Дългът на костите

Докато прекосяваха широкия вал, Делора се наведе плътно към нея:

— Сигурна ли си, че всичко е наред, Абигейл?

Вятърът рошеше косата й и я хвърляше пред лицето й на кичури. Аби я приглади и погледна ширналия се долу град, който постепенно изникваше от сумрака. Произнесе мълчалива молитва към духа на майка си.

— Да. Просто имах тежка нощ. Не можах да мигна.

Плътно до другото й рамо вървеше Майката Изповедник.

— Разбираме. Добре поне, че се съгласи да те приеме. Мисли си за това. Той е добър човек — наистина.

— Благодаря — засрамено прошепна Аби. — Благодаря и на двете ви, че ми помагате.

Отпред вече се бяха събрали хора — магьосници, чародейки, офицери и други. Всички изведнъж замлъкнаха и сведоха глави пред Майката Изповедник. Сред неколцината познати лица от предишния ден Аби мерна магьосник Томас, който си мърмореше нещо с крайно нетърпелив вид и разтваряше куп листа, изпъстрени с някакви фигури, които Аби разпозна като магически символи.

В далечния край на крепостната стена стигнаха до каменната фасада на кула. Веждата, където софитът се срещаше с ръба на стръмен, покрит с плочи покрив, бе надвиснала над ниска, заоблена в горния край врата. Чародейката потупа лекичко, после, без да дочака отговор, повдигна резето и отвори тежката дъбова врата. Забеляза учудената гримаса на Аби.

— Не чува, когато му чукаш — обясни й шепнешком.

В уединената стаичка се криеше цяла съкровищница. Имаше безброй рафтове, претъпкани с колби, буркани и цветни стъкленици, които Аби реши, че са пълни с магически субстанции.

Множество богато украсени кутийки бяха подредени из ъгълчета и високи лавици, скрити от погледа, явно поради естеството на съдържанието си. Дебелите книги, разхвърляни из всички възможни краища на стаята, създаваха чувството, че си потопен в неизброимо познание. Позлатените ръбчета на книгите бяха не само богато украсени, но и изписани с букви на екзотични езици. В ъглови библиотеки със стъклени вратички се съхраняваха поредици томове, както и няколко странни предмета, изрисувани с непонятни символи.

Обработеният камък на стените и тежките дъбови врати създаваха чувство за уют. Кръглото прозорче вдясно от Аби гледаше към сгушения долу в ниското град, а другото на отсрещната стена бе обърнато към високите стени на Кулата. Първите бледи лъчи на зората тъкмо бяха започнали да обагрят в розово най-високите покриви в далечината. Изящен разклонен свещник от ковано желязо подпираше цяла армия от свещи, които обливаха помещението в мека светлина.

Магьосникът Зорандер — същински облак от разрошена кестенява коса — се бе облегнал прав на една маса, погълнат от отворената пред него книга. Великолепното писалище с излъскан до блясък плот бе поръбено с невероятно красива и нежна дърворезба. Внушителните орнаменти, красящи дъбовия стол с висока облегалка зад магьосника, блестяха на светлината на свещите. На едно шкафче встрани се виждаше потир и плато с останки от отдавна привършена вечеря.

— Магьоснико Зорандер — каза високо чародейката, — доведохме Абигейл, дъщеря на Хелза.

— По дяволите, жено — измърмори магьосникът, без да вдига глава, — чух те да чукаш, както винаги.

— Не смей да ме ругаеш, Зедикус Зу’л Зорандер — избоботи в отговор Делора.

Той не й обърна внимание и остана взрян в книгата си, ръката му бавно потърка голобрадото му лице.

— Добре дошла, Абигейл.

Пръстите на Аби се вкопчиха в торбата. В следващия миг се опомни и направи реверанс.

— Благодаря ви, че ме приехте, магьоснико Зорандер. Жизнено важно е да ми помогнете. Както вече ви казах, става въпрос за живота на невинни хора.

Магьосникът Зорандер най-сетне вдигна глава. След като я огледа продължително, се изправи.

— Къде е границата?

Аби погледна първо чародейката, после Майката Изповедник. Не отвърнаха на погледа й.

— Простете, магьоснико Зорандер, каква граница?

Челото на магьосника помръкна.

— Придаваш по-висока стойност на живота, понеже си още млада. Границата, скъпо мое дете, отвъд която животът губи стойността си. Къде е тази граница?

— Но едно дете…

Той забоде предупредително пръст във въздуха.

— Хич не си и помисляй да си играеш с чувствата ми, като минаваш с номера за ценността на детския живот, сякаш тези неща се определят от възрастта. Кога животът е по-малко ценен? Къде е тази граница? На каква възраст? Кой решава?

