко във вътрешния кръг, който изобразяваше света на живота. Вместо да опре в кръга, овалът го пресече. Последната страна на квадрата начерта по същия начин, така че също да пресече малкия кръг. Продължи линията, докато тя не се срещна с другата, където бе липсващия лъч на звездата, изобразяваща Светлината. За разлика от другите три ъгъла на квадрата, последният излезе извън по-големия кръг — в света на мъртвите.

Хората ахнаха. За миг залата притихна, след което родените с дарбата започнаха да си шепнат притеснено.

Магьосникът Зорандер се изправи.

— Доволен ли си, Томас?

Лицето на Томас бе станало бяло като брадата му.

— Създателят да ни пази. — Извърна очи към магьосника Зорандер. — Съветът няма точна представа. Това би било лудост.

Магьосникът Зорандер не му обърна внимание и погледна Аби.

— Колко Д’Харанци видя?

— Преди три години Заево бе нападнато от скакалци — буквално заляха хълмовете на града. Д’Харанците бяха повече, струва ми се.

Магьосникът Зорандер изсумтя недоволно. Сведе поглед към начертаната от него Милост.

— Панис Рал няма да се откаже. Колко време, Томас? Колко време ще мине, докато изобрети нова магия и пак прати Анарго срещу нас? — Погледът му се плъзна по насъбралите се около него хора. — За колко години предполагахме, че ще бъдем изтребени от Д’Харанските орди? Колцина от нашите бяха убити от магията на Рал? Колко хиляди измряха от пратените от него болести? Колко хиляди пострадаха от неговите хора сенки, изприщиха се и кървяха до смърт? Колко села, градчета и градове бяха заличени от лицето на земята?

Тъй като никой не се обади, магьосникът Зорандер продължи:

— Отне ни години, докато се отдалечим от ръба. Във войната най-сетне има обрат. Врагът отстъпва в бяг. Имаме три възможности за избор. Първата е да го оставим да стигне до дома си и да се надяваме, че никога повече няма да се върне, за да излее върху ни своята жестокост. Но според мен е въпрос на време, докато опита отново. Следователно остават две реалистични възможности. Да го преследваме до бърлогата му и да го погубим веднъж завинаги, което би означавало да пожертваме няколко десетки, а може би няколко стотици или хиляди наши момчета. Или да ме оставите аз да свърша работата.

Родените с дарбата сред тълпата хвърляха нервни погледи към начертаната на земята Милост.

— Ние все още разполагаме с магията си — обади се един магьосник. — Бихме могли да я използваме, постигайки същия ефект, без да се налага да причиняваме подобни катаклизми.

— Магьосникът Зорандер е прав — обади се друг. — Съветът също. Враговете ни си заслужиха съдбата. Не ни остана друго, освен да им я предоставим.

Залата отново избухна в спорове. През това време магьосникът Зорандер остана втренчен в очите на Аби — недвусмислено послание да приключва с молбата си.

— Моите съграждани, жителите на Заево, са завладени от Д’Харанците, както и жителите на много други градове. Пленниците са във властта на чародейки, от чиито заклинания не могат да се освободят. Моля ви, магьоснико Зорандер, трябва да ми помогнете.

Докато се промъквах насам, чух чародейките им да разговарят с офицерите. Д’Харанците планират да използват пленниците като щитове. С тях ще отблъскват смъртоносната магия, която изпратихте срещу Д’Харанските орди, а също и копията и стрелите на армията на Средната земя, предназначени за тях. Ако решат да се обърнат и да се впуснат в атака, възнамеряват да поставят пленниците в първите редици. Наричат го „притъпяване на вражеските оръжия с техните собствени жени и деца“.

Никой не я гледаше. Хората отново говореха и спореха в един глас. Сякаш животът на всички тези хора не бе достоен за тяхното внимание.

В очите на Аби напираха сълзи.

— И в двата случая всички тези невинни хора ще умрат. Моля ви, магьоснико Зорандер, трябва да ни помогнете, иначе те ще загинат.

Той я стрелна с поглед.

— Нищо не можем да направим за тях.

Аби си пое дълбоко дъх, опитвайки се да преглътне сълзите си.

— Баща ми бе заловен, заедно с много от роднините ми. Съпругът ми също. И дъщеря ми. Още няма и пет годинки. Ако изпратите магия, те ще погинат. Ако атакувате, ще ги обречете на смърт. Трябва да ги спасите или да не нападате.

Магьосникът изглеждаше дълбоко нещастен.

— Съжалявам. Не мога да им помогна. Нека добрите духове бдят над тях и отнесат душите им при Светлината. — Понечи да си върви.

— Не! — изпищя Аби. Част от хората замлъкнаха. Други само я погледнаха и си продължиха разговорите. — Детето ми! Не можете! — Пъхна ръка в торбата си. — Нося една кост…

— Всички носят — прекъсна я той. — Не мога да ти помогна.

— Трябва да ми помогнете!

— Сега не е време за егоистични мисли. Трябва да разгромим Д’Харанските войски. По какъвто и да е начин. Макар всички тези хора да са невинни, те ще застанат на пътя ни. Не мога да позволя Д’Харанците да пожънат успех в подобно начинание, защото в противен случай всеки ще започне да използва този похват, а тогава ще загинат още повече невинни хора. Трябва да покажем на врага, че нищо не може да ни отклони от целта ни.

— НЕ! — зави Аби. — Та тя е само дете! Осъждате дъщеричката ми на смърт! Има и други деца! Що за чудовище сте?

Вече не я слушаше никой друг освен магьосникът, всеки се бе задълбочил в разговорите си.

Гласът на Първия магьосник разсече врявата и достигна до ушите й кристално чист като погребален звън.

— Аз съм човек, комуто се налага да взема подобни решения. Нямам друг избор, освен да отхвърля молбата ти.

Аби закрещя, разяждана от болката на провала си. Дори не успя да му покаже какво носи.

— Но това е дълг! — продължи да вика тя. — Свещен дълг!

— Който не може да бъде изплатен в момента.

Писъците й станаха истерични. Чародейката я избута към вратата. Аби се изтръгна от ръцете й и излезе тичешком от залата. Запрепъва се надолу по мраморните стъпала, очите й бяха замъглени от сълзи.

Стигна до долната площадка и се строполи, повалена от безпомощни ридания. Той нямаше да й помогне. Нямаше да помогне на едно невинно дете. Дъщеря й щеше да загине.