Дългът на костите

Докато вървяха надолу към града, Делора се стараеше да насочва разговора далеч от тревогите и надеждите на Аби, да не засяга темата за магията и влиянието й върху което и да било от двете. По някакъв начин общуването с тази жена й напомняше за разговорите, които бе водила с майка си. Чародейките избягваха да говорят за магия с хора, които не я притежават, пък били те и собствените им дъщери. Аби си помисли, че вероятно изпитват същото чувство на неудобство, каквото бе почувствала самата тя при въпроса на Джана как бебето влиза в корема на майка си.

Макар да бе късно, улиците гъмжаха от народ. От всички посоки до ушите на Аби достигаха разговори за войната. Край един ъгъл група жени говореха за отряд мъже, напуснали домовете си преди месец и оттогава ни вест, ни кост за тях.

Делора я поведе по някаква пазарна улица и почти насила й купи малка питка с плънка от месо и маслини. Аби не бе много гладна. Чародейката изтръгна от нея уверение, че все пак ще хапне. Тъй като не искаше да й възразява, Аби обеща.

Страноприемницата се намираше на една странична уличка с наблъскани една в друга сгради. Глъчката от пазара нахлуваше вътре, политваше между постройките и прекосяваше дворовете с лекотата на синигерче през гъста гора. Аби се дивеше как е възможно хората да живеят толкова близо един до друг и единствената гледка пред очите им да са къщи и други хора. Питаше се още и как ще успее да заспи на фона на всичките странни шумове и звуци, но и без друго не бе спала много, откакто напусна дома си, освен в мъртвешки тихите нощи в полето.

Чародейката й пожела лека нощ и я остави в ръцете на жена с глуповат вид, която я поведе към стая в дъното на дълъг коридор и я остави да си почива, като предварително й прибра един сребърен грош. Аби приседна на кревата, огледа малката стая, осветена от пламъка на газеничето, оставено на близкото рафтче и загриза питката си. Месната плънка бе жилава и влакнеста, но ухаеше приятно и бе подправена със сол и чесън.

Тъй като нямаше прозорци, стаичката не бе тъй шумна, колкото се опасяваше Аби. Вратата не се заключваше, но съдържателката й подшушна под сурдинка да не се коси, защото в сградата не се допускали мъже. Аби остави хляба и отиде да си измие лицето в легена, поставен на специална стойка на две крачки от леглото. Изненада се като видя мръсотията, която падна от нея във водата.

Врътна ръчката на лампата, за да намали фитила, но без да го загася напълно — не обичаше да спи на тъмно, когато е на непознато място. Пъхна се под завивките и втренчи очи в мухлясалия от влага таван. Отправи гореща молитва към добрите духове, въпреки че бе сигурна, че не биха откликнали за подобно нещо. Затвори очи и се помоли и за дъщерята на магьосника Зорандер. Молитвите й бяха прекъсвани от талази страх, безмилостно впиващи във вътрешностите й остри нокти.

Нямаше представа колко време е лежала будна в очакване на утрото. Изведнъж вратата бавно проскърца. По отсрещната стена изпълзя дълга сянка.

Аби замръзна, ококорила очи и затаила дъх. Прегърбената фигура започна да си проправя път към леглото й. Не бе съдържателката — тя й се бе сторила по-висока. Ръцете й се вкопчиха в опърпаното одеяло, помисли си, че може да го хвърли върху неканения гост и да избяга към вратата.

— Не се тревожи, скъпичка. Дойдох само да проверя как мина в Кулата.

Аби си пое дълбока дъх и седна в кревата.

— Мариска? — Беше старицата, с която цял ден чакаха на опашката. — Изплаши ме до смърт!

Слабият пламък на лампата подскочи във втренченото око на старицата, с което тя огледа внимателно Аби.

— Има и по-лоши неща от личната безопасност.

— Какво искаш да кажеш?

Мариска се усмихна. Не за утеха.

— Получи ли каквото искаше?

— Видях се с Първия магьосник, ако това питаш.

— И какво каза той, скъпичка?

Аби спусна крака на пода.

— Това си е моя работа.

Лукавата усмивка се разтегли.

— О, не, скъпичка, наша работа е.

— Моля?

— Отговори на въпроса ми. Не ми остава много време. На семейството ти не му остава много време.

Аби скочи на крака.

— Откъде…?

Старицата сграбчи Аби за китката и я дръпна да седне.

— Какво ти каза Първия магьосник?

— Че не може да ми помогне. Боли! Остави ме.

— О, скъпичка, това е ужасно, нали? Жалко за мъничката Джана.

— Откъде… откъде знаеш за нея? Никога…

— Значи магьосникът Зорандер отхвърли молбата ти. Какви тъжни новини. — Тя зацъка с език. — Бедната нещастна малка Джана. Предупредиха те. Цената на провала ти бе известна.

Пусна китката на Аби и се обърна. Затътри се към вратата, мисълта на Аби заработи трескаво.

— Не! Моля те! Утре ще го видя пак. По изгрев слънце.

Мариска й хвърли поглед през рамо.

— Защо? Защо се е съгласил да те види пак, след като веднъж ти е отказал? С лъжа няма да спечелиш време за дъщеря си. Нищо няма да й спечелиш.

— Истината ти казвам. Кълна се в душата на майка си. Говорих с чародейката — с онази, която ни въведе вътре. Говорих с нея и с Майката Изповедник, след като магьосникът Зорандер отхвърли молбата ми. Съгласиха се да го убедят да се срещне с мен на четири очи.

Старицата сбърчи чело.

— Че защо ще го правят?

Аби посочи торбата си, оставена в края на леглото.

— Показах им какво нося.

Мариска повдигна торбата с един разкривен пръст. Надникна вътре, остана за миг втренчена в съдържанието, докато накрая се плъзна към Аби.

— Значи тепърва ще покажеш това на магьосника Зорандер?

— Да. Ще ми уговорят среща с него. Сигурна съм. Утре той ще ме приеме.

Мариска заровичка в издутия си колан и измъкна нож. Размаха го бавно пред лицето на Аби.

— Твърде дълго те чакахме, започна да ни писва.

Аби облиза устни.

— Но…

— Утре сутринта тръгвам за Заево. Отивам да потърся уплашената ти малка Джана. — Ръката й се плъзна към тила на Аби. Пръсти като дъбови корени се вкопчиха в косата й и я сграбчиха за главата. — Ако го доведеш веднага след мен, тя ще е свободна, както ти бе обещано.

Аби не успя да кимне.

— Ще го направя. Кълна се. Ще го убедя. Той е обвързан с дълг.

Мариска вдигна ножа толкова близко до очите на Аби, че закачи миглите й. Аби не смееше да мигне.

— Само да закъснееш, ще вкарам ножа си в окото на малката Джана. Ще я пронижа. Другото ще й оставя, за да може да види как прерязвам гърлото на баща й и да разбере колко ще я боли, когато дойде нейният ред. Разбра ли ме, скъпичка?

Аби простена в знак на потвърждение, по бузите й се изтърколиха сълзи.

— Това се казва добро момиче — прошепна Мариска толкова близко до лицето й, че Аби бе принудена да вдъхне възкиселата миризма на наденицата, която старицата бе яла за вечеря. — И само да заподозрем, че ни кроиш номер, всички те ще умрат.

— Няма! Ще бързам. Ще го доведа.

Мариска я целуна по челото.

— Каква всеотдайна майка. — Пусна косата й. — Джана те обича. Плаче за теб денем и нощем.

След като Мариска затвори вратата, Аби се сви на трепереща топка в леглото и зарида, притиснала кокалчета в устните си.