Всеки живот е ценен. Мъртвият си е мъртъв, независимо от възрастта. И през ум да не ти минава да замъгляваш разума ми, като по най-груб и добре премерен начин си играеш с чувствата ми, подобно на плужест бюрократ, разпалващ страстите на безмозъчна сган.

Аби остана като гръмната от този паралел. Магьосникът се обърна към Майката Изповедник.

— Като заговорихме за бюрократи, какво реши Съветът?

Майката Изповедник скръсти ръце и въздъхна.

— Предадох им волята ти. С две думи — все им беше тая. Искат да стане.

Той изсумтя недоволно.

— Искат, значи? — Лешниковите му очи се спряха на Аби. — Съветът май не го е грижа за живота, дори на деца. След като са Д’Харанци. — Разтърка явно уморените си очи. — Не казвам, че не ги разбирам или че не съм съгласен с тях, но добри духове, нали няма да са те тези, които ще го направят. Поне не лично. Тази задача се пада на мен.

— Разбирам, Зед — промърмори Майката Изповедник.

Той сякаш изведнъж забеляза застаналата пред него Аби. Втренчи се в нея като в сериозна книга. Стана й неловко и пристъпи от крак на крак. Той протегна ръка и разтвори пръсти.

— Е, да я видя.

Аби направи крачка напред към масата и бръкна в торбата.

— Не мога да ви убедя да помогнете на невинни хора, но може би това ще означава повече за вас.

Тя извади майчиния си череп от торбата и го сложи в обърнатата нагоре длан на магьосника.

— Това е дълг на костите. Искам той да бъде изпълнен.

Повдигане на вежда.

— Обикновено се носи само малка костица, дете.

Аби усети как лицето й пламва.

— Не знаех — заекна тя. — Исках да съм сигурна, че ще има достатъчно, за да бъде изпробвана истинността… Да съм сигурна, че ще ми повярвате.

Той погали с нежна ръка черепа.

— Достатъчно е дори парченце, по-малко от песъчинка. — Погледна Аби в очите. — Майка ти не ти ли каза?

Аби поклати глава.

— Каза само, че това е дълг, останал върху теб от баща ти. И че трябва да бъде изплатен, ако се наложи.

— Вярно си е — промълви той.

Зед придърпа напред тежкия си стол и се настани пред писалището, за да огледа подробно страховитото съкровище на Аби. Тя наблюдаваше със затаен дъх как ръката му се плъзва по черепа на майка й. Костта бе почерняла и зацапана. Нямаше нищо общо с девствената белота, която си бе представяла Аби. Беше повече от ужасно да изрови костите на майка си, но нямаше какво да стори — другото щеше да е още по-ужасно.

Под пръстите на магьосника костта започна да сияе с мека, кехлибарена светлина. Аби забрави, че трябва да диша. Въздухът зажужа, сякаш самите духове идваха да прошепнат нещо в ухото на магьосника. Чародейката докосна мънистата около врата си. Майката Изповедник прехапа долната си устна. Аби се отдаде на молитва.

Магьосникът Зорандер постави черепа на писалището си и се изправи, за да застане с гръб към присъстващите. Кехлибареното сияние угасна.

Тъй като магьосникът не каза нищо, Аби раздра напластилата се тишина.

— Е? Доволен ли сте? Проверихте ли дали дългът е истински?

— О, да — отвърна тихо той, без да се обръща към тях. — Дългът на костта е истински, обвързан е чрез магия, която ще действа дотогава, докато бъде изплатен.

Пръстите на Аби трескаво заопипваха разръфания ръб на торбата й.

— Нали ви казах! Майка ми никога не би ме излъгала. Тя ми каза, че ако дългът не й бъде изплатен приживе, се превръща в дълг на костите след смъртта й.

Магьосникът леко се извърна, за да я погледне.

— А каза ли ти как се е стигнало до този дълг?

— Не. — Аби плахо хвърли кос поглед към Делора, преди да продължи. — Чародейките умеят да пазят тайни и да разкриват само онези от тях, които служат на целите им.

Дяволитата усмивка на устните му бе израз на съгласие.

— Каза ми само, че в него са обвързани тя и вашият баща и че докато не бъде изплатен, дългът ще продължава да се предава по наследство върху децата и на двама им.

— Майка ти е казала истината. Което не означава, че дългът трябва да бъде изплатен сега.

— Това е свещен дълг на костите! — Разочарованието и страхът на Аби изригнаха в злостен вик. — Настоявам да бъде изплатен веднага! Трябва да изпълните задължението си!

И чародейката и Майката Изповедник отместиха погледи към стената, притеснени от поведението на девойката — жена, родена без дарбата, позволила си да повиши тон на самия Пръв магьосник. Аби изведнъж се запита дали подобно безочие би могло да й спечели смърт. Ако той не й помогнеше и без друго нямаше да има значение.

Майката Изповедник отклони възможните последствия от избухването на Аби с въпрос.

— Зед, обследването каза ли ти нещо за произхода на дълга?

— Да, баща ми също ми е споменавал за подобно нещо. Тестът показа, че е имал предвид точно този и че тази жена е носител на другия край на връзката.

— А какъв е произходът? — попита чародейката.

— Това май ми убягва. — Той обърна ръце с дланите нагоре и стрелна чародейката с невинен бърз поглед. — Съжалявам. Напоследък взех да забравям.

Делора изсумтя.

— А се осмеляваш да обиждаш чародейките?

Магьосникът Зорандер за миг задържа погледа си върху нея, преди да се вгледа сериозно в Майката Изповедник.

— Съветът държи работата да бъде свършена, нали? — На лицето му се появи мрачна, плаха усмивка. — Значи ще стане.

Майката Изповедник изкриви глава.

— Зед… сигурен ли си в това?

— В кое? — попита Аби. — Ще изпълните ли дълга или не?

Магьосникът сви рамене.

— Ти вече го призова. — Взе една книжка от писалището и я пусна в джоба си. — Нима мога да се възпротивя?

— Добри духове — прошепна Майката Изповедник на себе си. — Зед, това, че Съветът…

— Аз съм един обикновен магьосник — прекъсна я той, — който служи на нуждите и волята на народа.

— Но да отидеш там би означавало да изложиш себе си на безсмислен риск.

— Трябва да съм близо до границата — иначе ще пострада и част от Средната земя. Заево е не по-малко подходящо от всяко друго място, за да бъде възпламенена магията.

Изпитала неимоверно облекчение, Аби не чуваше нищо повече.

— Благодаря, магьоснико Зорандер, толкова ви благодаря.

Той заобиколи масата и я стисна за раменете с изненадващо силни пръсти.

— Ние с теб сме свързани с дълг на костите. Жизнените ни пътища се пресякоха.

Усмивката му бе едновременно тъжна и топла. Могъщите му пръсти обгърнаха китката й с гривната, подаде й черепа.

— Моля те, Аби, наричай ме Зед.

Тя кимна едва сдържайки сълзите си.

— Благодаря ти, Зед.

В развиделяващия се ден навън ги посрещна чакащото множество. Магьосникът Томас, размахал книжата си в ръце, си проправи път през тълпата.

— Зорандер! Изучих елементите, които ми даде. Трябва да поговорим.

— Ами говори — отвърна, без да спира, Първият магьосник.

Тълпата се понесе след него.

— Това е лудост.

— Не съм твърдял, че не е.

Магьосникът Томас размаха още по-яростно книжата, сякаш можеха да докажат нещо.

— Не можеш да го направиш, Зорандер!

— Съветът взе решение, че работата трябва да се свърши. Войната трябва да бъде прекратена, докато сме в силна позиция и преди Панис Рал да измисли нещо, на което няма да можем да се противопоставим.

— Не, искам да кажа, че изучих подробно въпроса и разбрах, че няма да се справиш. Ние не разбираме силата, която са призовавали онези магьосници. Прегледах всичко. При опита да бъде направено подобно нещо ще бъде произведена невъобразима горещина.

Зед спря и застана лице в лице с Томас. Повдигна вежди в престорена изненада.

— Наистина ли, Томас? Сериозно? Нима ти се струва, че задействането на светлинно заклинание, което ще раздере тъканта на света на живите, би могло да доведе до нестабилност в съставките на мрежовото поле?

Зед закрачи устремено напред, Томас се спусна подире му.

— Зорандер! Няма да удържиш процеса под контрол! Дори да успееш да го задействаш, в което дълбоко се съмнявам, ще разкъсаш Милостта. Извикването става чрез топлина. Пробивът ще я подхранва. Няма да можеш да овладееш подобна огнена лавина. Никой не би могъл да го стори!

— Аз ще успея — пророни Първият магьосник.

Томас яростно размаха книжата във въздуха.

— Зорандер, твоята самонадеяност ще унищожи всички ни! Разделиш ли веднъж булото, то ще се разкъса завинаги и животът ще бъде унищожен. Настоявам да видя книгата, в която си срещнал това заклинание. Настоявам да я видя с очите си. Цялата книга, не само откъси от нея!

Първият магьосник се спря и вдигна пръст.

— Ако трябваше да видиш тази книга, Томас, ти щеше да бъдеш Първият магьосник и на теб щеше да е дадено да влизаш в анклава му. Но понеже не си ти, не мога да ти я покажа.

Пламналото лице на Томас изглеждаше аленочервено на фона на бялата му брада.

— Това е най-глупашки акт на отчаяние!

Магьосникът Зорандер помръдна с пръст. Книжата се разхвърчаха от ръката на стареца и се завихриха във въздуха, където изведнъж пламнаха и само за миг се превърнаха в пепел, разнесена от вятъра.

— Понякога актът на отчаяние е единственото, което ти остава, Томас. Аз съм Първият магьосник и ще сторя нужното. Точка по въпроса. Повече приказки да няма. — Обърна се и стисна един часови за ръката. — Обяви тревога. Съберете цялата налична кавалерия. Заминаваме за Пендисан. Веднага.

Мъжът поздрави отривисто с юмрук в сърцето и се завтече да изпълни заповедта. Друг офицер, по-възрастен и очевидно с по-висок чин, се покашля.

— Магьоснико Зорандер, мога ли да попитам какъв е планът ви?

— Анарго — отвърна Първият магьосник. — Дясната ръка на Панис Рал. Човекът, който заедно с Рал праща смъртта подире ни. Най-простичко казано, смятам да върна смъртта там, откъдето е изпратена.

— Като поведете войниците към Пендисан?

— Да. Анарго е завзел Заево. Нашият генерал Брейнард вече се движи на север към Пендисан, генерал Сандерсън се спуска на юг, за да се присъедини към него, а Мардейл отива на югозапад. Ще отидем там със стрелците и който още от другите успее да се присъедини към нас.

— Анарго не е глупак. Не знаем колцина магьосници и хора с дарбата е взел със себе си, но знаем на какво са способни. Неведнъж са покосявали нашите редици. Най-сетне ще можем да отвърнем на удара им. — Офицерът внимателно подбираше думите си. — Какво мислите ги кара да чакат? Защо просто не се върнат обратно в Д’Хара?

Зед се облегна на грапавата стена и впери поглед в зората на ширналия се в ниското град.

— Тази игра доставя удоволствие на Анарго. Влага в нея дълбок драматизъм. Иска да ни накара да си помислим, че са наранени. Пендисан е единственото място в планината, през което може да премине армия. Заево осигурява просторно бойно поле, но не толкова, че да имаме възможност за бързи маневри, нито пък да ги заобиколим. Опитва се да ни подмами.

Офицерът не изглеждаше изненадан.

— Но защо?

Зед се извърна и погледна мъжа през рамо.

— Очевидно смята, че в такава местност може да ни победи. Аз пък мисля обратното. Той знае, че не можем да си позволим да се изложим на такъв риск и да останем там, знае и плановете ни. Възнамерява да ме подмами вътре, да ме убие и да унищожи заплахата, която представлявам аз за тях.

— Значи искате да кажете, че според Анарго рискът си струва — започна да размишлява на глас офицерът.

Зед погледна за пореден път града под Магьосническата кула.

— Ако Анарго е прав, може да спечели всичко при Заево. Веднага щом приключи с мен, ще даде знак на своите магьосници, които ще започнат поголовна сеч. След това ще могат да разбият сърцето на Средната земя — Ейдиндрил, практически необезпокоявани.

Анарго си прави сметките да ме е убил и да е унищожил силите ни преди падането на снега. Дотогава смята да е оковал народа на Средната земя и да подаде бича на Панис Рал.

Офицерът подскочи като опарен.

— Смятате да действате според плана на Анарго и да отидете там, където ви очаква?

Зед сви рамене.

— Нима имам избор?

— А поне нямате ли представа как възнамерява да ви убие, за да вземем някакви предпазни мерки? Да се подготвим?

— Опасявам се, че не. — Очевидно отегчен от разговора, той махна с ръка. Насочи вниманието си към Аби. — Стрелците имат бързи коне. Ще яздим неуморно. Скоро ще пристигнем в родния ти край. Не бой се, няма да закъснеем. Ще можем спокойно да се заемем със задачата си.

Аби само кимна. Не можеше да изрази с думи нито облекчението си от факта, че молбата й е удовлетворена, нито срама си, че молитвите й са чути. Но чувството, което болезнено стискаше гърлото й, бе ужас пред това, което й предстоеше да стори, защото плановете на Д’Харанците й бяха известни.